Антон Дончев
Време разделно (34)

ОТКЪС ВТОРИ

Стоян пред нея излезе като сиво-бяло орленце и със крила я гладеше. Мама му не го познала и му крилата изскуба.

Тъй свърши времето на чакането и дойде времето на делата. И велика гордост, и велика скръб изпълниха людете, които стояха около долината на Елинденя. Храбрите се радваха, като видяха отговора на първенците, а страхливите униваха, като разбраха, че няма друг път пред тях освен търпение и страдание. И наистина, кой би минал през телата на първенците, за да слезе при Караибрахим и да плюе върху кръста?

Изпратихме пратеници, чакахме ги — и ето, те ни отвърнаха. Не се чу гласът ни на един от петдесетте, ала ответът им се чу все едно че го бяха извикали от върха Първенец.

После дотича Мирчо, облян в кръв и сълзи, та ни разправи за последните мигове на Манол. И всички плачеха и се удивяваха, и тоя разказ взе живота на сто души млади овчари. И много хора слушаха Мирчо, защото отделните огнища на бежанците се бяха събрали само на две места — в пещерата под светилището на траките и в гората над превала с кръстовете. Мирчо дойде на превала.

Тогава дойде Момчил, който скиташе около конака, а лицето му беше още повече измършавяло и подивяло. И хората се дръпнаха настрана, едни да оставят сами двамата братя, други, защото още не можеха да простят на Момчил.

И двамата братя застанаха един срещу друг, а не се бяха виждали от вечерта на Маноловата сватба.

И рече Момчил:

— Ти ли си, Мирчо? А Мирчо попита:

— Ти ли си, брате Момчиле?

Рече му „брате“, а не „бате“, сякаш за тия дни в конака беше се изравнил с него.

И му разказа за смъртта на баща им. И за прегризаната връв, и за това, как се счупили зъбите му и как прошепнал на баща си: „Само лявата.“ А Манол му отвърнал: „Стани! За тия стига и една ръка.“ И как тежкото тяло на баща му го затиснало, та загубил свяст.

И като свърши, помълча и добави:

— Плюх върху кръста.

А Момчил му рече:

— Разкажи втори път.

И момчето пак каза за кръвта, за гордите Манолови думи и за удушването на ходжата. И пак накрая добави:

— Плюх върху кръста.

И като помълчаха и се гледаха в очите, Момчил глухо помоли:

— Разкажи трети път.

А когато Мирчо отново свърши с плюенето върху кръста, Момчил го попита:

— Не чу ли баща ми да казва нещо?

Мирчо затвори очи, разтрепера се, сякаш отново седеше в редицата на чедата на смъртта, и рече като насън:

— Сложи ли пета върху гърлото на дебелия ходжа, говореше имена. Каза и твойто име. Падна ли върху ми, стори ми се, че продума само една дума. Рече: „Чановете.“ А може и да не е казал нищо, пък аз да съм чул да бият чанове. Не помня.

Момчил каза:

— Ти помниш ли, че изрече и моето име? А името на Елица? Не беше ли Елициното име последно на устата му?

Мирчо трепереше все по-силно и стискаше с все сила клепки и като разтвори широко уста, изрече през плач.

— Викаше те. Викаше и тебе, и мене, и Елица. И другите, които умираха наоколо. А накрая не викаше Елица. Рече само: „Чановете.“

И като се стресна изведнъж, отвори очи, огледа се като безумен и заплака, и покри лице с длани. Ала не притисна глава ни в мене, ни в брата си, плачеше самотен, изправен сред поляната. Прегърнах го през раменете, а те бяха твърди и не омекнаха. И рекох на Момчил:

— Остави го.

А Момчил ми каза:

— Чу ли, отче? Някога Елица ми каза, че няма втори като Манол по цялата планина. Така е. Ако живееше, все бих се надявал, че ще го стигна. Ала той умря, та избяга нависоко, чак в небесата. Живота му не можах да надмина, а мога ли да надмина такава смърт? Толкова нависоко е той, че дори не мога да повдигна глава да го погледна.

После ми рече още:

— Той и Елица ми даде. Ако не беше я освободил, тя цял живот щеше да е негова. Кой би оставил Манол заради Момчил? Не дойде Елица сама при мене, той ми я прати.

А пък аз твърде не го слушах и не разбирах мъката му, защото наоколо по поляните и по гората плачеше, та се късаше мъка, сто пъти по-голяма от неговата.

