Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Ивайло Маринов
Обработка
Сергей Дубина (12 септември 2003)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Вера Мутафчиева, СЛУЧАЯТ ДЖЕМ

Седмо издание, 1992

Редактор Марта Владова

Художник Петър Рашков

Технически редактор Совка Кръстанова

Коректор Станка Митрополитска

Цена 29.95 лв.

Издателска къща „Христо Ботев“

София, бул. „Цариградско шосе“ 47

Издателство „Български писател“

Предпечатна подготовка „О. К. Прянов“

Печат „Балканпрес“ — София

История

  1. — Добавяне

Показания на Етем, син на Исмет, за случилото се между 8 и 22 май 1481

Черния ням ми доведоха по обед на 8. Доведе го Ахмед, балтаджия на нашия господар Синан паша, анадолски бей-лербей.

— Отде ти скимна да уловиш тоя, че и да ми го водиш? — попитах. Аз бях балтаджибашия, началник стража, и не обичах да ме търсят за какво да е.

— Не е чист — отговори Ахмед. — Препипай го, и ще видиш, бога ми!

— Ами защо мълчи като риба бе!

Ахмед сръга оногова и той зина, та показа отрязания си език.

— Щом е ням, щом препуска бясно, а таман преди града свърна към гората, ти какво ще си помислиш, а? — настоя Ахмед.

— Право — взех да угаждам нещо мътно и аз. — Неми държат само везирите… Затвори я тая уста бе! — онзи почна да ме ядосва, зееше толкова време.

Улових черния ням за раменете и го стърсих здравата. Той се сви, чакаше бой, види се. Ама мълчеше, какво да не мълчи, нали нямаше език.

— Развържи му ръцете, нека с ръка покаже! Накъде, а? По това, как немият наведе глава и сякаш се заби в земята, разбрах: решил е, че не му стига акъл за усукване и приема боя. Аман от разправии!

— Слушай! — вдигнах с юмрук брадата му, та да не си крие очите. — Аз ще питам, ти ще отговаряш. Султанът ли те праща? Садразамът ли?

Питай си ти! Немият се блещеше като улав.

— Смъкни му ризата и го простри! Сега ще си спомни чий е!

Тръгнах да доведа биячи, а Ахмед ме извика назад:

— Балтаджибаши, книга някаква изпадна! Под ризата му беше.

Я, книга! Ами защо по ням, за тая работа са татарите. Ясно, някой е искал да не се познава, че изпраща писмо. А Ахмед е пипал бързо, та черният не е успял да глътне книгата.

Оставих ги двама в кауша, пък аз отърчах при кехаята на моя господар.

— Дома ли е пашата? Има нещо да му обадя.

— Дома — рече кехаята, — върви!

За Синан паша, ако питате, той беше голям човек. Викат, някога бил грък. Взели го, когато събирали момчета за еничари. Сетне се отличил вече, станал ага, а като ага спечелил милостта на Мехмед хан при боевете за Стамбул. Нали грък, бил у дома си, езика знаел, пътищата, та много помогнал. Тогава Мехмед хан му дал, как да ви кажа, не своята дъщеря, ами дъщерята на оная жена, която преди това родила Баязид от Мехмед хан. Султанът отпосле я отстъпил на някакъв големец и от него добила дъщеря. Та, без да е султанска кръв, тя беше сестра на шехзаде Баязид.

От сватбата нататък на Синан ага така потръгна, че стана Синан паша и смени няколко санджака, докато получи Анадолското бейлербейство. По онова време, дето питате, Синан паша сигурно беше на петдесет. Друго за него какво да кажа — не беше лесно да му служиш, придирчив такъв, пък и стиснат, лека му пръст. Аз затова много се надявах, че ако му занеса някоя важна вест, ще се поотпусне, нали така?

Заварих го в селямлъка му, дремеше. Няколко дни беше се трепал да набира юруци (спахиите бяхме вече отпратили на Ункяр чаири), а го чакаше и път — след ден-два сам потегляше в поход.

— Паша, рекох, — уловихме гончия, ням. Книга намерихме на него, та ти я нося.

Синан паша рипна от миндера и измъкна писмото из ръцете ми.

— Викни кехаята! — заповяда. Викнах го.

— Чети! — заповяда.

Мене никой не ми беше наредил да изляза, та чух.

— „До моя високославен господар. Днес, на 4 ребиул евел 886 година, почина в бога всесветлият султан Мехмед хан Гази. Смъртта му е скрита от войската, а войската се намира на Ункяр чаири. Оставам на заповедите на моя високославен господар.“

— Кой е тоя господар бе? — издърпа пак книгата Синан паша и я зазанича, уж ще я прочете. — Име няма ли си, а? Кой писал, кому писал?

