Вера Мутафчиева
Случаят Джем (26)

Показания на филипина Елена де Сасенаж, подстригана под името Мадлена, за случилото се през лятото на 1486 година

Виждам, че моята съдба ме преследва и след столетия. Не е прието една истинска дама да бъде оплитана в съдебни истории, но вие, изглежда, сте узнали: с мене подобни церемонии са излишни. Да, с мен не се церемониха и приживе. Трябва ли да обяснявам защо?

Заради Жерар. Не, не, не се извинявайте, загдето сте ме връщали към спомени, може би мъчителни. Аз толкова пъти бях длъжна да преповтарям, да се оправдавам и разкайвам за Жерар, че дори не ме боли. У всекиго страданието има някаква мярка; отвъд нея то преминава в чиста злоба. Моята мярка не е била голяма, види се.

И така. На двайсет и първата си година аз, дъщерята на барон де Сасенаж, влязох в престъпна връзка с неговия оръженосец. Престъпна връзка — това определение чух толкова много пъти, че в мислите ми то измести първото: любов. Не зная дали — ако предвидех какво ще ми струва тя — бих й се оставила. Но всичко наоколо ме убеждаваше, че не върша нещо изключително. Моето време, моята среда и семейство не бяха твърде целомъдрени.

Моля? Не било редно една жена да излиза с такива твърдения ли? Та каква жена съм аз? Жената — така си мислех през дългите години, които ми бяха оставени само за размисъл — е същество съвсем като мъжа, от което обаче всички изискват да изпълнява някаква роля. И жените я изпълняват срещу висока цена. Е добре — за мен такава необходимост отпадна; аз бях сбъркала ролята си още в нейното начало и с нищо не можех да загладя лошото впечатление.

Повтарям: нашият живот не блестеше с целомъдрие. Господарите на дома — бащи, съпрузи, братя — се губеха с месеци, ако не с години по своите мъжки работи, тяхното място не беше у дома. В къщи оставаха жените, заобиколени, за да бъдат пазени и обслужвани, от тълпа момчета, недорасли (не толкова по възраст, колкото по произход) за делата, които се казаха.

Негласно се подразбираше, че благороднишките жени не се занимават само с везба върху кадифе, докато мъжете им липсваха. Животът ни ни предлагаше твърде разнообразна съблазън, твърде сигурни удобства през тия месеци самота. Дамите се грижеха единствено за тайната. Не беше трудно, в домашния свят съществуваше някакъв неизговорен съюз срещу ония, които обикаляха света. Той вероятно се основаваше върху завист и зависимост, но беше непоклатим.

Нашият дом бе небогат и малобройна — прислугата му. Баща ми, втори син на рода де Сасенаж, е трябвало да се примири със замъка на жена си, моята майка, да търпи цял живот брат й, неговата жена и децата му. Той ги избягваше — рядко виждахме барон де Сасенаж между нас и нищо чудно, че синовете му, двамата ми братя, поеха на свой ред по света. Единият загина млад във войната на Неапол против Папството, а според последните вести от другия — бил се наел при крал Матиаш. Така аз оставах единствена наследница на замъка. Изтъквам го, понеже то донякъде обяснява защо именно моят грях остана непростен между хиляди равни по тежест грехове.

За онова, което е било с Жерар, бих искала да не говоря — то няма отношение към случая Джем, а аз държа поне малко нещо от живота ми да бъде само мое. Жерар беше оръженосец. И досега не съм наясно дали го желаех тъкмо с любов, защото той стоеше неизмеримо по-ниско от мен, но беше млад и хубав, а трите наши месеца са се запазили в паметта ми просто сетивно.

После нас ни уловиха. Вуйчо-баща ми пак беше някъде далеко. Тогава още не разбирах защо вуйчо вдига такъв шум около историята, защо я обявява високо за позор на цялото ни семейство. Това, че той уби Жерар, аз приемам, то се полагаше, но неговото убийство можеше да бъде обяснено по сто начина, ако изобщо е необходимо да обясняваш смъртта на свой слуга. А вуйчо ми сякаш търсеше да изплаче пред все повече хора дълбокия си срам, докато доведе майка ми до изстъпление. денонощно ми повтаряше, че трябва да се подстрижа за монахиня преди завръщането на татко, ако не искам да се случи нещо по-страшно. Тъй като не виждах кое ще бъде по-страшно от страданията, в които живеех, аз настоявах с мен да разполага само баща ми. Отказах манастира, с една дума. Впрочем и съгласието ми не би означавало повече. Никоя благородница не постъпваше в манастир просто така; бяха нужни пари, много — зестра за Христовата невеста. Откъде тия пари?

