Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Ивайло Маринов
Обработка
Сергей Дубина (12 септември 2003)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Вера Мутафчиева, СЛУЧАЯТ ДЖЕМ

Седмо издание, 1992

Редактор Марта Владова

Художник Петър Рашков

Технически редактор Совка Кръстанова

Коректор Станка Митрополитска

Цена 29.95 лв.

Издателска къща „Христо Ботев“

София, бул. „Цариградско шосе“ 47

Издателство „Български писател“

Предпечатна подготовка „О. К. Прянов“

Печат „Балканпрес“ — София

История

  1. — Добавяне

Шести показания на поета Саади за случилото се между 10 и 27 юли 1482 година

Каравелите забелязахме рано заранта.

Ние не бяхме ги чакали на брега, бояхме се. През последните дни малката ни войска започна да се топи като пряспа на слънце. Не само смърт косеше редовете ни; много повече — страхът. Войниците ни пресмятаха, че нашата работа е без утре и не виждаха защо да дочакват това утре, подлагайки врат под Баязидовия нож. Така всяка заран осъмнахме с по петдесетина човека по-малко — хората бягаха. А това означаваше между другото: някой от тия бегълци ще замръкне пък в стана на Ахмед паша и — за да заслужи милост — ще издаде, че наш пратеник е потеглил за Родос. С една дума, ние се страхувахме да не ни отрежат и откъм морето.

И сега нещата уреди Хайдар. Първо той убеди Джем, че е излишно да се мотаем повече из зловещите долини на Ликия, и накара Касим бег да ни осигури кораб. Бегът поиска за отговора си цяла една нощ — навярно е премислял немалко през тая нощ — а на заранта заяви, че кораб ще имаме. Освен това заяви, че ще ни изпрати до брега с караманлиите си, ще ни снабди с писмо, от което да личи, че последният Караманоглу е готов всеки миг да изстъпи на страната на Джем султан, но сам не ще се натовари с нас.

Джем изслуша думите му разсеяно. Напускаше ни нашият последен опитен, стар военачалник, а Джем прие това, сякаш отдавна беше се простил в душата си с него и войниците му.

— Добре, Касим бег — рече той просто. — Благодаря ти, загдето ме изоставяш последен.

— Не те изоставям, султанъм! — разпали се Касим. — Ти и занапред ще бъдеш господар на сабята и сърцето ми. Една твоя дума…

— Нека не крием истината зад красивите думи, Касим бег! Прекалено дълго се залъгвахме с надежди.

— Но, султанъм, ако застанеш на западните ни граници, ако потеглиш към Румелия със съюзна войска…

— Да, тогава ще бъде друго. Не само ти — тогава мнозина първенци ще преминат към мен. Това ми и трябва: съюзник. Него отивам да търся.

Така завърши сетният разговор между Джем и Касим бег, при все че още два дни караманлиите ни провеждаха. През цялото това време Джем мълчеше, отдаден на мислите си; през тия два дни не го заговори и Касим — всичко беше казано.

Рекох си, че сънуваме, когато пред очите ни — между две назъбени, оронени скали, червени както цяла Ликия — се опна морето. Бяхме така отвикнали от други цветове, извън всички оттенъци на червеното, че гледката на тази спокойна, гладка, влажна синева ни смути, стори ни се невъзможна. После изсушените от пустинен пек мъже се втурнаха като обезумели към брега, нагазиха заедно с конете, плискаха се един други и се смееха с неестествен, забравен далеко смях.

Вода… Исках да я схвана със затворени очи, да усещам близостта й по меката влага, по чудно галещия плисък на вълните. Когато прогледнах, забелязах, че и Джем жуми, отметнал глава, сякаш се подлагаше на ласка. И в това, както в много друго, ние двама отзвучавахме еднакво.

Втората ни изненада беше корабът. Малко встрани, в заливчето наистина се люлееше кораб без знаци. „Корсарски!“ — изтръпнах, защото Джем султан би бил прескъпа плячка за всеки разбойник; Джем в онзи миг тежеше макар мършав от глад, окъсан и без сили — колкото половината Баязидова хазна.

— Корсари, а? — изрече мисълта ми Джем. Рече го без трепет. Май му беше все едно дали ще се навре в ръцете на обирници или на самия дявол.

