Вера Мутафчиева
Случаят Джем (25)

Дванайсети показания на поета Саади за годините 1485–1487

Тя се казваше Елена, филипина Елена по-право.

Всъщност тези ми показания ще ви върнат малко назад, сравнени с думите на монсеньорКендал, защото моят предишен разказ завърши с първия ни опит за бягство. И така, докато светът е преживявал събитията, описани от монсеньор. ние прекарвахме своите дни и нощи — цели месеци — в Боазлами, дофинската командерия на Ордена.

Вече казах, че братята ни устройваха всекидневни развлечения. Наистина благородничеството от Дофине не бе словоохотливо по въпросите, които живо ни засягаха, но аз все пак успявах да изтълкувам някоя изтървана дума. Мое заключение — извлечено от тия думи, усмивки, както и от прекалената почит на сътрапезниците ни беше, че Джемовото значение поне не е намаляло. То си личеше и по грижите за охраната ни — всяка наша стъпка бе следена, всеки чужд, пристигнал в Боазлами, беше претърсван и разпитван.

За Джем това растящо внимание на Ордена ставаше поне поносимо, защото схващаше цялата почит около себе си в точния й смисъл — като надзор. Той стана крайно раздразнителен, избухваше при най-безобидната моя забележка или отминаваше с досада опитите ми да го успокоя. Присмехът, с който братята бяха приели нашия опит за бягство, го вбеси; Джем би предпочел да го заключат и му изземат хартията и дивита — дано почувствува, че е извършил нещо, опасно за Ордена. А всичко всъщност си продължи по старому — забавляваха ни, стараеха се да ни приспят.

Вероятно загдето това старание бе доловимо, ние му се опирахме; слухтяхме, търсехме връзка със света извън Боазлами, силехме се да проумеем теченията в самия Запад, защото трябваше да се съобразим с тях. През годините 1485 — 1487 ние все още не бяхме се предали. Предполагам, то донякъде затрудняваше тъмничарите ни, но нека не надценяваме тия техни трудности — при всички наши напъни ние оставахме любители между изпечени занаятчии.

филипина Елена навлезе в живота ни точно по онова време. Не бих казал, че тя бе първата жена, допусната в обществото ни, но не и стотната, вярвайте. Поначало рядко виждахме жени. Или съпруги на господарите, които ни приютяваха за нощ, седмица, месец, или съдържателки на странноприемниците из пътя ни. Бяхме гости на монашески орден. Това не допускаше танцувачки. Впрочем чувахме, че на Запад те още били рядкост, обикновено обществото забавлявали мъже. Не често при лов мяркахме и някоя дама, също съпруга на даден сеньор или негова дъщеря. Онова, което ни правеше впечатление, бе отношението на мъжете към тях.

Вам ви се струва странно, че през онези години на напрежение и страдания сме обсъждали помежду си нещо дотолкова без връзка със съдбата ни, като отношението към жената на Запад. Вярно е, но то ни се натрапваше, чудеше ни, беше сякаш най-рязката разлика в бита у нас и тук.

Спомням си първия път, когато я отбелязахме. Бяхме на лов из Савоя. С нас тогава яздеше мадам едикоя си, съпруга на своя съпруг. Яздеше леко, въпреки възрастта и тежината си, а при всяка стъпка на коня гърдите й — ниско открити — се тресяха под погледа на трийсетина мъже. Мадам седеше настрани върху седлото, единият край на полите й бе втикнат в колана и можехме да видим не само глезените й, но дори и прасеца, завършващ с хубаво, обло коляно.

В началото на лова мадам беше до своя мъж, но никой не намери нередно, че по-нататък тя се измеси с хайката, разменяше закачки с този или онзи, смееше се високо, заруменяла от разни ловни преживявания. Джем я гледаше, прехласнат не от прелестите й, а от учудване. То стигна върха си, когато, завърнали се в замъка, мадам понечи да слезе от коня. Към нея пристъпи тогава един младеж — не й беше никакъв, то се разбра — и цял й се подложи. А дамата стъпи първо върху рамото му, после върху поднесената му длан и така — докато той полека се снижи, за да я отпусне наземи — тя просто залепна о него с всичките си поли, фусти и потна близост, смеейки се из цяло гърло.

