Вера Мутафчиева
Случаят Джем (29)

Четиринайсети показания на поета Саади за месеците юни — септември 1487 година

Нали нищо в моите дотукашни разкази не ви е подсказвало, че някога аз, Саади. ръка и уста на свои господар, ще се намеся със собствената си воля в случая Джем? Не е прието поетите да действуват, вярно.

Аз се реших, защото открай време сме свикнали да мислим, че най-страшното иде все пак от жената. От деня. в който Елена се появи при нас. изпитвах непрекъснато безпокойство. Колкото и безоръжен срещу света. Джем досега бе проявявал поне трохи здрав разум, а щом в живота му навлезе дамата Сасенаж, той ослепя и оглуша. Затова пък изцяло се чувствувах отговорен за неговата участ.

Още при първия разговор, в които Елена изостави въпросите за времето, здравето, лова и зарида върху страданията на Джем, настръхнах: Елена вървеше към някаква цел! Съпоставен с благосклонната ненамеса на братята в любовната история, която се раздипляше под погледа им. тоя разговор ме убеди, че Елена е подставена тъкмо от тях. После разсъдих — прекалено просто бе обяснението ми. Не би ли могло братята само да знаят, че Елена е подставена (може би дори да подозират или да са сигурни и кой я е подставил) — и затуй я наблюдават, оставяйки да стигне до края си нейната игра, та чак тогава да изловят съучастниците й? Такова тълкуване ме задоволи със своята сложност — започвах да проумявам Запада!

Вече споменах, че бях се отказал да будя Джем от съня му. „Спи си, момченце! — мислех си аз, по-старият, по-опитният. — Не ще позволя да те вържат заспал.“

И ето че вечерта, за която Елена току-що говори така покъртително (казвам го без присмех, наистина се измъчи горката!), видях с очите си как тя се готви именно да върже Джем насън. Той дотолкова бе разстроен от вероятността да го разделят с нея, че приемаше всичките й увещания, готов на всевъзможно безумие заради още няколко дни любов. Знаех, че никога не бе придал тежест на нейните мечти за свободата му. но навярно през любовните им нощи той се е виждал с нея навън, под звездите, без отвратителната хайка братя и рицари в гръб.

Онази вечер забелязах, че е разстроена и Елена, та заключих: дръпнали са й юздите, тя отиде твърде далеко в своето съчувствие към Джем. С жените е тъй. знаете — те едновременно и искрено изпитват чувства, които разумът взаимно изключва. Не намирах нищо чудовищно в това, че Елена плете въжето за Джем. когото обича всеотдайно-историята и книгите ни дават достатъчно примери в тази насока.

Наблюдавах не само двамата влюбени, а и третото лице между тях наблюдавах отстрани себе си. Защо ли пишете в заглавието и на тия мои показания „поета Саади“? Вижте какво: аз вече не бях поетът. Твърде дълго изпълнявах при Джем службите везир, ковчежник, затворник, дойка, бавачка и сводник. Вече наполовина се преобразих във френка и наполовина в Д’Обюсон. Иначе откъде ми идеше този безжалостен поглед върху живи хора. тези подозрения, черни почти колкото действителността? Почти, казвам, защото все пак представите ми за живота никога не се покриха докрай със самия живот — у мене не гореше, но все още мъждееше великодушието на Изтока, неговата любов към красотата: въпросната любов ти пречи да проумееш до дъно света, ноти помага да го понесеш. И в крайна сметка ми се струва, че между двама ни — Д’Обюсон и мене — за оплакване беше великият магистър: ако аз прозирах живота като него — тъй точно и сигурно, — бих се удавил в синьото море край Родос.

Извинете, отклоних се, но трябваше да ви изтъкна своите наблюдения над третото лице от играта, над бившия известен поет Саади.

