Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 129 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (7 март 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание

Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.

Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.

Цена 2,93 лв.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).

Време разделно
АвторАнтон Дончев
Първо издание1964 г.
България
Оригинален езикбългарски
Жанристорически роман
Видроман

„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]

Сюжет

През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.

Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.

Персонажи

  • Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
  • Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
  • Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
  • Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
  • Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
  • Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
  • Момчил – син на Манол.
  • Елица – годеница на Момчил.
  • Севда – вдовица, влюбена в Манол.

Екранизация

Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.

  • „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
  • Актьорски състав:

Критика

Спорове около евентуална политическа поръчка

В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]

На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:

На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там.

[10]

Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]

При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]

Съмнения в авторството

На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]

Бележки

  1. Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
  2. В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
  3. Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
  4. а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
  5. В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българс­кото гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтич­но-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжа­ление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
  6. Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
  7. Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
  8. В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българи­те през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
  9. „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
  10. Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
  11. Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
  12. Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
  13. Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
  14. Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
  15. Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).

Вижте също

Външни препратки

ОТКЪС ТРЕТИ

След три дни изтече срокът, даден от Караибрахим на първенците. И Караибрахим заповяда да ги изведат от тъмницата на вътрешния двор на конака. Три дни не им дадоха да ядат и да пият. Сюлейман ага, който и трите дни не се показа на чардака, прати при Караибрахим човек да му каже, че за три дни и магаре ще умре без вода. Караибрахим попита:

— Нали в тъмницата тече вода по стените?

— Тече.

— Нека ближат стените. А за три дни никой не е умрял от глад.

На третия ден сутринта Дельо поиска и влезе в тъмницата и стражата не го спря. Той застана на вратата, запуши носа си заради вонята, която идеше отвътре, и попита с гъгнив глас:

— Колцина сте?

И като не му отговориха, принуди се да влезе в тъмницата и да мине между налягалите пленници. Преброи ги, а те излязоха шестдесет и трима.

— Нали преди бяхте шестдесет? Кои са новите трима? Дядо Кральо му отговори, защото навярно се надяваше, че ще пуснат новите хора, които преди не се бяха явявали пред Караибрахим:

— Нови има осмина, а петима от старите ги няма.

И той изброи имената им. Запомних само едно, защото той беше после измежду шестимата първи избрани от Караибрахим. Пиша го тук, да го знаят внуците му, ако тоя ръкопис стигне до тях. Старецът се казваше Волчьо Крилатица.

Стоях на вратата, когато Дельо излезе и събу цървулите си, догоре изцапани с нечистотии. А дядо Кральо не се стърпя и попита отвътре:

— Защо питаш?

— Чувате ли да чука над главите ви?

И наистина от три дни откъм стаите на Сюлейман ага непрестанно се чукаше върху камък.

— Агата заповяда да се изчукат върху плоча имената ви. Прави надгробен паметник. Ако някой се отрече и приеме правата вяра, да се обади — ще изличат името му.

Дельо се изсмя беззвучно, а отвътре долетяха жалби и проклятия.

Към пладне Кара Ибрахимовите хора извадиха първенците на вътрешния двор. Последнит е десетина ги извлякоха на ръце.

Всички се събраха накуп около чешмата. А чешмата я пазеха четирима турци с извадени ятагани. Един овчар — не се познаваше млад ли е, стар ли е — все се хвърляше към водата и викаше:

— Искам да пия.

Сеймените го блъскаха назад и бършеха гнусливо ръце в дрехите си. А той падаше и пак тръгваше — ту прав, ту пълзешком, — и все повтаряше:

— Искам да пия.

Освен първенците и четиримата пазачи на чешмата нямаше никого другиго на двора. Едни от първенците лежаха, други стояха прави. Някои покриваха с длани и наметала очите си, защото слънцето ги слепеше, други покриваха с наметалата ушите си, да не чуват шума на водата. А всички, които гледаха, впиваха очи в сребърната струя на чешмата.