— И разбойниците имат сметка, султанъм — смутено заобяснява Касим бег. — А главите им не могат изчисли, че моите пет кесии злато не са най-многото, дето биха получили за спасението на някакъв непознат, кълна ти се!

„Е, в това вече не бих се клел“ — рекох си. Не ми се вярваше тъкмо будалите да стават корсари.

Джем посрещна и тия уверения на Касим бег безразлично. Натоварихме се на кораба без знаци — трийсетина човека. Посочи ги не Джем; избрахме се от само себе си. Едва трийсетина човека пожелаха да съпроводят Джем към неизвестността.

Може би за вас не е от значение, но тук не мога да премълча: години по-късно аз си спомних онова свое движение, с което се оттласнах от брега, онези стотина аршина вода, които ме превърнаха от гражданин в бежанец. Най-обичайно движение — извършвал съм го навярно десетки пъти преди това; най-обикновена ива вода — сто аршина кротко, ласкаво море.

Да, истина е: там и така реших аз съдбата си. Без да съзнавам, че върша именно туй — че определям целия свой живот. Напълно естествено ми се струваше да последвам Джем. Към него ме привързваше не само обичта — много дълбока, предана до самоунищожение; в моите мисли Джем бе всичко онова, за което заслужава един мъж да живее, да се бори и умре.

Звучи неубедително, но тогава бях убеден. Убеден бях, че Джем е белязан, за да въплъти мечтите на поколения мислители и поети; че победата на Джем би била победа на мъдростта над грубата сила; че властта на Джем би освободила от пречките на предразсъдък, догма и улична простотия предвечната, никога не унищожена, но и никога още не властвувала законно красота.

Аз си представях Джемовото управление като непрекъснато тържество на напредък. Случайно ли тъкмо по нас с векове бяха се раждали ереси и нови учения; случайно ли тъкмо по нас църквите (християнска или мюсюлманска) не бяха успели да притъпят стремежа към светска поезия и положително знание; случайно ли тъкмо тук човекът винаги бе живял търсещо? „Не! — мислех аз. — Този вековен кипеж на духовете трябва един ден да доведе до нас, именно на Изток — някакъв невиждан и неповторим владетел, който да даде път на тая многовековна жажда. Може ли провидението — мислех аз — да намери по-блестящо свое оръдие от поета Джем?“

Това бях мислил с години и най-вече през годината на нашата борба. Изглежда, то бе предрешило незабелязано в избора ми да последвам Джем, където и да би го отвел пътят му. Сега Джем поемаше в изгнание — аз бях длъжен (аз дори не разсъждавах) да придружа своя господар.

Много по-късно — казах ви — си спомних как се оттласнахме от азиатския бряг. „Защо, боже — виках си, — защо в такъв миг не се случва нещо необикновено? Буря с червен сняг, яркозелена светкавица или вой на вятъра, звучен като йерихонските тръби? Защо не ни изпращаш страшна поличба, за да спрем тъй посред движението, което решава целия ни живот? Защо трябва да има грешка и след нея — изкупление? Не си ли ти един коравосърдечен, насмешлив сеирджия, боже?“

Да, вероятно бог ми е гледал сеира, докато веслата ни пляскаха меко между брега и кораба. Гледал е и си е рекъл: „Научете се, излюблени мои чеда, че всяко движение и дума в живота ви е избор — вие избирате през всеки отделен миг на живота си, а отхвърляте отговорността за своите беди върху мен. Пък аз просто ви наблюдавам, чеда мои, и чакам сами да заплатите човешкия опит…“

Не чух разговора между Касим бег и моряците. Навярно се разбраха кога и как ще получат платата си. После Касим дойде при господаря ни, поклони му се ниско-ниско, досами дъските, прихвана благоговейно избелелия пеш на фереджето му и притисна устни към него.

Помислих си, че Джем ще заплаче — ако тъгата има лице, то трябваше да е лицето на Джем в оня миг. А наместо него се разрида старият войник. (Знаете, по нас не беше непристойно един мъж да плаче, дори понякога го изискваше приличието, стига наоколо да няма жени. А жени наоколо у нас се намират рядко.)

Думите, които двамата размениха, бяха съвсем обикновени думи на раздяла. В такива случаи е възприето да се говори за по-късна среща, при все че често и единият, и другият знаят: такава среща не ще има.

