Робин Хоб
Мисията на шута (27)

Глава 27
Уроци

Преди Умението да може да се преподава, трябва да се премахне съпротивата срещу преподаването. Някои магистри на Умението поддържат тезата, че трябва да познават всеки ученик година и един ден, преди обучението изобщо да може да започне. В края на този период магистърът вече знае кои ученици са готови да приемат указания. Другите, колкото и обещаващи да са изглеждали, се връщат към предишния си живот.

Други магистри твърдят, че тази техника е загуба на ценен талант и потенциал. Те приемат по-пряк подход към премахването на съпротивата у обучаемия, подход, който не се фокусира толкова върху доверието, колкото върху подчинение на ученика на волята на преподаващия. Строгият аскетизъм се превръща в основата за съсредоточаване на волята на ученика върху удовлетворяването на неговия учител. Инструментите за постигане на този подход на смирение са пост, студ, кратък сън и дисциплина. Прилагането на този метод се препоръчва във времена на нужда, когато е необходимо да се обучат много котерии, и то бързо. Качеството на създадения по този начин боравещ с Умението може да не е идеално, но почти всеки ученик с някакво ниво на талант ще може да борави с него.

Вемдел, калфа при магистър на Умението Квило,

„Наблюдения“

Знахарката от Старата кръв задържа принц Предан в ступор цял ден и цяла нощ. Знаех, че това плаши лорд Златен, въпреки усилията на Лоръл да го убеди, че е виждала това и преди и че знахарката прави само онова, което е нужно. Колкото до самия мен, завиждах на Предан. Подобна утеха не ми беше предложена, а и почти нищо не ми беше казано. Може би се дължеше отчасти на отлъчването: когато се отдели от една общност, човек губи и подкрепата на тази общност. Но не мисля, че се дължеше изцяло на коравосърдечна жестокост. Вярно, аз бях отхвърлен, но бях и самостоятелен човек и те очакваха да се справя със загубата си сам, по свой си начин. Бяхме почти непознати, така че нямаше какво толкова да си кажем — и абсолютно нищо, с което да могат да ми помогнат.

Усещах съчувствието на Шута, но периферно. Като лорд Златен, той не можеше да ми каже кой знае какво. След смъртта на моя вълк бях изпаднал във вцепенение. Загубата на приятелството му беше ужасна, но с него си бе отишъл и достъпът ми до по-острите му сетива. Всички звуци ми се струваха приглушени, а нощта по-тъмна, обонянието и вкусът ми — притъпени. Беше все едно, че светът ме е лишил от яркостта си. Нощни очи ме беше оставил да се оправям сам в това сумрачно и душно място.

Вдигнах погребална клада и изгорих тялото му. Това явно наскърби хората от Старата кръв, но беше моят си начин за траур и го изпълних. Отрязах косата си и я изгорих с него, гъсти черни и бели кичури. С него отиде и дълъг пухкав кичур светлозлатиста коса. Както Бърич бе направил някога за Лисица, през деня останах край огъня, борех се с проливния дъжд, който се мъчеше да го изгаси, добавях дърва всеки път, щом започнеше да гасне, докато костите на вълка не станаха на пепел.

На следващата сутрин знахарката остави принца да се събуди. Седна до него и го загледа как излиза от ступора, причинен от упойващата й отвара. Седях до тях и го гледах. Видях как съзнанието бавно се връща, първо в очите и след това на лицето му. Пръстите му се свиха, той понечи да вдигне ръце и да задраска във въздуха, но знахарката ги натисна и каза:

— Ти не си котката. Котката умря. Ти си човек и трябва да продължиш да живееш. Благодатта на Старата кръв е в това, че животните споделят живота си с нас. Проклятието е, че техният живот рядко е дълъг колкото нашия.

После стана и го остави да размишлява над думите й. Скоро след това Диъркин и спътниците му се качиха на конете и си тръгнаха. Забелязах, че двамата с Лоръл намериха време да си поговорят насаме, преди той да потегли. Може би заздравяваха прекъснатите преди време семейни връзки. Знаех, че Сенч ще ме попита какво са си казали, но бях твърде унил, за да се опитвам да ги подслушвам.

Петнистите бяха оставили ненужните им коне. Хората от Старата кръв пък оставиха един от тях за принца. Беше дребен, с дух, убит точно колкото цвета на козината му. Подхождаше идеално за принц Предан, също като непрестанно ръмящият дъжд. Преди обяд яхнахме конете и се отправихме към Бъкип.

Яздех Моя черна редом до принца. Тя почти се беше възстановила от куцането. Лоръл и лорд Златен яздеха пред нас. Говореха си, но не можех да следя разговора им, въпреки че не говореха тихо. По-скоро се дължеше на мъртвилото, настъпило в моя свят. Чувствах се изтръпнал и замаян, полусляп. Знаех, че съм жив, защото раните ме боляха и дъждът беше студен. Но всичко друго от света, всяко сетиво и усещане бяха приглушени. Вече не крачех безстрашно в тъмното; вятърът вече не ми нашепваше за заек на склона или за сърна, прекосила пътя наскоро. Храната бе изгубила целия си вкус.

Принцът не беше много по-добре. Справяше се със скръбта си досущ като мен, навъсен и смълчан. Между двама ни, изглежда, се бе издигнала неизказана стена на вина. Но за него моят вълк все още беше жив — или поне смъртта му беше по-милостива. А аз бях убил неговата котка пред очите му. Някак си още по-лошо ставаше от това, че все още ни свързваше нишка на Умението. Не можех да го погледна, без да усетя колко окаяно се чувства. Подозирам, че и той усещаше неизреченото ми обвинение към него. Знаех, че не е справедливо, но болката ми беше твърде силна, за да съм справедлив. Ако принцът беше държал на името си и на дълга си, ако си беше останал в Бъкип, мислех си, котката му щеше да е жива, и моят вълк също. Така и не изрекох на глас тези думи. Не беше нужно.

