Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1961 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 130 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (7 март 2004 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание
Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.
Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.
Цена 2,93 лв.
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).
| Време разделно | |
| Автор | Антон Дончев |
|---|---|
| Първо издание | 1964 г. България |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.
Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.
Персонажи
- Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
- Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
- Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
- Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
- Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
- Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
- Момчил – син на Манол.
- Елица – годеница на Момчил.
- Севда – вдовица, влюбена в Манол.
Екранизация
Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.
- „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
- Актьорски състав:
- Караибрахим – Йосиф Сърчаджиев
- поп Алигорко – Руси Чанев
- Манол – Иван Кръстев
- Севда – Аня Пенчева
- Венецианеца – Валтер Тоски
- Сюлейман ага – Васил Михайлов
- Елица – Калина Стефанова
- Режисьор: Людмил Стайков,
- Сценаристи: Людмил Стайков, Георги Данаилов, Михаил Кирков, Радослав Спасов,
- Оператор: Радослав Спасов,
- Музика: Георги Генков,
- Художник: Георги Тодоров
Критика
Спорове около евентуална политическа поръчка
В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]
На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:
| „ | На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там. | “ |
Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]
При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]
Съмнения в авторството
На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]
Бележки
- ↑ Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
- ↑ В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
- ↑ Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
- ↑ а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
- ↑ В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българското гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтично-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжаление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
- ↑ Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
- ↑ Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
- ↑ В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българите през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
- ↑ „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
- ↑ Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
- ↑ Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
- ↑ Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
- ↑ Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
- ↑ Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
- ↑ Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).
Вижте също
Външни препратки
- „Време разделно“ на сайта
„Моята библиотека“ - „Акад. Антон Дончев: „Време разделно“ не е поръчка“, в. „24 часа“, 29 декември 2013
- Мариела Балева: „Гавра с Антон Дончев и „Време разделно“ Архив на оригинала от 2015-04-02 в Wayback Machine., в. „Преса“, 10 февруари 2014
- „Време разделно“ е българският филм на столетието според зрителите на БНТ, Dnevnik.bg, 8 юни 2015
|
ДЯЛ ЧЕТВЪРТИ
ДОШЛО Е ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО
ОТКЪС ПЪРВИ
Не сади лозе голямо, не гради къща висока, не води жена гиздава, не храни чеда хубави — да ти е мирна главата, да си не найдеш белята.
Живееше в едно село под Пирин планина човек и неговото име беше Добрин. Той беше търговец и имаше трима синове. Най-малкият му син се казваше Никола. Това бях аз.
И когато станах на двадесет години, етър, една вечер чакахме баща ни да се върне! И кучето почна страховито да вие, та излязохме на портата. Срещу ни идеше по пътя човек, разпнат и завързан с вериги за дървен кръст. А кръстът не допираше до земята, та човекът можеше да движи пръстите на краката си. И тъй пръст по пръст той ходеше по пътя и всяка негова крачка беше колкото ширината на палец. Тоя човек беше баща ми. А зад него, в дъното на пътя, светеха факли и се смееше еничаринът на селото Хафуз бей.
И баща ни видя, че идем, та изгуби сили и падна като отсечен на камъните и ръцете му бяха разперени и завързани за кръста. Веригите му страшно издрънчаха. Заслепиха ме сълзи и се хвърлих към пламъците на факлите. Ала двамината ми братя ме повалиха и като нямаха с какво да ме вържат, вързаха ме с веригите, снети от баща ни. А те още бяха горещи.
Турците червили черни вериги, та ги качили по баща ми. Белезите от нажежените вериги го обвиваха от плещите до коленете, крепко споени звено до звено, сякаш все още веригите висяха по него. И от тоя ден той късаше дрехата си и оставаше гол, та се мъчеше с нокти да изкърти страшните белези. И въпиеше:
— Махнете веригите! Махнете веригите!
И всичко това, защото с труда си и с труда на синовете си беше вдигнал къща на два ката.
А ние, тримата негови синове, цял ден и цяла нощ слушахме виковете на безумеца и като не можехме да изтраем от жалост и срам, напуснахме тая къща. При баща ни остана почернената ни майчица. И безумецът викаше:
— Махнете веригите! Махнете веригите!
И тя с кърпи и билки се мъчеше да изтрие страшните белези. Ала веригите оставаха.
