Какво повече може да се каже за една книга която се е превърнала в икона за един изстрадал народ? Книга която няма равна на себе си, говори сама за себе си. Може би е твърде смело от моя страна, но смятам че това произведение би трябвало да се изучава в българските училища, редом с романа на Патриарха на българската литература Иван Вазов, „Под Игото“. Това е моето скромно мнение.
поръчков роман от БКП
ако и да е поръчков — това пречи ли му да е изключителен, класика или силен ? на мен ми харесва :)
Желязко,
твърдо За!Лично за мен това е най-българския роман…
И задължително трябва да се изучава в училищата…
Романът наистина е изключителен! Някой чел ли е „Странният рицар на свещената книга“ и защо когато беше преиздадена от в-к „Стандарт“ пишеше в рекламата:"Очаквайте новата версия……?"Означава ли това, че е преработван романът — моля за мнения и отзиви за книгата!
„Време разделно“ е РОМАНЪТ! Най-хубавата книга. Иначе аз не съм чел все още Странният рицар, но наскоро си я купих. И да, новото издание на Захарий Стоянов е преработено.
Кой вариант на романа си купил?
Купих си новото, преработено и допълнително издание.
Антон Дончев е удивителен писател и тази книга е буквално апотеоз на всичко написано от него и като стил, и като внушение, и като сюжет. Но не смятам, че е подходяща да се изучава в училище — човек трябва да е по-зрял за да вникне и буквално „да издържи“ прочитането и.
Весела, сега съм 12ти клас и се опитвам да чета книгата и наистина успявам да вникна в нейната цялост и правота, в нейната трагедия и красота. И мисля, че наистина ще бъде уместно „Време разделно“ да се изучава от учениците, но това трябва да стане в горен дял на обучението и защо не да се включи като матуритетно произведение или ако не, то поне да бъде включено в материала за кандидатстудентския изпит за СУ.
Подкрепям Весела!
За първи път четох „Време разделно“ може би на около 10 години. От тогава до сега (вече съм на 40 г.)не знам колко пъти съм я препрочитала. Всеки прочит ми е като първи. Разтърсващо е въздействието, което оставя този роман върху мен. Мисля, че това е най-българската книга и считам, че трябва да бъде изучавана в училищата ни. Антон Дончев е невероятен писател, психолог и Българин.
Изключителен роман! Смятам, че е наистина исторически достоверно написан. Чела съм исторически извори, които подкрепят голяма част от събитията в него! Е, без художествена измислица не може…Дори да е поръчков, романът не губи своята висока художествена стойност! Нека да не забравяме, това е нашата история! А ако някой се съмнява в достоверността на представените събития може най-лесно да си даде отговор на въпроса " наистина ли така е било?" като посети Смолянския регион. Повярвайте, ако съществуват някъде истински българи, то това са хората от Смолянско! Ще видите, че след ден, два няма да имате никакви колебания по този въпрос! Отидете в някое помашко селце в Родопите и попитайте първият срещнат човек как се казва, отговорът ще ви изненада! Нашите забравени обичаи и традиции все още се пазят непроменени от тези хора! Те не са наследници на вероотстъпниците, така както повечето от българите мислят, българо-мохамеданите без самите те да осъзнават са наследници на тези, които никога не предадоха българският дух и добродетели. Всъщност идете в Родопите! Ще се срещнете с магията на най-красивата планина и най-добрите хора в България!
