Вера Мутафчиева
Случаят Джем (33)

Показания на Аяс бег за случилото се през януари — май 1499 година

Всекиму ще се сторят излишни тия показания; нали смъртта е край на всичко, а Джем умря? Но бог бе пожелал — сякаш незаситен от страданията на господаря ми — те да продължат и след неговата смърт. Тялото на Джем не намери покой още четири години. Продължаваха Джемови те странствувания.

Може би не е нужно да съобщаваме от кого султан Баязид научи щастливото събитие. От Венеция, подразбира се. Навярно венецианците са били здравата сплашени — тъй или иначе, ние бяхме под стените им. Та за да се докара пред Баязид хан и подчертае, че някои дребни недоразумения между тях са случайни, а приятелството — вечно, Венеция изпрати бързоходен кораб до Стамбул. С него узнахме не само главното събитие, но и някои по-малки. Подготовката за въстание на Балканите например; имената на духовници християни, уличени във връзки с франция.

Баязид хан не би бил Баязид хан, ако веднага уловеше вяра. Той изрази съмнения и продължи да ги изразява цели три месеца. Докато Шарл VIII не се прибра в страната си и не тури кръст на своите италиански притежания, с което стана ясно, че никакъв Джем вече не е в играта.

— Бог е велик! — произнесе тогава Баязид хан и удари едно двайсет поклона към всички посоки на света. — Не смеехме да повярваме в така благоприятно стечение на събитията.

После нареди да го облекат в черно, ходи в черно три дни, а след това прие своите везири, които му честитиха радостта. Едва през 1495, четиринайсет години подир своето възшествие, Баязид се почувствува султан. Защото само в 1506 той бе свален и убит от сина си, Сел им Страшни, навярно знаете. Дали и Селим е пожелал: „Нека баща ми се избави от живота и премине в един по-добър, по-справедлив свят?“ — Неизвестно.

Ще запитате какво съм вършил аз по случая Джем, след като бях прибран на Родос (нали посещението ми във франция по поръка на Ордена не донесе нищо) и отново затворен при оцелелите наши. Всички ние бяхме предадени от Д’Обюсон на Баязид след Джемовата смърт. Баязид хан обичаше да се кичи с благочестие и добродетел. Той заплати скъпо, за да получи назад ония, които бяха служили предано на брат му. Раздаде им санове, къщи, пари. Така се прибрах в родината на петдесет и четири години, от които — четиринайсет из родоските тъмници.

Другото благочестиво дело, в което се закле Баязид хан, научавайки за смъртта на брат си, беше да го погребе с всички почести в семейното гробище на Османовци. Добре би било, ако задържеше тоя обет в тайна. За да не покачва цената на Джемовия труп.

Пет хиляди дуката — това поиска кралят на Неапол, комуто трупът бе останал в наследство от французите. Но бе дошло време да се смее Баязид и — понеже се смееше последен — той го направи твърде гръмко. Султанът отказа пари срещу останките на Джем. Тяхното предаване на Турция, заяви, би спомогнало само за укрепване на дружбата между народите. Ако щете, с една дума.

Но Западът дотолкова навикна на подаръци заради Джем, та не повярва на ушите си и реши да задържи трупа, докато поскъпне. Освен това петте хиляди бяха капка в сравнение с другото, дето бившите Джемови собственици имаха да получават възнаграждението за убийството на Джем. Триста хиляди — нали това бе предложил сам Баязид. И така, Александър Борджиа си ги поиска, съгласно уговорката.

На писмото му Баязид не отговори. Борджиа му отправи второ, трето — струва ми се, и четвърто. Със същия успех. Баязид хан се чувствуваше в правото си да не заплати тази последна услуга на Запада, затуй че намираше твърде скъпи предходните. Едно на друго, както се вика.

Искате ли да почувствувате удовлетворение в края на диренето по случая Джем, то представете си папа Александър VI в мига, в който е осъзнал мълчаливия Баязидов отказ.

Чудесно, нали? Сам да заколиш кокошката, дето снася златни яйца, с надежда, че тя ще снесе при смъртта си едно последно, вече не златно, а направо елмазено и изведнъж — не пуска нищо, нищичко! Остава ти тъжна утеха; да продадеш тая кокошка някому за готвене на цената на обикновена домашна птица. Това се и опитваха сега папата, кралят на Неапол; те искаха от Баязид толкова, колкото всеки по-заможен човек би платил за трупа на своя брат. Ако не пет хиляди, поне три; хайде! — нека бъдат хиляда.

„Не!“ — отговаряше Баязид хан, ако изобщо благоволеше да отговори.

Аз не обичах Баязид хан, затова не ме обвинявайте в пристрастие, когато ще заявя: Баязид го правеше не от скъперничество. Нищо са хиляда дуката към златната планина, която бе му струвал Джем. Тук ние просто се натъкваме на нещо необяснимо: поведението на Баязид хан след смъртта на брат му.

