Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Ивайло Маринов
Обработка
Сергей Дубина (12 септември 2003)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Вера Мутафчиева, СЛУЧАЯТ ДЖЕМ

Седмо издание, 1992

Редактор Марта Владова

Художник Петър Рашков

Технически редактор Совка Кръстанова

Коректор Станка Митрополитска

Цена 29.95 лв.

Издателска къща „Христо Ботев“

София, бул. „Цариградско шосе“ 47

Издателство „Български писател“

Предпечатна подготовка „О. К. Прянов“

Печат „Балканпрес“ — София

История

  1. — Добавяне

Четвърти показания на поета Саади за случилото се през юни 1482 година

Вие не познавате Ликия.

Струва ми се, по света не би се намерила среда, която поточно да отговаря на нашите мисли и мъка от Ликия през онова лято на 1482 година.

Планините на Ликия са съвсем голи. Някога, говорят, по времето на финикийци и елини, били покрити с кедрови гори. Но нали кедърът е особено пригоден за кораби, в течение на векове кедровото дърво от Ликия е плувнало — разнасяйки нетърпеливата жажда на пътешественици, търговци и корсари — по всички световни морета.

Тогава, през 1482, в Ликия не бе останала следа от дърво или храст. Порои, бури, пустинни ветрове бяха не само оголили планините й-бяха ги превърнали в някаква невиждана, злокобна пустиня. Ликия надвисваше над нас в кървавочервени, изветрени пясъчници; Ликия слизаше към брега в едри плочи, сякаш огромен покрив, върху който не може да закрепи крак никой кон; Ликия стенеше и се оплакваше със свистенето на безбройните си тесни клисури — самата Ликия бе една жежка, безизходна мъка.

Из тази Ликия се лутахме ние — няколко хиляди победени мъже, загубили вяра в късмета си. Един бог знае защо именно се лутахме, а не стояхме на място; никоя част от Ликия не ни предлагаше повече от друга, навсякъде очите ни срещаха същия отказ на природата да ни помогне, приюти и утеши.

При все това ние крачехме. Заобикаляхме по кози пътеки чукарите, слизахме в проходите и изкачвахме с триста мъки плочниците. Топяхме коравия като камък пексимет в някой извор под сипея, почивахме час-два. Пасяхме конете в някоя долчинка, покрита с пустинен лишей, нощувахме върху голата скала. Един дълъг керван от човешки сенки блуждаеше из Ликия, без да знае какво търси.

Не, все пак знаехме нещо: Баязид рано или късно ще научи, че сме тук, върху безмилостната земя на Ликия. Тогава Баязид дори няма да ни нападне. Той ще огради планините с верига предана войска и ще чака. Ще чака месец или година, докато изкапем съвсем, докато пустинният вятър пресуши или зарази изворите, докато конете ни паднат и свърши пексиметът. Така Баязид ще победи, без да е пролял братска кръв.

Не ще има кръв. Труповете покрай скалите ще бъдат съвсем сухи; кожата ще звънти, изпъната върху ребрата им, а очите ще бъдат дълбоко вкопани, сухи и те.

Всеки от нас през ония непоносими юнски дни на 1482 бе преследван от видението на собствената си смърт. Затова бяхме тихи. Керванът ни се изнизваше като болна змия през теснините — без звук.

Вие сте твърде далеко от нашето време, всичко у вас е различно. Не познавате чисто мъжкото тържество след една победа, в която са участвували ръцете ти. След битка, от която си спомняш лицето на своя враг, из която си изнесъл пленено оръжие или си извел вражи кон. Нашите победи бяха сетивни, затова за вас радостта след такава победа е чужда.

Но ние бяхме различни и в друго — в примирението, последвало един наш разгром. То не бе плахост или невяра; просто съзнание, че не си успял и трябва да понесеш онова,което произтича от поражението ти — мъки, глад, смърт. Точно така мислехме ние през дните ни в Ликия: бяхме загубили, оставаше да изчакаме своя край. Няма милост за победения и не разчитахме на милост.

Не зная какво би станало с Джем, ако и тук не ни следваше Касим бег. Не Джем, а Касим не искаше да приеме нашето поражение. През няколкото кратки седмици — докато жънехме нетрайни победи из Карамания и Анадола — Касим беше се видял възкресител на своята затрита държава. Касим бе сключил договор с Джем, че земята на Караманогулл ще бъде отново свободна, щом Джем победи. Сега Джем можеше да се отпусне в смъртта — тя не би попречила да преживее държавата на Османовци. Но Касим знаеше, че неговата смърт ще бъде краят на Карамания, пълният.

