Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1961 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 130 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (7 март 2004 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание
Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.
Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.
Цена 2,93 лв.
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).
| Време разделно | |
| Автор | Антон Дончев |
|---|---|
| Първо издание | 1964 г. България |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.
Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.
Персонажи
- Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
- Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
- Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
- Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
- Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
- Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
- Момчил – син на Манол.
- Елица – годеница на Момчил.
- Севда – вдовица, влюбена в Манол.
Екранизация
Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.
- „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
- Актьорски състав:
- Караибрахим – Йосиф Сърчаджиев
- поп Алигорко – Руси Чанев
- Манол – Иван Кръстев
- Севда – Аня Пенчева
- Венецианеца – Валтер Тоски
- Сюлейман ага – Васил Михайлов
- Елица – Калина Стефанова
- Режисьор: Людмил Стайков,
- Сценаристи: Людмил Стайков, Георги Данаилов, Михаил Кирков, Радослав Спасов,
- Оператор: Радослав Спасов,
- Музика: Георги Генков,
- Художник: Георги Тодоров
Критика
Спорове около евентуална политическа поръчка
В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]
На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:
| „ | На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там. | “ |
Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]
При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]
Съмнения в авторството
На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]
Бележки
- ↑ Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
- ↑ В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
- ↑ Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
- ↑ а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
- ↑ В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българското гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтично-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжаление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
- ↑ Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
- ↑ Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
- ↑ В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българите през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
- ↑ „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
- ↑ Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
- ↑ Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
- ↑ Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
- ↑ Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
- ↑ Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
- ↑ Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).
Вижте също
Външни препратки
- „Време разделно“ на сайта
„Моята библиотека“ - „Акад. Антон Дончев: „Време разделно“ не е поръчка“, в. „24 часа“, 29 декември 2013
- Мариела Балева: „Гавра с Антон Дончев и „Време разделно“ Архив на оригинала от 2015-04-02 в Wayback Machine., в. „Преса“, 10 февруари 2014
- „Време разделно“ е българският филм на столетието според зрителите на БНТ, Dnevnik.bg, 8 юни 2015
|
ОТКЪС СЕДМИ
Дойде разделното време. Дойде времето на раждането, на разкъсването и кръвта, на писъка и на гърчовете. Времето и на смъртта, защото, където има раждане, там и смъртта стои наблизо.
Прераждаха се не само тия петстотин души, затворени в конака. С тях се раждаха и десетки поколения, които щяха да тръгнат по пътя, избран от прародителя. Или умираха десетки поколения.
Всеки трябваше да мине отляво или отдясно. Никой не остана по средата. В средата като скала стоеше Караибрахим и те като река идеха насреща му и се разделяха на две течения — лявото отиваше към дръвника, а дясното — към чалмите и фереджетата.
През цялото време, докато пишех летописа, все си мислех, че ще трябва да опиша и тоя ден. Пъдех го от ума си, не исках да идва предварително при мене. Може би трябваше да напиша историята му още първия път, когато се върна в спомените ми, а не да го пъдя от спомените си. И като пишех за ужасите в конака, трябваше да оставя сили и за него.
Сега хващам перото и виждам, че тоя ден стои пред мене избледнял и уморен. Сърцето ми отказва да се върне на площада, сред двете течения на реката, сред писъците на раждането. Разделният ден стои пред мене като гора в ясен слънчев ден — толкова силно свети слънцето, че гората е като покрита с було от мъгла. И защо да се приближавам, та да влизам в тъмния лес?
Разделният ден беше слънчев и хубав. От тия слънчеви дни, когато небето е толкова ясно, че ти се иска да има поне един облак. И нощта преди него беше ясна, с нова, тънка месечина. Сутринта гората и поляните сребрееха от слана. А щом изгря слънцето, от стрехите на конака запяха капчуци, като че ли беше дошла пролет. Топеше се сланата.
Хванах и откъснах един зелен лист от цветята, които Гюлфие някога беше сложила на прозореца ми. Сребърен скреж покриваше целия лист. Не пролет идваше — идваше зима и скоро щеше да завали сняг.