Романът „Време разделно“ е типичен продукт на епохата, когато комунистическата идеология се преобразуваше в националистическа, патриотарска на българска почва. Единствено читателите, у които традиционното християнско начало е пречупено от същата комунистическа идеология, могат да се прехласнат по добре изплетената паяжина по мотиви от зрелия соц за „старинното“, „тракийското“, паранормално-езическото. С каквото умело беше бомбардирана цяла България през 60-те и 70-те години. За пишман-патриотите: в романа няма ни християни, ни мюсюлмани — общо взето всички герои са по тоталитарному езичници. Като четох романа за първи път, бях на 19 г. и това изречение ми се наби в мисълта: сам Манол нарежда: „Чанове трябва да сложиТЕ в черквите СИ.“ — втрещих се: това думи на българин-християнин от 17 век ли са?!?!? За какво „време разделно“ става дума, след като дори „потурченият“ еничарин сам отива при баща си у воденицата? Какво дирят Орфей и тракийското светилище И СПОМЕНЪТ ЗА ТЯХ в роман за периода на турското робство — дали са били познати на българите преди да се появят съчиненията на Раковски 200 г. по-късно? Още повече към края на романа траките и тяхното езическо наследство са белокаменно вечни, а православното християнство е куп счупена мазилка… Това ли е „разделното време“ на 17 век, което авторът се опитва да представи?!
Накратко: изключително добър образец на тоталитарна литература от НРБ, с умело използвани похвати, характерни за каймака на НРБ-йската интелиценция от онова време (т.е. Людмила Живкова и кръгът около нея).
Респект! Невероятно добър и реалистичен коментар! Четох и се наслаждавах на казаното, радвайки се, че тук има трезвомислещи хора. Подписвам се под този анализ с две ръце:)
Петре, ще ме проюаваш, но това е изключително повърхностен коментар и, за да изказваш и защитаваш подобно мнение, трябва да си човек не по-здраво мислещ от хората, които ти наричаш „пишман-патриоти“.
Романът „Време разделно“ е спорно произведение поради единстеният факт, че е създаден в една епоха, в която мистификациите са били на мода и човешкото съзнание е било изкривявано по политически причини. Романът не трябва да се счита като защита на българското или турското, на християнското или мюсюлманското, не трябва да се счита като патриотичен или нападателен, в него никъде не се споменават траките или Орфей.
Романът „Време разделно“ представя фактически подкрепен художествен портрет на историческо време, в което хората са се разделяли поради религиозните си възгледи, а от там и заглавието — време разделно. Чрез серията от мотиви, като ябълковата нива на братята, или франзуцинът, който сменя вярата и народността си на няколко пъти. или натрупването на исторически слоеве (езическа скулптура, върху която е построена църква, върху която е построена джамия) се защитава идеята за братството и единството на хората отвъд религиозните, национални и времеви рамки. Хората от различни поколения и нрави в крайна сметка биват свързани от мотива за единно начало отвъд дребните си различия. (Свещеникът се превръща в обединяващото между браточедите мюсюлмани и християни, по дяволите.) Ако се погледне обективно на книгата, тя представлява остра нападка към насилието по религиозни и политически причини.
Не знам ти, Петре, до колко си запознат с теченията на българската литература по време на Студената война, ако трябва да съдя по коментара ти — не си добре запознат. По време на тоталитарният режим в България се появява течение от творци, което пише изклюително историческа проза. Такива са Димитър Талев, Вера Мутафчиева, Антон Дончев и много други. Причина за поява на това течение е ограничението на свободата на словото, или по-скоро нейното несъществуване. Чрез историческата си проза творците от това течение успяват да избягат от репресиите като представят картини на един отминал период, силно наподобяващ тяхното настояще — Османското владичество. Тези два исторически периода си приличат, защото и двата са тоталитарни репресивни режими, които подтискат личността и изкривяват обществото с пропагандни методи. Чрез своите исторически романи творците успяват да разкритикуват тоталитарния режим в България от втората половина на XX век без да бъдат подвеждани под отговорност, тъй като комунистическата литературна критика е повърхностна и не може да възприеме пренасянето на реалността в други реалии.