Изгледах в гръб Касим бег, докато се смъкваше по въжената стълба в каика — широк, но вече малко отпуснат гръб на стар воин. „И да настъпи някога тържеството на Джем султан, старче — помислих, — дали ще го доживееш ти?“

Цели четири дни корабът ни стоя на котва край сушата. Никой не ни гонеше, за да се отдалечаваме от мястото, където биха ни подирили рицарите. А на брега разположиха стана си караманлиите и вечер виждахме как пред огньовете им преминават мудни сенки; Касим бег също не напускаше крайбрежието, преди да се убеди, че Джем е приет.

На четвъртия ден привечер откъм брега се дочу глъч, забеляза се суетня. От изток към Касимовия стан се носеше жълто-червен облак. Той пълзеше плътно над земята с онази скорост, която има конницата. Беше ясно и без думи: Ахмед паша отрязваше бунтовниците от морето, искаше да ги наблъска отново в ада на Ликия.

Много ловко, като търсеха прикритие, нашите хора поведоха кораба зад скалите. А ние следяхме със стиснато гърло битката между Ахмед паша и Касим. То не беше и битка — Касимовите се отбраняваха, докато се изнижат назад в планините. Ахмед пък не ги преследва. Видяхме как войската му се разтегли все по брега и ноще огньовете й припламваха ту тук, ту там. Пазеше подстъпите към Ликия.

Дали Ахмед паша не забеляза нашата жалка бирема; дали я забеляза, но нямаше подръка свои кораби; дали не прецени, че (дори на биремата да би бил Джем) за него, Ахмед паша, е особено изгодна и по-нататъшната борба между братята — не зная и не мога да твърдя. Във всеки случай останахме близо до сушата още десетина дни и никой не наруши нашето спокойствие. Не навлязохме навътре в морето, защото чакахме среща, а ни беше страх и от други като нас — корсари. Тая среща чакахме със свито сърце: ще ни приеме ли Родос? Цял ден разминавахме стъпките си по тясната кърма или носа на биремата. Впрочем разстъпвахме се ние: Джем стоеше от разсъмване до сумрак, облакътен върху перилата, вперил очи в азиатския бряг. Спомнях си нощта, преди година вече, когато Джем беше ми изшепнал трескаво: „Страх ме е от границата, Саади!“ Оттогава считах този страх за избледнял, но днес границата бе така видима, жълто-червено очертана над синия безкрай, че Джем отново се връщаше към своя страх: границата!

Не се опитвах да го разведря. През ония дни Джем като да бе стигнал дъното на всяка човешка тъга. Знаех, че за това допринася бездействието, неизвестността: накъде вървяха анадолските работи, измъкнал ли се беше Касим, дали вече нямаше мир между Портата и Родос? Не знаехме нищо. Корабът ни се люлееше тихо между небето и водите; веслата му стърчаха неподвижно, по въжетата почиваха ята птици.

Чувал съм, някога в стиховете става дума за такива едни корабипризраци, които крушенецът вземал за действителни. Ние приличахме на тях.

Докато заранта на 20 юли забелязахме каравелите. Те се носеха стремително върху утринно-сребристите, още сънени води и изгревът ги превръщаше в розови чапли — такива чапли Джем държеше в двореца си в Карамания, защото обичаше всяка красота.

Начело пореше морето голяма трирема със знамето на Ордена — бял кръст върху черно поле.

„Дойдоха! Приемат ни на Родос!“ — искаше ми се да ликувам, а сърцето ми бе свито; знамето веднага ми напомни Френк Сюлейман и прокобите му.

Джем дълго бе съзерцавал малката флотилия. Навярно и тя му се струваше недействителна, както всичко през ония дни. Едва когато свитата се разтича, той ми каза:

— Саади, пригответе се, пригответе и мен! Нека не забравяме, че отивам на Родос не като беглец, а като законен владетел на една империя.

Разтършувахме се из сандъците си, небутнати още от Кайро — нали половин година бяхме все в походи и боеве. Извадихме тържествените одежди на Джем, облякохме го, навихме около главата му дванайсет лакти най-тънка коприна. Сега си дадох сметка колко изпосталял е приятелят ми — сякаш беше облякъл чужди дрехи.

