Робин Хоб
Мисията на шута (9)

Глава 9
Съжаленията на мъртвия

За Умението често се казва, че е наследствената магия на рода на Пророците, и със сигурност тя като че ли тече най-предсказуемо в тези кръвни линии. Известно е обаче, че Умението е съществувало като латентен талант почти навсякъде в Шестте херцогства. В по-ранни времена било обичайно Магистърът на Умението, който служел на монарха Пророк в Бъкип, периодично да издирва младежи, които показват потенциал за Умението. Довеждали ги в Бъкип, обучавали ги в Умението, ако покажат силен талант, и ги окуражавали да създават котерии: взаимно избрали се групи от по шестима, които подпомагали според нуждите управляващия монарх. Макар информацията за тези котерии да е много оскъдна, почти все едно, че ръкописите, свързани с тях, са били унищожавани преднамерено, устната традиция показва, че рядко по едно и също време са съществували повече от две или три котерии и че силните практикуващи Умението винаги са били рядкост. Процедурата, по която Магистрите на Умението издирвали деца с латентен талант, е изгубена във времето. Крал Изобилие, бащата на крал Умен, прекратил практиката да се градят котерии, може би поради убеждението, че ограничаването на знанието за Умението за употреба изключително от принцове и принцеси ще увеличи могъществото на тези, които го притежават. И станало така, че когато при управлението на крал Умен на бреговете на Шестте херцогства дошла войната, нямало котерии, които да се притекат на помощ на управляващия Пророк в защита на кралството.

Събудих се през нощта, стреснат. Малта. Оставил бях кобилата на Шута вързана на склона. Понито щеше да е влязло и вероятно дори да се е настанило вече в обора, но кобилата бях оставил навън, през целия ден без вода.

Можех да направя само едно. Станах безшумно и излязох от къщата, без да затварям вратата, за да не се тръшне и да събуди Шута. Дори вълка оставих да спи и тръгнах сам в тъмното. Спрях за малко при обора. Както подозирах, понито се беше прибрало. Докоснах го леко с Осезанието. Спеше.

Заизкачвах се по склона към мястото, където бях вързал кобилата, доволен, че поне не вървях в истинската тъмница на някоя зимна нощ. Звездите и пълната луна изглеждаха много близо. Все пак ме водеше повече познаването на пътеката, отколкото очите. Когато стигнах при Малта, тя ми изцвили укорително. Развързах я и я поведох надолу. Когато потокът пресече пътеката по пътя си към морето, спрях и я оставих да пие.

Беше красива лятна нощ. Времето беше меко. Жуженето на нощни насекоми изпълваше въздуха, придружено от звука на лочещата вода кобила. Оставих погледа си да се зарее и се изпълних с нощта. Тъмнината отнемаше цветовете на тревата и дърветата, но суровите им черни и сиви оттенъци по някакъв начин правеха пейзажа още по-сложен. Влагата в по-прохладния въздух пробуждаше всички летни миризми, задрямали през деня. Отворих уста и вдишах дълбоко, за да вкуся нощта още по-пълно. Отдадох се на сетивата си, изоставих човешките си грижи, поех този момент на „сега“ и го оставих да се разпростре вечно около мен. Осезанието ми се разгърна и се слях с нощното великолепие.

Има една естествена еуфория в Осезанието. То е едновременно подобно и различно от Умението. С Осезанието човек усеща целия живот, който го заобикаля. Усещах не само топлината на кобилата до мен. Разпознавах искрящите телца на хилядите насекоми, населили тревите, и долавях дори сенчестата жизнена сила на големия дъб, вдигнал клоните си между луната и мен. Малко по-нагоре на хълма един заек беше замрял неподвижно сред летните треви. Усещах неразличимото му присъствие, не като късче живот, разположено някъде, а както понякога човек чува нотката на единствен глас сред пазарната врява. Но най-вече чувствах физическо родство с всичко, което живее в този свят. Имах право да бъда тук. Бях толкова част от тази лятна нощ, колкото насекомите и ромолящата в краката ми вода. Мисля, че тази древна магия черпи много от силата си от признанието, че ние сме част от този свят, не повече, но със сигурност не по-малко от дивите зайци.

Тази правота на единението ме обливаше, отмиваше гадната алчност на Умението, която преди това омърсяваше душата ми. Вдишах още по-дълбоко, а после бавно издишах, като последен дъх, и пожелах да се слея, да стана част от тази добра, ясна нощ.

Зрението ми се замъгли, раздвои се и се проясни. За едно мигновено дихание не бях себе си, не бях на склона на хълма близо до къщата си и не бях сам.

Отново бях момче, избягало от тесния затвор на каменни стени и объркани завивки. Тичах като лъч светлина през неопасани от овце пасища и напразно се опитвах да догоня спътничката си. Тя бе красива като осеяната със звезди нощ, светлокафявата й козина бе опръскана с тъмно. Движеше се недоловимо, като самата нощ. Следвах я, не с човешки очи, а с връзката на Осезанието, която ни свързваше. Бях пиян от любов към нея и от любовта към тази нощ, замаян от главоломния порив на тази дива свобода. Знаех, че трябва да се върна, преди да е изгряло слънцето. Тя знаеше, също така силно, че няма да се върнем, че не съществува по-хубаво време от сега, за да направим своето бягство.

А със следващия ми дъх това знание вече си бе отишло. Нощта все така цъфтеше и зовеше около мен, но бях пораснал мъж, а не момче, изгубено в чудото на своята първа връзка-Осезание. Не знаех кого са докоснали сетивата ми, нито къде са, нито защо така пълно сме сплели съзнанията си. Чудех се дали той ме съзнава така, както аз него. Нямаше значение. Където и да бяха, които и да бяха, желаех им добро в нощния им лов. Надявах се връзката им да продължи дълго и да остане дълбоко в костите им.

Усетих питащото подръпване на повода. Малта беше утолила жаждата си и нямаше желание да стои неподвижно, докато насекомите пируваха по нея. Усетих, че и моето топло тяло е привлякло гмеж от малки кръвопийци. Тя замята опашка, а аз размахах ръка около главата си, после отново поехме надолу. Прибрах я в обора и тихо се шмугнах в къщата. Нощни очи се беше проснал и ми бе оставил по-малко от половината от леглото, но нямах нищо против. Проснах се до него. Дъхът му бе по-утешителен от люлчина песен. Затворих очи и усетих повече мир, отколкото бях имал от седмици.