Излязохме на пътя и поехме на север. Никой от нас не изпитваше желание да посетим отново Холърби и хана „Петнистият принц“. И въпреки уверенията на Диъркин, че лейди Бресинга и семейството им нямат никакво участие в заговора на Петнистите срещу принца, заобиколихме земите и замъка им отдалече. Дъждът се лееше като из ведро. Хората на Старата кръв ни бяха дали провизии, но не много. В първото селце прекарахме нощта в един окаян хан и лорд Златен плати щедро за пратеник, който да отнесе свитък по най-бързия възможен начин до „негов братовчед“ в град Бъкип. После хванахме по обиколни пътища към следващото селище, което предлагаше сал през река Бък. Това отклонение ни отне още два дни. Лагерувахме под дъжда, ядяхме оскъдните си припаси и спяхме на студено и мокри. Знаех, че Шутът с безпокойство отброява стапящите се дни преди новолунието и годежната церемония на принца. Въпреки това продължавахме бавно и подозирах, че лорд Златен печели време, та пратеникът му да стигне до Бъкип и да предупреди кралицата за обстоятелствата около завръщането ни. Можеше също така да е, защото се опитваше да спечели малко време за принца и мен да се справим с унинието си, преди да се върнем сред шумотевицата и светската суета на замък Бъкип.

Ако човек не умре от някоя рана, все се изцерява по някакъв начин. Същото е и със загубите. От рязката болка на непосредствената скръб двамата с принца преминахме в сивотата на скована обърканост и очакване. Скръбта според мен винаги е време на очакване не болката да отмине, а да свикнеш с нея.

С нищо не помагаше на настроението ми това, че лорд Златен и Лоръл не намираха пътуването за толкова уморително и самотно, колкото беше за принца и мен. Яздеха пред нас стреме до стреме и макар да не се смееха на глас и да не пееха бодряшки песни, си говореха почти непрекъснато и като че ли изпитваха удоволствие от компанията си. Казвах си, че не ми трябва бавачка и че има великолепни основания двамата с Шута да не издаваме дълбочината на приятелството си нито пред Лоръл, нито пред Предан. Но ме болеше от загубата и самотата, а примирението бе най-безболезненото чувство, което можех да изпитвам.

Три дни преди новолуние стигнахме до Нюфорд. Имаше голям док и добра флота баржи, привързани за кейовете. Градчето беше ново, прясно като коричка на рана върху земята с грубите си дървени къщи и складове. Не спряхме, а отидохме направо на пристана и зачакахме под дъжда вечерният сал да се приготви за преминаване.

Принцът държеше юздите на невзрачния си кон, мълчаливо зареял поглед над водата. Реката беше набъбнала от последните дъждове и мътна от гъстите наноси, но не можех да намеря достатъчно любов към живота, та смъртта да ме плаши. Мудното поклащане на сала, докато салджиите се бореха с течението, като че ли беше само поредното протакане. Протакане ли? — зачудих се със сарказъм. А към какво бързах толкова? Към дом и огнище? Жена и деца? Все още си имах Хеп, напомних си, но бързо осъзнах, че и това нямам. Хеп беше млад мъж, тръгнал сам да си проправи път в живота. Да се вкопча тепърва в него и да го превърна в смисъл на живота си щеше да е паразитно смучене на кръв. Тъй че кой бях аз, сам на този свят и лишен от всичко и всички? Труден въпрос.

Дъното на сала остърга чакъла и слязохме. Бяхме се прехвърлили. Бъкип беше на един ден езда. Някъде горе над гъстите облаци се рееше сърпът на старата луна. Щяхме да стигнем в Бъкип преди годежната церемония на принц Предан. Бяхме се справили. Но не изпитвах никакъв възторг или удовлетворение. Просто исках това пътуване да свърши.

Дъждът се изливаше на порой и лорд Златен заяви, че няма да продължим повече тази нощ. Ханът на отсамния бряг беше по-стар от онзи от другата страна на реката. Дъждът скриваше другите сгради на селището, но ми се стори, че зърнах малка конюшня за смяна на коне и пръснати около нея къщи. Табелата на хана беше кърмово весло, а дъсчените му стени бяха посивели там, където мазилката се беше олющила. Свирепата нощ почти беше препълнила гостилницата. Лорд Златен и спътниците му бяха твърде окаляни, за да внушат някакво впечатление за знатност. За щастие лордът разполагаше с достатъчно пари, с които да купи уважението и дори благоговението на ханджията. Търговецът Кестрел, както се представи Шутът, получи две стаи, макар едната да се оказа малка и чак горе под покрива. „Сестрата“ на „търговеца“ бойко заяви, че ще я устрои чудесно, а мъжете щели да спят в другата. И да имаше принцът някакви скрупули за това пътуване инкогнито, не ги показа. Загърнат плътно в наметалото си и закачулен, той стоеше мокър на верандата с мен, докато едно ратайче не излезе да ни каже, че стаята на господаря ни е готова.

Щом прекрачих прага, чух от гостилницата извисил се в песен, звучен женски глас. Разбира се, помислих си. Разбира се. Кой друг ще държи под око един хан по-добре от менестрел? Славея пееше старата балада за двамата влюбени, които се опълчили на семействата си и избягали, за да загинат от любов един към друг. Дори не погледнах в стаята. Лоръл обаче бе спряла до вратата да послуша. Принцът ме последва апатично нагоре по стълбите до широка, но грубо обзаведена стая.

Лорд Златен ни беше изпреварил. Едно момче раздухваше огъня в камината, други две нагласяха вана и паравани в ъгъла. В стаята имаше две големи легла и постеля до вратата. Принцът отиде до единствения прозорец и унило се загледа в нощта. Близо до огъня имаше окачалка и изпълних ролята си, като помогнах на лорд Златен да смъкне прогизналото си мръсно наметало. Свалих и своето, окачих ги да се сушат на куките, а след това смъкнах мокрите му ботуши, докато поток от слуги шеташе навън-навътре: носеха ведра гореща вода и тави с месеници, компот, хляб и ейл. Всичките се движеха с такава прецизност, че ми напомняха за трупа жонгльори, щом се изсипеха на вълна и след това се отдръпнеха от стаята по същия начин. Когато най-после се разкараха, затворих вратата и я залостих. Горещата вода във ваната изпълни стаята с аромат на билки и изведнъж закопнях да се натопя в нея и да потърся забрава.

Думите на лорд Златен ме върнаха към реалността.

— Принце, банята ви е готова. Желаете ли помощ?

Принцът се изправи. Смъкна мокрото си наметало и го пусна на пода. Погледна го за миг, после го вдигна и го занесе при сушилнята. Окачи го грижливо, като момче, свикнало само да се грижи за себе си.

