Вера Мутафчиева
Случаят Джем (17)

Осми показания на поета Саади за есента и зимата на 1482 година

Те ще ви се сторят невероятни, моите осми показания. Поради седмите — така са различни. Толкова различно беше и нашето настроение през есента от летните ни седмици на Родос.

Наесен ние вече бяхме в Савоя.

Съобщавам ви го безцветно, а точно тук бих извикал на помощ цялото си красноречие и поетически дар, за да обрисувам срещата между моя приятел и крайбрежието на Савоя. Тя сякаш бе предвидена в самото мироздание; струваше ми се, че този несравним къс земя е бил създаден заради един-единствен миг — заради срещата му с Джем.

От Родос ние отплувахме през първите дни на септември. Отплувахме по Джемова воля. Началото на пътешествието ни приличаше по-скоро на бягство, заминахме нощем и в строга тайна. Твърде често след оня наш наметен разговор с брат ДОбюсон той бе съобщавал на господаря ми. че Орденът заловил заговори или имал сведения за преговори. И едните, и другите гонели същата цел: да бъде отвлечен Джем султан в Истанбул.

„Ако се държах о голите думи — това заключение магистърът ни повтаряше най-натрапчиво, — бих само потвърдил обещанието на Ордена: в Родос Ваше височество е у дома си. Но ние сме твърде трезви, за да ни задоволяват думите; ние знаем, че където звъни не желязо, а злато, силата е безсилна. Навсякъде и винаги ще се намери човек, който не ще устои. Аз не го разпознавам. Очите ми не могат да спрат върху никой наш събрат и да заявя: този е податлив на съблазън!

А такъв брат трябва да има, в това ме уверява разумът, вековният човешки опит.“

Откак — след съобщението на покойния Йоаким — Джем беше се нахвърлил срещу Д’Обюсон и бе го обвинил, дето разполагали със съдбата му, магистърът с нищо не намекваше, че желае да отпрати госта си от Родос. Той добросъвестно държеше Джем в течение на всеки разкрит заговор, привеждаше имена, понякога и някое писмо, което поднасяше за превод на Сюлейман, без да гледа самия Сюлейман.

Отпърво Джем приемаше безстрастните предупреждения на магистъра недоверчиво. Но нищо не завладява човека по-лесно, по-безразсъдно от страха. Не дори след месец Джем твърдо вярваше, че е заплашен. Вярвах го и аз. Та и днес, ако трябва да бъда искрен, ще кажа отново: на Родос господарят ми не беше извън опасност. Така доживяхме деня, в който сам Джем пожела да отпътува за франция. Тогава прочетох у магистъра нескрито тържество: беше постигнал своето! Джем султан му просеше вече не подслон — просеше защита.

Съветът веднага нареди да ни приготвят голямата трирема на Съкровището; почти всеки ден господарят ми биваше посещаван или посещаваше магистъра — изглежда, имаха много да уговарят. След тия посещения (те ставаха най-вече на четири очи, като изключим двете Сюлейманови) Джем мълчеше; той упорито взе да крие от мене преговорите си с Д’Обюсон.

Една вечер не издържах.

— Боя се, господарю — казах, — че към всички злини ме сполита и тая: загубата на твоята любов. Защо сърцето ти се затвори за мен, нима аз не съм прахът под нозете ти?

— Престани, Саади! — отговори ми той. — Премного недомислия извърших пред очите ти, премного тревоги стоварих върху твоите плещи, изплаках много разкаяние през нашите нощи. Време е, струва ми се, да отговарям за действията си сам.

— Добре, не искай съвет, нито помощ, но нека остана стената на плача ти — сподели ми мислите си, Джем!

Джем се засмя горчиво; изразът му ми напомни Д’Обюсон в неговата мъдра самота.

— В това само да споделиш има нещо подло, Саади. Никой жив човек не е стена. Аз наистина искам сам да реша живота си.

А аз пак се боях. Страх ме беше, че Джем, оставен насаме с магистъра, ще натвори бог знае що.

Когато ни известиха, че всичко е готово и ще потеглим нощес, почувствувах облекчение. То е разбираемо — във всяко заминаване има частица надежда.

