Вера Мутафчиева
Случаят Джем (5)

Втори показания на поета Саади за времето от 21 май до 15 юни 1481 година

Не от черния ням — както вече научихте — вестта дойде до Карамания. Един спахия, от събраните наУнкярчаири, щом чул слуха, метнал се на коня и яздил безспир до нашата столица. Затуй, че не смеел да се отбие никъде за смяна на конете, затуй, че трябвало нощем да отдъхва, той беше загубил много време. Така Джем узна смъртта на баща си след Баязид. Това съвсем не е едничкият пример, в който чистата случайност е предрешила изхода на световни събития.

Бог пожела, щото аз, който бях присъствувал при всички важни стъпки в живота на Джем — да бъда край него и в оня миг.

Нашият ден бе започнал обичайно. Когато слязохме на двора, бяхме заварили там Джем, разгорещен от тазсутрешната езда. Приближих го, за да целуна рамото му, и усетих как топло ме лъхна неговата близост. От онази нощ, в която двама бяхме проговорили за така неизбежната смърт на Джем, аз се радвах на всеки наш час.

„Джем е още тук, боже! — мислех си. — Джем е още топъл.“

Той ме гледаше ласкаво, сякаш дами напомни, че излишно го посрещам като господар.

— Саади — каза, — не чувам нищо от твоя нов диван.

— Шехзаде — отговорих аз, — прости на слугата си, че се плаши да обиди слуха ти с незавършена творба.

Погледът на Джем вече бягаше весело-разсеяно от Хайдар към Насух и нататък.

— Приятели — каза той, — довечера ще чуем новите стихове на Саади. Това е заповед!

Току-що бяхме насядали покрай шадравана и подехме приказки, когато притича един стража.

— Шехзаде — обърна се към Джем, — пристигнал е вестител. Тебе търси.

Настръхнах цял. Ето… ето! Сбъдваха се дългомесечните ми кошмари. Стигаше ми да погледна вестителя (беше прост спахия, облъскан до смърт от пътя, прашен и потен), за да се уверя.

Забелязах, че Джем угажда същото. Той пребеля под светлия си загар; Джем не успя да произнесе дума.

— Какво има? — наруши мълчанието Хайдар.

— Кой от вас е Джем султан? — изхриптя спахията и само по това, че нарече господаря ни султан, всичко стана страшно ясно.

„Аз!“ — кимна Джем.

Изплаших се, че губя свяст.

Спахията с труд прегъна коляно. Той се отпусна върху калдъръма — мръсен и объхтан, какъвто беше — и погледна изниско шехзаде, сякаш вдигаше лице към слънцето.

— Султанът — шепнеше от вълнение, — господарю наш, приготви сърцето си за лоша вест! Всеславният Мехмед хан не е между живите. Поеми юздите на войската ни, води ни натам, където баща ти не смогна! Спахиите, първият стълб на държавата, са твои, султанъм!

Явно, беше се готвил за тая къса реч, тя не му стоеше. „Може би е изпратен от някого — залових се за сламка. — Спахийството предусеща какво му готви Баязид и е застанало зад Джем. Боже мили, дано бъде тъй!“

— Остави! Остави и стани! — прекъсна молитвите ми Джем с неестествено равнодушие. — Престолът на Османовци си има наследник. Защо не се покорите на Баязид?

— Накъде ще поведе брат ти държавата? — вече не шепнеше спахията. — Из пътя на моллите, натам! Помните, нали — обърна се вече към нас, — как живееше войската до великия Мехмед: без хляб, без земя. За да има повече за моллите. Ще ни оставиш ли отново за гавра, Джем султан? Кой спечели славата на Османовци, кой превзе света? Ние, редниците на вярата! Ние искаме за султан тебе, Джем!

„Изпратен е! — ликувах без глас. — Чу молитвите ми, боже!“

Сега Джем се промени. Смъртната бледост отстъпи от страните му, очите му мереха прашния спахия, сякаш искаха да отгатнат какво се крие зад неговия изблик: предателство, заговор, вярност?

Ние стояхме вкаменени. И внезапно чух гласа си — той беше несвестен, както всичко през онзи ден:

— Господарю, длъжен си да чуеш своята войска! Багряно-роден господарю, не отстъпвай бойната ни слава на скопени дервиши! Твоята смърт е подписана, нямаш какво да губиш. Спаси империята, Джем султан, правото е твое!

Да, изрекох го. Признавам.

— Правото… — повтори тихо Джем. И вече неистово високо: — Имам ли това право?

