Антон Дончев
Време разделно (15)

ОТКЪС ТРЕТИ

Като отворих вратата на одаята си, видях върху варосаната стена да се очертава светъл четириъгълник и по средата — моята сянка. Още беше светло и аз се зачудих кой ли е запалил огън на двора. Обърнах се и видях да свети луната.

Голяма пълна луна, която бавно се вдигаше над планините.

Почнаха да вият кучета. Две котки хукнаха да се катерят по платана, като побеснели, а като стигнаха на върха, замяукаха отчаяно, защото ги беше страх да слязат.

Щом запалих светилника, в стаята ми започна да тропа, все едно че валеше град — само че мек, като пресни грахови зърна. Пеперуди бяха, нощни пеперуди, цели рояци. Загасих светилника, но те все се удряха и тропаха върху саханите на полицата, в конското седло, оръжията и кобурите. Някакво гърне беше оставено открито и празно на пода и в него думкаха — по-глухо, но пък по-често. Имаше празна кошница, в ъгъла — и в нея.

„Чудно нещо — мислех си аз, — ако тия животинки се крият през деня, а излизат в тъмнината, защо тогава лудо дирят светлото? Ако им трябва светлина, защо не си живеят през деня?“

Излязох навън и седнах на стъпалата. Някъде из конака неприлично се смееше жена.

Днес сутринта дойде вест, че Мехмед паша е почнал преди цяла седмица да турчи Чепинско, а после щял да слезе надолу, на юг, по течението на някаква река.

Луната си грееше, а там на север или малко на запад, не бях сигурен в посоките, сега горяха селата и пищяха хора Изнасилени жени лежаха с фусти, обърнати върху лицата им, деца се тръшкаха върху труповете на майките си, мъже ревяха, набити на колове Знаял бях, че ще се случи. Случи се.

Щом помислих за колове, повдигна ми се и почнах да пъдя от себе си тия мисли.

„Жив съм — мислех аз. — Жив съм. Мога да отида и да пия студена вода. Мога да отида и да легна да спя. Живея.“

Какво можех да сторя? И трябваше ли да се стори нещо? Имаше турци, имаше и българи. Едните бяха по-силни и колеха другите. И пак си казах, че важното е да се приготвя, когато кървавата буря се довлече до тая тиха долина, да запазя спокойствието си.

И полека-лека, като гледах луната, убедих се, че няма никакви кланета и писъци и никакви Мехмед паши и чепинци. Робът Абдуллах седеше на стъпалата и гледаше бледите звезди.

Тогава дойде един от хората на Сюлейман ага и ми каза, че ме вика агата. Не ме доядя, защото не ми се спеше и не бях жаден и гладен.

Сюлейман ага ме посрещна в кьошка си. Седеше по турски на Дебели възглавници и пиеше кафе.

— Какво искаш? — попита ме той. — Кафе или шербет? Или нещо сладко?

— Викал си ме, ага — рекох аз.

Той се засмя, както стар баща се смее на внучето си.

— Не се пита така, Венецианецо, а се чака, сърба се, мляска се, докато ей така, между другото, се каже и важното, за което са се събрали хората.

— Каква полза?

— Така е, каква полза? Седни на края на кьошка, краката ти ще висят надолу. Трябва да ти кажа, че за да постигне истинската мъдрост, човек трябва да се научи да седи с кръстосани крака. Мъдреци са измислили тоя седеж.

— Далеч съм от мъдростта, ага.

— Далеч си, вярно, ала я дириш. Много си млад. Като поостарееш, може и да научиш нещо. По правилен път вървиш.

— А ти мъдър ли си, та можеш да ми кажеш, че пътят ми е правилният?

— Аз не съм мъдър, ала е имало други мъдри хора преди мене.

— Ага, ако много ти се иска да ме черпиш, кажи да ми сварят липов цвят. Ала без мед. И да не го прецеждат.

— Ето, пак мъдрост. Кафето изостря ума и не оставя човек да спи. А за какво ти трябва остър ум?