Когато Караибрахим заслиза по стълбите, неколцина от легналите се изправиха. И се чу гласът на Манол:

— Планината ви гледа. А след него се чу:

— Искам да пия.

Планината не ги виждаше — дворът беше отвсякъде ограден с чардаци и сгради. И по-добре. Какво беше останало от гордите селяни, които преди десет дни стояха на същото място? Дрехи, потънали в нечистотии и пръст, лица, черни и зелени от лигавата влага, която бяха лизали от стените. Бради, сплъстени и чорлави, ръце, сини от ремъците.

Очите им видях, когато слязох пред тях. Гледаха мрачно, отчаяно и диво.

Караибрахим застана там, където стоеше преди десет дни. Седеше на същия рязан стол. Носеше същите дрехи. До него бях аз с двамината ходжи, едноокия и дебелия. Хасан, сина на Велко, го нямаше. Ала сега Караибрахим беше покрил долната част на лицето си с кърпа да се пази от вонята, и гласът му излизаше глух и променен, а над кърпата светеха безпощадните му очи.

Спомних си какво беше преди десет дни. Спомних си и мислите си. Дали беше се прекъснала нишката между тия хора и планината, дали вече бяха останали сами? Течеше ли още по тях майчина кръв, или кръвта им се беше затворила в кръг и във всекиго биеше само неговото сърце?

Сиври билюкбаши до чешмата попита:

— Ага, да изведа ли и оня, с шареното псе?

— Остави го, какъв първенец е той? — отговори Караибрахим и млъкна.

Караибрахим мълчеше, мълчаха и първенците. После Караибрахим попита и аз преведох на български. Струваше ми се, че самият аз питам. Преди десет дни се усещах самотен, и сега бях сам, ала без да ща, вече се прилепвах към групата на хората с чисти дрехи и чалми. Защото ония насреща, мръсните и отчаяните, ми спомняха за преизподнята на кораба. Отблъскваха ме, исках да се махна или те да се махнат.

— Кой приказваше преди?

Напред излезе дядо Кральо, бялата му коса и бялата му брада бяха очернели, приведен и слаб.

— Старче — рече му Караибрахим, — десетте дни минаха. Дядо Кральо мълчеше.

Чу се гласът на обезумелия от жажда:

— Дайте ми да пия.

Караибрахим каза:

— Пий от извора на чистата вяра.

И аз преведох.

Тогава дядо Кральо проговори и каза:

— Проклет да си.

Караибрахим се изправи и гласът му беше все така равен и спокоен:

— Защо бяха тия три дни мъки? Защо беше тая упоритост? Ала ви прощавам. Ето пред вас огъня, чиято пепел ви показах миналия път. Посипете с пепел главите си и нека всеки от вас сложи върху пепелта ей от тия фесове и чалми.

Той най-напред посочи кръга пепел, който аз не бях забелязал досега, а после струпаните до стената фесове и чалми. И каза още:

— И стадата ви пак ще са ваши, и всеки ще отиде в дома си. И над него ще бъде благословията на аллаха.

Докато Караибрахим говореше, изправените пленници помогнаха на легналите да се изправят. И тъй като се опираха вкопчани един за други, сбъхтаха се в съвсем тясна купчина и не само ръцете им изглеждаха вързани, ами и цялата тълпа беше като омотана с едно общо въже. И жадният се прилепи към тях. Приличаха на огромно животно с шестдесет глави и сто и двадесет крака. Дядо Кральо се облягаше с гръб върху тях.

Дядо Кральо отговори на Караибрахим:

— Що имаше да казваме, казахме го. Прави с нас каквото знаеш. В твоя власт сме.

И млъкна. Всички мълчаха, дори обезумелият от жажда. Чу се чукане върху камък откъм чардака и чукане върху дърво откъм портата.