— Имаш! Ти не ще се бориш само за живота си — от тебе чакат, султанъм! И кой е Баязид? — продължавах не на себе си. — Син на робиня, копеле…

— Остави ме! — прекъсна ме Джем с отврата.

Един по един, смутени до дън душа, ние, поетите, се изнизахме из двора. На Джем вече трябваха бойци.

— Саади — настигна ме под пруста Хайдар, — какво каза ти, Саади?

— Правдата — отговорих отчаяно. — Само правдата.

— Тя е извън закона, твоята правда.

— Законът е измислен от хора и пак хора могат да го отменят. Ти би ли се примирил със смъртта на Джем?

— Не! — не се замисли Хайдар. — Но Джем ще избяга, ще се скрие. Ти не бранеше само живота му.

— Не би се съгласил на бягство; Джем не е направен да се крие. Хайдар, нима ние, най-близките му, ще се отречем от него?

— Не! — повторно тръсна глава Хайдар. — Вярвай ми! Аз ще бъда първият войник на Джем. Въпреки закона.

Прегърнахме се, без да кажем дума. Приличаше на клетва.

Чак към обед Джем нареди да се съберем. На двора заварихме множество: караманлийски бегове, аги от войската на Джем. Облечени като за празник, с всичките си такъми и отличия. А лицата им не отговаряха на това великолепие — бяха строги, почти унили. Между тях Джем се открояваше; той светеше с нова, непозната светлина, по-хубав отвсякога. Сякаш само полъхът на властта бе го претворил.

Щом ни забеляза, Джем ни направи знак — насам! Усещахме, че вече нямаме същата стъпка; доближавахме не приятеля, а повелителя си.

— Облечете бойни дрехи! — нареди ни той. — Вземете ги от стражата!

Случваше ни се за първи път. Хайдар се нацеди с мъка в едни тесни за него гащи; закопча, пухтейки, тежкия колан с каниите за ножове и сабя. Във всеки друг миг би си докарал закачки, а сега ние дори бързахме да го дотъкмим. „Ето ме вече Хайдар ага!“ — пошегува се той и пак никой не се засмя.

Вън на двора Джем говореше пред караманлиите. Дочух само края на речта му — тя ме смая. Това ли наистина бе измислил Джем?

— … Ние не можем да лишим височайшия ни брат от онова, което е заел — от Румелия. Защото не желаем братска война, не ще проливаме кръвта на правоверни. Макар и не роден в багреница, Баязид успя да присвои част от империята и аз не ще му я оспоря. Но тук, в Анадола, люлка на славната ни държава и родина на Османовци, аз ще продължа делото на Мехмед хан, не ще допусна в Анадола Баязидова власт! Аз ще възкреся нашата първа столица — Бруса — и ще поведа спахийството към нови завоевания, за да има всеки спахия по село! Нека Баязид върне земите на джамии и имарети в Румелия. Тук, в Анадола, ще продължи империята на войниците!

„Джем, приятелю! Като не знаеш, защо не питаш? Та човек винаги трябва да иска всичко, дано му остане поне половината. И как така обявяваш пред първенците си, че сам се стремиш към раздяла на държавата? Под това знаме ли би повел бойци към победа? Защо те спира кръвта на Баязид, нима него ще спре твоята?“

— Не ми харесва! — пошушна в ухото ми Хайдар. — Погледни беговете!

Погледнах ги. Е, да, недоумяваха. Те бяха се надявали, че ще победят, водени от Джем, за да остане в сила войнишкото право. Сега подозрях зад челата им недотам чисти мисли: „Щом можело Анадола за анадолците, не ще ли постигнем и Карамания за караманлиите?“

И още нещо: на старите воини Джемовата борба още от първия й миг се видя някак момчешка, недобре изпипана. Това те бързо отдадоха на славата на Джем — отличния пехливанин и даровит поет. Но вече не беше дума за бабаитство и стихове, ама не!

— Към Бруса! — завърши по това време Джем. Очите му сияеха, гореше вдъхновено Джемовото лице. Той съвсем и не отбеляза отзвука от словото си всред първенците.

— Не ми харесва! — повтори Хайдар. — Тази работа трябваше да се подхване съвсем другояче.

Простете, че отварям скоба, но искам да ви кажа нещо за Хайдар. Някога аз се чудех как човек като него може да бъде поет, че и добър поет — беше някакъв без полет, приземен, прост и точен в съжденията си. Говореха, че бил от село, и май е вярно — върху това почиваха всичките му слаби и силни страни. Мене ме дразнеха трезвите оценки на Хайдар, а — без да ща — винаги ги следвах. Кой знае, мислех отпосле, ако Джем бе избрал за довереник не мене, а Хайдар, дали нещата биха протекли, както протекоха. Но от целия Хайдар Джем обичаше само стиховете му — той никога не би се разкрил пред Хайдар.