Гледах го как денонощно бди над Джем. Той го убеждаваше, че не всичко е загубено, че поражението на Махмуд бег е чиста случайност, а тържеството на Баязид — без основа.

Джем го слушаше с безразличие, от което настръхвах. Сякаш Касим говореше не нему, а просто виеше мъката и надеждите си срещу пясъчника на Ликия.

Все тъй ще ги запомня двама през онези дни; Касим изпънат от воля и Джем — чужд на всичко, отрешен.

Така беше до часа, в който ни застигна румелиотът.

Ще ви се стори невероятно. И все пак някой измина пътя от Адана (където държеше основните си сили Баязид), търси ни и намери в безразборно струпаната Ликия.

Беше привечер. Привечерите в Ликия не носят спокойствие, както другаде. Още по-потискащо се изрязват там червените скали върху червеното вечерно небе, а сенките им покриват плътно впадините, мастиленочерни, студени като гроба.

Бяхме разпрегнали и разседлали, защото се готвехме за нощта. Мъжете стояха във върволица към извора — навярно едничкият извор на ден път оттука. Всеки загребваше своя съд или мех вода, трийсетина глътки, не повече. Тя трябваше да стигне за ездача и коня.

Непознатият се смъкна при извора някъде изотгоре, откъм скалите. Сетне научихме, че е държал все билото — доколкото може да се говори за било в Ликия, — дано ни открие. Забелязах го още когато се смъкваше из сипея, полу на крака, полу по задник. Отначало слънцето го оцветяваше червено и той изглеждаше измислен. Рекох си, че вече започват видения — нищо в пустинята не е така действително, както виденията.

По-ниско, в сянката, непознатият ме убеди, че е жив човек. От раменете му висяха дрипи, остатък от спахийски дрехи; чизмите му бяха тъй продънени, че оттам стърчаха пръсти, огризани сякаш. Втурнах се насреща му с ръка върху ножа; ножът бе успял да стане продължение на собствената ми длан, какво не прави войната от човека.

Щом ме мярна, непознатият вдигна ръце — не идеше със зла мисъл, подчерта. Наоколо ни се струпаха още наши. Не бяхме виждали жива душа от седмици, ако не броим пустинните пастири, които навремени се появяваха върху ръба на някой хребет, за да изчезнат след миг.

— Ида при Джем султан! — изхриптя непознатият. — Жив ли е Джем султан?

Помислих си, че този май е смахнат. Диво святкаха очите му; от целия него идеше напрежение и заплашваше да се отприщи във вик.

— Ела! — улових го нарочно за ръка. Зная, че лудостта се пресича най-сигурно от човешки допир.

Джем беше станал. Странно — дори нещо така дребно като появата на чужд човек всред кервана смъртници стигна да оживи лицето му.

— Пратеник от Баязид ли? — попита той и аз се смаях, дето мисълта за Баязид вече буди надежди у брат му.

— По всички дяволи Баязид! — изруга непознатият. — Ида от румелийското спахийство. А ти, султанъм, ако приемаш да говориш с Баязидов човек, върви по дявола и ти!

На такива думи всеки мъж следва да отвърне с удар, съвсем справедлив. Джем не посегна.

— Говори! — каза той.

— Султанъм! — ненужно високо кресна спахията. — Анадола те предаде. Анадолските спахии не виждат каква примка изхлузват сами на шията си. И нека! А защо не се обърнеш към Румелия, султанъм? Ето, тук те последваха едничко караманлиите, защото османската държава им е враг. Много са враговете на Османовци в Румелия — гърци, българи, арнаути, сърби, — само в Румелия ще успее бунтът против Баязид!

Спахията млъкна, беше в края на силите си. Аз гледах Джем. Той се обиди едва сега.

— Дотам ли я докарахме? — рязък бе гласът му. — Нима аз ще воювам не срещу брат си, а срещу властта на Османовци? Това ли ми предлага румелийското спахийство?

— Не това — отговаря оня почти свястно. — Но в една борба човек използва съюзи. Помисли си за Муса Челеби, сина на Светкавицата, той намери съюзници точно в Румелия.

— А как завърши Муса? — прекъсна го Джем.

— Зле, знам. Но ти не си Муса.

— А защо не? — Джем го каза уж мимоходом, но не ме измами: през дните след разгрома ни на Джем беше страшно нужно да чуе кой е всъщност той.

— Дори само това, че си наполовина техен, че майка ти е тяхна, ще вдигне неверниците за тебе.