При пълен мрак напуснахме френската странноприемница. Навън ни чакаха десетина послушници да се погрижат за товара ни. Чакаше ни и сам брат Д’Обюсон. Тая вечер той не носеше високите си знаци: беше наметнат с прост чер плащ и ми заприлича на заговорник или убиец, който не може се откъсна от мястото на престъплението си. Магистърът очевидно нямаше работа тук. Всичко, което бе имал да уговори с Джем, беше уговорено. С присъствието си той дори пречеше на послушниците да товарят. ДОбюсон навярно усещаше колко неуместно бе това присъствие и го оправдаваше с много благопожелания и уверения.

Из мъртвите улици на Родос преминахме тихо. Беше започнало да вали — един от ония почти летни, но гъсти от печал дъждове. Джем яздеше начело. До коня му крачеше пеши великият магистър. На пристана ни чакаше триремата със загасени огньове и опънати платна; очертанията й се размекваха в морската мъглица, а моряците, опрени на корабните перила, изглеждаха като тъжни мокри кондори. Една по една лодките с товара и хората ни се оттласкваха от пристана. Джем продължаваше да чака на брега, напълно отсъствуващ. Там бе застанал и ДОбюсон. Така, както бях в ладията, виждах ги отдолу нагоре, с грамадни тежки поли и малки глави. Джем светлееше из сумрака, а до него — като негова сянка или съдба — чернееше великият магистър.

Струва ми се, че те се и разделиха, без да разменят дума. Джем изведнъж скъса със сянката си и скочи в ладията. ДОбюсон остана на брега, докато го изгубихме из очи — изгубих го аз, защото господарят ми веднага се спусна в трюма и не излезе навън дълги дни.

Пътувахме лошо. Бе настъпило затишието на всяка ранна есен и ветровете отпочиваха. Триремата ни стоеше не върху води, а сякаш върху твърд — без да се полюшне — цели седмици. Братята бойци прекарваха времето си в полугласни разговори, а щом затворехме вратата, чувахме как трака зарът о чаша: играеха, та се късаха.

И всичко течеше така — вяло, досадно, — докато ни застигна вятър и подкара към Европа.

Тогава оживя и Джем, от когото за последните седмици бях чул десетина думи. Още при изгрев той се качваше горе, взираше се на север. Разбирах го: Джем нетърпеливо очакваше света.

Защото родината ти все още не е свят — тя е твоя част, един много голям дом; ти познаваш дори ония нейни краища, които не си видял — познанието за тях иде с кръвта и млякото. „Свое“ — тежка и значителна дума — свое е всичко в една родина. А как, за разлика от нея, бих определил света ли? Трудно… Не намирам достатъчно възторжени изрази. Та нали всяка част свят, отпечатана в съзнанието ни, е нашето богатство — безценна книга, която разлистваме в часове на размисъл, на болка, на затворничество и пренасяме читава до мига на последния мрак… Не, отказвам се да го определя, то е над думите.

Все пак у света има нещо, което го прави така скъп — ти долавяш тъкмо нея: неповторимостта. Неповторима поотделно е всяка твоя среща с някой град, остров, бряг и прекрасното е, дето знаеш, че тя не ще повтори. „Ето, стъпвам за първи път на този бряг — мислиш си, — за първи и последен път; никога не съм минавал по тая улица — мислиш си — и никога не ще мина.“ Страшно пълно, както не си предполагал, че може, работят сетивата ти при такива срещи. Не две малки дупки за очи и две още по-малки — за уши, имаш вече; ти цял си широко отворен прозорец, през който нахлува светът. Той донякъде те пълни, след това — изпълва до пръсване; светът те разкъсва и стопява. И за един кратък миг — опитай да не го пропуснеш! — ти се превръщаш в каквото си бил при зората на времето: в елемент от божия свят…

Не бих се оставил на така далечни от задачата ви размишления, ако не исках да изясня Джем през онова наше пътуване. От Сицилия нататък не бяхме изпуснали сушата. Вървяхме все покрай брега, а той се менеше с часове. Менеше се и Джем — винаги съм бил убеден, че между Джем и света съществува необяснима, но много дълбока връзка. Трескаво сух в Ликия, морен в Родос, Джем сякаш взе да се налива покрай бреговете на Италия.

