Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Ивайло Маринов
Обработка
Сергей Дубина (12 септември 2003)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Вера Мутафчиева, СЛУЧАЯТ ДЖЕМ

Седмо издание, 1992

Редактор Марта Владова

Художник Петър Рашков

Технически редактор Совка Кръстанова

Коректор Станка Митрополитска

Цена 29.95 лв.

Издателска къща „Христо Ботев“

София, бул. „Цариградско шосе“ 47

Издателство „Български писател“

Предпечатна подготовка „О. К. Прянов“

Печат „Балканпрес“ — София

История

  1. — Добавяне

Показания на Каитбай, египетски султан, за случилото се от месец юни 1481 до месец юни 1482 година

Аз съм Каитбай от Мамелюците, султан на Египет и Сирия. Предполагам, че имате важни основания да ме тревожите. А моите основания да ви отговоря са следните: искам да очистя паметта на Джем от мръсните намеци на сганта — от укора на поколенията, както се изразявате. Не е ваша работа да обсъждате владетелските ни деяния. Ние стоим не извън, а над законите на света.

Аз, Каитбай, не съм съгласен с оценката на историята върху нашия владетелски дом например. Наистина ние не сме араби, а черкези; наистина един от далечните ми предци е бил прост мамелюк — нещо като еничари са мамелюците, но са служили не при турските, а при арабските султани; наистина онзи мой прадед, издигайки се все по-нагоре по стълбата на придворните санове, е заел султанския престол чрез убийство — убил е своя повелител. Но това не ви дава право да наричате целия ни дом Мамелюшки и да напомняте неспирно на света, че водим началото си от султанските конюшни. Впрочем наричайте ме както желаете. Аз добре зная, че именно защото носехме кръв, по-млада от излинялата кръв на Абасидите, успяхме да се удържим столетия над империя, от която бе живо само името — Арабският халифат. А халифатът е нещо велико и свято — равно на Римския престол за вас, неверните.

По времето, за което говоря, над халифата бе надвиснала поредна заплаха: османските турци. Трябва да заявя, че отначало тя не ни стъписа — виждали сме и по-големи. Селджуките, да речем. Кръстоносците, които оставиха в Сирия и Палестина, по Егейските острови редица смешни графства, баронства, княжества, осъдени да загинат от само себе си. С една дума, малко ни тревожеше появата на нов вид диваци в Анадола. Така беше до Завоевателя.

Възпявайте, колкото щете, величието му — то е ваше мнение. Ние, владетелите на света по Мехмедово време, оценявахме доста по-ниско този свой събрат. Мехмед беше според нас твърде дребнав като за величие: беше болезнено честолюбив пред всеки враг. Мехмед посвети десетилетие от живота си на войни със Скендербег — арнаутин, отметнал се султанов еничар, планински разбойник. Но Мехмед не миряса, докато не видя края му.

Мехмед вложи нечувани усилия, за да спечели победа над рицарите иоанити, някогашни владетели на Палестина, които сега държаха едва Родос. За нищо на света не бих заложил името си в такава глупава вражда — кому бъркаха тия полумонаси, полупросяци, полукорсари, укрепени върху един беден остров? Но Мехмед веднъж се сблъска с тях, веднъж загуби и не намери покой до самата си смърт. Виждам, за вас е все още тайна накъде е смятал да поведе той войските си през утрото на 3 май. Ще ви кажа: срещу рицарите. И срещу мен. Защото Мехмед подозираше, че тъкмо аз им помагам с припаси, за да устояват на османските обсади. Доколко туй подозрение е било вярно, аз, Каитбай, не съм длъжен да давам отчет.

Бих си спестил казаното дотук, ако то не осветляваше онова, което се случи между юни и юни на споменатите години: моята намеса в борбата между Мехмедовите синове.

Не искам да крия, че тя бе изгодна не само за мен — за всички владетели на света и по-точно, на Средиземноморието. Тя идеше навреме, в навечерието на нов пристъп срещу Запада и приятелите му; тя щеше да отвлече новия султан (който и да би бил той) от предсмъртното намерение на баща му.

Питате ме: защо в тая междуособица съм заложил на Джем — та нали тъкмо той минаваше за живо продължение на баща си — а не на Баязид, когото знаехме за кекав? Защото така се случи, можех да ви отговоря. Но всичко е така отдавна минало, че не си заслужава лъжата. Аз заложих на Джем, отгатвайки, че по-слабият е той. Невинаги надмощието зависи от силата.

Да започна отначало ли? Да.