На средата на площада вдигнаха скеля от греди и сложиха отгоре носилката на Караибрахим. Най-отпред застанаха двамата ходжи, отстрани на скелята стояха редици от турци с голи ятагани в ръце. И площадът беше опасан от ятагани. Завесите от прозорците на конака се люлееха — оттам скритом надничаха кадъни. Откъм Просойна се трупаха жените и децата на башибозука.
Погледнах планината. По поляните не се виждаше ни един човек. Склонът в сянка искреше от тънко сребро, склонът на слънце гореше от есенни багри.
Тогава вратата на конака се отвори и оттам заизлизаха българите — окъсани, мръсни, бледи сред искрящата бистрина на утрото.
Първи минаха отдясно двамата попове. Не си спомням как ги вкараха в правата вяра. Може би съм гледал настрана.
После пред турската скала застана Вражу кехая. Гледах го.
Той беше дребен и слабичък, още повече отслабнал в конака. Двамината ходжи, бесният Караимам Хасан ходжа и змията шейхът Шабан Шебил, стояха изправени пред него и го гледаха.
Вражу кехая взе да се смалява. Смаляваше се пред очите ми, сякаш беше направен от скреж, та без да ща, погледнах към цървулите му, да няма под него локва. Виждал съм и друг път да се топи човек пред мене — това беше един осъден на смърт, когато чу присъдата си.
Караимам Хасан ходжа каза:
— Повтори след мене — аллах е велик и Мохамед е негов пророк.
Вражу кехая повтори:
— Аллах е велик и Мохамед е негов пророк.
Караимам Хасан ходжа каза:
— От днес нататък името ти е Абдуллах, или раб божи. Мини отдясно.
Вражу кехая погледна наляво, където стояха облегнати на ятаганите си палачите, съблечени до кръста. Пред тях прясно белееше дръвникът, отсечен още за първенците. Ала тъй като тях ги изклаха на крак, не бе лягала глава на дръвника.
И Вражу кехая мина надясно, където се вдигаше червен куп фесове, бял куп чалми и черен куп фереджета — всичко, докарано на катъри от Караимам Хасан ходжа.
А след Вражу кехая тръгна родът му — синове, дъщери, снахи, внуци. Ръцете на жените бяха свободни и те мъкнеха пеленачета и невръстни деца. Ръцете на мъжете бяха вързани. И връзките им падаха чак след като кажеха вълшебните слова:
— Аллах е един.
После неколцина засмени турци с ножици за стригане на овце грабваха замаяните мъже и режеха косите им и брадите им. Туряха фесове и завиваха чалми. Ала никой не се смееше, като гледаше надве натри изрязаните им бради и лицата им, които приличаха на гърба на краставо магаре напролет. Защото на шутовските им лица имаше очи.
А жените оставяха настрани децата си или си ги подаваха една на друга, та надяваха черните фереджета. И катранена сянка лягаше върху чудните багрени сукмани и престилки, върху цветните ливади, зелените гори и потоците, върху есенната планина.
Вдигнах очи и погледнах планината. Очаквах и върху нея да е паднала сянка. А тя сияеше в скреж и ослепителни блясъци — сто-цветна и силна. Върху нея нямаше сянка. И през бистрия въздух над площада летяха и трепкаха, подети от невидим лъх, бели люспести семена и аз не знаех цвете или бурен ще изникне напролет от тях.
А жените вдигаха краищата на белите кърпи, та пребраждаха лицата си. Никога вече нямаше да ги види слънце. Никога вече хората нямаше да се радват на хубостта им. И от многото различни лица те се превръщаха в едно лице. И като гледаше лицата, човек забравяше, че имат сини, черни и кафяви очи. Защото, както върху лицата на мъжете, виждаш върху женските лица само погледите им.
Децата не разбираха какво става и искаха да дръпнат кърпите от лицата на майките си. Клетите, те не знаеха, че в тоя миг бащите слагат чалми и върху челата на момчетата, а майките пребраждат кърпи и върху лицата на момичетата.