Какви брегове! Те се издигаха над отпуснатото, плътно море — огънати в топла дъга или изострени внезапно като крясък. Белият им камък бе пъстър от храсти и ивици трева, а из пролуките му като да се стичаха повлекла бръшлян, дива лоза. Не ще ви говоря за дърветата и цветята на онзи бряг — струваше ми се, че целият той не е сътворен от несъзнателна сила; струваше ми се, че някой, изпреварил представите и вкуса на творец, размесва тук палми с морски бор и кипарис и ги огражда със зид от столетници, че нарочно из мочурливите, масленозелени, мъхести впадини се обажда яркожълтото на мимозите и съвсем умишлено всред сивия скален лишей вика някакво до болка силно мораво — глициниите. А, пряко всичко минава златният портокалов пояс и над всички завършва ръба убитият цвят на маслиновите гори: бледо-сиво-синьо-зелено, което сякаш свързва хоризонта с небето и те кара да се чувствуваш в засводен храм.

Малко объркано излезе, простете, но бяха пияни сетивата ми.

„Вижте! — ликуваше всяка частица от мен. — На този, на такъв свят съм гражданин аз, поетът Саади! Нищо, че Иран е на месеци път; нищо, че не ще видя повече Карамания. Поетът не служи войник и не му броят плата — поетът е световен гражданин!…“

Сега нали разбирате защо по този бряг Джем написа своите най-хубави стихове? Не за красота говорят те, нейното име се споменава само в един много слаб стих. А поетът Джем и остана верен; Джем запази в тайна любовта си към света. Затова стиховете му — дори днес те се ценят като бисер на източната поезия — не бяха посветени на красотата; бяха в състава й.

Ние не говорехме и помежду си за нея. Мълчахме по цял ден, всеки загледан в своята гора, долина, връх. Понякога — когато вятърът падаше или спирахме за сладка вода — Джем се събличаше до голо и плуваше. Плуваше бавно, сладострастно, както се чинеше на ревността ми. Стараех се да се върна към съзерцанието си, а не можех — ревнувах чупливата синя светлина, о която се галеше с цялата си кожа моят Джем.

Не мислете, че тогава започна между нас разривът, дето години по-късно ни раздели — бяха още първите му вестители. Аз просто усещах как обичта на Джем се разпилява като рибарска мрежа, лежала дълго в купчина. Сега я носеха, теглеха, разпъваха все повече вълните.

Навярно намирате странно, че през онзи тесен промеждутък всред събитията Джем бе отдаден на съзерцание, което с нищо не засягаше световната история; че аз бях отдаден на чувства, които вълнуват всеки смъртен. Уверявам ви, върху няколкото талпи, обковани в дъски — върху голямата трирема на Съкровището, — течеше някакъв откъснат от времето живот. И съвсем съзвучно с него приближи една заран към кораба ни Вилфранш — недействителен.

Малка поема — това бе Вилфранш, пристанище на корсари, неподчинено на никой крал или княз. По отвесния склон (върховете му плуваха като острови над крайбрежната мъгла) лепнеха стотина къщи, обрамчени от стена. Заливът беше врязан навътренавътре в сушата; рекох си, че плуваме цял час, докато от двете ни страни все повече се издигаха дългите носове, които ограждат пристана.

Тук действителността ни напомни за себе си: в красивия като поема Вилфранш върлуваше чума. Корабът ни се отблъсна — сякаш погнусен — от крайбрежната улица, пуста, изоставена и мръсна.

Тогава брат Бланшфор (не ви го описвам, защото приличаше на всеки среден черноризец) побърза да ме увери, че всичко протичало благополучно; Ница била за предпочитане. Ница, каза ми той, се славела с хубави жени и прелестни градини, в Ница виното било изключително. Дали и в Ница не ни очакваше чума, брат Бланшфор премълча.

Доколкото си спомням, между Вилфранш и Ница е час път. А са толкова различни! Докато морето при Вилфранш прилича на кладенчово дъно, брегът на Ница е широко открит, плосък, пясъчен. Планините не притискат Ница — те са неин объл и топъл гръб. Ангелски залив наричат този край и с право, такива цветове навярно има едемът: сънливо сребърно море и нежно златисти пясъци, зеленина от всякакъв оттенък, от млечен до маслен.

Пред срещата си с брега Джем накара да го облекат великолепно. Оставих го на нашите слуги, а сам излязох горе, затова видях как корабът ни бавно доближава пристана. Там ни очакваха; навярно брат Бланшфор бе изпратил вестители напред.

