Антон Дончев
Време разделно (26)

ОТКЪС ПЕТИ

Сюлейман ага разпусна хората си. На сутринта в конака бяхме останали само ние, пленничките и първенците. Караибрахим влезе при Сюлейман ага. Спахиите викаха и заплашваха агата, защото намериха трупа на един свой другар, а момата пленничка беше изчезнала.

Караибрахим излезе, на вид ядосан, но познах, че всъщност се радва.

— Ага — викна му Кеманчиджогли. — Защо не ги изклахме? Сега ще хванат горите и ще станат хайти.

Караибрахим повдигна рамене:

— Дали са петдесет повече или по-малко — все едно. Защото от стотина души хората на Сюлейман ага тогава бяха останали едва ли и петдесет — останалите се разбягаха още преди. — Те имат оръжие — упорствуваше Кеманчиджогли.

— По-добре да са в гората, отколкото в конака — рече Караибрахим и си отиде.

Сюлейман ага остана сам. С него бяха само двамината чиновници турци и трима слуги. И при Гюлфие имаше няколко жени.

Същия ден изведоха един от шестимата старци и го побиха на кол.

На другия ден в конака дойде овчар от Сюлейманаговите стада и разплакан разправи как Дельо запалил две кошари — едната с млечни овце — сегмал, — другата с агнета и овни — йоз. Двете кошари били на две планини, едната срещу другата.

— Кога агнетата блееха за майките си, черна се земя тресеше. Кога овцете блееха за агнетата си, синьо се небе цепеше — плачеше овчарят.

Имало стар хайдутски обичай да се пече на шиш живо агне. Който изтраел писъците му, оставал хайдутин. Който си запушел ушите или си отивал — връщал се на село. Дельо изгорил живи хиляда овци и хиляда агнета. Тридесет души вързали вечерта овчарите, трима души ги отвързали сутринта. Останалите не изтраяли.

До агата стоях, бях дошъл да му покажа, че за мене е все едно дали е владетел на богата долина, или е изоставен старец. Стори ми се, че устните на Сюлейман ага мърдат и той си шепне:

— Защо? Защо? А гласно каза:

— Звяр храних, редно беше да ме ухапе.

И овчарят още разказа, че половината овце на агата са откарани от самите овчари българи, а двамината турци кехаи са заклани. Агата се обърна към мене:

— За какво живях? Не жаля, че ме оставиха сеймените. Ами селяните? Овчар бях, те бяха овце. Добър овчар бях. Пазих ги от вълци, очистих камъните от пасищата им, сложих мостове над реките. Доих млякото им, стригах вълната им, пекох ги на жарава и ги ядох. Нали съм овчар? Нали са овце? Какво друго можех да правя?

А пък аз какво можех да му кажа?

Още незатихнал плачът на овчаря, който не можеше да забрави запалените кошари, и дойдоха двамина татари, качени на един кон, водени от Сюлейманагов човек. Конят избиваше искри изпод копитата си, смазан от двойния товар, а татарите махаха голи саби и заплашваха водача, че ще го колят. Агата го беше пратил да разбере какво става с Мехмед паша и ето — оня се връщаше с татарите.

Водачът отиде най-напред да се наяде и напие, ала аз мисля, че отиде при Караибрахим.

Поисках да стана да си вървя, ала агата ме спря с усмивка. А в съседната стая писарят изчукваше надписа върху камък, та ми пробиваше сякаш главата.

Водачът дойде — стар опитен човек, с хитри очи. И взе да проклина татарите, които искали да преведат и конете си през тайната пътека, та падали и ставали три дни, а накрая все пак единият кон се ударил и татарите замалко щели да заколят водача.

Чудех се на агата как го трае да му плеще глупости и как търпеливо го чака да разправи важното.

А човекът, изглежда, чакаше агата да го попита, ала по едно време сам каза:

— Нищо не излезе, ага.

— Даваше ли, както ти казах? Щом искат чоха алена — да даваш сърма коприна? Щом искат бели грошове, да даваш жълти жълтици?

— Никой нищо не иска.ага. Всички са като зверове. Кръв искат. Пък и нямаше за какво да питам. Още като изкачиш Връшника и всичко се вижда. На север всичко гори. Тая нощ видях пожар и насам, та се уплаших да не сте пламнали и вие.