Отгоре се обадиха:

— Ага, искат да влязат юруци. Караибрахим викна:

— Кажете на проклетия писар да спре, а на юруците да почакат.

Чукането от чардака престана, ала на вратата захлопаха още по-силно. И гласът отгоре извика:

— Идва самият вожд на юруците, Исмаил бей. Караибрахим помисли малко и каза:

— Нека влезе.

Отвориха портата и в двора влезе на кон Исмаил бей, юрукът, и след него седмината негови синове — и те на коне. С бърз поглед юрушкият вожд обиколи вързаните първенци и видя Манол.

А Манол срещна погледа му и тихо, като че ли със срам, рече:

— Добра среща, татко Исмаиле.

— Хаиролсун, Маноле кехая. И Манол му рече още:

— Честит си ти, татко Исмаиле, че имаш седмина синове.

— Честит си ти, синко Маноле, че имаш сто мина братя. Къде ще се меря с тебе?

После се огледа и като се обърна към слугата, който отвори вратата, попита го:

— Къде е Сюлейман ага? Защо не излиза да ме посрещне? И от чардака се чу:

— Тук съм, бей. Добре дошъл.

Всички вдигнаха погледи нагоре и за пръв път от три дни видяхме Сюлейман ага. Облечен беше в своята скъпа виолетова дреха, причесан и подстриган, но блед и отслабнал.

Тогава Вражу кехая викна към него с разтреперан глас:

— Тук сме, ага! Виж хала ни. Нали хвърляше от урвата за блудни думи? Нали уби сина ми? Виж сега дъщерите ми. Проклет да си, кръвнико!

Сюлейман ага се направи, че не го чува. А Исмаил бей, без да слиза от коня, каза на Сюлейман ага:

— Ага, тоя човек тук, вързан като убиец, на име Манол Стоте братя, син без баща, даде на мене, Исмаил бей, своите петдесет и два сребърни чана, а пък аз насреща му дадох земя за село.

Караибрахим се обади: — Къде му даде земя, бей? Къде?

Исмаил бей, който не се беше обърнал към Караибрахим и не го беше поздравил — защото гостоприемството налагаше Караибрахим да го поздрави пръв, — и сега не се обърна към него. А Караибрахим побеля от злост и обида.

— Питай него — посочи Сюлейман ага към нас. — Еничарина пред тебе, Исмаил бей. И прощавай, болен съм, не мога да сляза по стъпалата. Ако се качиш горе, ще ти се кланям до гроб.

— Как ще се кача горе, щом ти не слезе долу? — високо и с недоумение рече Исмаил бей. — Какво става тук? Ти ли си стопанинът на тоя дом, или тия непознати хора? И кой е еничаринът между тях? Не го виждам.

Никой не му отвърна.

— Тогава ти ми кажи, ти, с кичура на челото. Къде са чановете ми?

— Кой си ти? — попита Караибрахим.

— Аз съм Исмаил бей, от седемдесет и осмия оджак. Диря Маноловите чанове.

— Чановете прибрахме. Ала откъде да знаем, че са твои? Юрукът огледа двора и чардаците.

— Има ли тук някой, който да каже, че Исмаил бей не говори правдата?

— Ще ти дам чановете — каза Караибрахим.

Юрукът дръпна юздите, за да обърне коня си. Ала го спря — тъй с извита настрана глава.

— Ага, мога ли да те попитам нещо? — рече той на Караибрахим.

— Питай ме.

— Тогава питам те. Защо са вързани тук тия хора? Познавам ги. Нито един от тях не е крал или убил.

— Те стоят срещу волята на аллаха.

— Манол кехая ми каза, че Мехмед паша турчил в полето. Аз му казах. „Зелената диня, дори да превиеш опашката й, пак не сладни.“ Ще кажа същото и на тебе, да го запомниш, ага. Зелена диня, силом узряла, не сладни.

