Антон Дончев
Време разделно (40)

ОТКЪС ОСМИ

Накладе четри огньове, та си ми събра и набра на девет сина орала, на девет снахи фурчици и на внучета люлчици — та че си викна заплака: — Горете гиди, пущини, та да ви веке не гледам и да ми мъка не пада.

Тъй станах вместо поп Алигорко само Али.

А на другия ден, след като бяхме обрязани, Караибрахим ни събра и ни каза:

— Ето сега сте вече като нас. Вземете и съборете със своите си ръце храма на стария си бог, та изравнете основите му.

И Караимам Хасан ходжа каза:

— Двеста и осемнадесет черкви видях да събарят новите мюсюлмани със своите си ръце. Да, и сега ще видя да събарят двеста и деветнадесетата. А който не посегне и не свали със своя ръка камък от зида й, то значи, че е приел аллаха само на думи, а в сърцето си е на страната на стария бог. Затова ще го посека.

И се събрахме около пет стотици новообърнати мюсюлмани мъже и жени около голямата каменна черква, която беше под Сюлейманаговия конак. Застанахме в кръг около нея, като стадо чакали около слон, и не смеехме да я захапем и да я разкъсаме. А беше това черква голяма и каменна и основите й личат и досега.

Тогава излязох напред и като казах в себе си: „Нека грехът падне на моята глава, защото нямам потомство след мене“ — гласно казах:

— Дайде ми стълба.

И двама души с разтреперани ръце опряха стълба в покрива и се отдръпнаха назад. И се качих по стълбата, та стъпих на каменните плочи, които покриваха черквата. Чаках покрива да се продъни и земята да ме погълне. Ала той не се продъни.

И видях, че под стряхата има лястовичи гнезда, макар и пусти, и ми дойде наум, че пролетес лястовиците няма да намерят гнездата си. И си спомних словата от псалма: „И лястовиците намират подслон за себе си под стряхата на твоя дом, боже на силите.“

И като погледнах отгоре, видях широк кръг от жълти лица, повдигнати към мене, и ми приличаха на мъртъвци, излезли от гробовете си. А ми се стори, че чакат чудо.

На билото на черквата стояха на равни крачки три каменни кръстчета, две в краищата и едно в средата. Минах по плочите, които кънтяха под стъпките ми, и три пъти се наведох, та вдигнах трите каменни кръстчета. И за да не ги изтърва, притиснах ги към гърдите си. Щом вдигнах и третото, застанах на ръба на покрива и ги хвърлих и трите в краката на българите, които стояха около черквата. Кръстовете паднаха на меко и не се строшиха, защото земята беше кипнала от дъждовете. И никой не се наведе да ги строши, а всички гледаха към мене.

Чак тогава погледът ми прескочи над хорото от жълти лица, та видях хорото на турците, извито във втори венец с тръне от ятагани и брадви. Караибрахим полулежеше на носилка, а четирима манафи я държаха на раменете си. за да може извергът да гледа мръсното ми дело.

И както бях застанал нависоко, видях, че до мене достига върхът на ябълково дърво и на върха стои червена ябълка. Всички ябълки бяха обрулени, само тая беше останала, защото стоеше на върха. Още вчера я видях, ала тогава стоеше много нависоко, а сега червенееше току до ръката ми. И протегнах ръка да я откъсна, защото стомахът ме болеше, като че не бях хапвал от година, и ми се струваше толкова празен, че не бих могъл да го напълня. Щом протегнах ръка, и усетих на гърдите си твърдината на другата ябълка, оная, която ми беше дал българинът мюсюлманин, ябълката от общото дърво. Нея извадих и я захапах. И с пълни уста се наведох, та вкопчах пръсти в краищата на първата плоча. А това бяха плочи огромни и тежки, целите зеленясали и обрасли в мъх. И от годините сякаш бяха залепнали една в друга като люспи на риба. И като напрегнах сили, отлепих плочата. А тя беше много, много тежка. Сякаш не повдигнах плоча от покрива на една черква, ами вдигнах плоча от сто черкви, от всички черкви по Родопа, в които съм влизал да запаля свещ и да се помоля. Сто черкви развалях аз и на стоте се молех да ми простят.