Събудих се леко и много рано. Малката ми пауза на склона, като че ли ме беше отморила повече от спането. Вълкът не се беше оправил толкова добре. Още спеше тежкия си изцеряващ сън. Малко ми стана гузно от това, но го потиснах. Онова, което бях направил със сърцето му, като че ли натоварваше ресурсите на тялото му, но определено беше по-добре, отколкото да го оставя да умре. Оставих го да спи.

Шута го нямаше наоколо, но вратата беше отворена, сигурен знак, че е излязъл навън. Напалих огъня, сложих котлето и си отделих повечко време за миене и бръснене. Тъкмо бях пригладил косата си зад ушите, когато чух стъпките на Шута на верандата. Влезе с кошница яйца в ръка и се закова на място. После се ухили.

— Я, та това е Фиц! Малко по-стар, малко по-похабен, но Фиц все пак. Чудех се как ли изглеждаш под онази четина.

Погледнах се в огледалото.

— Предполагам, че външността ми вече не дразни чак толкова. — Направих гримаса срещу огледалото и попих едно петънце кръв. Както обикновено, бях се порязал по стария белег, набраздил лицето ми от времето, прекарано в тъмниците на Бъкип. Благодаря ти, Славен. — Славея ми каза, че изглеждам много по-стар от годините си. Че мога да се върна в Бъкип, без изобщо да ме е страх, че някой ще ме познае.

Шутът изсумтя пренебрежително и сложи кошницата с яйцата на масата.

— Славея, както обикновено, греши в две отношения. За тези години и премеждия, които си преживял, изглеждаш забележително млад. Вярно е, че опитът и времето са променили чертите ти; хората, които помнят момчето Фиц, няма да го видят в теб. И все пак някои от нас, приятелю, биха те познали дори да ти бяха одрали кожата и да я бяха изгорили.

— Утешителна мисъл, няма що. — Оставих огледалото и се заех с приготвянето на закуската. — Твоят цвят се е променил — заявих след малко, докато чупех яйца в една купа. — Но ти самият не изглеждаш нито с ден по-стар от последния път, когато те видях.

Шутът пълнеше чайника с вряла вода.

— Присъщо е за расата ми — отвърна кротко. — Ние живеем по-дълго, тъй че се променяме по-бавно. Променил съм се, Фиц, въпреки че забелязваш само цвета на плътта ми. Когато ме видя последния път, тъкмо навлизах в пълнолетието си. В мен избуяваха всякакви нови чувства и идеи, толкова много, че едва успявах да задържа ума си върху текущите задачи. Като си спомня как се държах, ами… самият аз съм скандализиран. Вече съм много по-зрял, уверявам те. Знам, че си има време и място за всяко нещо и че това, за което съм предопределен, трябва да стои над всичко, което бих могъл да копнея да направя за себе си.

Изсипах яйцата в тигана и го сложих на края на огнището. Заговорих бавно.

— Знаеш ли, когато ми говориш с гатанки, се дразня. Но когато се опиташ да заговориш ясно за себе си, се плаша.

— Още една основателна причина да не говоря за себе си — възкликна той с фалшива сърдечност. — Е? Какви ще са задачите ни за днес?

Помислих, докато бърках яйцата, и избутах тигана по-близо до огъня.

— Не знам — отвърнах.

Изглеждаше изненадан от внезапната промяна в тона ми.

— Фиц? Добре ли си?

Сам не можех да си обясня тази рязка смяна в настроението ми.

— Изведнъж всичко ми изглежда толкова безсмислено. Докато знаех, че Хеп ще е тук за зимата, винаги се грижех да ни подсигуря. Градината ми беше четири пъти по-малка от сегашното, когато момчето дойде при мен за първи път, и с Нощни очи ловувахме за храната си ден за ден. Ако ловът ни не тръгнеше добре и се върнехме с празни ръце, сякаш нямаше кой знае какви последици. Сега гледам всичко, което съм заделил, и си мисля, че ако момчето не е тук, ако презимува при някой майстор, докато започне да учи занаята си, ами, тогава вече си имам достатъчно за Нощни очи и за себе си. Понякога ми се струва, че в това няма никакъв смисъл. И тогава се чудя дали изобщо е останал някакъв смисъл в живота ми.

Шутът свъси вежди.

— Колко меланхолично звучи. Или чувам в гласа ти елфовата кора?

— Не. — Вдигнах изпържените яйца и ги занесох на масата. Беше почти облекчение да изкажа на глас мислите, които бях опровергавал. — Според мен Славея доведе Хеп при мен точно затова. Мисля, че е разбрала колко безцелен е станал животът ми, и ми доведе някой, който да му придаде облик.

Шутът тропна ядосано чиниите на масата и започна да ги пълни.

— А според мен я надценяваш. Тя едва ли мисли за някой друг и нещо друго, освен за собствените си нужди. Подозирам, че е взела момчето със себе си по импулс и го е оставила тук, след като й е омръзнало. Извадили сте късмет и двамата, че сте си помагали един на друг.

Не отвърнах нищо. Ядът и неприязънта му към Славея ме изненадаха. Седнах на масата и започнах да се храня. Но той не беше свършил.

— Ако Славея е имала предвид някой да даде облик на живота ти, била е самата тя. Съмнявам се изобщо да си е представяла, че може да се нуждаеш от нечия друга близост, освен нейната.

Имах неприятното подозрение, че е прав, особено след като си спомних как се беше изказала за Нощни очи и Хеп при последното си гостуване.

— Добре. Какво си е мислила тя или не, вече е без значение. Така или иначе, държа на всяка цена да видя Хеп усвоил добър занаят. Но след това…

— След това ще си свободен да поемеш отново личния си живот. Имам предчувствието, че той ще те върне в Бъкип.

— Имаш „предчувствие“? — попитах кисело. — Това предчувствие на Шута ли е, или на Белия ясновидец?

— След като така и така никога не си вярвал на пророчествата ми, какво те интересува? — Усмихна ми се лукаво и започна да се храни.

— Два-три пъти предсказаното от теб като че ли наистина се сбъдна. Въпреки че предсказанията ти бяха много мъгляви. Човек може да им придаде какъвто си иска смисъл.