Все пак изглеждаше чудесно. За последните петнайсет месеца от смъртта на Мехмед хан Джем бе възмъжал. Запитах се в какво се изразяваше то и си отговорих сам: в някакво горчиво острие, което пречупваше нехайния чар на Джем. Да, това е — може би човек възмъжава именно когато нещо у него се пречупи.

Изкачих след господаря си кърмата. Всички ние, неголямата му свита, се наредихме в полукръг зад Джем. Вероятно сме били весела гледка в полегатите лъчи, тълпа младежи, облечени във всички цветове на атлаза, сърмата и сахтияна.

Каравелите бяха охлабили платна; греблата им се прицелиха в небето. Ясно: Орденът не ще навлезе в крайбрежната морска ива, съблюдаваше законите.

Видяхме как от голямата трирема се откъсна ладия и бързо загреба към нас. Джем не изпускаше от поглед тази лодка,която носеше съдбата му. Дори помоли един моряк за тръба и се завзира към пратениците.

Бяха двама, различавахме ги вече. Единият — рицар, целият в черно. След малко познахме и другия. Сюлейман. Сюлейман беше жив!

Джем едва кимна на рицаря — немлад, подпухнал мъж с безцветни очи. Безцветен беше и гласът му, когато отправи към Джем късо приветствие и при това го нарече принц. Сюлейман преведе неговите думи, гледайки го толкова отгоре, като да беше въшка — Сюлейман имаше такива едни погледи.

Без да губи време, пратеникът предаде на Джем свитък. Сюлейман го зачете — обилен куп думи, от които само разбрахме, че ще бъдем приети на Родос и ще го напуснем, щом пожелаем.

Вече бях се разсеял, когато нещо ме накара да наостря уши. Все със същия глас, сякаш продължаваше четенето, Сюлейман се обърна към Джем:

— Господарю, само още половин час не ще бъде късно. Заклинам те, Джем султан, заради доброто, което си ми сторил: вярвай ми, не отивай на Родос!

Под дълбокия загар лицето на Джем пребледня — стресна го смелостта на френк Сюлейман. После съобрази, че той не би предупреждавал и заклинал, ако рицарят знаеше турски. И Джем се опита да отговори равнодушно, сякаш искаше допълнителни новини от Родос:

— Ти се връщаш жив, Сюлейман. Това не е малко.

— Боя се, че съм сиренето, което ще вкара мишката в капана, султанъм. Кълна ти се: ти си в опасност!

— Жребият е хвърлен, Сюлейман — заключи Джем отпаднало. — Да вървим!

Френк искаше да каже още него, но Джем вече отмина. Само за миг се задържа той, преди да прехвърли крак през корабните перила. Обърна се към моряците и главатаря им — най-шарената сбирщина, която съм срещал — и изрече високо:

— Благодаря ви, приятели, дето — дали за добро или за зло — опазихте Джем султан!

Корсарите се струпаха около перилата, викаха нещо — всеки на своя език, а езиците им бяха много. И тия възгласи на трийсетина разбойници като че напомниха на Джем приветствията, с които бе го посрещала неговата войска; напомниха му гласа на тълпата. Сега Джем се откъсваше от човешката тълпа, защото ние бяхме само свита — неколцина хранени, платени слуги.

Джем замръзна така, вече с един крак върху въжената стълба, обгърнал с поглед корсарите — за първи път в тоя поглед четях обреченост. Джем сякаш искаше да задържи последния миг, в който бе господар на стъпките си. Види се, това го върна и към Сюлейман — живото, съпътствуващо господаря ни предупреждение.

— Ти остани, Сюлейман! — каза тихо. — Не ще имам мира, ако те зная на Родос.

— Ще те последвам, султанъм. Нищо повече не може да ми се случи.

После се заспускахме по стълбата. Отначало десетмина — ладията побираше толкова. Тя се върна още и пак, за да прибере цялата свита и товара ни.

На голямата трирема бяхме приети от дон Алваро. Посрещането ни беше великолепно. Скъпи килими покриваха цялата трирема. Те се прехвърляха и през ръба на кораба, та той пъстрееше отдалеко като приказно водно цвете. Върху пъстротата му рицарите се откройваха в черно петно. Злокобни — не ми се искаше да призная и пред себе си думата, но тя ми се натрапи.

