Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

ЧАСТ ПЪРВА

Показания на великия везир Нишанджи Мехмед паша за случилото се между 3 и 5 май 1481 година

Рано призори ме събуди глас. Надигнах се уплашен — не ще будят великия везир за дреболия.

Вече седнал, опитах се да разгледам оня, дето нахълта. В сумрака едва го разпознах: беше един от султановите пейкове.

— Какво има? — попитах. Мехмед хан беше ни навикнал тъкмо на такива ненадейни работи, сякаш сам никога не спеше.

— Паша — отговори ми пейкът, — нощес е починал в бога Мехмед хан.

Мене ми прималя. Всички знаем, че съдбата следва свои пътища и поднася на човека такова, дето най-малко му се ще, но туй беше прекалено: Мехмед хан не би могъл да избере за смъртта си по-несгоден час.

Всичко, което ме тласкаше да извърша това или онова — стореното от мен между 3 и 5 май, — тогава още не беше точна мисъл, камо ли решение. Тогава съобразявах само, че Мехмед хан не е трябвало да умира, че смъртта му ще промени твърде много в моя живот, в живота на всинца ни, на държавата и на света. Този ред още сънени съображения доведе заповедта ми до пейка:

— Млък! Ще мълчиш като гроб! Кой знае за Мехмед хан?

— Аз… и пешкирдарят на султана… — ни жив, ни мъртъв изговори пейкът. Знаеше, че признанието му осъжда двамата тях на смърт.

— Не излизай! — подхвърлих му през рамо. Защото трябваше да наредя за пешкирдаря.

Наредих на Юнус, моя ням, суданеца.

Докато се облека, арапинът се върна с оня. Държеше го за яката.

— Свърши ги веднага тук, в шатрата! Завърни само килима да го не опръскаш! Натикай ги после под миндера ми, ще ги заровиш довечера!

Докато намотая гъжвата си и пристегна колана с оръжието, Юнус свърши двамата и ги подреди, както заповядах.

„Ела!“ — дадох му знак да ме следва.

Помня, изненадах се, че още не е ден. Късото време между вестта на пейка и смъртта му беше ми се сторило часове. Огледах стана. Станът спеше. „Добре, че спи!“ — помислих. Шатрите бяха наклякали една зад друга надалеко, докъдето стигат очи. Двеста хиляди човека — събирани от Сърбия до Персия, кои правоверни, кои не, потеглили по своя воля или насила — бързаха да си отвземат последен час сън преди похода. Да, чуваше се, че ще потеглим тъкмо днес.

Ще ме питате: накъде? Не знам, а явно не знаете и вие — през изтеклите петстотин години не сте успели да научите къде именно е смятал да поведе Завоевателят войските си през онова утро, което не го завари жив. На вас, виждам, ви досажда това бяло петно във вашите познания. А ние бяхме свикнали, неизвестността не ни тревожеше, защото в нея се оправяше великият Мехмед хан II. Човекът, комуто бойното щастие не измени.

„Ела!“ — кимнах повторно на Юнус и се запромъквахме между шатрите. Чувах през платното им как дълбоко и спокойно, на стотици гласове хърка войската. Всичките тия мъже, израсли или побелели в боеве, охотно оставяха съдбата си в ръцете на Завоевателя. А него вече го нямаше.

Не се опитвам да ви обясня какво означаваше за нас смъртта му. Времето на Завоевателя не приличаше на никое друго и вие, уж познавачи на султановата държава, не предполагате, че някога — макар за кратко — тя е била различна.

Най-общо: по наше време и в нашия отрязък свят хората се кланяха на двама пророци — Мохамед или Исус. А Мехмед хан имаше свой — победата. В нейно име той не се спираше пред нищо. Не го спря и светата ни църква, пред която бяха се свивали величия като Осман и Орхан. Завоевателят с една дума отне всичките й земи и ги превърна в спахийски надели, за да има войска, каквато не се помни. Той я постигна и — заедно с нея — непримиримата ненавист на духовниците ни.

Но Мехмед хан бе така могъщ, че можеше да застане гърбом към такава ненавист; дори гърбът му — с равни измерения на височина и ширина — вдъхваше почит.

