Вера Мутафчиева
Случаят Джем (23)

Показания на Батиста Сниньола, без определено занятие, за есента на 1484 година

Това. за неопределеното занятие, не е вярно. Всички се досещаха, че и аз си имам занаят, как не. Но виждам, и вие ще пазите приличие, тъй си и мислех. С нищо не се е променил светът от мое време насам, не е мръднал ни йота. Та, така.

Аз, Батиста Сниньола, съм родом от Генуа. Повечето от Генуа по наше време бяха моряци. Като ви казвам моряци, то не значи едно и също — имаше и големи богаташи, и съвсем дребен народ, дето работеше за единия хляб. Някъде по средата бяха най-отчаяните. Като моя човек Христофор Колумб, да речем, който по-късно се прочу, макар с нищо да не беше повече от мен.

Татко ми, вечна му памет, ми остави дрехите на гърба — толкоз. А на мен не ми се блъскаше като моряк от Генуа до Кайро, Марсилия или Малта срещу половин дукат годишно. Тъй взех да си търся цяра по много начини, които не ще изброявам. Седна дума, към 1480 година аз май че се бях вече замогнал, та от услугите ми се ползваха някои първа ръка хора — наши едри търговци, дребни благородници и други. .

Ще питате какви бяха тия услуги, а аз не ще ви отговоря, защото повечето бяха не за пред свят, пък не желая да ровя работи, за които съм взел двойна пара: веднъж — за да ги свърша, и втори път — за да мълча. Знаете, по всяко време големците имат нужда от такива като покорния ви слуга Батиста Спиньола — ние сме по черната част, а те й обират каймака.

Впрочем през 1484 година — тогава бях в Марсилия, продавах крепостни на баварския княз за египетски жълтици (султан Каитбай предпочиташе стража от руси момчета) — при мен, в Марсилия, се яви един непознат. Каза ми, че идел от името на дук Еркуле ферарски; показа ми в уверение печата му.

За Еркуле, ако питате, трябва да кажа, че и в подземния свят такъв разбойник не е имало. Вярно, по наше време не се усещаше голяма разлика между разбойници и владетели — аз поне не я виждах. Но из Италия бяха се навъдили едни съвсем открити разбойници всред владетелите, защото тия непрекъснати войни така ги разоряваха, че трябваше отнякъде да покрият разходите си и го удряха на пладнешки грабеж.

Ето. да речем, Буколини — никой не знаеше откъде се е взел Буколини, а той обсади Озимо, при Анкона (докато самата Анкона принадлежеше на Светия престол), завладя го и през същата 1484 година му търсеше под дърво и камък купувач. Продаваше пристанище срещу пари, честен кръст! Или пък Медичи, лоРенцо, господарят на Флоренция беше почтен и много уважаван мъж, въпреки войните си срещу Светия отец. Друг един Медичи, корсар по занаят, превзе Хиос, уж вече султанов, и му събираше данъци, и го управляваше с бой. Искам да кажа, че нямаше по наше време точна граница между корсари, разбойници и князе — все тя. Сега, викате, имало. Хубаво.

Та дук Еркуле беше жив разбойник. Кому откъдето потрябваше да направи някаква беля в Италия (да започне война, да получи наемници, да отпъне някое село или проход), се обръщаше към аук ферарски. И той не отказваше. А тия работи вършеше най-вече с помощта на нашего брата. Затова, щом в Марсилия ме намери оня човек, бях сигурен, че става дума за големи пари — нали бе споменато името Еркуле Ферарски!

Оня човек ме предупреди, че работата била от най-тайните. Разбира се, заплаши ме, че няма да гъкна, ако рекат да ме очистят. Излишно, нашего брата знае да мълчи. И ме накара да замина с него за ферара. Дукът искал да ми говори лично.

Оставих на своя съдружник (също генуезец) да продава баварците и потеглих. Във ферара ме приеха веднага. Дукът, де. За разлика от другите големци, Еркуле уреждаше тия дела винаги лице в лице, затуй и успяваше, щом се залови.

За дука, какво да ви кажа, човек като човек. Само говореше много дръпнато, сякаш ей сега ще се сбие; искаше да го разбереш от половин дума. М така, съвсем накъсо Еркуле ми съобщи, че трябвало да устроя отвличането на оня султан, дето много се приказваше.

Не бях очаквал толкова дебела работа. Всички говореха, че светите братя от едикой си орден пазели султана като очите си. Та как виждаше тая дук Еркуле?

Попитах го тъкмо така: как я вижда?

— Аз, ако я виждам, защо ще викам тебе, простако! — Не преувеличавам, такива бяха обръщенията му. — Не ти искам отговор днес, нито утре. Помисли, поговори с хората си! Само поемеш ли работата, трябва да я свършиш, ясно? Иначе ще се оправяш не с разни търговци от Генуа или князчета баварски.

