Антон Дончев
Време разделно (41)

ОТКЪС ДЕВЕТИ

Всичко от земя излиза, всичко е цвете цъфнало — и бял, и червен трендафил, и ранен зелен босилек, — пък аз ще в земя да ида…

А тъй като нямаше кога да се къртят камъни и да се градят зидове, хвърлихме се да сечем гората и да вдигаме колиби. Жените пък дълбаеха земята за землянки и често вадеха човешки кости. И някои от скелетите нямаха черепи.

Още първата нощ кучетата лавнаха и разбрах, че в стана идват хора, ала никой не ме потърси. После разбрах, че са идвали хайдутите на Момчил и са донесли одран овен. А сърцето ми се сви, защото за мене не попитали, та нямаше надежда да се отърва от тия мъки и терзания. Пък може и да е за добре, защото щях да имам време да напиша повестта за разорението на Елинденя.

На сутринта дойдоха турци на коне, извиха ръцете ми назад, а на врата ми метнаха въже. И като завързаха въжето за опашката на един кон, поведоха ме при Караибрахим.

И преди да вляза при него, три пъти опипваха с кървавите си ръце дрехите ми, та треперех от погнуса. Добре, че оставих пергамента горе на поляната, иначе щяха да го намерят, защото дори и игла биха намерили. И щом се увериха, че не нося оръжие, рекоха ми:

— Влез при агата.

А Караибрахим лежеше на постеля и до главата му стоеше Караимам Хасан ходжа, прокълнатият, пък до краката му шейхът Шабан Шебил, едноокият.

И Караибрахим ми каза:

— Снощи в новото село е идвал Момчил. Отвърнах му:

— Момчил лежи със счупена нога в планината.

А Караибрахим и Караимам Хасан ходжа, и шейхът Шабан Шебил отвориха уста, та се разсмяха и като се смяха дълго и страшно, Караибрахим се озъби насреща ми и викна:

— Млък, папаз, не те ли е страх от въжето? Аз мислех да те правя кадия на селото, а ти ме лъжеш. Снощи Момчил уби един от хората ни.

Повторих му:

— Момчил не може и да ходи.

И той втренчи змийския си поглед в мене, а белегът от удара на Горан кривеше устата му в зла усмивка. И просъска:

— Снощи Момчил е бил във вашето село. Накъде отиде? Разбрах, че няма полза да го убеждавам, та му рекох:

— И да е идвал, не съм усетил. А на мене той няма да се обади, ами ще влезе с нож в ръка при мене, защото доведох хората в конака.

И тримата вълци опряха глава в глава и нещо си проговориха. Повярваха ми. И Караибрахим се изправи от кръста нагоре, спусна нозе на земята и ми рече:

— Слушай, папаз. След три дни си тръгвам и не зная кога ще се върна. И преди да тръгна, извръщам глава назад и гледам какво съм свършил. За каквото дойдох в Елинденя, сторих го. Отсега нататък над долината няма да се чува чан, а ще пее мюезин. Само едно не можах да сторя, признавам го — да уловя Момчил. Както бълха подскача по гърба на лъв, тъй подскача Момчил по моя гръб. А трябва да знаеш, че и лъвът вдига лапа да убие бълха. Силен съм, затова си признавам — искам да уловя Момчил.

И като спря да говори, кимна с глава на едноокия, а оня му подаде зелена купа. Познах, че вътре има вино. И разбрах по сръчността на едноокия и по треперенето на Караибрахимовите пръсти, че купата често се вдига до устата. Караибрахим пи и рече още:

— Иди при Момчил и му кажи, че си отивам. Ако дойде сам при мене, ще пусна Елица и с нея детето му в нейната утроба. Нека майка му го откърми, както си ще — с Мохамед или с кръста. Иначе ще взема Елица със себе си и ще направя сина му еничарин. И двадесет години да минат, ще го насъскам да дойде в Родопа и да убие баща си. Пък ако е умрял, да оскверни костите му. Ако не иска, ти кажи пред хората от дружината му, че който ми донесе главата на Момчил, същата торба, в която ми я донесе, ще я напълня със злато. И ще му дам Елица за жена.