— Не, благодаря — каза тихо. Погледна димящата на масата храна. — Не ме чакайте. Не държа на формалностите. Не виждам смисъл да стоите гладни, докато се къпя.

— В това сте истински син на баща си — отбеляза одобрително лорд Златен.

Принцът само кимна на похвалата.

Лорд Златен — беше си осигурил от собственика хартия, мастило и перо — изчака принц Предан да се скрие зад параваните, седна до масичката и се улиса в работа. Отидох до камината с парче месеник. Ядох прав, докато огънят не изпари донякъде мокрото от дрехите ми. Щом надраска последния ред, лорд Златен каза:

— Е, поне сме на сухо за известно време. Сега лягаме да спим и утре ще продължим, но не прекалено рано. Това устройва ли те, Том?

— Както желаете, лорд Златен — отвърнах, докато той духаше писмото и след това го нави. Върза го с нишка, извадена от великолепното му някога наметало. Връчи ми го с вдигната вежда.

Разбрах го веднага.

— По-скоро не — казах съвсем тихо.

Той стана от писалищната масичка и отиде при наредената храна. Започна да се обслужва, като нарочно подрънкваше с чиниите и чашите. Замърмори тихо:

— И аз бих предпочел да не те карам да отидеш. Но не мога. Колкото и да съм мръсен, все ще се намерят хора, които ще познаят лорд Златен и ще забележат интереса му към менестрела. Достатъчно скандал си спечелих към името с това пътуване. Забрави ли действията ни в Гейлкип? Всичко това ще трябва да го обяснявам, като се върна в Бъкип. Предан също не може, а доколкото знам, Лоръл е в неведение за връзката. Славея може и да я познае, но ще погледне подозрително на писмо, предадено от нея. Тъй че се налага, боя се.

И аз се боях от същото, но повече се боях от предателя в мен, който всъщност искаше да слезе долу и да се види с менестрела. У всеки мъж има една част, която е готова на всичко, за да премахне самотата. Не е непременно най-страхливата част от мъжката душа, но съм виждал много мъже да правят срамни неща, за да й угодят. Нещо по-лошо, чудех се дали Шутът нарочно не ме праща при Славея. Веднъж вече, когато самотата заплашваше да погълне сърцето ми, й беше казал къде да ме намери. Утешението, което получих в прегръдките й, беше лъжливо. Бях се заклел, че няма да го правя повече.

Но взех тънко навитото писмо от ръката му и го пъхнах в опърпания си ръкав с непринудеността, усвоена от дълги години хитруване. Перата от брега на съкровищата все още си бяха там, стегнати здраво за ръката ми. Тази тайна поне все още си оставаше моя и само в краен случай щях да я споделя с него.

— Виждам, че не те свърта на място въпреки дългия ден — каза той високо. — Върви, Том. Двамата с принца все ще можем да се опазим сами една вечер, а и ти си заслужи малко песни и някоя и друга бира. Иди, видях как погледна с копнеж натам. Нямаме нищо против.

Зачудих се кого ли си мисли, че заблуждава. Принцът знаеше, че точно в този момент сърцето ми не го влече нищо, освен скръбта. В лагера на Петнистите беше видял как лорд Златен отстъпи пред заповедта ми и тръгна с вълка. Все пак благодарих високо на господаря си за разрешението му и излязох от стаята. Бавно заслизах по стълбите. Може би беше игра, която си играехме един на друг. Лоръл се качваше нагоре. Изгледа ме с любопитство. Опитах се да измисля какво да й кажа, но не ми хрумна нищо. Подминах я мълчаливо, не с пренебрежение, но и не се тревожех, че може да се обиди. Чух я как спря на стъпалата зад мен, все едно иска да ме заговори, но продължих надолу.

Гостилницата беше претъпкана. Някои сигурно бяха дошли за музиката и песните, защото Славея бе много прочута, но повечето приличаха на хора, спасили се в хана от пороя вън. Успях да си взема храна и халба бира с уверението, че господарят ми ще плати на заранта. После отидох до камината и седнах на една маса в ъгъла точно зад лакътя на Славея. Знаех, че тя не е тук по съвпадение. Беше наблюдавала връщането ни и най-вероятно разполагаше с птица, за да извести за нас в Бъкип. Тъй че не се изненадах, когато тя се престори, че не ме забелязва, и продължи да свири и да пее.

След още три песни заяви, че трябвало да си почине и да си накваси гърлото. Слугата, който й донесе виното, го остави на ръба на масата ми и когато Славея седна да пие до мен, й подадох писмото на лорд Златен под плота. После си допих бирата и излязох до нужника.

Когато се върнах при хана, тя ме чакаше под капещата стреха.

— Писмото е изпратено — каза ми.

— Ще предам на господаря. — Понечих да я подмина, но тя ме хвана за ръкава. Спрях.

— Кажи ми — промълви тя.

Старата предпазливост задържа езика зад зъбите ми. Не знаех колко й е казал Сенч.

— Изпълнихме задачата си.

— Това го предположих — отвърна тя язвително. После въздъхна. — И съм достатъчно разумна, за да не те питам каква е била задачата на лорд Златен. Но ми кажи за теб. Изглеждаш ужасно… косата ти е отрязана, дрехите ти са на дрипи. Какво е станало?

От всичко, което бях преживял, само едно събитие си беше лично мое, за да мога да реша да го споделя ли, или не. Така че казах:

— Нощни очи умря.

Поройният дъжд запълни мълчанието й. После тя въздъхна дълбоко и ме прегърна.

— О, Фиц — промълви. Опря глава на издрасканите ми от котешките нокти гърди. Можех да видя светлото в тъмната й коса и да помириша виното, което бе изпила. Дланите й галеха гърба ми нежно, утешително. — Отново сам. Не е честно. Наистина не е. Твоята песен е най-тъжната от всички, които знам. — Вятърът навяваше дъждовни пръски към нас. Тя мълчеше. Прегърнах я. Също като някога, беше неизбежно. Тя заговори в гърдите ми. — Имам си стая. Гледа към реката. Ела при мен. Позволи ми да облекча болката ти.

