Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1961 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 130 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (7 март 2004 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание
Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.
Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.
Цена 2,93 лв.
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Време разделно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За филма вижте Време разделно (филм).
| Време разделно | |
| Автор | Антон Дончев |
|---|---|
| Първо издание | 1964 г. България |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
„Време разделно“ е роман на българския писател Антон Дончев, издаден през 1964 г. Според твърдението на автора творбата е създадена само за 41 дни.[1] Събитията, описани в романа, се развиват през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите.[2] Достоверността на източниците, на които се основава романът, е подложена на сериозни съмнения.[3]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
През пролетта на 1668 г.[4] еничарят Караибрахим заедно с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи (ислямизира) местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Турците спират край гробища, където Манол и поп Алигорко, по местен обичай, изравят костите на мъртвец – починалата съпруга на овчаря. Турците ги разпитват пренебрежително за имената на селата и продължават пътя си. Двамата българи се връщат в Подвис при воденицата на дядо Галушко Белия, където са Елица и Севда. Поп Алигорко съобщава на стареца, че са пристигнали отряд от спахии. Караибрахим и хората му се настаняват в огромния конак на Сюлейман ага в село Просойна.
Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.
Персонажи
- Караибрахим – спахия, пратен да потурчи долината Елинденя.
- Манол – силен и горд овчар, осиновен от дядо Галушко.
- Абдула Венецианеца – ислямизиран венецианец, пленник на Караибрахим. Преди италиански благородник, който се включва в защитата на Кандия.[4]
- Дядо Галушко Белия – воденичар, осиновил Манол.
- Сюлейман ага – господар на долината Елинденя.
- Поп Алигорко – монах и свещеник от Атон.
- Момчил – син на Манол.
- Елица – годеница на Момчил.
- Севда – вдовица, влюбена в Манол.
Екранизация
Романът „Време разделно“ е екранизиран през 1988 г. от режисьора Людмил Стайков. Премиерата на филма е с идентичното име на романа, но впоследствие филмът е преименуван, следвайки англоезичния превод за разпространение на филма, който е „Време на насилие“ (Time of Violence). Филмът се състои от 2 части: „Заплахата“ и „Насилието“. Втората част на филма пресъздава събитията от втората половина на XVII век до 1668 г.
- „Вече две десетилетия продължава османската обсада на венецианска Кандия (днешния Ираклион на о-в Крит). Родопите са стратегически опорен пункт за битката, но християнското им население е потенциален източник на нестабилност. Султанът издава ферман то да бъде обърнато в правата вяра. Свещените гори и долини, където според преданието се е родил Орфей, пропищяват от ятаганите, налагащи чуждата религия с кръв и пожарища. В долината на река Елинденя е изпратена спахийска (наемна) войска начело с еничаря Караибрахим, който е родом от тези места.“
- Актьорски състав:
- Караибрахим – Йосиф Сърчаджиев
- поп Алигорко – Руси Чанев
- Манол – Иван Кръстев
- Севда – Аня Пенчева
- Венецианеца – Валтер Тоски
- Сюлейман ага – Васил Михайлов
- Елица – Калина Стефанова
- Режисьор: Людмил Стайков,
- Сценаристи: Людмил Стайков, Георги Данаилов, Михаил Кирков, Радослав Спасов,
- Оператор: Радослав Спасов,
- Музика: Георги Генков,
- Художник: Георги Тодоров
Критика
Спорове около евентуална политическа поръчка
В редица съвременни изследвания се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и помаци през 60-те години на 20-и век, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години на 20-и век в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[5][6][7][8][9]
На многократно отправяните критики за това, че романът е поръчков, Антон Дончев отговаря:
| „ | На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там. | “ |
Писатели и журналисти твърдят, че събитията в романа се основават на недействителни исторически случки и подвеждащи документи.[11]
При всички твърдения на Антон Дончев, че се придържа към историческата истина, съществуват основателни съмнения, че авторът възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а историографски мит, който се основава на няколко недостоверни източника, публикувани през втората половина на XIX век.[12] Единствено сигурно е, че еничарите потеглят от Истанбул заедно с Фазъл Ахмед паша и неговия антураж на 25 май 1666 г. отправяйки се за Одрин, откъдето преминават по суша през Македония и Тесалия, за да се натоварят на кораби в Евбея за участие в обсадата на Кандия по време на кандийската война.[13] Султан Мехмед IV в края на 1667 г. пристига при еничарите, разположени в Тесалия, откъдето да получава по-бързо информация за хода на военните действия на Крит. На 25 септември 1669 г. османската армия влиза триумфално в крепостта на Кандия, а султанът се разплаква от радост.[14]
Съмнения в авторството
На съмнение е подложено и авторството на романа. В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев се твърди, че „Време разделно“ не е написан от Антон Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев.[15]
Бележки
- ↑ Почина авторът на "Време разделно" - Антон Дончев // Mediapool.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 20 август 2023.
