Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 129 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (7 март 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание

Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.

Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.

Цена 2,93 лв.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).

Време разделно
АвторАнтон Дончев
Първо издание1964 г.
България
Оригинален езикбългарски
Жанристорически роман
Видроман

„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]

Сюжет

През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.

Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.

Персонажи

  • Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
  • Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
  • Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
  • Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
  • Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
  • Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
  • Момчил – син на Манол.
  • Елица – годеница на Момчил.
  • Севда – вдовица, влюбена в Манол.

Екранизация

Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.

  • „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
  • Актьорски състав:

Критика

Спорове около евентуална политическа поръчка

В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]

На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:

На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там.

[10]

Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]

При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]

Съмнения в авторството

На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]

Бележки

  1. Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
  2. В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
  3. Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
  4. а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
  5. В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българс­кото гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтич­но-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжа­ление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
  6. Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
  7. Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
  8. В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българи­те през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
  9. „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
  10. Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
  11. Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
  12. Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
  13. Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
  14. Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
  15. Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).

Вижте също

Външни препратки

ОТКЪС ПЕТИ

Лятото се прекърши. В планината дойде есен.

Слънцето светеше с ярка и бистра светлина, от която бързо ме заболяваха очите, а после ме заболяваше и глава. Долината Елинденя приличаше на ония украшения, които се правят от цветно стъкло и се заливат с кристал. Въздухът беше толкова чист, че ако протегнех ръка, можех да докосна планината. Там, където имаше две багри, загоряха десет багри; на слънце стана два пъти по-светло, в сенките — два пъти по-тъмно; на чардаците — по-топло, а в одаите — по-студено.

Над планината паднаха дълги, черни, непознати сенки, които не обръбваха като по-рано краищата на гората, а лежаха и тежаха върху нея. И те не бяха меки и топли като дългите сенки на летен залез, а бяха рязко очертани и катранени, като сенките в лунна нощ.

Синьочерната стомана на боровите гори поръждавя тук-там от почервенелите букаци. Но само в низините. Горе, по върховете, тъмната стена се вдигаше недокосната от есен и тлен. А тъй като слънцето не се вдигаше достатъчно високо, за да огрее стръмните северни склонове, горите по тях и на пладне не отмятаха виолетовочерната дреха на сянката.

Гледах планината и мислех за Елица.

Гледах планината и примижавах, като подлагах лицето си на лъчите на слънцето. Челото ми и устните ми горяха. Исках да забравя клетниците, затворени във вътрешния двор на конака. Караибрахим още се бавеше, та не определяше деня на влизането им в правата вяра. Чакаше нещо.

До мене застана Гюлфие. Загърната беше с кърпа до очите, та ми изглеждаше съвсем непозната. Чудно наистина как успяват да се отчуждят хората, които са сливали телата си. Бях проникнал до сърцето на тая жена, а сега, ако някой ми го кажеше, нямаше да го повярвам.

— Виждаш ли тия планини? — рече ми Гюлфие. — Сега имат сто цвята, а утре ще имат един. Бял. Падне ли снегът, и планината ще се заключи.

Потреперах и си помислих, че снегът може да затрупа и Елица.

— Защо не си отидеш? — рече ми Гюлфие. — Нали помниш къде е тайният изход? Овчарите ще те доведат до морето, рибарите ще те пренесат на някой венециански остров. Тук не е за тебе.

Стори ми се, че ме пъди. Не само се бяхме отчуждили, ами помежду ни имаше и враждебност. Погледнах я в очите. Пак бяха жизнени и светли, ала в тях проблясваше твърдост. Унижили я бяха и сега тя се бореше да излезе отгоре.

— Какво ти преча? — рекох аз.

Тя поклати глава. В ъглите на очите й се събраха бръчици и аз знаех, че сега под кърпата по пълните й бузи цъфтят трапчинки.

— Ще изпъдя тия псета от конака — и да те няма, и да те има. Тя говореше за синовете на Сюлейманаговия брат Хайредин.

— И ще си родя свои синове — рече Гюлфие.

Може би тя ме захвърляше като ненужна вещ, защото не бях изпълнил надеждите и. Рекох и:

— Манол и Горан умряха. А тя ми отвърна:

— Караибрахим е брат на Горан.

Спомних си как се смях в деня, в който си представих един до друг голата Гюлфие и голия Караибрахим. Сега не се засмях.

— Ако ти се надяваш да вземеш Караибрахим, защо аз да не взема Елица?

Гюлфие поклати глава:

— Караибрахим не е същият, а Елица е същата.