Преживях ужасни седмици. Всички в Сасенаж — семейството ми, прислугата, съседите, чак селяните — ме гледаха като чудовище. Едните, знаех, ме коряха, че съм опетнила благородничеството, а другите — че заради мен е загинал един техен. Тази двойна вина ме изгаряше тъй жестоко, та нощем не смеех да угася свещта — из тъмнините веднага излизаше Жерар, какъвто го бях запомнила от последния ни път: разгорещен и сит, горд със своето мъжество. Така бе изглеждал едва час преди вуйчо ми да го свърши. Беше го извел на двора, не му разреши оръжие — как ще се бие наравно със слугата си! — и го прониза. В слабините, за да умира по-дълго. Жерар наистина ви часове, влачейки се по плочника на пустия двор (всички се бяха изпокрили), като че чертаеше с кръвта си кошмарна рисунка. А в моите видения смъртната му рана зееше навсякъде — целият Жерар се превърна в някаква рана върху съвестта ми. И по-добре. Иначе бих умряла от самосъжаление.

Вече не плачех. Границата на болката беше прехвърлена, чувствувах хладно озлобление. Не заплаках и когато трябваше да застана пред баща си, да му разкажа дума по дума с кого, кога и как. Вуйчо ми седеше до мен, за да не излъжа. Баща ми, блед, стиснал челюсти, наистина приличаше на убиец, та аз очаквах най-страшното, нали в него ме уверяваха всички от седмици насам. Но едва започнала, като призовах светиите на помощ, барон де Сасенаж изрева: — Стига! Мога да си го въобразя и без вас! Той скочи. Четях последната си молитва и — макар напоследък да живеех с усилие — почувствувах мъка, че повече не ще живея. Но баща ми мина покрай мен, а зад гърба си чух — преди да се извърна — ударите на тежкия му пестник. Баронът бъхташе своя шурей с ожесточение, което изпитват всички търпеливи хора в края на търпението си. Оня беше съвсем не готов, а не мисля и иначе да би се противил — не беше от храбрите. „Хиена! — чувах как хрипти баща ми. — Пълзяща гад! Да те няма!“

Когато вуйчо се измъкна, за да не го видя никога, останахме двама. Баща ми изведнъж грохна, скри лице в длани, а аз (едва тогава съзнала доколко всичко у мен е изпепелено, защото не чувствувах жалост, нито разкаяние) се питах вярно ли плаче. Не плачеше.

— Елена — каза той след малко, — ти сама усещаш какво ми причини. Сасенаж е нямал богатство или власт, един непрокопсал войник и зет на къща, това е бил Сасенаж. Вярвах, че поне съм опазил чисто името си…

Но не изрече: „Ти го омърси.“

— … Ти може би ще ми отговориш, че не си първа и единствена. Познавам хората, всред които живеем, и зная, че за тях престъпник е само заловеният престъпник трябваше да се съобразиш. Трябваше да помниш, че из дома ни пълзи някой, комуто е изгодно Сасенаж да бъде без наследници. А аз не ще позволя! Не щете изпратя в манастир, Елена. Двама ние ще поправим това, което сме допуснали двама!

Такъв човек беше баща ми — бог да го прости! — дано вие го оцените, защото в Дофине му се смееха. Според всички той би трябвало да накаже дъщеря си и се отрече от нея, за да запази донякъде поне своето име. Баща ми направи обратното; взе да ме води по всички ловове, турнири и тържества из Дофине.

Не бях сляпа — страданието ме изостри, — за да не се досетя, че барон де Сасенаж ме натрапва на благородничеството, излага на показ прелестите ми, дано ми намери мъж. Чувствувах се бездънно унизена. Заради него — вярвайте, аз отдавна бях претръпнала. Виждах как пред хората той търси някакво много тънко поведение — и да покаже, че осъжда дъщеря си, и да не им позволи волност спрямо мен. Усещах как трепва при всеки хорски смях, сякаш се бои, че се отнася до нас двама. Топях се от съжаление към татко — извън всичко той живееше в непрекъснат страх: ами ако ме завари някоя заран обесена? Стараех се да го убедя, че се забавлявам умерено (бих го озверила, щом изпитах истинска радост), че съм признателна за прошката му. Един господ видя колко ми беше леко.