Много лесно би било да го обясним с трудностите, възникнали пред султана, поради Джемовия край. Действително, всички противници на властта в Турция (те все още не бяха малко, те продължиха да бъдат много и върху тях изгради бунта си Баязидовият син, Селим Страшни) твърдяха, че султанът им се е опозорил чрез срамни преговори с гяурите и техния тартор — папата. Те обвиняваха Баязид хан, че е унизил честта на дома Османов, предоставяйки на неверниците да уредя османските дела с убийството на Джем султан. И Баязид бе заставен да им даде доказателства: да брани тази чест.

Но то е едната страна на работите. За да сме справедливи, нека заявим, че въпросните неприятности не бяха непреодолими за султана; недоволници е имало винаги и навсякъде, а властта се съобразява с тях в единствен случай: когато сама усеща слабостта си. През годините 1495–1499 Баязид хан не се чувствуваше вече слаб. Другаде трябва да търсим причините за действията му по онова време.

Преди, когато бе треперил Баязид пред една Джемова победа; предълго бяха го изнудвали и заплашвали с Джем. И както, изтеглят ли ти зъб, който цяла седмица не те е оставял да спиш и ядеш, ти продължаваш да го усещаш все там (където вече го няма), да те боли и дразни, така Баязид не успяваше да заживее с мисълта, че е свободен от заплаха. Колкото и невероятно: Джем му липсваше.

Към тая празнота се прибавяха навярно угризенията, чувството на гузност. Прибавяше се и желанието за мъст — онези там бяха наистина изтезавали и убили един Османовец. Прибавяше се може би — в това не съм сигурен — мъка по единствения, мъртъв вече брат. Каквото и да е — брат. В деня, в който Баязид хан узна властта си утвърдена, в същия ден той остана сам. Каквото и да е — сам.

По изтъкнатите причини — да ги наречем външна и вътрешна — Баязид излезе пред света със следното твърдение: „Аз заплащах на изнудвачи да се грижат за брат ми, но нямам нищо общо с убийци. Нещо повече: аз ще ги накажа!“ Така, във всички преговори по случая Джем след 1495 Баязид хан си служеше с език остър, дори заповеден. Така изтекоха годините до 1499 — последна от петнайсетия век.

Сякаш, за да я ознаменува, още през първите й дни Баязид хан обяви събитие, неприсъщо на историята: обяви война на Неапол заради Джемовия труп. Кажете: видяла ли се е война между две царства за едни тленни (по-право — изтлели) останки?

Светът така се удиви, че замръзна. Работата изглеждаше невъзможна. А Баязид хан пусна първите си каравели през Проливите; насочиха се към Неапол.

„За бога! — мислел е светът. — Как султанът ще отвори война за мъртвото тяло на един брат, убит по негова воля!“ Е, не търсете пък чак толкова разум в историята, нали и нея правят хора. Ето на: Баязид хан — изтъкан от пресметливост, страх и коварство, предпазлив и хладнокръвен — поведе война, наложена от чувства, красиви при това. (Тук имам един съвет към вас — позволявам си го, защото преживях и видях твърде много; когато обяснявате историята, оставяйте малък, но задължителен неин дял необяснен. Той е и необясним, примирете се с това.)

Понеже присъствувах при последното действие на случая Джем, мога да ви уверя, че в него имаше нещо налудничаво. Нашите тежко въоръжени, могъщи триреми, натоварени до перилата с войска, изведнъж свиха платна. От мачтата вече се виждаше Неапол. А спряхме затова, че насреща ни идеха не бойни кораби, — три малки, великолепни биреми, цели в позлатена резба, с цветни платна и шарени байраци. Така, помислих си, някой крал навярно би изпращал дъщеря си за булка на друг крал. Да, нелепо бе и това, както всичко, свързано с Джем султан: нашият враг ни предаваше тържествено, радостно чак, един труп.

Бях натоварен да го иззема аз — вярвахме, че ще бъде поне след обстрел на Неапол, ако не и повече. Сега трябваше да преговарям — отново да преговаряме по Джем.

Неаполитанците бяха учтиви и твърди: сами щели да докарат трупа до наше пристанище в израз на топлото си приятелство към Турция. „Добре, вече го изразихте!“ — отговорих. Все се плашех, че ще ни изиграят и този път. „Не, не бихме желали да ви товарим излишно“ — топяха се от любезност чужденците.

И тъй, за да не претоварим с един оловен сандък някоя наша трирема (на която не тежаха дванайсет чугунени топа. сандъци гюллета, осемдесет души гребци и двеста войници), ние поведохме увеселителните неаполски кораби към Вало-на на Адриатика.

Плувахме покрай бреговете на Италия. Оттук бе минал преди осемнайсет години Джем султан, за да слезе в Ница; тогава и аз бях плувал с него. Спомнях си как господарят ми бе възприел тия брегове — тогава и на мен те се чинеха неповторими. Къде остана сега тяхната красота? „Да, красотата не съществува сама за себе си — мислех. — Докато няма човек, когото да радва и храни, тя спи…“ Нямаше го вече Джем поета, а всички ние — моряци, войскари, държавни мъже — бихме поминали и без красота.