- ↑ В секцията „Забележки“ в края на книгата „Време раздилно“ е посочено, че „Разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова“, а разказът на попа е записан в „Исторически бележник“. В „Забележките“ се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в Родопите.
- ↑ Благовеста Касабова, Прочетено наново, електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82).
- ↑ а б Енциклопедия: Герои на световната литература. София, Труд, 2008. ISBN 978-954-528-814-2. с. 7.
- ↑ В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българското гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтично-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжаление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, Marginalia.bg, 17/06/2015.
- ↑ Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16 Архив на оригинала от 2011-01-13 в Wayback Machine..
- ↑ Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“ Архив на оригинала от 2016-01-27 в Wayback Machine., сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
- ↑ В мемоарния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българите през 17-и век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
- ↑ „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
- ↑ Антон Дончев в Европа, Librev.com, 24.03.2009
- ↑ Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 18 юли 2011 г.
- ↑ Цветана Георгиева, Историографски митове и литература (Романът на Антон Дончев „Време разделно“), Родопски старини, април 2011 г.
- ↑ Антон М. Рафо, Епически роман на българския писател Антон Дончев, официален сайт на Антон Дончев.
- ↑ Османската империя при великия везир Фазъл Ахмед паша (1661 – 1676); стр. 108.В: Ахмед Садулов, История на Османската империя. Велико Търново: Фабер, 2000; ISBN 954-9541-53-3
- ↑ Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, електронно списание LiterNet, 8 февруари 2009, № 2 (111).
Вижте също
Външни препратки
- „Време разделно“ на сайта
„Моята библиотека“ - „Акад. Антон Дончев: „Време разделно“ не е поръчка“, в. „24 часа“, 29 декември 2013
- Мариела Балева: „Гавра с Антон Дончев и „Време разделно“ Архив на оригинала от 2015-04-02 в Wayback Machine., в. „Преса“, 10 февруари 2014
- „Време разделно“ е българският филм на столетието според зрителите на БНТ, Dnevnik.bg, 8 юни 2015
|
ОТКЪС ДЕВЕТИ
През нощта, която дойде след съда на Сюлейман ага, съвсем не можах да заспя и замалко щях да полудея. Повтарях си: „Жив съм! Жив съм!“ — но не можех да се зарадвам.
Вятърът се обърна и сега духаше в прозорците на одаята ми. Посред нощ почнах да чувам страшни стенания, викове и хъркане. Някой се гърчеше в смъртни мъки, друг му запушваше устата. Едва се досетих, че това е хвърленият в урвата момък, а чувалът заглушава гласа му. Хвърлените в недълбоката пропаст не падали във водата, ами на камъните, изпочупвали костите си и всеки умирал според късмета си — един веднага, друг викал три дни. Молех се клетникът да умре. Той викаше още по-силно.