Защото беше свършило времето на чакането и беше дошло времето на делата. Сто души млади овчари се сговориха и заклеха да сторят чета и да отмъстят за Манол. Мнозина от елинденчани тръгнаха към Петгласец, други поеха кой знае накъде през горите, трети се щураха като слепци, нагоренадолу, и не знаеха какво да сторят. А имаше много жени без мъже, много деца без бащи и много девойки без либета. Къде можеха да отидат те? И останаха на доляната да чакат кой знае какво, само да могат да гледат от високо покривите на домовете си. А може би ей тъй, отведнъж, турците щяха да си отидат, преди да падне сняг?

Ами стадата? Белите и черните дойни овци, отрасналите шилета, виторогите овни? Еркичите със сребърни чанове, кафявите крави с черни хлопки, яките магарета? Млякото на овцете пресъхна, трябваше да се съберат мъжките и женските стада, та да се оплодят празните утроби. А после стадата трябваше да тръгнат на юг, щом паднат първите дъждове и покара новата трева край Бяло море. Кой ще поведе стадата? Кой ще слезе от планината, та ще остави тук жена и деца? Да тръгне с тях? Нали долу, на равното, горят пожари и чакат турци! Ако пък дочакат първия сняг, ще легнат милите стада, белите стада, черните стада върху тоя прокълнат сняг и ще станат леш за вълци, орли и гарвани.

Кой ще седне да слуша Момчиловата мъка? Видях, че все повече и повече хора се губят в гората и всеки мисли за себе си, затова се изправих на края на пътеката и рекох:

— Братя, спомнете си за людете в пещерата.

Защото, откак турците се изкачиха на развалините над пещерата, жените и децата вътре не можеха вече да излизат освен нощем, и то само в гората наоколо, а пътеката нагоре по скалите се вардеше от турците. Дошъл бях при хората от превала да искам храна и тая вечер трябваше да се прибера. Не се досетих в залисията да се примоля на юрука Исмаил бей да отвори торбите си и той незабелязано бе заминал с чановете. Добра година се случи година за юруците. Сега стадата им щяха да станат двойни, без да са раждали овцете им. Защото много бяха тия, които продаваха! брава за шепа зърно или се главяха роби при бея, с кучетата и пушките си, и щяха да пазят своите стада, станали вече бейови, само и само да има кой да закриля челядта им.

И тъй, застанах на края на гората, та просех за клетниците в пещерата. И някои даваха корав къшей, буца сирене или парче месо, а други нищо не даваха. Ала и тия, които се навеждаха да оставят нещо пред мене, и ония, които отминаваха, не вдигаха очи да ме погледнат. Можех ли да им се гневя аз, дето нямах ни дете, ни коте, щом тия люде утре щяха сами да подлагат ръка и да просят за децата си?

И ми се стори, че попът на Просойна ходи между хората и нещо им шепне. Стори ми се още, че ги придумва да не дават нищо. Дали не мислеше, че ще побягна с хляба? Дано не е вярно, иначе би било голям грях.

И като напълних цял чувал, седнах да събера сили, а и да дочакам залезслънце, та по здрач да се опитам да сляза незабелязано към пещерата. Досами мене пищеше и плачеше пеленаче, до него пищеше и плачеше майка му. Родило се беше клетото тук, в планината, и трябваше да умре, преди да разбере какво е да имаш покрив над главата си. Нямаше да види опушени греди, гледаше само зелени клони, преди да го засипе черната пръст. Попитах майка му:

— Къде е мъжът ти?

А тя през сълзи ми отговори:

— Отиде с четата.

И като нямах сили да стана и да се преместя, рекох да умиря малкото и му говорех, и пеех, и го галех. А то беше останало само една отворена уста, пищеше с все сила и макар да нямаше още перушина по малката глава, от очите му течаха сълзи. Друго ако нямаше, то сълзи имаше по това време по Родопа, колкото ручеи и потоци текат в нея. И детето се задъхваше и примираше, цялото черно и червено.

А от гората излезе Момчил, без да го усетя, и дойде, та коленичи при детето. И ми рече:

— Ще му посвиря.

Посегна и извади от пояса си кавал. Познах го, железният кавал на баща му беше, издълбан от страшната пушка на разбойника Караманол. И Момчил кръстоса крака, та засвири.

Стори ми се, че гълчавата по поляната затихна, стори ми се, че и гората се смълча. И стоях все така на колене и лакти, надвесен над детето, защото не смеех ни да седна, ни да се изправя. И слушах кавала.

И детето го чу, затвори уста и отвори очи. И се огледа с черни, мъдри очи на старец, и полека търсеше с поглед песента. А кръвта се дръпна от личицето му, омекнаха и се изправиха бръчките, та личицето се избистри и разхубави. И върху розовите устица грейна усмивка като кротките лъчи на слънцето, които едва догаряха по върховете на елите. И детето затвори очи, а по лицето му се разля покой. Не спеше, слушаше песента.