— Не моите предсказания бяха мъгляви, а твоето разбиране за тях. Когато пристигнах, те предупредих, че съм се върнал в живота ти, защото съм длъжен, не защото го искам. Не че не исках да те видя отново. Искам да кажа, че ако можех да те пощадя по някакъв начин от всичко, което трябва да направим, бих го сторил.

— И какво точно е това, което трябва да направим?

— Точно? — попита той, вдигнал вежда.

— Точно. И изрично — предизвиках го.

— О. Ами, добре. Точно и изрично какво трябва да направим. Трябва да спасим света, аз и ти. Отново. — Отпусна се назад, столът му се люшна. Русите му вежди подскочиха нагоре, щом ококори очи към мен.

Скрих лице в шепите си. Но той се хилеше като луд и не можах да сдържа усмивката си.

— Отново ли? Не помня да сме го направили първия път.

— Разбира се, че го направихме. Ти си жив, нали? И има наследник на трона на Пророците. Следователно променихме изцяло хода на времето. В коловоза на съдбата ти беше камък, скъпи ми Фиц. И ти измести скърцащото колело от коловоза му на нова диря. Сега, разбира се, трябва да се погрижим да си остане там. Това може да се окаже най-трудната част от всичко.

— И какво, по-точно и по-изрично, трябва да направим ние, за да го гарантираме? — Знаех, че думите му са уловка, но не можах да устоя да не задам въпроса.

— Много е просто. — Наслаждаваше се на напрежението ми. — Много просто, наистина. — Разбърка яйцата в чинията си, лапна една лъжица, задъвка. Погледна ме и усмивката му повехна. Гласът му стана сериозен. — Аз трябва да се погрижа да оцелееш. Отново. А ти трябва да се погрижиш наследникът на Пророците да наследи трона.

— И мисълта за моето оцеляване те натъжава? — попитах объркано.

— О, не. Това — никога. Но мисълта за това, през което трябва да преминеш, за да оцелееш, ме изпълва с предчувствие.

Избутах чинията си настрана — апетитът ми изведнъж беше изчезнал.

— Все още не те разбирам — казах раздразнено.

— О, разбираш — възрази той неумолимо. — Твърдиш, че не разбираш, защото така е по-лесно и за двама ни. Но този път, приятелю, ще ти го поднеса студено. Помисли си за последния път, когато бяхме заедно. Нямаше ли моменти, когато смъртта щеше да е по-лесна и по-безболезнена от живота?

Думите ми бяха като ледени късчета в корема ми, но ако не друго, поне съм упорит.

— Имаше. Но това кога ли не е истина?

Имаше наистина много редки моменти в живота ми, когато съм успявал да стъписам Шута така, че да онемее. Този беше един от тях. Той ме зяпна, странните му очи се разширяваха и разширяваха. После широка усмивка огря лицето му. Той скочи на крака толкова рязко, че едва не събори стола си, хвърли се напред и ме сграбчи в буйна прегръдка. Пое си дълбоко дъх, сякаш нещо свито в душата му се беше отприщило изведнъж.

— Разбира се, че е истина — прошепна в ухото ми. А след това, с вик, който едва не ме оглуши, повтори: — Разбира се, че е!

Преди да съм успял да се изтръгна от задушаващата му прегръдка, той се отскубна от мен. Завъртя се из стаята, при което простите му дрехи станаха шутовски пъстри, а после скочи леко на масата. Разпери широко ръце, все едно отново играеше за целия двор на крал Умен, а не за публика от един зрител.

— Смъртта винаги е по-безболезнена и по-лека от живота! Ти казваш истината. И все пак не избираме смъртта ден след ден. Защото в крайна сметка смъртта не е обратното на живота, а е обратното на избора. Смъртта е онова, което получаваш, след като не са ти останали никакви избори. Прав ли съм?

Колкото и заразително да беше шантавото му настроение, все пак успях да поклатя скептично глава.

— Представа нямам дали си прав, или грешиш.

— Тогава го приеми на честна дума. Прав съм. Защото не съм ли аз Белият ясновидец? И не си ли ти моят Катализатор, който идва, за да промени хода на цялото време? Погледни себе си. Не героя, не. Променящия. Онзи, който със самото си съществуване дава възможност на други да бъдат герои. Ах, Фиц, Фиц, ние сме тези, които сме и които винаги трябва да бъдем. И когато съм обезкуражен, когато съм обезсърчен толкова, че да си кажа: „Но защо да не мога да го оставя тук, да си намери колкото мир може?“, тогава, о, чудо на чудесата, ти проговаряш с гласа на Катализатора и променяш възприятието ми за всичко, което правя. И ми даваш възможност отново да съм онова, което трябва да съм. Белият ясновидец.

Седях и го гледах зяпнал. Въпреки усилията ми устата ми се изкриви в усмивка.

— Мислех, че дадох на други възможност да станат герои. Не пророци.

— О, стига вече. — Той скочи леко на пода. — Някои от нас трябва да са и двете, боя се. — Отърси се от въодушевлението, което го беше обзело, и изпъна кожения си елек. — Така. Да се върнем на първоначалния ми въпрос. Какви са задачите ни за днес? Мой ред е да ти дам отговора. Първата ни задача днес е да не мислим за утре.

Приех съвета му, поне за този ден. Правих неща, които не бях си позволявал да правя, защото не бяха сериозните задачи, свързани с подсигуряването на утрешния ден, а простичката работа, която ми носеше удоволствие. Поработих над мастилата си, не за да ги нося на пазара и да ги продавам, а да се опитам да направя истински пурпур за свое лично удоволствие. Не постигнах успех. Всичките ми пурпури станаха кафяви, щом изсъхнаха, но беше работа, която ме радваше. Колкото до Шута, той се позабавлява, като се хвана да резбова мебелите ми. Обърнах се, като чух стърженето на кухненския ми нож по дърво. Движението привлече окото му.

— Съжалявам — извини се той веднага.

Вдигна ножа между двата си пръста да ми го покаже, след което грижливо го остави на масата. Стана от стола си и отиде до дисагите си. Порови малко из тях и извади пакет фино наточени инструменти. Затананика си, върна се при масата и се захвана с един от столовете ми. Работеше с голи пръсти, смъкнал тънката ръкавица, с която обикновено прикриваше посребрената си от Умението ръка. Към края на деня простите ми груби столове се бяха сдобили с виещи се по гърбовете им листати лози и с по някое малко лице, надничащо между листата.