Впрочем онази вечер ми стана ясно, че Елена е притисната да свърши своята работа в къс срок. Някой бе намерил, че тя влага излишна убедителност в любовната й част. И така, Елена щеше да е безогледна. Защо ли? Допусках два отговора. Първо-от поквара, покварата обяснява много необясними действия: второ — защото с нещо я държат, и то изкъсо. Лично аз предпочитах последното тълкуване по причината, която споменах: от любов към красотата. А също и поради туй. че Елена просто боледуваше пред очите ми от угризения. Низостта, изглежда, не бе нейна вродена черта и като куршум в заздравяла рана й причиняваше поне неудобство. Още не знаех кой използва Елена в случая Джем, но го псувах наум и я жалех (тя много точно предаде моето чувство към нея). На нищо не приличаше, дето я принуждаваха да се бъхти между страха и любовта си — и едното бе съвсем достатъчно за такова яребиче като нея.

Оставих ги на тяхната сърцераздираща нощ и застанах върху крепостната стена. Спомнях си Хайдар, който бе пропаднал някъде по пътищата към Маджарско, без да знае дума тукашна; спомнях си френка, които лежеше заровен под Румили — горчивият, ничий Френк, скептикът, умрял от преданост; спомнях си Касим бег, убит от Баязид, предпочел мъстта му пред изгнаническата съдба на Джем; спомнях си Синан и Аяс бег, преработени в родоските тъмници и разпращани след това по света като глашатаи на Родос… Не. вече не изпитвах никаква жал към онова яребиче. подложено ни от не знам кого — много по-достойни от Елена де Сасенаж бяха паднали жертва в случая Джем.

„Простете, мадам! — казах гласно и дори на френски. — Вашата няма да я бъде!“

С това бе отбелязано моето решение. Оставаше да го осъществя. Как? Не си задавах въпроса за първи път — докато ония там се любеха, аз си бях измислял отговори.

Струваше ми се неуместно да известя братята, че Елена уговаря Джем към бягство: не бях уверен дали именно братята не са в дъното му. Не по-сполучлива намирах подобна постъпка пред кралските рицари: много възможно бе тъкмо кралят да подготвя ход, който ще го отърве от досадната, на макар и призрачна собственост на Ордена над Джем. Е, какво — да се обърна към Матиаш Корвин ли? Ами че в Боазлами всеки, който не беше иоанит, бе кралски рицар!

Готово! — светна ми изведнъж. Така се зарадвах, че тичах из тъмните ходници на замъка като ухапан. Богато нещо е решението! Предвкусвах как една дума на някой си Саади ще сбърка сметките на папи, крале и разни други.

Пред вратата на началника ме спря стража. „Събудете го! — креснах (трябваше да вдигна колкото може повече шум, иначе ще ме очистят тихомълком). — Попаднах на страшно разкритие!“

Ония се позамислиха, единият влезе, докато другият ме вардеше. След малко се показа началникът по риза. Не бе смогнал да се запаше и носеше сабята си в ръка.

— Ваша милост — казах пак ненужно високо. — моля ви да дойдете с мене при негова светост Бланшфор! Ще чуете нещо нечувано.

Началникът се затътри подире ми, спеше прав. Повторих суматохата пред вратите на Бланшфор, но той не беше си лягал, изхвъркна при първите ми викове.

— Искам да направя разкритие! — рекох, без да се изсмея.

— Сега? Посред нощ? — много студено, но пребледнял ме попита братът и веднага ме увери кой е дърпал конците на Елена. Той, милият!

С лекота, която не помнех от Карамания насам, аз минах покрай брата и неканен се намъкнах в стаята му. Началникът ме следваше. Стояха прави и ме зяпаха в устата, но имаха твърде различен израз: кралският се мъчеше да надвие съня си, дано се отличи чрез моето важно разкритие, а Бланшфор напразно се бореше да овладее страховете си.