Юрушкият вожд говореше спокойно, ала с някакво нехайство. По-придирчиво ухо би чуло в гласа му и презрение. Караибрахим не се стърпя:

— Бей, като влезе, чудех се, че дрехите ти са като на тия овчари, навързани по двора. (И наистина юруците носеха дрехи досущ като българите, същите навои и цървули, същите гайтанлии гащи, същите пояси, елеци и ризи. Само нямаха червени наметала.) Сега вече не се чудя. Помни, че вратата е зад гърба ти, а не пред тебе. И лесно се залоства. Защо си дошъл?

— Момко, ти залостй вратата, моите хора ще залостят проходите. Ти ще залостиш вратата с елов прът, моите хора ще залостят проходите с железни шишанета. Не ме плаши, стар съм.

Караибрахим стана на крака. Най-големият син на юрука, Юсуф, подкара коня си и се изравни с баща си. Навързаните българи зашумяха и се раздвижиха.

Напред излезе едноокият ходжа, шейхът Шабан Шебил. Измъкна от пазвата си свитък, целуна го и го повдигна нагоре към юрушкия бей. Оня не спря разигралия се кон, а с глава даде знак на ходжата да подаде свитъка на сина му. Ходжата целуна отново хартията и я сложи в ръката на юрука.

Юсуф прочете нещо и кимна на баща си. Исмаил бей усмири коня си, а в това време Юсуф целуна свитъка и го върна на ходжата. И Юсуф прошепна нещо на ухото на Исмаил бей.

Беят наведе глава, сякаш се покланяше, после я вдигна. Вдигна и ръка:

— Прощавай, Маноле кехая, прощавайте и вие, овчари. Такава била волята на аллаха.

Вдигна коня си на задни нозе, обърна го тъй и го подкара към вратата. Когато преминаваше край всеки от синовете си, оня обръщаше след него коня си. И тъкмо да потъне под тъмната пещера на входа, викна обезумелият от жажда:

— Искам да пия, Исмаил бей. Дай ми нож да разрежа жилите си.

Исмаил бей спря коня си и погледна назад. Каза нещо на сина си Юсуф — какво, не се чу. Юсуф слезе от коня — за пръв път юрук докосна с крак плочите на двора — и свали от седлото малък издут мях. Върна се към завързаните овчари и запита:

— Кой тук поиска да пие?

Из утробата на стокракото животно излезе обезумелият от жажда и отвори уста. Юрукът вдигна високо меха и го стисна. Тънка бяла струя мляко падаше и клокочеше в устата на жадния. Клокочеше и чешмата. Жадният наведе глава, като че вече загубил безумието си, като че вече засрамен. Струята за миг го удари в наведеното чело. После пресекна.

Юсуф свали меха и попита:

— Има ли друг да пие?

А всички овчари, които с луди погледи бяха следили бялата струя, наведоха глави. И жадният, наситил жаждата си, отиде, та се скри по средата им. Те мълчаливо му сториха път и пак мълчаливо сбраха рамене.

Юсуф се върна до коня си, стегна с ремък меха и се метна на седлото.

Исмаил бей викна от вратата:

— Нека никой не каже, че Исмаил бей е минал край жаден, а не го е напоил. Ако някой от вас или вашите синове, или вашите дъщери се отбие в шатрите ми, за него винаги има покрив и постеля. Аллах поне не запретява да срещнеш друг човек под покрива си.

Един след друг юрушките коне минаваха през тунела и ударите на копитата ставаха глухи, а после изчезнаха. И вратата се затвори със скриптене след тях.

А Караибрахим почака, сякаш да се изветрее и духът, който остана след тях, и рече:

— Чуйте ме, първенци, които приличате на плашила. Вие казахте своята дума и аз ще повторя моята. Няма да остане човек в тая долина, който да не начертае кръст с кръвта си и да не плюе върху него. Ще ви мъча и убивам с огън, вода, земя и въздух. С желязо, дърво и камък. С остро и тъпо. Откажете се сега, защото отсега нататък мъките, които сте претърпели, ще ви се сторят дебели колкото малкия ми пръст, а тия, които идват, ще бъдат като кръста ми. Да, обещавам ви го и ще го изпълня.