Тя си оставаше умна и наблюдателна, тая дебелана, макар преди мъдростта й да беше уста, която се смееше, а сега хапеше. Доядя ме:

— Момчил е жив, ала и Севда е жива.

Гюлфие ме погледна с високомерие и изненада, сякаш не беше очаквала от мене такава глупост.

— И Севда не е същата. Пак хлопа чехли и звънка с гривни пред конака, а не е същата. Преди беше жена, кажеш ли й: „Добър вечер“ — тя ти казва: „Утре вечер.“ Сега ти казва: „Лека нощ“ — и гледа къде да легне, та да заспи.

— Когато Караибрахим се вдигне от леглото, тогава ще говорим.

— Когато Караибрахим се вдигне от леглото, Севда ще има корем като телна крава. Горановият син сигурно ще е едър като баща си.

— Може да не е син на Горан, а на Караибрахим — казах аз.

— Не е — рече ми тя.

Ала усетих, че в гласа й няма увереност. И това мигновено колебание отново ме сближи с нея, та я попитах тихо и човешки:

— Гюлфие, да не би Севда да е болна? И тя ми отговори с друг, променен глас:

— Вечно ще си оставаш сляп, Венецианецо. И други са слепи. Ала не те виня. Когато отсекат високия бор в гората и той се тръшне на поляната, та земята потрепере, кой поглежда младата еличка, една педя висока, що борът е смазал с трупа си? Манол падна и смаза Севда. Тя се е надявала той да отвори утробата й, а сега него го няма.

— Гюлфие, защо ми приказваш само за утроби и оплождане? Ако е за дете, Севда вече го носи. Излиза, че няма за какво Манол да я смазва.

— Като казвам утроба — рече Гюлфие и сведе надолу клепки, — като казвам утроба, мисля си и сърце.

И се обърна, та си влезе в конака. Вцепених се. Тя се въртеше около Караибрахим не само от сметка, тя го обичаше. Може би преди той да я беше вълнувал, сега тя вече обикваше новия Караибрахим. Там, където аз виждах само пукнатина в мраморното изваяние, женската любов като семе на ела виждаше пролука в скалата и се надяваше да пусне в нея корен.

Имаше една хубава родопска стомна, зелена като гущер. В нея наливах вино за Караибрахим. Изведнъж сутрин взех да намирам червена локвичка около стомната. Обърнах я отляво, отдясно, здрава беше. И държеше вино. Помислих, че се стичат капките по нея. А тя все сълзеше. Една вечер чукнах купата о нея. И тогава чух, че изкънтя фалшиво, като пукната. Отново я разгледах. И видях горе, под гърлото й, едва видима пукнатина.

Не я захвърлих. Чукнах я с пръст и се радвах, като я слушах как сломено, кухо ми отвръща. Наливах я само до пукнатината, за да не пуща вино.

Караибрахим беше като тая стомна. Той самият може би не го знаеше. Знаех го аз, знаеше го и Гюлфие. За мене белегът от раната върху лицето му беше пукнатина в мраморния лик. За Гюлфие — място да пусне корен.

Единственото нещо, което преди ме караше да изпитвам уважение и дори страхопочитание към Караибрахим, това беше, че виждах човек, издялан от един-единствен мраморен отломък. Жесток беше, сух беше, ала беше от мрамор. Нямаше в него ни страх, ни сметка, ни разни други дребни чувства. Усещах го по-силен и по-горе от себе си. Сега мраморът се пропука.

Страх от смъртта ли беше? За смъртта ли мислеше той от мига, в който тя го докосна с върха на братовия нож?

Когато минаха два-три дни от пускането на дядо Галушко, Шерко и кучето в Темната дупка и отгоре не се чуваше никакъв звук, Караибрахим заповяда да се хвърлят в ямата десет гладни овчарски псета. Отново над планината се понесе страшният отчаян вой на кучетата, които се разкъсваха едно друго. За да не ги чувам, нощно време пълнех ушите си с восък. После Караибрахим заповяда да хвърлят отрова на кучетата, та те най-после млъкнаха.

И когато говорех веднъж с него, той ми отговаряше разсеяно и объркано. Мислех си, че е от болестта му. По едно време ме хвана за ръката и рече:

— Чуваш ли? Нищо не се чуваше.

— Кучетата — рече Караибрахим.