А Момчил свиреше.

Изведнъж майката изкрещя, та ме вкамени, пусна детето на поляната и отскочи назад като звяр, на четири крака, а погледът й светеше като на луда. И викаше:

— Умряло е! Умряло е!

Скочи и Момчил и като се опита да счупи железния кавал на коляно, само го изкриви и го удари в земята. И викна:

— За това ме бива, да уморявам деца. И се хвърли в гората.

И поех към пещерата с тежкия чувал на рамо, и вече виждах лицата на децата, които щяха да го разтворят и да бръкнат вътре, сякаш дядо Мраз им носеше дарове. Стъмваше се, когато на една поляна изневиделица изскочи соколът на Момчил. Познах го, и полетя към лицето ми. Като си спомних за ослепената сърна, изтървах чувала, та покрих с длани очите си. И видях под дланите си, че по земята се разсипаха къшеи хляб и бяло сирене. Най-напред ме заболя, а после се разгневих. А птицата все се хвърляше към мене, отлиташе, връщаше се и крещеше злокобно. От време на време кацаше на някой клон, ала пак пляскаше с криле и подскачаше. Струваше ми се, че е обезумяла или е бясна.

И макар и да не ме докосна, и дори не ме одраска, бесът на сокол преля в мене, та се наведох, взех откършен клон и почнах да го дебна. Суха беше устата ми и потни ръцете ми, а в сърцето ми гореше жажда за убийство. На много кръв се нагледах, исках и аз да убия. И когато соколът отново полетя към мене, замахнах с клона и сетих как дървото удари в меко, сякаш в зрял плод. И птицата жаловито изпищя и падна на земята, та перпелеше с криле и се въртеше като заклана кокошка. Прекрачих да я натисна с пета и да я смажа, и да усетя как тялото й става на пита. И в здрача видях по перушината й кръв.

Тогава ме заслепи червена кърпа. И си спомних как преди години смазах главата на пепелянка и като видях кръвта и гърчовете й, побягнах. А после на тясна пътека срещнах човек и ръцете ми поискаха да го бутнат надолу, та да видя как главата му се смазва о камъните.

И соколът успя да стъпи на крака и да се помъкне през поляната. Тръгнах подире му, да го убия, ала като минах през разпиления чувал, видях хляба и ме досрамя. Спрях се. И соколът се спря. Пък аз се удивих защо не бяга да се спаси, а се обръща, гледа ме и крещи.

И тръгнех ли към него, провлачваше се и той. Спрех ли, и той спираше и като извръщаше разтворен клюн, почернял от кръв, пищеше и ме викаше.

Тогава разбрах, че птицата ме водеше нанякъде, а когато излязохме от гората, та пред нас се ширна още светлата камениста поляна, разбрах накъде ме води. Насреща ми се вдигаха скалите и развалините с турската стража на върха, а под тия скали беше Темната дупка.

И като се наведох, грабнах ранения сокол и го пъхнах под расото си, та усетих как бият две сърца, неговото и моето, а по гърдите ми потече соколовата кръв. Птицата усети, че съм разбрал накъде да вървя, подаде глава от пазвата ми и тревожно, нетърпеливо и жаловито пищеше.

Вече тичах по камънаците, а вечният вятър на тия върхове мяташе расото ми. Забравил бях за турските пушки и за ужаса си от дупката. Тичах и плачех.

И когато пред мене зина страшният кладенец, където лудият Караибрахим потопи баща си и брата си, спрях се. И видях въже да се губи в мрака на бездната, а краят му се увиваше около една скала. Момчил беше слязъл в дупката да търси дядо Галушко и Шерко.

Черен и зловонен облак виси над тая дупка, като че ли в нея живее и диша страшен змей. И името на тоя облак е страх и ужас. Казват, че в тая дупка живее Бесът. Казват още, че там живее Чумата. Казват, че през нея влязъл Орфей, за да отиде в ада да търси жена си. И откак се помни долината Елинденя, и откак в тая пещера се хвърлят бесни псета, не се помни да е слизал друг в нея освен прапрадядото на Сюлейман ага.

А тоя прапрадядо бил беден овчар и единственото му богатство било едно куче. Ала лош съсед хвърлил кучето в ямата. Тогава овчарят убил съседа си, запалил къщата му и своята къща, та се заселил на устието на ямата. И като си направил колиба, с брадва в ръка не давал да се приближат към ямата, да не би да хвърлят вътре бясно куче. Скитал из гората, биел дивеч и хвърлял на кучето. Дъждовете го перели, вятърът го сушел, косата му стигнала до кръста. Три пъти го връзвали и хвърляли звяр в ямата, да умори кучето му, та разсъдъкът му да се върне. И първият път хвърлили бясно куче, а кучето на овчаря го убило И втория път хвърлили вълк единак, а кучето го разкъсало. И когато на третия път хвърлили мечка, а после се чул само воят на псето, селяните махнали с ръка и пуснали безумеца. Рекли, че за такова куче заслужава да подлудее човек.

