Антон Дончев
Време разделно (36)

ОТКЪС ЧЕТВЪРТИ

Вярата дадох, джанъм, вярата дадох, език не дадох, джанъм, език не дадох.

И като срещнах мъртвец, а до него лежеше огромният му кожух, взех кожуха, та скрих под него расото си. А тежестта на кожуха, защото той целият беше потънал във вода, едва не ме прегърби и студът му ме прониза до костите. Ала топлината на новото тяло го стопли.

И стъпка по стъпка, приведен под кожуха, който топлеше, ала и тежеше, изкачих върха Първенец и погледнах от него. Грееше слънце, в долините лежеше мъгла и само билата се извиваха около мене. И ми се стори, че Родопа е като разцъфнала роза. А трябваше като дребно животинче да изпълзя из нея, да изкача всеки лист на нейния цвят и да сляза в тъмнината между всеки лист, докато стигна до морето, което миеше стъблото й.

Тогава тръгнах през Родопа. Ала не тръгнах по пътищата, които познавах, защото те водеха през Висяк, а мене ме беше страх да срещна труповете на избитите овчари и да видя отворените им очи.

Най-напред вървях през оная Родопа, която прилича на мека и топла жена. И всяка бърчина, и всеки дол се вият като извивка на женска снага и навярно по тия поляни тичали някога голи девойки и Орфей е свирил на кавала си. А сега широките поляни бяха пусти и само едно псе ме следеше цял ден, на десет крачки зад мене, и нито лаеше, нито изоставаше. И като спирах, спираше и то. Цял ден, докато вървях, чувах стъпките му зад гърба си. А над главата ми се виеше орел.

После влязох в безкрайни лесове, и те израсли върху извити полегати бърда. И между дърветата растеше трева, не като лесовете на Елинденя, където в мрака лежат само сухи борови игли.

А дърветата бяха огромни и стари и между тях нямаше дребни и тънки младоци. И преминаваха бавно край мене, всяко прилично на другото, докато взе да ми се струва, че те вървят, а пък аз стоя на едно място. Ала не, аз вървях, а те оставаха на местата си и в сърцето си им се молех да изтръгнат корените си и да тръгнат наред с мене. Защото, ако поискаха, те можеха да го сторят, като хора бяха застанали край пътеката и сякаш виждах очите им с полуспуснати клепки, спокойни и тъмни очи. Дали Манол не ми рече някога, че не може да изтръгне корените си, та да тръгне да бяга?

И нищо живо не трепваше в леса. Само веднъж видях да се гонят над една поляна бели перушини и помислих, че са пеперуди, ала то бяха глухарчета.

Късах и ядях шипки, а те бяха червени като кръв. Намирах червени боровинки, и те чернени като кръв. Пълнех шепите си с глог, и той червен като кръв. само веднъж видях дива круша и светли плодове по нея, ала като приближих, то бяха посветлели листа.

Когато слънцето слезе на заник, откъм изток заприиждаха тежки облаци, като черни валма дим. И мръкна изведнъж, а тъкмо влизах в тъмен заспал лес и не виждах края му. Паднали дървета запречваха пътя ми, дебел мъх поглъщаше шума на стъпките ми. И в душата ми се промъкна страх, и сега се молех след мен да тича мълчаливото псе, за да не бь да сам. Тогава краката ми напипаха пътечка. Нека бъдат благословени нозете, които са я утъпкали. И разбрах, че няма пустош в Родопа, където да не е стъпил човешки крак, защото тя беше планина, направена за хората.

И пътеката ме изведе на поляна, която макар да беше нощ, светеше като отворена черупка на мида. И вдигнах с благодарност очи нагоре. И през мъглата се виждаха бледи звезди, а по челото ми ръмеше дъжд.

Изведнъж ми се стори, че съм сбъркал пътя в тъмнината и вече се връщам назад към пълната с клетници пещера. И сърцето ми се изпълни с безумна радост. И като се строполих на поляната, за да не вървя повече наникъде, почнах да плача. Ала плачех без глас, защото наоколо беше тишина.

Никога вече нямаше да видя бледите лица на осъдените на смърт. И почнах да викам едно след друго тия лица и говорех с всяко, и ги милвах, и ги утешавах. Припомнях си ги така, както се припомнят лица на мъртъвци. И знаех, че не съм сбъркал пътя, а все съм вървял на юг, по-далеч и по-далеч от пещерата.