Тогава разбрах че е оглушал, защото ушите му още бяха пълни с восък, както моите вчера. Той запушваше ушите си, за да не чува воя на псетата, които може би разкъсваха трупа на баща му. И страхът му отмъщаваше с това, че го караше да чува този вой дори когато беше изчезнал. Да, мраморът се пропука и Караибрахим напразно се мъчеше да запуши цепнатината с восък.

Сега десетина въоръжени войници ден и нощ вардеха Караибрахим. Не пущаха, кажи-речи, никого при него в стаята му. Под възглавницата му имаше готови пищови и той пред мене сто пъти ги е проверявал дали са в ред. Щом излезеше навън с носилката, стражите тичаха наоколо с голи ятагани и претърсваха всяко храсталаче. Новият Караибрахим взе да прави сметки. Може би Гюлфие наистина да го обичаше и женското й сърце да се пълнеше с жалост, като гледаше как лежи ранен силният мъж, ала тя не би могла да проникне до леглото на Караибрахим, ако той не си правеше някои сметки.

Какво беше спечелил досега Караибрахим? Пълководците му го ценяха за желязната ръка и желязното сърце, ала що имаше той насреща? Ето — мушнаха го и можеха да го оставят сакат за цял живот. Досега той струваше колкото струваше сабята му. Не можеше ли вече да я вдига за слава на аллаха, можеше само да я продаде, а с нея и коня си, и позлатеното седло. И щеше да получи шепа жълтици, за да живее, колкото да не умре от глад.

А оженеше ли се за Гюлфие, щеше да получи конака, златото, планините и стадата. Щеше да стане втори Сюлейман ага. Затова Гюлфие превързваше раните му и гледаше да се наведе по-ниско над него, а той се правеше, че не забелязва.

Преди го почитах и му се удивлявах, сега го презирах. Глупак бях аз, глупак, който се пулех пред уж силните мъже, защото бях слаб като жена. Без гладката лъскава повърхност на мраморното изваяние — с това фалшиво, кухо кънтене на пукнато — жестокостта и безсърдечието превръщаха Караибрахим в обикновен разбойник. Наистина, защо не го убих?

Не само заради Елица стоях аз в конака. Стоях и заради списъка на тия хора, които се заклех да убия. Сега и Караибрахимовото име стоеше в него след името на едноокия, шейха Шабан Шебил. Името на главореза с ятагана, предишния палач в Унгария, беше вече зачеркнато. Убих го в гората, когато веднъж търсехме бегълци и отнякъде почнаха да стрелят, та се хвърлихме на закрито, между дърветата. Прицелих се в лъскавото му теме — чалмата му се търкаляше до него — и му теглих куршума. Когато го вдигаха, устата му беше пълна със сухи листа, а краката му разораваха земята, сякаш свиня беше дирила трюфели.

Дебнех едноокия и чаках Караибрахим да оздравее. И търсех да срещна Елица. Не зная на какво се надявах. Исках да бъда около нея и да я виждам.

Виждах я всеки ден, когато излизаше на чардака. Пак изглеждаше тъжна и строга, ала не беше убита от скръб, а горда и изправена. Носеше черна кърпа за баща си и брата си и кърпата ограждаше лицето й, та го правеше по-хубаво и по-бяло. Сега често говорех с нея и успявах да скрия вълнението си и лудото тупане на сърцето си. Никога не говореше за Караибрахим или за убитите. Само веднъж спомена, че очаква дете.

Попитал я бях как има сили да се държи тъй горда и изправена. Тя ми отвърна:

— Ти си чужденец и не знаеш. Има една песен: „Два са бора ред по редом расли, помежду им ела тънковита. Бори расли горе, нависоко, закриляли елицасестрица…“

Не пееше, ала изричаше думите напевно и странно, та сякаш чувах песен. Главата ми се замая. А тя беше унесена в скръб и спомени и не забеляза погледа ми.

— Отсякоха боровете, остана сама елицасестрица. Срещу зли бури и студени ветрове.

А като помълча, добави:

— И за него трябва да мисля. И сложи ръка под сърцето си.

За Момчил нито веднъж не каза ни дума. Не каза: „Не е ли в пещерата?“ — когато турците запалиха гората над Подвис, та издушиха нещастните бежанци в Челевещница. Не каза: „Не е ли на Висяк?“ — когато три дни чувахме да ехтят гърмежите над планината, а после турците донесоха сто глави, набити на върлини. Защо да каже Момчиловото име пред мене, пред чужденеца? Навярно ден и нощ е мислила за него. Чувала е, че Момчил огън не го гори и куршум не го стига.

Ние всички вярвахме, че е така.

