Вера Мутафчиева
Случаят Джем (20)

Десети показания на поета Саади за лятото на 1483 година

Простете, че прекъснах, но дори споменът за френка ми струва много. Никога, докато Сюлейман бе живял с нас, аз не изпитвах към него чувството, което ме владееше след смъртта му. Беше преклонение и обвързаност едновременно; последните дни на Френка сложиха печат върху много мои години. От тия дни нататък аз — поетът, епикуреецът, който виждаше в земната наслада едничка цел на битието, чийто единствен страх бе смъртта — задълго се сродих с нея. За мен тя се превърна в лек, почти желан преход към злачните ливади на безсмъртието, където щях да срещна Сюлейман.

Заедно с тая промяна се променяше и моето място при Джем. Аз вече не бях сътрапезникът му в пира на изтънченост и сласт. В отношенията ни настъпваше и отчуждение, и по-голяма близост. Струва ми се, така заживяват съпрузи, събрани някога по любов, когато имат зад гърба си общи деца, обща грижа или работа. И у тях страстта се преражда — или се изражда, както щете — в нещо и повече, и по-малко от любов.

Това стана не точно в Румили — то дойде бавно, отначало с трусове, отчайващи ме до лудост, които бяха заменени от враждебно примирение, и едва по-късно улегнаха в дълбока и тежка, макар съвсем не гореща привързаност. Тогава аз трябвах на Джем не през отделни часове на възторзи и пиянство, а неотстъпно. Така ти е нужна твоята дреха или хлябът, или майка ти. Но колкото и значимо, то вече не е любов.

Всъщност защо ви говоря за това? Кого засяга личната драма на поета Саади?

Да. за Джем.

Именно през дните след изчезването на френка аз забелязах у Джем първите признаци на — не още болест, не твърдЯно вече на нездраве. Прекалено рязък беше за Джем преходът от света на песни, великолепие и самоувереност в другия — бе още рано да го нарека затворнически. Тази промяна предизвика и първите пукнатини в Джемовото съзнание.

Тогава, в Румили. само забелязах, че Джем за дълги часове сякаш се губеше. Никой не бе ограничил неговата телесна свобода — непрекъснато канеха господаря ми да се разходи из околностите или устрои лов, да изслуша нов трубадур или приеме нов пратеник на Д’Обюсон. А Д’Обюсон ни засипваше с вести. Според тях казвам го предпазливо, защото нищо. дошло от Ордена, вече не приемахме като чиста монета християнството било единодушно по намесата си в работите на дома Османов. Месеци ни делели от мига на голям съюз между владетелите, които ще помогнат на Джем да заеме бащиния си престол.

— Защо тогава, вместо да ме изпратят в Маджарско или Венеция, братята ме отдалечават от тях? Защо Орденът изнамира все по-укрити, по-откъснати от света убежища за мене? — бе хвърлил Джем в лицето на първия вестител.

— Защото, колкото по-непосредствено опасен става Ваше височество за брат си, толкова повече расте заплахата: Баязид не ще пожали средства, за да ви премахне. Вярвайте в съчувствието и помощта на братята — те ви пазят в името на вашето крайно тържество!

Не, не вярвахме. Откакто открито ни изиграха с Френка, Джем отново бе изпаднал в униние. Още на Родос той подозираше Д’Обюсон в тайни сметки; в Ница беше се надявал, че светът не ще подкрепи магистъра в тия сметки и ще му отнеме неговата жертва. Но в Румили, командира на иоанитите, под тяхна охрана, Джем отново се прибираше при страха си: нас ни мамеха.

Колкото по навлизаше в такива мисли, Джем се затваряше в себе си. Забелязал съм, така бива с особено поривистите, доверчиви хора. Понеже бог не им е дал сетиво, с което да различат истина от лъжа, първата измама на тяхното доверие напълно ги лишава от доверие. То понякога се връща у тях на пристъпи, но винаги пълно, без да подбира и се противи, за да изчезне пак, и пак изцяло.

Това правеше Джем. След смъртта на френка той изгуби вяра във всичко и всички. То го смаза. Почти цял ден господарят ми прекарваше в покоите си, изписани от влага и плесен. Джем най-вече седеше на своето широко легло, по халат, а когато влагата го просмучеше съвсем, привличаше върху плещите си и завивката. Джем все още нямаше навици на затворник, защото всеки миг можеше да излезе навън; все още неговият затвор беше доброволен — детето правеше напук на настойника си. Джем вярваше, че Орденът ще се стресне от неговото цупене.