Бях кратък:

— Изпратена от неизвестно кого, дамата Сасенаж тази вечер убеждаваше господаря ми да избяга, Ваша светост, Ваша милост — казах. — Тя употреби в своята низка игра всички средства, не пожали усилия. Радвам се, че разкрих попълзновенията й пред вас, законните стражи на моя господар.

Това беше.

Началникът се разсъни напълно. Дотолкова, чесеугости с израза на Бланшфор — кралският го гледаше тържествуващ, забелязал заедно с мене, че новината ми смаза брата.

— Благодарим ви, Саади! — каза. — Ние — (подчерта това „ние“) — с брат Бланшфор ще се погрижим за сигурността на госта ни.

Връщах се към крепостната стена не съвсем спокоен — дали братята не ще опитат нещо? Надявах се на кралските пък, те трябваше да им попречат. Из ходника си мислех, че съм направил едно добро на Елена: бях я описал по-усърдна, отколкото се показа в своята работа. „Нищо — рекох си. — Защо да не оставят жив поне едного. замесен в случая Джем?“

Казвате, че съм ви предал нощните събития от нощта срещу 29 май 1487 твърде весело — нямало нищо весело в тях. Знаете, някога аз бях съчинител, и то умел: страшният разказ никога не бива да се издържа на един гласстрашен. Само когато човешкото настроение играе, то възприема събитията в пълната им мяра. Освен това — та през нея нощ ми беше наистина весело! С години вече живеехме между врагове, а чак тогава аз установих добрата страна на нашата драма: каквото и да вършиш, вършиш го във вреда на врага си, няма начин да навредиш на приятел. Защото приятели нямаш.

Затова пък по онова, което последва, при всичкото си разказваческо майсторство не бих успял да наглася своя разказ — то беше крайната точка от превръщането на Джем в пленник.

За вас вероятно тази точка е отдавна очевидна: вие смятате Джем пленник от Родос нататък. Не така чувствуваше нещата той; в ежедневието му имаше чести промени — братята ту затягаха Джемовите белезници със смъртта на един или друг негов приближен, с принудителните ни пътешествия от крепост в крепост, ту създаваха около него почти ведър въздух. Обърнете листовете назад и ще забележите: до лятото на 1487 година ние бяхме почти гости на френска земя, нас ни чествуваха, забавляваха, охраняваха от Баязид. Последното — охраната — взимаше облик, който би могъл да се тълкува и като престараване, и като насилие; не бяхме уверени доколко Орденът отбива истинска опасност и доколко сам я измисля.

Впрочем въпреки безсилната ярост на Джем, че го държат под надзор и не му се разрешава да отпътува за Маджарско, въпреки всичките ни подозрения и страхове, до лятото на 1487 година ние поминавахме сносно. Тогава не си давах сметка, че за туй сме имали заслуга и ние. Джем още не издаваше с нищо, че се отказва от своята борба, опитваше се да влияе върху всяка стъпка на съдбата си. Така братята бяха принудени да се съобразяват с нас.

Но аз бях твърде близо до Джем, за да забележа — вече ви го съобщих, — че неговите сили, надеждите му, цялата му жизненост наближават някаква граница. Боях се да мисля какво ще бъде отвъд; Джем е бил винаги неочакван и човек не можеше да предвиди как би изглеждал той в своето пълно отречение. Затова неволно се радвах на Елена, на всичко ново, което отлагаше тоя миг.

Но Елена изчезна. Тъкмо изчезна ние не узнахме кога е напуснала Боазлами. Заранта след моята решителна намеса Джем по привичка слезе да я чака на двора и не беше много обезпокоен, когато тя не се яви — нали вчера заран също я нямаше. „Започват да разиграват и нея“ — каза той.

Излязохме на лов двама. Джем повечето мълча, но не долавях у него напрегнатост, както пред първите ни опити за бягство — този път Джем не вярваше в свободата си. Защото не особено я желаеше.