Съвсем мълчаливо караманлийските първенци си излязоха — отидоха да се разпоредят и оседлаят. Знаех, че ще се разприказват, щом излязат извън двора. Хайдар, който бе ги следил с едно око, току застана пред господаря ни в тесните си, смешни гащи.

— Султанъм — каза, — позволи да тръгна с тях!

— Защо? — обърна към него още горещо лице Джем.

— Трябва да знаем какво кроят. Зависим от тях.

— Хайдар — нетърпеливо му отвърна Джем, — чудно ми е, че един поет предлага това. Аз се доверявам на войската си и началниците й.

Хайдар само вдигна рамене. Боях се, че както винаги правият е той.

Тръгнахме преди вечерта. Най-отпред яздеха спахиите на Якуб ага. След тях идеха караманлиите, полуплемена, полу-войска; водеха ги техните първенци. Все такива съсредоточени, явно пишман, кисели. После яздеше свитата на Джем — набързо предрешените певци и поети. Крепяхме се с мъка на седлата, мен ме болеше целият чатал, сякаш са ме пуснали от двайсет аршина височина върху задника ми. А Хайдар се люлееше лениво, макар вече да беше хлъзнал щита си на някакъв оръженосец, та не му тежеше.

Под Бруса стигнахме за три денонощия и намерихме вратите й залостени. За обсада не можеше и да се мисли — бяхме около четири хиляди души.

Тази първа неудача смути Джем. Той бе вярвал, види се, че всички градове ще отворят вратите си пред стъпките му и ще го признаят с ликуване за господар.

— Саади — извика ме при себе си, — ще опитаме преговори. Вървете с Хайдар и Якуб ага и кажете на брусенския управител, че градът отново ще стане наша столица. Прахът на Осман, който лежи в Бруса, ще намери покой, щом види възкресена старата й слава.

— Виж какво — каза ми Хайдар из пътя, — Джем трябваше да ни заръча по-ясно.

— Мене и така ми е ясно — отговорих раздразнен.

— Не е — запъна се Хайдар. — Управителят ще ни попита какво искаме от Бруса: войници ли, хляб или месо. И дали ще го платим. А ние ще му отговорим, че Бруса щяла да стане столица. Слаба работа.

Колкото и да ме дразнеха дребнавите приказки на Хайдар, само заради него не се върнахме със съвсем празни ръце. Наистина управителят — някакъв стар и скудоумен паша, забутан тук от Мехмед хан, който така се отърваваше от некадърните си първенци — ни посрещна враждебно. „Това по-късно — повтаряше той, — никога не е късно да обявим Бруса за столица. Нека първо видим Джем владетел и видим държавата на Джем!“ По-нататък пашата изтъкна, че Бруса много пострадала от борбите между синовете на Светкавицата и не искала втори път да пати. Нека Мехмедовите синове решели спора си на голо поле, под града, а още по-добре — далеко от него. Тогава вече и Бруса щяла да се определи.

Така се канеше да ни отпрати управителят, ако не се намеси Хайдар.

— Съгласни сме с тебе, пашамъз — рече, — но и ти се съгласи, че сме в поход от три дни. Ще оставим Бруса на мира и срещу това Бруса ще ни нахрани съвсем тайно.

Пашата се позамисли, но явно схвана изгодата от предложението на Хайдар. Та, когато се върнахме в стана по тъмно, водехме дълъг, натоварен керван.

Новината за нашия неуспех бе ни изпреварила, донесена от странен пратеник: Селджук хатун, любимата леля на Завоевателя.

Заварихме я при Джем. Селджук хатун беше много стара — струваше ти се връстница на Османовия дом. Но от лицето й — тъмножълто, сбръчкано, смалено — гледаха млади по будност очи.

Селджук хатун бе дошла в стана ни, щом дочула, че Джем е наблизо. Известна беше нейната слабост към втория шехзаде; Джем винаги е бил галеникът на целия жив Османов род. Сега той седеше до нея като дете, засрамено, но знаещо, че много ще му бъде простено заради неговия чар.

— Леля ми донесе — обърна се към нас Джем, — че отвъд града е разположил войските си Аяс паша. Утре ще бъде решаващият бой.

— Решаващият бой! — повтори Селджук хатун насмешливо. — Нищо решаващо не ще има в сблъсъка между две войски от по пет хиляди човека. А?