— Аз… благодаря ти. — Това няма да оправи нещата, исках да й кажа. Ако изобщо ме беше познавала, щеше да го знае. Но думите нямаше да я накарат да го разбере, ако не можеше да го почувства сама. Изведнъж одобрих мълчанието и отчуждеността на Шута. Той беше разбрал. Ничия друга близост не можеше да запълни липсата на вълка в сърцето ми.

Тя ме пусна и ме погледна. Бръчка раздвояваше хубавото й чело.

— Ще дойдеш тази нощ при мене, нали? — Гласът й прозвуча несигурно.

Странно. Колебаех се, но самият начин, по който изрече въпроса, ми помогна да отговоря вярно. Поклатих бавно глава.

— Наистина ти благодаря за поканата. Но няма да помогне.

— Сигурен ли си? — Опита се да го изрече закачливо, но не успя. Размърда се, гърдите й се отъркаха в мен — можеше да е случайно, но не беше. Отдръпнах се леко от нея и пуснах ръцете си.

— Сигурен съм. Не те обичам, Славея. Не и по онзи начин.

— Май ми го каза веднъж, отдавна. Но години наред помагаше. Беше добре. — Очите й потърсиха лицето ми. Усмихна ми се доверчиво.

Не беше. Само беше изглеждало така. Можех да й го кажа, но щеше да е ненужна искреност. Затова казах само:

— Лорд Златен ме очаква. Трябва да се кача при него.

Тя бавно поклати глава.

— Какъв печален край на една тъжна история. И аз съм единствената, която я знае цялата, а все още не ми е разрешено да я пея. Каква трагична балада би се получила. Ти си кралски син, пожертвал всичко за семейството на баща си, за да свърши като долен слуга на нагъл чужд благородник. Той дори не те облича добре. Унижението сигурно те реже като нож. — Взря се дълбоко в очите ми, за да потърси там… Какво? Примирение? Обида?

— Всъщност това не ме притеснява — отвърнах малко объркано. След това, все едно някой беше дръпнал завеса и се беше изсипала светлина, разбрах. Тя не знаеше, че лорд Златен всъщност е Шутът. Наистина ме виждаше само като негов слуга, който й предава писмо от негово име. Въпреки целия си менестрелски усет го гледаше и виждаше в него само богатия чуждоземски лорд. Скрих усмивката си. — Доволен съм от положението си с него и съм благодарен на Сенч, че ми го уреди. Доволен съм да съм Том Беджърлок.

Тя ме погледна невярващо. След това на лицето й се изписа разочарование. Поклати глава.

— Трябваше да се сетя, че ще си доволен. Винаги си искал това, нали? Своя малък личен живот. Да нямаш никаква отговорност за своя род и за това, което става в двора. Да си един от дребничките хора… и в крайна сметка да не струваш нищо.

Всичките ми досегашни усилия да й спестя чувствата изглеждаха вече изтъркани.

— Трябва да се кача горе — повторих.

— Хайде, бързай при господаря си. — Пусна ме. Гласът й беше школуван и презрението заигра в него с жилото на скорпион.

С огромно усилие на волята не й казах нищо в отговор. Обърнах се и влязох в хана. Качих се горе по слугинското стълбище, почуках и влязох. Предан вдигна глава от възглавницата и ме погледна. Тъмната му коса беше пригладена назад, кожата му се бе зачервила от банята. Отново изглеждаше много млад. Леглото на Шута беше празно.

— Ваше височество — казах с поклон. — Лорд Златен? — попитах и кимнах към паравана.

— Той излезе. — Предан отново отпусна глава на възглавницата. — Лоръл почука на вратата и го извика.

— Аха. — Едва не се усмихнах. Дали това щеше да заинтригува Славея?

— Помоли ме да те уведомя, че сме ти оставили вода за баня. И да оставиш дрехите си пред вратата. Поръчал е да ги изперат и да ги върнат сутринта.

— Благодаря, ваше височество. Много мило от ваша страна, че ми го казвате.

— Каза и да заключиш вратата. И че ще почука и ще те събуди, когато се върне.

— Да, ваше височество. — Отидох до вратата и я заключих. Съмнявах се, че Шутът ще се върне преди разсъмване. — Има ли нещо друго, от което се нуждаете, преди да се изкъпя, ваше височество?

— Не. И не ми говори така. — Обърна ми гръб и се зави.

Съблякох се. Докато смъквах ризата, се постарах перата да се смъкнат с нея. Поседях малко на ниската си постеля, преди да сваля ботушите. Перата от брега се озоваха от ръкава на ризата под тънкото одеяло. Свалих талисмана на Джина и го сложих на възглавницата. Станах, изнесох дрехите си през вратата, заключих отново и отидох до скритата зад параваните вана. Когато се натопих във водата, гласът на Предан ме догони.

— Няма ли да ме попиташ защо?

Водата вече беше хладка, но все пак бе много по-топла от дъжда навън. Развих превръзката на знахарката от врата си. Драскотините по корема и гърдите ми защипаха. После се успокоиха. Потопих се още надолу, за да накисна и врата си.

— Казах, няма ли да ме попиташ защо?

— Предполагам, че е защото не искате да ви наричам „ваше височество“, принц Предан.

Балсамът по раните ми се стапяше във водата и изпълни въздуха с ароматно ухание. Кантарион. Смирна. Затворих очи и се натопих целият. Извадих си главата и се възползвах от купичката сапун, оставена за принца. Разтърках я по това, което бе останало от косата ми, и загледах как кафявата пяна капе във водата. Потопих се отново да я изплакна.

— Не трябваше да ми благодариш, да ме изчакваш и да се колебаеш пред мен. Зная кой си. Твоята кръв е същата като моята.

Бях благодарен за паравана. Поплясках във водата, докато се опитвах да мисля, надявах се да повярва, че не съм го чул.

— Сенч често ми разказваше разни истории. Когато започна да ме учи. Истории за друго момче, което бил учил, колко било упорито и също така умно. „Когато първото ми момче беше на твоята възраст“, казваше, а после разказваше някоя история, как си погаждал номера на перачките или си скрил ножиците на шивачката, за да я притесниш. Имал си невестулка за любимо животно, нали?

Слинк беше невестулката на Сенч. Бях откраднал ножиците на госпожа Чевръстка по негова заповед — част от обучението ми за убиец в кражби и взлом. Ох, Сенч и това ли му беше казал. Устата ми беше пресъхнала. Плясках шумно и чаках.