Така си бъбрехме ние двама с агата, лениво и без много да мислим, и усещахме, че и двама се радваме на присъствието си и гледаме да не останем сами. Разговор понякога без смисъл, понякога може би с много смисъл, но думите казани ей тъй, меж другото. Ръководеше Сюлейман ага, все така подигравателно сериозен, все така полуусмихнат.

Чудно наистина колко новата ми обвивка на роба Абдула ми помагаше да се свързвам с хората. Преди, какъвто бях, срамежлив, щях дори да чакам да ми донесат стол да седна, а десет души щяха да се навъртат наоколо.

По едно време Сюлейман ага каза:

— Утре ще те помоля да отидеш горе, на една мандра, и кажеш от мене две думи на един овчар. Кехая. Манол кехая. Ще му кажеш само: „Сюлейман ага не може да застане на пътя на аллаха.“

— Защо избираш мене, ага?

— Само ти от новодошлите говориш български. А свой човек не искам да пратя — дошло е време разделно и сега всеки ще бъде; или от едната, или от другата страна.

— А пък аз съм по средата, така ли?

— Още си никъде.

— Слушай сега аз да ти кажа защо ме пращаш. Да кажа на Караибрахим. Да разбере, че се дърпаш настрана.

— Защо изговаряш това, което мислим и двамата?

— Да е ясно.

— Кое е ясно? Дори и синът на вашия бог, Исус Христос, говорел с притчи. Ето ги на хората от Запада. Всичко да е ясно. Животът ли е ясен? Или смъртта?

И агата пак почна да приказва. Аз пиех благоуханния липов чай, цедях го през устните и езика си, като най-скъпо вино, и внимавах листата да остават в устата ми. Накрая плиснах последните глътки през прозореца. Капките падаха първи, след тях полека се завъртя един лист — и капките, и листът черни на луната, иначе на слънце щяха да са светлозелени.

— Може да забравя да кажа на Караибрахим.

— Ще му кажеш.

Да, щях да му кажа. Можех ли да тръгна по горите, без да знае той? Пленник бях всъщност и само вниманието и умът на човека насреща ме караха да забравя това.

— Така е. А защо ти не станеш и отидеш да му кажеш? Защо трябват на мъдреца тия извъртания и заобикалки?

— Защо ли? Грее месечина и съм на кеф. Затова ще ти кажа. Защото Караибрахим не е като тебе и мене. Защото той мисли, че може да оправи света. Той и другите като него. Като кон с наочници е, знае азбуката до третата буква. Не вижда накъде вървят работите. Не знае, че тук са Родопите, а не Анадола.

— Слушай, ага. Хайде да си поприказваме на месечина. Ти съдиш Караибрахим, че искал да оправи света. А не си ли дал целия си живот да оправиш една долина? Защо не оставиш развратниците да развращават, разбойниците да грабят, реките да отвлекат мостовете? Не е ли това работа на аллаха?

Агата се изправи, слезе от кьошка и взе да ходи нагоренадолу по закритите чардаци, постлани с пъстри халища. Стъпките му не се чуваха, само дъските леко скърцаха.

— Загаси светилника — рече той. — Влизат много гадини. Слушай и ти. Трябва да се оправи това, което може да се оправи. Овчарят пасе стадото си, орачът оре нивата си, агата гледа бейлика си. На мене ми беше дадена тая долина, аз нея оправих. Колкото можах. И трябва да ти кажа — оправих я.

— Тая долина е в една планина, а планината е в една империя. И е дошъл денят, в който империята се сеща за долината. Тъй както говориш, ти мислиш като цар.

— А защо да не съм цар, макар и на една долина?

— Защото си пратеник на империята. Защото, ако беше цар на тия хора, щеше да си избран от тях и щеше да посрещнеш Караибрахим горе на превала с пушка в ръце и да го върнеш назад. Така е, Сюлейман ага, и ми прости за горчивите думи.

— Това ми го каза един прост човек — когато дойде Караибрахим, ми го каза. По-другояче, ала смисълът беше същият.

Не посмях да му призная, че чух Дельовите думи.

— Ти ми каза, че съм никъде. Сега и ти си никъде. Какъв хабер пращаш на българите — че ги изоставяш. Така е. Нямаше да е така, ако беше техен човек. Тук е имало ред, ага, ала той е бил твоят ред.