Когато ми съобщиха, че Джем е прехвърлил границата и се намира на моя земя, веднага наредих да бъде посрещнат с почести и доведен в столицата ми, а Касим бег и караманлиите да се върнат назад и отвлекат семейството на Джем, останало в Коня.

Така той пристигна в Кайро, придружен от малка свита, и беше настанен в двореца на моя дивидар — това е великият ни везир. След два дни, като отпочина и се погрижи за раната си, Джем ме посети. То беше посещение на чиста учтивост — ние още не се познавахме, а и нямаше какво да уговаряме. Все още не знаехме какво става отвъд границата. Тогава аз само предложих на Джем гостоприемство, уверих го, че не ще го предам на брат му, дори Баязид да постави такова условие, и изказах най-общо своята надежда да го видя върху Османовия престол.

При тия мои думи младият султан не ме гледаше в очи. Стори ми се прекалено смирението му, тогава още го познавах бегло, та взимах за смирение това, че Джем бе просто съкрушен и искаше време да се оправи. Разбрах го при втората ни среща — тя беше наистина среща между двама господари. Сдържано и достойно Джем ми изложи своите възгледи върху борбата му с брат си, върху бъдещето на османската държава и на Средиземноморието. Той ми предложи мир — мир до края на живота си (защото не можел да обещае нищо за след своята смърт), ако взема страна срещу Баязид.

— Нима височайшият ми гост смята да прекрати завоеванията на покойния Мехмед хан? — попитах го.

— Не — отговори Джем. — Слава богу, има все още достатъчно земя у неверниците. Ние, борците за една и съща вяра, не бива да допускаме война помежду си.

— И все пак баща ти спечели големите си победи срещу мюсюлмани: Караманбеговете, Узун Хасан. Мехмед хан воюва и против мене.

— Аз не бих вдигнал ръка срещу халифа. Това е моята султанска дума.

Джем не беше първият владетел, с когото ме е срещала съдбата. Но трябва да заявя: единствено в разговорите си с него аз имах увереност, че чувам истина, а не е просто в ход някое владетелско надлъгване. Джем не предлагаше залог срещу обещанията си, защото в онзи миг не притежаваше нищо: не се кълнеше по всички правила. Но зад думите му, кой знае защо, човек не подозираше измама.

При оня наш разговор ние не решихме много нещо. Аз не желаех да се обвържа, преди да е поличало дали Джем ще постигне успех. Според слухове граничните ни земи с Баязид били размирни и той не смеел да изтегли оттам най-добрата си войска. Коня била държана едва ли не под обсада, макар да не се опряла на Баязид. Но навярно дори това, че Касим бег беше проникнал в крепостта без жертви и бе извел из нея семейството на Джем, вече се виждаше достатъчно съмнително на брат му.

За да скъся неговото нетърпение, аз поканих Джем да посети светите места — Мека и Медина. Тъй и тъй не можеше да се говори за борба в Карамания, докато Баязид не изтегли своята войска — Джем имаше едва три-четири хиляди човека, а приятелството ми не се простираше дотам, та да му предоставя свои бойци.

Джем прие с радост поканата — личеше си, че се топи в Кайро. А за Мека потегли чак през късната есен на 1481 година, защото раната му се подвреди и трябваше да я лекува дълго. По нашите свети места той остана цели четири месеца.

През това време събитията не чакаха, много нещо в Анадола се промени. До Кайро често идеха пратеници. От тях научих преди всичко, че Касим бег няколко пъти преминавал границата. Когато той се завърна, беше изпълнен с нови надежди; говореше, работите се редели напълно в полза на Джем. Редица анадолски санджакбегове — това са спахийските началници — открито се обявили срещу Баязид и очаквали брат му като спасител. Най-важният между тях несъмнено беше Махмуд бег, управителят на Анкара.

Джем се прибра в столицата ми през зимата и веднага се впусна в приготовления. Сега — около него гъмжеше от приближените на анадолските бегове, те го убеждаваха, че не е сам и изгнан — Джем видимо се измени. Започнах да се питам дали не постъпих леко, позволявайки на решително по-кадърния, по-обичания от двамата Мехмедови синове да изчака на мира своя щастлив жребий. Каквото и да е, той беше син на Завоевателя.

Ако нещо се е запечатало в паметта ми от ония времена, това,е денят на моята раздяла с Джем султан. Тогава аз не знаех, че тя ще е завинаги.

Войските на Джем трябваше да потеглят рано заранта. Бяха само няколко хиляди, но Джем бе пожелал да ни ги покаже в най-добрия им вид. Те яздеха зад своя повелител, разноцветни, разнолики, настървени за бой.

