Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1961 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 130 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (7 март 2004 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание
Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.
Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.
Цена 2,93 лв.
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).
| Време разделно | |
| Автор | Антон Дончев |
|---|---|
| Първо издание | 1964 г. България |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.
Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.
Персонажи
- Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
- Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
- Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
- Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
- Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
- Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
- Момчил – син на Манол.
- Елица – годеница на Момчил.
- Севда – вдовица, влюбена в Манол.
Екранизация
Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.
- „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
- Актьорски състав:
- Караибрахим – Йосиф Сърчаджиев
- поп Алигорко – Руси Чанев
- Манол – Иван Кръстев
- Севда – Аня Пенчева
- Венецианеца – Валтер Тоски
- Сюлейман ага – Васил Михайлов
- Елица – Калина Стефанова
- Режисьор: Людмил Стайков,
- Сценаристи: Людмил Стайков, Георги Данаилов, Михаил Кирков, Радослав Спасов,
- Оператор: Радослав Спасов,
- Музика: Георги Генков,
- Художник: Георги Тодоров
Критика
Спорове около евентуална политическа поръчка
В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]
На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:
| „ | На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там. | “ |
Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]
При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]
Съмнения в авторството
На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]
Бележки
- ↑ Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
- ↑ В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
- ↑ Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
- ↑ а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
- ↑ В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българското гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтично-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжаление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
- ↑ Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
- ↑ Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
- ↑ В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българите през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
- ↑ „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
- ↑ Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
- ↑ Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
- ↑ Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
- ↑ Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
- ↑ Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
- ↑ Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).
Вижте също
Външни препратки
- „Време разделно“ на сайта
„Моята библиотека“ - „Акад. Антон Дончев: „Време разделно“ не е поръчка“, в. „24 часа“, 29 декември 2013
- Мариела Балева: „Гавра с Антон Дончев и „Време разделно“ Архив на оригинала от 2015-04-02 в Wayback Machine., в. „Преса“, 10 февруари 2014
- „Време разделно“ е българският филм на столетието според зрителите на БНТ, Dnevnik.bg, 8 юни 2015
|
ОТКЪС ТРЕТИ
Жива съм, на мъка съм — с тежки окови на нозе, със дребен синджир на гърло, със белезници на ръце, — че сакат да ме потурчат.
И както седяхме в пещерата край огъня, влезе при нас един момък, който беше седмият син на Вражу кехая, и носеше на плещи заклан овен. А какво е заклан овен на сто и петдесет гладни гърла? И като падна до огъня, момъкът каза:
— Минах покрай Темната дупка. И от нея излезе стара жена, Изсъхнала като захвърлена агнешка кожа, с червени очи и пръсти като орлови нокти. И познах, че това е Чумата. А тя ме спря, та ме попита: „Къде отиваш?“ Не й отвърнах, защото знаех, че ще тръгне по мене. А тя се засмя и ми рече: „Върви напреде ми.“ И аз тръгнах, и чувах след себе си стъпките й. Все едно че вървеше звяр с копита. А когато стигнахме на вратата на пещерата, тя ме хвана за рамото, та ме спря и загледа навътре. Гледаше мършавите деца, невестите без гърди, костените баби. И като заплака с кървави сълзи, обърна се, та изчезна в гората.
И всички край огъня почнаха да плачат и да скубят коси. И думаха:
— Боже, Чумата ни пожали. Кога ще ни пожалиш и ти, господи?
И гледаха към мене, защото бях слуга на бога. Чакаха да им кажа добра дума, сякаш можех да говоря с господаря си. А пък аз ги гледах и виждах зад гърбовете им да клечат изсъхналите мъртъвци с белите зъби и изтеклите очи.
Попитах овчаря:
— Тръгнаха ли стадата? А той ми отвърна:
— Повечето заминаха. И свалиха чановете на еркичите си, та да не се чуе звън над планината. Не се бояха да ги не чуят турци, ами думаха: „Не бива сега над планината да се носи песен.“ Там, където имаше петима овчари, сега има един, а на пет овце е останала една, другите са в стадата на Исмаил бей. Ала горе по върховете още бродят десетина стада и чакат. И те нямат чанове. Отче, ти виждал ли си стадо без чанове? Като мъртво е. Попитах го:
— Ами Исмаил бей окачи ли Маноловите чанове? И овчарят, като поклати глава, отвърна ми:
— Чакахме да ги чуем, ала не се чуха. Казваха, че ги заровил в земята.
