Вера Мутафчиева
Случаят Джем (11)

Първи показания на Д’Обюсон, велик магистър на Ордена „Свети Йоан Ерусалимски“, за историята и състоянието на същия Орден

Според вашите и всички закони аз съм свободен от показания — никой не е длъжен да свидетелствува в своя вреда, така гласи законът. А аз се страхувам, че диренето по случая Джем ще завърши с ново обвинение срещу мен, преди всичко срещу мен. Защо мисля така ли, питате? Защото имам дълъг и тъжен опит в тази насока.

Започнаха да ме обвиняват отдавна, вече триста години. В разни писания (от романи до политически трактати) аз бях обрисуван по-чер от дявола, приписвани ми бяха черти на живо чудовище.

Простете, гдето отправям укор към потомството — прието е да се счита, че то не греши. Но не забелязвате ли: от една страна, аз съм уличен в седемте смъртни гряха, а от друга — историята ме сочи като най-изтъкнатия велик магистър на Ордена? Кое от двете е истина?

Не ми отговаряйте, зная го сам: истина са и двете. Истина е, че по мое време един държавник не стигаше до величие, ако не би приел не само образа, а и похватите на звяра.

Възразявате, че определението било твърде пресилено. А искате ли да ви изброя няколко мои съвременници, оставили завидна следа в историята?

И така:

Аз бях съвременник на Людовик XI. Той опита да сглоби феодалните държавици между Рейн, Пиринеите и Океана в нещо, което послужи за основа на днешната френска държава. С неимоверни комбинации и напредничав държавнически усет. Е добре, кой беше Людовик XI? — Изверг, извинете за термина. Още млад, той въстана срещу баща си и води с него съща война; възцарен, той не подбираше средствата си — кама, отрова, доноси и изтезания. Затворените противници на Людовик XI прекарваха години в клетки, дълги, широки и високи по осем стъпки. Те ядяха, спяха и ходеха под себе си в такъв кафез! Отвратително, нали? А Людовик обичаше да се разхожда между тия кафези и да води саркастични разговори с неволните си гости.

На всичко отгоре той беше шут — човек, който получава удоволствие от гавра с хората и със собственото си достойнство. Той посещаваше своите владения, облечен като прост занаятчия, и кокетираше с гражданството, докато утрояваше данъците му. Това бе накратко Людовик XI, сочен от историята като обединител на франция.

Аз бях съвременник на трима папи — Сикст IV, Инокентий VIII, Александър VI. Изключвам от характеристиката си Инокентий само защото беше мой личен приятел. Другите двама се степенуваха по низост. Всеки от тях поддържаше открито жена или жени, хранеше от две до шест незаконни деца, веселеше Рим с карнавали или бикоборство. Така изглеждаха по наше време духовните ни глави, за да стигнат връхния си образ, въплътен именно от Александър VI, Родриго Борджиа, бащата на Цезар и Лукреция. Необходимо ли е да ви го описвам подробно? Имаше ли престъпна интрига в Италия от края на XV век, където да не се открие почеркът на Борджиите? Впрочем пред прага на Реформацията нашият клир показа — и показа с пълна сила — на какво е способен.

Аз бях съвременник на Лоренцо Медичи, тирана на Флоренция, който прекара живота си в невероятни съперничества и войни; бях съвременник на Владислав V, който уби по-големия син на Ян Хунияди и натика в затвора по-малкия; бях съвременник на Цезар Борджиа, който възкреси светската мощ на Папството чрез ред войни — най-типичния наследник на Ренесанса, любовник на собствената си сестра; бях съвременник на Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска, които изпратиха Колумбовата ескадра да граби и зароби Новия свят, призовавайки за върховен арбитър в първите си колониални спорове с Португалия кого мислите?

— неподкупния, мъдрия, справедливия Александър VI!

Трябва ли да изброявам нататък? Бих искал да ви напомня само още един мой съвременник, макар много по-млад: Николо Макиавели. И тук историята бърка — не Макиавели измисли макиавелизма, за да възпита в него поколения държавници. Той просто отблизо бе наблюдавал държавния живот на нашето време, обобщи го и нарече нещата с имената им, оправдавайки всяко престъпление, въздигайки низостта, двуличието, измяната в теория.

Защо ви говоря това, питате, знаели сте го били и без разобличителната ми реч. Много се радвам. А защо пък вие, които тъй много знаете, отправяте укор към един мъртвец просто така, извън мерките на времето му, като изхождате от някаква извънисторическа справедливост?