А първенците мълчаха.

Тогава Караибрахим заповяда да вкарат това стокрако животно в тъмницата, а остави само дядо Кральо. Дядото безпомощно гледаше как другарите му ги гълта черната врата.

Сами един срещу друг останаха сгърбеният дядо и силният Караибрахим. И Караибрахим се надвеси над дядото, както орел над проскубана кокошка. Дядото цял трепереше, сякаш мъжеството му си беше отишло след другите. До тях стоях, превеждах и всеки миг очаквах дядото да рече: „Пощади, ага.“

— Хайде сега, другите ги няма. Промени вярата си.

— Не мога, ага.

— Как тъй не можеш!

— Ей тъй, не мога.

— Ами ако другите я сменят?

— Ако другите я сменят? Ще видя, ага. Аз да съм последен.

— Не е ли все едно, гяур, дали ще си първи, или последен? Нали все ще смениш вярата си. Смени я първи.

— Ами другите?

— Как другите. Нали ти казах — все едно първи или последен.

— Не е все едно, ага.

Дядото стисна устни — с нож устата му няма да разтвориш.

Караибрахим сви нос и едновременно разшири ноздри. Там, където външната страна на ноздрите опираше в носа му, кожата побеля. И две бели черти се извиха около гръбнака на носа му. Караибрахим се изправи. Мислех, че ще се пръсне. Той каза на билюкбашията, който седеше до чешмата:

— Влез вътре в тъмницата и намери петимата най-стари овчари. С тоя тук да са шест. Не, няма да коля. Обръснете ги, очистете ги, дайте им да ядат каквото поискат. Нека си поискат по едно нещо. Изпълнете го. После ми се обади.

Билюкбашията стоеше с отворена уста. Караибрахим добави:

— Изведете и Вражу кехая, който викна срещу Сюлейман ага. Караибрахим си отиде и тоя ден повече не го видях. Чух само гласа му.

Същия тоя ден в конака дойде Севда, не се беше вестявала от нощта на сватбата. Гюлфие я посрещна сърдита. Севда цяла трепереше и се оглеждаше.

— Какво искаш? Защо идеш пак? — викна аговица.

— Нека се махне тоя мъж.

— Тук ще остане.

Жената изведнъж се разплака:

— Всяка вечер идва, всяка вечер си отива, аговице. Уби ме, разпра ме. Избягах.

— Кой ма?

— Иде страшен, космат, очите му светят. Почва да ме души. „Ти си виновна“… „Заради тебе… Останах без сърце“… После… И си отива чак на сутринта.

— Кой ма, никаквице?

— Горан, дядо Галушковият син. Дето съм го примамила вечерта на сватбата, че изтървал пътеката. Гледай.

И Севда запретна ръкави да покаже синините по ръцете си. Разтвори и пазвата си. Гледах аз, ала още по-жадно гледаше Гюлфие.

— Като не можеш да правиш любов — рече тя с глух глас, — като не можеш да правиш любов, защо се захващаш?

— Аз ли не мога да правя любов, аговице? Аз ли? Ала ме е страх.

Тя се досети нещо, загледа се в Гюлфие, помисли и рече:

— Страх ме е да не му родя дете. Ами ако е голямо като него? Ще умра, ще се пръсна. Ти знаеш ли, че братовото му куче която кучка качи, тя умира — такива едри са кучетата.

— И какво искаш, кучко?

— Скрий ме в конака. Иначе ще го издам. Не мога повече. Да дойдат да го хванат.

— Дума ако продумаш, ще река на агата да те побият на кол. Тогава ще се разпори и утробата ти, и мръсното ти сърце. Остани в конака.