Когато вдигнах очи от работата си някъде в късния следобед, го видях да идва с дърва от купчината. Отдръпнах се от писалището си и го загледах, докато ги оглеждаше едно по едно и опипваше с пръстите си на Умението текстурата им, все едно можеше да разчете тайни, скрити за очите ми. Накрая си избра едно с чвор и се захвана с него. Затананика си, докато работеше.

Нощни очи се събуди веднъж през деня. Смъкна се с въздишка от леглото ми и се изтътри навън. Предложих му храна, когато се върна, но той извърна муцуна. Беше си налял тумбака с вода и се изтегна с въздишка на хладния под. Заспа отново, но не толкова дълбоко този път.

И тъй, изкарах този ден в удоволствие, което ще рече — в онзи вид работа, който исках да върша, вместо работата, която мислех, че трябва да върша. Сенч често се връщаше в ума ми през този ден. Чудех се, както рядко бях правил, как старият дворцов убиец е прекарвал дългите си часове и дни горе в изолираната си кула, преди аз да дойда и да стана негов чирак. След това изсумтях презрително на този негов образ. Много преди да бях дошъл, Сенч вече беше кралският убиец, носеше кралското правосъдие под формата на тихата работа навсякъде, където се наложеше да отиде. Внушителната библиотека със свитъци в покоите му и безкрайните му експерименти с отрови и смъртоносни изделия бяха доказателство, че е знаел как да запълва дните си. А и благополучното управление на Пророка му беше давало цел в живота.

Някога и аз бях споделял тази цел. И се бях отърсил от нея, за да подиря собствения си живот. Странно, че междувременно се бях изтръгнал от самия живот, който си бях мислил, че ще имам за себе си. За да спечеля свободата да се радвам на живота си, бях прекъснал всички връзки с онзи свой стар живот. Загубил бях контакт с всички, които ме бяха обичали, и с всичко, което аз бях обичал.

Това не беше пълната истина, но подхождаше на настроението ми. Миг по-късно осъзнах, че съм се отдал на самосъжаление. Последните ми три опита с пурпурно мастило засъхваха до кафяво, макар едно от тях да придаде много хубав оттенък на розово към кафявото. Оставих настрана листа, след като си записах на него как съм добил цвета. Щеше да е добро мастило за ботанически илюстрации.

Станах и разкърших рамене. Шутът вдигна очи от работата си.

— Гладен ли си? — попитах го.

Той помисли за миг.

— Бих хапнал. Остави ме аз да сготвя. Храната, която правиш ти, пълни стомаха, но не прави нищо повече от това.

Остави фигурката над която работеше, видя, че я поглеждам, и я покри почти ревниво.

— Като я свърша — обеща ми и започна усърдно да рови из долапите. Докато цъкаше разочарован от това, че нямам никакви интересни подправки, излязох навън. Закрачих разсеяно нагоре по склона, покрай пасящите на воля Малта и понито. На билото на хълма продължих по-бавно, докато не стигнах до пейката. Седнах. Само на няколко стъпки от мен тревистият хълм отстъпваше рязко на стръмните скали и каменистия плаж под тях. Седнал на пейката, можех да виждам само необятната океанска шир, проснала се пред мен. Неспокойствие отново се просмука в костите ми. Сетих се за онзи свой сън с момчето и тръгналата на лов в нощта котка и се усмихнах на себе си. Да избягаме от всичко това, подканяше котката момчето и мисълта й бе спечелила пълното ми съпричастие.

И все пак преди години бях направил точно това, а ето докъде ме беше довело. Живот в мир и самодостатъчност, живот, от който уж трябваше да съм доволен; но ето, че седях тук.

Малко по-късно Шутът се присъедини към мен. Нощни очи също дойде по петите му и се изтегна в краката ми с мъченическа въздишка.

— Гладът за Умението ли? — попита ме Шутът с кротко съчувствие.

— Не — отвърнах почти със смях. Гладът, който той неволно беше пробудил предния ден у мен, беше временно потиснат от елфовата кора. Можех да копнея за Умението, но точно сега умът ми бе затъпен за тази способност.

— Сложих вечерята да се вари на тих огън, та жегата да не ни изгони от къщата. Имаме много време. — Помълча, после попита предпазливо: — А след като напуснахте народа на Старата кръв, къде отидохте?

Въздъхнах. Вълкът беше прав. Говоренето на Шута наистина ми помагаше да мисля. Но може би ме караше да се замислям твърде много. Взрях се назад през годините и засъбирах нишките на разказа си.

— Навсякъде. След като си тръгнахме оттам, нямахме никаква цел и посока. Така че се скитахме. — Загледах се над водата. — Скитахме цели четири години, през всичките Шест херцогства. Видях Тилт зиме, когато снегът е едва педя дълбок, но студът сякаш се е просмукал до самите кости на земята. Прекосих целия Фароу, за да стигна до Рипон, а след това продължих до крайбрежието. Понякога се наемах на работа като ратай и изкарвах хляба ни, а понякога ловувахме като вълци и ядяхме сочно месо.

Шутът ме слушаше, златните му очи гледаха унесено, бе потопен в разказа ми. И да ме преценяваше, лицето му не го издаваше с нищо.

— Когато стигнахме до брега, взехме кораб на север, макар Нощни очи да не се зарадва много. Посетихме херцогство Беарния в средата на зимата.

— Беарния? — Той помисли. — Веднъж те бяха обещали на лейди Бързина от херцогство Беарния. — Въпросът се изписа на лицето му, но го нямаше в тона.

— Не беше по мое желание, ако си спомняш. Не отидох там, за да търся Бързина. Но зърнах лейди Вяра, херцогинята на Беарния, яздеше по улиците към замъка Рипълкип. Тя не ме видя, а и да беше, сигурен съм, че нямаше да познае в онзи дрипав скитник лорд Фицрицарин. Чух, че Бързина се омъжила, по любов, както и за имоти, и сега е владетелката на Ледените кули близо до Ледоград.

— Радвам се за нея — каза мрачно Шутът.

— И аз. Никога не съм я обичал, но се възхищавах на духа й и я харесвах доста. Радвам се за щастливата й съдба.

— А после?