И видях как жълто паяче затича по влажната следа на вдигнатата плоча, та се спусна по паяжина в отворената дупка. И защото грееше слънце, паячето изведнъж светна като прозрачна жълта капка. Погледнах подире му.

И видях под мене олтара на черквата. И лъч отгоре пробиваше като ръка полумрака, та падаше върху изображенията на светиите от Тайната вечеря. Никога до днес лъч не беше падал върху лицата им, само сияния на свещи, защото светлина влизаше в черквата откъм вратата, а прозорци встрани нямаше. Дори незнайният им майстор ги беше изписвал на вощеница. А сега лъчът падаше върху тях, завесата беше разкъсана и тъмната кръв на тайнството, затворена с четирите стени и покрива, изтичаше през свежата рана.

Плочата не можах да вдигна, само я обърнах и тя полетя от покрива. И падна на камъни, та се разтроши на късове. И като се наведох да отлепя втора плоча, а пред очите ми светеше и ми се виеше свят, видях до гредите, които крепяха плочите, свитък пожълтял пергамент. И без дори да помисля, взех го и го скрих в пазвата си, там, където преди лежеше ябълката от общото дърво.

И след втората плоча паднах от изнемога на колене и казах:

— Нека се качат и други хора, защото плочите са тежки.

И се изкачиха още мъже, та скоро остана само почернелият гредоред като скелет на изядена риба.

И слязохме от пбокрива. А в това време четирима мъже откачиха дъбовата врата на черквата, обкована цялата с гвоздеи, и едва я отместиха. И тя тежеше още повече, защото цялата беше пълна с оловните куршуми на агаряните, които дни наред бяха стреляли да я пробият. Нито един куршум не беше минавал през дървото. И същите четирима с чукове почнаха да разбиват каменната рамка на вратата, а пък аз стоях настрана и се молех, не знам кому — на въздуха, на слънцето, на планината, — да остана на крака и да не падна сред това множество хора, най-вече пред турците. И видях, че ръцете ми са потни и жълти, ала никой не ме поглеждаше, защото всички бяха прежълтели като отровени с биле.

Тогава цялата четвърта стена на църквата зина съборена и оставаха двете странични крила и олтарът. И тъкмо хората посегнаха да събарят двете стени, а тръгнаха вече повече хора, тъй като се отвори място, и се чу гласът на Караимам Хасан ходжа:

— Спрете!

После рече на носачите на Караибрахим:

— Донесете агата ей тука.

И Караибрахим застана тъкмо срещу черквата. А Караимам Хасан ходжа ме повика и като се засмя, сякаш озъбен звяр, каза ми:

— Робе на аллаха, иди и изкърти тия образи, пред които си коленичил.

И ми посочи стенописите на черквата. А те покриваха и двете стени, и олтара.

Полека минах през черквата и се огледах наоколо. Едната стена беше огряна от слънцето, само че насечена от сенките на гредореда, сякаш светиите гледаха през решетка на затвор, а другата стена тънеше в сянка. Ала не можех да позная ни едно лице, макар с часове да съм седял в тая черква и да съм спирал с вощеница в ръка пред всеки образ. Преди се чудех и благоговеех пред умението на отдавна мъртвия иконописец, сега неговото умение ме убиваше. Защото от стените ме гледаха не лица на светии, а живи хора. Не, не бяха живи хора. Сенки на мъртъвци бяха и ми се стори, че познах дядо Кральо и другите първенци, застанали като оная нощ край воденицата.

Сега не ме гледаха хиляди чифта очи, както на покрива, само десетина турци запречваха съборената стена зад гърба ми, а ми се струваше, че сега ме гледат повече хора.

И минах през цялата черква. И спрях пред олтара.