— Аз искам думата на румелийското спахийство, не на християните от Румелия — студено вметна Джем.

— Слушай! Ние бяхме силата на Мехмед хан, защото най-вече из Румелия се ширеха земите на джамии, защото всеки от нас живее от село, което довчера е било вакъфско и от утре наново ще стане. Ние сме съучастници в греха на баща ти към мюсюлманството, за нас не ще има прошка. Утре остават без земя и плата половината румелийски спахии — кой мъж не ще се вдигне да брани дома, хляба и господарството си? Спахиите от Анадола ще си останат спахии, все едно дали управлява Баязид или Джем — затуй те и предадоха. Нашата е изпята, ако Баязид се удържи… Защо заложи на Анадола и сам отстъпи Румелия? На какво искаш да бъдеш султан — дали на този гол пясъчник и сипеи, на юруците и туркмените? Виждал ли си Румелия, султанъм?

— Не — каза Джем. — Баща ни никога не ни пропусна в Румелия.

— Знаел е защо! — дързостта на полусмахнатия спахия нямаше граници. — Не може човек да види Румелия и да не я пожелае. Премини отвъд, Джем султан!

— Ще говорим после. Нахранете го с каквото има. Ела при мен, Саади. И Касим бег.

Нашите поведоха пратеника, а ние седнахме там, където допреди малко бе седял Джем. Мълчахме. Джем беше се опрял върху пясъчника, втренчен празно.

— Какво ще кажете, приятели? — запита ни по-късно. — Имам ли право да търся отново изход?

— Че как не! — бързо отвърна Касим бег. — Нима се колебаеш, султанъм? Румелия ти предлага вярност…

— И Анадола ми предлагаше вярност, нали?

— Онзи е прав: Анадола малко ще загуби, ако я владее Баязид. Ще пострадаме аз и Карамания, да речем. А спахийството от Румелия наистина би понесло много. Там ще намериш и съюзници.

— Не ти ли грози съюзът с неверници, Касим бег? — стрелна го изниско Джем.

— Какво пречи да извадиш кестените из огъня с техни ръце, султанъм?

— А защо да мислим, че те не ще прозрат сметките ни, Касим бег?

— Нямат голям избор — натъртено отговори Касим бег. — Както нямам избор и аз. Защо трябваше да повярвам, че ще удържиш договора си с мен, ако успееш? Повярвах — какво ми остава? Длъжни са да ти вярват и те, това е простата истина.

Знаех, нищо не дразнеше слуха на Джем повече от ония истини, които се наричат прости. За него те бяха не прости, а животински, все му се струваше, че човешката истина трябва да бъде именно сложна.

— Е, добре — каза след някое време Джем, заговори горчиво. — Щом стигнахме до простите истини: каква ще бъде твоята печалба, ако аз пренеса бунта си в Румелия?

— Съвсем проста — отвърна с достойнство последният Караманоглу. — Докато ти отвличаш силите на Баязид в Румелия, аз леко ще отърва своята земя. И ще се сбъдне онова, което ти подписа, султанъм: държавата на Караманогулларъ ще оживее.

— Да… — призна Джем. — Смешно е наистина, че най-близкото до ума така бавно стига до ума ми…Свободен си, Касим бег. Само те моля да извикаш румелиота.

Онзи направо изглеждаше прероден. Възбудата, вниманието на нашите, а навярно и водицата му бяха върнали сила. Сега видях и че е жилав, изпечен мъж с умно лице. Никак не приличаше на луд.

— Трябва да ти донеса, султанъм — започна непитан, — имената на тримата санджакбегове, които ме изпратиха: Чирменския, филибешкия, Димотишкия.

— Подозирах — отговори Джем. — Точно техните санджаци имаха най-много вакъфска земя до законите на баща ми. И какво точно ми предлагат те?

— Предлагат ти да се махнеш от Ликия — това е смъртен капан. По пътища, които сам избереш, се прехвърли в Румелия. Щом Баязид научи, че не си вече тук, ще обере и войските си. Тогава и ние ще се приберем по своите санджаци. А ти ще ни дадеш знак, че идеш. Толкова се иска от тебе.

— Това обещание чувам не за първи път. С него ме извика из Кайро анадолското спахийство. За да побегне при третия бой. Какво ще бъде, ако и румелиотите отведнъж решат, че властта на Баязид не е така черна?

Спахията смутено замълча. Не знаеше как да отговори или пък считаше, че ще изрече дързост. Вече освестен, той явно благоговееше пред своя повелител.