Забелязах, че тя никак не се държи както подобава на жена от владетелски дом. Думите й бяха далеко не подбрани — тъй би говорил стар войник.

— Това е само началото, така да знаеш — зае се да поучава племенника си тя. — Ако утре загуби, брат ти ще изпрати десет пъти по пет хиляди войници. Ако загуби и тях — чакай сто пъти по пет хиляди. Щом веднъж си се решил, не пропускай нито миг; разпрати глашатаи из Анадола, събери под знамената си цялата войска, която още не е на Ункяр чаири. А?

Имаше обичай да завършва думите си все с това „а?“, което не беше въпрос. Джем я слушаше, цял внимание; личеше си, че обмисля поръките й. Затова намерих отговора му напълно неочакван:

— Не! Войска аз не ще призова. Най-добрата и без туй е вече на Ункяр чаири, Баязид я получи наготово. Срещу нея аз ще изляза като законен наследник на престола. Войските знаят, че само аз ще им запазя преднините, които получиха от баща ми; те ще преминат към мен при първата битка. Разбери ме, Селджук хатун: аз искам да управлявам не самозван, а призван!

По време на цялата тази реч старицата бе клатила глава, като да подчертаваше, че Джем приказва съвсем, ама съвсем момчешки приказки. Помълча си после тя, а накрая отсече:

— Ако друг някой би ми говорил това, щях веднага да му кажа: твоята е спукана! Но ми говори не друг, а Джем, Джем се е родил със звезда на чело. Небето — не твоят ум или сила — не ще позволи да бъдеш победен.

— Има ги такива — обърна се към нас старицата, едва сега ни удостои. — Има хора, дето успяват напук на правилата. Късметлии. Джем носи нещо от големия късмет на Османовци. Дано той не го остави, макар Джем да си приказва щуротии.

Джем пламна — този път от обида. И пак ме поразиха думите му, тихи, а твърди:

— Не мога да бъда друг, лельо, иначе бих се превърнал в Баязид. Защо? Та Баязид вече съществува, излишно е да го повтарям. Нека войската избере! Победеният ще понесе нейната присъда. Не ще моля никого. Аз, синът на великия Завоевател, съм в правото си.

Изпратихме Селджук хатун същата нощ, а на заранта започна битката с Аяс паша.

Ще ми простите, че за битките говоря бегло, това не ми е работа. При нас, на Изток, за бойни разкази и стихове си имаме нарочни хора, аз не съм от тях. В битките на Джем участвувах като самоук войник, та ми се струваха по-страшни от салхана и не искам да си ги припомням. При това за вас са важни не самите боеве, а изходът им. Затуй ще ви кажа направо, че този първи бой срещу войската на Аяс паша завърши с пълен наш успех.

Ето, Хайдар сбърка — нали ни предричаше провал. Сбъднаха се думите на Джем, които старицата намираше щури: водените от Аяс паша спахии наистина преминаха към нас.

Час по-късно, когато пашата отпраши към гористите хълмове (следваха го едва триста еничари), видях отблизо Джем. Господарят ми не криеше своето щастие; Джем се смееше високо, закачаше се съвсем не по господарски с бегълците; хвърли сукнения си кюрк върху плещите на техния алайбей; прегръщаше всекиго от нас поотделно.

Тъкмо войската — вече около десет хиляди човека — се разположи за обяд, откъм града се зададе тълпа. Начело яздеха двайсетина големци. Щом приближиха, разпознахме и валията на Бруса. Беше явно без думи: Бруса отваряше вратите си пред победителя.

Победител! Тази дума опиваше Джем по-лудо от ширазко вино. Джем стоеше още в доспехи, в ризницата си от тънки халки, с опрашени чизми, всред своите велможи — всред нас.

С някакво току-що родено достолепие той подстави крака си за целувка; с глас, в който вече нямаше смях, той нареди на брусенските първенци да станат.

Аз го познавах отблизо и мога да твърдя: ако Джем беше отнесъл тази победа със сила, той не би тържествувал така. Джем искаше да се налага с името си, с мълвата за своята изключителност.

В Бруса влязохме на следната заран. Джем бе наредил войската ни да отпочине хубаво и да се потегне. Той желаеше да разбуди у нашата стара столица цялата й обидена гордост — да й представи султан и войскари, достойни за Бруса.

Като си спомня сега, имало е нещо невероятно в нашите брусенски дни. От самото ни посрещане.

