Антон Дончев
Време разделно (7)

ОТКЪС ШЕСТИ

Ще те питам, да ми кажеш —

имате ли в село деца, в село деца за вземане,

за премлади еничари?

Зачуло се яничарство, Димо ле,

де ще мама да те скрие, Димо ле,

дали в гора, или в вода, Димо ле?…

И още същата нощ, на деня, в който Манол срещна Караибрахим и видя Елица, тръгнахме пеша от воденицата към село Подвис. Ала се забавихме, защото Манол искаше да дочака сина си Мирчо. А когато момчето дойде, каза на баща си:

— Татко, срещнаха ме турци и един ме замеряше с пищова си, ала пищовът му не хвана.

И колкото и да се боеше от баща си, та стоеше мирен пред него, показа му как се е присмял на турците. Манол нищо не му рече.

Дошло бе най-дълбокото време, когато виделото, което си е отишло, и виделото, което ще дойде, са равно далеч от човека. Ала ние си тръгнахме, макар овчарите да са много суеверни, защото навярно Манол не се боеше, щом вървеше със свещеник. Побоявах се и аз и добре, че беше изгряла пълна месечина, та не се пребихме по пътя. А Мирчо ту тичаше пред нас, ту оставаше зад нас, като козле или куче, и дори в тъмнината намираше гъби смръчки и ги слагаше в торбата си. И говореше, и се смееше, като не можеше да сдържи радостта си, че вижда баща си. Манол нищо не му казваше.

Стигнахме село Подвис, което е третото, най-горното село в долината Елинденя. Селото спеше, само реката шумеше между къщите. Това село цялото е в дере, защото хората не посмели да откраднат от орната земя за къщите си, та ги построили на гол камък. И окото се радва, като гледа къщите и плевните, надвесени над реката, ала дворовете са малки и каменисти. Реката до днес нито веднъж не беше прииждала, защото еловият лес над селото пие водата на планината и спира снега. Лесът е бранище, заповедна гора, и в него не бива да се чува глас на брадва. Само овчарите, когато слизат през буря, могат да дълбаят по елите кръстове, та да не ги бие небесен гръм. Разправят, че когато веднъж някой си подвисчанин започнал да сече една ела, тя заплакала с човешки глас, а от раната потекла кръв. И ръцете на оня изсъхнали. Не зная вярно ли е, разправяли са ми го, ала е вярно, че без тая гора Подвис ще слезе надолу по реката. През тая гора минахме ние по тайна пътека и изведнъж излязохме тъкмо пред Маноловата къща.

А къщите и плевните са построени една до друга, опрели гръб до гръб, та гледани отвънка, приличат на дълъг зид. Това е да не могат да влизат в селото лоши хора и зверове. Маноловата къща беше на края и Мирчо, като прескочи зида, дръпна дървото отвътре, та влязохме в двора. Макар да беше нощ, виждаше се месечината, че бурени растат между камъните, а здравецът от зидовете беше тръгнал по стъпалата.

Тогава Манол се оплака за първи път тая нощ:

— Къщата се рони, а няма кой да я гледа. Къща без жена не е къща.

И в това време отново се чу отдалеч камбаната на манастира „Свети Илия“. Игуменът биеше камбаната, защото тук много се боят от най-дълбокото време, та черковният звън да освети нощта. Иначе горяните чакат да пропеят първи петли.

А Манол се спря на двора и се загледа в месечината. И видях, че се усмихва.

— Като глас на човек е тая камбана — рече той. — И дори да лежиш на постелята си, щом го чуеш, знаеш какво време е навън. Зиме засипаният чан удря кратко и глухо и не звъни на изпроводяк — сякаш е пукнат. Пролетес, духне ли белият вятър, иде разпилян и тревожен звън. Щом духа северният вятър, звънът идва отдалеч и пак е пълен с тревога, ала пролетната тревога е друга. Подзиме звънът е чист и бистър като изворна вода. И денем, и нощем гласът на чана се носи над планината. Най-хубаво се чува среднощ — денем гласа му го глушат хиляди други гласове. А когато удари за последен път — чуваш ли го, — иде едно слабичко, треперливо, нетърпеливо почукване — като че ли чанът иска още да звъни.