Стори ми се, че ще стане нещо страшно: лицето на младежа беше на пет пръста от откритите й гърди, а само на пет крачки пък се занимаваше с коня си нейният съпруг — такова безобразие не минава безнаказано. Но дамата спокойно отпусна поли и все така, заедно с мъжете, се отправи към замъка.

Джем беше останал при конете като вкопан.

— Саади — каза, — видя ли какво вършат? Що за нрави, а? Що за безсрамие! На тия хора са нужни векове, за да ни достигнат; те още не са дорасли до най-основното човешко — до приличие.

По-късно Джем, а и аз свикнахме със странностите на Запада. Взехме дори да мислим тъй силно нещо е навикът, — че по отношение на жената тук също се съблюдава някакво приличие, дори сложно, почти обредност. Виждахме как сътрапезниците ни стават на крака, щом влезе дама в залата, как й отстъпват веднага най-видното място и се надпреварват в услугите си. Чувахме ги как обливат с ласкателства често невзрачни жени, кланят им се, водят ги за ръка. Чувахме и песни, които възпяват женската красота — представете си! Тия хора наистина не се свеняха да изнесат на светло най-съкровено-сладкото в своя живот. Чудехме им се само, дето са способни на наслада, след като тъй разхитително са я направили общо достояние — то е все едно да допуснеш стотици погледи в леглото си.

Впрочем у нас се затвърди убеждението, че на трапезата ни присъствуват точно толкова жени, колкото са пожелали — личеше си: никой нарочно не ги подбира или отстранява. Признавахме, че обществото ни навярно не привлича дамите от Савоя и Дофине, гадаехме пак от отделни думи. Те издаваха, че нашите пък нрави — и по-точно представата за нравите ни — буди у тукашния свят същото гнусливо недоумение, каквото усещахме към техните. За нашата обноска към жените ни на Запад се носеха обидни измислици. Не е вярно, нали, че ние презираме или измъчваме жената — просто считаме, че тя е толкова скъпа част от живота на всекиго, та не струва да бъде изнасяна на показ, да бъде предлагана едва ли не.

Мисля, именно превратните представи за Изтока караха повечето тукашни благородници да не въвеждат своите жени и дъщери между нас — бояха се да не ги унизим. Които ни доближаваха, правеха го от чисто любопитство. То се четеше в разширените им очи, във възклицанията, съпровождащи всяко движение на Джем, в усмивките им — надменни или подигравателни. Тези няколко твърде смели жени наблюдаваха рядко източно животно и аз чувствувах, че с мъка сдържат впечатленията си, докато излязат из кръга ни — там навярно започваха приказки, които малко ни ласкаеха.

Бяхме удивени, когато в Боазлами ни посети някой си барон де Сасенаж, съседен благородник, придружен от дъщеря си. Баронът беше държелив, посивял мъжага с явно тежък нрав, мълчалив и рязък. Посвитата му личеше, че не е богат. Към дъщеря си — въпросната Елена — той се отнасяше не съвсем по правилата: противоречиво. От една страна, баронът често я срязваше презрително жестоко насред дума, насред смеха й. А, от друга страна, веднага след това я гледаше с виновна болка, стараеше се, дори се престараваше да я изтъкне в очите на другите. За нас и едното, и другото бе въпрос на лош вкус — излишно е да се натрапват на обществото такива сложни родителски чувства.