Гледах го в лицето и видях, че очите му по краищата са червени и пълни с кървави жили. И си помислих, че виното или ще го умори, или ще го накара да побеснее. И му рекох:

— Ами ако не отида, ага? А той се засмя и ми рече:

— Гледам те и виждам през тебе като през облак. Папаз, по тия планини някога живеели хора като тебе. И когато враговете им ги победили, поискали им петдесет деца за залог, че няма да нарушат мира. А твоите хора отговорили: „Нека ви дадем сто мъже.“ Страх ги било врагът да не развали децата им. Гледам те и виждам, че мислиш: „По-добре Момчил да умре, отколкото син да убие баща си.“ Може да се случи дори така, ти да донесеш Момчиловата глава. Хайде, върви.

И аз излязох от одаята, и чух Караибрахим да вика след мене:

— Кажи на дружината му, че който убие Момчил, ще му дам коня си.

А двамата ходжи викнаха от смайване и мъка:

— Аман! Аман!

(Това са все думи на поп Алигорко, ала той говори за себе си, сякаш гледа отстрани.)

Момчил лежеше на тревата, отдолу идеше поп Алигорко. А Момчил държеше в ръце ранения сокол и ногата му беше вързана о прясно одялана борова тояга. Наоколо стояха десетина души хайдути, всички наметнати с черни ямурлуци, с рунтави вълчи калпаци и свъсени вежди. Облягаха се на дълги пушки и голи саби и го гледаха. До Момчил стоеше на колене братчето му Мирчо.

И ставаше това на върха Първенец, дето пролет хайдутите силях стягат, клетва правят, дето лете овчарите с кавал свирят, юди любят, дето подзиме ветровете силно духат, дърве къртят, дето зиме снеговете се белеят и блещят, дето нощем вълковете зъби тракат, страшно вият. Не беше пролет, а на върха стояха хайдути. Подзима беше, ала не духаше вятър. И скоро щеше да дойде зимата, та да се бялнат и блеснат снегове.

Когато попът мълчаливо спря пред Момчил, оня му рече:

— Лъжливи попе, ако идваш да умреш, върви си. Попът му каза:

— Прати ме Караибрахим да ти кажа, че след три дни си отива.

И Момчил пусна сокола и хвана с две ръце главата си. И само рече:

— Отива си.

А соколът грачеше и се мъчеше да плесне с криле. Момчил свали ръце и промълви:

— Говори нататък. И попът му каза:

— Ако сам слезеш при Караибрахим, той ще пусне Елица да отгледа детето си българче.

А той се опита да стане и дори сам се изправи, ала рухна на земята. И падна прав, като отсечен бор, защото не можеше да превие счупения си крак. И с лице в тревата викаше:

— Имам Син! Имам син!

А Мирчо взе соколовото пиле в ръце, та го притисна до гърдите си.

Попът му каза:

— Нямаш, ала ще имаш. Слушай по-нататък.

И другарите му го вдигнаха като дете и го сложиха да седне. И лицето му беше лице на луд от радост. Попът говореше:

— Ако не се предадеш, Караибрахим ще направи сина ти еничарин. И дори двадесет години да мина!, ще го насъска против тебе, да те гони навред по Родопа.

Тогава Момчил цял пребеля и взе да трепере, а хайдутите около него заскърцаха със зъби. И викнаха в един глас:

— Момчиле, всички ще дадем главите си, ала ще стигнем до Караибрахим. Само на една ръка място да стигнем до него и в тая ръка да има нож, пък после нека живи ни насекат.

Момчил мълчеше и попът им каза:

— По-лесно камила ще мине през иглени уши, отколкото игла да влезе в конака. Не нож, ами игла няма да занесете до Караибрахим. Сто души го пазят и три пъти ще те съблекат, докато видите лицето на Караибрахим.

Те замълчаха и попът им каза още:

— А Караибрахим заръча да ви кажа, че който занесе главата на Момчил, ще напълни торбата с Момчиловата глава със злато. И ще му даде Елица за жена. И отгоре ще му даде коня си.

И те се опитаха да се засмеят, само че сякаш плачеха. А Момчил мислеше нещо и попита попа, и попът усети в гласа му недоверие и подозрение:

— Кажи ми, отче… (Боже, върни му в рая за това, че отново ме нарече „татко“!)… Кажи ми, отче, защо Караибрахим дава дори коня си за моята глава?