И замълча. И агата мълчеше. Тогава човекът каза:

— А тия татари идат за добро, ага. Добър хабер ти носят. И пак замълча. Почака и пак проговори:

— При Мехмед паша са братовите ти синове, щенетата на брата ти Хайредина. Ровят.

Млъкна и повече нищо не каза. Само подаде тежка торбичка.

— Ето го златото, ага. Всичко е вътре.

Агата кимна, ала не посегна и човекът трябваше по принуда да остави златото на пода. Смути се и си отиде.

— Извикай татарите — рече след него агата.

А в съседната стая проклетият писар все дълбаеше погребалния надпис, та чукаше, сякаш подкопаваше основите на кьошка.

Влязоха двамината татари, кривокраки, с кожуси, и изпълниха кьошка с миризма на пот и спарено. Кримски татари бяха, съюзници на султана, даваха му петдесет хилядна конница. Те държаха в шах московците и поляците, а султанът държеше тях с войските си в Кафа и Тана, водени от бейлербег.

Татарите дадоха на агата свитък с писмо и се държаха на голямо, макар иначе да изглеждаха любезни и усмихнати. Сюлейман ага каза на единия:

— Вдигни ей това от земята.

Татаринът вдигна кесията и очите му станаха тесни като срязани с бръснач, когато усети тежината й.

— Отвори я! — рече агата.

Защото, разбира се, татарите никога не бяха помислили, че вътре има злато.

Татаринът я развърза и погледна, а другарят му надникна през рамото му.

— Ваша е — рече агата.

И двамата се проснаха на пода като по даден знак. И както лежаха по очи, единият рече — не разбрах кой, пък и двамата си приличаха като близнаци:

— Пази се, ага. Повече не зная.

Гласът му беше тих и понеже устните му допираха пода, глух и неясен.

Станаха и си отидоха, а пък агата дълго мълчеше със свитък в ръка. И от съседната стая — ала се чуваше, сякаш е в зимника — идеше равномерно чукане на длето по надгробния камък. Мислено се поклоних пред агата, че не отвори веднага свитъка.

Агата стана и влезе през една врата. На пода кръстом стоеше не писарят, а самият Хасан ходжа и дълбаеше мраморна плоча. Веждите и брадата му бяха покрити с бял прах. Спомних си дядо Галушко Белия — къде ли беше сега клетникът — и неговите думи за зърната, които не станали класове. В прах се превръщаха имената на първенците, а какви класове можеше да избуят от семето им.

— Чети — рече му Сюлейман ага и му подаде свитъка. Ходжата остави длетото и чука, избърса изпотените си ръце в косата — беше без чалма — и пое свитъка. Разгъна го и почна да го разглежда. И агата пак не го накара да бърза.

— До кадията е — рече той. — До тебе, а написано, все едно че си кадия. От султана е.

Видях на хартията туграта на Мохамед, син на Ибрахим, винаги победоносен, ала човекът не я целуна. И зачете:

— „До най-справедливия измежду правоверните съдници, пръв между духовните сановници, изповядващи единоличието на бога; рудник на добродетел, мъдрост и справедливи решения за целия народ; наследник на знанията на пророците и божите пратеници; отличения с голямата милост на всевишния, кадията на Елинденя, нашия молла, нека се множат знанията и добродетелите му…“

— Не чети нататък — рече Сюлейман ага. — Кажи какво пише!

— Пише, че за твоята справедливост те награждават с червена чохена руба, копринен бял пояс и златен синджир — нишан — за врата. Да идеш в Одрин да си ги получиш.

— Какво ще кажеш?

— Султанът знае за това писмо, колкото покойният му баща.

— Каквато моята справедливост, такава неговата награда. По-нататък.

Ходжата отново зачете:

— „В никой случай обаче не допускай да се наложи изпращането повторно на нова свещена моя заповед по същия въпрос. Така да знаеш и на свещения мой знак да се доверяваш.“ Това е.

— И на свещения мой знак да се доверяваш… Сюлейман ага изрече думите една по една. — А това какво е, за повторната заповед? Кого канят два пъти за награда?

— Така се пише.