Към сутринта чух неописуем, проточен вой на псета. Помислих, че дяволите идват за душата на грешника. Преди това бях дръпнал капаците на прозореца — те не се затваряха като врата, а се плъзгаха върху жлебове, — сега наметнах върху капаците завивката си. Ходех нагоре-надолу из стаята, а проклетите дъски скърцаха тайнствено под стъпките ми. Молех се да дойде някаква жива душа, па ако ще, и котка да е. Когато дръпнах покривките и капака, навън вече грееше слънце. Едва се държах на краката си, виеше ми се свят. Слънцето ме замая, все едно че изпих кана силно вино.
Тогава дойде Гюлфие и ме попита:
— Умря ли? Във вътрешния двор не се чува. Ако е умрял, овчарите си дойдоха, да влезе баща му да го извади от дупката.
И се чу пак смразяващото, адско виене, което ме подлудяваше.
Гюлфие пребеля и вдигна ръка — стори ми се, че иска да се прекръсти, — после почна да шепти на турски някакъв гюлбен, молитва против духове.
Дръпнах бързо капака и двамата останахме на тъмно. Гледахме се, а тесни прави остриета светлина, блеснали през цепнатините, ни нарязваха на късове.
— Какво е това? — попитах аз.
— Ямата. Хвърлят вътре бесни кучета, да се ядат едни други. Виенето се вдигна и проточи нагоре и изведнъж секна със сърцераздирателен писък, сякаш псето го разкъсаха на части.
— Я се махай от тая одая — рече ми тихо Гюлфие.
Тя беше видяла в мрака, че шепна нещо. Четях молитва на френски и тя беше молитва към стария ми бог.
— Не бива — отговорих аз.
— Ще кажа, че одаята трябва на мене. И друго да ти кажа, не е хубаво да си врата до врата с Дельо. Той е звяр.
Дельо бил ратай в едно полско село. В същото село живеел турчин на име Нусух, той имал хубава млада жена, ала толкова я ревнувал, че винаги я водел със себе си. Дельо срещнал на къра Нусух и кадъната му. И не се стърпял, обърнал се да я види пак — много хубаво кършела снага жената, като стъпвала по острите камъни. А да погледнеш ханъма, това е „илюм“ — смърт. Нусух се хвърлил върху му с нож. Дельо му взел ножа и го заклал, а после тръшнал кадъната до трупа на мъжа й. Избягал във второ село и пак се главил ратай. Веднъж орал с два вола и като легнал да спи, двамина турци подкарали воловете му. Той ги настигнал, хванал ги и ги впрегнал в ралото вместо воловете. До вечерта орал с двамата, като ги бодял със сабите им — единият умрял, а другият онемял. Когато турчинът се прибрал в селото, от брадата до петите бил облян с кървава пяна, като кон. Тогава Дельо дошъл при Сюлейман ага и станал най-напред сейменин, а после билюкбашия. — Разправят — рече дебелата Гюлфие, — че не спи като другите мъже с жените, ами само ги мъчи. Такива мъже са много лоши — яд ги е на целия свят.
Седяхме все още на тъмно и само очите ни светеха, като на котки. Гюлфие шепнеше, струваше ми се, че й се иска да ми разправя страшни, кървави истории. И да не бях я питал за пустото крило на конака, пак щеше да ми каже за братоубийството на Сюлейман ага — тайната я мъчеше.
— Добре — рекох аз, — дай ми стая другаде, да не се чува г тия викове и виенето на кучета.
Плачеше ми се от ужаси. Как попаднах в тая долина? А се радвах, че съм далеч от Кандия.
— Ще ти намерим място към средния двор, с чинара.
— А, не! Няма ли одая към третия двор, на другия край?
— Там никой не живее. Там одаите са пусти, потънали в прах. Никой не е влизал от десет години.
И тя ми разказа как Сюлейман ага убил брата си Хайредин ага.
Били четирима братя. Двамата отишли във войската, Сюлейман и Хайредин останали в Елинденя. Сюлейман бил по-големият. Двамата се оженили за две сестри.