За Завоевателя нямаше правоверни и гяури. Всеки, пожелал да му служи, кадърен да служи, беше приет в Стамбул и Топкапу. Мехмед хан — когато Родос му приседна — обяви из целия Стар свят, че търси голям майстор, дето да начертае една успешна обсада на рицарския остров. Между десетките немци, ингилизи и франки (беше смешно да ги видиш в Топкапу, как се натискаха със своите тръби хартия, натискаха се с панаирджийски различните си дрехи и перушина, надвиквайки се на всички световни наречия) спечели наградата някой майстор Георг от Прусия. Мехмед хан изпълни чертежите му, без да жали злато, и още толкова злато изтърси на оня Георг, чието презиме никой не узна — излишно беше.

Завоевателят бе смогнал да ни убеди (или поне ни принуди да преглъщаме своите възражения), че победата стои над всичко, а до нея не ще стигнеш, ако се препъваш о забрани, боязън или съвест. Безпредразсъдъчен — това е вашата дума за Мехмед хан. По негово време безпредразсъдъчните (противно на мнението ви) бяха много, но никой не доведе туй качество до тъй съвършена висота, както Завоевателят. Ето, и през онази предутрин в стана ни спяха в две съседни шатри, че дори в една и съща, наши, неверници и еретици — събрало ги беше само името на Мехмед хан.

„Би ли имало победа и без Мехмед хан?“ — мислех объркано. Все още не знаех какво ще предприема, а вече трябваше.

Двамата балтаджии пред султановата шатра се отместиха — имах право да търся султана дори невикан.

В шатрата донякъде виделееше. Светлината тук беше червена заради кърмъзеното платно. Десетината крачки до пердето, зад което бе постелята на господаря, извървях на пръсти — сякаш идех за кражба или по-лошо. И пердето дръпнах така, крадешката.

Мехмед хан лежеше неподвижно върху тигровите кожи, но от първи поглед личеше, че спокойствието му не е сън. Имаше нещо напрегнато, измъчено и тревожно по това лице, като че сам Мехмед хан е усещал през последния си миг колко ненавреме ни оставя.

Наведох се над него.

На картините, които ми показахте сега, Мехмед хан не си прилича твърде. Види се, рисувачите са пожелали, щом не могат да ви удивят с красотата на султана, поне да ви го покажат внушителен. А той беше друг, уверявам ви.

Преди всичко — смешно дребен. Казват, у тъкмо такива, смешно дребни мъже, се настанявало голямото честолюбие. Мехмед хан страдаше от ниския си ръст. При всяка своя среща с него аз забелязвах как той — владетелят на половина свят, заплашващ другата му половина — седи винаги изпружен на миндера, държи съветниците си на пода, за да стърчи с цяла глава над тях.

Има хора дребни, а добре скроени, у тях дребнотата минава за изящество. Не и господарят ми. Той беше уродлив — мир на духа му! Като че от месото, потребно за голям човек, аллах бе направил малък, сплесквайки го отгоре надолу. Мехмед хан не можеше да събере пръсти върху корема си; краката му никога не опираха пода, люлееха се при всеки от тъй честите султанови изблици на гняв или веселие. Защото у този човек едното най-внезапно сменяше другото — понякога ми се е чинило, че в набитото му тяло има прекалено много кръв, тя сякаш се блъскаше в своя недостатъчен съд и предизвикваше гърчове, съвсем невъзможни за предвиждане.

Уродливо — прости ми, боже! — би било и лицето на нашия господар, ако не го осветяваше страшно подвижният, остър, дълбок ум на Завоевателя. Наистина акъллията човек няма как да бъде докрай грозен, невъзможно е. Впрочем, макар бог да бе сподобил султана ни с повече широко, отколкото дълго лице, макар под него да висеше надиплена гуша, която го свързваше направо с трупа, макар на това лице прекалено тънкият и изгърбен нос и съвсем малката, без горна, но затова пък с дебела долна бърна уста да изглеждаха несъразмерни, а очите му да приличаха на дупчици върху мишена — при всичкото това Мехмед хан не беше грозен в лице.

През оная заран, прострян върху тигровите кожи, отметнал назад глава с щръкнала, рядка, остра като тел рижа брада, Мехмед хан ми се стори страшен. Навярно поради израза, за който вече казах.

Взех ръката му — още не исках да повярвам в най-лошото. Тя тежеше и помръдна нацяло, без да се прегъне. Тогава изведнъж се уплаших, че съм престоял тук твърде дълго. С труд подредих мислите си, с още по-голям труд ги изкарах нанякъде.

— Юнус — казах отново вън и забелязвайки с ужас как станът полека се разбужда. — Доведи ми носачите на Мехмед хан!