— Ти си негов син, нали? Син на Сенч и следователно мой роднина. Незаконен, но роднина все пак. И мисля, че знам и коя е била майка ти. За тази дама все още се говори, макар че никой като че ли не знае много за нея. Лейди Дайми.

Изсмях се на глас и бързо го прикрих с покашляне. Син на Сенч от лейди Дайми. Подходящо потекло за мен, няма що. Лейди Дайми, онази пакостлива стара харпия, беше измислица на Сенч, хитро прикритие, когато пожелаеше да пътува инкогнито. Покашлях се, почти възвърнал самоувереността си.

— Не, принце. Боя се, че тук сте в голяма грешка.

Той замълча, докато привърша с къпането. Излязох от ваната, избърсах се и излязох иззад паравана. На постелката ми имаше нощна риза. Както обикновено, Шутът бе помислил за всичко. Докато я навличах през рошавата си глава, принцът подхвърли:

— Имаш много белези. Как си ги получил?

— Задавате невъзпитани въпроси, принце.

— Дори говориш като Сенч.

По-невежливо, по-невярно нещо никой не ми беше казвал досега, сигурен бях. Контрирах с:

— А вие откога станахте толкова приказлив?

— Откакто около нас няма никой, който да ни шпионира. Знаеш, че лорд Златен и Лоръл са шпиони, нали? Той за Сенч, а тя за майка ми?

Умен беше. И се беше научил да е предпазлив, нали трябваше да оцелее в двора. Обърнах се и го погледнах в очите.

— Какво ви кара да вярвате, че и аз не съм шпионин?

Той се усмихна скептично.

— Прекалено си груб. Не те интересува дали те харесвам. Не се опитваш да спечелиш доверието или благоразположението ми. Неуважителен си. Никога не ме ласкаеш. — Сплете пръстите си и пъхна ръце под главата си. Погледна ме със странна усмивка. — И не изглеждаш притеснен, че ще заповядам да те обесят заради безцеремонното ти държане към мен на онзи остров. Само близък роднина може да се държи толкова лошо с някого и да не очаква лоши последствия. — Извърна глава към мен и видях в очите му онова, от което се боях най-много. Зад думите му се таеше остра нужда. От очите му кървеше непоносима самота. Преди години, когато Бърич насила ме бе разделил с първото животно, с което бях създал връзка, се бях привързал към него. Страхувал се бях от Старшия коняр и го мразех, но още повече имах нужда от него. Изпитвал бях необходимостта да съм свързан с някой, който ще е постоянен и достъпен. Чувал бях, че всички млади изпитват такава нужда. Мисля, че моята стигаше по-дълбоко от простичката детска потребност от опора. След като бях опознал пълната връзка на Осезанието, не можех да се примиря повече с изолацията на ума си. Казах си обаче, че обратът в отношението на Предан към мен навярно има общо повече с талисмана на Джина, отколкото с искрено уважение към мен. И изведнъж осъзнах, че талисманът още си е на възглавницата ми.

— Отчитам се на Сенч. — Казах го бързо, без увъртания. Нямаше да общувам с него в лъжа и заблуда. Нямаше да допусна да се привърже към мен, като повярва, че съм някой, който не съм.

— Разбира се. Нали той те е повикал. За мен. Ти трябва да си този, за когото той каза, че се опитвал да го доведе за мен. Онзи, който би могъл да ме учи на Умението по-добре от него.

Сенч наистина беше станал бъбрив на стари години.

Предан се надигна в леглото и взе да изброява на пръсти основанията си. Гледах го критично. Загубата и скръбта все още затъмняваха погледа му и страните му бяха хлътнали, но някъде от предния ден бе осъзнал, че ще живее.

— Първо, имаш чертите на Пророците. Очите ти, челюстта… носът не, не знам откъде си го получил това, но не е семейно… Второ… Умението е магия на Пророците. Усетих, че я използваш, поне два пъти. — Трети пръст. — Наричаш Сенч „Сенч“, а не „лорд Сенч“ или „съветник Сенч“. А веднъж те чух да говориш за майка ми като за Кетрикен. Не „Нейно величество“, не дори „кралица Кетрикен“, а Кетрикен. Все едно сте отраснали заедно.

Отчасти си беше точно така. Колкото до носа, какво пък — той също ми беше дошъл от Пророците. Постоянният ми спомен от Славен за дните, прекарани в тъмницата му.

Отидох до масата и духнах всички свещи освен една. Видях как очите на Предан ме проследиха, докато сядам на постелята си. Беше ниска и твърда, поставена до вратата, за да мога да пазя добрите си господари. Легнах.

— Е? — попита той.

— Трябва да поспя. — Сложих край на разговора.

Той изсумтя презрително.

— Един истински слуга щеше да ме помоли за разрешение да угаси свещите. И чак тогава да си легне да спи. Лека нощ, Том Беджърлок Пророка.

— Лек сън, премилостиви принце.

Той изсумтя отново. След това настъпи тишина, чуваше се само трополенето на дъжда по покрива и плясъкът на капките в калта на двора. Тишина, освен тихото пращене на огъня и далечната музика от гостилницата долу. Тишина, освен колебливите стъпки, подминали стаята ни по коридора. Но най-вече — съкрушителната тишина в сърцето ми, където тъй дълго съзнанието на Нощни очи бе като постоянен маяк в мрака, топлина в моята зима, пътеводна звезда в моята нощ. Сънищата ми вече бяха объркани, нелогични човешки неща, изтляващи миг след събуждането. Топли сълзи потекоха под затворените ми клепачи. Отворих уста и въздъхнах тихо през свитото си гърло.

Чух как принцът помръдна в леглото си, после — отново. Много тихо стана от постелята си и отиде до прозореца. Постоя там, загледан в дъжда навън.

— Отива ли си това? — Зададе въпроса с много тих глас, но разбрах, че е за мен.

Вдишах дълбоко и се постарах да придам твърдост на гласа си.

— Не.

— Никога?

— Може да има друго някой ден. Но никога не забравяш първото.

Той не помръдна от прозореца.

— Колко обвързвания с животни си имал?

Не исках да му казвам. Но казах:

— Три.