Вече различавах отделни лица из тълпата. Повечето бяха на градския народ — мъже (и жени!) в чудна носия, гологлави, шумни. Виковете им стигаха до нас — бяха викове на приветствие, тук ни се радваха. Очите ни привлече отведнъж дружина другояче облечени хора. Тя изпъкваше всред тълпата като малък остров разкош. Сетих се: свитата на дука. Разпознах и него-бе стъпил върху постлана площадка, а все пак не се издигаше над велможите си, та той беше момче. В това време се раздвижиха и нашите на кораба. Джем излезе припряно из покоите си, бързаше за най-трепетната от всички свои срещи; Джем застана на корабния нос. Никога не бях го виждал така хубав. Не поради благоуханията и пищната си премяна — сияеше всяка черта у Джем. Макар неподвижен като изваяние, той цял изразяваше устрем. Заливът на ангелите не би могъл да си пожелае по-страстен влюбен.

Н в отговор на тази страст заливът издигна своето лице. То белееше седефено под китка пера. между дълги, меки коси, които се пилееха по раменете на дук Шарл Савойски. Имаше нещо трогателно, и жадно, и плахо в детските очи. Едно момче виждаше как прибира платна, как пуска котва някаква източна приказка, а неин герой — загадъчен, белязан от злочестие — бе Джем.

Към брега ние слязохме по застлана с цветя стълба. Далеко напреде ни вървеше Джем. Когато застана пред дука, помислих, че ще го грабне и издигне към себе си. тъй двамата сякаш се стремяха един към друг.

Долу разменихме приветствия. Народът викаше, жените ни хвърляха цветя, свирците се мъчеха да надвият шума и цялата тази празнична суета много подхождаше на празничния бряг.

Двамата господари яхнаха конете си и заразговаряха с помощта на Френка. Гледах как се смеят със същия смях, как говорът им става все по-оживен, придружаван от движения, както бива между хора с различен език, а които все пак искат да се разберат без тълмач, направо. Имаше наистина нещо твърде сродно между тия двама князе, расли под различни небеса — между поета и детето. Понеже единият бе роден, за да създава, а другият — за да слуша приказки. Така те тръгнаха редом из широкото, прекрасно поле на въображението.

Месеците в Ница останаха за мене… — не, такова няма! Този бряг изглеждаше още по-пленителен откъм сушата. Живеехме в двореца на дука — малкият беше кралски племенник. особено почитан и богат. Но не дворецът му се е запечатал в паметта ми, а градината. Китките нарови, маслинени, портокалови дървета, високите палми, цветята, разпилени всред мекия килим трева. Водоскоците. Тихите ручеи с пеещо дъно. Дълбокото небе и гъстото вино на Савоя.

А ние пиехме и пеехме. Джем бягаше от спомена за белия като череп остров, за черните братя и своя собствен брат; Джем потъваше пълно в тоя сладък къс настояще; той полека си изграждаше философия, че няма по-излишно от спомена или предвиждането, че няма по-скъпо от днешния ден. Не бе трудно да изработи такъв светоглед един мюсюлмански поет — четете поетите ни. те говорят едно и също: „Ние сме безсилни пред съдбата, наш е само мигът.“

В Ница Джем съчиняваше много. Между две чаши вино. излегнат под палми и мимози, Джем изговаряше новите си стихове, а аз ги записвах, оглаждайки къс хартия върху тамбурата.

Те така изразяваха тогавашното ни настроение, че още помня някои от тях:

Вдигни тази чаша, о Джем от Джемшид! Сега сме в прекрасната франция и всичко ще реши за нас съдбата. Оставете короната на Баязид, защото мой е светът. Целият…

Наистина, нелоши стихове. За съжаление сътрапезниците ни не ги разбираха, тук никой нямаше ухо за източната поезия и ако нещо измъчваше Джем през ония чудни часове, то беше поетическото му усамотение: Джем нямаше слушател извън мене.

Впрочем дните ни протичаха, поделени между песни и вино. Малкият дук седеше всред тази не за възрастта му дружина и се опиваше от присъствието на своя приказен герой. Бяха, според историята, най-добрите ни дни.

Джем с лекотата си, която не мога да нарека лекомислие, все повече се убеждаваше, че нашите родоски премеждия са били проста случайност. Нищо наоколо ни не издаваше напрежение, никой не произнасяше имената Баязид, Д’Обюсон, Каитбай. Сътрапезниците ни изглеждаха ужасно далеко от всякакви междудържавни усложнения, не им влизаше в работа съперничеството между някои си султанови синове, освобождението на източното християнство или прославата на Рим. Те си пиеха виното и си гледаха небето, а там. в Савоя, и двете са от високо качество. Една весела, млада дружина световни граждани се наслаждаваше на своята империя — на света — и единствената им грижа беше да имат още месеци за сладкия живот, който бяха повели.