— После отидох до Близките острови. Оттам ми се искаше да предприема дългото прехвърляне до Външните острови, да видя с очите си земята на народа, който ни беше нападал и причинявал нещастия толкова дълго, но вълкът отказа дори да обсъждаме такова дълго пътуване по море. Така че се върнахме на континента и тръгнахме на юг. Пътувахме предимно пеша, но взехме кораб покрай Бъкип и не се отбихме там. Пътувахме покрай брега на Рипон и Шоукс и по-натам, отвъд Шестте херцогства. Халкида не ми хареса. Взех кораб, само за да се махна оттам.

— И докъде стигна? — подкани ме Шутът, щом замълчах.

Усетих как устните ми се кривнаха в усмивка, когато се похвалих:

— Чак до Бинград.

— Наистина? — Интересът му се усили. — И какво мислиш за него?

— Оживен. Процъфтяващ. Напомни ми за Трейдфорд. Елегантно облечените хора и техните красиви къщи, със стъкла на всеки прозорец. Там продават книги на улични сергии, а на една улица на пазара им всеки дюкян си имаше своите чародейства. Не бих могъл да ти опиша каква магия беше, но възбуждаше сетивата ми, замайваше ме като много силен парфюм… — Тръснах глава. — Чувствах се като изостанал чужденец, а те несъмнено мислеха същото за мен, в грубите ми дрехи и с вълк до мен. И все пак, въпреки всички чудесии, които видях, градът не можеше да се сравни с легендата. Какво казвахме? Че ако човек може да си представи нещо, ще го намери за продан в Бинград. Е, там видях много неща, които надхвърляха въображението ми, но това не значи, че бяха неща, които бих искал да си купя. Видях и много грозни неща също. Роби, които слизаха от кораб, с гангренясали рани на глезените от прангите. Видяхме и един от говорещите им кораби. Винаги съм си мислел за тях, че са само приказка. — Помълчах, замислен как да му опиша онова, което двамата с Нощни очи доловихме за тази мрачна магия. — Не беше магия, от чиято близост бих се чувствал приятно — отроних накрая.

Самото многолюдие беше потиснало вълка и той се зарадва, че ще си тръгнем. След пребиваването си там се чувствах някак по-дребен. Оцених наново пустошта и изолацията на брега на Бък и военната суровост на Бъкип. Някога бях смятал Бъкип за ядрото на цялата цивилизация, но в Бинград говореха за нас като за груби варвари. Коментарите, които дочувах, жилеха, но не можех да ги отрека. Напуснах Бинград унизен, решен да разширя образованието си и по-добре да проумея истинските мащаби на широкия свят. Поклатих глава при този спомен. Бях ли изпълнил това решение?

— Нямахме пари за превоз на кораб, дори двамата с Нощни очи да бяхме готови да го понесем. Решихме да тръгнем нагоре покрай брега пеш.

Шутът ме погледна невярващо.

— Но човек не може да направи това!

— Точно това ни предупреждаваха всички. Мислех си, че са градски приказки, предупреждение от хора, които никога не са пътували тежко и изнурително. Но се оказаха прави.

Въпреки всички съвети поехме пеш нагоре покрай брега. Сред дивите земи извън Бинград се натъкнахме на странности, които почти надхвърляха всичко, което бяхме открили отвъд Планинското кралство. Да речем, онзи бряг, наричан Прокълнатите брегове. Измъчваха ме странни сънища, а и образите, плод на съзнателното ми въображение, бяха смътни и плашещи. Притесних вълка с това, че крача на ръба на лудостта. Никакво обяснение нямах за това. Не страдах от треска или от някой друг симптом на заболяване, което може да разстрои човешкия ум, но все пак не бях на себе си, докато прекосявахме онази сурова и негостоприемна страна. Връщаха се и ме терзаеха ярки сънища за Искрен и нашите дракони. Дори и буден, безкрайно се измъчвах с глупостите на предишни свои решения и често си мислех да сложа край на живота си. Единствено близостта на вълка ме предпази от това. Когато се връщам към онзи преход, си спомням не дни и нощи, а низ от мъгляви и смущаващи сънища. Откакто бях поел по пътя на Умението, не бях понасял такова изкривяване на мислите си. Не бих повторил никога подобно изпитание.

Никога, нито преди, нито след това, не съм виждал земя, толкова лишена от човешко присъствие. Дори животните, които обитаваха там, кънтяха рязко и странно пред Осезанието ми. Физическият облик на този бряг бе толкова чужд за нас, колкото и мирисът му. Имаше блата, които димяха, воняха и изгаряха ноздрите ни, и обрасли с тучна растителност тресавища, където целият живот сякаш бе изкривен и деформиран въпреки пищното му богатство и миризми. Стигнахме Дъждовната река, която хората в Бинград наричат Дъждовната дива река. Не мога да кажа що за извратена прищявка ме подтикна да тръгна по нея навътре в сушата, но се опитах. Блатистите брегове, вонящата растителност, странните сънища, които ме спохождаха там, скоро ни принудиха да поемем обратно. Нещо в почвата разяждаше лапите на Нощни очи и захабяваше здравите кожени ботуши, които носех, докато не станаха на дрипи. Признахме се за победени, но след това направихме още по-голяма грешка в самонадеяния си авантюризъм, като насякохме млади дръвчета, за да си направим сал. Обонянието на Нощни очи ме беше предупредило да не пия изобщо от речната вода, но не бях схванал напълно каква опасност представлява тя за нас. Импровизираният ни сал едва оцеля, колкото да ни пренесе до устието на реката, и двамата се покрихме с гнойни рани от допира с водата. Добрахме се с облекчение до честната и добра солена вода. Въпреки щипането тя се оказа изключително целебна за отоците ни.

Въпреки че Халкида от много отдавна претендира за власт над земята до Дъждовната река и често да е твърдяла, че Бинград също се намира във владенията й, не видяхме никакви човешки поселения по онзи бряг, макар да изминахме дълъг и труден път на север. Три дни след Дъждовната река като че ли оставихме странностите зад гърба си, но пътувахме още десет дни, преди да стигнем до човешко селище. Дотогава редовното миене в морска вода изцери много от отоците ми и мислите ми като че ли си станаха по мои, но вече приличахме на просяк и краставото му псе. Хората не бяха гостоприемни към нас.

Пътуването ми с подбити крака на север през Халкида ме убеди, че населението там е най-враждебното на света. Халкида ме възхити точно толкова, колкото Бърич ме беше накарал да повярвам. Дори величествените й градове не можаха да ме развълнуват. Чудесата на архитектурата й и висините на цивилизацията й са изградени върху човешкото нещастие. Реалността на широко разпространеното робство ме ужаси.

