Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 129 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (7 март 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание

Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.

Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.

Цена 2,93 лв.

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).

Време разделно
АвторАнтон Дончев
Първо издание1964 г.
България
Оригинален езикбългарски
Жанристорически роман
Видроман

„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]

Сюжет

През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.

Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.

Персонажи

  • Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
  • Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
  • Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
  • Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
  • Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
  • Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
  • Момчил – син на Манол.
  • Елица – годеница на Момчил.
  • Севда – вдовица, влюбена в Манол.

Екранизация

Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.

  • „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
  • Актьорски състав:

Критика

Спорове около евентуална политическа поръчка

В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]

На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:

На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там.

[10]

Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]

При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]

Съмнения в авторството

На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]

Бележки

  1. Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
  2. В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
  3. Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
  4. а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
  5. В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българс­кото гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтич­но-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжа­ление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
  6. Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
  7. Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
  8. В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българи­те през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
  9. „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
  10. Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
  11. Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
  12. Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
  13. Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
  14. Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
  15. Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).

Вижте също

Външни препратки

ОТКЪС ДЕВЕТИ

Тоя ден над планината грееше слънце. Ала не беше слънце като слънце, а слънчева буря и вихрушка. Гористите склонове, които стояха срещу слънцето, та лъчите падаха върху тях, бяха смачкани, засипани, изравнени от светлината. Не се виждаше ни падина, ни сянка и дърветата се изправяха като зелена измазана стена. А тия склонове, които стояха отстрани, та лъчите летяха над тях, приличаха на навеяни зелени преспи, със светлозелени гребени, нагънати от сините сенки по върховете на елите. Тъй бурята навява и нагъва преспи през зимата, та засипва планината. Само тук-таме по поляните се виждаха ясносините сенки на гората — от тая страна, която беше откъм слънцето, а от другата страна гората се сливаше с поляната. И цялата планина беше посипана със златен прах, и златен прах се носеше над горите, сякаш валеше слънчев сняг.

В тия дни избиха първенците от долината Елинденя. Изкараха ги от тъмницата и те се мъчеха да държат очите си отворени, за да видят слънцето, а клепките им сами падаха, да се запазят от светлината. Попитаха ги ще приемат ли правата вяра. Те мълчаха. Попитаха ги какво ще пожелаят, преди да умрат. Те казаха:

— Убийте ни пред конака, а не между четири стени. Убийте ни на площада пред планината.

И Караибрахим каза:

— Тъй да бъде.

Вече не превеждах, защото той говореше на български. Стоях отстрани и гледах. А Караибрахим беше решил да ги изколи на площада, та да видят българите от планината и дори им беше пратил хабер. Петстотин турци стояха в крайните къщи на Елинденя с пушки, насочени към гората, за да пресрещат смелчаците, които биха се опитали да попречат на клането.

Шестдесет души джелати от вчера точеха черни ножове на черен камък. Отсякоха самотната ела, която стърчеше сред площада, та изравниха дънера и за дръвник. И дори изкопаха вада, да се стича кръвта.

Първенците излязоха със завързани на гърба ръце, а Караибрахим заповяда да хванат с по един ремък ръцете на всеки двама, та те вървяха по двойки и се обръщаха малко с гръб един към друг, защото не можеха да извият съвсем ръцете си. Само Мирчо беше завързан отделно и вървеше до баща си, както телето подтичва към кланицата, вързано само за рогата, след големия бик, целия във въжа и синджири.

А когато минаваха през тъмната пещера на изхода, за да излязат на площада, Караимам Хасан ходжа каза на овчаря до Манол:

— Промени вярата си и след половин сахат ще ядеш пилаф, а след години душата ти ще отиде в рая. А другите ще се търкалят без глави.

Овчарят му отговори:

— Когато ей тая вода спре да тече, тогава ще спра да се наричам българин и ще стана турчин.

А той не можеше вече да вижда чешмата, която шуртеше сред вътрешния двор, ала чуваше песента и.

Караибрахим лежеше на носилката си покрай двойната редица осъдени на смърт, та чу думите му. И заповяда на Кеманчиджогли, който стоеше до мене, до носилката:

— Докато слънцето залезе, тая чешма да е зазидана. А от тъмното дойде кънтящияг глас на овчаря:

— Чешмата ще зазидаш, ала изворите в планината няма да зазидаш.

Наредиха ги в средата на площада в една окъсана, прежълтяла, окървавена редица. Някои едва се държаха, пребити от бой. Но нозете им бяха рани, лицата им бяха рани, ръцете им бяха рани.

Отстрани застанаха шестдесетте джелати с черни ножове в ръце. Гледаха към първенците и всеки сякаш избираше жертвата си.

Из вратата излезе Караибрахим на носилка върху раменете на шестима голи до кръста пехливани. Сложиха носилката му на скована скеля, да вижда отвисоко.