Отначало, когато бях призован, смятах да мълча — аз съм отчетен пред съвестта си и бога. Ако заговорих, ако смятам да говоря занапред, то е, защото все пак никой не е безразличен към оценката на историята. Аз ще докажа, че действувах в името на нещо, в нечий интерес. Няма защо аз — когото родът Д’Обюсон е считал за своя гордост — да премина в историята като петно върху Д’Огюсоновци.

Преди всичко трябва ли аз да отговоря на молбата ви: Аз съм да кажа няколко думи за нашия Орден, защото — твърдите вие — днес малцина познавали неговите цели и устройство. Това ми е странно, като взема предвид, че той е едничкият църковен орден, запазил до ваши дни своя държава, макар че промени името си — Орден на малтийските рицари. Днес той владее Малта, нищожно островче в Средиземно море, една сякаш забравена всред водите крепост.

Вярно е, Орденът ни имаше малко опака история. За разлика от други рицарски братства, които започнаха като военни сили и завършиха мирно, изхранвайки монасите си от производство на питиета, от училища за деца на добри семейства и прочие, с Ордена на болницата Свети Йоан Ерусалимски (Ордена на иоанитите) стана обратното: той крееше дълго след рождението си, за да се превърне в боен съперник на редица средиземноморски държави.

Началото му отнасяме към единайсетото столетие, когато някои италиански търговци построили манастир в Ерусалим при гроба Христов. Нарекли го „Свети Йоан“ в памет на Кръстителя и го предали на монасите бенедиктинци, един много известен навремето си орден.

Манастирчето с болницата си беряло душа под селджукска власт и се посъвзело едва когато рицарите от Втория кръстоносен поход заели Светите места и основали тук свои държавици. Ерусалим станал тогава средище на Ерусалимското кралство.

Съжалявам, че имате така слаба представа за живота на Светите места от него време — то е наистина една от най-увеселителните страници световна история. Някъде, накрай свят, върху земя, населена с диваци и разбойници, нашите лотарингски, фландърски или ломбардски сеньори изградиха най-чистото възможно феодално общество. Всичко, което на Запад бе срещало противодействието на крал, църква или народ, тук бе установено за часове — нямаше кой да му се противи, защото местните хора през всичките онези стотина години просто не искаха да знаят, че съществуваме и владеем Леванта. Те живееха своя чергарски, пустинен живот и малко им влизаше в работа, че се числели за поданици на едикой си граф, херцог, пък дори и крал.

Впрочем тия дребни държавици — защото тук всеки побърза да си основе своя собствена — бяха осъдени на печална бедност. Храброто западно благородничество не бе съобразило, че основа на разкоша му са били презрените крепостни. Тук, в Предна Азия, те липсваха, а рицарите, превзели с голяма шумотевица Светите места (да признаем, превзеха ги леко, защото едва преди четвърт век Византия съсипа селджуките и из тия места владееше безгрижно междуцарствие), се оказаха негодни да превият към крепостно право войнствените бедуини. Така в крайна сметка имаше налице голям брой крале и херцози, но отсъствуваха селяните.

Моля ви, представете си картина! Нашите сеньори на Изток градяха замъци, устройваха турнири, прибавяха все нови титли към своите стари. Но тъй като нямаше кой да изработи и заплати тяхното велелепие, те скоро започнаха да ядат булгур с овче месо и да носят кръпки върху празничните си мантии. Което е по-лошо — започнаха да недоплащат своите наемни дружини; дружините се пръснаха и се завърнаха на Запад, където за тяхна сметка се потяха добрите крепостни. Така Светите места си останаха без защита. Ситуация, нали?

По едно време — дори не пълно столетие след превземането на Гроба господен — местните племена решиха, че са се нагледали на тази забавна история и пометоха на бърза ръка западняците от Ерусалим. Но преди това се случи подробност, която бе от голямо значение за Ордена ни, а именно — неговото основаване.

Към началото на XII век управителят на манастира „Свети Йоан“ го иззе от бенедиктинците и създаде нарочен орден: „Братя от болницата на Свети Йоан в Ерусалим“.

Първите налети на бедуините наложиха на Ордена военни задачи, все още — отбранителни. Римският отец освети тази промяна и превърна болногледачите в рицари монаси. Те се отбраняваха безуспешно, накрай трябваше да напуснат своето свещено гнездо и през 1187 година поставиха начало на една одисея, пред която бледнее Одисеевата. Така, отстъпвайки все по брега към Акра, която завариха, кажи-речи, ничия, те я завладяха през 1191 година и обявиха за своя държава.

Някой се смее, стори ми се. Вие пак не излизате от мерките на своето време. Чудно ви е как неколкостотин одрипавели войници по занаят превземат някакъв неизвестен им дотогава град и го обявяват за свой — при нас това беше напълно в реда на нещата, прелистете историята.