— Сестра ми роди две момчета, сега слухтят в Одрин и чакат агата да умре, да грабнат богатството му. Нали нямаме син.
Докато управлявал баща им, старият Дауд бей, двамата братя живеели добре. После Дауд умрял и почнал да управлява Сюлейман ага. Били размирни години, по планините бродели всякакви хора, всеки ден ставали убийства, грабежи, кражби. И тъй като имало много свободни мъже, придошли от другаде, дирели жени, плащали и по селата се развъдили кучки. Сюлейман ага обърнал дебелия край и почнал да избива. Нямало канун няма, закони, съд. Едно наказание имало — смърт. Овчарите и юруците му помагали. Планината се усмирила.
Хайредин завиждал за силата и славата на брата си. И той можел да прави същото. Тогава майка им, жената на Дауд бей, накарала Сюлейман ага да даде на Хайредин други три села, в една съседна долина. Хайредин си вдигнал конак, намерил един водопад и едно дебело дърво и взел да хвърля хората с чувал и да беси — както брата си.
Сюлейман бил умен и строг, Хайредин бил смел. Сюлейман бил справедлив, Хайредин гледал хатър. Сюлейман бил милостив и щедър, Хайредин — жесток.
Елинденя забогатявала, другата долина западала. Сюлейман строял мостове и чешми, Хайредин правел кушии и ходел на лов. И решил да забогатее с грабеж. Събирал чети от луди глави и слизал в полето да граби. Веднъж слязъл с петстотин хайти на юг, ала Гюмюрджина му се опряла и той се върнал тихомълком посрамен.
Сюлейман ага се чудел и маел какво да прави. Ще разгони хайтите, ами брата? Съветвали го хората му и майка му, плакала Гюлфие за сестра си. Сюлейман ага мълчал. Отсам в Елинденя бесели човека, че е откраднал пиле, оттатък Хайредин бесел човека да му вземе пилето.
Втори път се вдигнал Хайредин с петстотин души дружина, ала тоя път на север. Бастисали Станимака. Върнали се с плячка. И не скрито като от юг, а с гайди, гърмежи и гуляи.
Сюлейман ага събрал овчарите и юруците, та ударил конака на брата си. Цял ден гърмели пушките и пищовите, а през нощта Хайредин прегазил реката и избягал. И като гледал от Прогледец как гори конакът му, рекъл на единствения сейменин, тръгнал подире му: „Всичко се свърши. Еден булур — каквото правиш, такова ще найдеш.“
Три месеца се скитал като звяр по горите Хайредин ага и никой не му давал подслон. Накрая слязъл в Просойна — див, окъсан, с проскубана от драките брада — и се предал на брата си. Рекъл му: „Прави с мен, каквото щеш.“
Сюлейман ага му отделил дясното крило на конака. Дал му хора, дрехи, пари. Свои хора и своите дрехи му дал. Облякъл се Хайредин, стегнал се, подстригал си брадата и понеже носел дрехите на брата си, а по лице и по ръст много му приличал, станал втори Сюлейман ага. Почнал отново да се големее, да се бърка в работите на хората, да заплашва. И на Гюлфие шепнел, че ще я вземе за жена и ще му роди синове като неговите. Докато един ден измъкнал пищова от силяха на брата си Сюлейман и щракнал пред гърдите му. Пищовът не хванал.
(Спомних си за съда с пищовите и ми дойде наум, че Сюлейман ага може би наистина е вярвал, че бог ще спаси невинния, както навремето е спасил него — Сюлеймана. И мисля, че Сюлейман е застрелял с пищов брата си.)
Сюлейман затворил Хайредин в стаята му, събрал сеймените си и казал, че дава сто жълтици на тоя, който убие брата му. От сутринта до вечерта молел той непреклонните си хора — кой бил луд да убие брата на господаря си? А майка му и двете сестри — Гюлфие и Хайрединовата жена — се търкаляли в краката му и молели за милост. Вечерта Сюлейман станал и излязъл.