Да призная, той донякъде успя. Милите ни братя — очи и уши на Д’Обюсон — навярно бяха му съобщили, че гостът им се държи странно, че отказва срещи и приеми, че дори връща неизслушани важните вестители от Родос. Как би завършил . комедията си ДОбюсон, щом нейният главен актьор отказваше да играе?

Впрочем Джем наистина сплаши братята със своето болезнено безразличие и ги принуди да допуснат в Румили редица посещения, които можеха да им отворят работа.

На първо място (сега не приемам да е било без знанието на магистъра, макар че тогава го вярвах) към Румили отново приближи търговски керван. Беше друг, не предишният, но между търговците имаше един с твърде рижа за черните си вежди брада и твърде стегната за търговец крачка. Когато влезе при господаря ми, Джем промени лице, а аз изведох брата (той бе представил гостите) и оставих Джем да се пазари сам.

Късно вечерта керванът си пое, без никой да го претърси или спъне — Джем поиска да се разстъпи навън. Чувствувал се зле от непрекъснато задушния въздух, каза. Братята почтително ни пропуснаха. Знаехме, че ни следят, но не можеха да го направят отблизко, за да чуват думите ни; Джем нарочно избра път през ливадите.

— Саади — каза ми той, когато бяхме вече на открито, — бог чу моята молитва. Днес получих отговор от майка си. Изгорих го веднага, не мога ти го показа. Тя пише, че ще изплати на Ордена грамаден откуп за мен. Вярваш ли го, Саади?

— А кога си й писал? — не се стърпях; Джем криеше от мен своите връзки.

— Още при Сюлейман. Той се свърза с някого от Никозия, грък. Помниш ли търговците през април? Кажи, Саади, вярваш ли?

— Разбира се! Нима майка ти не ще направи всичко по силите си, за да те отърве?

— Не, не това. Но дали Орденът ще ме изтърве? И после — разсъдих, след като отпратих търговеца със съгласието си: уместно ли би било? Та ние още не сме изчерпали средствата за един истински поход срещу Баязид през Румелия; тъкмо сега — ако вярваме на вестите — светът е готов за действие. И изведнъж — аз се изтеглям в Кайро. Вече знам на какво разчитам там: ще се превърна в частно лице, което доживява старините си при майка, жена и деца. Къде остава моята борба, Саади? Защо ще бягам, преди да ми е отговорил Корвин, преди да е призовал християнството папата? Имам ли право, а?

— Имаш. Ти си не само владетел, който се стреми към властта. Ти си и човек. Може би вече е дума за твоята човешка свобода, ако не за живота ти. Ще търсиш да ги спасиш, как не!

— Не, Саади, тъкмо не! Все още не съм стигнал дотам и дано скоро не стигна. Не бих живял, ако изгасне надеждата ми за престола. — Сега тя мъждее — спъвана, предадена, застрашена, — а ще угасне съвсем, щом стъпя на египетска земя: Защото сам ще съм се оттеглил.

— Разбираш ли? — наведе се към мене Джем. — Тук аз тежа на съвестта им, карам ги непрестанно да си мислят, че пропускат своя голям случай — та такъв пада един път в историята! Това ги настървява един срещу друг и срещу самите себе си; те се борят между сметка и славолюбие, между жажда за лесни облаги и жажда за безсмъртие. Не е лека борба, Саади, и не можем да предвидим края й. Длъжен съм да го изчакам, дори той да ми струва години!

„Пак пристъп! — рекох си. — Защо всичко у Джем е така нервно?“ Започваше да ме уморява това друсане в настроенията му, а все пак признавах: прав е. Кой — дори най-уравновесеният — не би заложил един живот срещу един престол?

— Да бяхме разсъдили, преди да отпратеше съгласието си, султанъм — казах. — Вече е късно.

— Не! — Джем се изсмя, а смехът му самотно се стопи в нощта. — Не, аз проводих едва час след кервана Мехмед бег. С поръка: нека майка ми изчака още половин година. Ако дотогава не получи знак, че походът предстои, да започне пазарлък с Д’Обюсон. Умно, нали? — не ще имаме нужда от повторен вестител.

— Бог да пази Мехмед бег! — отговорих със свито сърце. Страшнееше ме не на шега: защо нашите пратеници не се завръщаха?