И аз го гледах — получовек, полукозел, с навита на пръстени коса, с уста, бърза като муцуна на заек — и помирисах мириса му на вълна и мляко. Нему, не мене се беше явила Чумата. И го попитах, него — чедото на планината:
— Кажи още нещо.
А той разбра, че го питам какво да сторим, та ми отвърна:
— Търпете.
И като се прекръсти, излезе от пещерата. А пък аз останах с още сто и петдесет жени, деца и старци. И всички ме гледаха в устата и ръцете, като че ли можех да направя нещо. Винаги съм стоял, в средата, между другите хора, не съм повеждал и дори пръв не съм проговарял. Ала паднаха крайните дървета, та вятърът опря до дърветата в средата на гората. И като погледнех напред, не виждах чужд гръб, а вятърът ме биеше в лицето. И усещах в гърба си дишането на сто и петдесет уста. Нямаше го Манол, нямаше ги дядо Глушко и дядо Кральо, нямаше ги дори Момчил и Горан. Ала и да бяха тук, все ми се струваше, че и те нищо не биха могли да сторят.
Над главите ни високо на скалите стояха турци, та завардваха единствената пътека нагоре, към пасищата. Пред нас стоеше гората, ала и през нея често викаха и стреляха турци, защото подушваха, че има скрити хора. Колкото и да не вярвахме, че ще намерят пещерата, все губехме и последните свои сили от страх и очакване.
Ала по-страшна от турците беше зимата. Далеч беше тя, а ето — като излязох една утрин от пещерата, видях насреща на склона да гори червената шума на осеново дърво. Като че беше стъпал огнен звяр, та оставил диря. Дошла беше подзима. И дъхът й почна да разпалва ту тук, ту там огньове в тъмните гори, червени огньове на осенови дърве, портокалени огньове на кленове, жълти пожарища от папратови поляни. А после пламнаха и букаците с кафяви, червени и жълти пламъци, всяко дърво като китка цвете. И шумата на останалите дървета посветля и се избистри като восъчно лице на човек, който се кани да умира. През лятото не се виждаше къде сред боровете и елите се крият дърветата с шума, а сега подзима ги подпали и те загоряха като тревожни стражеви знаци. И викаха: „Иде зимата!“
Ала къде можехме да бягаме ние?
Пойните птички побягнаха и в гората сега се чуваха гласове на птици, които или писукаха като сирачета, или плачеха като овдовели. А пък може и само ние тъй да ги чувахме. По поляните светна кърпикожухчето. Ала какви кожуси имахме ние, та да ги кърпим?
Все по-дълги и по-черни падаха сенките над планината. И веднъж на пладне, колкото и да се мъчеше да подскочи, слънцето не успя да надникне над стръмния северен склон пред нас. Тогава стогодишен старец каза:
— Остане ли в сянка до пролетес Черна падина, очаквай дъжд. А гладните деца заподскачаха:
— Ще идем за гъби.
А пък аз си мислех какво ли ни чака, когато слънцето се скрие зад облаци. Досега нощем мръзнехме в ледената пещера, ала през деня слънцето ни съживяваше. Грееше то по-ярко и от лете, та пареше лицата и дланите. И ако човек може да погледне лятно слънце, то това слънце не ти дава да повдигнеш клепки срещу му. Ала падне ли върху тебе дори сянката на дръвце, тънко колкото палеца на мъж, то тая сянка хладнее по снагата ти и те разрязва, все едно че до тебе опира студен нож. Ами като паднеше сянка навред?
И тя падна. Спуснаха се ниски облаци, та разтопиха и потопиха върховете. Струваше ми се, че планината достига до небето. И ми се искаше да тръгна нагоре и да се потопя, та да изчезна и аз. Из долищата срещу облаците се вдигаха мъгли, после облаци и мъгла се събраха, та планината изчезна. И заваля дъжд.