Попът знаеше, че ще го попита, и реши да му каже. И му го каза:

— Защото за всеки турчин, когото намерят убит, думат, че е убит от Момчил, и не вярват, че лежиш ранен в планината.

А Момчил полека огледа хайдутите около него и те един след друг спряха да се смеят и сведоха глави. Сега Момчил почна да се смее. И неговият смях най-много приличаше на плач.

— Прокълнат съм — викаше той. — Прокълнат съм нищо да не сторя. И в ямата не влязох, и турчин не съм убил. Само свиря на кавал. А вие ме безчестите и викате по планината, че Момчил мъсти на турците. Защо ме безчестите? Защо се подигравате със сакатите ми нозе?

И най-старият от хайдутите, чиито слепи очи бяха вече осланени, наведе глава над Момчил, та му каза:

— Прости ни, Момчиле. Ала всеки от нас сторва това, което всеки би сторил. А ти стори това, което никой не е сторвал. Затова избрахме твоето име. И по-добре хората да мислят, че един човек мъсти, защото едно име лесно се помни, а сто имена се забравят. И когато сто души се съберат в един, челото му допира до облаците.

Момчил мълчеше и всички мълчаха, и накрая Момчил им каза:

— Идете в гората и когато сянката на Голямата скала покрие Малката скала, качете се при мене.

И те си тръгнаха, и попът понечи да тръгне след тях, ала Момчил му рече:

— Отче, ти остани.

Когато другите отминаха, той каза на попа и на Мирчо:

— Дайте, да метна ръце на раменете ви, та да ме изнесете до Голямата скала на Първенец.

И те го изнесоха. И той легна по корем на ниската трева, та се загледа напред, в ширналата се планина.

А отдолу, по наведената поляна, полека се изкачи човек. И като приближи, видяха, че е овчарче. А то се примоли на Момчил:

— Бате Момчиле, отиваме на юг. Нека прекарам стадото покрай тебе.

И Момчил се усмихна и му каза:

— Защо ме питаш? Нека мине. А после му каза:

— Ти последното стадо ли водиш? И момчето отговори:

— Последното. След три дни ще падне сняг.

То гледаше Момчил с големи, светли очи и се виждаше, че не вярва на раната му. И навярно мислеше, че щом падне мрак, Момчил скача на крака, а може би и се превръща в сив вълк, та се спуска в долината да къса турци.

И стадото тръгна под тях, под Голямата скала. И като видя, че Момчил затвори очи, и попът ги затвори.

И стадото минаваше в мрака като дъждовен облак, и тропотът на дребните копитца беше като удари на тежки дъждовни капки, а тресенето на гъстите руна — като шумолене на листа под дъжд. И от време на време се чуваше блеене, ала чан не се чу.

Попът чу Момчил да говори:

— Дъжд вали отгоре и всичко се вдига насреща му. Всичко от земя излиза, всичко е цвете цъфнало: и бял, и червен трендафил, и ранен зелен босилек. Пък аз ще в земя да ида.

И попът се стресна, та отвори очи и чакаше да види цъфнали ливади. А стадото течеше под него като бяла река и земя не се виждаше, и белите гърбове се люлееха като вълни. И всичко се залюля пред очите му, та му се стори, че река и мъгла, и облак тече под тях, а после му се стори, че вълните стоят на едно място, пък скалата се люлее и носи нанякъде като кораб. И попът се хвана за големия камък, който стои подпрян с два по-малки камъка на самата скала.

И каза на Момчил:

— Момчиле, ти говориш за пролет, а иде зима.

И попът погледна наоколо тъмните гори и жълтите поляни на папратите, и червените поляни на букаците, кленовете и осените. А Момчил не отвори очи и му рече:

— Зима ли е, пролет ли е — живот е.

Последните овце отминаваха, та ударите на копитата се чуваха още по-ясно и миришеше на трева и прах като след дъжд. И овцете отминаха. Чу се гласът на овчарчето:

— Сбогом, бати Момчиле! До пролет! Чак сега пролая куче.

Момчил отвори очи и му викна тихо:

— Сбогом, овчарче!

И като се огледа, видя попа и Мирчо до себе си, та им рече:

— Вие тук ли сте? Слезте долу и елате със сянката.