И когато млъкна, а на месечината още трепереше екотът на камбаната, дочу се едно злокобно и страховито виене на псе, та покри и удави сребърния глас. И второ виене му отговори, и тъй виеха псетата, такава смъртна мъка идеше от воя им, че на човек му се изправяха косите и хлад протичаше по гърба му. И трето псе се обади още по-проточено и ужасено, та месечината взе да свети студена като мъртвец.

Манол скръцна със зъби и прегърна през рамо Мирчо, който се сгуши под червената му наметка.

— Темната дупка — рече Манол.

Тъй се наричаше една черна и дълбока яма — кладенец ли, пещера ли — горе над селото, без зрак и без дъно. Там хвърляха бесните псета, или зли псета, или псетата на съседа, а клетите гадини, като разбираха, че трябва живи да се изпоядат, виеха, та подлудяваха и трите села.

— Чуваш ли — тихо думаше Манол, — чуваш ли воя на Белчо, на Вълчан, на Мечо? Ето пак се обади Вълчан!

А така се казваха три от кучетата на Севдиния мъж, които днес още търчаха около нас. Затова не повярвах и му казах на Манол, а той ми отвърна:

— Кога е сварила ли? Кой е помогнал ли? И сам игумена може да е накарала да ги бутне. И самичка може да ги е бутнала. Не е жена тя, а дяволица.

И се прекръсти. Изкачихме стъпалата и влязохме бързо в къщата, сякаш безнадеждният вой ни гонеше. А вътре ни лъхна гробовен хлад, защото цяла зима не беше пален огън в горницата.

Тогава Манол запали огън и като лумнаха пламъците, сърцата ни се отпуснаха, защото огънят не само осветява, ами и освещава всичко, и с огън се пъдят нечистите сили, щом се заселят в изоставен дом.

— Татко — попита Мирчо, — защо не слезеш в Темната дупка да извадиш псетата?

— Сине — отвърна му Манол, — има пещери, дето не може да слезе и баща ти. А казват, че Темната дупка слизала към долната земя и псетата вият, защото виждат страшни неща.

— Знам, че като поискаш, и ще слезеш — рече момчето.

— Иди в плевнята и донеси сено да приготвим одърите — рече му Манол.

А Маноловата къща беше голяма, с горен и долен кат, имаше прозорец и огнище с комин. Повечето къщи имаха само един кат и една одая за добитъка и хората, а огънят се кладеше по средата на одаята и излизаше през дупката по средата на покрива.

Манол пъхна в огъня една борина и я запали. А вятърът идеше от много страни, та той въртеше борината като ръжен, за да се пази от пламъка, който все се хвърляше към него. И от борината капеше запалена смола, та гореше като тамян на дребни зърна в пепелта. Когато борината се поуспокои, Манол я даде на Мирчо и му рече:

— Полека притваряй вратите, да не прищипеш някой от тия, които ходят посред нощ.

Защото твърде не вярваше, че звънът на камбаната е изгонил всичко нечисто от планината.

Тогава Мирчо излезе, а Манол се оплака за втори път тая нощ:

— Прости ми, отче, не мога да те приема, както подобава, защото без жена е моят дом. А овчарова къща без жена е като чан без език.

И обърна глава настрани. А там, в тъмнината, проблеснаха на пламъците на огнището сребърните Манолови чанове.

Говореше се, че Манол намерил в дълбока пещера сребърно съкровище. И на всяка пара бил изсечен Орфей, оня певец, дето приспивал с кавала си лъвове и тирани и слязъл в долната земя през Темната дупка. Други казваха, че на парите имало хора, които се любели. Говореше се, че Маноловият побащим, хайдутинът Караманол, оставил на храненика си две дисаги бели акчета, макар да се знаеше, че Караманол пиел кръв, ала кесии не вземал. Както и да е, Манол дал сребро, за да му излеят в Неврокоп руси чанове. И среброто било повече от медта. Да тежали петдесетте чана двеста оки, пак сто оки сребро имало вътре.