Той обърна гръб на нощта и ме погледна в тъмното.

— Ще има ли друго за теб?

— Съмнявам се.

Той се върна при леглото си. Чух го как ляга и се завива. Мислех, че ще заспи, но той заговори отново:

— Ще ме учиш ли и на Осезанието?

„Някой наистина трябва да те научи на нещо. Да не се доверяваш толкова бързо, ако не друго“.

— Да съм казал, че изобщо ще те уча на нещо?

Той помълча. После каза почти сърдито:

— Ами все пак някой трябва да ме научи на нещо.

Последва дълго мълчание. Надявах се, че вече е заспал. Странният начин, по който думите му повториха мисълта ми, ме обезпокои. Дъждът плющеше по прозореца. Затворих очи и се съсредоточих. Съвсем предпазливо, все едно държах счупена чаша, се пресегнах към него.

Лежеше, неподвижен и настръхнал като присвита котка. Усетих, че ме очаква и наблюдава, но останах невидим при границите на ума му. Грубото му сетиво за Умението бе недодялан, ненаточен инструмент. Отдръпнах се леко и го огледах от всички ъгли, все едно беше необяздено жребче, чиято воля се каня да прекърша. Предпазливостта му беше смесица от страх и агресия. Беше повече оръжие, отколкото щит, и той боравеше с него неопитно. Умението му също не беше чисто. Трудно е да се опише, но Умението му беше като бяла светлина на фар, прошарена със зеленикав мрак. Обикновено той съсредоточаваше усета си — Осезание за мен. Осезанието не достига от един човешки ум до друг човешки ум, но чрез него можеш да усетиш животното, което обитава човешкия ум. Така беше и с Предан. Лишено от котката за фокус, неговото Осезание беше разпростряла се нашироко мрежа, търсеща родство. Като моето, осъзнах внезапно.

Отдръпнах се от това и се намерих отново в собствената си плът. Вдигнах стените си срещу неопитното опипване на неговото Умение. Но имаше две неща, които не можех да отрека. Нишката на Умение, която ме свързваше с Предан, ставаше все по-силна всеки път, когато посягах рисковано покрай нея. А нямах представа как да я прекъсна, още по-малко как да премахна заповедта-Умение от ума му.

Третото, което осъзнах, бе толкова горчиво, колкото първите две — обезпокоителни. Търсех. Нямах никакво желание да създам връзка с друго животно. Но без Нощни очи, който да го удържа, Осезанието ми се беше разпростряло като търсещи корени. Като вода, преливаща над ръба на съд и търсеща място, където да потече, Осезанието вървеше пред мен — мълчаливо, но търсещо. Бях видял нужда в очите на принца, отчаян копнеж за връзка и притежаване. И аз ли излъчвах същата тази лишеност? Затворих сърцето си и си наложих покой. Времето щеше да изцери скръбта ми. Повтарях си тази лъжа, докато сънят не ме завладя.

Събудих се от светлината, изсипала се през прозореца. Отворих очи, но останах да лежа неподвижно. Бледата светлина, изпълнила стаята след мрака на бурята, сякаш се процеждаше през вода. Изпитвах странна пустота, като дълго боледувал човек, който започва да се оправя. Посегнах да уловя края на бягащия сън, но се вкопчих само в отлитащо ярко утро, с морето пред мен и вятъра в лицето ми. Сънят си беше отишъл и не изпитвах желание да стана и да се изправя пред новия ден. Чувствах се все едно съм в безопасен пашкул и че ако остана неподвижен, мога да се задържа в този миг на покой. Лежах на една страна, с ръка под дебелата възглавница. След малко усетих перата под дланта си.

Вдигнах глава, за да ги погледна, и стаята изведнъж се люшна около мен, все едно бях пиян. Реалностите на предстоящия ден — дългата езда до Бъкип, срещите със Сенч и Кетрикен, които щяха да последват, подновяването на моя живот като Том Беджърлок — се срутиха отгоре ми. Бавно се надигнах.

Принцът спеше. Обърнах се и видях, че Шутът ме гледа сънено. Беше се надигнал на лакът, подпрял брадичка с юмрук. Изглеждаше уморен, но и неописуемо доволен от нещо. С това задоволство изглеждаше някак по-млад.

— Не очаквах да те видя в леглото ти тази сутрин — казах. — Как влезе? Снощи заключих вратата.

— Нима? Интересно. Но едва ли може да си по-изненадан, че ме виждаш в леглото ми, от мен, че те виждам в твоето.

Пропуснах тази острота покрай ушите си. Почесах се по бузата.

— Май трябва да се обръсна — измърморих. Идеята ме ужасяваше. Лицето ми не бе виждало бръснач, откакто бяхме напуснали Гейлкип.

— Да, наистина трябва. Трябва да изглеждаме колкото се може по-представително, когато се върнем в Бъкип.

Помислих си за раздраната ми от котката риза, но кимнах. Сетих се за перата.

— Имам нещо, което искам да ти покажа — започнах и бръкнах под възглавницата, но точно в този момент принцът вдиша дълбоко и отвори очи.

— Добро утро, ваше височество — каза лорд Златен.

— Добро утро — отвърна Предан уморено. — И на двама ви.

И така започна денят. Ядохме в стаята. Донесоха изпраните ни дрехи. Лорд Златен почти възвърна предишния си блясък, а принцът изглеждаше спретнато, макар и не чак царствено. Както бях подозирал, прането не беше направило облеклото ми много по-представително. Помолих слугата за игла и конец — исках да си пришия таен джоб, когато остана сам.

Бях единственият, на когото му трябваше бръснене. Лорд Златен нареди да донесат гореща вода, бръснач и огледало, седна до прозореца и се загледа навън, докато действах. Забелязах колко внимателно ме наблюдава принцът. Известно време се стараех да не обръщам внимание на интереса му. Втория път, когато се порязах, потиснах ругатнята си, но все пак попитах малко ядосано:

— Какво? Никога ли не сте виждали мъж да се бръсне?

Той се изчерви.

— Не. — Извърна поглед и добави: — Малко време съм прекарвал в компанията на мъже. О, вечерял съм с благородници и съм ходил на лов със соколи с тях, взимал съм и уроци по фехтовка с момчета от добри домове. Но… — Изведнъж сякаш се смути.

