Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Ивайло Маринов
Обработка
Сергей Дубина (12 септември 2003)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Вера Мутафчиева, СЛУЧАЯТ ДЖЕМ

Седмо издание, 1992

Редактор Марта Владова

Художник Петър Рашков

Технически редактор Совка Кръстанова

Коректор Станка Митрополитска

Цена 29.95 лв.

Издателска къща „Христо Ботев“

София, бул. „Цариградско шосе“ 47

Издателство „Български писател“

Предпечатна подготовка „О. К. Прянов“

Печат „Балканпрес“ — София

История

  1. — Добавяне

Пети показания на поета Саади за случилото се на 25 юни 1482 година

На заранта ме разбуди тласък. Джем беше изскочил из постелята така рязко. Джем лъхаше безпокойство — бе решил, предстоеше му да действува.

— Саади — каза ми, — извикай Сюлейман!

— Кого от Сюлеймановците ни, султанъм? Имаме ги навярно двеста.

— Френк Сюлейман.

Поех към стана ни — няколко хиляди мъже, натръшкани направо върху пясъка. Той ги топлеше през първата половина на нощта, а през втората мъчително цедеше собствената им жалка топлинка. Затова заран приличаха на мъртъвци, без охота излезли от гроба. Вървях между тях и се питах защо на Джем е потрябвал тъкмо френка.

Да ви кажа няколко думи за него.

Вярвам, между всички нас нямаше човек тъй сит на горчилка и разочарование, на живота изобщо, както този Френк Сюлейман, с когото никой не обичаше да разговаря, нито да дели залък или завивка.

При нас Сюлейман дойде преди години. Мехмед хан току-що бе поверил Карамания на по-младия си син, а сам настървено воюваше с родоските рицари. За преговори с рицарите Завоевателят използваше Джем, понеже не желаеше да се обвързва лично. Тогава за първи път Джем бе в Ликия, по брега й срещу Родос. Там приемаше рицарските пратеници.

Една утрин, когато току-що бе отплувала каравелата с такива пратеници (преговорите се затягаха, Мехмед хан упорито се пазареше да наложи на Родос годишен данък), пред Джемовата шатра доведоха някакъв чужденец. Беше средна възраст, към трийсетте, синеок, с дълга до раменете коса, облечен в черните дрехи на Ордена.

„Случило се, че е пропуснал кораба, и сега ще моли да му дадем каик“ — помислих си.

— Търся убежище! — отчетливо и много студено изговори чужденецът. Гледаше ни, без да мига, докато драгоманът преведе думите му.

— Как? Защо? — Джем се обърка и не успя да скрие това.

— По всички закони аз имам право на убежище! — все тъй студено сякаш заповяда чужденецът. И добави: — Кълна се, че не съм извършил престъпление и при вас ме води не страх от казън. Аз търся убежище!

— Ефендимис — отговори още момчето Джем, явно не намерило по-уместно обръщение към един чужд боец, — не зная как да погледна на твоята постъпка. Убежище, казваш… Някой гони ли те? Защо бягаш тъкмо при нас, враговете на Родос? Кое ти пречи да отидеш някъде по вашите краища, при християни! Та в свитата или при двора на шехзаде Джем няма място за жив гяурин, нашите закони са строги.

И като намери своите думи все така корави, Джем прибави по-меко:

— Ако щеш, ще ти помогнем да се добереш до ваши брегове. Щом не си добре с рицарите, а те са враг на Османовци, следва да ти помогнем, нали?

Джем питащо се огледа към свитата си, беше досущ оплел конците. Къде по нас такива едни усукани работи!

Чужденецът бе го слушал с тънък присмех в очите, донякъде с презрение.

— Аз потърсих убежище при вас не случайно — отговори той. — Не искам да се върна в християнска земя. Аз вече не вярвам.

Последните му думи тежаха от ненавист, сякаш се сърдеше някому, дето сам е загубил вяра.

Джем се сепна — беше на осемнайсет години, султанов син, галеник на дома Османов и прочие. Нищо не знаеше тогава още Джем.

— Добре, добре — отстъпи лесно той. — Ще питам по-горе. Там ще оправят работите. А ти, ефендимис, не се бой! Ще видиш, че и мюсюлманите са хора.

— Не се боя — мрачно отговори онзи, съвсем непокъртен от благоволението на шехзаде. — А щом при двора ви не можел да живее жив неверник, готов съм да приема исляма. Веднага.

Тогава Джем трябваше да се посъветва с първенците си. Както знаете, повечето от тях бяха карамански бегове или пък ние, също такива зелени и отнесени като Джем, та не измислихме много нещо: нека чужденецът приеме нашата света вяра и остане при двора ни. Кому ще пречи? А може и да потрябва.

Когато му обявихме Джемовата воля, чужденецът застана на едно коляно и свали ножа си. След това бяха определени свидетелите на тайнството. (Както навярно очаквахте, Джем посочи Хайдар и мене.) Цялата работа свърши за половин час. Спомням си думите на онзи, докато се мъчеше да завие гъжва около главата си, пък му пречеше дългата коса:

— Наречете ме Сюлейман! Това е по вашему Соломон, нали? Аз съм тъкмо Соломон, мъдрецът. Защото съм по-мъдър от всички вас, взети накуп.