Те скоро дойдоха с варакосаната носилка на султана. Накарах ги да влязат сами в шатрата, докато мърморех нещо несвързано за болестта на Мехмед хан и как го присвивало по-силно, ако опитал да спусне крака. Загубиха лице едва когато вътре, като се стараех да си придам жестоко спокойствие и решителност, им наредих да натоварят Мехмед хан, седнал в носилката.

Беше мъчно. Трупът тежеше двойно, при все че Мехмед хан и без двойното не би бил лек. Изблъскахме го някак през вратичката, но той упорствуваше, беше вече изстинал. И така, залоствайки го напреки, наметнат как да е със сърмения му халат, спуснахме пердетата. Но не съвсем. През процепа им исках да се виждат от султановото лице и едната ръка.

Тя се залюля отмерено при първите крачки на носачите и — погледнато отдалеко — изглеждаше, че Мехмед хан поздравява войските си.

Не бих пожелал никому своето място през оная утрин на май. Яздех вляво от носилката; от време на време се навеждах към вратцата й, сякаш нещо съобщавам или получавам заповед; пред носилката яхаха султановите балтаджии (подкарах нарочно всички ония, които може би подозираха истината), а зад нея — две еничарски орди.

Все пак най-опасното беше през стана. Тук бяха събрани ония, които биха се вдигнали на бунт, щом узнаят за смъртта на господаря. Преминах като по жар между шатрите. Хиляди шатри, плашех се, че не ще свършат, докато този платнен град не остана зад нас. Напред, на час път, белееха минаретата на Скутари, а отвъд тях — по хълмовете на отсрещния бряг — изплува из утринта и Стамбул.

„Аллах, подкрепи ме през днешния ден!“ — призовах аз.

След страха бях се отпуснал на седлото като смачкан; усещах изнемога. И току се сепнах: за каква отминала опасност бях споменал, та истинската опасност започваше едва сега!

Ще възразите, че за един първи съветник и втория управник в държавата такъв ден е винаги тежък — денят, в който се разминават две власти. Прави сте само донякъде, защото при нас то е по-особено и много по-трудно. При нас войската въстава по правило след всяка султанова смърт; при нас всеки, който е мечтал да надене везирския халат, хвърля всред еничарство и духовенство цялото си състояние, за да ги привлече, настрои, използва тъкмо през този ден междуцарствие.

Малцина наши велики везири са оживели след такъв ден, броят се на пръсти. Както и да си давах сърце, не вярвах да бъда между тях. Друго сега ме тласкаше към Стамбул — не надежда. Знаех, че през няколкото часове, които имах за себе си, аз, Нишанджи Мехмед паша, съм властен да реша бъдещето на империята. По-точно: да опазя и продължа делото на своя велик господар.

Не единствено аз подозирах опасността, която го грозеше; тя бе широко известна. Но не можех да разчитам, че още някой (освен мене, простете) ще се прежали жив, за да попречи на почти неизбежното: на едно връщане към времето отпреди Мехмед хан.

Вече казах — духовниците ни бяха засегнати от законите на Мехмед хан. Те щяха да използват смъртта му. И имаха на какво да заложат. Съвсем законно, дори без насилие. Те се облягаха на шехзаде Баязид.

Радвам се, че историята е потвърдила моето мнение за Баязид II, някога аз не смеех да го изкажа гласно. Впрочем за Баязид вие знаете повече от мене, аз не го видях владетел. Но той ми се струваше сбъркан дори като шехзаде. Не можех да определя защо изпитвам неприязън към него, той се държеше твърде добре и с мен, и с останалите стълбове на държавата. Говореше се много за неговите дарби — бил отличен стрелец с лък, ненадминат; владеел дълбоко богословието и звездословието.

Мълвеше се още, че дарбите на шехзаде били открити, чак показни, а друго нещо — пороците му — скрити. Но никой не би ги допуснал у него. Този млад тогава мъж имаше едно голямо качество: самообладанието. Той никога не изля пред чужди очи своя гняв или просташко веселие, както обичаше да прави баща му; Баязид никога не загатна какво предпочита и кое го дразни. Тъкмо това плъзгаво съвършенство ме отвращаваше от него. Не само мен, разбира се, макар историята да ме сочи едва ли не като едничък негов противник.

Късогледи намирах онези — еничарските аги, моллите, някои от старите или снетите везири, — които се прехласваха пред Баязид. Такъв един — преценявах аз — би измамил и собствената си майка (впрочем трябва да напомня, че тя и до днес не е известна. Баязид никога не й оказа почит, не я назова, а самият Мехмед хан беше забравил своите момчешки увлечения). Духовниците видимо се надяваха, че човек, въведен в божествените науки и смирен правоверен, ще ги изведе из унижението и бедността, в които ги натика Завоевателят. Тъкмо тези техни надежди ме навеждаха на мисълта, че и благочестието — както всичко у Баязид — не бе случайно.