И когато Севда се отдалечи, като люлееше стройната си снага, рече със злоба подире й:

— Ялова е като мене. И тя го знае. Каза ми нарочно за детето, да ме заболи. Познавам я.

— Как можеш да познаваш, Гюлфие? — попитах аз.

— Познавам най-много по това, как гледа мъжете. Всекиго моли за дете. Не я ли виждаш каква е?

Рекох й тихо, без да се срамувам от нея, но с такъв глас, който показваше, че друг е казал това преди мене:

— Три неща има, които са ненаситни, дори четири, които не казват: „Стига!“ И първите две са — преизподнята и неплодната утроба.

— Вярно е! Ах, много е вярно. А кои са другите две?

— Земята, която не се насища с вода, и огънят, който не казва: „Стига!“

— И това е вярно. Ала и друго има, ще ти го кажа аз — мъжкото око на жени и на синове.

Стоеше срещу мене огромна, кръгла, бялата й кожа лъщеше като опъната на тъпан, устничките й се смееха. Изведнъж видях, че от очите й текат сълзи.

— Прости ми, Гюлфие — рекох й трогнат аз. Съжалих, че приказвах с нея като мъж с мъж. Не исках да я загубя.

Тя изтри гневно сълзите си.

— А знаеш ли защо тая никаквица ми говореше за Горан и ми показваше пазвата си? Знае тя, че съм луда по него.

Тя пък говореше с мене като жена с жена.

— Много мъже съм срещала, три пъти е трепнала утробата ми. И то — само като ги погледнах. Сигурно тъй непразните жени усещат, че за пръв път децата им мръдват в тях. Единият мъж е Манол, другият е Горан, а третият е Караибрахим. Зная аз, че само тия мъже могат да събудят децата в мене. Ала няма как да ги примамя.

Идват черни и страшни страници. Чудя се дали да ги пиша. Обхваща ме униние. Умора налива ръката ми. Главата ми тежи, нищо не ми се прави. Как ще премина през това море от мъки и ужас? Гледам напред и виждам купища листи, които трябва да напълня с разкази за човешко страдание. Когато си спомням, пред мене само за няколко мига преминават всичките тия мрачни дни, през които и слънцето сякаш беше потъмняло. Паметта не иска да се рови. Сърцето бяга. А почна ли да ги описвам, трябва да се напрегна, за да извадя от черната вода на кладенеца отдавна удавени спомени. Дни наред ще се събуждам и ще зная, че ме чака ден на жестоки спомени.

Всичката ми мъдрост, цялото ми спокойствие, събирано през тежки години на изпитание, се разклаща, щом си спомня тия дни. Зная, зная, човек не е звяр, затова пиша и тия редове. Но има хора зверове. Тежко им, че злото ги е избрало за свои товарни животни. И все пак — защо беше нужно всичко това?

Ала трябва да почвам. Представям си, че съм ловец на бисери. Измъкнал съм купища миди от дълбините и съм ги оставил да гният. И сред разложеното месо и вонята ровя с изтръпнали пръсти, да намеря скритите бисери.

От тоя ден, в който Караибрахим извади жадните и гладни първенци на вътрешния двор, аз загубих равновесие. Стана изведнъж. Усетих, че нещо ме носи и не мога да се спра. Бях като лист в буря. Вятърът ме блъскаше ту на една страна, ту в камък, ту на друга страна, ту в дърво. Кошмар ли беше, или наяве? Не можех да се спра, да се огледам, да размисля. Удар след удар падаха върху мене и аз тутакси покривах с длан удареното място, а в това време ме удряха другаде.

Жив бях, но не се радвах. Имах само една мисъл — да изтрая. Да не се развикам, да не разкъсам дрехите си, да не попадна под колелото на страшната кола, която дрънкаше и се тресеше през Елинденя. Да не сбъркам. Знаех, че ще свърши. Понякога не вярвах, че ще свърши. Само отначало нощем можех да се отпусна при Гюлфие. Но то не беше почивка.