Какво да ви кажа за самата Елена? Нашите съждения за жените вероятно се отличават доста от вашите; лично аз не намерих Елена хубава, ние предпочитаме по-ярките жени. Всичко у нея — очи, нос, устни, шия — беше много чисто по очертания, но съвсем не особено. Всъщност нещастието на Елена бе тялото й, у нас би било трудно да омъжиш дъщеря с такова тяло. Мадмоазел де Сасенаж беше направо плоска, то прозираше дори под коравите й, много надиплени дрехи, личеше по китките и глезените й — прекалено тънки. Което, въпреки това, намирах привлекателно у нея — но не женски привлекателно, а просто любопитно — беше неуловимо. Струваше ти се едва ли не, че тя е човек като тебе, че зад гладкото й чело минават мисли, съмнения, че малката й уста прави усилие, за да мълчи. Някаква именно насилена затвореност я отличаваше от всички жени, които съм срещал, и ме караше да подозирам у Елена тежки спомени или тежки предчувствия — с една дума, преголяма тежест за една така чуплива жена.

А същевременно се виждаше, че тая крехкост не е вярна — Елена имаше погледи и движения, в които напомняше баща си. Не думи; най-често тя мълчеше потиснато и потискащо, като че околните й досаждаха нетърпимо.

Джем отбеляза Елена още при първата ни среща със Сасенаж. През вечерята той я разглеждаше нескрито, но без сянка възхищение; забавляваше го присъствието на млада жена. А мен пък ме забавляваха погледите, с които тя му отвръщаше: много спокойни преди всичко, сякаш Елена всеки ден бе общувала с турски султани — те не изразяваха нито любопитство, нито съчувствие. Другото странно бе това, че Елена не играеше с очи, не им придаваше нищо неизказано-загадъчно, което да те увлече, нищо надменно, което да постави преграда между нея и тебе.

— Саади — заговори ми Джем, когато се прибрахме след вечеря, — що за птица е дъщерята на Сасенаж?

— Некрасива — отговорих. — А освен това, чини ми се, над приличната възраст за една неомъжена благородническа дъщеря.

— Хм — Джем се умисли. — Прав си. Навярно има двайсет и пет.

На следната заран и още няколко зарани поред Елена взе участие в лова ни. Правеше ми впечатление, че обича да язди не всред хайката, а встрани, че язди със стръв, сякаш препускането — а не ловът, към него оставаше безразлична — й позволява да се разтовари и освободи.

— Елена! — подвикваше й тогава баронът вече само загрижено. — По-полека, Елена!

Тя не го чуваше или се правеше, че не чува, а когато отново свърнеше към ловците, изразът й биваше по-отчужден отвсякога.

При третия лов не ми убягна, че Джем търсеше близостта й. Той водеше коня си малко пред или малко след нейния, хвърляше й развеселени погледи — толкова можеше без преводач.

Известно е, че коя да е жена се ласкае от вниманието на кой да е мъж — то още не значи нищо. Елена сякаш не се подчиняваше на това правило. Може би тъкмо гдето намираше Джемовото внимание и естествено, и безразлично — доведе Джем дотам. Един ден, прибирайки се в Боазлами, видях как господарят ми скача от седлото и се упътва към коня на Елена. Той подложи рамото и дланта си, за да я свали. Джем пламтеше от неловкост, а Елена за първи път се усмихна, но криво, не тъй, както жена отбелязва с усмивка своя завоюван успех.

Другите ги зяпаха. Те вече се смееха яката, много доволни, че бяха превили турчина под своите позорни нрави, смееха му се насърчаващо, а на мен се стори — и мръсно. Това върна Джем към достойнството му и през вечерята той беше мълчалив. Тази вечер седяха наблизо с Елена и аз откривах в мълчанието им нещо общо-обида, мисля. Не считайте, че двама влюбени се срещат във всичко: във вкусове, желания, оценки. Всеки човек е толкова различно изграден, та цяло чудо е, ако той намери едничък допир с друг някого. Оная вечер го усещах смътно, а по-късно го и научих — наистина обидата свърза Джем и Елена.

На вечерята барон де Сасенаж беше непривично неспокоен. Той сякаш ловеше погледите на сътрапезниците ни, сякаш се боеше да не чуе пак смеха им от след лова. Не се надценявам, чини ми се, но винаги съм имал усет за чуждите чувства; тогава аз отбелязах, че старият, дребен благородник изпитва ужас от човешки смях. Или присмех — още не бях сигурен.