Своята оценка за нашия бъдещ повелител аз съставям не днес, подир историята. Имах я още по времето, когато Мехмед хан отпрати синовете си, единия — в Амасия, а другия — в Коня, като бейлербейове.

Това се изтълкува по разному: било страх пред синовен заговор и междуособици, било желание младите султанови синове да се изучат в управлението. Аз, чини ми се, го разбирах по-вярно. Мехмед хан бе така здраво сраснат с живота и с всичко, което взимаше, което тепърва смяташе да получи от него, че не му се щеше да има пред очи своята присъда — синове, които чакат бащината си смърт, за да се превърнат във владетели. Затуй пък една подробност — че Мехмед хан задържа като заложници в Стамбул своите внуци — ме караше донякъде да вярвам на слуховете. Мехмед хан не се оставяше на случая; той винаги сам водеше съдбата и — дори от върха на мощта си — не изпускаше сгода да се осигури.

Въпреки своята неприязън към Баязид, чието възшествие — в това не се съмнявах — би ни върнало далеко назад, днес аз бях длъжен да му съобщя тъжната вест и да удържа столицата, докато той пристигне и поеме властта.

Наглед съвсем просто. Дори в Стамбул да избухнеше метеж, аз щях да бъда оправдан, той бе неизбежен. Какво ме е тревожило тогава? — питате. Не мога да го скрия, то стана известно само ден по-късно: аз не исках за султан Баязид.

Намеквате ми, че не било моя работа да пробирам султан за османците. Зная го. Но ние всички бяхме прекалено свързани с делото на Мехмед хан, бяхме дали за него най-добрите си години, кръвта си. Кой ще ме убеди, че нещо, което ми е струвало така скъпо, не било моя работа?

И после, признавам, че през утринта на 3 май аз още се мъчех да надхитря съдбата. Това, че укривах смъртта на Мехмед хан, не биваше да се тълкува като неподчинение на шехзаде Баязид. Напротив, той трябваше да ми благодари, загдето отлагам еничарския метеж до възшествието му.

Бяхме стигнали Скутари на Босфора. Накарах нарочно носачите и балтаджиите да се натоварят на сала заедно с носилката. Двете орди еничари ни следваха в няколко големи каика.

Улиците бяха почти пусти. Войската седеше на стан в Ункяр чаири, а в Стамбул живееха все още малко мирни хора, градът не беше се оправил след дългите обсади и завоеванието. Редки минувачи се покланяха доземи пред носилката; тежката ръка на Завоевателя климаше като за поздрав; аз, прималял, водех коня си и се молех час по-скоро да стигнем Топкапу.

Пазачите пред двореца се разтичаха, отвориха вратите. Преминахме през трите празни двора — и придворните части бяха на Ункяр чаири — и най-сетне се видях пред Мехмедовите покои.

В третия двор бях отново сам с Юнус и балтаджиите. Наредих да изнесат трупа и го положат върху султановото легло. Струваше ми се, че смъквам планина от плещите си, когато два пъти превъртях ключа в бравата на височайшите покои.

Навън ме чакаха носачите, балтаджиите, Юнус. Без приказки им посочих новата хазна. Знаех, че вътре няма нищо — Мехмед хан не успя да пренесе съкровището си от Еди куле. Сега всички, които бяха придружавали султана ни в последния му път, един след друг се изнизаха в тъмния трем на хазната. Аз завъртях и нейния ключ и го окачих при другия на пояса си.

Край!

Тогава, спомням си, усетих как треперят краката и ръцете ми, просто ме тресеше. Какво бях спечелил с тоя напън ли? Много. Време. Трябваше да използвам разумно своята печалба.

Писмата написах в диванхането сам. Никога не бях писал нещо тъй дълго, за тая работа си имаме писци.

Помня, след като свърших първото писмо, дълго преседях в полумрака на диванхането. Събирах сили за второ, за своята смъртна присъда. Който и от двамата султанови синове да заемеше престола, не би ми простил, че съм написал две наведнъж, че съм играл двойна игра.

За малко не реших да си остана с първото — до Баязид. „Защо не спра тук?“ — мислех си, а хубаво знаех, че не ще спра. Успехът на Баязид така и така означаваше гибелта ми, нали бях част от спахийството, нали бях участвувал в мерките на Мехмед хан срещу светата ни църква. Ще рече, не чак толкова съдбоносен би бил изборът ми; моята беше изпята.