— Свършвай с надписа и се готви за път. Утре тръгваме. Човек не може да избяга от съдбата си. Нито от наградата си. Много ли ти остава да работиш?

— Имам да издълбая още едно име и отдолу думите: „Загубата беше голяма, но такава беше волята на бога. За спомен и утеха.“

— И без последните думи може. То се подразбира. Всичко става по божия воля. И каква утеха е надгробната плоча? А името чие е?

— На баща ми — каза ходжата. Едва задуших вика си:

— Как, ходжа, твоят баща между първенците ли е?

— Днес го набиха на кол — рече ходжата.

Още щом се свечери, слязох в тайния ход. Взех си от стаята на Гюлфие завивка и възглавница, да ми е меко на камъните.

Гюлфие подреждаше агата за път и плачеше. Заминеше ли той, тя оставаше сама и без подкрепа. Едва можех да позная хитрата, безсрамна жена, от нея течаха сълзи като от пробит мях и месата й висяха.

Все през сълзи ми разказа, че една от слугините й видяла Караибрахим да прегръща Севда. А после чула, че Севда се подиграва с Елица. Викала й, че Караибрахим й обещава конаци — само да седи и да ниже маргарит. Викала й, че не бива бели ръце и бяло лице като нейните да горят по слънцето.

— Е, че какво?

Мъчно ми беше за нея и се сърдех на себе си, че гледам да избягам, но не можех да търпя такива сълзи.

— Как какво? Ами ако приеме правата вяра? Агата заминава, остава Караибрахим и с него Севда. Тя ще управлява конака.

„Там ли ти е болката?“ — помислих си аз. — Не се бой, ще вземе ли Караибрахим да замени Елица със Севда?

— Божичко, колко си бил глупав! Сякаш не си мъж. Елица е бистра вода, е Севда е руйно вино. Кой ще пие вода, когато има вино? Елица и сто години да учи, няма да научи Севдините мурафети. Оная се е родила научена.

Дали Караибрахим наистина нямаше да остави Елица? Дано. Когато си тръгнах, Гюлфие смени жалбата си със злоба. Може би това най-много я болеше.

— Трима мъже съм харесвала аз през живота си и тая кучка вече спи с двамата. Ти знаеш ли какво казала на Елица? Че ще й отнеме и мъжа — Манол де. Чуваш ли? Ако го направи и спи с тримата, ще умра.

Манол беше мъж на Елица. Забравил го бях. Какъв мъж й стана той, щом не я и докосна?

Слизах при Манол. Обичах Елица, ала сега не ме интересуваше, че Манол е неин мъж. Много по-важно нещо ме теглеше към Манол и първенците.

Исках да ги разбера.

Овчарите държаха една голяма тайна — как да не се страхуваме от смъртта. Аз бях достигнал до истината, че най-важното ъ да си жив, но не можеше човек да се радва както трябва на живота, ако през цялото време си спомня и трепере, че ще умре. А овчарите не се страхуваха. Иначе — как щяха да устоят? Ако узнаех тайната им, ако разберях къде се крие силата им, щях да получа сто пъти по-голямо богатство от това, което загубих.

И реших всяка нощ да слизам в тайния ход, до зида на тъмницата им, и да подслушвам какво си говорят. Те щяха да разтворят преди смъртта сърцата си — нали не знаеха, че някой ги слуша. Не бях толкова глупав да се надявам, че ей така ще получа тайната. Може би нямаше да разбера нищо. Трябваше да се тълкува, да се размисля, да се търси. А може би към тях ме теглеше силата им и аз просто исках да съм до тях — големите, хубавите, непобедимите.

И тъй — легнах до зида и почнах да подслушвам.

Говореха за подпалените кошари и кълняха Дельо. Не си спомняха за предишните му зулуми. Изгарянето на агнетата ги изумяваше, струваше им се някаква поличба, курбан пред бога. За такива страшни престъпления се пееше в песните, после злодейците девет години лежаха болни, трева поникваше по костите им, змия виеше гнездо в косите им, с очи гледаха, а с ръка не пипваха. Какво ли отмъщение чакаше Дельо?

Слава богу, не приказваха за набития на кол Велко. После разбрах, че не говорят за убития през деня. Само човекът, който беше пратен да види смъртта му, казваше: „Умря.“ Или: „Още се мъчи“ — и повече тоя човек не проговорваше.