По обяд видях как тревогата на Джем изведнъж отскочи — Елена не се яви и за обяд. Братята и кралските бяха по-предупредителни отвсякога. Джем не се докосна до яденето, бързаше да се приберем. Под внимателните погледи на нашите сътрапезници ние се извинихме и оттеглихме.

Из стълбата Джем тичаше. „Саади! Отвлекли са я!“ — прошепна той ужасен, когато стигнахме горе, и подпря отвътре вратата, сякаш се боеше от нападение. — О, аз си мислех, предвиждах го! Каква ли страшна участ я чака, Саади? Те са способни на всичко. Саади, как да спасим поне живота й? Не я искам за себе си, разбери! Аз нося само нещастие, а желая Елена да живее честита. Елена! Едничкото, което съм притежавал в тази жестока, чужда земя!…

Джем ридаеше като че в стихове — такъв отпечатък оставя занаятът у човека. А забелязали ли сте — щом някъде усетиш сянка на занаятчийство, веднага изключваш искреността. Това важеше дори за мен, който знаех как често певецът не само не измисля, ами предава четвъртината от своето искрено страдание.

Или може би тогава аз си търсех оправдание за удара, който щях да нанеса:

— Джем, не се терзай напусто! Не любов доведе Елена при тебе, а поръка: Елена трябваше да те отвлече за Папството. Не успя, разкриха я и я захвърлиха, както всяко изхабено оръдие. И слава богу! — нищо не промени в живота ти Елена, нито за добро, нито за лошо.

Изговорих това на един дъх, защото предвиждах страшна буря; Джем не търпеше обяснения за действителността, различни от неговите собствени. Но тъй, докато говорех, забелязвах, че не ще има никаква буря. Подпрял вратата с рамо, Джем все повече свеждаше глава, сякаш нещо грамадно го затисна с тежестта си. Не изгуби власт над себе си, както при много по-дребни несполуки, не изпадна и в онова вцепенение, с което бе започнала болестта му.

Разбрах: думите ми просто бяха потвърдили съмнение, носено от Джем през цялата му любов с Елена. Ще рече, че само поетът Саади беше прояден, щом поетът Джем бе обичал с утайка съмнение в сърцето си.

— Казваш, дошла била не от любов… — обади се по едно време Джем. Бе се махнал от вратата и сега седеше върху постелята си, подпрял чело така, че криеше очи от мене. — Навярно си прав, мислил съм го и аз… Но си отиде с любов, Саади, никой не ще ме разубеди. Чувствувам го! И туй, че тя не успя, че нима бягство, не е случайно: Елена сама се е отказала.

— Не смогнаха! — Джем стана отривисто, заговори с трескаво вдъхновение като някакъв жрец на човешката обич. — Не смогнаха да окалят съвсем всичко. Извън волята им остана нещо толкова слабо, податливо и подплашено, колкото може да бъде една жена. Саади, много ми бе отнето, но бог ми и въздаде много: истинска любов.

Той говори още дълго в този смисъл. Не го слушах. Така ненадейно бях получил помощ от провидението, че замрях в благодарност: Джем сам бе намерил утеха в нещастието, от което не вярвах да излезе читав. Джем не пожела да узнае как се е провалила Елена и тъй ме избави от лъжа или тягостно признание. Джем сякаш и този път бе останал отсам границата на надеждите си. „Боже милостиви, дано да бъде така!“ — виках си.

Но през нощта го чух да плаче. Тихо, сподавено — види се, беше забил нос във възглавниците. Дали само за пред мене изигра утеха? Или отсъствието на Елена щеше да го заболи постепенно?

Наистина отбелязал съм, че първите дни след раздяла са леки, почти радостни: оставен си да чувствуваш пълно любовта си, без спънката на нейния зрим, понякога изобличаващ мечтите ти образ. Мъките идат после — с жаждата на кръвта и кожата ти. с хлада на широкото легло, с тишината на стаята. С цялата онази съвсем телесна самота, защото духом човек си е сам и през най-горещата обич.