— Не се разбра как го уби — шепнеше Гюлфие. — Застреля ли го, закла ли го, удуши ли го. Сам го изми, сам го облече и го изнесе от конака. Ей там насреща е погребан Хайредин ага. Цяла нощ назъртахме от конака. Умрелият лежеше по гръб, агата седеше кръстом до него и го гледаше в лицето. Грееше месечина. На сутринта, щом изгря слънцето, агата изкопа гроб и пусна Хайредин вътре. Тъй беше. Майка им се вцепени и умря, Сюлейман раздаде стоте жълтици за кръвта на брата си на децата. И оттогава ни веднъж не е влязъл при мене.
Докато говореше, Гюлфие незабелязано се приближаваше към мене и ме изгаряше с дъха си. Не съм усетил как съм отстъпвал и най-после опрях гръб в стената. Потта ми замръзваше.
Когато Гюлфие спря да разправя — а разправяше тя разпалено, с подробности, шепнеше и примираше, — усетих, че огромните й гърди притискат корема ми. Дръпнах капака на прозореца, нахлу слънце.
Не можех повече да стоя сам. Намерих Караибрахим и му разправих как Сюлейман ага е убил брата си.
Не очаквах, че така ще се развълнува. Не го бях виждал такъв, Ходеше из стаята и шепнеше смаяно и с възхищение:
–. Машалла, машалла…
Не се ужасяваше като мене, чудеше се. Дори ми се стори, че завижда. Като видя, че го гледам, каза ми:
— Ти знаеш ли, че самият падишах, повелителят на половината вселена, от двадесет и толкова години се кани да убие брата си, а не посмява? Голямо нещо е това. Хвала Сюлейману. Не го прецених правилно.
И той веднага тръгна да търси Сюлейман ага, и аз с него. Изтръпнах да не вземе да говори нещо за убийството и да излезе, че разнасям насам-натам, що видя и чуя, като жена.
Заварихме Сюлейман ага с тримата ходжи. Седяха в кьошка, пиеха кафе и говореха за корана. Сюлейман ага милваше едър сив котарак. Учудих се, като видях, че шейхът Шабан Шебил със страшното шъткащо име, с блестящото око, с перенето си — мълчи. Едноокият и едноръкият ходжа, загубил половината си същество в битки за правата вяра, всъщност се подмилкваше на Сюлейман ага. Блещеше се, говореше през зъби, но се беше уплашил. Сега вече ходжите не нападаха — опитваха се да кандърдисат агата. Караибрахим заговори на Сюлейман ага и говореше само на него, все едно че други хора нямаше в кьошка. И навярно съвсем ни забрави, иначе нямаше да бъде така откровен.
— Ага — рече му той, — при битката в долината Сиофино, пред Кандия, дадохме толкова много жертви, че великият везир Ахмед Кюпрюли заповяда веднага да се закопаят всички. Иначе останалите войски на правоверните, като забележеха колко народ е паднал, щяха да се отчаят. И ние почнахме да хвърляме в изкопите и мъртви, и ранени. Бяхме все еничари, верни хора, сто пъти гледали смъртта в лицето. Тогава се наведох и видях ранен побратима си. Заедно ни събраха за войската, същия хляб сме делили. Той ми беше единственият приятел, а трябва да ти кажа, че съм човек, гдето лесно не дава приятелството си. Ранен беше в гърдите, може би с помощта на аллаха щеше да оздравее. Исках да го измъкна настрана. Агата ме видя. Другарят ми ме молеше да го заколя. Не посмях. Някой го ръгна с нож, хвърлиха го върху купа тела. Той ме гледаше и ме прокълна. И като почнаха да хвърлят пръст, тя падаше върху отворените му очи. Засипвахме ги — мъртви и живи. А пръстта мърдаше. Виждал ли е някой как мърда пръстта на гроб?