Замълчах и погледнах обецата на свободен, която висеше от ухото на Шута. Беше с мъка спечелената награда на бабата на Бърич, знакът за роб, който е спечелил свободата си. Шутът вдигна ръка и я докосна с пръст. Висеше до няколко други, изрязани от дърво, и сребърната й плетеница привличаше погледа.

— Бърич — каза кротко Шутът. — И Моли. Този път те питам откровено. Потърси ли ги изобщо?

Замълчах.

— Да — признах най-сетне. — Потърсих ги. Странно е, че трябваше да ме запиташ точно сега, защото точно когато прехвърлихме Халкида, изведнъж ме обзе копнеж да ги видя.

Една вечер, докато лагерувахме далече встрани от пътя, заспах и усетих, че ме завладява властен сън. Образите стигнаха до мен може би защото в някое кътче на сърцето си Моли все още таеше място за мен. Но не я сънувах така, както любовник сънува любимата си. Мисля, че сънувах себе си, мъничък и трескав, и смъртно болен. Беше черен сън, повече усещания, отколкото образи. Лежах свит плътно до гърдите на Бърич и присъствието и миризмата му бяха единствената утеха в страданието ми. След това нечии непоносимо студени ръце докоснаха пламналата ми от треска кожа. Опитаха се да ме отдръпнат от Бърич, но аз се сгърчих, проплаках и се вкопчих в него. Силната му ръка ме прегърна здраво.

— Остави я на мира — заповяда той хрипливо.

Чух гласа на Моли — отдалече, разтреперан и изкривен.

— Бърич, ти си болен като нея. Не можеш да се грижиш за нея. Нека да я взема, докато си починеш.

— Не. Остави я до мен. Погрижи се за Риц и за себе си.

— Синът ти е добре. Никой от двама ни не е болен. Само ти и Копривка. Дай ми я, Бърич.

— Не — простена той. Беше ме прегърнал покровителствено. — Така започна кръвната чума, когато бях момче. Уби всички, които обичах. Моли. Няма да понеса, ако ми я отнемеш и тя умре. Моля те. Остави я до мен.

— За да умрете и двамата ли? — Гласът й прозвуча пронизително.

Неговият беше изпълнен с ужасно примирение.

— Трябва да сме един до друг. Смъртта е студена, когато те намери сам. Ще я държа до последно.

Не разсъждаваше разумно и усетих както гнева на Моли към него, така и страха й за него. Донесе му вода и аз се размърдах, когато го надигна, за да му даде да пие. Опитах се да отпия от чашата, която поднесе към устата ми, но устните ми бяха напукани и подути, главата ме болеше непоносимо, а светлината бе прекалено ярка. Когато я избутах, водата плисна на гърдите ми леденостудена. Изпищях и се разплаках.

— Копривке, Копривке, тихо — замоли ме тя, но ръцете й бяха студени. Нищо не исках от майка си точно в този момент и усетих ехото на ревността на Копривка, че друго дете се домогва до трона в скута на Моли. Вкопчих се в ризата на Бърич, а той отново ме притисна до себе си и ми затананика нещо с дълбокия си глас. Притиснах лицето си в него, за да не може светлината да докосва очите ми, и се опитах да заспя.

Опитах се да заспя толкова отчаяно, че усилието ме изхвърли от съня. Отворих очи от хрипливия дъх, който влизаше и излизаше от дробовете ми. Бях плувнал в пот, но не можех да забравя колко стегната беше горещата ми суха кожа в съня-Умение. Бях се загърнал плътно с наметалото си, когато бях легнал да спя; сега се измъкнах от теснотията му. Бяхме легнали да спим край брега на един поток; дотътрих се до него и пих до безкрай. Когато вдигнах лице от водата, видях, че вълкът е клекнал до мен и ме гледа.

— Той вече знаеше, че трябва да отида при тях — казах на Шута. — Тръгнахме веднага.

— И знаеше къде да отидеш, за да ги намериш?

Поклатих глава.

— Не. Не знаех нищо, освен че когато са напуснали Бъкип, отначало са се заселили край едно градче, Кейплин Бийч. И знаех, ами… „усещането“ за мястото, където живееха тогава. Тръгнахме без нищо повече от това.

— След годините скитане ми беше някак странно, че имаме крайна цел и особено, че бързаме към нея — продължих. — Не мислех за това, което правехме, нито колко глупаво е то. Част от мен признаваше, че е безсмислено. Бяхме прекалено далече. Изобщо нямаше да стигна там навреме. Докато стигнех, те или щяха да са умрели, или да са оздравели. Но след като бяхме започнали това пътуване, не можех да се отклоня от него. След толкова години бягане от всеки, който можеше да ме познае, изведнъж се оказа, че съм готов отново да се гмурна в живота им! Отказах изобщо да разсъждавам за това. Просто отивах при тях.

Шутът кимна съчувствено. Боях се, че се досеща за много повече неща от това, което бях готов да споделя.

След години упорит отказ да се поддам на изкушенията на Умението отново се бях потопил в него. Пристрастеността ме стисна здраво в хватката си и този път, вместо да се съпротивлявам, я прегърнах. Беше смущаващо да се върне при мен с такава сила. Но не я отхвърлих. Въпреки заслепяващите главоболия, които все още ме спохождаха след опитите ми, се пресягах към Моли и Бърич почти всяка вечер. Резултатите не бяха окуражителни. Нищо не би могло да се сравни с главоломния устрем на два срещащи се обучени в Умението ума. Но зрението-Умение е съвсем друга работа. Никога не бях обучаван в това приложение на Умението. Разполагах само със знанието, което бях придобил пипнешком. Баща ми беше изключил Бърич за Умението, за да не го използва някой от приятелите му срещу него. Моли не притежаваше дарба за него, доколкото знаех. Във виждането им с Умение не можеше да се получи истинска връзка на умове, а само обезсърчаващото чувство, че ги наблюдавам, а не мога да ги накарам те да ме усетят. Скоро открих, че дори и това не мога да постигна достатъчно добре. Неупотребявани от толкова време, способностите ми бяха хванали ръжда. Дори само едно кратко усилие ме оставяше изтощен и изнемощял от болка и въпреки това не можех да устоя на изкушението да опитвам. Домогвах се до тези кратки връзки и ги претърсвах за информация. Поглед към хълмовете зад дома им, мирисът на морето, овците с черни муцуни на паша на далечен склон — ценях и най-малката гледка на заобикалящото ги и се надявах, че ще е достатъчно, за да ме заведе до тях. Не можех да контролирам зрението си.