Следната заран баронът си тръгна, отвеждайки дъщеря си. Това беше редно, обикновено ни посещаваха за толкова — за седмица. Но все си мислех, че нещо е наложило на барона да бърза. Както следва, ние ги изпроводихме на двора. Джем не им проговори. Той кимна в ответ на ниския поклон на Сасенаж и остана съвсем прав, някак глупаво, при реверанса на дъщеря му.

Минаха няколко дни. Животът в Боазлами течеше по старому. Променен намирах Джем. Неговото настроение бе станало неравно, той отскачаше от унес към изблици и като че ли се стараеше да ме убеди в своята болест. Известна от библейски времена, прастара болест — беше се влюбил.

Пред мен той не заговори за това и аз отгатвах защо. Знае се, че човешката привързаност е кратка. Но никой — когато разлюби — не си признава, че същият закон важи и за отсрещната страна; всеки мисли, че продължават да го обичат както преди, и от това са произлезли много тъжни недоразумения. Така човек се насилва да скрие от другия края на собствената си любов — бои се да не го убие, — докато онзи от своя страна върши същото.

Това преживяваше и Джем; той криеше от мен новата си обич, дошла да замести нашата, от страх да не ме съсипе. Затуй заговорих аз:

— Дали си е вече у дома дамата Сасенаж?

Джем ме изгледа удивено. Колко си вярваме, че сме непроницаеми!

— Защо се сети за нея? — заизмъква се той, но веднага надделя себичното му желание да приказва за Елена. Долавяше се леко разочарование у Джем: аз не бях умрял поради измяната му, доста леко я понасях. — Нима си разбрал всичко, Саади? Не ми се сърдиш, нали? Би имал право, с тебе мислехме еднакво за жените. За нашите жени — (поправи се моят нов женски поданик). — Тук те са други, Саади, нали? Всяка е някак отделна, неповторима…

— Кой знае! — Все пак си отмъщавах. — Може би и нашите са били отделни, неповторими, а ние сме ги схващали твърде общо.

— Не, но Елена… — отмина отговора ми Джем и аз знаех какво ще последва, бил съм довереник на не един влюбен. Джем отсега с часове щеше да ме уверява колко единствена е дамата Сасенаж, това ме чакаше занапред.

Трябва да призная, че Джем не ме отегчи много през останалите месеци в Боазлами. Макар и без усет за действителността, изцяло подвластен на въображението си, той съзнаваше, че неговата внезапна любов към Елена е без всякакво бъдеще. Не му разрешаваха дори свои слуги, камо ли — жена.

Плашех се, че ще го преживее много тежко — та и животните не биват лишени от женска; чак сега Джем би бил разнищен — ще го сяде неговият нов, мъжки глад.

То не стана, слава богу! Седмица или две Джем ми говори неотстъпно за дамата Сасенаж, намираше ту твърде много, ту съвсем никаква радост в живота. От това сладко страдание го изведе слухът, че във франция дошъл пратеник на Матиаш, за да изиска Джем от краля. Тъй бързо бе заличена тая още ненапъпила любов, без сътресения.

Представете си какво означаваше за нас казаната новина, в какво очакване, страхове и нетърпение ни хвърли тя! Сега или никога щяхме да се измъкнем от плен — боже, дано бъдеше сега, а не никога!

Не можехме повече от това да слухтим, при все че вестите трудно си пробиваха път до Боазлами — Орденът правеше всичко необходимо в тази насока. Прекарахме неповторимо трескави месеци, половин година.

През късното лято на 1486 Прюис не беше постигнал нищо или поне не знаехме. Неизвестно как понасяше това той, но ние го понасяхме страшно тежко — Джем направо престана да яде и спи. С увещания го карах да преглътне някой залък под втренчените погледи на братята; те ни наблюдаваха много отблизо през последните месеци, без да издават безпокойството си.