Затуй чувах Джем да плаче не една нощ; тъгуваше не по мъжки, приличаше ми на животно и дете. Той не проклинаше виновниците за неговата раздяла, сякаш отнапред е бил сигурен, че тя е неотменима; Джем не я схващаше като раздяла с една жена — бяха го отделили от човешката близост, бяха го окрали докрай.

Странно е, че той не ми проговори за това. а всяка вечер усещах как бърза да се стъмни и да напусне трапезата — бързаше на свиждане със спомените си. То вече не бе болестта му от Рошешинар. макар и тя да се върна по-късно с редица пристъпи — беше примирено, сладостно страдание. Ужасно се боях, че той ще го обикне и ще му се предаде — човек свършва в мига, когато обикне страданието си.

Мъчех се да развличам Джем. През ония дни аз измислях разни възможности за бягство и непредвидено щастливи събития. Джем не губеше търпение пред неловките ми измислици. Някаква тиха благодарност проявяват я безнадеждно болните към своя гледач — и нищо повече. А нощем чувах отново неравния му дъх. Джем плачеше.

Страшно тежка за мен бе тази кротка мъка. Спомнях си времето, когато Джем беше се тръшкал и стенал, кълнеше, заплашваше и се противеше — защо е така, че буйството се самоизтощава и изстива просто в печал? Печален човек може да бъде цял живот — то не уморява, свикваш. Бих дал какво ли не, за да намеря цяр за Джем.

Един ден той си го намери сам.

— Саади — каза ми, без да ме гледа, — нямаш ли хашиш, Саади?

Имахме, разбира се. Някога, в Карамания, мнозина наши пушеха хашиш, бях опитвал и аз. Не успявахме да убедим Джем — той вярваше, че хашишът вредял много на мъжа, дето държи още дълго да бъде мъж; размеквал хашишът, казваше, отпускал, разяждал. Някои наши се опитваха да го съблазнят с красотата на сънищата си след хашиша, а Джем отговаряше: „Има ли по-хубав сън от живота, приятели? Живейте, наместо да сънувате!“

Не беше съвсем точен — всеки има нужда от сънища. Ако за Джем хашишът бе излишен, то е. защото умееше да сънува наяве. Затуй ме заболя сърцето, щом той боязливо изрече молбата си. Джем вече не успяваше да сънува без помощ, нещо навярно завинаги бе убито у Джем. — Ще потърся, приятелю — казах.

Намерих му. Малко, останало между вещите наотведените през 14X4 година наши. Познах кесията — на караманеиа Лятиф. „Останки, останки!…“ — мислех си. А навремето и ние. както всеки наш връстник, сме имали сегашно, бъдещи дни. десетилетия. Като неживи блуждаехме сега всред спомени за Карамания. Ликия Ница. изсъхналите цветя от Елена (Джем не ми позволи да ги изхвърля), кесията на Лятиф. книгите на Хапдар. Донесох хашиша.

— Знаеш ли как се прави, Саади? — попита ме Джем. Продължаваше да отвежда поглед

Знаех. Отсичах сивкавия прашец, натъпках лулата. Работех бавно. Сякаш отлагах нещо.

— Джем — казах колебливо. — трябва да се запазиш. Джем; чувал си какво е хашишът… Пред тебе е борбата ти. навлез в нея силен!…

— Човек се пази за бъдещето. ако успее да понесе днешния ден без хашиш. Саади! — отговори той. — А аз чувствувам, че всеки час живян съзнателно, ме убива. Прехвърлена е границата на силите ми. Саади.