— Ще го пази. Саади — заключи Джем. — Мехмед бег вече ще е настигнал кервана, това е час разлика.

Мехмед бег наистина не се завърна, но можехме да предположим, че е продължил с кервана. Така би събудил по-малко подозрения (избягал е от нас. твърдяхме ние), отколкото, ако цъфнеше след два-три дни. А цялата случка — това. че Джем бе разсъждавал и действувал след седмиците угнетение — сякаш заличи у него спомена за Сюлеймановата смърт. Пак тръгнахме полов, пак ни запосещаваха трубадури.

„Приливи и отливи мислех си аз със страх. — Кога ли след някой такъв прилив не ще настъпи вече отлив?“

По същото време приехме скъп гост. Малкият Шарл се откъснал от болничното ложе на вуйчо си и отиваше в Шамбери, своята столица.

Той пристигна в Румили към едно много жарко пладне. Когато чухме отдалеко тръби и рогове — гласът им се носеше необикновено чисто в морната тишина на жътвата, — ние застанахме върху стените и Джем нареди да се облечем тържествено. После — всички на коне — излязохме из крепостта и присрешнахме гостите по хълма. Беше невъобразимо цветно и весело. На бял кон сред свитата си се изстъпи момчето Шарл в червен атлаз и черна перушина, чистичко и стегнато, сякаш го бе гласила майка му за гости. А срещу него препусна сивата кобила на Джем със своя бял и златен ездач. Ловджийските рогове тръбяха, стотината коне пръхтяха разюздано, а цялата ни дружина се открояваше като пъстро петно безгрижие върху сиво-жълтия хълбок на хълма. Зад гърба ни стърчаха старите стени на Румили, под нас златееха нивите, осеяни с жътвари, над главите ни бе заметнато също атлазеното небе на Савоя, подпряно върху снежни планини.

Двамата млади господари скочиха наземи, прегърнаха се под поздравите на своите приближени и се изкачиха пешком към крепостта. После започна пир, който напомняше Ница, с тази разлика, че бе осеян — и то гъсто — с черните раса на братята. Рицарите монаси не ни досаждаха, но ни стигаше присъствието им винаги е досадно да пиеш всред трезвени. Джем се стараеше да не ги гледа, докато пееха певците.

Четири дни сменяхме пиршества с лов. На петия Шарл щеше да ни напусне. А през онзи четвърти лов Джем ме извика. Трима бяхме се отделили за малко от хайката и яздехме през рядка горичка. Малкият дук — зачервен по момичешки, разрошен и разгърден — повече от всякога приличаше на дете. Той поглеждаше нагоре към Джем с открито обожание, тъкмо като дете. което съзерцава своя мечтан бъдещ образ.

— Саади, всъщност те вика малкият, не аз — пропусна ме да вкарам коня си между техните Джем. — Шарл иска нещо. Бързай, скоро ще ни настигнат!

— На услугите ви. Ваше височество! — обърнах се към Шарл.

Беше смешно как възбуждението изчезва от лицето му и преминава в почти строгост. Но очите още сияеха: трогателно бе изпъната бялата, тънка шия към Джем.

— Предайте на приятеля ми, заговори Шарл бързо, че аз не ще забравя за миг неговата борба. За мен е ясно: бъдещето на света ни зависи от победата на Джем султан. Аз ще направя всичко, за да намеря съюзници ида получа Джем от Ордена. Имам приятели, властни роднини. Имам и богатство. Предайте на приятеля ми, че ще бъда горд да посветя сърцето си на тая висока цел: властта на Джем султан. А?

Последния полувъпрос момчето произнесе като въздишка — беше се уморило от вълнение. То гледаше изпитателно своя голям приятел, докато аз превеждах, и от притеснение прехвърляше юздите от една в друга ръка, оправяше наметалото на коня и приглаждаше бухналите си коси.

„Сладък, малък рицарю! — бих го погалил. — Защо в нашия свят срещаме съчувствие тъкмо от онзи, който не може да помогне, а можещите ни го отказват? Колко ли тежат думите на тънкото ти гласче, юмрукът на тънката ти ръка, момченце!“

Не дай, боже! Като прозрачно видение пред очите ми сега седеше — върху синьото княжеско седло — друг един малък: малкият брат. Двете лица за миг се сляха и ми се стори, че различавам кръв по меките Шарлови сколуфи, тъмни петна от насилие по трогателно бял ата шия. „Не позволявай, боже! — пъдех спомена си. — Нима любовта към Джем трябва да носи само нещастие!“

Разстроен, бях пропуснал отговора на Джем, но Джем го повтори нетърпеливо — хайката ни настигаше, черна от монашески наметки.