И над мене, откъм небето, долетяха печалните викове на диви гъски, като прощален зов на изгубени души. И птиците летяха на юг.

А на сутринта навлязох в другата Родопа, която прилича на горд и мрачен мъж. И където непристъпни и страховити пруломи разсичат стръмни и голи чука ри. А упорити борове растат по чукарите и в дъното на пруломите текат тесни и дълбоки реки.

Мъглата, която се влачеше долу в пруломите, взе да се повдига, като тесто в нощви, и заля планината. Вече нищо не се виждаше, ни дълбините долу, ни висовете горе, само две крачки мокра пътека.

Тогава чух удари на брадва. Тъй като треперех по тънката пътека, надвесена над невидимата пропаст, чух удари на брадва да идват някъде отвисоко. И като оставих пътеката катерих се през мъглата към невидимия човек.

Горе на поляната видях човешка сянка да сече високо дърво. Ударите на брадвата секнаха и чух, че сърцето ми бие, та гърми. И като усетих, че тичам, забавих крачките си и полека приближих към човека. А той, щом ме видя, отпусна брадвата на земята и се подпря на нея с две ръце. И лицето му полека излезе из мъглата, все едно че изплува от млечна вода. И му казах:

— Добра среща.

А той се засмя тъй, че зъбите му светнаха, и като хвърли брадвата настрана, тръгна насреща ми. И ми рече:

— Добре дошъл.

И аз извадих ръцете си изпод мокрия кожух, за да види, че не държа оръжие. И човекът ме попита:

— Откъде идеш? Отговорих му:

— От север и отивам в Ксанти.

А той ме огледа целия и видя, че не нося ни торба, ни оръжие. И ми рече:

— На дълъг път си тръгнал и ще загубиш пътя в мъглата. Стори ми чест и се отбий да починеш в нашето село.

И като се съгласих, той отвърза магарето си и събра въжата, пръснати по поляната. Попитах го:

— Защо не довърши работата си? А той ми отговори:

— Намислил бях да свърша друга работа днес, ала се отказах. И като те видях, разбрах, че съм сбъркал.

И видях, че дървото, което досичаше, беше от Маноловите крайни дървета, крепители на гората. И не се сдържах, та му казах:

— Човече, защо сечеш крайните дървета? Нали вятърът ще се вмъкне и ще събори цялата гора?

А той пак се засмя и ми рече:

— Влез в гората!

И като видя, че пристъпям, спря ме с ръка и ми рече още:

— Недей! Няма да можеш да влезеш. Нашата гора е тъй гъста, че и да отсечеш в нея дърво, то не пада на земята. Другите му братя дървета го държат изправено с плещите си, докато изгние.

Спомних си за пещерата. И мълчах по целия път. А пътеката беше тясна и мокра.

И тогава из мъглата излязоха първите каменни къщи на селото. А селото беше пръснато по стръмна падина, та пътеката се виеше нагоре и спираше пред всяка врата, като дете, което пита за нещо и не го намира. Човекът ми каза:

— Нашето село е малко, нямаме ачик одая. Почети моята къща.

И ние се изкачвахме нагоре, а под краката ни течеше мътна струя вода. Попитах го:

— Защо сте построили тук селото си? Човекът ми отвърна:

— Ние сме преселници. Когато се заселвало селото, очите на хората били замъглени от сълзи не гледали къде слагат основи на къщите си.

И си помислих, че са бягали от чума, та са се скрили в тия долове..

Когато влязохме в къщата му, там нямаше никого. Ала в огнището по средата на одаята имаше живи въглени. Човекът каза:

— Жените и децата са по къра. Седни, докато разпаля огъня. А пламна ли огънят, хвърлих чуждия кожух от плещите си, та останах по расо. Човекът ме погледна, ала нищо не каза. И като взе от полицата гърне с булгур, наля ми купа с бърканица и ми ги даде. А после сложи върху огъня гладка плоча и ми рече:

— Ще забъркаме каша да си опечем марудник.

И седна срещу ми на трикрако столче, и ме загледа през огъня. А пък аз ядях като гладен. И човекът ми каза:

— Прости ми, страннико, че те питам, защото гост се не пита. Ала как те казват и от кое село идеш?