Има нещо неотразимо в протегнатата, отворена човешка длан. Джем я протягаше към мене. седях пред леглото му; просеше Джем: „Помогнете ми да понеса още много дни живот! Не ми отказвайте сънищата! Пуснете ме да се върна с тях в моята земя, в моята младост — да се върна при себе си!… Моля ви, нека се прибера преди границата…“

Бих положил върху дланта му не хашиша; бих искал да я напълня с живота си. Нямаше да помогне; на Джем бе нужно повече от него. от стотиците живота, прекъснали заради Джемовия бунт — забрава.

— Ще пушиш, когато пепелта застине! — казах. — Тогава е по-силен.

— Благодаря, Саади! Нали ще ме оставиш сам?

След часовете му на хашиш го заварвах унесен — то си е в реда. В неговата унесеност се прокрадваше срам: като мъж, който бе позволил да го обезоръжат жив. После кесията на Лятиф се изпразни и бях заставен да моля за хашиш братята. „Хашиш ли? — попита ме Антоан Д’Обюсон (Бланшфор бе сменен само три дни след провала на Елена). — Ще наредя да доставят, в Марсилия го продават по улиците. Ние сме длъжни да задоволим госта си във всичко. Във всичко!“ — повтори той.

„Ако викате всичко на хашиша!“ — отговорих му наум, а той го отгатна.

— Ето — каза. — завършен е строежът на нарочна турска баня. която Орденът приготвя за господаря ви. Уведомете принца!

— Къде0 — недоразбрах. — Не сме видели да строят.

— В Бурганьоф. Строиха я сарацини, у нас банята е непозната, а негово височество май страда без баня.

— Да. представете си. ние се къпем. Може би затова у нас имат въшки само дервишите.

Хлопнах силно вратата. Учтивостта на братята винаги ме е изправяла нащрек. Това. че милостиво разрешиха на Джем хашиш, бе ясно донемайкъде — няма по-сигурен враг на човешкото действие и воля от хашиша. Джем сам предлагаше на братята свои страж, какъвто не са сънували. Дали? Случайно ли Джем стигна до мисълта за упойка?

Връщах се назад, търсех: защо на няколко мъти, още преди Елена, бях заварвал сътрапезниците ни и Джем много странно, щастливо сънливи? Защо си спомних, че в първия хашиш по правило имаш дружина — нали човек не пожелава стръвно непозната храна?

„По дяволите — заключих. — Вече сам не зная кое е зло и кое — добро. Ако трезвостта те докара до лудост, къде е ползата да бъдеш трезвен?“

Оставаше второто: турската баня. Какво искаше да каже пък с нея брат ДОбюсон, макар и не Пиер? Вече години Джем се дразнеше от принудителната си мръсотия, докато Западът без стеснение се чешеше там, където го хапеха въшки. Трудно търпеше туй един наш, запомнил баня от първите си дни. До Ница имахме.поне морето, но на север водите са студени, тинести. Откак бяхме само двама, обяснявах на всеки отделен брат, че ни трябва топла вода, много, цяла каца, и всяка седмица, а съответният брат се чудеше. „Къпем се“ — обяснявах всекиму и тия наши смешни бани в огромната, засводена Джемова стая скоро станаха мълва из Дофине.

Впрочем с години преживяхме някак мръсни — какво караше братята да ни угаждат толкова чак?

Беше юли, краят на юли. В Боазлами нищо не бе се изменило извън липсата на Бланшфор и все по-честото оттегляне на Джем в страната на хашиша. През такива часове аз се размайвах сам из замъка, без задача, без стража дори. Някаква тежка скука притисна Боазлами — тя ми напомняше нещо вече добре улегнало и което тепърва ще доуляга. Не долавях предишното напрежение между монаси и рицари, сякаш двете половини Джемови тъмничари разбраха, че ще я карат все така, и мирясаха. Виждах ги понякога да играят общо зар в кухните. Не беше на добро туй тяхно спокойствие.

Тъкмо в края на септември Антоан ДОбюсон ни предупреди, че заминаваме за речния Бурганьоф.