— Хората слушаха и се подчиняваха, доволни бяха. Премълчах. Знаех колко са били доволни. Робът Абдуллах можеше да знае това, не беше дадено на Сюлейман ага да го знае.

— И сега двама с тебе ще стоим настрана, Сюлейман ага, и ще гледаме как колят и бесят.

— Не ме е яд за обесените и закланите — глухо рече Сюлейман ага. — Да мрат. Какви хора измряха! Какви хора са измрели! Та тия ли няма да умрат? И аз ще умра. Мъчно ми е за реда. Каквото има да става, да стане по закона.

— То става по закона, Сюлейман ага, ама не по твоя и не по моя. Ти сам каза какво става из империята на султана.

— Зная — рязко изрече Сюлейман ага и спря с лице към мене в средата на чардака. Скърцането на дъските престана. Зад гърба му се извиваше арката на една ниша, в която проблясваха оръжия. Съжалих за думите си, помислих, че се самозабравих. Той говореше като цар, а аз глупакът като шут, на който му е позволено всичко. Все едно че бях пил ракия, а не липов цвят.

— Зная — рече Сюлейман ага, оня, гдето бесеше и хвърляше от урвата. — Ала зная и това, че Караибрахим няма да помогне. Прав си ти, че и аз съм никъде. И най-лошото е, гдето излезе, че винаги съм бил никъде. Стар съм, уморен съм. Ще си отида. Ако бях по-млад — не зная какво щях да направя. Ала слушай ме ти, Венецианецо с чалма на главата. Ти ми надума, аз само едно ще ти кажа. Дошло е време разделно — един отляво, друг отдясно. Няма никой да остане по средата или никъде. И помни — и ние двамата с тебе ще отидем на една страна. Отляво или отдясно. Или при аллаха.

И като се обърна, слезе тежко по стъпалата. И от дъното на стълбите повтори:

— Отдясно или отляво. Или при аллаха.

Всяка сутрин се фехтовахме с Караибрахим. Учех го да се бие с прави оръжия.

Не помня кога за пръв път хванах шпага. Някога, преди години, бях й посветил цялото си време. Тя ми даваше сигурност — навярно съм имал нужда да се опра на нещо. Влизах на приемите и тържествата, яздех на кралския лов и срещах открито погледите на нахалните придворни. „Може да ми се перчиш колкото си щеш, ако ти стиска, ела на моравата зад абатството Сен Жермен или на Пре О’Клерк, или около Люксембургския дворец.“ Някои идваха. Убих седмина. И тогава престанаха да идват. А това не беше лесно, защото беше времето на шпагата. За най-дребното нещо хората се биеха, макар дуелите да бяха забранени. Или тъкмо за това. Убивал съм хора, като помисля сега — за нищо. От суета. Ако знаех нещо добре, това беше да се бия с шпага. Мнозина от ония клетници, дворяни, които се нахвърлиха срещу еничарите при Кандия, умееха да се бият с шпага и това им даваше сигурност и гордост. Мислеха за схватката с турците като за дуел. Мир на праха им.

Караибрахим цял живот се беше учил да се бие със сабя. Трябва да се признае, че обучаваните еничари — защото по това време необучаваните вече бяха три пъти повече — можеха да секат удивително добре. Караибрахим разправяше, че всеки ученик при еничарите трябва с един удар да разсече десет ката шаяк, увит около железен тел, и тела заедно с шаяка. Който не си представя добре какво значи това нещо, нека опита. Виждал съм човек, разсечен с един удар до кръста. Срещу такава сеч шпагата не върши работа. Ала и срещу добрата шпага ятаганът не може да помогне.

Караибрахим вървеше добре. Пъргав беше, сух и лек, имаше железни крака и широки дробове. Често обаче ръката му сама искаше да сече. Въпреки това от скоро време вече се радвах, че се упражняваме — трябваше да положа усилия да го победя. Сигурен бях, че в смъртен бой, с голи шпаги, той ще бъде още по-опасен противник, защото в него имаше воля, стръв и презрение към смъртта.