Отвърнах му:

— Името ми е Никола и дойдох от Елинденя.

И целият изтръпнах, като произнесох мирското си име, което трябваше да стои покрито от расото ми. А човекът ме попита:

— Като ходиш навред из планината, не си ли минал през село Стража и не си ли срещнал там човек от рода Сакаловци? И дали има в селото турци?

И щом видя, че поклатих глава за отказ, човекът въздъхна и каза:

— Тая утрин трябваше да тръгна към Стража.

А в това време вратата се отвори и на прага застана жена с бял ръченик и черна дреха. И като ме видя, изпищя, та вдигна края на бялата кърпа и покри лицето си до очите.

Гърнето падна от коленете ми и залъкът ми преседна в гърлото. Разбрах, че съм влязъл в мюсюлманско село. И станах на крака, и изтърсих трохите от полата си.

Откъде можех да разбера, че съм срещнал мюсюлманин? Гологлав беше, говореше български, носеше българска дреха. И къщата му беше българска. Ако е имало джамия, не съм я видял в мъглата. Можех да ям, да пия и да си отида, без да разбера, че съм бил в къща на мюсюлманин.

А човекът вдигна обърнатото гърне и като разравяше огъня, рече ми, без да повдигне глава:

— Защо стана? Или моят хляб ти горчи? И не говоря ли български, както ти говориш?

И аз. стоях все още прав, та човекът рече:

— Цялото село е пълно с християни, избягали от турците. И моята къща утре ще се напълни. В селото освен тебе има още двама попове. Седни и яж.

Седнах и взех гърнето от ръцете му. А той седна срещу ми и заговори, и жената влезе със забулено лице, задрънка със съдини по полиците. Човекът ми рече:

— Името ми е Ахмед Сакал. Затова те питах за рода Сакал в село Стража. Те са мой род. Някога, по времето на султан Селим Свирепи, горе на равното имало голямо село, думали му Патлейно. Когато султанът почнал да събаря черквите по българските земи и турските войски влезли в Патлейно, от рода на Сакал останали само двама братя — Ясен и Спасен. И Ясен приел правата вяра и се заселил в нашето село, което се нарича Плешак, и приел Ясен името Хасан. А Спасен избягал и се заселил вдън горите в новото село Стража. И от Патлейно останали само основите, а сега на тая могила й думаме Черковището. Ала и двамата братя запазили името на рода си и се наричали хората от рода Сакал, макар едните да били мюсюлмани, а другите — християни. И се тачели, и си ходели на гости, и по сватби и по кръщевки.

И човекът посочи с ръка към ъгъла, където лежеше пълен чувал. И ме попита:

— Виждаш ли тоя чувал? Отговорих му:

— Виждам.

И не разбрах накъде клони. А човекът ми каза.

— Нивите на рода Сакал останали в земята на нашето село Плешак. И двамата братя ги разделили, и първият Хасан платил пълна цена за половината на Спасен. Ала в средата на нивата имало млада ябълка. А ти, щом си ходил по Родопа, трябва да знаеш, че земята може да се дели, ала дървото върху тая земя не се дели. И дървото остава общо и плодът му е общ. Всяка година мюсюлманите от рода Сакал обират плода на дървото и го разделят надве. И като напълнят чували с половината плод, носят го в село Стража, на роднините от същия род Сакал.

Попитах го:

— И колко време е минало от делитбата на селото? А той ми отвърна:

— Век и половина. Сто и петдесет години.

Все едно че ми рече „вчера“. Сто и петдесет лета мюсюлманите Сакаловци бяха минавали по една и съща пътека, да занесат общия плод от общото дърво на християните Сакаловци. Отдавна бяха изгнили ръцете на първия Хасан, които първи посегнали към тоя плод, и дори копитата не са останали от мулето, на което той е метнал торбите с ябълки. А нозете не са забравили пътеката.

Тогава поклатих глава и рекох:

— Ябълката скоро ще падне, защото е много стара. И вече няма да има общ плод.

А човекът пак се засмя, по своему, тъй че блеснаха всичките му зъби. И ми отвърна през усмивката си:

— Още моят дядо е засадил нова ябълка. И моят баща е засадил. И аз засадих. Новите дървета вече дават плод. Ала старата ябълка още седи. И да падне — що от това? В чувала вече има плод от четири дървета.