Аз не умея да описвам като вашите там поети, и жалко — жалко е, че не ще ви опиша Джем султан през онова утро, когато приближи коня си към моя, за да се сбогуваме. Усетих го вече отчужден, отнесен далеко, където битките щяха да решат съдбата му.

Не ще забравя и неговите последни думи. Той ги произнесе високо, с много величие:

— Доброто, което намерих под покрива на моя височайши брат, е отпечатано със златни букви в паметта ми. Дано аллах укрепи нашите десници и ни дари победа! Тогава Каитбай, халиф и султан, ще узнае какво е султанска благодарност.

След това Джем, все от седлото, целуна рамото ми. А аз го прегърнах съвсем не по правилата — нали можех да му бъда баща.

В това време чух зад гърба си шум, викове, между тях — женски глас. Двама се обърнахме нататък.

Всред стражата си пробиваше с мъка път някаква жена. Не личеше нито лицето, нито годините й. По дрехите познах, че не ще е проста. Носеше малко дете, навярно на година-две.

Погледнах въпросително Джем, жената явно изпращаше него.

Чертите на височайшия ми приятел бяха се изопнали. Той следеше с поглед непознатата и внезапно ми се стори, че ще скочи от коня. Не го направи; сети се, че е пред войските си.

Жената ни достигна. Без да продума, тя вдигна високо детето и го закрепи върху седлото на Джем. При това яшмакът й се изхлузи и тя застана с открито лице пред нас.

Тогава за първи път видях втората жена на Завоевателя, майката на Джем, сръбкинята. Порази ме приликата им — същите светли лица със светли очи. Много по-късно, когато ние с нея трябваше да се борим за едно и също — за свободата на Джем султан, — аз се уверих, че си приличат и по сърце. Тя беше забележителна жена, това е истината.

В оня час нейната поява дълбоко смути сина й. Той не откъсваше очи от очите й, докато ръцете му придържаха детето, без да изпускат поводите.

Нашите жени са други, затова вие не ще разберете колко чудно ни се стори това, което последва. Жената с отпуснатия яшмак прегърна с две ръце бедрото на Джем (по-високо не достигна) и се притисна о него с цялото си тяло. Направи туй така поривисто, като че никога не ще го пусне. Затворила очи, стиснала устни, цялото й същество попиваше сетната близост със сина й. Една истинска правоверна не би допуснала такова зрелище, не би изложила пред хиляди очи своята майчинска болка. Но ние, бог знае защо, не намерихме неприличие в нея. Всичко, което вършеха тия двама — това аз определих след много години, — носеше някаква голяма човешка чистота.

Много меко Джем откопчи майка си и задържа за малко ръка върху косите й, докато се измерваха мълчаливо. После жената му каза нещо на непознатия си език и Джем вдигна високо малкото — да го види войската.

Мъжете се развикаха, изразяваха своята вярност към вожда си, кълняха се да победят. А аз съзерцавах тия трима — майка, син и внук — три издънки от чужда, неразбираема за нас кръв. Гледах ги как не крият своята мъка и надежда, как не се боят да покажат слабост.

Чуйте ме — аз бях султан и халиф — за хората научаваш твърде много, когато ги виждаш отвисоко: нещастието на Джем султан се коренеше в това, че той бе твърде много човек.

По-нататък ще ви бъда полезен само с вестите, които идеха до Кайро — аз не бях свидетел на Джемовото лутане из Анадола. Научихме, че Махмуд бег, управителят на Анкара, наистина преминал към Джем и примера му последвали ред други спахийски началници. При тази новина Баязид се упътил към Айдос, докато Касим бег, увличайки караманлиите, се съединил с Джем и Махмуд и обсадили Коня. А преди това моят височайши приятел подписал такъв договор с Касим: да възкреси заличената държава на Караманските бегове и да постави върху престола й Касим.

Рекох си, че Джем вече обещава нещо, което не притежава: не ми хареса и това, че оповестяваше договорите от този вид — османците не биха му простили разпада на младата си империя. Ще рече, в Анадола събитията се развиваха във вреда на Джем, бях убеден, преди да го зная.