— Дожът на Венеция ли ще плати? — поисках да изскубна нещо. По наше време и в Италия най-големите сделки от тоя вид ги плащаха венецианците. И с тях най-малко биваше шега, вярно е.

— Ха, дожът! — озъби се Еркуле. Толкова му изкопчих. — Връщай се в Марсилия, уреди всичко и ми съобщи цената!

Изведнъж ми дойде смелост. Щом Еркуле търси мен, навярно другаде вече не е минало. И ми възлагаше не що да е, ами султана, дето монасите… Знаехме вече, че султанът е най-голямата сделка по наше време, по-голяма не може да се измисли. Е, какво! Аз да заложа главата си, без дук Еркуле дами каже кой плаща, така ли? Ще рече, ние сме хора тъмни и няма какво да питаме. Неее!

— Искам да зная кой плаща — рекох и сам си се учудих. Еркуле спря — защото беше се разхождал през целия ни разговор — и ме изгледа, сякаш ще ме смачка. После се разсмя.

— Искаш да знаеш, а? Хайде, знай! Така и така ще те очистят, преди да проговориш. Плащат двама: крал Матиаш и малкият дук. А? Глупав си, иначе би предпочел да не знаеш, та дано отървеш главата.

— Ние умеем да мълчим, Ваше височество — казах достойно. — А кога ще платят двамата въпросни господари?

— Когато се плаща. За свършена работа.

— И такова сме виждали. Ударят ти ножа, вместо да платят. Не започваме работа, преди на името на Батиста Спиньола в някоя римска или флорентинска банка — изберете си — да бъдат внесени сто хиляди дуката. Само така.

— А как ще завършите? — пак се смееше дукът, забавляваше се.

— Ще го пресметнем. Нашите разходи и печалбата ни. Разликата ще получим при предаването на султана. Не ще си сложа повече от десет хиляди печалба, честен кръст!

— Те, твоите кръстове!… процеди Еркуле. — Известно ли ти е, че султан Баязид събира сто хиляди дуката годишно от цялата си империя? — А.ти ще ги вземеш за една нощ.

— Не, тях не ще взема, ще ги дам — поправих го. — Мисли ли Ваше височество за разходите ми? Та аз ще работя поне с трийсет души прежалени хора.

— Прежалените са евтини — пресмяташе наум дук Еркуле. (Ще ви кажа какво пресмяташе: че трябва да поиска от ония двама господари към двеста хиляди — двегодишния доход на най-голямата империя, — та да остане и за мен, и за него, дука.) — Няма ли да чуя нещо по-разумно?

— Няма, Ваше височество. Питайте и други, такава е цената на султана. Не бойте се, ще платят и ще си ги върнат тройно.

— Хайде, тръгвай! — приключи Еркуле ферарски,. — Ще предам колко искаш.

Така, аз пак си заминах за Марсилия. Из пътя разсъждавах кого да натоваря с тая работа. Спрях се на съдружника си — не случайно бях го взел за съдружник. Много изпечено момче, прибрах го от улицата и го държах с едни работи, дето откарват на колелото за мъчения, ако река да проговоря.

Намерих го в Марсилия, вече беше натоварил баварците за Кайро, брои ми парите — сметките му бяха винаги наред. Разправих му за работата и той се стегна за една нощ. Защото решихме да замине на север и подразбере в коя крепост пазят сега султана — не беше мъчно, дочуваше се. После някак да се докопа до някого от хората му и им съобщи, че маджарският крал е уредил бягство. Нека се уговорят там и да се върне. Тогава вече ще известим на дук Еркуле, че всичко е уредено, ще проверим дали кралят е внесъл парите и ще я свършим, ако рекъл бог.

В цялата история моят дял не беше решаващ: чрез мене всъщност — защото имах име в подземния свят — Еркуле възлагаше работата на Джовани, съдружника. Затова — макар за очи да се пазарях с Джовани признавах си, че ми иска не много: трийсет и пет хиляди, така се съгласихме. Знаех си, че докато работи, ще станат поне петдесет, такъв си беше той, умееше да проси и настоява, да ти обажда всяка заран какви нови разходи са се явили. Но и петдесет не бяха много.

С една дума, към края на септември Джовани замина на север, като водеше три коня товар — книги, говореха, че султанът купувал книги, а Джовани трябваше да си придаде безобиден вид.

Аз чаках Джовани и много се боях за него, защото е известно, че братята от кой да е орден нито са елени, нито прощават. По туй време ме навестиха двама поотделно. Единият се викаше Цезар Валентин и говореше слабо езика ни. Бил изпратен от краля на Маджарско, каза, и питаше докъде е стигнало делото. От него изкарах съвсем малко — парите накрая, казваше. Но аз разбрах, че кралят е много нетърпелив, и това ме зарадва веднъж да измъкнеш султанчето. тогава ще почне истинският пазарлък! Ако успеем да го скрием, разбира се.