Казах му:

— Трите от тях не са общи. Той ми отвърна:

— Аз не съм ли син на баща си? Баща ми не е ли син на дядо ми? Всички сме една кръв. И дърветата са от един корен, затова са общи.

И като се изправи, поклони ми се и рече:

— Прости ми, че ще те оставя, ала и Сакал от Стража може да тръгне по гората без торба и кора хляб. Преди седмица оттука мина турска войска, водена от бея на Пашмакли. Той искаше от нас да тръгнем с него да обръщаме българските села в правата вяра. А нашите му отвърнаха:

— Как ще вдигнем нож над човек, който ни се моли на наш език? И дали няма да заколим, без да знаем, чадата на братята на бащите ни? Дори ходжата не тръгна с бея. Ни един човек от Плешак не излезе от селото, та да тръгне да бастисва християнски села. А мнозина отидоха, та доведоха в къщите си роднини и познати християни, докато мине бурята. И аз се канех да отида, ала твърде не се плашех, защото Стража е вдън горите. Видях ли те, повече не мога да трая. Тръгвам към Стража.

И като ми напълни шарена торба с хляб, изпроводи ме до плевника, където е по-сладко да се спи, сред мириса на прясното сено и песента на дъжда върху каменните плочи. Аз го помолих и ми даде една от ябълките на общото дърво. И като хванах гладкия топъл плод, видя ми се същият, като ябълките на нашето дърво. И нашите ябълки бяха вече узрели, а майка ми ги гледаше и чакаше да се върна, та да ги обера.

Цяла нощ лежах в плевника и не мигнах. И макар да бях на затворено, бях като сред планината, посред омалелия и сладък мирис на горските треви, а с мене беше и песента на планината, защото дъждът цяла нощ не престана. Чух още загубения из мъглата глас на мюезина, който пееше: „Аллах ил аллах.“ И той дойде до мене, както идеше гласът на дядо Кральо отвръх високата планина. И най-напред ми се стори дядо Кральовият глас, а после ми се стори, че викам самият аз. И чух още как треперлив момински глас запя оттатък зида: „Бяла съм, бяла, юначе, цяла съм света огряла…“ И си спомних, че Манол караше чановете да пеят същата песен през оная нощ, когато Мирчо се кле над майчините си кости. А друг женски глас сгълча момичето и му рече: „Мълчи, оттатък спи божият човек.“

Не спях.

Земята се делеше, а плодът на дървото оставаше общ. И го ядяха и християни, и мюсюлмани. Плодът на планината не се делеше, тя кърмеше еднакво всички.

И когато срещнах човека, не познах дали е мюсюлманин, или християнин. Разбрах, че е българин. Говореше български език, носеше българска дреха, кладеше огън в българска къща.

А когато турците го повели да бастисва българските села, човекът ми не тръгнал, защото се боял да не заколи брата си. Защото усещал, че вярата не е променила кръвта и братът си оставал брат.

Ябълката оставаше обща.

И като стисках гладкия топъл плод в дланта си, струваше ми се, че стискам ответа на моите тревоги и питания. Защото с ябълка бях направил завет с майка си, че всяка подзима ще се връщам при нея. И тая ябълка не се делеше, а свързваше мюсюлмани и християни, защото всички оставаха българи. И Родопа оставаше българска планина.

Какво казваше Манол? Че не иска да стане еничарин, който да заколи баща си. Че не иска да вдигне ръка срещу брата си. Тия хора бяха приели турската вяра и не станали еничари, и не вдигнали ръка срещу братята си. И момичето пееше същата песен, която пееше и Манол.

Господи, господи, къде остава тогава твоето име? И не ти ли е все едно дали те наричат аллах или Христос, и не си ли ти не само в сърцето на всеки човек, бил той мюсюлманин или християнин, ами и във всяко дърво, във всяка тревица? И не си ли ти, боже, господ на живите, а не на мъртвите? И дали ми каза вярно колелото на елата, като ми каза, че ти гледаш посоката на пътя, а не извивките му, и гледаш къде се влива реката, а не през къде тече водата й?

Защо умряха тогава Манол и другите? Нима всички трябваше да заплюят кръста, щом си остават българи? И нима турците се грижеха много за аллаха, като искаха овчарски псета и войници на султана?