Нямаше друго име да се споменава тъй често като Момчиловото.

За пръв път се заговори за него ето кога и как:

Когато сменяхме стражата сред развалините на тракийското светилище, винаги се намираше някоя пушка, скрита из скалите, да пукне насреща ни. Не че улучваше често, ала не е много приятно да вървиш и да очакваш изневиделица да свирне куршум. Затова почнахме да сменяме стражите нощем. Вече вървяхме по скритите пътеки не по-зле от овчарите, защото ги бяхме извървели по сто пъти.

И една нощ, както вървяхме из гората, от човек на човек дойде тихата вест, че първите съгледвачи намерили на поляната забита разцепена тояга и в нея писмо. Ние с Кеманчиджогли вървяхме в средата на отреда, та избързахме напред. Кеманчиджогли беше един от билюкбашиите, дясната Караибрахимова ръка, и не можеше да ме търпи. Мразех го и аз, както мразя всички тъпи, жестоки и алчни хора. Стигнахме поляната и измъкнахме парчето хартия от тоягата.

— Чети! — рече Кеманчиджогли.

— Запалете борина — рекох аз. Борината пламна и аз прочетох на листа: „Тук ще умре Кеманчиджогли.“

И отдолу: „Момчил.“

— Гасете! — викнах аз.

Лицето на Кеманчиджогли беше пред моето. Чух пушката, после свирването на куршума. Сред челото на Кеманчиджогли зейна черна дупка. Не чух удар на куршума — гледах очите на човека. И те ме гледаха, воднистосини, пълни с бяс. После спряха да гледат. Стояха все тъй пред мене, на педя от моите очи, отворени, втренчени, а вече не гледаха. Празни бяха. Мъртви.

Не можех да мръдна. Борината угасна, очите изчезнаха й аз се хвърлих на земята. А миг след това върху мене падна трупът на Кеманчиджогли.

След тая страшна нощ често намираха трупове на турци. Върху някои имаше положен осланен кленов лист, жълточервен, а кленовият лист прилича на следа от окървавена ръка. Никъде вече не чухме Момчиловото име, ала турците упорито повтаряха:

— Момчил е.

И когато през нощта над конака почна да се чува песента на кавал, пак всички казаха:

— Момчил е.

Издърпаха неколцина от селяните в кошарата сред конака — искаха да чуят кавала и да кажат кой свири. А те рекоха на Караибрахим:

— Чуваме го вече три нощи. Маноловият кавал е, направен от цевница на пушка. Железен кавал е, не е дърво. Навярно свири Маноловият син.

— И какво свири?

— Пее жалбата по изгубена овчица. Моли я да се върне. Плаче, че вълци са я изяли.

Не зная дали Караибрахим отново запуши ушите си с восък. Ала мразеше песента на кавала повече, отколкото преди мразеше воя на псетата. Кавалът го вбесяваше, не можеше да спи нощем, заспиваше към сутринта. Даваше шепи злато на смелчака, който се реши да тръгне през гората и да накара кавала да млъкне. Никой не се намираше, а се съмнявам дали и Караибрахим, ако беше здрав, щеше да тръгне.

Невидимият кавал, може би без сам да иска, подлудяваше турците и се подиграваше с тях. Ако Караибрахим беше силен, както преди, можеше и да надвие кавала. Ала само силният претърпява поражението с усмивка и признава, че е победен. По устата на слабия излиза пяна. Караибрахим не искаше да признае безсилието си. Дълбаехме дупки и слагахме капани из гората, като че ли кавалджията беше вълк. Напусто. И против волята си, против разума си всяка нощ чакахме кавалът да засвири.

А бяха ясни есенни дни и бистри нощи и вейка не трепваше в гората. Всеки глас се носеше като освободена птица. Струваше ми се, че ако викна, ще ме чуят до морето. И песента на кавала омагьосваше цялата планина.

Веднъж, както слушах кавала, чух предсмъртен човешки писък. Пред вратата на конака намериха пазача убит с нож. На гърдите му беше паднал разперен кленов лист. А песента на кавала не секваше.

Казах на Караибрахим:

— Или Момчил убива, или свири на кавала. Не може да има двама Момчиловци. Да не би Манол да има сто синове, както имаше сто души братя?

А Караибрахим ме погледна и тихо каза:

— Защо да няма?

