Антон Дончев
Време разделно (4)

ОТКЪС ТРЕТИ

У Недини слънце грее. То не било ясно слънце, най ми било сама Неда — с черни очи еленови, с дълги клепки босилкови, с бели зъби бисерови, с тънка снага самодивска.

И когато стигнахме дядо Галушковата воденица, която е на извора над село Подвис, Манол слезе от коня си и го поведе. Излязохме ли на поляната пред воденицата, видяхме Елица, стъпила на мраморния камък отдясно на вратата, да реше с костен гребен косата си. Защото Елицината коса, когато се разплетеше, се влачеше по земята, та трябваше да я реше стъпила нависоко. А когато я заплетеше, косата й стигаше до средата на прасците и плитките бяха дебели колкото ръката й. Цветът на косата беше като на кестен, който току-що се е излюпил от зеленото си яйце.

Тогава Манол се спря и загледа Елица. Видях на лицето му израз, що не можах да разгадая. Зъбите му бяха стиснати, а устните леко разтворени. Очите му не видях.

Елица скочи от камъка и се затича насреща му и косата й се влачеше след нея по тревата. Манол беше израсъл при дядо Галушко, който по негово време не бил дядо, а двадесет и пет годишен момък. Когато Маноловият син Момчил бил на три години, родила се Елица, та Елица и Момчил расли заедно и Елица била на Манола като дъщеря.

Тогава Елица погледна Маноловото лице и се спря.

От есента, откак не я бях виждал, тя беше узряла с една година, а сега, като я погледна Манол, узря с още една година. Тя сведе клепки, та не видях и нейните очи, а устните й подпухнаха и гърдите й издуха бялата риза.

Погледнах Елица, преместих поглед и на Манол. Видях го с други очи — млад беше още той, едва на четиридесет и нещо години, брадата му чернееше без бял косъм, гърбът му беше прав и плещите дръпнати назад.

Дълго мълчаха те, на крачка един от друг, и вместо да проговори първа Елица, пръв проговори Манол:

— Добър вечер, Елице.

Надвечер беше вече, макар да беше по-светло, отколкото горе на превала, защото лъхна вятър и небето се избистри, а орехът си шушнеше нещо.

— Добре дошъл, Маноле — отвърна Елица.

И за пръв път не му каза „бате Маноле“. Стоеше срещу му и не знаеше какво да прави. Друг път го прегръщаше през врата и диреше в торбата му, да види какъв дар й носи.

Много пъти съм виждал как жените не знаят какво да правят, щом застанат пред Манол, как кършат ръце и хапят устни — тъй изплашените сърни треперят и се щурат пред решетката на затворената мечка, макар да знаят, че тя нищо няма да им стори.

А Манол все стоеше неподвижен и гледаше девойката — докато Елица се обърна, вдигна косата си на лакът и притйча във воденицата.

Манол потърка челото си и бавно прекрачи след нея. На вратата из тъмнината на воденицата излезе и застана Севда, младата вдовица на заклания овчар, чиито кучета вървяха с Манол. Като я видяха, кучетата се втурнаха към нея и завряха глави в престилката й. А тя не отпусна ръце над тях, а стоеше на вратата, сложила длани над белия си врат. Вярно излезе, че на главата й няма черен ръченик и русата й коса златееше открита. А беше хубава като Магдалина или като Далила, която взела силата на Самсон.

Като я видя на вратата, Манол забави крачка, после изви и се обърна с гръб към нея, та се загледа в извора. Това не беше извор като извор, а езерце, широко двадесет крачки. И в средата му биеше из сърцето на земята водна струя, висока човешки ръст и широка колкото кръгла софра. И хвърлената нагоре вода падаше надолу като водопад, като Елицината коса, само че беше сребърна. И като падаше в езерото, бучеше и клокочеше ден и нощ.

— Доведох ти кучетата — рече Манол, ала все стоеше с гръб.

— Маноле кехая — тихо рече жената, а всред клокоченето на извора гласът й се промъкваше и точеше мек като паяжинна нишка. — Маноле кехая, защо не ме вземеш? И ти вдовец, и аз вдовица, ще си бъдем лика-прилика.

А той не й отговори и дори не я погледна.

— Страх ли те е? — попита го тя.

Тоя път Манол я погледна през рамо, ала пак нищо не й рече. И като че ли забрави думите й, унесен в свои мисли.

— Не ти ща ни венчилото, ни попа — ниско и притаено заговори Севда и се чуваше, че в гласа й няма наглост и присмех. — Прибери ме в къщата си да облегна глава на мъжко рамо. Омръзна ми да слагам глава на студено заглаве — и то кораво като камък.

— Кой чака на прага, когато заникне слънцето? Кой пее нощем, като се покаже месечината? — рече й Манол.

— Момци са това, Маноле, момчета, и не могат да стоят мирно. Мъжко рамо ми трябва мене, а не само ръка да посяга.

А Манол каза:

— Не се ли свениш от попа?

— Не е мъж той и не ме разбира. А ти ходиш вдовец като мене ето три години.

Манол отвърна:

— Не ходя като тебе.

— А не видях ли очите ти, като гледаше годеницата на сина си?

— Мълчи.

Тихо й го рече той, ала тя цяла се разтрепера, прибеля и потъна назад в тъмнината на воденицата.

— Отче Алигорко — рече ми след малко Манол, — извикай дядо Галушко.

Сякаш го беше страх да влезе във воденицата, където се скриха двете жени.

Елица и Севда вътре не видях. Дядо Галушко очукваше воденичен камък. Докоснах го по рамото, че беше пооглушал, повече от бученето на водите и тракането на воденицата, отколкото от старост, защото не беше твърде стар, макар и побелял. А му думаха Белия още преди да побелее, заради брашното и душевната чистота. Той чукаше и провлачено си пееше нещо, а под краката ни шумеше водата.

Той се обърна и ми се усмихна, а такава усмивка имаше само той — весела, печална, мъдра и кротка.

— Добре дошъл, попе — рече ми той. — Няма зърно, няма. Глад ни чака.

А усмивката му и думите му поотпуснаха сърцето ми, което ме стягаше от срещата с Караибрахим.

— Долу в Просойна слязоха турци — рекох му аз.

И добавих, като видях, че се задъха и очите му заблестяха, защото преди тридесет години с девшурмето прибраха и един негов син. Казах му като на Манол:

— Не са еничари, а спахии. Води ги един арнаутин. Много са.

— Синовете ми са вече големи, не могат да се превиват и агите няма да ги приберат. А внуци нямам — рече дядото, ала усмивката му беше крива.

Казах му:

— Манол те чака.

— Манол ли? — рече той. — Не съм чул да тръгват от селата за среща на овците при Плачлив камък.

Попитах го:

— Мирчо няма ли го? А той ми отвърна:

— Пасе кравите.

Отвърна ми вече на вратата, защото обичаше Манол като свой син, от една година нагоре го беше гледал.

А навън стояха отново един срещу други Елица и Манол. Тя беше заплела косата си и сложила бяла кърпа на глава.

— Защо се решеш на поляната, да се плашиш от хората? — попита я Манол.

— Тук си стои камъкът, откак го помня — отвърна му Елица. Тогава Манол се наведе, прегърна мрамора, който му стигаше, кажи-речи, до кръста, напъна се, вдигна го и като прекрачи тежко няколко крачки, пусна го на земята на скрито, до ореха. Дървото се разтресе и от него капнаха пожълтели реси.

А като се обърнах, видях до мене Севда, излязла нечуто след Елица от другата врата. Дишаше пресекнато и гледаше като уплашена.