Когато тази сутрин слагахме предпазители на остриетата — той се биеше с чудесна шпага, със знака Андреа Ферара, помнех предишния й собственик, — казах му за поръката на Сюлейман ага.

Караибрахим застана на позиция.

— Старецът каза „евала“ — рече той и нападна. — Знаех си. Ядосах се за сигурността му и лекотата, с която говори, и с долна кварта опрях острието до гърлото му.

Ядоса се и той — аз внимавах да не го сърдя. Очите му се присвиха още повече, едното почти се затвори.

— Утре се върни по-рано, ще ми покажеш тоя удар.

— Какво ще правиш сега — уж нехайно го запитах аз, като отбивах ударите му.

— Великият везир стои пред Кандия и чака — сухо каза Караибрахим, а после се чуваше само чаткането на стоманата.

Към мандрата на Манол тръгнахме следобед. Водеше ме един от хората на Сюлейман ага, качен на магаре. Той с пренебрежение погледна коня ми и търсеше такива пътеки, които ме караха да слизам от седлото, докато той клатеше крака на магарето.

Скоро започна да ми се струва, че проклетникът нарочно ме върти и разкарва в различни посоки, за да не разбера къде отиваме. Исках да му кажа, че не е нужно да се мори толкова, тъй като аз веднага се забърках из тия еднакви бърда и долини, обрасли с елови гори, но си мълчах — в началото се опитах да го питам нещо, а той дори не отвори уста.

Почти непрекъснато вървяхме из елови гори. Вътре в гората клоните на елите започваха да растат високо над земята на два, три, че и на пет човешки ръста височина, та се ходеше като из черква, между прави колони, под зелен свод. А на северните окрайнини на гората, откъм поляните, клоните се спущаха наравно с тревите, преплитаха се с цветята, та дърветата стояха като тъмнозелена стена и ни човек, ни звяр можеха да се промъкнат през тях.

Пътека почти нямаше. И ако имаше някъде из гората, по поляните слънцето я беше изсушило и заличило, та ако не знаеш къде да я намериш, дълго ще дириш мястото, където тя протича отново под клоните на дърветата.

В гората слънце не влизаше. Не се виждаше ни небе, ни простор. Наоколо трябваше да има широки поляни, защото идваше звън на стада, ала стадо не видях. Тъй сладостно биеха звънците, че човек сякаш дишаше някаква упоителна миризма. Отблизко се различаваха отделни звънци и просто чудно е как такова обикновено нещо като звънеца може да пее тъй различно — като виола, кавал или клавесин. А хлопките глухо биеха като ротни барабани. Звънците на далечните стада се сливаха в тиха, мъчително хубава песен, която се губеше и изникваше отново. Понякога я заглушаваше шумът на поток.

Най-после излязохме от гората и пред нас се ширнаха горните планински пасища. Тревата растеше високо и мокреше не само копитата на коня, но и моите стъпала в стремената. А водачът ми на мулето беше почернял до колене от влага.

Слънцето залязваше. И отново, както в деня, в който застанахме на превала и видяхме долината в краката си, отново всичко в планината седеше спокойно и неподвижно. И съвсем различно.

Аз бях вътре в планината.

Близки върхове, окъпани от дъжд. Тъмни гори, пълни с достойнство и тайна, край цветни ливади. Гласове на птици, които заспиват. Измито синьо небе. Закотвен облак, който не мени очертанието си, огрян от ниското слънце.

Ние вървяхме през мокрите от дъжда ливади, миришеше на влажна трева, на току-що окосено сено. Когато конят стъпеше на някаква непозната билка, разнасяше се друга — дива и свежа миризма.

Наклонените ливади изглеждаха отдалеч светлозелени, но когато приближехме, виждаше се, че целите са жълти от жълт равнец, с виолетови острови всред тях. А когато нагазехме, виолетовите острови излизаха магарешки тръне, които стърчаха високо над равнеца и целите бучаха от облаци пчели. Не е чудно, че магарето на водача ми час по час посягаше към тях.

А щурците свиреха, по-точно не свиреха, ами пищяха, толкова гъсто, че не се различаваше отделен глас. Сякаш свиренето се вдигаше над ливадите с миризмата на цветята.