Въпреки всички напъни на баща ми (а може би и поради тях), той не ми намери жених. Мъжете биваха особено мили с мен, толкова мили, колкото не е прието, но насаме. Не се лъжех — имаха ме за достъпна. А в обществото чувствувах наоколо си празнота и хлад. Никой не искаше да се пише третият смешен покрай барон де Сасенаж и дъщеря му.

Така изминаха четири години — бих ги разменила срещу четиригодишна каторга. С всяка от тях баща ми губеше търпение, ставаше подозрителен, избухлив, зъл. Вече бе късно за манастир — как ще го обясни? Та нали ми прости пред хората, нали показа, че не се срамува от мен. Друг изход нямаше: ние обикаляхме съседните замъци, къде поканени, къде — не, аз излагах новите си рокли и умението да яздя като никоя дама от Дофине.

Когато научихме, че в Боазлами е преместен турският султан, за когото много се говореше, баща ми видя в това голяма възможност: Боазлами за известно време ще се превърне в средище на благородничеството от Дофине и Савоя, тук ще се стекат чужденци. Вероятно някому от тях — чужденците, които не знаеха коя съм — смяташе да ме поднесе баща ми; виждах, че вече би ме прежалил и за певец. В Боазлами пристигнахме заедно с други дребни благородници от областта. Замъкът беше натъпкан до покрива от братя иоанити, трубадури и гости. На следната заран те се застягаха за лова.

Султана видях именно през онази заран. Бяхме вече на коне, когато той излезе, придружен от друг турчин. Бях толкова слушала за него, че го разгледах внимателно.

Джем султан беше почти млад, към трийсетте, неочаквано светъл за един сарацин. Не бих го нарекла хубав, нестройни и малко едри бяха чертите му, като у човек от ниско потекло. Съвсем различен намерих неговия приближен. Доста по-дребен, не мургав, но много черноок и чернокос, с нещо тънко, изящно не само в лице, а и в израз, в обноски. Когато човек ги гледаше един до друг, неволно заключаваше, че принцът е Саади, а Джем — негов оръженосец.

Не се осланяйте твърде на тази моя преценка, аз дотолкова бях се натърпяла на мъжка грубост цялото онова размахване на юмруци, висок глас, коравина и насилие, — че навярно и губех вкус към всеобщата представа за мъжество. Едно е сигурно: Джем се държеше неблагородно. Той говореше излишно гръмко, гърлено, при всяка дума си помагаше с ръце, сякаш не приказва, а гребе — накратко, бе чужд на достолепието. Моята първа присъда над Джем султан беше неласкава.

Трябваха няколко дни, за да я променя. Съзирах нещо трогателно и подкупващо у този човек и то бе естественост. Не мислете, че нашите благородници от Дофине бяха прекалено изискани, съвсем лек пласт добри обноски криеше у тях вчерашният войник, а седнеха ли на пиене и се разпуснеха, ставаха нетърпими. Да, сбърках. Неестествеността бе чарът на Джем, а че — бидейки естествен — той не разкриваше нищо пошло. Точно пиян, Джем рязко се издигаше над нашите, държеше се като човек, за когото пиянството е обичайно състояние на духа.

Колкото и осакатена жена, веднага по женски отбелязах, че занимавам Джем. Не беше повече от любопитство, лишено от мръсната двусмисленост, с която ме разглеждаха другите; за Джем аз бях необикновена не затуй, че съм спала с оръженосец. На третата вечер в любопитството му се намеси още нещо — възторг. Желание не забелязах.

Не съм си давала сметка, че очите ми му отговарят (нали така твърди Саади?) — бях вече мъртва за всичко, което е женска същина. Навярно ми е било просто хубаво, че някой не знае коя съм, че няма и как да узнае, щом не говори езика ни.

Когато излизахме на лов, обичах да страня от хайката — няколко минути свобода от погледи и усмивки. При езда ме водеше чувството, че (ако препускам все тъй) ще стигна страна непозната и аз ще бъда непозната в онази страна. И се зарадвах, щом Джем започна да ме следи в моето самотно препускане — бих взела и него там, и двамата не принадлежахме към Дофине.

В Боазлами не бяхме разменили нито дума, та за мен беше ненадейно, когато след един лов Джем ми предложи рамото си. Направи го неловко и трябваше здраво да се уловя за него, за да не залитна. За малко усетих горещината му, видях очите му съвсем близо до своите. Това вече беше желание, признавам: то дойде от две страни много силно — вероятно затова, че и той, и аз бяхме събудени за любов, а дълго живели без нея.