— Нека бог — бе отвърнал Джем, — не моят, и не твоят, а едничкият бог ти въздаде за благородството, приятел ю Шарл! Всичко, с което мога да ти върна, е вяра. Вярвам ти. Шарл. Ако е позволено да отправяме молитви към историята, аз я моля: нека вляза в нея редом с тебе. Нека светът присъствува на нещо още непознато: приятелството между двама владетели!

Сега, когато ви го предавам, май че излиза смешно. Много тясна е наистина границата между покъртително и смешно, а Джем често я прехвърляше, защото бе лишен от усет за действителност. Джем беше поет, забъркан неуместно в историята, и почти всичките му стъпки, които не се оказаха погрешни, бяха поне смешни.

И така аз бях свидетел — смразен от страх, защото вече близо трополяха съгледвачи (те много точно щяха да изтълкуват смисъла на гледката), когато двамината се прегърнаха, сякаш сключваха договор. Слънцето се разбиваше на пръски, течеше в струи върху косите и коприната; сивата кобила триеше галено врат о белия жребец, миришеше на нагрята хвойна, лавър, розмарин — в Савоя миришат дори камъните, уверявам ви. Беше прекрасно и затрогващо като на представление.

Свитата вече ни застигна и аз видях как поне двайсет чифта очи изучават Джем и отбелязват влага в погледа му; сякаш чувах как двайсет мозъци отчитат странното вълнение на техни височества и си го обясняват. Сякаш още тогава знаех какво ще последва: ранната, оплакана от цяла Франция смърт на Шарл Савойски. Деветнайсетгодишният дук бе умрял в навечерието на едно добре обмислено нападение над пътя, откъдето Джем трябваше да мине. Умрял от преяждане, бил лаком, казват.

Чакайте, защо така обърках своя разказ? Шарл още живееше и през оня, четвърти лов, показа голяма ловкост в стрелбата. Вечерта ние пак гуляхме с него, те пиеха с Джем от същата чаша и накараха трубадура да съчини нова песен — за приятелството им. Бяха пийнали здраво, затова на следната заран свитата отпътува късно. Ние я изпратихме до пътя, а на връщане Джем беше пак посърнал. През последните месеци целият му живот бе очакване или раздяла.

В Румили отброихме още едно посещение, по-малко приятно, но богато на последици.

Беше краят на юли. Дните в Румили течаха отново вяло след заминаването на Шарл. Джем ми се оставяше да го събличам и обличам, ходеше на лов, а вечер почти не четеше. Уж бързал да заспи, а после го чувах как дълго се върти от страна на страна и затиска въздишките си, за да не ме тревожат. Така минаваха дни и нощи, чакахме вести дори от Д’Обюсон, а магистърът напоследък бе сдържан.

Една вечер — от ония, много стъклените летни вечери, когато небето зеленее призрачно и дълго остава тъй, преди да из греят звездите в Румили настъпи суматоха: посрещаха някого. Съобщих това на Джем. Заслухтяхме, но не ни известиха нищо.

Не спахме почти. Щом навън просветна, потропа един брат. Той въведе командора на Румили (невзрачна личност, чието име не помня), а командорът ни съобщи, че е пристигнал пратеник от султан Баязид.

При името на брат си Джем скочи — не успя да запази самообладание. Той трескаво се заоблича сам — нещо съвсем непристойно — после се събуди и застина.

— След малко ще приема… кого всъщност?

— Хюсеин бей, приближен на Баязид хан.

— Да, след малко…

Още незатворил братът вратата, Джем се обърна към мен; не беше на себе си, забелязах.

— Чакай!… Чакай… Кой Хюсеин бей, какъв Баязид хан? Как ще приема пратеника на самозванец? Какво смята Баязид, да преговаря с мен ли? Та аз му позволих това два и три пъти и получавах все същия отговор: империята е годеница, която може да избере един жених, между владетелите няма братство! Аз не ще се пазаря с човека, който ми отне моето — то би значило да го призная и да призная своята зависимост от него. С кои очи утре ще оглавя поход към Румелия, ако съм преговарял и уреждал по мирному сметките си с Баязид? Не, Саади! Туй не ще бъде! Съобщи го на ония. калугерите!