Планината не беше двор, ограден със зид, а българска твърдина с девет реда стени. И като заплюваха кръста, хората се оттегляха от първата стена, та отстъпваха назад. И до сърцето на планината имаше една стена по-малко, ала оставаха още осем стени. Като умряха на първата крепостна стена, Манол и другите задържаха врага и ни показаха как се мре, ала трябваше да останат живи защитници, та да се повърнат и да бранят останалите осем стени. И ако първата стена се казваше честен кръст, то втората се казваше общо дърво, третата — обща песен, четвъртата — обща дреха, петата — общо минало, шестата — общ език. А не бяха ли стените не девет, а сто? И най-навътре, зад сто черупки, стоеше ядката, от която все изникваше българска Родопа, и колкото и да я сечаха, от ядката все никнеше българско дърво.

И си спомних боровете на планинския склон срещу пещерата, които подзима не може да запали, а те оставаха зелени, докато ги изпепелеше пожар. Спомних си и дърветата с широки листа, които почервеняваха, ала напролет щяха да се разлистят и да се раззеленеят отново. И ако Манол и другите бяха като борове, то аз щях да стана като бук. По-добре да ни почервени подзима, защото след зимата иде пролет, отколкото да ни изпепели пожар, защото след пожара никне само трева.

И дълго-дълго се борих с моя бог, комуто бях служил досега, и борбата на Якова, който се борил с бога и му надвил, беше като борба на деца пред моята борба, докато надвих бога в сърцето си и му рекох аллах, а не Исусе. И му го рекох през плач, който кънтеше над цялата планина, та ме оглушаваше, ала по-добре плач и сълзи от живи очи, отколкото изтеклите очи на мъртъвците под пещерата.

И тръгнах на утринта назад към пещерата, като стисках в ръка ябълката от общото дърво, знака за обета, че вярата няма да раздели брат от брата и мюсюлманина от християнина, а всички ще ядем плода от една и съща планина и ще се наричаме българи.

Мъглата се беше вдигнала и над света грееше слънце.

И за един ден взех тоя път, който бях вървял един ден и една нощ, ала на раменете ми не тежеше мокрият кожух. А в гората под Темната дупка срещнах стадо сърни и глутница вълци, които тичаха насреща ми.

И като се изкачих на поляната, ето — срещна ме вечният вятър. Ала сега не закрих лице с ръка да се пазя от него, а ми се стори, че е вярно куче, което се гали от радост в коленете на върналия се стопанин, та развява расото ми. Вгледах се и видях, че горе в Светилището няма турци.

И застанах на скалите над свещения лес с кръстовете, където не биваше да се чува брадва.

Гората я нямаше. Гората беше опожарена и от планината се вдигаше пушекът на хиляди огромни дънери, които догаряха като огньове на хиляди жертвеници. А пепелта между дънерите беше! бяла и дънерите бяха черни, и се вдигаше тънък дим от всеки дънер. И пламъци не се виждаха, защото след пожара беше паднал дъжд, сякаш жреците на измрелите траки отново бяха запалили своите клади, та да извикат облаците.

Тръгнах през пепелището и краката ми потъваха в пепелта, и струите дим се виеха около мене като стъблата на призрачна гора. И виждах между тия стъбла от дим надалеч, надалеч, защото по-рано елите запречваха всеки взор. Нямаше ни път, ни пътека и всичко изглеждаше друго и страшно. И от време на време ногата ми настъпваше жив въглен, ала не ме заболяваше, защото сърцето ме болеше по-силно. Намерих пещерата трудно и с лутане из пожарището.

Отворът на пещерата беше зазидан и пред него лежеше огромна могила от сива пепел. И като се изкачвах по могилата, потъвах до колене в пепелта, а тя пареше нозете ми, защото надвесената скала не беше пуснала водата да слезе върху кладата. И ако пепелта в пожарището беше втвърдена и набраздена от дъжда, то пепелта пред пещерата беше топла и пухкава като детска ръчица.

Пред отвора се вдигаше стена от камъни, цялата червена от огъня. И като ударих с нож, ето червената кора се отчупи и отвът зидът беше бял като вар. С нокти и зъби откъртих един топъл камък. И когато камъкът тупна без шум в пепелта под краката ми зейна черна дупка. А в дупката видях жълта ръка и по ноктите видях кръв. И като протегнах пръсти, хванах ръката.

Студена беше.