Никога Маноловите чанове не бяха окачвани на врата на кози и овни. Говореха, че Манол чака да събере стадо с петдесет еркича и тогава да извади чановете си. А такива стада имаха само юруците, чии го овце са общи, и Сюлейман ага. Излизаше, че нивга горите нямаше да чуят Маноловите чанове.

И стана Манол, та отиде до чановете си. Стояха те до стената, окачени на четири реда, всеки ред по една пълна дизия от 13 чана, подредени на всеки ред от първия глас до последния. Две обелени елови стъбла бяха сложени на магарешки нозе, четири пръта лежаха от стъбло до стъбло, а на прътовете висяха чановете. И огънят играеше по тях, ала те оставаха неми.

Тогава Манол почна да почуква с нокът по чановете. А те цяла зима бяха мълчали, та запяха притаено и радостно, като овчарова невеста, която среща мъжа си. И гласовете им бяха наистина сребърни.

И като заслушах, разбрах, че Манол караше чановете да пеят песента „Бяла съм, бяла, юначе, цяла съм света огряла, един бе Карлък останал, че беше в мъгла отънал…“

После Манол хвана с две ръце стъблата, които носеха чановете му, и почна да ги тресе. И все по-силно и по-силно ги тресеше той, докато най-напред цялата къща се обърна в камбана, а после се обърна в камбана целият свят и месечината биеше като сребърен език.

Като сребърни водопади ме заляха гласовете на чановете и не можех да си поема дъха, и сребърни води минаха през мене, та отнесоха где каквото имаше черно и лошо. И останах пред чановете гол и чист като пеленаче. И в тая нощ разбрах приказката за камбаната, която правила стопанина си с всеки удар на езика си по-млад с една година. Такива чанове можеха да направят човека като нероден.

И не помня кога Манол е спрял да звъни. Той стоеше с гръб към мене, с отпуснати ръце, а пък аз бях вече изправен с лице към него. И в горницата се носеха духовете на отзвънелите гласове.

Манол каза:

— Чанове трябва да сложите в черквите си.

А Мирчо влезе с наръч сено и не притвори зад себе си вратата, ала навярно не помнеше за нечистите сили. И видях по лицето му да светят сълзи, та избърсах и своите очи. Обърна се и Манол и аз видях, че ликът му приличаше на лика, когато гледаше Елица.

И Манол каза още:

— Един чан да се пропука, един да не е настроен на гласа си, и цялата песен ще изтече в земята.

А разбрах, че не говореше само за чановете.

Тогава седнахме край кръгла софра, покрита с каквото Манол извади от торбата си. И Манол се оплака за трети път тая нощ.

— Кръгла и къса е софрата ми, малко хора събира. И малко мои хора сядат край нея. А душата си бих дал за дълга и широка трапеза, за много синове и дъщери.

Когато накрая прекръстих софрата, Манол събра трохите от кърпата, та ги хвърли в огъня. И рече на сина си:

— Сине, върви и ми донеси от дисагите онова сандъче, що мирише на пресен бор.

И Мирчо донесе сандъчето. Манол го сложи на софрата и каза:

— Сине, коленичи срещу мене. В това ковчеже са костите на майка ти.

Момчето нито се смути, нито се смири повече, защото, откак чу воя на псетата и звъна на чановете, стоеше мирно и свито, като птиче пред буря.

И Манол му рече:

— Знаеш ли защо казваме на турците поганци?

— Не зная — отвърна му Мирчо.