— Султанъм, обмисли добре! Може би Баязид е променил волята си.

— Не познаваш Баязида. Той е толкова ограничен, че е чудо, дето стигна до едно решение, а ти се надяваш да измисли второ! Не, на прав път съм: докато отричам Баязидовата власт, аз ще бъда стожер на борбата против Баязид. Нека стана дори жертва в тази борба. Саади. но страна в сделка не ще бъда.

— Ваша милост, предайте на пратеника, че Джем султан му отказва прием! — обадих навън.

Толкоз. Братята не ни убеждаваха: в Румили ние бяхме наблюдавани, подслушвани, претърсвани, но с нас пазеха приличие и никой не ни натрапи Хюсеин бей.

След пладне излязохме двама с Джем. Братята съвестно ни следваха на стотина аршина разстояние. Стори ми се, когато се обърнах назад, че върху стената на Румили стои непознат човек в наши дрехи и се взира надолу. „Навярно е Хюсеин бей“ — помислих. Но не споменах на Джем, защо да го разстройвам?

Привечер чухме отново шум; братята отпращаха Баязидовия човек. Джем сякаш почувствува отсъствието му — изведнъж се отпусна, разприказва се — така беше винаги, след като е решил или извършил нещо, оживяваше.

Вече се готвехме за сън, потропаха пак. Този път командорът идеше съвсем сам.

— Ваше височество — заговори той, имаше неприятен, скърцаш глас, — понеже отказахте прием на Хюсеин бей, натоварен съм да ви предам писмото му от султан Баязид. Прочетохме го на свещта, едновременно. Отначало си мислех, че Джем е прозрял: Баязид за трети път заявяваше, че не допуска никаква подялба на властта. Баязид напомняше, че Джем сам е избрал своята участ, вдал се е в гяурски ръце и с това нанесъл неизличим позор върху дома Османов. Но (оттук започваше новото) Баязид хан в своето благочестие не желаел брат му — макар и лекомислен — да търпи лишения. Затова Баязид хан щял да изплаща на хазаите, които брат му сам си бил избрал, четирийсет и пет хиляди дуката ежегодно — нека живеел охолно с тия пари и споменавал в молитвите си техния общ баща.

Струва ми се, Джем пробягваше тия редове с безразличие — той винаги бе считал Баязид за посредственост и се отвращаваше от изтритите му изрази. Едва когато дойдохме до числото четирийсет и пет хиляди, той подсвирна през зъби, както не бях го чувал от години:

— Хе, как да не се трогнеш! — подхвърли. — При всеизвестното скъперничество на Баязид… Просто съм потресен!

И продължи да чете, сякаш нищо.

А аз бях престанал. Ама наистина ли Джем не разбираше какво се е случило! Наистина ли не виждаше как в този миг на ключалката ни увисна голям-голям златен катинар? Как хубаво беше скроено всичко!

— Джем! — през живота си не помнех така да съм се изпускал из ръце. Крещях неистово: — Джем!

— Какво ти е, Саади? — погледна ме той над листа с очи, които действително недоумяваха.

— Джем, за нас са се спазарили!

— Е, какво от туй! ДОбюсон ще получава парите, докато започне походът. После съюзниците сами ще ме изискат от Ордена, то е ясно, защото борбата против Баязид е немислима без мен. Какво те плаши, Саади?

— Плаши ме, че този куп злато е нечуван. Хората вършат убийство за две жълтици, какво остава за четирийсет и пет хиляди на година!

— Вярно, много… — съгласи се Джем. — Вярваш ли, че ще натежат решаващо срещу доброто на цял един свят, християнския?

Това е едничкото, което ме потиска — следеше мисълта си той. — Аз съм принуден да заложа върху доброто на техния свят. Недостойно за един правоверен! Но, веднъж на бащиния си престол, аз ще възкреся Завоевателя и ще измия с победи това кратко отстъпление.

Слушах го, гледах го. Дразнеше ме донемайкъде. Все пак и Джем беше жител на тази земя, длъжен бе да познава законите й. „И по-добре, че не съзнаваш, приятелю — заключих. — Дано още дълго живееш в своя измислен свят, където такива като тебе и малкия Шарл яхат през зелени ливади и весели дъбрави, а над косите им вали слънчево злато…“

Онази вечер Джем заспа леко, без да се обръща от хълбок на хълбок. Не само детско, имаше и нещо женско у Джем.