А Мирчо още държеше в ръце ранения сокол. И соколът пропляска с криле, та падна върху Момчил. Закрепи се с криви нокти на дясното му рамо и взе да гледа и той към ширналата се планина, над която никога вече нямаше да полети.

Тъй останаха на връх Първенец раненият Момчил и раненият сокол.

А когато сянката на Голямата скала падна върху Малката скала, тръгнаха попът, Мирчо и десетимата хайдути, та се изкачиха при Момчил. И видяха отдалеч, че той се вдига на длани и лакти и се тътре около себе си, та гледа на всички страни, като че търси нещо. Не го виждаха добре, защото ниското слънце се падаше откъм него и го разтопяваше. Ала виждаха, че с все сила се отделя от земята и вдига глава, а земята го теглеше към себе си.

И го завариха легнал по очи, с лице върху земята. Като чу стъпките им, каза им:

— На хубаво мирише земята.

А хайдутите го сложиха да седне и облегнаха гърба му на камъка.

И стояха те — попът с Мирчо и десетимата хайдути, всичко дванадесет, а Момчил по средата — тринадесетият. Момчил каза:

— Утре един от вас ще вземе главата ми и ще я занесе на Караибрахим. И в същата торба ще сложи моя нож.

А всички стояха като вкаменени и още не го разбираха. Момчил каза още:

— Само така ще влезе нож в прокълнатия конак. И когато Караибрахим се вдигне да се порадва на главата ми, забийте моя нож в гърдите му. И тогава не той, а аз ще остана победител.

И чак сега правдата светна в очите им, та ги ослепи. И те всички вдигнаха ръце и прикриха лицата си, сякаш вместо Момчил тях блесна слънце и сякаш на мястото на Момчил гръмна и светна слънце, та ги ослепи. А Момчил каза:

— Идете в гората и когато пукне зора, хвърлете жребий кой ще вземе главата ми и ще убие Караибрахим. Вярвам на всички ви.

И пак всички тръгнаха, без дума да продумат, и се препъваха по равната поляна като слепци. И Момчил пак рече на попа:

— Отче, ти остани!

И като сне пръстена от ръката си, а това беше същият пръстен, който Манол върна на Елица, та тя го даде на Момчил, протегна ръка към попа и рече:

— Отче, вземи тоя пръстен и го върни на Елица. Кажи й, че е свободна като птичка небесна.

Каза същите думи, които беше казал Манол. Ала ги каза със свой глас. И за пръв път на попа се видя, че изравни ръст с баща си. Само добави още:

— И да гледа детето ми.

И попът помисли: „Нека Манол ми прости, ала никога той не е бил хубав, колкото Момчил в тоя миг.“

Черната му коса се ветрееше, черните му очи грееха, а двете прави жили на лебедовия му врат биеха, биеха, като две сърца. Защо беше тая хубост, боже, щом щеше да отиде в земята?

И попът му рече:

— Момчиле, дори Караибрахим да умре, ти няма да си там да видиш. И няма да си при нас да видиш радостта ни.

А той го погледна и му рече:

— Откъде знаеш, че няма да съм там? И откъде знаеш, че няма да съм при вас?

И попът чу зад камъка плач, и се досети, че там се е сврял Мирчо и плаче. И като искаше да стори нещо за Момчил, помоли му се:

— Момчиле, дай да те преместя встрани, та слънцето да те огрее.

А той се засмя и рече:

— Слънцето се върти и сянката сама ще се махне. Преди да залезе, ще ме огрее за последен път.

И попът изведнъж разбра и повярва. И усети, че времето лети. И слънцето се въртеше, и времето летеше и изтичаше — като стадо, като река, като облак. Щеше да дойде нов ден и Момчил нямаше да го има.

Цяла нощ Момчил свири на кавал. И цяла нощ Мирчо плака на рамото ми. Ала на сутринта съм задрямал и като отворих очи от студ — ето, зората пукваше. И падаше такава гъста мъгла, че не виждах дървото насреща си.

И както в оня паметен ден, когато разбрах великата правда за общото дърво, пак тръгнах да се лутам из мъглата. А може би истината се ражда от слепота и мъгла и затова и в днешния ден трябваше да падне мъгла.