Когато една заран видяхме в Боазлами да влизат двайсетина конници, загубихме всяко присъствие на духа: нима Прюис е успял! Не, о, не! — повечето бяха иоанити. вече почвах да мисля, че те са половината земно население, тъй навсякъде виждахме черни наметки с бял кръст отляво. Но между иоанитите, пристигнали в Боазлами, имаше други двамина, сякаш бегло познати, в наши дрехи.

— Саади! — улови се Джем за ръкава ми, като че ще баялдиса. — Не вярвам на очите си! Та това… това са Синан и Аяс!

Бяха наистина те. Нашите верни приятели, отвлечени преди три лета от братята. Три години не знаехме дали са живи или мъртви — уверенията на Ордена отдавна не ни минаваха. И ето, доживяхме до среща.

Стоях на място, боях се, че е сън. В това време Джем беше изтичал към своите, вече ги обсипваше с несвързани въпроси, прегръщаше ги, едва ли не хлипаше от щастливо вълнение. Приближих и аз. Аяс и Синан ме поздравиха сдържано — както ми се видя — и трябваше да призная, че много, много са се променили. Вярно, те бяха по-стари от нас, към четирийсетте, но мъж на четирийсет още не е стар, а срещу мене бяха старци. Еднакво восъчнобледи, еднакво посивели, от тях лъхаше някакво гузно примирение.

„Не е на добро!“ — жегна ме; не е на добро възкресението на отписан, когото си запомнил като близък и скъп. Промеждутъкът между смърт и възкресение вече е внесъл много непреодолимо и у възкръсналия, и у самия тебе.

Изглежда, Джем не забелязваше онова, което бе ме поразило — той все прегръщаше възторжено Аяс и Синан, водейки ги към покоите си. Спалнята му отведнъж се напълни — нали от години бяхме само двамина, сега два пъти по двама заприличаха на тълпа.

Гостите ни седнаха по нашенски върху възглавници наземи. Заприказваха за дългия си път — идели от Родос. С това научихме, че нашите били отведени до един (колкото останали живи) на Родос.

Разказваше Аяс бег. На Джемовото лице се утаяваше умилена, щастлива усмивка; Джем се радваше, че слуша наш език не от мен, че съдбата му връща още свои. И ненадейно — не го пропуснах, защото мислите на Джем повтаряха собствените ми мисли — Джем се проборави. Събуждаха се подозренията му; животът ни напоследък беше само подозрения и страх. Джем взе да слуша разсеяно, сякаш се готвеше за една от многобройните си схватки с Ордена.

През това време Аяс ни разправяше за нашите на Родос. Отнасяли се с тях не зле, каза, не им отказвали нищо; брат Д’Обюсон лично следял за това. (Но Аяс не ни гледаше в очите, докато говореше, а Синан бег много задълбочено отупваше праха от полите на халата си.) Джем издържа тъкмо дотук.

— Аяс бег — поде той с труд, който го караше да бледнее и червенее, — защо нямам чувството, че вие двама сте живели толкова добре на Родос? За три години ти си настигнал баща си, Аяс бег. Може би и това дължиш на Д’Обюсоновите грижи?

Аяс не само не вдигна очи; той се наведе още по-ниско и отговори глухо:

— Уверявам те, султанъм, на Родос нашите живеят добре. Нищо повече не можем да искаме.

— А защо сте още на Родос? Какво пречеше да ви върнат дома?

— По наше желание, султанъм. В Турция Баязид би ни избил.

— Тогава — в Маджарско? Матиаш Корвин ще приеме с радост мои хора.

— Не сме искали в Маджарско, султанъм. Не сме искали! Тук Аяс бег изгледа Джем така отчаяно, с молба („Защо ме мъчиш, султанъм! — говореха очите му. — Какво ти трябва, не е ли ясно?“), че той млъкна. Дълго никой не наруши това мълчание, всяка дума би била жестокост.