Вечер прелиствах книгите му — Неапол ни предаде, щото, цялото имущество на Джем (доста износени дрехи, подивяла от самото затворничество маймуна, папагал някакъв, една чаша, твърде много книги). Тук-таме спирах очи на някой стих — тях преписваше Саади, лека му пръст! „Оставете на Баязид короната. Мой е светът!“ — прочетох. От 1482 година. „Господарю Джем — мислех, — дали би повторил тия думи в края на изгнанието си?“

Наближавахме Валона, когато ни спряха. Не един и два кораба — бяха над двайсет: венециански, папски, френски. Защо ли? И то е от необяснимите прояви в историята. Може би Европа така дълго бе виждала в Джем залог за своето охолно спокойствие, муска срещу турската напаст, та се боеше да се раздели с трупа му. Говоря ви истина: никой от разните големци, явил се тук с кораба си, не успя да ни даде смислен отговор. Те не искаха нищо от нас, не да платим и не да се бием. „Ама почакайте!“ — казваха само. „Ама защо?“ „Нима Джем ни напуска завинаги?“

Ако щете вярвайте! — този малък корабен град се люля три месеца върху ничии води. Откъде идеше нашата странна като в сън нерешителност, чувството, че всеки от нас някому нещо дължи, че бяга като подгонен крадец или се пречка като ограбен еснафин?

Заран върху вече шейсетината кораби се събуждаха около хиляда мъже. Те започваха дневната си работа — някои отиваха с ладии за храна и вода, други подтягаха каравелите ни. Трети нищо не вършеха. Сякаш незнаен морски дух ни държеше пленени, докато получи откуп.

Чувал съм, у християните имало такъв обичай: да помълчат един миг за някой скъп покойник. Ето, ние мълчахме три месеца и това бе погребението на Джем султан. Заслужаваше си. Беше умрял не човек, а неизмеримо повече: един мит.

Някаква заран, докато вяло загатвах (за кой ли път?), че най-сетне трябва да разберем какво и що, а получавах все същия отговор: „Ама почакайте! Наистина ли трябва?“, към нашия призрачен град доближи ладия. Изпратил я управителят на Балона. Носеше писмо от Баязид хан: ще снеме главата всекиму, посмял да забави още Джем!

Този вятър наду платната ни. На всички нас. Шейсет кораба, натоварени с разкаяние и гузност, за ден стигнаха Балона. Там ни очакваха. Властта отдаде султански почести на простия оловен ковчег; правоверни и рая бяха се стекли от далечни краища да присъствуват на тържеството. Следния ден отпътувахме за Стамбул. Отново всички. Между нас и франки от разни езици — придружиха Джем султан до столицата му. Кой бе ги канил, защо идеха? Кое караше безбуквени селяни, християнски попове, обосели войскари да се тълпят по нашия път.

Ако би бил жив Саади, щеше да го обясни така: Джем бе легенда, страшна е притегателната сила на легендите! Аз го тълкувах другояче, защото всред всички Джемови мъки познавах най-тежката: изгнанието. Хиляди хора бяха причастни в него, хиляди воли съдействуваха, за да се превърне в безвъзвратно изгнание просто една лека стъпка. То се оказа много изгодно за част от света; тази световна част сега бе застъпена при последното пътуване на Джем от стотиците франки. Те сякаш благодаряха на Джем султан, дето отърва от гибел техния удобен, новоподреден свят. До франките по право трябваше да крачат Баязидовите управници: мъченичеството на Джем султан доведе първия истински съюз (съюз не по книга, а по взаимна изгода) между Турция и Европа.

Ще попитате какво водеше към ковчега на Джем тъмния народ. Трудно за определяне… Народът като цяло обикновено изпитва чувства, които отделният човек не може да изрази. Водеше тия хора, бих казал, друг един съюз, много стар и здрав — между всички бити в историята. Според тях Джем бе понесъл връхната човешка мъка — изгнанието. Те идеха да се преклонят пред тая мъка. Да успокоят с присъствието си духа на Джем, че наистина се е върнал всред своите.

Макар по волята на Мехмед хан Османовци от него нататък да трябваше да почиват в Стамбул, погребахме Джем в Бруса.

От Балона до Бруса — през цялата империя, която бе мечтал да управлява — премина Джем султан; в Бруса — където бе управлявал осемнайсет пролетни дни — почива Джем султан.

До гроба на шехзаде Хасан, брат на Мехмед хан, удушен по негова заповед, за да няма раздори в държавата, е гробът на Джем — любимия син на Мехмед хан. Когато човек създава закон, не знае кого ще удари.

„Джем султан, син на Мехмед Завоевателя“ — стори ми се, че туфата е прерисувана от онзи лист, който подписа на бяло Джем, а попълни с присъда за изгнанието му брат Д’Обюсон. Така Д’Обюсоновата ръка тежи заедно с камъка върху трупа на Джем.

Много често на мраморната плоча ще видиш дарове — по-често, отколкото дори за Осман хан. Приживе Джем бе навсякъде чужденец: сърбин или неверник — у нас; сарацин или мавър — у християните. Кой знае защо, в смъртта си Джем принадлежи на всички. Навярно, защото не ще измислиш нищо по-общочовешко от страданието.