— Аз съм виждал — рекох аз. Обадих се, без да искам. — Има у нас такова наказание, закопават се живи жени и девойки и когато пръстта мърда, палачът скача отгоре им, върху гроба.
Караибрахим се обърна към мене, очите му ме гледаха, ала разбрах, че не ме вижда.
— И там скачаха върху гробовете — глухо рече той. — Не исках да го кажа. Правеха го от милосърдие, да умрат ранените по-бързо. Аз ровех с ръка пръстта, която мърдаше, а те скачаха върху ръцете ми.
И той обърна пред себе си китките си с дланите надолу и се загледа в тях. Не трепереха — силни ръце с дълги възлести пръсти, с продълговати нокти. Жестоки ръце.
— Тогава, ага, се заклех върху гроба на приятеля си, че Кандия ще падне. И когато великият везир викна, че Турция ще воюва сто години, ала ще вземе Кандия, просълзих се. И видех ли големия кръст, побит на насипите на крепостта, скърцах със зъби.
Караибрахим позамълча. Мълчаха всички — ние тримата Караибрахимови хора, учудени от възбудата му, защото не го бяхме виждали никога развълнуван, Сюлейман ага и неговият ходжа с внимателни, бдителни погледи.
— Затова, когато ми казаха, че трябва да дойда в Родопите, не исках да се подчиня. Исках да остана пред Кандия. Тогава великият везир ни събра и ни говори от сърце — тъй както аз ти говоря, ага. Зле сме. Пред Кандия сме зле. Срещу форта Панигра стоят еничарите и войските от Европа начело с великия везир. Срещу Витлеем стоят египетските войски с Ахмед паша. Срещу МартинЯно стоят азиатците с Кара Мустафа. Ние взехме Панигра. И когато великият везир заповяда да се преброи войската, излезе, че са загубени 18 000 души, а християните загубиха 3200 войници и 400 капитани. Още в първите месеци бяха избити, кажи-речи; всички наши военачалници — най-храбрите паши, най-храбрите войници. На ден изгърмяваме 10 000 фунта барут, а всяко зрънце иде от Цариград, през морето, пък морето гъмжи от венециански кораби и от пирати. За един ден гръмнаха 153 наши и 183 венециански мини. В един миг, като се качихме на стената, избухнаха три мини, всяка по 50 бъчви барут, и хвърлиха всичко в небето — хора, камъни, пръст. Земята се разтваря пред Кандия и мъртвите даже не могат да почиват в гробовете си, а летят на късове из въздуха. Неверниците слагат в топовете си турски глави и стрелят срещу ни. И тогава взеха, че дойдоха 16000 френски свини със своите графове и барони, езикът ми не може да се извърти да каже имената им. Хора въртоглави, непредпазливи, горди, ала всеки държи меч и има пушка, която не се пали с фитил. Още първия ден почнаха да се хвърлят срещу ни като петли.
— Да, като петли се хвърляха и ние ги клахме като петли — викна едноокият ходжа. Той — простият — не разбираше какво става и се разпалваше от Караибрахимовите думи. — Изклахме ги и ограбихме труповете им. 600 рицари и 1000 оръженосци! Взехме сребърни седла, златни юзди, копчета от смарагди и пръстени с рубини. Плячката беше така голяма, че целият лагер приличаше на продавница на златар! Скъпите дрехи се хвърляха направо на земята, като товари дърва. За една глава капудан пашата даваше десет пиастъра, а Кюпрюли — цели петнадесет. Жив пленник струва седемдесет пиастъра. И какви момчета имаше — бели и с разни миризми, по-хубави от жени.
Едноокият млясна. Караибрахим го гледаше, сякаш без да разбере, че са го прекъснали. По едно време се досети, махна с ръка и рязко рече:
— Глупак!