Вестите за провала дойдоха много по-късно, след два месеца, през лятото. Преди всичко обсадата на Коня не бе успяла (можеше да се предвиди), защото Баязид имал в крепостта отбрана своя войска. А най-тежкия удар върху Джем нанесе Гедик Ахмед — първият военачалник на Мехмед хан. Като по чудо Баязид бе го пощадил, след като го държа затворен половин година — дявол знае какво са се спазарили за това време, но Гедик Ахмед излезе из затвора върл Баязидов привърженик. Лично аз се досетих за причината, която бе тласнала стария войник към Баязида. Честолюбив и майстор в занаята си, Гедик Ахмед е предвиждал, че при един султанвоин, какъвто се славеше Джем, винаги ще бъде втори. Докато при Баязид, който никога не бе изявил склонност към военните дела, Ахмед паша запазваше мястото си на първи османски военачалник.

Съвсем просто, нали? Напразно си мислите, че нависоко, между султани и везири, сметките са по-сложни, отколкото между съседи или съеснафи.

Щом Ахмед паша навлязъл в Анадола, наредил да бъде пленено цялото семейство на Махмуд бегжени и дечурлига — и да бъде отведено в Стамбул. А Махмуд бег, обезумял, се впуснал да преследва еничарите, които карали тия жени и прочие. Сам се наврял в ръцете на Сюлейман паша, управителя на Амасия, бил разбит и убит, а главата му — изпратена на Баязида. Заради такава глупост Джем загуби своя най-надежден военачалник и най-добрата си войска.

Вече посред лято узнахме, че са започнали преговори между братята. Ако Джем би ги водил по-рано, преди обсадата на Коня и поражението на Махмуд, не знаем как биха свършили. Но сега, когато Баязид отнесе победи, отговорът му беше твърд: „Империята е годеница, която не ще има двамина избраници! (Навярно вече сте забелязали слабостта му към народните поговорки; чрез нея Баязид доказваше близост с народа.) Нека брат ми престане да петни с кръвта на правоверни своята наметка и завърши дните си в Ерусалим, извън нашите предели!“

Поговорката на Баязид беше последвана от бързи дела: Гедик Ахмед паша потегли към Киликия — вече по самата граница с мои земи, — където се криеха остатъците от Джемовата войска, за да довърши бунта на Джем.

Чакахме нетърпеливо нови слухове. Боях се не за халифата — сега на Баязид не беше до завоевания. Всяка заран се боях, че ще науча за смъртта на Джем, тя ставаше вече неизбежна. Говореше се, че всичките му съюзници — като изключим Касим бег — са го изоставили, че Джем скитал отново само с няколко хиляди мъже из Киликия или Ликия — покрай морето. На два пъти — по настояване на майка му — проводих пратеници да му предложат гостоприемството ми. Това настояваше майката.

Защо го подчертавам ли?

Защото между владетелите няма приятелство. Аз съчувствувах на Джем, но не можех да държа при двора си един охотник за Османовия престол, когато на този престол седеше законно брат му. Трябваше да запазя някакво привидно приличие в отношенията си с османците. И ако предложих закрила на Джем, направих го с пълната вяра, че Джем не ще приеме. Вече го познавах. Джем не обичаше благодеяния.

Моите пратеници изчезнаха. Гедик Ахмед пазеше добре границата.

Още няколко думи. За деня, в който ми съобщиха, че Джем е потърсил убежище другаде. Помня, преди всичко почувствувах облекчение — нямаше повече да бъда страна в една мътна работа. И веднага след това — гузност. Нея отнесох в гроба; тя бе причина за всички мои по-късни опити да помогна на Джем, много гласни, показни опити. Те бяха предварително осъдени и аз знаех, че са. С тях само се мъчех да убедя някого (може би една майка, а може би и себе си), че не съм изменил на своя съюз с Джем.

Непризнато се страхувах Джем да не застане край смъртното ми легло и да ми търси сметка. Джем не го стори, беше ми простил. Всред всичко, което той преживя, аз съм бил, изглежда, най-дребното му огорчение.

Не ми прости друг — майка му, макар никога да не изговори укор. (Та нали и тя, и жената, и синът на Джем султан преживяха на моя трапеза дълги години, разчитаха на мен за Джемовото спасение.) Майката го съзнаваше и ми благодареше с дълбоки поклони — те навярно са били тежки за една владетелска дъщеря и съпруга. Укорите си тя преглъщаше, но аз ги усещах, защото бяха и мои собствени угризения, ако някога бях предложил на Джем не само покрив, а и войска, ако бях застанал твърдо зад гърба му, много нещо би протекло другояче. Може би Джем би бил наистина султан. И — повече: може би аз нямаше да бъда последният халиф от кръвта на мамелюците. Защото Баязидовият наследник — Селим Страшни, навярно сте чували — довърши халифата на арабите.

Впрочем това бе думата на последния арабски халиф.