Аз гледах вратата на конака. Чаках да излезе Елица.
Чух, че един от полуголите палачи казва:
— Метни аба отгоре ми. Студено е. Чух, че едноокият подигравателно казва:
— Той. е онемял от премного радост.
И Караимам Хасан викна:
— Кажи — аллах е един.
Пред двамината ходжи стоеше със завързани назад ръце най-малкият син на Вражу кехая. И мълчеше. Очите му бяха тъмни и огромни.
Към него приближи Вражу кехая, целият разтреперан от ужасно предчувствие. И му рече:
— Сине, кажи — аллах е един. Кажи, сине. Не говореше, а плачеше.
— Синът му изви полека глава към него и го загледа. И го заплю.
Да заплюеш някого преди смъртта, това е велико мъжество, защото на всички устата пресъхват. Да викат могат мнозина, да плюят — малцина.
Целият площад ахна като из едни гърди. А Вражу кехая падна на калдъръма и взе да се гърчи, сякаш го ухапа усойница.
Момъкът обърна бяло лице към ходжите. Преглъщаше, все едно че сбираше плюнка да заплюе и тях. Ходжите отстъпиха крачка назад. Долната устна на момъка се пукна и върху гърдите му закапаха едри и ясни капки кръв.
Караимам Хасан ходжа викна радостно:
— На дръвника!
И момъкът беше първият, който тръгна на лявата страна, към дръвника. Тръгна самичък, макар двама турци да го хванаха под мишниците.
Вражу кехая се опита по колене да мине между ходжите и да настигне сина си, ала не можа да прескочи невидимата черта, която разделяше площада на ляво и дясно. Ходжите свирепо го сритаха, синовете му го издърпаха настрани. А той викаше:
— За тебе го направих, за тебе!
И се чу късото ахване на палача, както дъхът излиза от гърдите на дърваря, щом замахне с брадвата. После светна нечовешки крясък, но се прекъсна и увисна над площада. После нищо не се чуваше, защото цялата долина заехтя от викове и ридания. Кой знае защо, викаха и дрънкаха с оръжията си и турците. Вдигнах очи и видях, че и Караибрахим е отворил уста и вика. Не чувах вика му.
Аз мълчах.
И отсега нататък това, което ставаше на площада, ставаше сред един непрекъснат вик и плач, който ту затихваше, ту избухваше с нова сила, ала не преставаше. Всеки би полудял, не само аз. Защо ставаше това? Къде ставаше? Ставаше ли, или пък беше сън?
Лицата идеха насреща ми, река от лица. И тъкмо щяха да се сблъскат в скалата, на която стоях аз, и се разделяха на две реки. Едната тръгваше наляво, другата — надясно. Понякога десетима плуваха един след друг по дясната река, понякога трима тръгваха един след друг по лявата река. Не ги познавах. Преди, когато изведоха на сеч първенците, гледах лицата им и се мъчех да позная кое лице кой глас носи и кого съм чул да говори в тъмното. Тия хора не ги познавах. Ала търсех по лицата им отдалеч кой по коя река ще отплува.
Не успявах да позная. Може би самите те не знаеха, че реката ще ги повлече наляво. А на брега стояха близките им и ги зовяха, заклинаха, проклинаха. Напразно.
Ти, който четеш тия редове, излез на многолюден път, по който идват много хора. Нека се връщат от тържество, от пазар, от работа. Но да идват всички срещу тебе и ти да разделяш с гърди потока им. И който мине откъм сърцето ти, да знаеш, че след миг ще бъде опозорен, а тоя, който мине от дясната ти страна, него след миг ще тръшнат на земята и ще го заколят. Може да не разбираш какво е клане. Помисли си.
Гледай лицата им, клепките им, устните им. Искриците в зениците, бръчките в ъглите на очите, мъха по върховете на ушите. Гледай жените, лицата им и телата им. След миг тялото ще се скрие под фереджето, а лицето — под бяла кърпа. И ти никога повече няма да го видиш. А тия лица, които тръгват наляво, след миг те ще се отделят от телата си и ще се превърнат в пръст.