А там от едната страна стоеше Христос. И брадата му чернееше като Маноловата, и веждите му се въсеха като Маноловите, а косата му падаше като овчарски чумбас до раменете. Червено овчарско наметало обгръщаше широките му плещи и жилестата му десница се вдигаше гола до лакътя. Не бих изтърпял погледа му, ама пак добре, че беше извил глава наляво.

От другата страна на олтара седеше архангел Михаил, душевадецът, защото черквата носеше неговото име.

И като не смеех да посегна на бога, залових се за светеца. А той имаше прави вежди, като Момчиловите, червени крила и червени ботуши, а дрехата му беше зелена. И покрих с лявата си ръка очите му, сякаш се облегнах на стената, а с дясната поисках да раздера дрехата на гърдите му. И очаквах ръката ми да изсъхне. Не изсъхна.

Ала мазилката, макар багрите да изглеждаха пребледнели и стари, не отстъпи на пръстите ми, само под ноктите ми излезе зелено, като че ли бях драскал диня.

Тогава отново бавно преминах през черквата и отидох при турците. А те ме гледаха, както вълците гледат агне, и чакаха знак на неподчинение. И видях, че се радваха.

Казах им:

— Дайте ми нож.

И Караимам Хасан ходжа ми подаде ятагана си. Ала аз не го взех, защото си спомних за стотиците невинни души, чиято кръв тоя ятаган беше изпил. И черният турски поп щеше да ме съсече със същия ятаган, ако Караибрахим не се беше надвесил от носилката си, та ми подаде своя нож. И ми рече:

— Върви!

А ножът му беше тънък и остър като език на змия и имаше не два, а три ръба.

С тоя нож почнах да къртя стенописите на черквата. Най-напред избодох очите на архангела, после оставих ножа и почнах да къртя с пръсти. И мазилката се къртеше като кора на бор.

Тогава изпод пръстите ми видях да се втренчват в мене две нови очи. Под образа на архангела имаше стари стенописи. Изкъртих и тях. Показа се мъжка ръка, която държеше меч. Изкъртих и нея. Излезе нов меч, червен и огънат като пламък. Под меча се усмихна детска уста.

Стенописите бяха безсмъртни. Грабнах ножа, почнах да мушкам. Сипеше се мазилка, вдигна се пушек. И гърдите ми се задушаваха, и очите ми се напълваха с парлив прах, и коленете ми се подгънаха. Още един удар, и щях да хукна, за да избягам.

Тогава изведнъж се откърти широко парче от стенописа. Преди се ронеше на люспи, сега падна като плоча над съкровищница. И слънцето светна върху бял мраморен камък, на който имаше издълбана гола жена. На прекрасното й лице искреше тайнствена усмивка, а с две ръце стискаше високата си гръд. И от зърното на гърдата й църкаше мляко, и като се извиваше на струйка по мраморната плоча, падаше в широко отворената уста на коленичил гол мъж. А мъжът имаше кози крака, вълчи зъби и остри космати уши.

Това беше Родопа, която кърмеше зверове и хора, събрани в едно тяло.

И като си поех дъх, паднах напред върху плочата, а острието на ножа удари в гърдите на жената и се счупи. И острието тропна в краката ми и блесна като мъртъв бръмбар, та се зарови в купищата мазилка.

И облегнал чело в студения камък, видях в краката си дрипи от мантии, късове от очи, клепки и пръсти, парчета от мечове и чаши, видях целия куп изкъртена стенопис. Аз я изкъртих. Ала не можах да пронижа мраморната плоча.

Тогава се изправих и усетих, че твърдостта се връща в коленете ми. Хиляди такива плочи бяха пръснати из планината. И тия, които са заровени в пръстта, един ден ще видят слънце. Те са безсмъртни. Защото никой не може да заличи образа на планината. И ако аз, червеят, успях да прегризя едно дърво, то ще растат други дървета. И ако лицата на тия хора лежат на късове в краката ми, то ще се родят нови хора с техните лица и лицата им ще бъдат по-прекрасни.