Сякаш отдалеко чух (нали двама бяхме застанали за миг върху онази земя, за която ви говорих) как се смееше благородничеството от Дофине. Стигаше ми, за да се върна към своя страх: какво ще рече баща ми?

Наистина той беше мрачен онази вечер, усещах, че приближава една от бурите, чести напоследък. И точно затова аз вече приемах усмивката на Джем, сама му се усмихвах. В края на краищата, щом човек заплаща толкова високо, нека поне има защо. Така мислех тогава, мислех и по-късно.

— Елена — започна баща ми след оная вечеря, — повече не мога. Четири години се правя, че не забелязвам с какви очи те гледат, но бяха хора, които имат право на това; ти си прегрешила по техния закон, по нашия, и ще те съди нашият бог. А това, което стана днес, не е по силите ми, Елена! Едно животно, от ония, които държат по няколко жени, посмя да пожелае дъщеря ми! Нещо по-страшно: не виждам ти да си разстроена, не си оскърбена. Нима дотолкова загуби човешка мярка, Елена!

Знаете, когато навремето бяха ме оплювали. а аз трябваше всекиму да обяснявам какво и как е било с Жерар тогава търпях. Защо сега ме нападна буйство, стремеж да отстоя? Дали загдето вече се чувствувах не съвсем сама — зад гърба ми стоеше Джем. Какво говоря! — една дума не бяхме разменили с него. Представете си как са ме били стъпкали, та дори мигновеното съчувствие на един непознат вече ми даваше смелост.

— И аз не мога повече! — изкрещях. — Защо си мислиш, че страдаш само ти? Ако все още се влача по земята, то е за тебе, татко, мен адът ми се струва обетована земя.

— Кой ми говори за някакво животно? — продължавах неистово, сякаш виках четиригодишната си мъка. — Кой тук няма няколко жени и тия жени — по няколко мъже? Защо само Джем и аз да сме петно върху добрите нрави? Нали за мига, в който бихме се събрал и, той ще е едничкият ми мъж, а аз — негова единствена жена. Какво важи преди и след?

Като го повтарям сега, не се срамувам, но забелязвам, че е смешно: докъде докарва човека една много потискана мъка. А баща ми не се разсмя. Той пак стисна слепоочията си и изглеждаше, че плаче.

— Господи — каза, — прибери ме, за да не виждам и чувам! Не си мислете, че отстъпи. Следната заран ние напуснахме Боазлами. На раздяла султанът ме гледаше втрещено. Не мъка прочетох в погледа му, а въпрос: „Защо?“ — питаше той. Да, наистина защо. Но отговориха ли на мен, за да отговоря пък нему?

Забравих го бързо; всяко ново преживяване потъваше в безизходицата на дните ми.

Брат Бланшфор ни посети през пролетта на следната година.

В Сасенаж не бяхме приучени на почетни посещения, а и семейството ни нямаше никого в Ордена „Свети Йоан“, чийто авиньонски командор беше братът. Въпреки това татко го прие с възможното приличие, според силите ни. След обяда Бланшфор се оттегли на разговор с него и това ни озадачи — барон де Сасенаж не беше личност, с която да се водят разговори.

„Джем!“ — мина ми изведнъж през ум, докато гадаехме. Нали Джем беше пленник на иоанитите, трябва да имаше нещо ново около Джем. Помислих го със страх. Ще рече, съдбата на Джем ми е била близка ли? Не. Просто си спомних с благодарност, че някъде има един, дето не ме е обидил.

Привечер — до привечер баща ми и брат Бланшфор бяха все разговаряли — извикаха и мен.

Намерих баща си възбуден — радостно възбуден, стори ми се. Той подкрепяше думите на брата с възклицания на одобрение, той направи всичко, за да се съглася с една игра, която трябваше да отърве него — баща ми — от непрекъсващото унижение и по-точно от мен. Всичко има край на този свят, защо не — и родителската обич?

— Когато вашата задача бъде изпълнена, мадам — завърши онази вечер Бланшфор, — вие ще получите дълбоката признателност на църквата, личната признателност на Светия отец. И подкрепата му. Ще си изберете най-изискания манастир във франция или в Италия, но то не е най-важното. Ще имате всеопрощение, Елена на пръсти се броят хората, получили всеопрощение от самия папа.

— Сънувала ли си това, дъще? — прегърна ме баща ми и сега наистина плачеше.

— Не — казах. Вече бях не само изтръпнала, бях като от дърво. — Не съм го сънувала…