Често се улавях, че гледам най-ежедневни неща от домашната работа, пълното с пране корито, чакащо да го изплакнат и да го окачат да съхне, билки, накачени да се изсушат, пчелни кошери. Мимолетни зървания на бебешко личице, което Моли наричаше Риц, лице, отразило чертите на Бърич, което едновременно ме жегваше с ревност и ме изпълваше с почуда.

Най-сетне намерих Кейплин Бийч. Беше си село. Намерих изоставената къща, където се беше родила дъщеря ми. Сега там живееха други хора; нито един разпознаваем за очите ми белег не беше останал, но вълчият нюх беше по-остър. Моли и Бърич отдавна си бяха заминали, а не знаех къде. Не посмях да задам преки въпроси в селото, защото не исках да известят Бърич или Моли, че някой ги е търсил. Пътуването ми продължи месеци. Във всяко село, през което минех, виждах нови гробове. Каквато и болест да беше имало, беше се разпространила нашироко и бе отнесла мнозина. В нито едно от виденията си не бях зърнал Копривка; беше ли я отнесла и нея? Обикалях в широк кръг около Кейплин Бийч, спирах в ханове и пивници. Правех се на възглупав пътник, обсебен от пчеларството и претендиращ да знае всичко по темата. Подхващах спорове, та другите да ме поправят и да говорят за пчелари, които са познавали. Но всичките ми усилия да чуя и най-малкия слух за Моли си оставаха безплодни, докато един късен следобед не излязох на билото на някакъв хълм по един тесен път и изведнъж не разпознах малката дъбова горичка.

Целият ми кураж се изпари. Отбих от пътя и тръгнах дебнешком през гористите хълмове. Вълкът вървеше с мен, без да задава въпроси, дори не позволяваше на мислите си да се месят в моите, докато се промъквах към стария си живот. Привечер се озовахме на един склон с изглед към къщата им. Спретнат и явно процъфтяващ имот, с кокошки, щъкащи в страничния двор, и три сламени кошера в ливадата зад него. Имаше и добре поддържана зеленчукова градина. Зад къщата имаше конюшня, явно нова постройка, и няколко стобора от обелени дървета. Подуших миризма на коне. Бърич се беше справил добре. Седях в тъмното и наблюдавах единствения прозорец, как сияеше с жълтата светлина на свещта, а после примига и потъмня. Онази нощ вълкът ловува сам, а аз стоях буден и гледах. Нито можех да се приближа, нито да си отида. Бях запленен на мястото си, лист на ръба на въртопа на живота им. Изведнъж разбрах всички легенди за призраци, обречени вечно да витаят около някое място. Колкото и далече да се скитах, някаква част от мен щеше завинаги да си остане пленена тук.

На зазоряване Бърич се появи на вратата на къщата. Куцането му беше по-силно, отколкото го помнех, белият кичур в косата му — по-бял. Той вдигна лице към изгряващия ден и за един кратък вълчи миг се уплаших, че ще ме подуши. Но той само отиде до кладенеца и извади ведро вода. Внесе го вътре, после се върна да хвърли зърна на пилците. Димът от разбудения огън се заиздига от комина. Тъй. Моли също беше станала и се бе разшетала. Бърич се запъти към конюшнята. Знаех какво ще прави: щеше да нагледа всяко животно и после да излезе навън. Точно така направи. После започна да носи ведро след ведро в конюшнята.

Думите ме задавиха. След това се засмях. Очите ми бяха плувнали в сълзи, но не им обърнах внимание.

— Кълна ти се, Шуте, точно тогава бях най-близо до това да сляза долу при него. Струваше ми се най-неестественото, което съм правил някога — да гледам Бърич отстрани и да не се хвана на работа с него.

Шутът кимна, смълчан и замислен до мен.

— А после той изведе един дорест жребец. Изумих се. „Най-доброто на Бъкип“, крещеше всяка извивка на тялото му. Духът му се виждаше в извитата шия, в силата в мишците и задницата. Гърдите ми се издуха от възхита само заради това, че виждам такъв кон, и това, че беше на Бърич, ме изпълни с радост. Той пусна коня да обикаля на воля из заграждението, донесе още вода и я наля в дървеното корито.

Когато след това изведе и Червен, повечето от загадката ми се изясни. Тогава все още не знаех, че Славея го е издирила и се е погрижила да му предадат коня му и жребчето на Сажда. Просто беше хубаво да видя мъжа и коня отново заедно. Червен изглеждаше стабилен и улегнал; въпреки това Бърич не го пусна в оградата при другите коне, а го остави колкото се може по-далече от тях. Донесе му вода, тупна го приятелски по задницата и се прибра в къщата. А после… после излезе Моли…

Поех си дъх и го задържах. Зареях поглед над океана, но не го виждах. Образът на тази, която бе моя жена, се раздвижи пред очите ми. Тъмната й коса, буйна някога и разрошена от вятъра, беше сплетена и стегната на главата с фиба, като корона на достопочтена матрона. След нея колебливо щапукаше малко момченце. С кошница в едната ръка, тя тръгна с плавно изящество към градината. Бялата й престилка загръщаше издутия й корем. Слабичкото пъргаво момиче вече го нямаше, но тази жена ми се стори не по-малко привлекателна. Сърцето ми копнееше за нея и за всичко, което тя представляваше: уютното огнище и уседналия дом, спътничеството през идните години, докато тя изпълва дома на своя мъж с деца и с топлина.

— Прошепнах името й. Беше толкова странно… Тя внезапно вдигна глава и за един кратък миг си помислих, че ме е усетила. Но вместо да погледне нагоре към хълма, тя се засмя и възкликна: „Рицарин, не! Това не се яде“. Наведе се и издърпа шепа грахови цветчета от устата на детето. Вдигна го и видях усилието, което й струваше това. Извика към къщата; „Скъпи, ела да вземеш сина си, преди да е оскубал цялата градина, и кажи на Копривка да дойде да ми извади няколко репи“. Чух и как Бърич й извика в отговор: „Ей сега!“ След миг застана на прага и подвикна през рамо: „Това пране ще го довършим после. Ела да помогнеш на майка си“. Прекоси двора с няколко широки крачки и дръпна сина си. Люшна го нависоко, а детето запищя от възторг. Бърич го нагласи на конче, а Моли сложи ръка на корема си и се засмя с тях, гледаше ги с радост в очите.