Намерих поляната на хайдутите.

Огънят беше изгаснал и пепел покриваше въглените. А на две крачки от пепелта тревата полека се изправяше. И като сложих ръка на земята, усетих, че земята беше още топла от тялото на последния хайдутин, който, бе станал в нощта, а не изтраял пукването на зората и първия зрак.

И се върнах при Мирчо, и двамина намерихме дървото, под което седеше Момчил. И го заварихме с отворени очи, със заспалия сокол на ръце. И рекох на Момчил:

— Хора са.

А той поклати хубавата си глава и рече:

— Не им се гневя.

И в мъглата изглеждаше друг, хубав, ала и страшен и ликът му се топеше в полумрака. Видях, че волевите му черни очи ме пронизват.

И като отстъпих назад, казах му:

— Не мога.

Тогава напред пристъпи Мирчо и каза:

— Брате, аз ще занеса главата ти на Караибрахим и ще го убия.

И го загледахме, аз и Момчил, а той стоеше изправен в полумрака и мъглата. Момче беше — дългокрак, та щъркокрак, висок, та слабичък. И като видя, че мълчим, Мирчо каза още:

— С тоя нож, който ще ми дадеш, нашият баща изрови костите на майка ми. И аз съм се клел над него.

Момчил му каза:

— Брате, благословен да си. После ми рече:

— Отче, и ти, Мирчо, изведете ме на Първенец. Цяла нощ над мене се надвесваше това дърво с широка шума и се люшкаше, та не виждах звездите. Трябваше да ме положите под ела. Да, отче, погребете ме под голямата ела в Петгласец, където всяко слово се чува пет пъти.

И за един миг преживях дългата нощ, когато над Момчил се е надвесвала черната шума и е шепнела, и се е мятала, и се е вълнувала като паднал черен облак, а той не е можел да се потътре встрани и да избяга от нея. И като погледнах дървото, видях, че шумата му не е черна, ами червена, като че попарена от горещ дъх.

И застанахме на скалата на върха Първенец. И все едно беше къде сме, в най-дълбоката долина или на най-високия връх. Защото наоколо беше мъгла и нищо не се виждаше.

Момчил каза:

— По-добре, че ногата ми е счупена. Иначе щях да тръгна да ходя през планината. Мога ли да я изходя за един ден? А така ще затворя очи и накъдето обърна главата си — на изток, на запад, на север и на юг, — накъдето обърна главата си, натам ще тръгне и сърцето ми. И сърцето има нозе, та ще извърви планината на изток, на запад, на север и на юг — накръст — и ще отида там, където съм бил, и там, където съм искал да бъда.

Момчил каза още:

— По-добре, че е паднала мъгла. Иначе щях да гледам и какво можех да видя? А така ще затворя очи и ще видя планината и пролетес, й лете, и подзиме, и зиме. Ще я видя нощем и денем, в буря и слънце, в сняг и зеленина.

И млъкна.

И ние стояхме на скалата, сами сред света, и наоколо имаше само мъгла.

Дете ли бях, стар ли бях, или бях вече мъртъв? Кое време беше — преди хиляда години, днес или след хиляда години?

Мъглата почна да се движи, та протече и се понесе край скалата. И сякаш не мъглата течеше като вълни на река или море, а скалата плуваше през нея като ладия и я пореше, и отиваше все по-далеч и по-далеч.

И не помня колко време мина, а ладията все летеше напред. И аз прекрачих, та слязох от ладията и мъглата ме погълна като бездна. А ладията отмина нататък в мъглата.

Сега в нея имаше само двамина.

И щеше да дойде време, когато втори човек щеше да слезе от ладията, с човешка глава на ръце. И в ладията щеше да остане само един човек, и тя щеше да плува с него — напред, напред, през мъгли и времена, во веки веков.

И ръцете ми сами се протегнаха, та да хвана ръба на тоя приказен кораб.

Ала той беше далече.

Тук свършват думите на монаха Григорий, наричан поп Алигорко, а по-сетне само Али. Много написах, още повече пропуснах. И дано ме простят тия, за които не съм казал добра дума, защото в ония дни добрите бяха хиляди. Един да тръгне по стъпките им, и трудът ми не ще е отишъл напразно.