Около главата ми се въртяха непрекъснато някакви мушици. Махнах с ръка, както бях на седлото. На дланта ми лежеше нежно насекомо, прясно и влажно, като че ли и то къпано от дъжда, с лъчистокафяво телце и прозрачни, лепкави крилца. Две дълги тънки косъмчета отзад го правеха още по-леко и крехко. Само замахването на ръката ми го беше убило.

А останалите хвъркати се гонеха пред мене във въздуха, вдигаха се нагоре, докосваха се и се разделяха.

Встрани от пътя растеше толкова висока и гъста трева — сякаш беше избуяла нива, — че аз не се сдържах, скочих от коня и нагазих сред нея. Тя стигаше до гърдите ми. Усетих, че се оглеждам. Отидох напред, върнах се — зад мене не оставаше следа. Търсех място. Да можех да вляза в тая трева с жена, да хвърля една дреха и да легна. Сами в света.

Качих се на коня и го подкарах. Водачът ме гледаше, както се гледа луд.

— Изгубил ли си нещо? — не се сдържа най-после той.

Сега пък аз не му отговорих.

Слънцето залезе. Над ливадите падна сянка. Въздухът стана студен и резлив. Тук-таме из гората, която стоеше през цялото време от дясната ни страна, избухваха кълба мъгла. Някой сякаш кладеше огън и димът се вдигаше нагоре — тъй ясно се виждаха огнищата на мъглата. Отсамните дървета се открояваха ясно върху бялата основа, а задните се губеха в мъглата. Гората изглеждаше нарисувана на платна, опънати едно зад друго.

Водачът ми почна немилостиво да рита и да шиба магарето. Обхвана ме безпокойствие. Чаках нещо.

Когато се разнесе гласът, разбрах какво съм чакал. Чакал съм да чуя камбаната на манастира.

Вместо нея се разнесе невидимият глас. Не се разбираше откъде иде, но се носеше като че ли над цялата планина. Някой четеше молитва.

„Отче наш, иже еси во небесе…“

Изведнъж усетих, че съм отчаян. И тъй като вечерният час ме беше развълнувал, не успях да се смиря и да се успокоя. Два пъти наред планината ме връщаше към миналото — с камбаната и сега с молитвата. Усетих се преследван, онеправдан, уплашен.

Водачът ми беше спрял магарето и слушаше как гласът — тържествено, проточено, дори отчаяно — зовеше бога. Човекът викаше, за да го чуе някой много надалеч, разправяше му, сякаш че е в беда. И след всеки стих поспирваше да си поеме дъх.

Когато „амин“ отекна над ливадите и върховете, повторен от ехото, водачът ми обърна магарето си. Лицето му беше намръщено. Стори ми се, че ругае под носа си.

— Натам ли е? — попитах аз, защото помислих, че гласът му посочи правилната посока.

— Връщаме се — отговори мрачно той. И като видя смайването ми, късо обясни:

— Времето на закона мина.

Трябва да съм изглеждал като втрещен, защото той се поядоса и най-после се разприказва.

— А как си мислиш ти, че ще влезеш в мандрата при Манол? Там има половин стотица псета. През деня, когато приближаваш стадо или мандра, изправяш се на най-близкия връх и викаш на овчарите. Те спират кучетата, защото така казва законът. Денем планината е отворена за всекиго. А прочете ли се молитвата, псетата се пущат свободно и тежко томува, когото срещнат и не познаят. Защото нощем кой може да ходи из планината освен разбойник нечист човек?

Разбрах, че бихме целия път напусто. Ако бях по-умен, щях да разбера от възбудата на спътника си, че наистина има опасност.

— А няма ли бързо да стигнем до върха, откъдето се чуваше гласът? — попитах аз.

— Дотам има добър час път — рече водачът. Той все подкарваше магарето и ми обясняваше:

— Излъгах се, защото днес прочетоха молитвата по-рано. Пак ще пекат чевермета. Има един дядо, Кральо се казва, който на младини се научил да чете и кой знае откъде довлякъл една дебела книга, светото писание. Всяка вечер, когато свършва законът, чете по един-два реда. На осемдесет години е, а е прочел едва половината. И все дума, че бог няма да го прибере, докато не изчете цялата книга.