Поведоха ни като пленници, без наша свита, без тържества. Надявах се, че Джем ще поиска да си вземе сбогом от местата, където бе препускал с Елена, където бе лежал върху коленете й. защо да трупам още спомени, „Саади? — отговори ми. — И без това са твърде много…“

Пътувахме седмица, все на северозапад.

Някога това влудяваше Джем — отдалечаваха го от Румелия, от борбата. Сега той беше тих, много разсеян. Понеже напоследък излизаше рядко, въпреки лятото бе блед като след болест. С безразличие оглеждаше крайпътните горички и пасища — какво общо можеше да има Джем султан с Дофине, с Оверн?

— Ще сменим поне изгледа — помъчих се да го разбудя аз. — До гуша ми дойде от трите крастави хълма на Боазлами.

— Хм — отговори Джем.

— Каквото и да е, ние сме граждани на света, ще рече и на Оверн. Защо в Оверн да ни е по-зле от Боазлами? — продължавах скородумно.

— Няма граждани на света! — оживи се внезапно Джем, не се оживи, раздразни се; беше станал сприхав.

— Има: поетите.

— Наистина ли твоите мисли не са порасли за тия години, Саади? Ако поетът би бил без родина, защо не изпя нищо тук? Ти говориш езика им, нали? А да пееш на него, не може. Защото не ти е майчин, гражданино на света!

— Но в Ница ти написа много, Джем. Ще рече…

— Написах!… За кого? Кому, питам те? Не може поет без слушатели, не може султан без войска. Когато се разделих с нашите — било слушатели, било войници, — аз престанах да бъда и поет, и султан, Саади.

— Чуй! — Джем сви коня съвсем до мен, а не зашепна, почти викаше, като в треска. — Запомни какво ти говоря, защото след месеци или година вече не ще го говоря, а може и да не го мисля, да не мисля изобщо нищо: аз вече не съм Джем султан, вдъхновителят на поетите от Карамания, спахийският водач! Къде го моя двор поети, къде са спахиите на Мехмед хан? Няма ги — няма!… Тогава го няма и Джем, Джем е мъртъв…

— Знаеш ли какво е човекът. Саади? — попита ме все така високо, сякаш произнасяше реч пред незримо множество. — Красота, дарба, сила, десетки качества — то още е само възможност. Тя става човек чак когато нечия любов се радва на туй, че е хубав; когато има тълпа да плаче при песните му, войска — да осъществи завоеванията му. Трябват много хора — те превръщат възможността човек в самия човек. Няма ги, Саади. моите хора! И Джем султан ще остане в историята като едно несбъднато обещание…

Стреснат от възбудата на Джем, от необяснимия му изблик, аз се озърнах — какво ще помислят братята? Изглеждаха безстрастни, макар да ни следяха под око. Вероятно са заключили, че турчинът е получил своя пореден пристъп на гняв, мъка — на бяс, с една дума. Но исках да си го обясня и аз — от дните, когато се появи Елена, Джем не бе ми говорил така. Чинеше ми се, че той неотклонно замества с хашиша целия свят, част по част и час по час. А тази възбудена, неуместна реч сякаш бе гърч на умиращ, ярко просветление, кратко връщане към себе си пред прага на мрака.

— Защо ми казваш това, Джем?

— Защото имам лоши предчувствия, гражданино на света, и се боя да не умра без завещание.

— Що за глупости! — не изтраях. — Кое наричаш завещание?

— Моля те, Саади — отговори той, — много те моля, пиши! Най-първо запиши онова, което ти говорих сега. Нека се знае, че Джем е знаел и животът му не е бил гола самоизмама. Беше само донякъде, дотук. После вече пиши за другото…

— За кое, Джем?

— За туй, което ще стане без мене.

— Та пред тебе е повече от половината живот, Джем! Слава богу, здрав си. млад…

— Не казвам, че ще умра. приятелю. Но което стане оттук нататък, вече ще бъде скучно.