От време на време се смееха. Как ли? Спокойно, сякаш си бяха вкъщи. Най-често си спомняха за стадата и близките си, мислеха какво ли правят. Имаше и такива да заплакват.

Облегнал бях глава на зида и стоях със затворени очи. Все едно беше дали гледам, или не, защото в тайния ход беше съвсем тъмно. Унасях се в думите им, не ги жалех, забравях, че са осъдени на смърт. Не знаех вече дали спя и сънувам, или наяве чувам човешки гласове. Може и да съм дремел, и да съм чувал гласове насън.

Стреснах се, защото гласовете млъкнаха. Отворих очи и видях, че между камъните се е опънала и трепере осветената паяжина. Оттатък светеше.

Чух Севдиния глас:

— Маноле кехая! Маноле! И гласа на Манол:

— Махай се!

— Маноле — повтори с трепет Севда.

— Махай се! — повтори студено Манол.

— Маноле, остави я — примолиха се няколко гласа. — Може да носи вести.

— Кой ще влезе в тая тъмница? — отговори Манол. — Само човек на Караибрахим. Какво чакате от такава като нея?

— Елица ли е по-добра? Твоята Елица ли? Горе с турците — задъха се Севда.

Чу се вик. После Манол рече с обикновения си глас:

— Върви си.

— Маноле, прости ми. Ще те спася, Маноле! Не сега. Платих на стражите. Друга вечер. Чакай, Маноле. Отлагай, чакай.

И тя объркано и страстно говореше нещо. Дали знаеше Караибрахим? Дали я беше пратил той — да отдели Манол от другите? Или наистина сама подкупваше стражата? Изведнъж светлината угасна. Чух тихи, сподавени гласове:

— Тук лягай. Тук.

После чух и дрънченето на синджирите на тъмничната врата. И пак светна. Друг беше влязъл в тъмницата. . Сюлейман ага. Той каза на Манол:

— Маноле, утре вече няма да съм в Елинденя. Искам да те пусна. Ще вземеш Елица и ще си отидеш от долината.

Манол му отговори:

— Аз ти предлагах цяло царство, а ти не се отказа от вярата си, макар тя дори да не е твоя. А искаш да се откажа от моята вяра заради една жена.

Сюлейман ага му каза:

— Не искам да се отказваш от вярата си. Остани, какъвто си искаш. Ако искаш, ще пратя стадата ти. Ако искаш, подзиме, когато овцете отидат на Бяло море, ще заповядам да отделят твоите овце и да ги закарат, където ти кажеш. Напусни Елинденя. Чух Манол да казва:

— Ами другите?

Чух Сюлейман ага да му отговаря:

— Не мога да пусна всички. Вече нямам власт и сила. За тебе мога да намеря.

А Манол го попита:

— Сюлейман ага, ти би ли напуснал другарите си? И агата дълго мълча, преди да му отговори:

— Не зная. След като убих брата си, не бих ги напуснал. Маноле, нямал съм никога другар.

Манол каза:

— Тогава няма да ме разбереш. Агата тихо заговори:

— Маноле, борината догаря. Тук никому не трябваш. Излез, бори се. Повече не мога да ти кажа.

А Манол се засмя:

— Никому ли не трябвам, ага? Никому? Не е така. Пратеници сме тука и планината ни чака.

— Тогава — върни се в планината.

— Чака да види какво ще направим. Мълчание. Светлината между камъните изтъня.

— Тогава — сбогом, Маноле кехая. Аз нямам сто братя. Сбърках. И ще помня оная нощ на върха.

Гласът на агата ми се стори пълен с горчивина.

— Сбогом, прощавай, Сюлейман ага. На добър път.

Манол го изпращаше със спокоен, тържествен глас.

Светлината изчезна. Синджирите издрънчаха. И се чу изведнъж неудържимият плач на Севда. През целия разговор беше лежала на пода, в нечистотиите, между вързаните тела. И сега плачеше, вече без надежда, като всяка слаба, безпомощна жена.