И както говореше, млъкна, спря магарето и почна да се кръсти. Откъм гората пред нас се разнесе лай на кучета. А вляво от нас, където сега се падаше гора, изгря огромна, червена луна.

— Защо спря? — попитах аз, вече раздразнен от тия молитви, разкарвания и страхове.

— Пред нас са — тихо рече човекът. — Гонят елен. Ходил съм на стотици хайки с кучета, сам имах прочути гончии и макар тукашните кучета да са обикновени овчарски псета, познах по лая им, че наистина гонят дивеч.

— По-добре, ще преминем — рекох аз. Човекът уморено вдигна ръка и посочи напред.

— Чуваш ли? Иде втора сюрия. Тя ще пресрещне елена. Накървят ли си зъбите, свършено е с нас.

Стояхме на ливадата и слушахме кучешкия лай. При нас, на открито, беше светло, но гората чернееше в непрогледен мрак. Там, в сянката, лаят на двете глутници кучета се събра и се превърна във въртоп от ревове, ръмжене и квичене. Еленът се бранеше. После позатихна.

— Свърши се — прошепна водачът ми.

Колко още стояхме, не зная. Зад нас се понесе протяжен, печален вой. На едно голо възвишение беше клекнало куче и виеше срещу луната.

— Усетиха ни! — викна разтреперан човекът и скочи от магарето. — Вие на човек. Побеснели са от месечината.

Откъм гората отвърна лай. Сега наистина ли беше друг, или така ми се стори, ала тръпки ме полазиха.

Водачът ми, след като скочи от магарето, се сви на тревата в краката му и се зави презглава с ямурлука си.

Аз стоях на коня, а конят цял трепереше. Кой на кого предаваше ужаса си — животното на мене или аз на него, — не знам, ала треперехме от ужас. Извадих от кобура двата си пищова и благодарих, че са с кремъци, а не с фитил, защото сега не бих могъл да отсека искра.

Лаят и воят затихнаха. Чаках.

Тогава по билото на височината, на светлото още вечерно небе, почнаха да изскачат сенките на кучета. Не лаяха, виждаха се само сенки. Те се очертаваха за миг и се губеха в тъмния склон, наклонен към мен. После ги видях да се плъзгат надолу. В мрака ми се привидя, че ги води някакво голямо животно, колкото магаре или теле.

Стиснах юздата на коня, за да не се изплаши от изстрела, и стрелях към небето. Вместо ехо на гърмежа долетя човешки вик:

— Долу-у! Долу-у-у!

Водачът ми скочи на крака и като махаше ръце като луд, развика се пронизително и плачевно:

— Хора! Хора бе! Изядоха ни бе!

— Долу-у! Долу-у-у!

Виждаха ли ме, че съм на кон? Викаха ми да сляза ли! Къде бяха — на небето?

Кучетата идеха, чуваше се дишането им. Огромното куче, което ги водеше, се просна по гърди на няколко крачки от мене. И другите кучета зад него, като стигнеха на същото разстояние, хвърляха се тежко на земята, сякаш пред тях имаше пропаст. А когато едно куче премина чертата, късо изръмжаване на водача го отхвърли назад.

На височината срещу месечината, там, където видях да превалят псетата, израснаха три човешки сенки. Хора! Благословени да сте. Брата си да бях видял, нямаше повече да се зарадвам.

Водачът ми, който се беше проснал отново по очи, като пред видение на ангьли, откри страхливо главата си и погледна нагоре. Не можах да се сдържа и почнах с облекчение да се смея.

Хората излязоха от небето, изгубиха се на тъмния склон, после приближиха, като разпъждаха с крака псетата. А псетата не се вдигаха, само пропълзяваха встрани. Когато се изравниха с огромното куче, то се изправи и застана до тримата мъже.

— Кой сте? И къде отивате? — попита единият от тях. Месечината светеше в гърба им, та не виждах лицата им. Двамата бяха по-високи и по-широки, с тежки кебета и високи гугли. Третият, по средата им, беше по-нисък, само с червеното си наметало и с гола глава. Той беше, който говореше.