Гледай лицата, които идват насреща ти, и ги обичай.
И аз гледах. И обичах тия, които минаваха надясно, защото това беше моят път, а повече обичах тия, които минаваха наляво, защото аз нямах сили да мина по тоя път.
И тогава усетих, че почвам да се размърдвам, като парче лед, което досега е стояло здраво сраснало за брега и сега ледоходът го увлича. Усетих, че нещо се размърдва в мене, онова нещо, което кара напролет питомните патици да пляскат с криле и да се опитват да полетят, когато чуят да иде от небето волният и печален зов на дивите им събратя.
Молех се с все сила. Молех се на разума си, на сърцето си, на краката си:
„Спрете! Лудост е! Не мърдайте! Стойте!“
А те искаха да заплуват по лявата река.
Не гледах вече лицата, които голямата река довличаше до скалата. Загледах към тия, които бяха изхвърлени от вълните вдясно.
Единият поп, когото не познавах, коленичеше на калдъръма и се молеше. Сигурно се молеше на стария си бог, ала кой го поглеждаше в тая лудница! Гледах лицето му и се чудех как не е дошъл още първия ден. Страхливец беше и чревоугодник. Неговите хора го бяха държали за расото, защото са мислили, че е свещено, а той се е дърпал да избяга. И е мислил, че ги води подире си.
Другият поп, попът от горното гробище, водачът на новопристигналите, приличаше на внезапно събуден мъртвец. Той беше довел тия хора и щом те бяха слезли от планината, значи, бяха съгласни да се открекат от вярата си. А сега пред дръвника се отказваха, дърпаха се и тръгваха по лявата река. Той е мислил, че те са стадо овце, които блеят след него, и ще отидат, където ги поведе, щом той поеме греха им. А те тръгваха по своя път, отделяха се от стадото. Раждаха се за втори път, наистина, за да умрат веднага, ала за тия десет крачки до дръвника ставаха отделни хора, не овце, а човеци.
И виждах как той се готви да пристъпи напред, да прекрачи чертата и да мине вляво. Казах си. Заклех се:
„Ако попът мине вляво, ще мина и аз.“
Попът остана на дясната страна. Нему дължа живота си. А реката довличаше все нови и нови глави и лица. И все се Намираше кой да мине отляво.
Караимам Хасан ходжа викаше като побеснял: — Аллах е един!
После се обърна към изпотените палачи и писна:
— Бройте главите! Бройте главите! Това са Маноловите братя. Нали Манол имаше сто мина братя. Бройте до сто, и няма да има вече.
Ала Маноловите братя не се свършваха. Едни оставяха реката да ги носи — спокойни, съсредоточени, силни. Други предварително бяха мъртви и това, което щеше да стане на дръвника, много не ги засягаше. Трети плачеха, тръшкаха се, мъчеха се със зъби да се заловят за земята. Дори скачаха от дръвника и писваха: „Аллах е един“ — а после коленичеха и подлагаха врата си на ятагана. Не знам колцина бяха, ала последните газеха между трупове и глави, за да стигнат до дръвника.
Накрая се изправи една прегърбена баба. Разкъса пазвата си, га извади сухата си гърда. И пропя:
— Единадесет сина съм кърмила, ти всички ги изби. С единадесет мъртви гърла те проклинам и моето — дванадесето.
И като протегна жълтата си гърда към Караимам Хасан ходжа, прокле го:
— На кол да те набият, за водица да писнеш. Водица да пиеш, тя по кола да тече.
Отрязаха и нейната глава. Караимамът само рече:
— Не знаех, че Манол имал и сестри.
Ала виждах, че е уплашен. Аз запомних думите на бабата.
Вратата на конака стоеше черна и зинала. Никой вече не излиЗаше от нея. Елица не излезе. През същата врата вкараха обратно миналите от дясната страна. Отделиха мъжете да ги обрязват. Телата и главите останаха на площада.
И слънцето светеше все тъй бистро и ослепително.