Вторият, дето дойде, беше Пиетро Мъченика от Мантуа, него познавах отдавна. Викаха го така, защото заради един тлъст обир бе висял две денонощия на колелото, бяха го рязали, горили и драли (не целия, да не си речете), а той оживя и взеха, че го помилваха. Та Мъченика идеше от името на Шарл Савойски. „Личи си, че Шарл е вчерашен — помислих. — Иначе ще повери ли работа на Мъченика, дето майка си продава и спи със сестра си!“ Знаете, и между нас има свестни и никакви, макар всички да минаваме общо за мръсници.

Мъченика много ме разпитваше докъде сме я докарали, защото малкият едва ли не ядял и не спял от мъки по своя обичан приятел, и все така щяло да е, докато не го видел на свобода. Но аз забелязах това, дето Пиетро изпитваше твърде изтънко как, кога и къде, та заключих, че може и да е намислил нещо си: сам да устрои бягството на султана например и да си го скрие той за пазарлък. Затова побързах да го отпратя как да е, а той все пак ми измъкна два дуката, уж нямал пари да се върне в Савоя.

Бях вече взел да се боя, че Джовани е влязъл в клопката и ще ми трябва нов съдружник, когато — към края на декември — той се върна. По туй време в Марсилия е истинско свинство, не духа, ами направо убива мистралът и по цели дни пристанището е пусто — хората се крият из подземията, за да не ги влудява воят на вятъра. Така и аз си седях на завет, когато чух гласа на Джовани. Израдвах му се много — дотогава нашата работа все ми се струваше ялова.

Джовани беше неузнаваем. Облякъл той вълча шуба, а дрехите му — позволете да разбирам — бяха от фландърска вълна. Пуснал голяма брада, ръкавици носеше, че чак и пръстен.

— Охо! — рекох, след като разменихме някоя дума. — Много си се разпуснал. Да не ядеш на зелено маджарските пари?

— Не — отговори Джовани. — Ям в брой. На Джем султан парите.

— Нима успя да му говориш?

— Би било глупаво. — (Забелязах, че Джовани важничи ужасно, уличният му просяк!) — Но говорих със Саади. Моля! — подаде ми ръка. — Тази ръка я е целувал Саади, първи велможа на Джем султан.

— И какво уговорихте?

— Първо нека хапна, любезни съдружнико! — прекъсна ме Джовани и сне шубата си. — Първо ме напой, че тогава!

Това не беше лошо. Джовани можеше да се прави не на търговец, ами дори на княз, но напиеше ли се, отпускаше език и изказваше майчиното си мляко. Та, седнахме да пием и Джовани си каза:

— Ех — каза, — Батисте, нашата сиромашия свърши! Ще купиш не кораб, ами пет, Батисте, а аз може да купя двайсет. Й ще се приберем в Генуа, издокарани като картинки, ще се отровят генуезци!

— Е, е! — казах. — Полека!

— Никакво полека! — отговори Джовани. — Всичко е готово. Как съм се промъкнал в Буазлами (скоро преместили там султана), няма думи. В Буазлами минах за търговец на книги, а трима братя гледаха с по четири очи що за книги изкарвам из сандъка. Както и да е, тогава не свърших нищо, ами се направих, че ме присвива, и останах в селото. После платих на едно момче да ме срещне със Саади — той е едничкият турчин при султана. Срещнахме се, докато Саади уж идеше в селото за някакви билки, и му предадох всичко, дето говорихме ние. Споменах там за краля на Маджарско и за Шарл, казах, че трийсет души верни хора са се заклели над кръста да изведат султана от плен. Оня Саади се хвърли да ми целува ръцете — такъв им е обичаят, изглежда. — а аз му наредих да пита господаря си кога и къде. Саади отговори, че втори път едва ли ще се измъкне незабелязан из крепостта и затова нека уговорим веднага. Уговорихме. На другия ден взех, че оздравях и потеглих. Това е, Батисте.

Не ми убягна, дето Джовани премълча най-важното: какво са уговорили. Искаше може би да ме измести пред дук Еркуле.

— Какво уговорихте? — попитах.

И разбрах, че Джовани не е чак дотам пиян. Той ми смигна и по господарски сложи ръка на рамото ми:

— Който много знае. рано остарява, Батисте. Като му дойде време, ще научиш.

Блъснах ръката му от рамото си. Уличникът — той ще се държи отвисоко с мене, дето му дадох хляб!

— Не забравяй, братче — срязах го, — че парите са внесени на мое име. Никой не е чувал за някой си Джовани.