Ей такъв човек беше Сюлейман, към когото вървях през онази утрин в Ликия. Дързък до наглост, студен, непроницаем, озлобен на цял свят. При двора ни в Карамания той изпълняваше службата оръжейник, понеже знаеше твърде много за оръжието. Гледаше си работата, оръжейната ни блестеше от чистота и ред, а иначе траеше. Само една вечер, когато някак попадна в дружината развеселени поети около шадравана, когато ширазкото вино развърза езика му — все още недоучен в османския, — Сюлейман проговори.

— Блажени са малките духом — каза Сюлейман.

— Тоест как? — попитах аз, пиян повече от него.

— Ей така. Много блажени.

— Тъй дребни ли ти се струваме, Сюлейман? — щях да се обидя, но нали бях пиян.

— Съвсем. Деца сте вие и като всички деца не умеете да се радвате на детинството си.

— А по какво отличавате мъжете при вас?

— По това, че са нагазили до гуша в лайна. — (Извинете, това са негови, не мои думи.) — И че могат да се теглят и мятат колкото си щат, спасение няма.

— Не ми изглеждаш дотам мръсен, Сюлейман. Миришеш — подуших го пиянски — на чисто ливанто.

През мъглите на ширазкото вино Сюлейман ме измери много строго. Вече докарваше на трезвен.

— Ако ти си вярвал някога, както вярвах аз, и ако си видял след туй, което съм видял аз, за тебе, Саади, макар че си поет, лайна би било твърде слаба дума.

Не помня какво му отговорих, навярно някоя глупост. Та това беше разговорът ми със Сюлейман, а не вярвам, че друг го е разговорил повече. Да се обръща към миналото си, той явно не обичаше, нашият весел двор явно го дразнеше, а за бъдещето си Сюлейман никога не загатна — и на себе си, и на нас той изглеждаше човек без бъдеще.

Докато вървях между войниците и го търсех, питах се за какво ли точно той е потрябвал на господаря ни. Джем не бе проявявал особена милост към него — Джем, както всички нас, избягваше близостта на Сюлейман.

Открих го съвсем настрани от някаква тайфа караманлии, които правеха утринната си молитва. Сюлейман, излегнат, подпрян на лакът, ги наблюдаваше с присъщото му студено презрение. Виждайки, че го наближавам, Френка не изрази нищо — и аз струвах за него колкото полудиваците от Карамания.

Предадох му Джемовата заповед и двама — след като Сюлейман прибра клашника си, чула и торбата пексимет — тръгнахме назад.

Джем ни чакаше нетърпеливо, познавах добре проявите на нетърпение у него.

— Сюлейман — обърна се той към Френка, — днес ще ти възложа много повече от живота си.

Онзи само леко се поклони.

— Днес ти ще заминеш при рицарите и ще ги помолиш от мое име за това, което някога потърси при мен: убежище.

Сюлейман не отговаряше. Забелязах как лицето му става по-зло отвсякога, как очите му се присвиват като пред бой и снишава врат, и разставя широко пети — какво го прихвана?

— Султанъм — обади се след цяла вечност, — не е работа на слугата ти да пита, но аз ще те попитам, за да не ме укориш някога: откъде ти дойде наум да търсиш убежище на Родос?

— Аз не съм длъжен да давам отчет на своя слуга, Сюлейман — каза Джем, — но ще ти обясня: ние ще гоним Румелия. Не сме птици да прехвръкнем, нали? Първият остров на север от нас е Родос.

— Върви при персийския шах или при султана на Египет, господарю! — заклинателно произнесе оня чудак. — Върви при тартора, ако щеш, но не стъпвай на Родос! Аз съм бил там. Не се ли запитваш защо предпочетох пред своите ония, които в родината ми биват наричани езичници и зверове?

— Сюлейман — много внимателно каза Джем, — твоето минало е твоя работа. Разбирам, човек може да бъде огорчен, разочарован, може да го прокуди обида или тежка загуба. Но то не бива да ни заслепява, Сюлейман; не всичко на света се изчерпва с отделния човек. Аз не се вдавам в ръцете на корсари; прося убежище от магистъра на един монашески орден. Познавам законите на тяхната вяра — никога не бих се подслонил при хора, чийто закон ми е неизвестен, Сюлейман.

Докато Джем произнасяше тази дълга реч, Френка се преобразяваше пред очите ми; неговата добре втвърдена студенина се стопи. Сюлейман заговори, сякаш бранеше смисъла на целия си живот:

— Султанъм, трудно е да те разубедя, но това, което ми говориш (прости, султанъм!), е най-чиста глупост. Не ми приказвай за рицарите монаси, докато не си живял с тях. А след като поживееш там, ще бъде късно за предупреждения.