— Има едни страшни космати хора, с едно око по средата на челото. Те се казват поганци. Добре, че господ ги пуска по земята само две недели — едната преди Коледа и едната след Коледа. Те ядат човешко месо. Когото срещнат, изядат го. Ала има и по-страшно. Понякога хванат ли някого, те го карат да вкуси с тях човешко месо. И той става като поганците. Може да го гледаш, откъдето си искаш, той си е като другите хора. Има си жена и деца, къщи и ниви, оре и жъне. Овце не може да гледа, който пипа овце, трябва да е чист човек — свети цар Давид бил овчар, той ни закриля от поганците. И най-напред на овчарите ангелите казали, че се е родил Христос. Пък и ние се пазим с билки и с ножове.Та такъв човек, щом дойде уречената неделя, нощем се превръща в поганец и яде хора. И баща си, и децата си може да изяде. А Мирчо му рече:

— Татко, ами турците, щом са поганци, защо ядат хора през цялата година? И защо тяхната неделя не свършва?

— Ще свърши. Може и да е близо краят й. Който им е дал власт, той може и да си я вземе. Слушай по-нататък. Турците, като поганците, понякога, щом хванат човека, карат го да стане като тях — и той да яде християните. И най-много обичат да превръщат в поганци ония, които сами не могат да изядат.

Тогава Мирчо поиска да му рече нещо, ала Манол вдигна ръка и заговори нататък:

— Преди тридесет години, когато бях момче като тебе, в нашите села дойдоха турципоганци. Събираха деца, да ги научат да ядат хора. Да ги заведат в своята земя, да ги направят еничари — тъй се казват тия поганци. Проплака мало и голямо. И една майка хвърли сина си в кладенеца. Аз бях сираче, нямах нийде никого — нито да ме бутне в кладенец, нито да ми разправи за поганците, както аз сега разправям на тебе. Навсякъде щом тръгнат поганците да събират деца за еничари, най-напред дават сираците. И право е — ако се върнат някога, да не могат да заколят баща си. Мене ме гледаше дядо Галушко. Имаше той тогава двоица други синове — Добрил и Страхин. И аз му бях за син, ала ония двамата му бяха синове рождени. И майка им беше жива, ти не я помниш. Дядо Галушко даде на поганците своя втори син, Страхин. А мене запази, защото нямаше кой друг да ме закриля. Ако ме беше дал, сега аз можеше да се върна в долината, за да търся нови деца за поганци. Как го правят, не зная, ала който вкуси с тях човешко месо, вече не се отучва — навярно всеки човек си е звяр.

— А може да не идват за деца — рече Мирчо.

— Дай боже — тежко издума Манол. — Ала навярно за това идат, защото водят голяма война и поганците им се свършват. Взеха ни всичко. Остава да ни вземат децата. Слушай сега и вече не се обаждай. Аз имам двамина синове — тебе и батя ти Момчил. По закона, ако вземат еничари, трябва да дам единия от вас. Момчил е надхвърлил години, остава да дам тебе. Ала аз не те давам.

— И аз няма да се дам — обади се момчето. — И да ме хванат, няма да стана поганец.

— Мълчи! — строго му рече Манол. — Ти си още много малък и не знаеш нрава на поганците. И никой от нас не знае вкуса на човешкото месо. Може да е много сладко. Важното е да не го вкусваш. Три работи искам от тебе, не са четири, и са тежки за детинските ти плещи. Ала гледал ли си в гората как до огромния смърч, що и двамина не могат да обгърнат, понякога се извива младо буково дръвце, дебело колкото твоята ръчица? А вдигнеш ли глава нагоре, виждаш, че върховете им са един до друг в небето. Такова дръвце трябва да бъдеш ти и да се вдигнеш нависоко, макар и да са малко годините ти.

— Поганец няма да стана — тихо и упорито повтори момчето.

— Три бащини заръки имам до тебе и искам да се закълнеш, че ще ги изпълниш. Не те ли хванат турците, ще ги забравиш. Ала никой не знае божите пътища. И тъй, слушай! Ако те хванат турците, когато те поведат на излизане от долината, ще минете по Сюлейманаговия камен мост. Първата ми заръка е, като минете по моста, вързан-невързан, да се хвърлиш в бързея. Водата ще те отвлече. Може да те удави, може да те изхвърли жив, ала никой не ще те намери, ни жив, ни трупа ти, защото по брега на реката няма път. Запомни ли?