Едноокият се вцепени. Караибрахим продължи да говори:
— Пристигна писмо от султана, написано от собствената му ръка. Всеки знак, ага, беше начертан от свещената му десница. Най-отгоре с туграта — Мохамед, син на Ибрахим, винаги победоносец. Казваше ни, че не може да прати повече помощ. Великият везир се затвори в палатката си и три дни не хапна нищо. Майка му — защото вдовицата на великия Мохамед Кюпрюли е пред Кандия със сина си, — майка му слагаше залъци в устата му, а той ги плюеше и се наливаше от мъка с полска водка. И той написа писмо до падишаха. Писал му, че сме на десет лакътя от най-вътрешния насип, че след като сме минали стотици лакти окопи, зидове, барутни складове и мини, аллах не може да не ни позволи да минем тия десет лакътя.
— Десет лакътя — замислено рече Сюлейман ага, като продължаваше да милва котарака. За пръв път проговори. — Десет лакътя ли са?
— Десет пъти по десет са, ага, и още толкова. Войските се бунтуват, пашите бият спахиите с пръчки. Султанът тайно посъветвал Кюпрюли да изостави Кандия. И на всичко отгоре взе, че дойде един поп, казват му падре Отомано, отоманският поп. Говорят, че бил брат на султана, пленен като дете, когато бягал с кораб от Цариград. Той прокле цялата турска войска. Зле сме. Тъй ни каза великият везир, тъй ти го казвам. И зная, че е така. И ни обясни, че войната ще се реши не само при стените на крепостта. Чува се, че се готвят въстания в Албания и в Родопите. Ако това стане — не бива и да го мислим, Одрин е на 3 часа път до Родопите. В Одрин е султанът. Затова самият ага на еничарите, Ибрахим паша, вторият след великия везир, стои в Цариград. Затова аз съм дошъл тук. И ти казвам — помогни, Сюлейман ага. Не става дума за три села. Тук е средата на планината. Наоколо има още сто села. Мехмед паша е на север, Абди е на юг. Тук не бива да навлизат големи войски. Пак ти казвам, моля те — помогни!
Не зная на какво се надяваше Караибрахим. Да мисли, че ще трогне Сюлейман ага с нещастието на великия везир, беше глупаво. Може би искаше да го накара да върне с откровеност на откровеността. Сторило му се беше, че е намерил ключ към сърцето му, че е разбрал какъв човек е агата. Ала още докато говореше, особено накрая, разбрах, че е изтървал тоя ключ, загубил го е и пипа да го намери. Сюлейман ага не беше само убиец на брата си. Тия разкази за слабостта на турците пред Кандия можеха да дадат съвсем друг плод, по-различен от семето, което Караибрахим мислеше, че сее.
Сюлейман ага милваше котарака. Изведнъж животното измяука, драсна го по ръката и се плъзна през стаята. Може би агата неволно беше почнал да го глади по-силно?
Сюлейман ага вдигна ръка и сложи устни върху одрасканото място — по-горе от китката беше. Това му даде възможност да помълчи още малко.
— Ага — рече той — не знам какво си мислил, като си тръгвал насам. Ала аз не виждам откъде можеш да почнеш. Ето, събрали сме се шест души, вече немлади хора, нека всеки ти даде своя съвет.
Караибрахим, който през цялото време беше стоял прав, сега с наведена глава гледаше върховете на ботушите си. Усещах как охладнява, като главня, върху която вали дъжд. Още грееше жар, ала повечето огън беше посивял и покрит с пепел.