— Сюлейман, ти виждаш света през личната си обида, не те коря! Но защо не разбираш, че — дори да би бил прав — с мен Орденът не може да постъпи както с всеки друг? Та аз съм султански син, зад мене — чухте вчера — стои цялото спахийство на Румелия. Нека приемем, че у монасите рицари нямало сърце, затова пък има разум. Те не ще злепоставят пред целия християнски свят един орден, чиято цел е да разнесе закона на милосърдието из Изтока. Ето, виждаш, Сюлейман, аз разчитам на хладния им разум.

Френка сякаш се смаляваше под хубавите думи на моя приятел. Убиваше го вероятно великодушието, държавническият разсъдък у Джем и се чувствуваше виновен, гдето се е опитал да вмъкне подозрение в душата му. Той постоя за малко така под Джемовия поглед, сетне отметна глава и изговори с непонятно отчаяние:

— Султанъм, ти не ще ме чуеш, дори да те заклинам до довечера. Не умея да говоря аз, пък и не подобава на един мъж да хули своята кръв, семейството, в което е израсъл. Моля те за едно: искай от великия магистър писмо. Нека той ти обещае на книга не само да те пропусне в Родос, но и да те отпусне по твоя воля!

— Е, това вече е смешно — наистина се засмя Джем. — За да вляза в Родоския пристан, аз ще моля, вярно. Но да ме отпуснат? Що за странна молба, Сюлейман! Нима намекваш, че биха ме предали на Баязид? Тогава Баязид ще продължи завоеванията на баща ми и Родос ще бъде първата му победа. Орденът е враг на Османовци, Сюлейман, и аз не случайно търся убежище там.

Джем продължаваше да се усмихва като всеки не особено хитър човек, зарадван от някоя своя внезапно хитра мисъл. А Сюлейман го разглеждаше със съжаление — сякаш имаше пред себе си опасно болен.

За мен, ако питате, аз също не разбирах тревогата на Френка — Джем беше убедителен в своите разсъждения.

— Господарю, нареждай ми каквото щеш — заяви Сюлейман, — но аз не ще се върна без книгата, за която ти казах.

— Тръгвай, Сюлейман! — разпореди Джем, оставяйки без ответ тая наглост. — Писмо от мен ще получиш, пише го Хайдар. До брега ще те придружат триста наши, там ще намерите каик. Дано бог ви даде попътен вятър!

— И дано, въпреки попътния вятър натам и насам, се завърна, султанъм! — насмешливо светна с очи Френка. — Не вярвам Орденът много да се зарадва на един избягал потурчен рицар.

— Сюлейман, стой! — викна така припряно Джем, сякаш онзи беше се затичал. — Мислиш ли, че нещо те заплашва? Наистина бил си техен, но днес те пази нашият закон. Може би и при тях има наши, избягали, а Орденът ги закриля, а?

— Всичкото туй е вярно, султанъм — не изглеждаше подплашен Френка. — Един прибягва насам, а друг — нататък. С това той престава да принадлежи към своите и не започва да принадлежи към чуждите.

— Не разбирам — сбърчи нос Джем.

— Дано и не разбереш! — просто, без злоба отговори Сюлейман. — Исках да ти обясня само: който веднъж е прибягал, по-добре да не опитва обратния път, такъв път няма!

— Приятелю — (колко лесно Джем наричаше някого така!), — ако изборът ми падна върху тебе, то е, защото познаваш езика им. Нито за миг не помислих, че в Родос те грози опасност. Кажи си: желаеш ли това пратеничество?

— Аз вече съм го приел, султанъм каза Сюлейман. — Дори и да ме грози беда; именно затуй. Но те моля, запомни: ако не се върна, то в никой случай не е станало по моя воля, бил съм задържан или убит. Дано поне смъртта ми ти докаже, че си лековерен.

— Не! — Джем беше наистина уплашен. — Не мислиш ли, че ще ме убедиш на твърде висока цена?

— Висока цена! — повтори Френка и този път, за първи път, думите му ме трогнаха. — Какво говориш, султанъм? Колко струва животът на един човек без родина?

И без да чака повече, френк Сюлейман се упъти към Хайдар, който завършваше писмото до Ордена.

— Не мога да го позная — Заразсъждава Джем гласно Никога не съм предполагал че нашият говори така надълго и ще прави — какво Виждаш ли Саади, какво правят изпитанията от човека? дори от тъй млади като Сюлейман. Стигнаха му няколко месеца скйТане из Ермени, Египет, Ликия…

— Боя се, че не това го е потресло, господарю — отвърнах. — Боя се, че Сюлейман е преживял много по-страшно от Ликия. Споменът за него, мисля си, не му дава покой.

С това завърши онзи разговор.

След това Сюлейман потегли, следван от триста наши. Дори отдалеко не ни махна за сбогом. Яздеше, притиснал брада о гърдите си, мрачен като самото лошо предчувствие.

— Нашият оръжейник изглежда, сякаш отзарана са потънали всичките му гемии — пошегува се Джем.

— Кога ли е изглеждал другояче? — поех шегата. Но лошото предчувствие продължи да тегне над стана ни.