Когато осъзнах тази последна мисъл, вече ми олекна. Съвсем бързо скалъпих второто писмо. Късо, от няколко думи. Смуших го под фереджето си, навън излязох само с един свитък в ръка. Веднага намерих гончията, който ми трябваше: мой човек, безбуквен. Той щеше да язди, сменяйки конете на всеки мензил, до Амасия. „На всеки мензил!“ — подчертах му. По моя сметка това правеше единайсет дни път.

Втория гончия търсих по-дълго, всички ми се струваха ненадеждни, за да им поверя живота си. Докато се сетих, че тази работа ще свърши най-добре Юнус, немият. Изкарах само него из хазната, разкопчах го до голо и прилепих върху черната му кожа своето писмо.

— Жив или мъртъв! — шепнех в ухото на Юнус, а ми се чинеше, че викам и ме чува цял Стамбул. — Но по-добре жив стигни Коня! Не сменяй коне само на мензилите — на всеки три часа! Избягвай срещи, крий се вдън земя! За седмица да бъдеш в Коня. Ето ти много пари, ще подхвърлиш, комуто трябва. Да не си дал знак, че те изпращам аз, чуваш ли! Не ме познаваш, ти си ничий! В Коня ще търсиш Джем.

Май от отзарана не бях посмял да пропусна дори в мислите си това име (Джем!), макар че заклинах аллаха за помощ, заради Джем, заради делото на Мехмед хан. „Боже, бди над черния ням! Бди над бойците си! Какво означава недоволството на неколкостотин молли и кадии, загдето са им измъкнали кокала? Не молитва ти трябва, боже, а победа на вярата. Ние ще ти я поднесем!“

Навярно никога не съм се молил така горещо, с цяло сърце, както през онзи ден. И веднага трябва да добавя: бог не чу молитвите ми. Може би наистина много са го разгневили дързостите на Мехмед хан и нищетата на църквата ни.

През часовете, които последваха, аз вече не живеех — бях се превърнал в изтръпнало дърво. Вървях между хората, отговарях на въпросите им, а ме нямаше. Бях с цялата си мисъл при Юнус.

Бог ме наказа, вярно, за моето вмешателство в световните събития, но нещо ми и спести: очакването. То свърши още на следния ден привечер.

Затворен в конака си (гледах да не се мяркам навън), чух как отдалеко се навдига глъч — почти недоловим, можеше да го вземеш за разредена тишина. Но аз вече бях целият слух, та не ме измами: из улиците на Стамбул се задаваше войска. Коя? Само от Ункяр чаири, друга нямаше. Тоест, в стана бяха научили за смъртта на Мехмед хан и са побързали да се явят в столицата, дано не изпуснат обира и палежа. Напразни останаха усилията ми да откъсна Азия от Европа — още вчера бях заповядал нито един кораб да не премине Пролива насам и нататък.

Очаквах, че до вечерта ще се преселя в един по-добър свят като първа жертва на метежа. Но аллах пожела да изкупя с още една нощ мъки грешката си. Цяла нощ чувах писъците откъм Еврейската и Гръцката махала; цяла нощ гледах отблясъка на пожари в Босфора. За бягство не мислех — конакът ми беше ограден от еничари. Но и да ги нямаше, уверявам ви, не бих побягнал. Защо? За да умра седмица по-късно по заповед на новия султан, за това ли?

Колкото да го наричате невероятно, не опитах бягство и по друга причина: щом нещата бяха взели тъкмо този обрат, аз наистина трябваше да си отида. Защото бях част от Мехмедовото време, защото не бих имал място в една другояче уредена Баязидова държава. Не биха ме търпели и аз не бих ги изтърпял.

Смъртта посрещнах — смея да твърдя — спокойно. Мъчеше ме само мисълта, че може би повличам след себе си оногова, за чието тържество бих загинал охотно; боях се, че съм подвел Джем, надеждата на Мехмедовите войници. Ако ме убедите, че не моята постъпка го е тласнала из пътя му, не ще съжалявам, загдето бях извикан из небитието.

Но вие мълчите. Изглежда, не сте наясно кой е бил първопричина за бунта на Джем. Или пък не ви засягат угризенията на един отдавна мъртъв стар войник.

Свършвам. Не мога да бъда свидетел по онова, което се случи след 5 май 1481. Убиха ме на 5 вечерта.