И като се върнах при Караибрахим, протегнах му остатъка от ножа и му рекох:

— Ага, ножът ти се счупи.

И той нито ми отговори, нито ми стори нещо.

И докато гледах как другите къртят стенописа и скритом бършат пот и сълзи, уж че са изморени и уж че варта им влиза в очите, стоях на слънце и събирах сили, защото до сърцето на българската твърдина имаше още осем стени и за тях трябваха защитници.

Когато хората почнаха да събарят каменните стени на черквата, Караимам Хасан ходжа заповяда всеки камък да се подава от ръка на ръка и последният от редицата да хвърля камъка в реката. Затова долу под конака на реката Елинденя има яз и се въдят най-едрите пъстърви. А когато основите слязоха до земята и през мястото, където беше черквата, се виждаше насрещната гора, Караимам Хасан ходжа мина край всеки от нас и погледна ръцете му дали са изцапани с вар. И ни рече: „Тая вар е като кръвта на жертвения бик, който давате на аллаха.“

Моите длани не погледна. А исках те да са червени от неговата кръв.

Тъй съборихме черквата на Просойна на връх Света Неделя, та личат само основите. Ала като почнахме да събаряме подпорния зид, който я крепеше откъм стръмния бряг на реката, катурнахме само три камъка и спряхме. Защото камъните бяха по-едри от волове. И всички се чудеха как са могли навремето да градят с такива камъни. А Караибрахим милостиво ни разреши да спрем.

И слънцето залезе, всички очакваха, че ще ги пуснат да идат по къщите си, а аз чаках какво ще се случи по-нататък с мене. Ала ни затвориха във вътрешния двор на конака.

А на другия ден на чардака изнесоха Караибрахим на носилка. И като събра сили, той се вкопча за дървената ограда, та се приповдигна. И ни рече:

— В село Просойна ще се заселят турци, та да ви помагат, докато по-твърдо усвоите правата вяра.

И се вдигна плач до бога, защото мнозина от хората бяха от Просойна.

Караибрахим каза още:

— А хората от селата Заград и Подвис сега ще отидат и всеки със своите си ръце и с ръцете на децата си и снахите си ще събори своята къща. Нека камък върху камък не остане от тия огнища, край които сте грешили ден и нощ против аллаха. После ще си вдигнете нови къщи, в едно село, ала да го лови поглед от конака.

И като спря да говори, плачовете стихнаха, защото хората онемяха от мъка. Преди плакаха, сега мълчаха. Само мене не ме смаза страшната вест — едно, че нямам свой дом, и, друго, спомних си словата на моя българин мюсюлманин за разорението на село Патлейно и основаването на двете нови села Стража и Плешак. И чак когато тръгнахме в една страшна редица по пътя към Заград и Подвис, чак тогава се отпушиха устата и очите на клетниците, та от устата им рукнаха ридания, а от очите им — сълзи. А просойчани, които бяха плакали по-напред, сега думаха: „По-добре под покрива ми да има турчин, отколкото да го съборя.“

И почнахме най-напред да събаряме Подвис. А пък аз си спомних за мокрите покриви, които гледахме от пещерата Челевещница, и вдигнах очи към скалите. Те бяха дошли току над селото и се издигаха още по-високо, защото нямаше огромните ели да ги закриват до половината. И в пожарището тук-таме се вдигаше дим като от кандилница.

А Караибрахим и Караимам Хасан ходжа, и много други турци дойдоха с нас, Караибрахим на носилка, а Караимам Хасан ходжа на гърба на клетник, уловен снощи пред конака. И като видяха най-личната и най-голяма къща, турците спряха и Караибрахим попита:

— Чия е?

Отговори му Вражу кехая, станал дребен като сдъвкан залък. Заплака и му рече:

— Моя е, ага.

А Караибрахим му посочи къщата и повели:

— Почвай.