Жените, децата и старците ме погледнаха и аз не им казах нищо.
Планината мълчеше, приспивана от дъжда. Всичко се вцепени, задряма и засънува посред бял ден. А ние дори нощем не спяхме, да чуем стъпките на овчари, които да ни донесат комат хляб. И чувахме как над света вали дъжд.
Нощем долиташе песента на далечен, самотен кавал. Знаех, че свири Момчил. Излизах пред пещерата и слушах сладката жалба, а студените капки течаха по лицето ми като сълзи. Иначе нищо не се чуваше. Планината беше онемяла като чан с изтръгнат език.
Тогава чанът зазвъня. Заехтяха гърмежи, един след друг, много гърмежи, и цялата планина се залюля. Бяхме забравили, че планината подзиме е като сребърна и човек чува ек на такива места, където през лятото никой не му отвръща. Гърмежите идеха отдалеч, ала затова пък бяха чисти и леки, та нямаше в тях заплаха, а само радост. И всичко изскочи навън, та се заслуша в далечния ек и ми се стори, че земята под краката ми трепере. Три дни ехтя планината. После гърмежите заглъхнаха. После екна последен гръм и дълго броди над планината, ала друг не се чу да го посрещне. Чакахме и чувахме само дъжда.
През нощта, която идеше след третия ден, дойдоха стъпки. Шестима окървавени овчари донесоха трима ранени овчари и ни разказаха за битката при Висяк.
Преди триста години, кажи-речи, по същото време на годината, от десетия ден преди Димитровден до четвъртия ден след него, върху скалите на Висяк се срещнали последните защитници на Родопа с турските войски на султанския зет Ибрахим паша. ЧетиринаДесет дни се държали българите, извити в железен обръч, а от три страни налитали турците. В средата на обръча стояли десет хиляди жени и деца. Не ехтели тогава гърмежи, защото хората още нямали пушки, чувал се само звън на желязо, свист на стрели и човешки писък. На четиринадесетия ден паднал убит самият турски пълководец, султанският зет Ибрахим паша. И на същия ден турците се качили на Висяк. Пленените юнаци заедно с пленените жени и деца били събрани на поляната, където се сливат двете реки, що разсичат с дълбоките си пруломи сивите чуки на Висяк. Там било изклано всичко мъжко, което препасвало пояс, а жените и децата пуснали — жените с турско семе в утробите, децата с позор на челата.
Ибрахимовата вдовица, султанската щерка Айше Султание, вдигнала джамия на гроба на турския пълководец и триста години оттогава двадесет турски войници, всеки от които трябвало да има три рани на снагата си, ден и нощ пазели джамията и Ибрахимовия гроб.
Тая джамия запалили стоте овчари, които се заклеха в деня на Маноловата смърт. Избили турците и побили байрак на Висяк. Омръзнало им да скитат по гори и върхове. А турците плъзнали към тях от три страни — от Посечище, Клокотник и Преслуп, — та три дни се катерили по каменните сипеи и се сривали с камъните надолу. На третия ден барутът се свършил. После свършили и стрелите. После се пречупили ножовете. От сто души млади овчари деветима избягали от Висяк през Бърце, Добристе, Дубакан и Капник. Шестима носели тримата. Донесоха ги в нашата пещера.
И заглъхнаха стъпките на шестимата овчари, които бързаха да намерят живи и ранени другари, и вече не чухме други човешки стъпки.
Дойде гладът, ала той стъпва безшумно. Из пещерата ходеше, та се молеше млада жена и питаше:
— Няма ли някой да ми даде коричка хляб да я сложа под главата на детето си? Болно е.
Защото под възглавето на болен се слага кора хляб, да падне върху него благословията на хляба. А по-добре беше детето да сложи хляба в устата си.
После почнаха да дирят златни пари, да ги сложат в устата на мъртвите пеленачета, некръстените деца, та като идат на небето, да си купят рай. И който имаше, даваше жълтица на клетите майки, защото знаеше, че и торба злато да има, пак не би купил и шепа зърно.