Джовани явно оцени думите ми.

— Ти от шега не разбираш — каза. — Като не разбираш, слушай: в Буазлами имало подземен изход към реката, тя е ниско. Изходът е скрит, някога го използвали при обсада. Саади ми обади, че един слуга, дето много обикнал султана (Саади говори така, а навярно е за пари), им открил изхода. Но те двама — турците — не смеели да се измъкнат, защото на няколко пъти опитвали били бягство и все не успявали. Нямали са никого, който да ги чака и преведе. И решили, че без помощ отвън не ще минат. Затова ми целуваше ръцете — отдавна чакали някой да потърси султана. Саади ми обясни изхода; там на десети февруари посред нощ трябва да съм с нашите хора.

— Къде се пада изходът? — не го оставях да шикалкави.

— Е, това вече не ти е нужно, Батисте. Там ще бъда аз, не ти, нали? Ако ти беше до пътуване, защо не отиде в Буазлами, а?

Въздъхнах си, Джовани беше по-млад от мене дванайсет години, по-висок — с цяла глава. Не бях нито за бой, нито за отвличане на султани зиме. „Нищо — утеших се, — той ще държи султана, аз — парите. Ще се спазарим някак.“

На другата заран преведох коня си под мистрала — водех го за юзда, защото не ми се падаше отвисоко — и потеглих към ферара. Мислех си колко много хора и колко много ще загубят, ако из пътя ме нападнат разбойници — истински, не като дук Еркуле или Джовани. Но не ме нападна никой. Преминах през Касис, Ч йота и Ница — преди три години, спомних си, тъкмо тук бяха големите зрелища по посрещането на турчина. После забих в сушата и само за три дни стигнах ферара.

Този път чаках много дълго в трема на дук Еркуле ферарски. Въведоха ме при него привечер, та говорихме на свещи. Дук Еркуле беше в дебел халат, който го правеше толкова широк, колкото и висок, и пак се разхождаше из стаята като звяр.

— Ха! Синьор Батиста, а? — избухна в смях дукът, щом застанах на вратата му. — Как сме, синьор?

— Добре, смея да доложа. Ваше височество, работата е готова. Искаме от крал Матиаш — извън парите, за които говорихме — четири смени коне, по три коня всяка.

— Защо по три?

— За двамата турци и моя човек.

— А защо четири смени?

— Така пресметнахме пътя от Буазлами до ферара.

— И за кога това?

— За десети февруари, смея да доложа. Ако се уверя, че стоте хиляди са внесени преди това.

— Знаете ли, синьор Батиста — започна дукът, след като се убеди, че не лъжа. — Възникна малка мъчнотия. Крал Матиаш отказва да заплати толкова скъпо бягство. Той счита, че една такава работа не може да бъде докрай сигурна, и с право.

— Ние ще предадем султана срещу парите — настръхнах. — Никой не му ги иска предварително.

— Да, и аз казах това на Цезар Валентин. Но остава въпросът за цената.

— Пазари се крал Матиаш ли, Ваше височество, или друг някой? — кипнах аз. (Нашего брата може и без церемонии; ние трябваме на големците, не те нам.) — Нещо през много ръце преминава цялата работа, много посредници се набъркаха.

— Пазари се тъкмо крал Матиаш, синьор — ехидно подчерта дукът; обичаше да се гаври с хората, вечна му памет. — Бихте му палили свещи, ако само се пазареше. Крал Матиаш просто се отказа.

— Какво! — не вярвах на ушите си, ами че ние бяхме се трудили като добитък, бяхме си заложили живота! Джовани, де.

— Такова. Отказа се. Бил разчитал, съобщи, че цялото ще му излезе около десет хиляди жълтици!

— Нека той краде султан за десет хиляди! — Не се помнех. И изведнъж нещо ме жегна: — Кога научихте това. Ваше височество?

— През октомври. Към средата на октомври. Защо питате, синьор?

— Защото можехте някак да ни известите. Ваше височество.

— Не се сетих. Пък и знаех, че ще дойдете вие.

Не съм видял как излязох от двореца му. Забелязах в ръката си неголяма кесия и си спомних, че на сбогуване Еркуле бе ми казал: „За мълчанието.“ Не беше за мълчанието ни, не вярвайте! Дукът просто предвиждаше, че може пак да му потрябваме, и не искаше да се разделим със зло — нашего брата са злопаметни, известно е.

Вървях из тъмните улички на ферара и ми беше до плач. Дожаля ми дори за Джовани. който се виждаше богат и знатен, чиито ръце бе целувал някой Саади; дожаля ми най-вече за мен си. дето бях се надявал на свои кораби, дано изплувам из подземния свят на Генуа и Марсилия.

Дали не ми е било жал за Джем султан ли? Не.