Лорд Златен стана от стола си до прозореца и заяви:

— Мисля да поразгледам това градче, преди да сме си тръгнали. Ще се поразходя из него. С ваше разрешение, принце.

— Разбира се, лорд Златен. Както желаете.

Шутът излезе. Очаквах и принцът да тръгне с него. Той обаче остана с мен. Гледаше как се бръсна, а когато изплакнах последната пяна от зачервеното си лице, ме попита с напрегнато любопитство:

— Боли, нали?

— Щипе малко. Само ако бързаш, както май правя винаги, и като се порежеш, естествено. — Отрязаната ми заради траура коса стърчеше на туфи. Славея щеше да ми я подстриже гладко, помислих си, но бързо проклех тази мисъл и пригладих косата си с вода.

— Щом изсъхне, пак ще щръкне — изтъкна принцът.

— Зная, ваше височество.

— Мразиш ли ме?

Зададе въпроса толкова небрежно, че ме изкара от равновесие. Оставих кърпата и го погледнах в очите.

— Не. Не ви мразя.

— Защото щях да разбера, ако ме мразеше. Заради вълка ти и всичко.

— Нощни очи.

— Нощни очи. — Повтори името предпазливо. После извърна очи от мен. — Аз така и не научих името на моята котка. — Усетих как сълзите още миг и ще го задавят. Седнах мълчаливо и го изчаках. След малко той си пое дъх. — Аз също не те мразя.

— Хубаво е да го знам — признах и добавих: — Котката ми каза да я убия. — Въпреки че не исках, думите ми прозвучаха като оправдание.

— Знам. Чух я. — Подсмръкна, но бързо се постара да го прикрие с покашляне. — Всъщност те принуди да я убиеш.

— Да — отвърнах унило и опипах превръзката на гърлото си. Принцът се усмихна и усетих, че и моята усмивка се връща на лицето ми.

Следващия въпрос го зададе бързо, все едно е важно да го зададе, толкова важно, че се страхува от отговора:

— Ще останеш ли?

— Къде?

— Ще те виждам ли в замъка? — Седна срещу мен и срещна очите ми с безхитростния поглед на Искрен. — Том Беджърлок. Ще ме учиш ли?

Сенч, старият ми наставник, ме беше помолил и на него бях успял да откажа. Шутът, най-старият ми приятел, ме бе помолил да се върна в Бъкип и му бях отказал. Ако самата кралица ме беше помолила, щях да й кажа „не“. Най-доброто, което успях да постигна с този наследник на Пророците, бе:

— Не знам чак толкова много, за да обучавам. Онова, на което ме научи баща ви, беше тайно, а и той рядко имаше време за уроци.

Предан ме погледна сериозно.

— Има ли някой, който знае повече за Умението от тебе?

— Не, принце. — Не добавих, че ги бях избил всичките. Не бих могъл да кажа защо изведнъж добавих титлата му. Само че нещо в държането му го налагаше.

— Значи си магистър на Умението. Няма кой друг.

— Не. — На това можех да отговоря. Езикът ми се задвижи бързо като мисълта ми. Поех си дълбоко дъх. — Ще ви уча. Но ще бъде, както баща ви учеше мен. Когато мога и каквото мога. И тайно.

Без да каже нищо, той ми подаде ръка над масата. Две неща станаха, когато дланите ни се докоснаха.

— Осезанието и Умението — постави той условието си.

Искрата на Умение припламна между нас.

Моля те.

Молбата, отправена непохватно, изтласкана с Осезание, не с Умение.

— Ще видим — отвърнах на глас. Вече съжалявах. — Може да премислите. Не съм нито добър учител, нито търпелив.

— Но се отнасяш с мен като с човек, не като с „принца“. Все едно, че очакванията ти от един обикновен човек са по-големи, отколкото от принц.

Не отговорих. Загледах го с очакване. Той заговори колебливо, сякаш се срамуваше от отговора.

— За майка ми аз съм син. Но също така, винаги, съм принцът и Пожертвователят за моя народ. А за всички други, винаги, съм принцът. Винаги. Не съм ничий брат. Не съм ничий син. Не съм ничий най-добър приятел. — Засмя се — тих и тъжен смях. — Хората винаги се държат с мен като с „Негово височество“. И винаги между нас има стена. Никой не говори с мен като с… ами, с мен. — Сви рамо и устата му се кривна кисело. — Никой, освен теб не ми е казвал, че съм глупав, дори когато съвсем определено съм бил глупав.

Внезапно разбрах защо толкова бързо се беше поддал на заговора на Петнистите. Да те обичат просто така. Да си нечий приятел, та макар този някой да е котка. Спомних си времето, когато Сенч беше единственият човек на света, готов да ми даде това. Спомних си колко ужасна бе заплахата да изгубя това. Знаех, че всяко момче, принц или просяк, има нужда от това от някого. Но не бях сигурен дали аз съм разумният избор. Сенч? Защо не можеше да избере Сенч? Все още оформях в ума си отговора, когато на вратата се почука.

Отворих. Беше Лоръл. Инстинктивно погледнах над рамото й за лорд Златен. Нямаше го. Тя се намръщи, погледна през рамо, после отново ме погледна в очите.

— Може ли да вляза?

— Разбира се, милейди. Просто помислих, че…

Тя влезе, погледна Предан и на лицето й се изписа облекчение. Усмихна му се и го поздрави с учтивото:

— Добро утро, принце.

— Добро утро, Ловкиньо. — Отговорът му беше официален, но все пак й отговори. Погледнах го и разбрах какво е видяла. Принцът се беше върнал. Лицето му беше мрачно и погледът посърнал — но беше с нас. Не се взираше повече вътрешно към някаква далечина, докъдето никой друг не може да види.

— Хубаво е, че ви виждам така добре възстановен, ваше височество. Дойдох, за да се осведомя кога бихте благоволили да потеглим за Бъкип. Слънцето се вдига и изглежда, че денят ще е ясен, макар и студен.

— С удоволствие предоставям това решение на лорд Златен.

— Великолепно решение, ваше височество. — Огледа се и добави: — Лорд Златен не е ли тук?

— Излезе да се поразходи — отговорих.