И като видя, че мнозина прекрачиха напред, Караибрахим ги спря и рече:

— Той сам.

А хората отвърнаха:

— Ние сме синове, дъщери, снахи и внуци на кехаята.

И Караибрахим разреши да събарят къщата. А бяха това три къщи на един двор и тъй като стояха нависоко и дворът имаше нисък плет, ние от пътя гледахме какво става.

Кехаята тежко се изкачи нагоре и сред двора се спъна, та падна и остана на колене. И пропъди жените, и рече нещо на синовете си. А те заизнасяха от трите големи къщи.

И струпаха пред Вражу кехая три клади. На едната на девет синове ралата, на втората на девет снахи становете, на третата на четиридесет внучета люлките. И кехаята взе борина, та запали три огъня. И като лумнаха трите огъня, просна се по лице на двора, та заплака.

И тъй, къща по къща, съборихме тридесет къщи в село Подвис. А на всеки три, че и на четири къщи само едната събаряхме, защото на другите от хората им не бяха останали между нас — някои забягнал:, други избити. После и техните къщи съборихме. И всеки изнасяше от къщата си каквото можеше да носи.

Вечерта пак се прибрахме в конака и за пръв път хората се завиха в халища, ала ни беше тясно от покъщнината. А турците, макар че бяхме вече една вяра с тях, вземаха каквото им харесваше, та го мъкнеха в Просойна. Просойчани, то се знае, нищо не изнесоха от своите къщи.

На третия ден съборихме село Заград. А когато на четвъртия ден Караимам Хасан ходжа поведе хората да събарят манастира „Свети Илия“, аз му рекох:

— Ага, дай ми двама стражи и ме пусни да походя наоколо да диря място за ново село.

А той се засмя и отвърна:

— Силното дърво пуска корени и на камък. Пък вие сте силни с вярата си.

Рекох му:

— В хубавото село има и кокошки, и овци, и крави, ага. Като ни дойдеш на гости, да има с какво да те почетем. А в лошото село само гладни псета вият.

И той ме пусна.

Три дни хората събаряха манастира „Свети Илия“, защото той беше голям като крепост, и три дни аз бродех по околните планини. Ала накъдето погледнех, трябваше да виждам конака на Сюлейман ага. А дирех хубаво и грижливо и все изтривах сълзите си от очите си, защото си спомнях думите на моя човек от Плешак: „Селото е такова, че хората не могли да се огледат от сълзи.“ Не можах да избера по-хубаво място от старото гробище с каменните кръстове, тях нашите хора натрошиха с чукове. И на завет бе, и слънце го грееше, и се виждаше конакът. А под краката ни щяха да бъдат костите на прадедите ни и ония три огромни кръста, заровени от Момчил.

И когато хората се върнаха с изранени ръце и ми рекоха, че вече няма да се чуе камбаната на манастира, поведох ги към полянки .а с гробището. Камък не бях положил за своя колиба, а животът ми тръгна тъй, че основах две села — едното в Петгласец, а другото над Елинденя.

А застанах ли на поляната и зад мене смълчаното човешко множество, ръцете ми увиснаха като пречупени, защото не можех да взема китка и да благословя селото. Ала си спомних как заклехме гората за бранище и рекох:

— Има ли черен котел?

И котел се намери. И пак тръгнахме покрай огромните дървега, сякаш край черква, и пак чух старите слова:

— Черен да почернее като този котел всеки, който почерни гората.

Мюсюлмани бяхме, а казвахме старите слова. И щяхме да основем село като бежанците, само че вместо място за черква, щяхме да търсим място за джамия. И щяхме да се раждаме и да умираме тук, в нашето село, както християните се раждаха и умираха в Петгласец.

И пламнаха огньове, както в оная паметна нощ, само най-напред никой не говореше, защото ги беше страх, че са до старо гробище.