При дадените факти, Петре, става пределно ясно, че Антон Дончев не е писал по подобие на „НРБ-ейската интелигенция“, а е разкритикувал своето настояще чрез образите на миналото. Мога да пиша още много по темата и да свързвам събитията от романа със исторически събития в България от XX век, но това би било ненужна полемика. Ясно е, че „другарската“ критика е изкривила възприемането и на този прекрасен български роман с повърхностни анализи, но моля ви не се подвеждайте. Темата на романа е ненужността на разделението и историческата повтаряемост на това разделение. Явно хората никога няма да се научат от историята си.
А Манол казва на хората да сложат чанци в църквите си, защото те са постъпили по същия начин с езичниците, както мюсюлманите са постъпили впоследствие с християните, както комунистите са постъпили в последствие с мюсюлманите.
Моля ви хора, мислете и не бъдете глупави, защото това поражда същата омраза и насилие, каквото е описано в това произведение.
Простете, но вашият текст е като че ли копиран от събраните съчинения на Людмила Живкова. Идеята за братството и единството на хората е част от активната пропаганда на комунистическия режим — сама по себе си тя е фалш. Иначе ви повтарям отново: в романа „Време разделно“ герои-християни просто не съществуват — нито по вяра, нито по поведение, нито по мироглед. Затова не може да се твърди, че описва време, „в което хората са се разделяли поради религиозните си възгледи“. Имаме де факто мюсюлмани, езичници и „поп“, който носи в дисагите си Стария Завет, но не и Евангелието. Романът не е и „фактически подкрепен художествен портрет“ на историческата епоха (17 век), ами е дори на моменти откровено клони към антиисторизъм — има фрапиращо припокриване с лица и събития от една значително по-късна епоха (подсказвам — прочетете началото на 4-ти дял в романа, за да се досетите за какво става дума). От романа се носи миризма на фолк-етно-езически тюрлю-гювеч, подправен тук-таме с някоя и друга кървава сцена. Относно критическата поглед на романа: авторът не би следвало да има никакви задръжки в художествения си изказ и не би следвало да има нужда да се пренася в други „реалии“, тъй като е представител на властващата по това време в НРБ тоталитарна номенклатура.
Четете добре художествения текст!
ПП. Орфей си е споменат поне на 2 места в романа — и то от Венецианеца. Траките са споменати непряко (танцуващите по Родопа голи жени може би са вакханките?).
ПП2. Да се нарича Османската империя с термина „тоталитарен режим“ е знак за тотално непознаване на материята.
Чанове,чанове,не чанци :)
Романът е възхвала и преклонение пред Красотата,Човека и Човешката красота.Това са универсални категории и всеки спор за време,политика и конюнктури е излишен.
Петър Маринов — „Някога“, кн. 4:
„Наскоро след това излезе романът «Време разделно» от Антон Дончев. Това бе един фалшификат на родопското минало, шарлатания — както казваше Станислав Сивриев — с родопските исторически събития и личности. Представяше се в карикатурна форма поп Глигорко, родопският «отец Паисий», който, за да покаже, че е българска народност, се помохамеданчил!… Представяха се в много развратена светлина старите родопчани, което не бе вярно. Бъркаха се събития по време, преиначаваха се характери на лица и пр. Писаха се някои хвалебствени рецензии, но широката маса родопчани не одобри романа. Намери се даже вреден за културната революция. Група интелектуалци-родопчани в София бяха направили възражение до Съюза на писателите срещу изопачаване родопското минало, прочетено бе там, но не се направи нищо за разобличаване или критика на писателя, който бе продължавал да пренебрегва общественото мнение и преиздавал романа. Така се опошляваше родопският бит и интереси. Написах и аз рецензия, като сравних изопачаването на събитията и образите по един оригинален начин.
Така мина лятото и зимата на 1963 г.“
съгласен съм, че романът е твърде прехвален и може да бъде харесан само от пишман-патриоти, бъдещи гласоподаватели на атака, които ще видят голият варваризъм и ще пропуснат тоталната липса на нещо градивно, на нещо съзидателно. Това са вредни книги, както и да ги погледнеш.