— Чу ли? — рече Манол. — Стани и слушай. Намери Момчил и му кажи, че ножът, с който разрових гроба на майка му, стои скрит под крайната плоча на покрива. Отгоре с кръст. С тоя нож да отреже главата на Караибрахим. Тогава ще му простя.

Помълча и тихо добави:

— От гроба. Чу ли?

— Чух — отговори с разтреперан глас Севда. — Крайната плоча, отгоре с кръст.

— Наведи се, аз ще се обърна настрани. Снеми пръстена от ръката ми. И го върни на Елица. Сам не мога. Дърпай, дърпай силно. Махни се!

Тишина. После Манол заговори отново:

— Кажи й, че повече не съм й мъж. И не съм бил. Да се усеща свободна, да не й тежи пръстенът. Чу ли?

— Ще го върна, Маноле кехая.

Гласът на Севда вече беше успокоен, покорен.

— И ако срещнеш поп Алигорко, кажи му да намери Исмаил бей. Да го помоли да даде за един ден сребърните чанове. Когато ме изведат да мра, да ги удари горе на планината. Да ги чуя за последен път.

Когато синджирите на вратата дръннаха, станах и си отидох пипнешком, с протегнати напред ръце, като слепец. Не можех да издържа повече.

На другия ден си тръгна Сюлейман ага. Качен беше на друг кон, не на оня, огромния, с който ни посрещна. Него той подари на мене. Заедно с ръждясалия арбалет.

— Подарявам ти две неща, които за нищо не ги бива. Давам ти само спомен — какво е било. Да си спомняш, че е друго и още по-друго ще бъде. Да си спомняш, че което е минало, минало е. Яйцето е счупено и пилето отлетяло. Помни още, каквото ти казах преди. Дошло е време разделно и всеки ще застане отляво или отдясно. Къде ще застанеш?

— По средата — отговорих аз. Той се засмя.

Освен това заповяда на писаря си да напише дарение на хората от Елинденя. Подаряваше им три планини и искаше да се разделят на толкова чопа, колкото са семействата в долината.

С него тръгваха ходжата, писарят и трима слуги турци. С тях пътуваха и двамата татари. На седлото пред агата имаше преметнати две торби с пари.

Никой не излезе да го изпрати вън от конака. Нито Гюлфие, нито пък Караибрахим.

Сюлейман ага накара коня си да обиколи около платана, после го пришпори и препусна срещу черната уста на изхода. Копитата закънтяха на празно, като в бъчва.

Притичах нагоре, на прозореца, да гледам оттам. Заварих Караибрахим.

Смаях се, като видях, че в мъртвото село има хора. Малко бяха, стотина души, и стояха от двете страни на пътя. Щом агата ги видя, спря коня си и тръгна ходом. Гледахме го в гръб.

Той навлезе между хората. Глас не се чу. Видяхме, че над главата му светват снопове искри. Агата с шепи хвърляше сребърни аспри по пътя. Никой не се наведе да ги прибере.

И по целия път през селото, докато се скри на завоя, агата хвърляше пари по пътя, сякаш сееше зърно. Щях да си тръгвам, когато Караибрахим ме дръпна за ръката:

— Гледай!

Чак сега видях, че там, където пътят се виждаше да върви по склона на планината — на първата поляна и после чак горе, на превала Милото господи, до кръстовете, — имаше много хора. Скритите из горите българи бяха наизлезли срещу агата. Долу, на поляната, имаше жени и деца, познавах ги по цвета на дрехите. Горе, на превала, само червенееше — това бяха овчарски наметала, там стояха овчарите. Сърцето ми се сви. Мъчително дълго чаках да се покаже малката група конници, а после бавно да приближи хората.

Агата мина и се загуби в гората. И още по-дълго чаках да излезе той на превала, наред с огромния каменен кръст, който се очертаваше на небето. Гледах червеното петно край кръстовете и чаках.

Агата мина и оттам. Там спря. После червенината се раздели, съедини се и се стопи в зеленината на гората.

Дочаках да видя агата да излезе и на другия връх, на билото. Там, откъдето видяхме Елинденя. Мислех, че ще спре и ще погледа, както ние гледахме тогава. Ние за пръв път, той за последен.

Конниците не спряха. Мярнаха се и изчезнаха.

После научих, че Дельо с двамина другари спрял агата, но Горан заклал Дельо.