Затворени бяхме в конака — ние, Караибрахимовите хора, пленените жени, окованите българи. И Сюлейман ага с хората си. Целият конак беше прокълнат. Прокълнат бях да стоя с тях. Не можех да изляза, да тръгна през зелената планина, да легна на тревата. Прокълнат бях. Там ме чакаше смърт. Само можех да гледам през прозореца как слънцето изгрява и залязва. Зелените върхове на гората хвърляха върху планината покривка, под която кипеше и дебнеше друг живот, враждебен на моя.

Целия следобед главорезите на Караибрахим се занимаваха с шестимата старциовчарй. Спомних си как римските войници облекли Исуса във виолетова мантия. Подстригаха ги, измиха ги като деца. Дадоха им да ядат. Гледаха ги в устата. Дядо Кральо отказа. Вражу кехая плачеше, сълзите му капеха в чинията, ала ядеше. И другите четирима старци ядяха здраво, без да бързат. Мускулите на слепите им очи и брадите им мърдаха. Приличаха на пътници, спрели за миг, готови да станат и да тръгнат на дълъг път. Попитаха ги какво искат. Един от тях поиска да издои овца. Доведоха му крава. Той доеше с търпеливи, ловки движения, а стотина души го гледаха отстрани, сякаш правеше някакво чудо. Вражу кехая поиска да викне. Засмяха се. Той събра въздух и викна така, че водата в чешмата Спря да тече:

— Дъще, къде си?

От чардака, като от дълбока пещера, проплака женски глас:

— Тук съм, дядо!

Запушиха му устата, ала не го биха.

Трети поиска да го изведат вън от конака да погледне планината.

Четвъртият поиска да прибере хляба, който остана на трапезата.

Отидоха да питат Караибрахим, а той зверски ги изруга.

Не помня какво поиска петият.

Дядо Кральо нищо не поиска.

Щом се стъмни, дойде Сиври билюкбаши и каза, че старците трябва да се приберат при другите пленници. Вързаха ги, прибраха ги. Помислих, че Караибрахим очаква от шестимата избраници да разкажат колко хубаво е вън, на белия свят. Лъгал съм се.

Говорех с Гюлфие на чардака. Тя беше тъжна — ходила при Сюлейман ага, а той я изгонил. На двора се размърдаха хора и светлини. Палеха нови борини. Караибрахим се канеше да влезе при първенците.

Втурнах се в стаята на Гюлфие. Търсеха ме да превеждам, не ме намериха. Доведоха ходжата Хасан. Тогава се сетих, влязох в долапа и опипом се спуснах по тайния ход. Лесно разбрах къде е тъмницата. Камъните на зида нарочно бяха оставени без спойка помежду им, за да се чува какво става вътре. Сега между камъните се промъкваше светлина.

Чух гласа на Караибрахим:

— Тия шестима души, които сами избрахте днес, ще умрат първи. Всеки ден ще убивам по един, за да стигнат за цялата седмица. В петък ще почивам. Единия ще набия на кол, втория ще посека на парчета, всяко парче мравка да го носи, третия ще заровя жив в мравуняк, четвъртия ще разпна на земята, да го изядат мухите, петия ще изгоря жив, шестия ще одера жив. Казах ви — ще ви мъча със земя, огън, вода и въздух. С дърво, камък и желязо.

Ходжата Хасан, син на Велко, бавно повтори тия думи.

Първенците мълчаха. Около тежките камъни се очертаваха тесни цепнатини от светлина. Прилепил се бях цял до влажната стена, затова замръзнах и треперех.

И чух Караибрахим да казва още:

— И тъй, седмица след седмица по шестима. Маноле, къде си? Манол не отговори.