Казах им:

— Цялата планина е гробище и всеки ден вървите по гробове. Тук са живели толкова люде и всички са измрели. И като не стъпвате на кост, пак стъпвате на мъртвец, макар станал на пръст и трева. Не е ли все едно дали мъртвецът е умрял вчера, или преди хиляда години? И не е ли все едно дали е оставил кръст, или плоча, или ела над гроба си?

И все пак хората гледаха да са по-близо до мене. Хората не говореха много и заради това, че не знаеха как да се повикат. Защото имаха нови, турски имена и никой не знаеше чуждото име, та и своето ново име забравяше. И питаше:

— Видуле, как се казваш? А оня отвръщаше:

— Мехмед. А другият му викаше:

— Метко, донеси дърва за огън.

И турците, които ни пазеха, биеха по главата, щом чуеха българско име.

А пък аз гледах да избягам настрана и все се бутах по пазвата, където криех свитъка пергамент, намерен под покрива на черквата.

Седмица оттогава и все не можех да остана сам, да видя какво съм намерил.

И като найдох сгода, запалих борина и се вмъкнах в гората. Тъкмо извадих свитъка, ето — изскочи от тъмното Вражу и с него един от синовете му. Проклех го наум, а той дойде при мене и ми подаде тежка торба. И ми рече:

— Отче, вътре са светите съдини на манастира „Свети Илия“ — чаши, кадилници, подноси. Само от злато и сребро са. Ти по-добре знаеш какво да ги правим.

Не дочака да проговоря, а се обърна и се скри в тъмното. Наведох глава над свитъка и усетих, че има някой до мене. Вдигнах очи — пак Вражу кехая беше. Каза ми:

— Отче, тогава не мравките прегризаха вървите, ами Караибрахим ме пусна. Искаше да върна хората в село. Отче, дали бог ще ми прости?

Гледах го. Не го мразех. Попитах:

— Кой бог искаш да ти прости? Старият или новият?

А той се хвана с две ръце за главата, олюля се и си отиде. Ала чух да иде от мрака неговият глас. И Вражу каза:

— Сине, ще отидеш при батя си Иглавина и ще му кажеш да вземе тоя еркич, с който надвих Манола, бог да го прости. Вземи още три овена. И като ги закарате до съборения манастир, ще дойдеш да ми обадиш.

И синът попита:

— Защо ти е еркичът, татко?

А Вражу рече тихо, та едва го чух:

— Ще го сторя курбан сред камъните. Тогава синът заплака и се замоли:

— Тате, тате, не го коли. Втори такъв еркич няма по цялата планина.

А Вражу кехая викна:

— Млъкни, куче, син на куче. Тебе щях да заколя, както Аврам е заклал сина си,ама еркичът ми е по-мил от тебе. Затова го коля.

И както викаше, взе да плаче и само повтаряше:

— Боже, боже, боже… Докато вече не чувах гласа му.

А моята борина догаряше, та си запалих огън. И на светлината на огъня видях какво богатство съм отървал от черквата.

Защото това бяха летописите на манастира „Свети Георги“, за който се знае, че е бил над дълбоката пропаст при Джиневра и чиито камбани още се чуват в бурни нощи, та предупреждават хората за пропастта. А манастирът е бил разорен преди век и половина, когато по времето на султан Селим Свирепия турците налагали с огън и меч своята вяра.

Двадесет и седем души монаси, някои от които не бяха оставили имената си, триста години бяха записвали това, що е ставало из Родопа — от времето на Иванко, убиеца на Асена, който е вдигал крепости по тия места, и от времето на Слав, болярин на Калояна, до разорението на манастира. А бяха написани само сто листа, всеки монах по три-четири листа. И сърцето ми плачеше, като искаше да знае по-добре какво е ставало из Родопа и какви хора са живели тук.

И в тая нощ, край огъня, реших аз да бъда двадесет и осмият монах. И реших да напиша пространна повест за разорението на Елинденя, та които идват след нас, да знаят какви хора живееха по Родопа в ония дни и да не забравят делата им и смъртта им.