И нощем не спяхме, а скитахме из гората да дирим шипки, къпини, червени боровинки и глог. И всеки се радваше, когато в мрака тръне раздираха протегнатите му напред длани, защото тръне имаха къпините, шипките и глогът. Децата напипваха в тъмното гъби.
Два-три пъти намерихме гнезда на катерички, пълни с лешници, а лещаците бяха вече пожълтели и обрани. И да имаше под тях някой лешник, той излизаше кух, защото катеричките и мишките го бяха захвърлили. Слагахме в тъмното примки, ала в тях не се хващаше нищо, сякаш животът беше избягал от леса. И всичко на тъмно, все нощем. Защото денем можехме да стоим само при отвора на пещерата, закриляни от надвисналите скали.
Тогава почнахме да ядем смолата на елите и боровете. От всеки издълбан в дърветата кръст беше потекла смола. И ние чупехме жълтата, вкоравена вече кръв на дървото или дълбаехме с ножове пенестата бяла смола на пресните рани, или обирахме с пръсти новия светъл сок. А някои направо опираха устни в кората, сякаш целуваха светия кръст. Когато обрахме кръстовете, почнахме сами да белим и режем кората на дърветата, за да събираме смола.
А тя беше горчива, тая студена кръв на свещения лес. Толкова горчива беше, че горчивината вече не изчезваше от устата ни и дори да хапнехме нещо друго, и то ни се струваше горчиво. И горчивината попи в сърцето ми, и дори кратките ми сънища станаха горчиви. А сънувах кокошки, които кудкудякаха над снесено яйце. И стопани, които вадеха от кошерите пити мед. И масло, което се топеше на огъня. Сън ли беше това? Не бяха ли яйцата, медът и маслото ей там долу, през гората, и не можехме ли да се спуснем през тая гора и да отидем при тях? И млякото на майките щеше да се върне, и децата щяха да зачервят устни, и старците щяха да се поизправят. И сънувах, че хората искат да тръгнат, пък аз ги спирам.
Изведнъж един ден светна слънце. Небето се ширна ясно и чисто, над планината плуваше бял облак. И ние всички се събрахме пред пещерата, да се огреем на слънцето. А долу, в краката ни, зад заповедната гора, светнаха мокрите покриви на село Подвис. И хората ги гледаха и мнозина можаха да познаят своя дом.
И си спомних утрото, когато за пръв път излязохме от пещерата, след нощното сборище на първенците. И си спомних клетвата да траем докрай. Обърнах се към тъмната паст на пещерата и ми се стори, че виждам отвътре да идват изсъхналите мъртъвци и да застават зад нас живите, за да се погреят и те на слънцето. Колко пъти бяха излизали те пред пещерата, за да погледат тия блеснали покриви, които някога са били техни домове?
Видях ги, излизаха от тъмното, ала не мигаха от светлото като нас, защото очите им бяха изтекли. И не плачеха като нас, защото очите им бяха изтекли.
Погледнах отново към Подвис. И си спомних онова утро, когато помислих за облака и дъгата. Тогава над Подвис имаше дъга.
А сега дъга нямаше. Дошъл беше облакът, а в него нямаше дъга, макар бог да беше обещал, че в облака ще има дъга и това ще бъде неговият завет, че няма да изтреби всичко живо. Нямаше дъга.
Бог беше с тия, които скитаха в пустинни пътища, гладни и жадни. И като извикваха към бога, той ги избавяше от притесненията им, та ги завеждаше на правия път. За да славословят господа за неговата благост и за чудесните му дела към човешките чада. Защото насища жадна душа и гладна душа изпълня с блага.
Тъй пееше псалмът на Давида. И ние бяхме гладни и жадни.
Други седяха в тъмнина и в мрачна сянка, защото се разбунтуваха против божите слова, та паднаха и нямаше кой да им помогне. И като извикаха към господа в бедствието си, той ги изведе от тъмнината и мрачната сянка и разкъса оковите им.