— Търся Манол кехая — казах аз.

Обичах ги и тримата, искаше ми се да им кажа нещо топло и с благодарност. Винаги, когато по-сетне срещах някого от тях или чувах да се говори за него, усещах същата топлина в себе си. А бяха тия тримата дядо Галушковите синове, братята Горан и Шерко, и Маноловият син Момчил.

— Какво искате? Откъде идвате? — попита пак Момчил. Чак сега моят водач се изправи и отговори:

— Праща ни Сюлейман ага. Аз съм от неговите хора.

— Така е, познавам го — избоботи Шерко, до когото стоеше кучето.

— Щом се върнете, да запалите по една свещ на светата майка — изговори Горан. А за неговия глас горяните казваха, че като влезе в колибата и каже „добър вечер“, угасява борината.

— Мълчи — тихо рече брат му. — Единият носи чалма. Бях забравил за чалмата си.

— Ти наистина си от Сюлеймановите хора и аз те познавам — рече недоверчиво Момчил. — Ами другият?

Не се сърдех за недоверието му. Турците стояха в техните села.

— Сюлейман ага ме праща да кажа нещо на Манол кехая. Знаете ли го?

— Негов син съм. Какво имаш да му казваш? Важно ли е?

— Дали е важно, или не, не зная, а каквото е, ще го кажа на Манол кехая.

— Право говори човекът. Да го заведем до мандрата. Бати Манол каза, че ще се върне утре — рече Шерко ли, Горан ли.

— По-добре да го заведем още сега — издума бързо Момчил.

— Момчиле, баща ти заръча да стоим горе на мандрата.

— Знаел ли е, че ще дойде хабер? Не е знаел.

И като видя, че двамата братя се колебаят, тихо добави:

— Горане, Шерко, не съм видял още Елица.

— Хайде, добре.

— Да минем край мандрата, да взема каквото съм й донесъл!^ Да не отивам с празни ръце — помоли Момчил.

Тръгнахме по ливадите, минахме край мандрата, където оставих водача си и своя кон. Тръгнахме пеш и не можех да сдържа трепета си, когато огромното пъстро куче — черно и бяло — притичваше край мене.

Колкото можах, разгледах спътниците си. От Момчил най-напред хвърляше на очи белият открит врат, широк и силен, широк колкото лицето му, с две прави, силни жили отстрани. С такъв врат съм виждал да рисуват Александър Македонски. На такъв врат всяка глава би изглеждала дребна. Гласът му, след като тръгнахме към воденицата, малко се чуваше, а беше той мек и тих.

Малко гласове биха изглеждали мъжествени наред с гласовете на братята Горан и Шерко. От тях тая нощ видях две валма разчорлени коси и бради и по две големи блестящи очи.

В гората изведнъж стана тъмно. Горската шума и земята бяха черни и се топяха в нощта, а голите стъбла на елите кой знае откъде улавяха светлина, та цели побеляваха. И както не личаха по тях ни чепове, ни мъх, ни сухи клонки, вдигаха се в мрака като бели восъчни свещи.

Вървяхме в тъмното и мълчахме. Разбрах, че и на моите спътници не им е много драго да вървят през нощната гора. Шерко отцепи с ножа си от дебел корен борина, запалихме я и проговорихме.

Не се страхувах от гората, не бях сам, радвах се на спътниците си. Топлината от срещата още ме топлеше. Пътеката не беше стръмна, мека беше и покрита с елови игли, а можеше да се върви и направо през гората между огромните стъбла. Нямаше трева и храсти, стъпките едва шумоляха, гласовете ни бяха тихи и спокойни.

Попитаха ме какъв съм и откъде ида. Казах им за Париж. Почнаха да ме разпитват какви са хората там, как ходят облечени, какво ядат. После Горан срамежливо ме запита за жените. Хвалих ги — такива си ги спомнях тогава.

— И нашите девойки са хубави — каза Момчил. Двамата братя се изсмяха.

Говорехме после за войските, за Кандия, за морето и пиратите. Говорех скромно, не си спомням да казвах често „аз“ и не се разбираше дали съм бил в оная далечна страна войник или княз. А тия овчари може и да мислеха, че френските овчари приличат на мене. Защо не?