— Жестоко е — каза по едно време Джем, събрал някак сили. — Жестоко е, дето ми отнемат и него: доверието в моите хора. Разбери ме добре, Аяс бег! И ти, и аз понесохме достатъчно, за да заговорим като мъже. Аз не мога да ви вярвам и не ще ви повярвам. Допускам какво ви е струвала вашата преданост към мене и не ви виня, дето не издържахте. Ония, които са издържали, аз няма да срещна пак, както не ги и срещнах. Можеш да мълчиш; зная, че са мъртви — не съм го научил от тебе.

— аясбег. Джем приближи състарения, изстискан човек, който някога беше Аяс, и сложи ръце върху раменете му. (Всеопрощение беше това и в същото време — една много виновна молба за прошка.) — Повярвай ми, Аяс бег, аз се радвам дълбоко, че ви виждам. Ще говоря с вас като с пратеници на Д’Обюсон, ще чувствувам зад всяка ваша дума лъжа и принуда. Сменили са езика, може би и мислите ви, приятели; аз вече научих какво е страх и зная докъде води той. Но смея да се надявам, че не са сменили сърцата ви: докато се надлъгваме, вие ще ме обичате така, както ви обичам аз. Не съвсем всичко е във властта на страха, нали, Саади? — обърна се Джем към мене, а аз си мислех, че много отдавна не съм го виждал дотолкова възвърнат към онзи, отдавнашен, светъл Джем от Карамания.

Вълнението сякаш беше го пречистило. Джем се отпусна и усмихнат, и леко развеселен, попита Аяс бег:

— Какво иска от мене брат Д’Обюсон?

Онзи не проговори веднага, беше замаян. Разсъждаваше, изглежда, че господарят му ще да е изтърпял не по-малко от него, за да приеме неговото отстъпничество тъй просто.

— И тебе намирам променен, султанъм — каза ни в клин, ни в ръкав.

— Карай, върши си работата, Аяс бег! — отвърна Джем. И Аяс я свърши. Много безстрастно, нали чрез него говореше друг, той съобщи на Джем, че пратеничеството на Прюис ще пропаднело — срещу Маджарско се обединили всички, дори Папството с Венеция и Медичи, за да попречат на един поход, който би ползвал Балканите. Но и без това Прюис нямало да сполучи; франция не била съгласна да изтърве Джем — само от користни подбуди, подчерта Аяс. — О, да! Папството ме желае безкористно-вметна Джем.

— Господарю! — Аяс заговори по-живо. — Разбери, днес най-добре за тебе би било в Италия, тъй и тъй маджарите не ще те получат. Западът за нищо на света не ще позволи възраждане на Сърбия, Византия, България, а една Корвинова победа би означавала това. Ти можеш да избереш само между франция и Папството. За разлика от Франция Италия вече е пряко застрашена; тя много скоро ще почне войни с Баязид и тогава ти ще излезеш начело. Тук цял живот биха те пазили като оная кокошка, дето снасяла златни яйца. На мене не вярвай, добре! Послушай Каитбай, майка си!

Аяс подаде на Джем няколко свитъка и млъкна, докато Джем жадно, забравил всички ни, четеше. Видя ми се, че четенето му трае твърде дълго. И внезапно, като остави листовете да се изхлузят, той притисна с две ръце слепоочията си и не изрече, а простена:

— Не мога вече да повярвам и на майка си, Саади! Оставете ме, махнете се по дяволите!

Какво ти по дяволите! Аяс бег беше изпратен, за да свърши работа, от която зависеше главата му. Дали наистина го потресе Джемовото страдание, или бе подгонен от страх пред черните братя, но Аяс бег намери едничката дума, която трябваше:

— Помисли за нас, султанъм! Петнайсетина живи наши са още в ръцете им.

Много, много бавно Джем се събуди. „Боже милостиви!