— По-лошо от Ликия не ще бъде, султанъм — каза най-после. — А виждаш ли… как да река?… Ако трябва да търсиш подслон, де… по-леко ще ти бъде при тях.

— При кои? — не повярва на ушите си Джем.

— При неверниците — измънка предпазливо спахията. — Те са халтави, нали ги знаем. При тях убийството е смъртен грях, такива са. Ще те пощадят, наполовина си техен.

Боях се, че Джем ще избухне. Дори аз, най-близкият му, не успявах да предвидя до какво довежда Джем напомнянето за неговия произход. Понякога той го приемаше едва ли не като ласкателство, а други път пламваше, сякаш ударен през лице с опакото. Сега май стана това.

— Цял съм правоверен! — изговори Джем със съвсем неприсъща му надменност. — Чудно ми е, че войниците на моя баща сами ме тласкат към едно забравено родство. Аз се боря и ще победя като Османовец, запомнете това!… Можеш ли да потеглиш утре заран? — промени глас Джем.

— Ще мога.

— Вземи кон, пексимет ще ти дадат. Занеси на санджакбеговете, че съм съгласен с думата им. Нека ме чакат! Ще извърша всичко по човешките сили, за да застана на румелийските граници. Тогава ще ви чакам пък аз.

— Вярвай в нас, султанъм! — почти изрида онзи, трогнат от тъй доверчиво величие. — Кой спахия на Румелия не ще поеме след Джем? Слънце наше! Жива ръка на покойния Завоевател!

Джем стоеше пред румелиота, тържествен, без да забележи как нещо налудничаво се прокрадва в тия твърде леки обещания, в тия плачливи възхвали.

А аз през онези дни в Ликия бях така сраснат с мисълта за своя край, така непрестанно бе пред очите ми моят труп, прострян под скалите, сух като отдавна отсечено дърво, тих и успокоен — най-вече успокоен, свободен от нужда да се движи и страда, — че сега ми се стори нетърпимо, дето този час на сладко небитие се отдалечава и отново съм длъжен да живея. Ако искате, вярвайте: трябва да си бил лете в Ликия, да си бил победен и част от една осъдена войска, да си поет и влюбен, и присъствуващ на мъките на своя любим, за да разбереш колко нежелан може да изглежда животът.

Спомням си, преди да си отиде, спахията ни обяви своето име и чин — бил алайбег на Виза, казвал се Исмаил. Изпратих го с очи. Чувствувах се отпаднал. Легнах върху пясъка. Вгледах се в небето — нощем над Ликия то е съвсем черно.

Джем седеше до мен. Ако протегнех ръка, бих го допрял. Не исках. Усещах, че цялата ми преданост е недостатъчна да извлече Джем от неговото усамотение. „Колко много неща, боже — помислих си: — честолюбие и гордост, отговорност пред историята и неотговорност към деца и майка, воля и безпомощност — колко много неща си натрупал, за да направиш от мъжа най-самотното същество на света…“

Не бях заспал, когато Джем привлече чула и също легна до мен. Беше премръзнал от нощния хлад, а не трепереше. Подврях под раменете му наметката, притиснах се о гърба му да го сгрея. Джем не продума. Вече се унасях, тогава чух:

— Саади, претеглих всички възможности. Наистина трябва да гоним Румелия, а пътят за там минава само през християнски страни. Страшно, нали? Но алайбегът каза право-те са друг свят. Затова ги и бием, защото за тях е закон милостта, а първо задължение — помощта към страдащия. Говорила ми е мама… Може и да е вярно, Саади, че съм половина техен — чужда ми е нашата безогледна жестокост, низките ни средства в името на велика цел. Може и да съм по малко христянин, без да го зная, Саади?

„Не си! — исках да му кажа. — Ти не си нито наш, нито техен. Поетът е винаги ничий и принадлежи само към вечното, велико и слабо семейство на поетите. Не на земята е нашата родина, Джем — исках да му кажа, — тук ние все ще бъдем изгнаници… Не се заблуждавай, приятелю, че има човек, способен да пожали някого, освен себе си — туй е стара заблуда на поетите. Нека умрем още тази нощ, Джем — исках да го помоля, — дано се приберем най-после у дома…“

А замълчах. Боже мой, защо замълчах! Защо не спестих на Джем живота и всичко, което животът не ни пести; защо през онази нощ в Ликия аз със своята ръка не сложих край на Джем, за да остане жив споменът за един двайсетгодишен поет, излян от светъл бронз, рус, очарователен и слаб!

Защо се боим от ранната смърт, приятели — та ние убиваме себе си много по-пълно с това, че живеем?…