Така „братята от болницата на Свети Йоан“ заживяха далеко от всякаква болница, манастир и задължения към страдащите, поминавайки от обири из съседни села. Но Орденът им понесе нов удар през 1191 година, когато доведеното до крайности население изхвърли рицарите и от Акра. Те се натовариха тогава на няколко кораба, прехвърлиха се на Кипър, заеха го и тъй нататък. С точни повторения се развиваше историята на Ордена — отново няколко десетилетия господство над един съвсем чужд, рядко плодороден остров и отново провал — през 1310 година иоанитите напуснаха Кипър, превзеха Родос и установиха тук своята държава.

За Родос мога да ви говоря много, сам аз прекарах на Родос най-добрата част от годините си, цели трийсет. Познавах като свой дом тази крепост, завита в полукръг около скалистия залив, тесните й улици с еднакво високи къщи, дълбоките, хладни колонади покрай плочената настилка — познавах всеки прозорец и човек в града.

Той беше изцяло каменен — нямаше място за зеленина върху това парче земя, където е трябвало да се сместят рицари, граждани и чужденци. Варовиковите планини ни доставяха обилно мек бял камък, та Родос белееше ослепително под южното слънце и приличаше на мъртвешкия череп, пролежал дълго време в песъклива почва.

Над всичко в града се издигаше катедралата „Свети Йоан“, потискащо огромна. Тя не се изпълваше докрай при служба, защото населението на Родос си оставаше гръцко, подчинено на погрешното източно изповедание, и не посещаваше нашите служби. То излизаше извън града, за да се моли из безбройните си параклиси, накацали върху всяка височина на острова — бедни и срамежливи.

Ние оставяхме гърците да се молят неправилно. Не искахме — поради нашия тъжен опит — да ги дразним. Все пак те произвеждаха и търгуваха, помагаха ни при многобройните нападения над острова; все пак бяха християни, макар и нечисти.

Друга голяма сграда, която владееше над града, бе дворецът на великия магистър. Аз живях десетилетия в него, въобразявах си, че са ми известни всичките му скрити ъгли, и много късно разбрах, че съм се лъгал. Всеки мой предшественик бе прибавял нови тайници към старите, всеки беше увеличавал по този начин своята безопасност и леснината си да подслушва, да изненадва и наказва. А после бе потеглил към гроба с тайната за тия тайници, та не е чудно, че следващият велик магистър, създавайки свои незабележими врати и невидими отвори, стълби, които излизаха от някоя камина, за да свършат в някой долап, не подозираше за вече съществуващите.

Вън от двореца Родос имаше още две величествени постройки — Болницата на иоанитите и Странноприемницата на всички езици. Първата бе недотам необходима — малцина поклонници, упътени към Светите места, заболяваха на Родос; родоските условия за живот са прекрасни. Затова пък странноприемницата биваше винаги претъпкана до покрива. Не с поклонници, за които беше предназначена, те бяха редки; пълнеха я търговци от Запада и Леванта. Защото Родос беше признатият, неминуемият кръстопът в левантинската търговия.

Постепенно задачата на рицарите монаси се променяше. Тяхната борба срещу неверниците — господари на Гроба господен — бе изместена от борбата им срещу средиземноморските корсари. Средиземно море, струва ми се, е родината на това велико движение. Всякакви непрокопсали рицари, изхвърлени из Светите места направо в морето; всякакви отломки от древното население на Леванта, чийто живот ред нашественици бяха направили невъзможен; всякакви бегълци от султановите армии на селджуки, араби, османци — цялата тази отчаяна и крайно ловка измет на Изтока просто се натоварваше върху някой кораб, надуваше платна и се понасяше с нечисти намерения из най-гостоприемното море на света.

А търговията на Италия и франция с Леванта, с Балканите минаваше през Средиземно море. Тя би изхранила три пъти повече корсари, колкото тежаха на морето, но съвсем не беше съгласна да храни наличните с една трета от своите печалби. Поради туй към Родос — средище на борба с корсарите — се стичаха помощи от Венеция, Неапол, Генуа и Марсилия. Търговците хранеха Ордена, за да пътуват безопасно техните стоки; хранеха морската си стража, накратко.

Не мислете, че не отработвахме с кръв и пот това злато — войната срещу корсари не е от лесните занаяти. Но братята я бяха овладели майсторски — въпрос на практика.

Можете да си въобразите всичко, освен живота на един рицар монах, чието ежедневие е корсарската опасност — казвате ми вие. Ето какво: за разлика от днес, по наше време бе прието един мъж да живее трудно и опасно, независимо дали е боец, търговец или монах. В това (представете си!) ние намирахме почти удоволствие.