— рекох си. — Докога ще искаш още и още от Джем? Докога ще го караш да участвува в собствената си казън — нямат ли край човешките средства за изтезание на човека!“

„Нямат! — отговорих си. — Ако е наистина човек, би го принудил на всичко, като го заплашиш не със смъртта му, а с мъките на неговите близки. Така той дори ще вземе участие в своето добре обмислено, добре проведено убийство.“

— Какво иска от мене брат Д’Обюсон? — повторно попита Джем. Отпаднало, примирено, отново претръпнал.

— Да отговориш на майка си и на Каитбай, султанъм. Поточно — да ми дадеш още два листа със своя подпис. И после — най-важното: не се противи да те отвлекат!

— Какво? Та братята провалиха четири мои опита — кой ще ме отвлича? Дук Шарл ли, Корвин ли, кой?

— Не, султанъм. Ще те отвлекат братята. Ти си нямаш хабер; Орденът вече не ти е господар. Кажи, султанъм, не си ли забелязал някаква промяна?

— Не — отговори Джем с празен поглед.

— Не си ли имал необичайни срещи по време на лов, из околните гори, по пътищата?

— Разпит ли е това, Аяс?

— Криво ме разбираш, султанъм. Но не предполагах, че новото положение при Боазлами не се е издало с нищо. Около замъка гъмжи от кралска войска. Тя е настанена и в селото долу, и в по-далечните села, понякога преоблечена. Горите, из които ловуваш, са пълни със засади; силна стража нощува по всяка пътека, мост и проход на дни езда от Боазлами. Кралството не е съгласно ти да бъдеш повече собственост на Ордена, султанъм.

— Собственост! — избухна Джем, рипна и закрачи из покоите си. — Собственост… За първи път някой ми го казва в лицето. Благодари на бога, че си ти, Аяс, а то бях се заклел, че ще удуша първия, който посмее. Глупаво… би било страшно дребно — няма мъст за превръщането на жив човек в собственост!…

— Тъкмо затова ще отмъсти на краля Орденът, ако не му попречиш да те отвлече, султанъм — заговори след доста време Аяс; беше чакал Джем да поизстине. — Ти още не познаваш истинското затворничество, не искам да те плаша. Кралят би те заключил зад катинар, нали не му трябва съдействието ти — само парите на Баязид…

— Мълчи, Аяс, мълчи!… — прекъсна го вяло Джем. Бе настъпил пак отлив у него. — Орденът ще мъсти за мен! Орденът ще ме освобождава! Гавра е цялото човешко битие, Аяс…

— Все пак, султанъм — (студена пот бе обляла Аяс бег), — аз трябва да занеса отговора ти!

— Едничкото, което ни е позволено — (Джем и не чу Аясовата молба) — то е: да не сме съгласни. Зная, нищо не променя несъгласието ми с гаврата над мен, над мама, над съдбата на хиляди хора, но аз ще бъда човек — макар да ме няма в тефтерите на никоя държава — докато не съм се съгласил… Така им и отговори, Аяс бег: вършете, каквото желаете, Джем султан не е съгласен!…

Той вече приказваше, опрял чело о стената, гърбом към нас, гърбом сякаш към цялото битие:

— Не ще се зачудя, ако утре Джем султан оглави не поход на застрашения Югоизток, а просто кръстоносен поход против турците… Чудесно зрелище! Синът на оня, който живя, за да наложи полумесеца над кръста, язди под християнски хорутви и псалми… А може и да носи наметка с кръст над лявата гръд…

Сега се намеси Синан бег, беше все мълчал:

— Бог е един и няма друг! — каза той, загледан встрани. — Щом е така, и ние, и те служим нему. Само под различен знак, нали?

— Дано са обковали с достатъчно дебело олово ковчега на Завоевателя, дано са го закопали достатъчно дълбоко!… — говореше на себе си Джем. — За да не види докъде я докарах.

На следната сутрин Синан и Аяс, предрешени като християни — така ги издокараха братята, — поеха на север. Независимо от отказа на Джем. те щяха да търсят дук де Бурбон — първия кралски враг, — за да му предложат участие на страната на Инокентий VIII в случая Джем.