Това е книга вселена! Не намирам думи за да я опиша, страхувам се да не съм посредствен! Затова просто ще замълча! Книга, която съм чел не зная колко пъти, книга, която ще продължавам да чета…Поклон пред Антон Дончев!
Ами може би има твърде много НЕ ПИШМАН ПАТРИОТИ в тази страна!! Затова България вечено сама себе си плюе, народа й все е от най-знаещите по всичко и все разнищва до последна брънка всичко българско, да му намери недостатъци. Така правим българите, нали? Не знам друг народ, който така стръвно да заплюва всичко родно сам и да се самооплюва.
Романът е прекрасен!
Достоверността може и да се оспори, но турското робство не може да се оспори, 500 години са си 500 години. Аз съм от Стара Загора, правите ни улици и липи са напоени с кръв. Няма записки за тукашното възстание, защото целият град е изклан до крак, не е останал жив човек да предаде ужасът. Станало е бързо и варварско. И след това пожар.
Въобще историята не е наука, историята я владее силният на деня. Всяка страна си измисля малко или много история. Гърците днешните, се пишат наследници на елините, а нямат нищо общо с тях.
Затова оставете на мира романа. Може и да има художествена окраса, но е написан прекрасно и не патриотите, вечно търсещи да опровергаят своята истина — съжалявам, че това ви пречи да оцените красотата, с която пише авторът.
"В отговор на твърденията, че историческите факти в романа не са истинни, акад. Дончев твърди, че е имало насилствено помохамеданчване. Знае се датата, когато босненци са помохамеданчени лично от Мехмед II Завоевателя. Той добавя: „Имало е дръвник, имало е чалма. Плащал се е кръвен данък — сина от 9-14г. го прибират, и в момента, в който прекрачи бащиния праг, той юридически става роб на султана. След това го обрязват и насилствено го правят мохамеданин. По този начин по времето на Сюлейман 150 000 души са превърнати в роби.“
Академикът с годините хептен не го слуша главата. Или книгата е преведена на сръбски и чака своето издаване в Баня Лука.
Романът няма плътност, защото ползва за основа ужасът (при това евтиният, примитивният) и синтезът на цялата мистификация и фантасмагория, която е лепнела по отбраните умове от онова време. Поради това и подобен вид патриотизъм е евтин и следователно нежелан.
Прочетох романа ,,Време разделно" преди 3 години. Бях на 19 години и когато казах на майка ми, че смятам да я прочета в началото тя не беше съгласна. Предупреди ме, че самата книга е тежка за четене, но в онзи период наблягах изключително на българска класика и бях убедена, че ще успея да я прочета. И тъй като българската история е моята слабост си мислех, че съм подготвена психически за подобен род книги. Но се оказа, че съм грешила. Книгата се оказа най — трудната историческа българска книга, която някога съм чела наравно със тетралогията за Македония от Димитър Талев. Когато я прочетох се чувствах емоционално и психически изцедена, Защото признавам няма как в романа да е нямало и доза художествена мисъл. Но също така е вярно, че доказателствата за достоверността на написаното в книгата са около нас всеки ден. Необходимо е само да се вслушаме в разказите на онези стари хора, на които ние младите не обръщаме внимание. Нужно е само да се заслушаме в трепета на гласовете им и сякаш необяснимата влажност в очите им. Бъдете сигурни, че това което ще чуете не е просто старческа фантазия, защото в тези спомени предавани по неписания човешки закон година след година от по — възрастното на по — младото поколение са съхранени всичките зверства, насилие и ужаса изживян от предците ни. Простата истина е, че народната памет оцеляла чрез преданията, легендите и историите, които в днешния модерен свят ни звучат някак си невъзможни са най — доброто мерило за истина и фантазия. Казвам това, не просто защото вярвам в думите си. Казвам го, защото израснах сред човеци, които времето нарече жива история. От разказите на баба ми по майчина линия чувах неща, които никога не ги срещнах в учебниците и разкази, от които настръхвах