И ние стояхме в тъмнина и мрачна сянка. Макар да не се разбунтувахме против бога, ами вървяхме според словата му. Защо той не ни избавяше?
Господ избавя безумните, той отървава тия, които слизат на морето в кораби. Той превръща пустиня във водни езера и сухи земи във водни извори и там заселява гладните, за да си основат градове за живеене и сеят ниви, и садят лозя, и си добиват плодове а рожби.
Защо не ни даваше — не ниви и лозя, а само шепа зърно и чепка грозде? И защо оставяше да умират рожбите, които бяхме вече добили и отгледали?
И като се стреснах, озърнах се и видях, че в мене са вперени окъпаните във влага очи на хората от пещерата, и разбрах, че съм проговорил в замаята си. А зад тях видях изтеклите очи на мъртъвците. И една баба ме попита:
— Отче, бог не вижда ли?
Какво можех да й отвърна? Какво искаха от мене тия хора?
И се спуснах, по стръмнината и коленичих пред една огромна ела, върху която имаше издълбан кръст, та почнах да се моля за прошка, че се промъкнаха нечестиви мисли в душата ми. А се молех на дървото, защото всяко дърво е храм божи. И като вдигнах глава, видях как от кръглото дебело стъбло излизат на всички страни тънките клони на елата, като спици на колело. И ми се стори, че колелото на елата се завъртва, и чух вечните дядо Галушкови слова: „Тече… тече…“ И разбрах, че светът върви и се върти, и едно умира, а друго се ражда, и тежко томува, който падне под колелото. А елата все се въртеше и разбрах, че в тоя дълъг път и в тая река бог не се грижи за всяко живо същество, а то се грижи за себе си, пък бог се грижи за пътя и за реката и един само той знае накъде се върти колелото и къде се вливат водите. И може би още щях да видя в омаята си от глад и откровение, ако не бях чул човешки глас да ме зове.
А ме викнаха, защото една жена береше душа. Умираше тя, макар и млада, че всеки свой залък даваше на детето си, което сега се биеше на гърдите й. И какво беше спечелила? Два-три дни видело за своя син. След два-три дни и той щеше да умре.
И тя лежеше пред мене, жив скелет, и от черепа й извираше, та падаше като водопад лъскава, богата, черна коса, всеки косъм светнал на слънцето. Тъй над гробовете расте най-буйната трева.
И като стоях надвесен над нея и гледах косата й, усетих, че се радвам. Тя умираше, ала аз оставах жив. Наоколо светеше слънце, камъните се затопляха, небето беше синьо, въздухът — бистър. Тя умираше, ала слънцето пак светеше и небето синееше. Тя се разтопяваше в бистрата утрин, ала аз оставах, събран в живо тяло, и можех да се грея на слънце, да гледам небето и да пия въздух. И усетих такова ликуване, че затворих очи, за да не видят хората блясъка им.
Когато ги отворих, видях срещу мене склона на планината. Никога не е той толкова хубав, както подзиме, при смъртта на шумата. И като косата на мъртвата всеки умиращ лист светеше, лъщеше и се заливаше в багра. Само боровете стояха тъмни и зелени, недокоснати от тлен и зима. Ала хората не бяха борове.
През нощта избягах от пещерата. Избягах не да спася своя живот, а защото мислех, че никой не може да помогне на хората от пещерата. И като съм пред гроба и нямам кого да лъжа, ни хората, ни себе си, казвам и пиша, че ако можех да сторя нещо за тях, щях да остана в пещерата. Възгордял се бях, та се смятах за водач на тия хора и ми се струваше, че аз ги държа в пещерата и расото ми, а без мене биха потърсили пътища за спасение. И да бях един от тия, които имаха други пред себе си, бих останал.
Ала да бягах за себе си или да бягах да ги отърва от себе си, все едно, бягах.
А тъй като сърцето ми в ония дни не беше тъй смело, не ри признавах, че бягам, и в себе си и се заклех, че отивам при владиката в Ксанти, да го моля за помощ.