Заваляха дъждове, паднаха мъгли. Вятър все не духваше. Сутрин мъглите се вдигаха и се откъсваха от доловете, та висваха на парцали над планината, под облаците, като грозде от асма или вимета на бели крави. Нощно време зъзнехме or студ. Есента изгаряше последните широки листа на дърветата. Оставаше само настръхналата сурова четуна на боровете, смърчовете и елите. В конака запламтяха огньове.

В двора на конака пленените българи започнаха да измират. Труповете заравяха на самия двор, като къртеха калдъръма и дълбаеха земята с нокти, защото нямаха дори един нож.

Попитах Караибрахим:

— Какво чакаме? Ще измрат. Той ми посочи планината.

— Всички наведнъж. Празник трябва да стане, голям празник. Когато падне сняг по върховете, бегълците сами ще слязат в село.

Те не дочакаха снега. Не помня кой викна пръв, ала след миг всичко живо се струпа на площада пред конака.

От планината, по пътя откъм поляната с каменните кръстове, слизаше тълпа хора. Българите се предаваха на Караибрахим. Коленичеха и приемаха правата вяра.

Мнозина от турците скочиха на конете и се втурнаха да ги посрещнат.

И ето — те се зададоха по нанагорнището, дълга редица окъсани, изтощени, прежълтели хора. Начело вървяха двама свещеници. Единият беше попът, когото срещнах оня първи ден в Елинденя, застанал до Манол. Попът, който се появи в края на гората през нощта на Маноловата сватба и после изчезна. Тоя поп, който с отворени очи изглеждаше млад, а затвореше ли ги — ставаше старец.

Никога не съм мразил тъй много Караибрахим. Лицето му беше надменно, клепките — полуспуснати. Сега вече едното му око не беше присвито, сякаш се прицелваше. Дивечът лежеше устрелен в краката му.

— Защо идеш, попе? — рече той, когато дългата редица изви и спря пред носилката му.

Караибрахим лежеше на една страна и гризеше ноктите си.

— Идем да се поклоним на бога — рече попът.

— На кой бог, куче? Мери думите си.

— На аллаха. Важното е да вярваш в бога.

— Къде е Момчил?

— Остана в планината.

Затвориха ги в кошарата, в същия вътрешен двор, където стояха предишните пленници. И се вдигна такъв писък и плач, че стражите по чардаците взеха да гърмят и да наплюват с олово дъските на тавана.

— Млък, необрязани!

Гърмяха в таваните, не в хората. Все пак това бяха утрешни поданици на аллаха.

Излязох от конака. Гледах планината, потънала в мъгли. Плачеше ми се. Никога не ми се е виждала толкова тъжна и осиротяла. И преди беше няма тя, отдавна бяха млъкнали чановете и птиците, но знаех, че из нея бродят живи смели люде.

Тогава видях черквата. Прекрачих напред, направих една, две, десет крачки. Не спрях. Ако днес не влезех в нея, никога нямаше да вляза. Утре щяха да я съборят. Изтичаше последният миг, който не биваше да изтърва. Знаех, че не го ли направя, цял живот ще се чувствувам подлец.

Отворих вратата. Черквата нямаше прозорци, светлина влизаше само през вратата.

Черквата тънеше в полумрак. И в дъното, над портите на олтара, изплува като из мъгла Тайната вечеря. Избледняла, мека, сияеща. Не, имаше и друга светлина. Невидим прорез в лявата стена хвърляше пред стенописа завеса от светлина.

Христос и апостолите вечеряха. Наистина вечеряха. Тесните прозорци, изписани зад гърба им, бяха отворени и светли — открити към света. Гледаха някъде навън от черквата и от тях струеха лъчи. Истински прозорци. И хората около трапезата бяха живи, с овчарски дрехи и червени наметала, и пред тях имаше хляб и лук. И Христос носеше червено овчарско наметало. Знаех, че в купите няма вино, а мляко.

На другия ден Христос щеше да бъде разпнат. Апостолите щяха да се пръснат по света. Очакваха ги тегла и смърт. А всички ядяха съсредоточено, спокойно, вглъбени в себе си, и от прозорците зад тях извираше тиха светлина.

Притворих бавно вратата, сякаш да не събудя някого. Сърцето ми беше препълнено с мир.

Вечерта Караибрахим ми каза:

— Ти си бил в черквата.

— Влизах. Исках да я видя, преди да я съборят. Повече не говорихме. Турците пируваха и пееха.

А посред нощ кавалът засвири. И когато един от пияните строши решетката на прозореца, та викна и размаха юмруци срещу планината, тогава куршум го удари в гърлото и убитият увисна на прозореца.

Кавалът не престана да плаче.