Той изпадаше в ярост, изправен пред нечие спокойство, и обратно: утихваше блажено, щом друг наоколо му бе извън себе си. Така му подействува и моят припадък на ужас.

А може би и друго — о, човешка суета! Джем май се ласкаеше, че дори неговият брат враг го е оценил тъй високо, та му отделя половината приход на империята си. Знаете, основна грижа на човека е да не би да се окаже твърде дребен, незабележим, безвестен. Сега Джем спеше спокойно като оздравяващо дете и насъне го люлееше гордостта, че е най-скъпо струващият човек по земята.

Той не трая много, този отлив на доволство — все по-кратки ставаха за нас такива часове. Само след седмица (през която пак ловувахме, разхождахме се и запълвахме времето си с всевъзможни безсмислици) отново ни навести командорът. Последните дни в Румили не бе се случило нищо особено, ако не броим появата на трийсетина нови братя. Това не ни удиви — предстоеше ни навярно да се прехвърлим в нова крепост, та удвояваха охраната. Бяхме взели дотолкова да свикваме с тия чести пътешествия, а и Румили съвсем не ни разполагаше да жалим за нея, че се зарадвахме: ще се махнем най-сетне от тази зловеща твърдина. Тя бе свързана за нас със смъртта на Френка и посещението на Хюсеин бей, с плесен, плъхове и стоножки.

Командорът навярно идеше да извести заминаването ни, затова бе приет без всяко вълнение. Монасите, които го придружаваха, бяха в рицарските си доспехи, въоръжени — така ни съпровождаха те на път.

— Ваше височество! — започна командорът особено отчетливо, сякаш четеше. — Днес получих от брат Д’Обюсон послание; то засяга вас и сигурността ви, вашата застрашена сигурност. В желанието си да се отърве от един дълг към Ордена — дълг, който пое по своя воля — Баязид хан замисля вашето отвличане. За него имаме достоверни известия. Пуснати са в ход всички средства — пари, сила, обещания. Баязид хан е изказал увереност, че това отвличане ще успее. Кога и кой ще го изпълни, не знаем. Поне успяхме да научим, че не е наш брат.

— А защо разследването е станало без мое знание? — прекъсна го Джем. — Омръзна ми да бъда пазен като невменяем; аз не участвувам в първата грижа на един човек — в своето самосъхранение. Нямам ли право да се съмнявам дали опасността не е измислена? Вече ви жертвувах Френка — кого още!

Той извика, да, извика това „кого още!“. Виждах как към всички негови страхове този миг се прибавя нов, най-тежкият: страх от самотата.

— Ние ще ви предоставим документи, че говоря истината, Ваше височество — без смущение отговори командорът. — Разследването продължава. Не бива обаче да отлагаме нито за миг мерките по сигурността ви: вярвам, представяте си своята съдба, ако Баязид хан успее?

— А какви ще бъдат тия мерки, да чуя?

Усещах, този път Джем не ще отстъпи, не ще го придумат. Вече твърде безсрамно ни залъгваха братята, та дори лековерният Джем не намираше къде да отстъпва. Той прекрачи към командора, онзи едва видимо се дръпна, като да очакваше удар, но запази цялата си дързост не мога да го нарека другояче.

— Брат Д’Обюсон заповяда да бъде отстранена от Румили цялата ви свита, Ваше височество — много твърдо каза командорът, — докато не открием точно кой измежду хората ви е предател.

Всичката кръв беше се отдръпнала от страните на Джем; той стоеше ням и потресен, просто страшен в своя безпомощен гняв. Онова с Френка бе още нищо; Френка беше един към двайсет и пет — днес трябваше да изчезнат двайсет и петима наведнъж.

Мълчание.

При Френка то бе пълно с много неизразена нежност, а туй тегнеше другояче от отчаяние и омраза. Свърши играта — беше открито сражение. Оставаше да се бием, нищожно малко, нищожно слаби срещу могъщ враг.

— А ако аз се противопоставя на заповедта? — попита Джем с глас, който ми изправи косите. („Нима днес ще дойде краят!“ — подсече ме ужас, нали всеки счита смъртта си много далеко напред.) — А ако не се съглася да бъда лишен от своите хора? Какво ще стане тогава?

Забравил кой е, Джем сграбчи командора за черната му яка и го разтресе като коте. Странно, ония не се намесваха. Види се, бяха предупредени: само ако командорът ги призове.