— Няма — отговори кехаята.

— Ама как! — чак сега Синан паша се сети какво е чул. — Умрял Мехмед хан, така ли? Да не е шашарма някаква, а?

— Истина е, види се — каза кехаята. — Щом някой толкова се е забързал да я съобщи, че и тайно.

— Туй, дето е тайно, комай се сещам защо. Ако обаждаха на Баязид, шурята, защо ще се крият? Другиму обаждат те, ама кому, знаеш ли?

Аз се договедих преди кехаята. Ако че сме прости, тия работи повече ги знаят войниците. Между нас отдавна се шушукаше, че Мехмед хан не е решил кому ще остави държавата и затова отпратил двамата си синове надалеко. Защото велможите и моллите много се надържали на Баязид, а Джем бил съвсем наш, на войската. Така се двоял умът на Мехмед хан.

Щом Синан се развика, аз веднага си помислих: за Джем е писмото! А си траех. Сега вече Синан паша го няма, мога да ви кажа. Надявах се той да не угади до кого е писмото, иначе лошо за Джем. Ама пашата си имаше — ако не много акъл — мекерета.

— Ония стамбулски мръсници викат Джем — рече му кехаята.

— Бре! — зина Синан паша. — Как смеят! С огъня си играят те, знаят ли? Тая държава си има закони и има кой да пази законите!

„Е — рекох си на ума, — такъв бил късметът на Джем. От всички паши в Анадола писмото му да падне у едничкия, който държи за шехзаде Баязид. И защо, да не му е много умиляла държавата? Защото ще стане султанов зет, затова. Здраве да е! — рекох си на ума. — Тая работа не е наша работа.“

Синан паша и кехаята му сега зашепнаха по-настрани и не чух твърде какво кроят, но господарят ми по едно време се обърна към мен.

— Етем — каза, — веднага затрий немия! Не го мъчи да показва, всичко е ясно. Още подир пладне потегляте с кехаята за Амасия с двайсетина човека. Ще намерите шехзаде Баязид и ще му предадете тая книга. А аз ще се явя след четири дни на Ункяр чаири. Кажи на Баязид хан, че винаги може да се опре на моята сабя.

Така стана тя. До вечерта потеглихме. Кехаята носеше писмото, а аз трябваше да го пазя из пътя, дано някак не се затрие!

Отпосле, когато наш султан стана Баязид хан, често си спомнях дните и нощите ни на път към Амасия. Мислех си, че и аз донякъде съм помогнал на Баязид хан да се възцари. Мислех го гузно, ядеше ме. Наистина ли не знаех аз какво ни чака от Баязид? Защо тогава не направих, защо всички войници не направиха нещо да му попречат? Та пред мен дни наред яздеше човекът, който носеше на шехзаде онази важна книга — можех да го пречукам като нищо и да си взема очите.

Лесно е то да мислиш отпосле, когато вече поличи накъде е избило. Пък и разберете правоверния: как един правоверен ще вдигне ръка срещу свещения закон? Баязид хан идеше по закона, негово беше правото. Аз ли, балтаджибашията на Синан паша, да се меся в големи работи?

Яздех след кехаята на нашия паша, пазех го. Без премеждия стигнахме Амасия.

Това стана на 12 май по пладне. Тъкмо преди няколко часа беше пристигнал гончия пък от Стамбул, който обадил на шехзаде същата вест. Когато вървяхме из улиците на Амасия, те гъмжаха от народ. Всеки беше излязъл, за да види как Баязид ще премине през града,, облечен в черно. Такъв ни е обичаят.

Тълпата беше толкова гъста, че преди да се докопаме до конака на шехзаде, той вече излезе. Тогава за първо видях Баязид, иначе само бях чувал.

Султановият син тръгна от конака си пеши, бос. Туй, последното, казват, не било в реда, но той го направил, за да покаже колко дълбока и смирена е мъката му. Шехзаде носеше черно фередже без всякаква украса, дълго доземи и препасано с връв. Черна беше и гъжвата му.

Ние смогнахме да се проврем напред, та видях Баязид в лице. Аз, да си кажа, някога съм виждал и Мехмед хан — той винаги минаваше пред войската си, когато я строеше за поход, та всеки наш войник го познаваше. Трябва да знаете, Баязид хан хич не приличаше на баща си. Беше също нисък, ама не дебел — сух, сух като постник. Навярно затова от всички мъжки работи умеел само стрелбата с лък, тя не иска много сила, че дори не и смелост, нали си надалеко от врага. Докато гледахме шествието, ме беше смях на босите крака на шехзаде. Личеше си, че не е ходил бос, пристъпваше като през тръни. Краката му мязаха на свирки — тънки-тънки, с остри петички и тясно ходило. Женска работа. Също — ръцете му. Кръстеше ги върху пояса си, та съвсем докарваше на дервиш. И в лице Баязид хан беше жив дервишин или молла. Блед, умислен някакъв. Викат, било от много акъл, той му изпивал силата. Е що, Мехмед хан да не беше ахмак, пък имаше врат на бик!