Думите ми я стъписаха, все едно е проговорил стол. Веднага разбрах грешката си. В присъствието на принца един прост слуга като мен не можеше да си позволи да говори. Наведох поглед към земята, за да не видят огорчението в очите ми. И пак се заклех да се съсредоточа повечко върху ролята, която трябваше да играя. Нима бях забравил обучението на Сенч?

Тя погледна Предан, но след като той не добави нищо към думите ми, каза:

— А, да.

— Вие, разбира се, сте добре дошли да изчакате тук, докато той се върне, Ловкиньо. — Думите означаваха едно, но тонът — друго. Не бях чувал да се прави толкова добре от времето, когато крал беше Умен.

— Благодаря ви, ваше височество. Но ако позволите, ще се оттегля в стаята си, докато не бъда повикана.

— Както желаете, Ловкиньо. — Вече се беше обърнал към прозореца.

— На вашите услуги, ваше височество. — Тя приклекна в реверанс зад гърба му. Погледите ни се срещнаха, докато излизаше, но не прочетох в очите й нищо. Щом Лоръл излезе, принцът отново се обърна към мен.

— Ето. Виждаш ли какво имам предвид, Том Беджърлок?

— Такъв е дворцовият етикет, принце.

Той ми махна към масата и щом седнах срещу него, каза:

— Ха, етикет! Същата е като всички. „На вашите услуги, ваше височество“. В целите Шест херцогства нямам нито един истински приятел.

Въздъхнах.

— А другарите ви? Приятелите ви?

— Прекалено много „приятели“ имам. И към никого от тях не трябва да проявявам благоразположение, за да не би бащата на друг да се почувства пренебрегнат. И Еда да ми прости, ако се усмихна на някоя девойка. При най-малкия опит да завържа приятелство я измъкват, за да не би вниманието ми да се изтълкува като ухажване. Не. Аз съм сам, Том Беджърлок. Вечно сам. — Въздъхна някак прекалено драматично за младеж.

Проговорих, без да мисля:

— О, горкичкото ми то! — Той вдигна глава и ме погледна ядосано. Отвърнах му с невъзмутим поглед и по лицето му бавно се плъзна усмивка.

— Наистина казано от истински приятел.

Малко след това лорд Златен се върна. С едно завъртане на дългите си пръсти ми показа тръбичка с писмо по птица. В следващия миг тя беше изчезнала в ръкава ми. Разбира се. Беше отишъл да се види със Славея, да види дали сме получили отговор от Бъкип. И бяхме. Сенч несъмнено щеше да е подготвил всичко за връщането ни. В следващия миг очите му се спряха на принца. И да му се стори странно, че заварва наследника на Пророка да седи на масата с мен и да гледа как кърпя ризата си, не го показа с нищо.

Дори трепване в очите му не издаде, че е поздравил първо мен. Цялото му внимание бе съсредоточено върху принца, когато се обърна към него:

— Ваше височество. Ако благоволите, можем да тръгнем по всяко време.

Принцът въздъхна тежко.

— Ще благоволя, лорд Златен.

Лорд Златен се обърна към мен с усмивка, каквато не бях виждал на лицето му от много дни.

— Чу какво каза нашият господар, Том Беджърлок. Поразмърдай се да стегнеш багажа. И спри с това кърпене. Никой не може да каже, че съм стиснат господар, дори и на такъв тъп слуга като теб. Хайде, облечи го това, за да не ни засрамиш всички, докато влизаме в Бъкип. — Подхвърли ми някакъв вързоп. Оказа се риза, много по-здрава от онази в ръцете ми. Е — край на тайния ми джоб.

— Моите най-дълбоки благодарности, лорд Златен — отвърнах, покорно свел глава. — Ще се постарая да пазя тази по-добре от последните три.

— Няма да е зле. Облечи я и изтичай при госпожица Лоръл да я уведомиш, че скоро ще тръгваме. И в конюшнята също — да оседлаят конете. Отбий се и в кухнята и кажи да ни приготвят обяд. Две студени птици и месеник, две бутилки вино и топъл хляб също, подуших, че тъкмо го пекат.

— Както заповядате, господарю.

Докато навличах новата си риза, принцът каза кисело:

— Милорд Златен, за идиот ли ме мислите, че играете цялото това представление? Или такова е желанието на Том Беджърлок?

Проврях припряно главата си през яката да не изпусна изражението на лорд Златен. Но вместо него ме поздрави Шутът. Усмивката му беше повече от ослепителна, когато се люшна в пищен менестрелски поклон пред Предан и несъществуващата шапка се отри в коленете му. Изправи се и ме изгледа победоносно. Бях изумен, но се усетих, че отвръщам на усмивката му.

— Драги ми принце — каза Шутът. — Не е нито по мое желание, нито на Том Беджърлок, а по волята на лорд Сенч. Той държи да се упражняваме, колкото можем, защото на лоши актьори като нас им трябват много репетиции, за да могат да излъжат поне едно-две очи.

— Лорд Сенч. Трябваше да се сетя, че и двамата сте негови хора. — Зарадвах се, че не издаде това, което му бях казал преди малко. Поне на дискретност се учеше. Изгледа Шута недоверчиво, после погледна и мен. — Но кои сте вие? — попита тихо момчето. — Кои сте вие, и двамата?

Без да мислим, двамата с Шута се спогледахме и това вече наистина ядоса принца — разбрах го по червените петна, които избиха на бузите му. Но освен гнева в дъното на очите му си оставаше стаен момчешкият страх, че се е изложил пред мен. Бяхме ли спечелили доверието му с лъжливо представление? Близостта между Шута и мен дали не пречеше на приятелството, което щях да споделя с него? Видях как прямотата му се затваря; виждах ясно как се отдръпва зад стената на сана си. Припряно посегнах над масата и в нарушение на всички благороднически протоколи стиснах ръката му. Оставих искреността да потече през този допир, убеждавах го с Умението също както Искрен някога бе спечелил доверието на майка му.

— Той е приятел, принце. Най-добрият приятел, когото съм имал, и иска да бъде и ваш приятел.

Погледът ми не се откъсна от лицето на принца, докато посягах с другата си ръка към Шута. Миг след това усетих дългите му пръсти в ръката си. Стиснах ги и ръката му се затвори около моята.

— Стига да ме приемете — каза Шутът скромно, — ще ви служа, както служих на баща ви и на дядо ви, ваше височество.