Първият ми брат тръгна по течението на реката. Той стана търговец и взе да се гърчее. Вторият ми брат излезе на брега. Той стана игумен на манастир. Третият брат, а това бях аз, тръгнах срещу течението на реката. Тръгнах да отмъстя на Хафуз бей.
А беят разплакваше селата по Места, като влизаше във всяко село и вземаше момчетата, за да ги направи еничари. И аз ходех след него и по кървавите му дири из селата.
И видях страдания и ужас, та ме досрамя да разправям за моята мъка. Защото веригите, които ме овързваха, бяха белези, а същите вериги горяха месата на хората.
Един мъж ми каза:
— Взеха зърното ми до шепа и сега децата ми умират от глад. Една мома ми каза:
— Двамина седнаха на ръцете ми, трети седна на главата ми. И четвърти разтвори коленете ми.
Една баба ми каза:
— Имах трима синове и три дъщери. И шестимата ги продадоха роби. И отваряха устата на синовете ми, за видят дали са здрави зъбите им, и мушкаха с пръст дъщерите ми да видят дали е кораво месото им.
Тогава ушите ми писнаха и аз разбрах първата своя правда.
А тя беше, че навред по българските земи всеки, който говори български, страда и пъшка под петата на турците.
И като се отчаях, отидох в манастира при брата си.
В манастира намерих стари книги и хрисовули и прочетох за стари векове и битки. И видях по златните печати глави на страшни царе, с бради и корони.
И като тръгнах от манастир на манастир, навсякъде изравях из паяжините и праха стари спомени и стара слава.
Един монах ми каза:
— Ето с тоя пергамент цар Асен подарил на нашия манастир три планини, три реки и три села.
А пергаментът беше целият окъсан. Втори монах ми каза:
— Ето, с тоя меч цар Симеон е гонил гърците до Цариград. А мечът беше ръждясал.
Трети монах ми каза.
— Ето, това е костницата с костите на воините, които срещнали турците пред нашите земи.
А костите бяха огромна грамада.
Тогава ушите ми писнаха, та разбрах втората своя правда.
А тЯ беше, че сега може да страдаме и да сме роби, ала и българите са имали някога царство и са били свободни, та силни.
И като пламна кръвта ми, спомних си за бея и тръгнах да го диря.
Събрахме вярна дружина и хванахме гората. Ала ни стигна силна потеря и улови войводата ни Горан.
Когато го поведоха към бесилото, слязох и аз в село, та се размесих със селяните. И видях до бесилото моя бей, качен на кон и целия в злато.
И Горан крачеше по бяла риза към бесилото и пееше:
Откога се, мила моя майно ле, зора зазорила, оттогаз е, мила моя майно ле, войска завървяла.
За войска пееше, а крачеше сам и вързан. И наоколо селяните мълчаха.
Огледах се и видях хиляда българина и десетина турци. И помислих, че българската войска е тук, само че няма коне и копия.
Викнах с все сила:
— Братя, ние сме много, а турците малко. Да отървем войводата.
А народът се отдръпна от мене, както калта се отдръпва от хвърления камък и както се бяга от чумав. И аз останах сам и с отпуснати ръце в средата на площада.
И над мене се надвеси беят от коня си и сабята му падна като мълния върху главата ми.
Горана обесиха, а пък аз оживях. И от тоя ден освен невидимите белези на вериги по тялото нося и един белег от сабя, скрит в косата ми.
Когато сабята падаше върху ми, ушите ми отново писнаха и аз разбрах третата своя правда.
А тя беше, че може да страдаме и да сме роби и може да сме били свободни и да сме имали царство, ала още не сме се събудили и не сме узрели за свобода.
И брат ми калугерът ми каза:
— Пипни главата си и признай, че народът е кал. И стой в манастира.
Казах му:
— Човекът е направен от кал. И Горан преди е бил сред тия същите люде. Нима няма да дойде ден, когато всички ще станат горановци?
Той ми каза:
— Безумецо! Аз му казах:
— Беглецо!
И той ме изгони от манастира. Тъй останах без единия свой брат.