Както и да е, нагледахме се на шествието, а то, като заобиколи по-първите махали на Амасия, прибра се отново в конака. Упътихме се подире му.

Ние останахме да чакаме кехаята си на двора, между слугите. Малко бяха слугите на Баязид, още по-малко — конете. Между войската открай време се говореше, че шехзаде бил пинтия, и май имаше такова нещо. Защо иначе султанов син ще държи двайсетина коне, а?

Нито ни прехраниха, нито преназобиха конете ни — всичко в двора на Амасия беше сиромашко. Разстъпвахме се по калдъръма и чакахме нашия кехая, а той се забави доста.

Когато слезе из стълбите, беше се надул донемайкъде. Радваше се, види се, че е показал овреме как хубаво служи на новия султан.

— Дай ми само един човек, с него ще гоним Синан паша на Ункяр чаири — подвикна ми припряно.

— Ами ние какво ще правим?

— Оставете. Вие ще вървите с Баязид хан за Стамбул.

— Че защо?

Кехаята се поозърна и ми рече на ухото:

— Не се ли сещаш бе? Баязид хан ви държи заложени за Синан паша.

— Бълха ще го ухапе пашата, ако Баязид ни изколи. А ти защо не оставаш с нас?

— Имам важна работа. Писмо нося. И знаеш ли какво пише вътре? Три думи. Баязид хан ме мисли за безкнижен, та го написа пред мене: „Побързай да удушиш Джем!“

Кехаята ме гледаше, присвил очи. Може и да си мислеше, че аз — нали съм войник и войнишки син — много ще се стресна, ще ме доболи за Джем.

— Глей си работата бе! — рекох му. Вярно, мен пък какво? — Баязид хан си знае.

— Така де. И аз така викам — рече кехаята и се махна. След час той потегли заедно с Рахман.

А шехзаде Баязид дочака вечерта, за да тръгне към Стамбул. Войската си стегна като за бой; сега видях, че имал много. Не вярвам Мехмед хан да е знаел колко войници държи синът му, дето уж бил пинтия и набожен. И съвсем не изглеждаха изпосталели Баязидовите.

Нас, балтаджиите на Синан паша, ни размесиха между другите. Ако ви кажа, че сме яздили към Стамбул ден и нощ, всичко — девет дни и десет нощи, ще ви се стори лъжа. А то беше тъй, спяхме на седлата. Ние дето — нищо. Ами така караше нощите и шехзаде. Тогава видях с очите си, че Баязид не е това, за което минаваше всред войската — не беше баба Баязид. Не смятам дори Мехмед хан — лека му пръст! — да би издържал такъв поход. И нито един път през тия девет дни Баязид не промени лице, не позволи някой да надникне в душицата му. Не е малко това, приказвайте си!

На заранта след десетата нощ бяхме сред Скутари. Баязид не се отби през Ункяр чаири, макар да му струваше няколко часа път. Сетих се: гледаше да няма работа с войската, докато не се възцари.

От брега на Скутари Стамбул изглеждаше мирен, бяха поизгорели само две-три махали. Войската на шехзаде Баязид се пръсна по брега — всеки искаше да отгатне какво ни готви Стамбул. Баязид нареди на двама свои аги да преминат отвъд и да обадят в сарая, че новият султан е пред столицата си.

Ония двама аги не приличаха на честити, страх ги беше. Ама отидоха. Как ги е дочакал шехзаде, не зная — вече и аз започвах да се потя.

По-право преди агите, отсреща видяхме суетня. Към скелята се стичаше народ, еничари. Какво беше туй, а? Идеха да ни очистят или ни посрещаха? Но работата скоро се изясни, защото откъм Топкапу се зададе шествие. „Не ще е на зле“ — рекох си.

Големците, еничарите, че и много народ от Стамбул се натовариха на всичко, което завариха по скелята — каици, кораби, салове. За миг затлачиха Пролива така, че водата не се и виждаше.как ще се вижда.Най-отпред гребяха лодките на разни везири. Тогава шехзаде Баязид нареди на своите хора да се товарят.