И като минали години, може би три, може би пет, може и седем, един ден безумецът вързал въже и се спуснал в дупката. Стигнал дъното и видял кучето си, и в мрака отляво видял купища кости, в мрака отдясно — купища злато. А из мрака отпреде му светели сто очи и се чувало ръмжене. Овчарят им хвърлил кокал от торбата си, очите угаснали, та се чуло сбиване и вой, и скърцане на зъби. И овчарят минал, като пътем напълнил торбата си със злато. Скитал се из безкрайни пещери, в които падали потоци и бродели сенки, и накрая стигнал до друг кладенец, а на дъното му имало два овена, единият бял, а другият черен. Щом някой паднел върху белия овен, оня го извеждал на белия свят, паднел ли на черния овен, отивал в преизподнята. А овчарят дори и да скочел, нямало как да се задържи за руното — в едната си ръка държел торбата със злато, в другата — вярното куче.

Тогава той блъснал кучето в кладенеца, а то вкопчало зъби във врата на черния овен. И докато черният овен падал с кучето към ада, белият овен стоял сам и овчарят скочил на руното му. И белият овен го извел на белия свят, а било това в ждрелото на Струилица, до дупката, от която излиза реката. А пък че реката ходи дълго под земята, когато се изгуби в Дяволската дупка на Петгласец, това се знае от всички, защото влезе ли мътна в дупката, излиза мътна чак след един ден в ждрелото. А пък че ходи в тайни места, се знае, защото влече черепи и златни пари, та преди да я нарекат Струилица, казвали й Мъртвешница.

Тъй прапрадядото на Сюлейман ага, като пожертвувал вярната душа, спечелил богатството си, та станал български болярин, а по-сетне и мюсюлманин. И след него не се беше намерил човек да слезе в Черната дупка, макар че долу го чакаха купища злато. Ала слезе Момчил, и то не за злато, а от любов към бащата на жена си. А може би и заради нещо друго.

И аз се хванах за въжето и въжето се обтягаше като струна. Дръпнах го и усетих, че на края му има завързано нещо тежко. Събрах сили и смелост, та като се вкопчах в скалата, понаведох се над бездната и надникнах. И макар наоколо да беше паднал мрак, все пак мракът на дупката беше два пъти по-черен. И друг. Извиках. И ми отговори такова ехо, че едва не паднах в дупката. Тогава притиснах ранения сокол в гърдите си, да усетя, че до мене лежи друго живо сърце, и взех да дърпам въжето. Какво ли имаше завързано на края му? Торба злато, глава на ламя или човешки труп?

И не разбрах, защото, както и да се трудех, не смогвах да изтегля товара. Само отдолу дойде такова стенание, което полази по гъмните сводове, че силата ми съвсем ме напусна. И хукнах към гората, към другите хора. А соколът, щом разбра, че бягам от дупката, взе да ме кълве с кървав клюн, та го оставих да крещи над пропастта.

Как събрах четирима души, как се върнахме без борина назад и как хванахме въжето — само аз зная. Сокола го нямаше.

И като дърпахме и дърпахме, извадихме Момчил, завързан под мишниците, а главата му клюмнала над гърдите. На рамото му пляскаше с криле раненият сокол, слязъл надолу в мрака при господаря си. Помислихме, че Момчил е умрял. Ала само единият му крак беше зле счупен, а главата — пукната.

Докато четиримата мъже носеха Момчил на върше върху раменете си, той се свести и попита къде е соколът. А сокола аз притиснах до гърдите си.

На поляната горяха борини. И когато положиха Момчил на земята, забучиха борини около постелята. И от мрака взеха да излизат лица, да се наклоняват над него и пак да се губят в мрака. А той не разбираше защо идват толкова хора и мълчат.

Тогава белобрад старец рече:

— На такъв баща — такъв син.

И Момчил разбра, че му се кланят. И рече, и в гласа му имаше мъка и горчивина:

— Защо ме гледате? Нищо не съм направил, никога нищо не съм направил. Прокълнат съм. Ако беше Манол, то знайте всички, Манол щеше да слезе.

А старецът му рече:

— Ако беше слязъл, щяхме да разберем, че можело да се слезе. Каква смелост е то да се стори нещо, което може да се стори. А ти се опита да сториш нещо, що не може да се изпълни. Затова ти се кланяме.

И като плачех, аз се върнах в гората да събирам разсипания хляб.