Отидох при другия, а къщата му беше богата, ала в нея говореха на гръцки. Щом брат ми излезе, жена му и детето му проговориха с мене на български. А жена му беше Цвета, която навремето бе дала на мене, не на брата ми, своята китка. После детето излезе и Цвета заплака, та ми каза:
— Никола, детето ми става грък и забравя езика ни. Оставих и една от свещените книги, която носех със себе си.
Книгата беше писана на български. И разбрах, че съм останал без братя.
От тоя ден всяка зима стоях в манастира и преписвах свещени книги, а и разни други истории на нашия език. И когато чукнеше пролетта, тръгвах по красната, изстрадала българска земя, та оставях на селските свещеници и на манастирите книгите на нашия език. И се връщах с торба, пълна с грошове.
Само веднъж още видях братята си, и то беше над смъртния одър на баща ми. Двадесет години бяха минали, откак напуснахме..; бащината къща, и двадесет години безумецът беше повтарял:
— Махнете веригите!
И клетата ми майка триеше белезите, а те не се махаха.
Спогледахме се над трупа с белезите от веригите тримата братя, вече израсли мъже. И вече не бяхме братя. Чужденци бяхме един за друг. Прости ме, боже — бяхме врагове.
А в конака чакаше остарелият бей Хафуз, който помнеше, че един от синовете на Добрин някога вдигна глава против него.
Първи влезе търговецът, даде шепа жълтици и каза:
— Не съм аз. Аз гледам златото. Брат ми е. Втори влезе игуменът, и той остави шепа жълтици и рече:
— Не съм аз. Аз гледам бога. Брат ми е.
Трети влязох аз. Беят седеше пред софра и ме гледаше. А беше оставил ятагана си нарочно настрана, така че да мога да го достигна. Пък аз стиснах с все сила торбата си.
Беят рече:
— Чест ли е за мене да мъстя на един калугер, който дори вече не е мъж? Дай ми торбата си.
И взе шепата грошове от нея, а книгите на български език остави. Глупецът, той не знаеше, че те ще подпалят един ден покрива, му.
Излязох и видях, че грее слънце. А Пирин се вдигаше над селото и снегът белееше по върховете му. И в нашия двор белееше цветът на старата ябълка.
Майка ми рече — а белееше и нейната сведена глава:
— Синко, свали торбата си и остани при мене. И макар сърцето ми да плачеше, отвърнах й:
— Майко, в тая торба е семето. Браздите ме чакат.
И тя ми рече:
— Синко, сеяч ли си ти? Или жътвар?
Що трябваше да отвърна? Далече беше жътвата. Ала преди пълните хамбари има земя и зърно. И знаех аз, че едни щяха да бъдат тия, които щяха да сеят с плач, а други — които с радост щяха да пожънат. Да, тия, които излизаха с плач, като носеха мярата семе, нямаше да са ония, които с радост щяха да се върнат, като носят снопите си. И помислих, че дори не съм измежду сеячите.
Казах на майка си:
— Майко, пазач съм на мярата семе. И тя ми рече:
— Пази го.
Благослови ме и ми даде клонче цъфнала ябълка. И се помоли:
— Когато узрее ябълката, мини край село.
И майката остана накрай село до пътя, а синът замина и се стопи като семе в черните ниви, в планината, в небето.
И синът разнасяше семето по красната, скръбна българска земя. Защото в книгите живееше българското слово, а докато има родно слово, има народ и семе за свобода.
Много пъти писваха ушите ми и много истини научавах. Научих ги от прости орачи и копачи, от изстрадали майки и невръстни деца. И станах от монаха Григорий на поп Алигорко. А друга награда не ми трябваше.
Едни целуваха ръцете ми и казваха:
— Благодарим ти, че нахрани душите ни. Други хвърляха книгите в лицето ми и викаха:
— Не искаме книги, дай ни хляб. А като им казвах:
— Търпение. Те казваха:
— Нима го нямаме? Не искаме утехата ти.
Тъй минаваха годините, докато съдбата ме прати да видя разорението и славата на долината Елинденя. И тогава пътят ми стана толкова стръмен, че загубих не само душата си, ами и името си. И сега, като виждам пред себе си гроба и като искам да ти се помоля — на теб, който идеш подире ми, — не зная дори с какво име да се нарека.
Спомени с добра мисъл писеца на тия редове.