Тогава най-после Момчил се досети и ме попита. Забравил бях за това, иначе не бих развързал езика си.

— Ти хвалиш франките и земята им. Защо носиш чалма на главата си?

Отговорих му, не помня как и какво. Повече не проговорихме.

Моите спътници ускориха крачките си, та едва ги стигах и когато излизах на огрените от месечина поляни, късаха папрат и я мушкаха в поясите си. А през една поляна се плъзна мъгла, та Шерко се спря, прекръсти се и с два-три удара издълба на едно дърво бял кръст. Навярно му се привидя, че играе самодива. И по Други стъбла се виждаха кръстове. Кучето се плъзгаше из гората безшумно като призрак — гонеше кой знае какво.

Ту тук, ту там се вдигаше мъгла, все така на огнища, и луната пробиваше през нея бели пещери. С облекчение чух далечни човешки гласове. На края на гората Момчил ме спря:

— Почакай тук. Пак останах сам, а долу говореха хора, шумеше вода, виждаше се огън. Момчил се върна бързо.

— Старите се събирали нагоре. А баща ми ей сега бил тука. Ела!

Тръгнахме по поляна с ниска трева, тук-таме с тополи и брези и с разхвърляни мраморни скали. Бели дървета и бели камъни. Бучеше и шумеше невидима вода, като водопад.

Момчил бързаше, разтваряше с ръце храстите, за да минаваме направо, но нито веднъж не проговори, нито извика. Разбрах, че иска да ме остави и да върви при оная Елица, за която говореше горе на платото.

Изведнъж той спря и ме хвана за ръката. Чухме тих глас.

Пред нас, на малка поляна, огряна до сребро от месечината, стоеше мъж, облегнат на бяла скала. И говореше. После различих, че в пъстрата сянка на брезата пред него, до бялото тънко стъбло, стои изправена жена и го слуша.

Луната светеше право върху камъка и в лицето на мъжа, и го правеше бял, та сребърен, извайваше го от мрамор като камъка зад него.

А върху лицето на жената светлината падаше през мрежа от листа, та то едва се различаваше — забулено и меко като стъблото на брезата зад нея.

Мъжът говореше тихо и думите не се разбираха, защото някъде в гората падаше вода.

Тих вятър раздвижи листата на брезата и лицето на жената се разлюля. Мъжът стоеше все така неподвижен.

Жената излезе от сянката, където беше скрита, та луната огря и нея, бяла и тънка като самодива. Тя прекрачи и облегна глава на рамото на мъжа. Той вдигна ръка и я сложи върху косата й.

Дълбоко, изтръгнало се през зъби стенание ме събуди като от сън. До мене Момчил покриваше с длани лицето си, а и неговите ръце бяха бели-побелели.

Тогава познах мъжакамък. Той беше овчарят с черепа в ръце. Момчиловият баща — Манол кехая. И разбрах, че девоикатабреза беше Елица.

После Манол дойде пред воденицата и аз му казах думите на Сюлейман ага:

— Не мога да застана на пътя на аллаха.

Той дори като ме слушаше, не стоеше с лице към мене, а малко настрани. И веднага си тръгна, без да ми отговори. Не ме попита как съм дошъл, как ще се върна, къде ще нощувам.

Останах пред воденицата, изпълнен с презрение към себе си. Усетил бях, че неволно се мъча да му говоря по-сладко и да му се подмилквам, дирех да видя по лицето му одобрение. А той сякаш не ме забелязваше.

„Тежък, суров човек, може би жесток“ — мислех си аз. И чертите на лицето му бяха неподвижни и като че ли неогрени от вътрешна светлина, и движенията му ми се струваха бавни и лениви. Не само така ми се струваше, така беше. Ядът не ме заслепяваше. А ме беше яд на него, той ме раздразваше и нарушаваше моя покой и смирението ми — същият яд след време прерасна в други лоши чувства. Искаше ми се да го размърдам, да го накарам да забърза.

„И тоя човек се връща от любовна среща — мислех си аз. — Тя поне да загрееше кръвта му.“ И кроях как да го обидя.