Караибрахим мълчеше, облегнат на лакът и на червена възглавница. Зелената ивица на раната пресичаше лицето му от чалмата до яката на дрехата му.

От конака излязоха двама души и държаха от двете страни голяма мраморна плоча.

Караибрахим каза:

— На тая плоча Сюлейман ага издълба имената ви.

И като се обърна към полуголия пехливан, застанал до скелята, заповяда му:

— Вземи чук и счупи плочата.

Пехливанът плю на ръцете си и вдигна тежък чук. И три пъти удари, преди да пропука белия камък.

И три пъти ехото върна звънтящия удар. Вдигнах очи да погледна планината, която отговаряше на ударите, сякаш чукът биеше по мраморните и недра.

Границите на горите над ливадите край Просойна бяха поръбени от хора. Българи имаше на поляните сред гората, българи чернееха до кръстовете горе на Превала. Стори ми се, че има хора и на дърветата по билата. Никога не съм и помислял, че в Елинденя са живеели толкова много хора. Навярно бяха дошли и от другаде. Между мълчаливите тълпи и крайните къщи на селото се простираха окосените от слънцето ливади, към които се насочваха турските пушки. Отдолу добре виждах наредените по високото българи. Отгоре и те виждаха площада като на длан.

Сто пъти удари пехливанът върху надгробния камък, докато го строши на парчета. И колкото повече го трошеше, толкова повече ставаха пресните, чисти късове мрамор, които отразяваха лудото слънце, та толкова по-силно блестеше белият куп от отломъци всред площада.

Три пъти спира да чука пехливанът. Целият му гръб лъщеше от пот. И три пъти Караибрахим казваше:

— Още.

Когато ударите взеха да не кънтят, а да хрущят, сякаш силен звяр чупеше кости между зъбите си, Караибрахим каза:

— Стига.

Пехливанът отпусна чука и изтри челото си. Караибрахим му каза:

— Наведи се, вземи в шепи камъните и праха, та ги пръсни пред краката на овчарите.

Пехливанът пръсна пред босите нозе на осъдените на смърт парчетата и праха на плочата, върху която бяха написани имената им.

И Мирчо падна на колене, скрит зад гърба на баща си, и облегна глава върху завързаните му ръце.

Караибрахим каза:

— Маноле, излез напред. Редицата не мръдна. Караибрахим каза още:

— Маноле, няма да те одера жив. Ще те заколя с другите, защото ти дължа голяма благодарност.

И като се поизправи на носилката, бавно рече:

— Благодаря ти, Маноле. Имам да ти благодаря за едно голямо добро. Ако баща ми беше дал тебе за еничарин, на тебе щеше да се падне добрият дял — славата и оръжието. А пък аз щях да ходя подир овцете и да мириша на вълна и на сирене.

Тогава Манол се обади и му отговори:

— Благодаря ти и аз, Страхине, че ти отиде вместо мене еничарин. На мене се падна добрият дял — да ходя подир овцете и да мириша на вълна и на сирене. Благодаря ти, Страхине, че ти стана Караибрахим, а не аз.

Той млъкна и тогава аз казах в сърцето си:

„Благодаря ти, Маноле, че те срещнах на пътя си. Та по ръста ти разбрах колко трябва да бъде висок един човек. И като се мъчех да застана до тебе, изправих изкривения си гръб и изкривената си душа. Ти ми показа, че освен живота има и живот човешки. Благо даря ти, Маноле, че ме направи отново човек.“

В това време Манол се приведе към рамото си и каза нещо на коленичилия зад него Мирчо. И детето, навярно ободрено от гласа на баща си, стана и се изправи наред с него.

Напред пристъпи Караимам Хасан ходжа, чепинският звяр, който яздеше хора, и отвори уста. Искаше още веднъж да подкани първенците да се откажат. Ала Караибрахим му махна с ръка и той се повърна назад.

А Караибрахим погледна към джелатите. Те взеха да къса! косми от брадите си и да опитват с тях ножовете си колко са остри. Тогава Манол се обади още веднъж.

— Страхине — рече той. — Ела да ти кажа нещо. Ала никой да не чуе.

Между събраните турци мина шепот. Някои от първенците вдигнаха глави — защото още от началото гледаха само пръстта, която щеше да ги приеме. А шумяха турците не заради друго, не защото помислиха, че Манол се уплаши, ами защото до един знаеха историята на Маноловия побащим, разбойника, и си рекоха, че сега Манол ще издаде някое голямо съкровище, та да се откупи. И всички загледаха Караибрахим.

Караибрахим отговори:

— Не мога да стана, Маноле, а ти няма да чакаш да оздравея. Кажи го на Венецианеца, той ще го каже на мене.