Едноокият ходжа предпочиташе да замълчи. Обади се дебелият:
— Има една много поучителна история. Дело е на проповедника Вани, който всеки ден говори на дясното ухо на падишаха. Евреите се вълнували. Тогава изведнъж се появил нов техен месия, нов Исус — някой си Сабатхай Севи. Той пращал послания, както навремето един пророк на неверниците, Павел. Казвал, че е дошло второто пришествие. Към него тръгнали евреи от земите на германците, от Амстердам, от Ливорно, от Венеция. Ахмед Кюпрюли го затворил в една крепост на Дарданелите. Евреите чакали да се изпълни предсказанието — девет месеца плен и после избраникът божи ще излезе, като язди лъвица с юзда от седемглава змия. Сам султанът извикал месията. При него били каймакам пашата, мюфтията и шейхът Вани. Султанът поискал чудо — тогава щял да повярва. Съблекли Сабатхай Севи гол, начертали на гърдите му кръг и пред него застанали най-добрите стрелци с лък. Султанът искал да види как стрелите ще отскочат от него. Тогава евреинът признал, че е обикновен човек. За богохулство трябвало да го набият на кол. Той приел правата вяра. И понеже се отказал от власт над целия свят, дали му една кесия злато и всеки месец по 50 пиастъра. А хиляди евреи приели след него правата вяра. Защо ние не направим тук един светец? В тежките мигове хората ще се тълпят около него и ще го гледат в устата. А после ще повторим мъдрата история на шейха Вани.
— Много време ще трае — замислено рече Сюлейман ага.
— Клане! — викна едноокият. — Клане и главня!
— Ние сме стотина правоверни, а само в долината има 300 души мъже. И те имат оръжие — рече ходжата Хасан, син на Велко.
Отново замълчаха. Пръв заговори Караибрахим. Старият Караибрахим, господар на всеки свой мускул и на всяка своя мисъл. Сух и стегнат.
— Ага — рече той. — Ти можеш ли да събереш всички първенци на селата? Да ги видя.
Сюлейман ага дълго мисли, преди да отговори.
— Тук няма първенци — рече той. — Всички са рая.
— Няма село без първенци, ага. По-първи хора. По имот, по име, по почит. Те ми трябват.
— Богаташи няма. Вярно е, има по-първа ръка хора, кехаи. С повече овце или с повече мъдрост, ала те са най-коравите, ага.
Караибрахим криво се засмя:
— Мога да ти кажа, ага, че колкото повече има човек, повече иска и да го запази. Ала не мисля за това. Щом сме сто и насреща ни има петстотин мъже, ще намерим тия петдесет, които ги водят. Тогава ще сме сто срещу петдесет. А останалите — какво е тялото без глава?
Едноокият ходжа каза:
— Ако двадесет души от вас постоянствуват, ще надвият над двеста души, а ако сте сто души, ще надвиете на хиляда неверници. Аллах е могъщ и мъдър. Аллах е всеблаг и милостив. Тъй пише в корана. А ние сме сто души правоверни.
Още по-дълго мисли Сюлейман ага, преди да проговори:
— Мога да ги събера. Ала дойдат ли в конака, те са мои гости. И косъм не бива да падне от главите им. А каква полза ще имаш ти?
— Искам да ги видя.
— Щом настояваш, ще помислим как да го направим.
— Помисли, ага, и ми кажи. Тия дни. И си спомняй за Кандия. Добре закачих завивката си на прозореца, преди да си легна.
Бях толкова изморен, че съм заспал. Събудих се от студ — в планината нощем ставаше много студено. Зъзнех — треперех и от студ, и от страх, че ей сега ще чуя страшния вой или охкането на умиращия.
Дали наистина ги чух, или си представях, ала ги чух. И дали наяве, или в полусън, почнах да виждам пред себе си само устни.
Много разкази чух днес. Устни повтаряха пред мене историите за впрегнатите крадци, за мъртвия Хайредин, за живо закопаните, за Сабатхай Севи. Думи, думи, думи.
Устни, устни, устни. Устните на Гюлфие, на Караибрахим, на ходжата. Колко много устни има сега по целия свят!
Видях ги. И зъби. Светят всред устните. Уста — като хоботи на слон, като зурли на свини, като муцуни на кучета. Ядат. Смучат, залепят се, ръфат. Всеки иска да яде.
Чувах как вият кучетата от ямата. Гласът на света зад прозореца, света, в който всеки трябваше да изяде другия, за да живее миг повече.
Жив бях, жив!