Дон Алваро приветствува Джем с много дълго слово. Сюлейман го превеждаше — стори ми се — през пръсти, защото на едно негово изречение отговаряха потоци думи у Алваро. А Джем благодари късо и след това се оттегли в покоите, които му бяха определени.

Никога не ще забравя нашата първа вечеря между християни. Отпосле свикнах с техните обичаи и нрави, но тогава още всичко бе ново за мен.

Рицарите се стекоха за вечеря на палубата, на открито. Над главите ни беше опнато пъстроцветно платно. Десетки свещи в дълбоки стъклени чаши осветяваха трапезата. А тя самата бе отрупана така богато, че ни се замая свят. Та вече месеци ние бяхме живели от пексимет и тинеста вода!

Впрочем трапезите бяха две, една срещу друга. Онази, на която щяха да вечерят рицарите — смешно висока, — беше много по-бедна от нашата. Нас поканиха около една ниска маса, обкръжена с възглавници.

Щом насядахме (от наша страна бяхме само приближените на Джем), дон Алваро по техен обичай вдигна чаша за здравето на господаря ни. Той навярно бе считал, че ние не ще пием — нали така повелява вярата ни, — защото се изненада, когато Джем също поиска пълна чаша и я опразни на един дъх.

Ония насреща скриха учудването си и запредлагаха още вино — добро беше виното им, кипърско. Иначе вечерята мина почти в мълчание. Между всички само Сюлейман говореше и двата езика, а той така усърдно се отдаде на ядене, че не му оставаше празна уста. Не се посрамихме и ние — Джем гълташе с охота, каквато не помнех у него, вълча.

По едно време го видях вторачено да наблюдава едного — някакъв рицар, който му услужваше. Рицарят — забележеше ли, че Джем посяга към ново блюдо — отрязваше хапка риба, птица или дивеч и го лапваше мигновено.

— Сюлейман, какво прави този? — попита Джем.

— Иска ли нещо Негово височество? — навдигна се дон Алваро, от което разбрах, че той непрекъснато е слухтял.

— Пита — отговори, като се хилеше неприлично, с пълна уста Сюлейман, — защо този брат похапва от всичко преди него.

— Обяснете на Негово височество! — нареди важно Алваро, а надменната му заповед вбеси френка.

— Обяснявам ви, Ваше височество — поде той, — че у християните съществува следният обичай: щом на трапезата присъствува владетел, неговите гозби предварително биват проверявани от нарочен опитвач.

— О, излишен труд! — усмихна се с цяло лице срещу Алваро Джем. — Трапезата е наистина разкошна, имате отлични готвачи и вашият брат може да не се съмнява в работата им.

— Тук не става въпрос за изискан вкус, султанъм, а за отрова — едва не се задави от смях Сюлейман и изтърва в скута си задушената патица. — Знаете, след такива пиршества по някой често не се събужда.

Джем го гледаше като треснат.

— Е, какво? — промълви най-сетне. — Та коя отрова ще свали опитвача, преди да съм ял от същото?

— Никоя, разбира се — равнодушно работеше над патицата Сюлейман. — Просто спазват приличие, нищо повече.

Джем бе престанал да яде. Дори помислих, че той ще се откаже съвсем, че никога не ще приеме залък от хора, за които отровата е нещо така обичайно — чест примес на ястието. Но господарят ми се овладя. Изправи се, вдигна отново чаша; отблъсна леко брата, дето се натискаше да отпие първата глътка от нея, и произнесе, впил поглед в Алваро:

— Би било обида за рицарите иоанити, ако приема те да опитват храната и виното ми. Щом търся убежище при вас, аз съм отхвърлил всяко подозрение. Моля, Ваша светост, разрешете на този човек да седне между нас и да сподели трапезата ни!

На Сюлейман май му приседна, докато опразни устата си и преведе Джемовите думи. Мъчно мога да опиша впечатлението, което те произведоха отвъд. Смешни ми бяха тия немигащи очи, застинали в безкрайна почуда над издутите от едри залци бузи, над омазаните в масло бради. Докато дон Алваро надви вцепенението си и отговори, като отбягваше погледа на Джем:

— Нищо не е по-скъпо за нас от доверието на един приятел. Благодаря ви, Ваше височество! Благодаря ви от името на Ордена и светата ни Църква!

Сюлейман преведе тия думи между хапките. После добави от себе си:

— Запомни добре, господарю: те говорят за доверие!