Замълчах. Не можех повече да виждам океана. Сълзите ме бяха заслепили като мъгла.

Усетих ръката на Шута на рамото си.

— Изобщо не слезе при тях, нали?

Поклатих мълчаливо глава.

Избягах. Избягах от внезапната глождеща завист, която изпитах, избягах, за да не зърна собствената си дъщеря и да не се наложи да сляза при нея. Нямаше място за мен там долу, нито дори на границите на техния свят. Знаех го. Знаел го бях още в първия миг, когато разбрах, че ще се оженят. Ако слезех до дома им, щях да им донеса само унищожение и мъка.

Не съм по-добър от никой друг човек. Изпитвах горчивина и яд и към двамата и много добре съзнавах как съдбата се бе подиграла с нас. Не можех да ги виня за това, че се бяха обърнали един към друг. Не обвинявах и себе си за болката, която изпитвах от това, че са ме изключили завинаги от живота си. Беше свършило и съжаленията бяха безполезни. Мъртвият, казах си, няма право да съжалява. Най-доброто, което мога да кажа за себе си, е, че все пак си отидох. Не позволих болката ми да отрови тяхното щастие и да разруши дома на дъщеря ми. Толкова сила поне намерих.

Вдишах дълбоко и отново намерих гласа си.

— И това е краят на моя разказ, Шуте. Следващата зима ни хвана тук. Намерихме тази колиба и се настанихме в нея. И оттогава сме тук. — Издишах бавно и се замислих над думите си. Изведнъж нищо от тях вече не изглеждаше заслужаващо възхищение.

Следващите му думи ме смутиха.

— А другото ти дете? — попита той тихо.

— Какво?

— Предан. Виждал ли си го? Не е ли той твой син, точно както Копривка е твоя дъщеря?

— Аз… не. Не, не е. И не съм го виждал. Той е син на Кетрикен и наследник на Искрен. Така го помни Кетрикен, сигурен съм. — Усетих, че се изчервявам, смутен от това, че Шутът бе повдигнал този въпрос. Отпуснах ръката си на рамото му. — Приятелю, само ти и аз знаем как ме използва Искрен… тялото ми. Когато ме помоли за разрешение, разбрах молбата му погрешно. Самият аз нямам спомен как беше заченат Предан. Ти трябва да помниш: бях с тебе, пленен в изтерзаната плът на Искрен. Моят крал направи каквото направи, за да си осигури наследник. Не изпитвам недоволство, но не желая да си го спомням.

— Славея не знае ли? Нито дори Кетрикен?

— Славея спеше в онази нощ. Сигурен съм, че ако го подозираше, вече щеше да е говорила за това. Един менестрел не би могъл да остави такава песен неизпята, колкото и неразумно да е. Колкото до Кетрикен, е, Искрен изгоря с Умението като огнена стихия. В онази нощ тя видя в леглото си само своя крал. Сигурен съм, че ако не беше така… — Въздъхнах и му признах: — Изпитвам срам от това, че бях съучастник в тази заблуда. Зная, че нямам правото да оспорвам волята на Искрен в това, но все пак… — Думите ми заглъхнаха. Дори пред Шута не можех да призная любопитството, което изпитвах спрямо Предан. Син, който беше мой и не беше мой. И също както баща ми беше избрал с мен, така и аз — с него. Да не го познавам, за да го защитя.

Шутът стисна силно ръката ми.

— С никого не съм говорил за това. Нито ще говоря. — Вдиша дълбоко. — Така. После дойде тук, за да уседнеш в мир. Това ли всъщност е краят на историята ти?

Това беше. От последния път, в който се бях сбогувал с Шута, бях прекарал дните си в бягане и криене. Тази къщурка беше егоистичното ми бягство от света. Казах му го.

— Съмнявам се, че Хеп би го приел по този начин — каза той кротко. — А повечето хора биха решили, че да спасят света веднъж в живота си е достатъчна заслуга, и не биха и помислили да направят повече от това. Но все пак, след като сърцето ти, изглежда, е настроено за това, ще направя всичко, което мога, за да те повлека отново през него. — И ми смигна подканящо.

Засмях се, но с усилие.

— Нямам нужда да бъда герой, Шуте. Бих се задоволил с чувството, че това, което съм правил всеки ден, е имало значение за някой друг, освен мен.

Той ме изгледа мрачно. После сви рамене.

— Какво пък, това е лесно. След като Хеп бъде уреден за чирачество, ела ме потърси в Бъкип. Ще бъдеш важна фигура, обещавам ти.

— Или мъртъв, ако ме познаят. Не си ли чувал каква неприязън се шири срещу Осезаващите напоследък?

— Не. Не съм. Но не ме изненадва, ни най-малко. Но да те познаят? Спомена ми за това притеснение по-рано, но в друга светлина. Бях принуден да се съглася със Славея. Мисля, че малцина биха ти обърнали внимание. Твърде малко приличаш на Фицрицарин Пророка отпреди петнайсет години. Лицето ти има чертите на родословието на Пророците, ако човек знае как да ги търси, но кралският двор е място на кръвни връзки. Много благородници носят по някоя черта от същото това наследство. Кой случаен зрител би могъл да те сравни с тях, избледнял портрет в сумрачна зала? Ти си единственият възрастен мъж от родословието, който все още е жив. Умен си отиде преди много години, баща ти се оттегли във Върбовите лесове, преди да го убият, а Искрен се беше състарил преждевременно. Аз зная кой си и затова виждам приликата. Не мисля, че си в опасност заради случайния поглед на някой придворен в Бъкип. — Помълча, след това ме попита искрено: — Е? Ще те видя ли в Бъкип, преди да захвърчат снежинките?

— Може би — отвърнах предпазливо. Съмнявах се, но бях достатъчно благоразумен да си хабя дъха в спорове с Шута.

— Ще те видя — заяви той твърдо. И ме плесна по рамото. — Хайде да се връщаме. Вечерята трябва да е готова. А и искам да си довърша дърворезбата.