— Запомних, татко — рече Мирчо.

А Манол помълча, преди да каже втората си заръка:

— Втората ми заръка е, ако не можеш да се хвърлиш от моста, щом стигнете Милото господи, спри се и се обърни назад. Все едно че искаш да видиш за последен път Елинденя. Обърни се така, че гърдите ти да бъдат към каменните кръстове. Аз ще съм скрит в гробищата и ще те устреля право в сърцето. Да стоиш и да не мърдаш.

— Ами ще можеш ли да избягаш? — попита Мирчо.

— Гората е до мене. И да ме настигнат, то ще са двама-трима. Ще ги заколя курбан за тебе.

— А каква е третата ти заръка? — запита го момчето.

— Третата ми заръка е, ако не се хвърлиш от моста и ако не те убия горе на Милото господи, щом се стесни пътят при Девицата, да скочиш в пропастта. Там хората могат да вървят само един след друг. Ако смогнеш, дръпни някой след себе си. Водата може да те влече и да те извлече жив. Ръката ми може да трепне и да не те улуча в сърцето. Ала от пропастта жив няма да излезеш. Там се хвърлила някога една девойка, затова на скалата й викат Девицата. Щом е можала да се хвърли жена, какво остава за тебе? Това са те, трите ми бащини заръки. Чу ли ги, татьовото?

— Чух, тате — отвърна момчето.

— А сега, закълни се — рече Манол. — Закълни се върху костите на майка си и върху този нож.

И Манол изтегли широкия нож, с който разкопа гроба, избърса го в наметалото си и го сложи върху сандъчето. А когато момчето отвори уста, спря го и рече:

— Чакай!

И се обърна към мене:

— Отче, ти нали носеше свещени книги в торбата си? Дай една, да хване по-здраво клетвата.

Отговорих му:

— Нося, ала са само от стария завет. И Соломоновия еклесиаст нося.

— Нищо — рече Манол, — той нали е бил християнин.

— Цар Соломон е живял преди Христа.

— Все едно. Важното е, че не е бил турчин.

И аз сложих книгата на мъдрия и отчаян цар върху сандъчето с костите, до ножа, и Мирчо се закле върху кости, нож и еклесиаста, като повтаряше дума по дума това, каквото речеше преди него баща му. Аз стоях безпомощен край тях и все още ми се струваше, че съм пеленаче, както след песента на чановете. И Мирчо ми се стори по-стар от мене.

А накрая баща му вдигна ръка, та го погали по сведената глава за пръв път, откак се срещнаха.

Дълго мълчахме, щом детето свърши клетвата си, и чухме отново воя на псетата. И Манол се обърна нататък и ниско издума:

— Мълчете, прокълнати души. Като дойдат стадата, ще ви хвърля една ялова овца.

А като разбрахме, че не ще можем да заспим, Манол ми рече:

— Отче, прочети нещо.

И аз затърсих в торбата.

— Не, от тая книга прочети — рече Манол, като посочи еклесиаста. — Да знае Мирчо върху какво се е клел.

И на светлината на огъня почнах да чета Соломоновия еклесиаст.

„Суета на суетите, всичко е суета… Каква полза за човека от всичкия му труд, в който се труди под слънцето? Едно поколение преминава и друго дохажда. А земята вечно стои…

Окото не се насища с гледане, нито се напълня ухото със слушане. Каквото е станало, това е, което ще стане. И каквото е било извършено, това е, което ще се извърши. И няма нищо ново под слънцето…“

Тъй четох аз еклесиаста, стих подир стих, и с тръпнене чувах като през сън виенето на кучетата, докато най-после чух камбаната на манастира да бие утринна молитва. И млъкнах. Нищо не рече и Манол.

А когато погледнах към прозореца, нощта навън ми се видя черна, ала като станах и надникнах, видях — ето, раждаше се виделината и идеше новият ден.