И досега изпитвам гордост, спомняйки си Родос, нашия Родос, в празнични дни. Ослепително бял, строг и изискан, той сякаш бе създаден за фон на родоското рицарство. Към две хиляди мъже — изпечени бойци или учени духовници — в дрехите на Ордена: черни, с черен плащ до коленете и бял кръст върху лявата гръд. Струваше ми се — погледнех ли ги от двореца си из улиците, — че техните редове са сянката на къщи, катедрала и дворец, че те уплътняват основите на този прастар град.

Защото Родос е наистина прастар, познал властта на елини, перси, римляни, византийци, сарацини и разни безименни отцепници. А ние сме го заели в тежко време, току пред османското разширение. Но трябваше да мине още век и половина, за да застане пред Родос османска ескадра. Това вече аз помня лично. Нещо повече — историята постави тъкмо мен за защитник на Родос и крайното източно предмостие на католицизма. Нека не ви се стори нескромно, ако напомня: аз, Пиер Д’Обюсон, бях единственият човек, накарал Мехмед II да отстъпи. Да, дори ако новото търсене по случая Джем завърши с обвинение срещу мен, пак не ще успеете да ми отнемете моята слава: аз с две хиляди монаси устоях на великия Завоевател.

За голямата обсада на Родос от 1480, за боевете и победата ни не ще ви разказвам — те предхождаха по време случая Джем. Трябва само да изтъкна, че тази победа ни издигна високо в очите на вярващия Запад. Из всички страни, подчинени на Папството, битуваха десетки съчинения или песни, описващи (обикновено пресилено) нашите подвизи. Ние бихме предпочели тоя възторг да бъдеше по-предметен, защото обсадата бе дошла не по силите на Ордена ни. Нашата съкровищница беше празна, половината ни кораби — потопени. За последните пет-шест години левантинската търговия замря; търговците се плашеха да спрат на Родос, понеже Родос водеше война, а пътят им от Генуа или Венеция до Леванта би бил немислим без тази междинна почивка.

С една дума, голата слава малко ни грееше. Затова, научавайки смъртта на Завоевателя, видяхме в нея пръст божи — сам всевишният премахваше от пътя ни човека, който рано или късно би свършил Родос.

Скоро след вестта за тази смърт дойде друга — още по-добра: за междуособицата между Баязид и Джем. Не смеехме да вярваме на ушите си. Дори от малкото, което ви разказах, навярно сте се убедили, че рицарите монаси не бяха свикнали на подаръци от съдбата.

Макар обнадеждаващи, новините не означаваха за нас нищо определено. Все още с Империята имахме не мир, а примирие; все още османските войски бяха под знамената, при все че засега се занимаваха с Джем; Баязидовите санджакбегове задържаха нашите кораби, пленяваха моряците им или направо ги колеха. Можехме ли впрочем да се надяваме, че Баязид не ще поднови военните действия срещу Родос, щом се справи с брат си?

Според мен основания за такива надежди нямаше. Разрешено ни беше да се чувствуваме спокойни само докато траеше бунтът на Джем. Щом Баязид премахнеше брат си, подчинението на войските му би било пълно. А една бърза победа щеше да е особено желана за новия султан, когото бунтовниците упрекваха именно в липса на бойни качества, в малодушие и миролюбив.

Не мислете, че разсъждавам тъй, защото са протекли столетия; такава беше моята тогавашна преценка. Аз бях възпитан от Римската църква и Ордена ни — запитвали ли сте се кому дължи Рим своето ненадминато по трайност господство? Тъкмо на това: на възможността винаги трезво да оцени обстановката и да намери най-подходящото си действие или противодействие.

Една от приятните заблуди на съвременното човечество е, че едва хуманизмът бил разкрепостил човешката мисъл, освободил я от предразсъдъка и заменил догмата с гъвкавост. Казвам ви — заблуда! Прегледайте аналите на Римската църква и ще се уверите, че ние столетия преди Макиавели, разни ренесансови писачи и протестантски крескачи действувахме без предразсъдъци, познавахме действителността и се съобразявахме с нея, и оперирахме в нея. Може би не сме го изповядвали, не сме го проповядвали — в това бе и нашата сила. Има неща, за които е непристойно да се говори, те се подразбират.

Да, отклоних се. Налагаше се да ви обясня, че навремето ние схващахме събитията немного различно от вас. Не си въобразявайте, че едно човечество, което има зад гърба си история от милион години, рязко се е променило тъкмо през последните петстотин. Впрочем в навечерието на 9 юли 1482 аз бях съвсем наясно какво би ни донесъл краят на Джемовия бунт.