цялата. Баба ми е наследница на онези повече от милион българи от Гюмюрджинска Тракия и Беломорието, които оставят всичко спечелено и построено с труд полаган в продължение на поколения, просто защото са отказали да бъдат нещо, което не са и защото са знаели какво ги чака ако останат. Разказите на баба за онези времена — нейните собствени и спомените, предадени и от собствените и родители ме убедиха, че историите за нечовешките зверства извършвани години след това по тези земи, особената жестокост прилагана в Родопите и изобщо за зверските методи използвани за промяна на вярата са истина. Така, че нека не спорим за това колко процента от написаното е вярно и колко не а нека в крайна сметка да започнем да си даваме сметка на какви човеци сме наследници и че вместо да се захласваме по чуждите битки и каузи, нека си спомним, че единствената кауза, заради която в крайна сметка по тези земи векове наред буквално съществуваха реки от кръв и заради, която кауза загинаха повече 200000 български войници винаги е носила името България. Просто и ясно. Това бе тяхната България — техния дом, тяхната надежда, светлината, заради, която отиваха на бойното поле без страх, вяра, достатъчно могъща, че милиони наши сънародници останали извън формалните границите на Родината ни след Берлинският договор и по време на войните да зарежат устроения си живот и побрали каквото могат в каручките си да тръгнат по пътя на неизвестното, но знаейки, че от другата страна на моста са техните братя.
Не можем да съдим за XVII век според събития, случили се през XIX и XX. Варварските изстъпления, за които говориш са последица от национализма. Преди XIX век и повсеместното разпространение на идеята, че нацията е нещо изключително, стоящо над всички останали, подобна дивотия просто няма основа — никоя държава не избива просто ей така, за идеята собственото си население — хора, които произвеждат и плащат данъци. За една донационалистическа държава няма значение дали си българин, грък, сърбин, турчин — ти можеш да бъдеш две основни неща: войник или производител, но при всички положения — част от общата маса имперско население. Да се наслагват представи от по-късно време върху по-ранни събития просто е изкривяване на действителността.
„Варварските изстъпления“ не са само последица от национализма. В една теократична държава, каквато е Османската империя, от огромно значение е вероизповеданието на населението. Казано с думи прости — ако твоето вероизповедание не съвпада с официалното такова, то ти попадаш в категорията „подчовек“. Независимо, че си данъкоплатец, военен, селски стопанин, производител, ти си „гяур“, „неверник“, живеещ само защото някой друг така е решил.
Всъщност — в голяма степен турският национализъм от началото на миналия век повтаря доктрината на османската мюсюлманска монархия, просто замества ислямските виждания с националистически такива. А резултатът е ясен — нетурското население — българи, гърци, арменци, евреи (отново съвпадащо с немюсюлманско), бива подложено на гонения както през османския период.
А дали османските гонения са били истина — ами погледнете народното творчество, песни, сказания, традиции, развити по това време. Или пък легенди, свързани с имена на местности. Ще се учудите в каква степен се припокриват с този действително поръчков роман.
Или пък разгледайте оцелели църкви от този период (има ги, все още). Със сигурност ще Ви направи впечатление колко са ниски отвън. А това е поради простата причина, че храмовете на „гяурите“ не е трябвало да са по-високи от османлия на кон.
Това, разбира се, не е характерно само за османската държава — достатъчно е да се погледне към колониалните империи — разделението там е било на „диваци“ от местно население (били те индианци, индийци, негри, китайци, папуаси, аборигени и т.н.) и „цивилизовани“ пришълци, които са налагали своите порядки — религия, политика, език, култура и т.н.
Относно романът — поръчков или не, продължава да е една от най-разтърсващите български книги.