— Моля Ваше височество да ме пусне — със зверско хладнокръвие произнесе командирът, а очите му святкаха на педя от Джемовите. — Аз изпълнявам заповед и ще я изпълня докрай. Брат Д’Одюсон е дал дума, че ще опази читав Ваше височество на всяка цена. Ако Ваше височество не се съгласи, ще отстраним свитата му и без негово съгласие.

Така!

Затворих очи, за да не гледам какво става. Чаках смъртта си, нашата обща смърт, чудно — почти без страх. Та какъв би бил животът ни след думите,които чухме! Нас вече не ни брояха за хора: нас ни насилваха и принуждаваха, без да спазят поне прилична видимост. Не ми говорете: видимостта е дребно нещо, важна била същината, не Приличието ти позволява да лъжеш себе си, а закъде сме без самоизмама?

Чувах в тъмницата зад клепките си само тежко дишане дъхът излизаше с шум от отеснялото Джемово гърло; беше почти хрип на ранено животно. За кой вече път нова ключалка изщракваше зад гърба му, а той междувременно успяваше да я забрави, за да изпадне в нов, съвсем свеж ужас при следващата?

— Добре — стигна до слуха ми като из пропаст, — много добре!… И тъй, аз не съм съгласен!

— Искрено жаля, Ваше височество. Но за мен животът ви е по-ценен от вашето благоразположение.

Отворих очи. Джем не държеше повече командора. Беше отстъпил към цепката в дебелия зид и през нея — сякаш тя бе едничък излаз към света — не извика, а изрева:

— Насилие! Всички правоверни на крак!

Има такива мигове. В такива мигове е толкова страшно, че започваш да се гърчиш от смях, несвестно. Вече през черните братя премина нещо, подобно на усмивка, а аз очаквах да чуя пращене, твърди бяха лицата им от напрежение.

Джем беше ги забравил. Той цял слухтеше при процепа, чакаше стъпки на бойци, звън от оръжие и конски тътен — това настъпва след заповедта на един султан.

Тишина.

И докато тя растеше, под нея Джем се снизваше, огъваше, губеше. Отстъпи, но не падна. Остана прав, опрян о колоната.

— Благодарете на нашата предвидливост, Ваше височество — сякаш нищо не бе станало между последните му и тия думи, продължи командорът. — Предвидихме, че в гнева си — плод на красиви подбуди, безспорно — ще предизвикате ненужно кръвопролитие. А ние държим не само на вашия живот; пазим и близките ви. Те бяха обезоръжени преди малко. Не се противиха, имат по-точна представа за нещата.

— С вас е недостойно да се говори — започна след доста време Джем; някакво тъпо безчувствие бе го овладяло цял и ме караше да се боя за неговия разум. — Но ви говоря, защото се отнася не до мен. Ако вие ми отнемете този — (не ме посочи ни с ръка, ни с поглед, а знаех, че съм аз). — ще намеря начин да умра…

Има твърдения дотам налудничави, че можеш да им повярваш само в много, много рядък миг. Сега беше тъй — и твърдението, и мигът.

Командорът съобрази, че цялото бъдеще на Ордена е наистина възложено върху един зашеметен, готов на крайност човек.

— Излишно се разстройвате, Ваше височество — побърза. — Ние никога не сме изпитвали подозрение към Саади. Той остава.

Изразът на Джем не се промени; сякаш до ума му не проникна вестта за неговата победа над самотата.

— Кажи им да се махат, Саади! — помоли ме беззвучно.

Не ни позволиха да си вземем сбогом с нашите. Цели два дни — докато са ги готвили за път — нас ни пускаха само из ходника и върху част от стената. Трийсетина стъпки стена, колкото да не полудееш без движение. И пак, както когато се надявах да зърна Френка, срещах утрото и отпращах вечерта между зъберите й. Привечер на втория ден ги изведоха.

Бяха живи, изброих ги, разпознах и лицата им. Нашите яздеха, но не носеха оръжие. Държаха се много тихо, много пристойно. От четирите си страни това синьо-жълто-бяло петно бе поръбено с черно; рицарите отвеждаха последните Джемови хора към морето.

Бях известил Джем, стояхме двама горе. И пак ме порази това, че Джем не изразяваше сякаш нищо. „Жива кукла!“ — мина ми през ум.

— Извикай, може да те чуят, няма вятър — казах. Струваше ми се страшно да ги отпратим без сбогом. Джем поклати глава.

Поведох го като болник. Джем залитна, натежа и се събори.