Натоварих се между първите, така се случи. Загребахме тъкмо зад сала на Баязид, който беше с все коня си. Когато нашите каици се срещнаха насред Пролива с отсрещните, вдигна се гюрултия до бога. Стамбуллии поздравяваха из все гърло шехзаде, загдето днес ставал султан. Ще рече, напусто бяха и страховете, и препускането — Стамбул бе провъзгласил Баязид за наш падишах.

Ох, олекна ми! Макар, както ви казах, да не мислех, че за нас Баязид ще бъде цвете, все пак по реда си беше тя, по закон. Какво сме ние, хората? Песъчинки в нозете на аллаха. Щом той веднъж ни е посочил своята воля, най-хубаво е да я пазим. Така са си викали и много други, разбрах аз, та са поставили за наш султан Баязид, нека бъдат дълги и честити дните му!

След това Баязид хан, придържан от Исхак паша (той беше поел великото везирство след убития преди десетина дни Мехмед паша), премина в една варакосана ладия, докато народът викаше все по-високо.

На отвъдния бряг загубихме из очи султана. Той отмина далече напред, а ние останахме надире, дори не ни пропуснаха в Топкапу. Казаха ни, че ще спим в запуснатите след победата гръцки къшли, защото Баязид хан заповядал никой войник да не излезе от Стамбул, докато той не се възцарял. Така трябваше да дочакам в столицата този ден, не можех да се върна при господаря си. Така видях и големите тържества.

Най-напред Баязид хан нареди да започне погребението на баща му. Казваха, за тия три седмици от смъртта си Мехмед хан вече на нищо не приличал — месец май е топъл в Стамбул. Как да е, запечатали го в оловен сандък, позлатили го отвън и това е.

Тоя ковчег беше цял покрит със скъпи килими. Носеха го везирите, а между тях — шехзаде Баязид, пак облечен в черни дрехи и бос. Докато велможите блестяха в коприна и сърма, повелителят им приличаше на анадолски просяк. А народът виждаше нещо свято в тази работа; хвърляше се ничком пред стъпките му и целуваше неговите пети. Дори някои извеждаха болниците си из къщи, та да ги облеела благодат.

Е, не ги обля. Баязид хан само докарваше на светец, всеки знае, че не беше истински. Ама моллите се натискаха наоколо му,не го изтърваха за миг. Помня.покрай Мехмед хан винаги беше блъсканица от спахийски и еничарски аги, Мехмед хан винаги изглеждаше в поход. А свитата на Баязид хан от първия ден заприлича на медресе — духовници и писачи, всякаква дервишка измет, аллах, прости ми!

Да си кажем, погребението на Мехмед хан не излезе много богато. Личеше си, че Баязид бърза. Щом вкараха ковчега в гробницата,няколко капуджии разхвърлиха на народа десетина коша дребни пари, а Баязид хан се оттегли в Топкапу да продължел своята жалост за покойния.

Още до вечерта научихме, че тя не ще трае дълго, макар свещеният закон да й определя три дни. Баязид заповяда още на другата заран да го прогласят тържествено. Бързаше, както ви казах, защото до Стамбул стигнаха първите слухове за Джем.

Бяха смътни — кой знае дали в тях имаше зрънце правда. Говореха, че Джем отказал да сложи главата си пред престола на своя брат, напук на закона.Тия слухове бяха разтревожили Баязид хан,та той претупа и възшествието си.

На другия ден муфтията поведе друга тълпа и прогласи Баязид за наш законен господар. Този път султанът вече не беше в черно, бяха го стъкмили, та изглеждаше почти хубав с онова ми ти бяло и умъдрено лице, с тънките вежди и черната си брада.

Нагледахме се ние на новия ни падишах,той пак заповяда да ни разхвърлят няколко коша пулове и работата стана.

Оттук натам няма много за разправяне. Аз останах в Стамбул, защото султанът не освободи веднага заложниците на своя зет. Баязид хан явно се боеше от Джем и нямаше вяра на анадолските паши. Видях още само как към Анадола потегли с еничарите Аяс паша.

В столицата още не вярваха, че Джем ще стигне до бой с войските на брата си, но Баязид не спеше. Така е: някой се обляга на късмета си и всичкото му се нарежда от само себе си, а друг живее все нащрек, не смее да завлече очи за сън — всяко нещо трябва да нагласи сам, да изкара сам. Баязид хан беше от тия,последните — нищо не му е било подарено на Баязид хан.

Толкова ми е приказката, за нищо не стига. Но ние бяхме хора дребни, нямахме пръст в султанските дела. Сега казвате, че върху такива като нас се крепяло великото Мехмедово време, че Мехмед хан стреснал света, защото заложил на нас и нашето добро. Навярно е тъй, вие четете книги, вие знаете. А ние не го знаехме. Иначе може и да бяхме я свършили другояче.