И аз пристъпих няколко крачки, ала Манол поклати глава и тихо попита нещо сина си. А детето му отговори и аз видях, че от устата му тече кръв. И тъй като бях вече близо до Манол, чух Мирчовите думи:

— Едноокият.

А Манол пак поклати глава и чух думите му:

— Той е с една ръка. После високо каза:

— Да дойде оня, дебелият ходжа.

Край мене се претърколи шишкото молла Сулфикар Софта, разтреперан от алчност. Спря пред Манол, ала тъпчеше нетърпеливо на едно място.

Манол го гледаше в очите. После изведнъж вдигна лявата си ръка и я сложи на рамото на ходжата. Докато коленичеше зад него, Мирчо беше прегризал вървите на едната му ръка.

И с лявата си ръка Манол притисна ходжата надолу. Коленете на ходжата се подгънаха и той падна по гръб. Манол вдигна окървавената си пета и я сложи на гърлото му. Ала не натисна веднага — наведе се и тихо заговори на ходжата. Стори ми се, че казваше име след име.

Няколко мига никой не мръдна. После екна зверски рев и край мене прелетяха разпенени хора с ножове в ръце. А насреща им се хвърлиха завързаните първенци, сякаш щяха да се бият. Те искаха да запазят Манол от ножовете. И на пет крачки пред мене турците почнаха да секат беззащитните българи.

Затворих очи. Стиснах клепки. Все едно че ги държах отворени. Всичко виждах. А може би те бяха отворени?

Видях как над гъмжилото хора засвяткаха ножове. Видях как кръвта угаси блясъка им. Видях как над разлюляната гора от тела нагоре към слънцето избухнаха струи кръв, като че лумнаха червени пламъци. И българите умираха под нейното разгънато, размЯтано сякаш от буря червено знаме.

Стисках клепки. А ми се стори, че с отворени очи влизам под червеното покривало, че пълзя между крака, ръце, ножове и трупове и стигам до лицето на ходжата с изскочили очи, и виждам как мърдат Маноловите устни. Окървавената пета притискаше тлъстото гърло, а отгоре идеха словата: „За Мирчо. За Елица. За дядо Галушко. За Шерко. За Горан…“ И петата слизаше по-надолу.

Виждах. И слушах.

Над цялата планина ечеше един проточен, страшен вик:

— Ааааа!

Планината сякаш гореше от викове. Викаха българите по околните склонове и ехото ме оглушаваше.

После заечаха чанове като сребърна лавина, която се срива по планината. По-страшно, отколкото в оная нощ, когато Караибрахим се бранеше от тях. Биеха Маноловите чанове.

После чести гърмежи пронизаха като светкавици гъстите облаци от викове и звън. Българите нападаха Просойна.

И над всичко, измежду всичко, всред виковете, звъна, ехото и гърмежите, чувах зловещото тракане на ножовете. Удар на желязо в желязо, удар в месо, чупене на кост, като че се чупи дърво. И шуртенето на кръвта.

Преживях го.

Виковете затихнаха. Звънът отзвъня. Гърмежите престанаха. Само отдалеч идеше пречистеното, светло биене на манастирската камбана. Тя биеше на умряло.

На площада лежаха натъркаляни един върху други избитите българи. Не чувах дали някой охка. Оглушал бях, в очите ми светлееше, усещах се като станал след тежка болест, от смъртна постеля.

Джелатите почнаха да дърпат труповете, за да режат главите им. Караибрахим искаше да ги изпрати на Мехмед паша. Изтеглиха настрана дебелия ходжа с пречупен врат. Тогава сред мъртвите се изправи Мирчо със завързани отзад ръце и се огледа като безумен. Дръпнаха трупа на бащата и отдолу излезе детето, защото Манол беше легнал върху сина си, та го защитил от ударите.

Като газеше през труповете, към него тръгна с нож в ръка едноокият ходжа.

Чу се гласът на Караибрахим:

— Назат, нека е от мене!

Което ще рече — нека е простен. Ходжата спря. Караибрахим каза:

— Ако искаш, вземи го отново.

Едноокият се обърна и плю. Някой преряза вървите върху детските ръце. Изритаха Мирчо извън хармана на труповете. А той стоеше отстрани, гледаше и не мърдаше. Караибрахим викна от своята скеля:

— Доведете го при мене. И му рече:

— Обещах на баща ти, че всеки от неговия род ще начертае кръст с кръвта си и ще плюе върху него. Хайде!

Детето обърса устата си, окървавена от гризането на вървите, а може би и от бащината кръв, и начерта кръст върху прашната земя.

Опита се да преглътне, ала не успя. Гърлото му беше пресъхнало.

И плюна кръв на земята.