— Уплаши ли се, Маноле? Тебе ще убият последен. Разправяха ми, че преди сто години, когато паднал Кипър, както ще падне и Кандия, нашите одрали жив един венециански капитан и напълнили кожата му с пера. И му облекли дрехите. А той живял одран три дни и гледал самия себе си в собствените си дрехи. Искам да разбера дали и ти ще оживееш, за да се погледнеш отстрани.

Хасан ходжа повтори същото на български. Първенците мълчаха. Караибрахим каза:

— Само по един човек ще вижда как умира всеки от вас. За да ви разкаже после. Когато си представяте какво е било, ще ви бъде по-страшно.

И заповяда на Сиври билюкбаши:

— Развържи шестимата. Дай им тия зарове. Остави им една борина. Нека хвърлят заровете да видят кой ще умре утре.

Светлината намаля. Остана една бледа, треперлива нишка, която се люлееше, между камъните като духната паяжина.

Два пъти чух всяка дума на Караибрахим. На турски и на български. Без да искам, сам я превеждах наум.

Чу се хлопането на железата, които затвориха вратата на тъмницата. После чух гласа на дядо Кральо:

— Маноле, пощади!

И Манол проговори:

— Защо се молиш на мене? Моли се на Караибрахим. А дядото рече пак:

— Маноле, смили се!! И заплака.

Разнесе се Маноловият глас, спокоен и силен:

— Щом искаш, откажи се!

Дядо Кральо отговори през сълзи:

— Проклет да си! Няма да се откажа!

— Защо ме проклинаш?

— Не ме гледай тъй! Не ме гледай! А Манол каза:

— Планината те гледа. Вражу кехая запищя:

— Проклет да си! Проклета да е планината! Проклета да е майка ми! Не искам, не искам!

Паяжинната светлина се скъса. Оттатък беше догоряла борината. Чаках и треперех от студ в мрака. Никой не се обади повече. Излязох от тайния ход. Блъснах Гюлфие и отидох в одаята си.

Най-напред легнах по гръб. После почнах да се мятам като побъркан. Мразех Манол.

Жив бях. А той ми пречеше да живея.

Исках да го смажа, да го превия, да го видя проснат и жалък. Тоя глупак Караибрахим знаеше само да коли и да сече!

В мене се събуждаха поколенията френски благородници, които векове поред бяха измъчвали, потискали и смазвали човешки същества и воли. Треперех като от непреодолима тайна страст, по-силна от страстта през оная нощ към обесената девойка. Борех се с изкушението, отблъсквах го, а то се надигаше от дъното. Идеше от мрака. Шепнех нещо, въртях се, охках.

Мъчех Манол. Той беше до мене. Висеше на палците си, със сто килограма на нозете. Костите му излизаха от ставите, жилите му се късаха, кожата му се пукаше. Трупът му ставаше толкова дълъг, че съединяваше пода и тавана. Обувах нозете му в мокри обуща от ремъци. Слагах го да язди на остриета. Горях го на слаб огън, вързан само за вериги за кръста, и той тичаше около стълба, а навсякъде около него имаше огън. Зарових го жив и устата му се пълнеше с пръст. И още, и още, и още.

Тоя глупак Караибрахим! Исках да скоча, да разтворя вратата му, да го вдигна от леглото, където спеше Елица с разпиляна коса.

Да му кресна как се измъчва, да грабнем борината, да се втурнем в подземието.

Пред мене се гърчеше топло човешко тяло. И каквото му сторех, някой друг искаше да го стори на мен и сега вече се мятах и гърчех, защото се бранех. И не можех да се изскубна от страшните мисли, които ме тресяха като в треска. Виках: „Не! Не! Не!“ А нещо тъмно и неопределено идеше към мене.

Не усетих кога е влязла Гюлфие. Щом ме докосна, изкрещях. Тя запуши устата ми.

На сутринта, преди да се измъкне, тя ме погледна в очите.

— Това не си ти — каза тя и поклати глава.

Аз бях.