Това, което казваш е вярно, но за мен това е само едната страна на монетата. Тук не говорим за изкривяване на действитеността, а за нещо съвсем друго. Това, за което говоря е уважението на изборите направени от предците ни. Казваш, че не можем да съдим миналото чрез бъдещето. Нека ти кажа нещо. Семейството ми никога не ми е казвало какво трябва да изпитвам към земята, където се родих и израснах. Никога не ми е давало определение за национализъм или родолюбие. Никога не е обвинявало, или съдило правителство, държава или определена личност, макар че именно заради всичко това последните три поколения включително това на майка ми беше местено и дори гонено седем пъти. И въпреки болката, разочарованието и самотата заради факта , че на практика същите тези три поколения се превърнаха в скитници, заради личности и определени групи от хора, които не бяха способни да кажат не, когато трябваше семейството ми ме научи на едно единствено нещо. Две думи, които в днешния модерен свят се оказаха неудобни и дори смешни а именно да бъда ЧОВЕК! А за мен да бъдеш човек означава да помниш миналото на онези преди теб. Да се поставиш на тяхно място, но не от гледна точка на твоето а от тяхното време. Защото може и да ти звучи смешно, но именно заради национализма и българщината на последните три поколения повече от половината от т. нар. поколение на демокрацията и поколението, което има смъртни спомени за социализма изобщо нямаше да се е родило или ако е имало ,късмета да оцелее чрез родителите си щеше да носи гръцки, сръбски или турски имена а правителствата щяха да се погрижат всички следи към българските им корени да бъдат заличени, така както стана с Македония. А останалата част от разпокъсаната и почернената ни Родина нямаше да има друг избор освен да стои и да гледа отсрани просто, защото безумците благодарение, на които България все още съществува вече бяха прпляли кръвта и положили костите в името на идела и вярата, че България ще живее вечно чрез всяко следващо поколение, което преди всичко е поколение на Човечността и Българщината. Защото на този свят понятията родова памет, уважение към решенията на онези, преди нас, техните трагедии, болки и спомени, преклонението и чувството за дълг към саможертвата и пролятата кръв на предците ни и българските имена светини е въпрос единствено на това доколко все още сме достойни да се наричаме техни наследници и защитници на заветите, които те написаха със собствената си кръв, и за които вярваха, че ще бъдат устоявани от всяко едно следващо поколение.
Александра, Александра… скоро в България ще бъде пролет. Разходете се в парка и вижте глухарчетата, катеричките и чуйте синигерите. Има ги из целия умерен климатичен пояс, а в другите пояси има папагали, лемури и пингвини.
Свободата на личността, културното съзряване са неосъществими в пълнота в рамките на теориите от 18-и и 19-и век.
Обичате ли Англия заради Дарвин? Полша заради Коперник? Просълзавяте ли се от любов към САЩ, всеки път когато включвате електрическата крушка?
Прочетох съобщенията ви и ви пожелавам празни редове между параграфите и ведрост, граничеща с лекомислие.
Антон Дончев не заслужава дори и помаците да се занимават с него. В ДС знаят как точно Дончев открадна от великата и таланлива Фани Попова-Мутафова ръкописа на „Време разделно“. Спорът кой е автор на книгата е излишен. Просто четете Фани Попова-Мутафова и сравнявайте. Такива редове нещастният и семпъл Дончев не е в състояние да напише.
Чели сме Фани Попова-Мутафова, сравнявахме… нищо общо. Нейните книги са доста наивни и посредствени, разликата с тези на Дончев е огромна, и като език, и като идеи, и като образност. Как пък досега никакво доказателство за авторството ѝ няма, само вресливи коментари по форуми „една жена каза“.
Много трудно я прочетох.
Несъмнено голяма книга.Схващам дарбата на писателя но не усещам написаното.
Колко съществено е да си отраснал в една страна за да се слееш с нейния дух.
Нашето мислене и нашето светоусещане са продукт на нашата родината.
…на нашата родина…
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.