Бруса беше цяла из улиците, заедно с пеленачетата и болниците си. От всеки прозорец, чардак и зид висяха килими, везани покривки, дори копринени юргани, халати или кърпи — градът бе окичен до върха на десетките си минарета. Пък и време ли беше! — май. Над дуварите надничаха бухнали орехи и смокини, лозниците протягаха млади, лъскаво-зелени филизи. Кипарисите пробождаха почти черно тази пиянски тържествуваща зеленина, между която се белееха тежките цветове на магнолията и жълтееха гроздове салкъм. Ами люляците? Защо не сте видели Бруса в майски люляци!

Посред целия този пролетен празник, който покриваше вековете — каменната сивота на Бруса, — течеше друга пролет. Нашият господар, всред чиято свита нямаше човек над двайсет и петте, огряваше Бруса с радостта си. Млад, красив, даровит, боготворен, Джем бе стигнал най-високия връх на човешкото щастие.

Вярно, съдбата се е усмихвала не само нему — победи бяха жънали, водили са в Бруса синджири роби, кервани плячка и други Османовци: Орхан, Мурад, Баязид Светкавицата. Но никому от тях бог не даде такова щастие на двайсет и две години, не съедини за другиго в едно победата и младостта.

Прие ни Старият дворец. Чувствувах трепет, когато прекрачих прага му. Стамбул е изключителен — такъв град няма. Но за нас, османлиите, Бруса е повече от него: светиня. Тук лежи прахът на първите ни султани. Старият сарай е свидетел на ранната ни история: как от едно полудиво пастирско племе израсна империя — заплахата над света.

Всичко в двореца на Бруса беше камък — така съм го и запомнил: плътен, внушителен хлад. Той издаваше, че са го строили владетели, за които люлякът не е имал стойност, а са теглили всичко в сила, власт, победа. Толкова по-ярко изпъкваше всред него Джем, като златист ахат в тромава, гранитна скала.

Джем през ония дни неуморно действуваше, заповядваше; той бе съсредоточен, вечно загрижен. Учеше се на властта. След като — избягвайки пищни тържества — Джем се прогласи за султан (втори през последната седмица!), той нареди да насекат сребърни пари с неговата тугра и да четат всеки ден молитва за благоденствието му в джамиите.

Нищо повече. С толкова се ставаше владетел по нас и затуй той премина в историята като Джем султан. Султан, чиято власт бе ограничена в един град и в осемнайсет дни.

През тия дни към Бруса се стичаха войници. При всяка тяхна поява Джем ни говореше с поглед: „Казвах ли аз!“ Не зная дали наистина не забелязваше, че тия войници съвсем не са тъй много, както е предричал, както ни се щеше. Бяха някакви тумби от по двайсет до петдесет човека, някакви туркменски катуни или юрушки задруги, повели към столицата ни — към средището на бунта, както предполагаха те — своите жени, стада и дечурлига. С такава една сбирщина не можеш удържа власт, камо ли — да я завоюваш.

Достигнахме не повече от петнайсетина хиляди саби, когато — вече в средата на юни — до Бруса дойде вест: Баязид хан II начело на войските от Ункяр чаири напредвал към столицата ни.

— Знаеш ли какво означава това? — попита ме Хайдар. — Това са отбраните войски на империята, всичките. Разбира се, тях ги събра името на Завоевателя за нови завоевания, а Баязид ги получи наготово.

— Кой знае! — възразих. — Може би половината ще видят своето бъдеще в Джем султан.

На Хайдар не му се вярваше.

— Защо си въобразяваш — каза, — че войниците много разсъждават? Веднъж са събрани и поведени — толкоз.

Не ми бяха необходими думите на Хайдар, за да изпитвам тревога. Само Джем бе недосегаем за нея. Той прекара деня всред войските си, говореше с началниците им, изграждаше предстоящата битка. Имаше нещо налудничаво в неговия стремеж да забрави истината — броя на братовата си войска, опитността на пашите й, законното право на Баязид да води и спечели този бой. Джем — бляскавият галеник на съдбата — упорито вярваше, че действителността е длъжна да отстъпи и му подари една невероятна победа.

Надвечер изпратените към планината съгледвачи донесоха, че Баязид бил разположил стана си на три часа път от Бруса; Баязид искаше открит бой.

Бяхме извън градските стени, когато Джем узна това. Видях, че се обърка — той се е надявал на дълга обсада, през която времето ще позволи всякакви промени в Баязидовата войска, ще й донесе изгодни за нас настроения; Джем не бе подготвен за открито сражение.

На път към Стария сарай — прибирахме се — Джем мълчеше, умислен. Докато, вече пред вратата, се обърна към мен:

— Моля те, Саади, върви извикай Селджук хатун!