Робин Хоб
Мисията на шута (24)

Глава 24
Сблъсъци

И най-напето значи Джак пред Другия застава и казва му: „Щом си юнак, ела да се оправим. Понеже к’вото съм събрал на този бряг, е мое: червени камъчки, опал, нефрит и шепа лой. Но ако толкова държиш, ела да си ги вземеш. Юмрука ми обаче виж, че знаеш, кат’ те емна…“ Ухилил се доволно Джак, зъбите си показал, ред бели, черни ред, пет кътника и казал: „Ала за всичко взето, знай, ще късам нещо твое. Така като те гледам, май ушите ти са мои“.

Те Другите уши си нямат, но Другият разбрал, че бой го чака як, и взел, че засиял, и в миг в девица се превърнал, гола-голеничка, ухаеща на мед и мляко и чак с цветя накичена.

„Десет подвига на Джак, храбрия юнак“, Подвиг четвърти

Известно време спах, без да сънувам. Бях предостатъчно уморен. Твърде много неща ми се бяха случили и твърде бързо. Спането бе за мен толкова отдих, колкото и спасение от мислите. Но след това сънищата ме завладяха и надвиха. Изкачих стъпалата до кулата на Искрен. Той седеше до прозореца, зареян в Умението. Сърцето ми подскочи от радост, щом го зърнах, но той се обърна към мен и видях, че лицето му е скръбно.

— Ти не научи моя син, Фиц. Ще трябва да взема дъщеря ти заради това. — Копривка и Предан бяха камъчета върху игрално платно и с всяко движение на ръката той сменяше позициите им. — Твой ход е — каза ми. Но преди да съм успял да направя каквото и да било, се появи Джина и прибра в шепата си всички камъчета от плата.

— Ще направя талисман от тях — обеща ми. — Да пази всичките Шест херцогства.

— Скрий го — помолих я, защото бях вълкът, а талисманът беше срещу хищници. Призляваше ми и изпитвах страх само като го погледнех. Беше силен, много по-силен от всички талисмани, които ми беше показвала. Беше магия, оголена до най-основната си форма, очистена от всякакви човешки чувства. Беше магия от по-старо време и място, магия, напълно безразлична към хората. Беше неумолима като Умението. Беше остра като нож и изгаряща като отрова. — Скрий го!

Той не можа да ме чуе. Никога не бе могъл да ме чува. Немиришещия го носеше на врата си и бе отворил широко яката, за да го открие. Единственото, което можех да направя, бе да стоя неподвижно и да го пазя откъм гърба. Дори зад него усещах жестокото му излъчване. Миришеше ми на кръв, неговата и моята. Още усещах бавното, топло изцеждане на кръвта по хълбока ми и силата ми се изцеждаше с нея.

Пазеше ни някакъв мъж, навъсен и със скимтящо псе до него. Зад тях гореше огън, а около него спяха Петнисти. По-натам се виждаше отворът на убежището и тънката резка на зората в небето на хоризонта. Изглеждаше ужасно далече. Лицето на пазача ни беше изкривено, не просто от гняв, а от страх и безсилие. Искаше да ни нарани, но не смееше да ни доближи повече. Това не беше сън. Беше Осезанието и аз бях с очите на Нощни очи, и той беше жив. Приливът на радост, който изпитах, го развесели, но само за миг. Това, че го виждаш, не го прави по-леко и за двама ни. Трябваше да си останеш встрани от това.

— Покрий го това проклето нещо! — изръмжа пазачът.

— Накарай ме де! — предложи Немиришещия. Чух насмешливия отговор на Шута с вълчето ухо. Чух стария му язвително подигравателен тон. Някаква част от мен изпита възторг от сарказма му. Меча му го нямаше, взели му го бяха, но той седеше непокорно изправен, оголил шия, за да се вижда талисманът, от който се изливаше парещо студена магия. Беше застанал между вълка и онези, които искаха да го изтезават.

Нощни очи ми показа зала, каменни стени и пръстен под, пещера навярно. Двамата с Шута бяха в един от ъглите й. Кръв бе засъхнала по смуглото лице на Шута. Беше напукана, напомняше за лошо гледжосано гърне. Нощни очи и Шутът бяха пленници, заловени с жестокост, но запазени живи, Шутът — защото можеше да знае къде е отишъл принцът и как, а вълкът — заради връзката си с мен.

Отгатнали са, че сме свързани?

То си беше очевидно за всички.

Откъм сенките вън се появи котката. Запристъпва сковано към нас. Мустачките й трепкаха, напрегнатият й поглед се впи в Нощни очи. Когато кучето на пазача се обърна да я погледне, тя изсъска и перна с лапа към него. Псето отскочи със скимтене, пазачът се намръщи, но двамата с кучето се отдръпнаха да й направят път. Тя закрачи бавно и вкочанено напред-назад, поглеждаше накриво към Шута и ръмжеше, гърлено и заканително. Опашката й метеше по пода зад нея.

Талисманът я плаши?

Да. Но не за дълго, боя се. Следващата мисъл на вълка ме изненада. Котката е нещастно същество, надупчено с жената като болна сърна, пълна с паразити. Крачи с човешки поглед в очите. Вече дори не се движи като истинска котка.

Котката изведнъж спря и отвори широко уста, сякаш за да поеме миризмата ни. После рязко се обърна и бързо закрачи към изхода.

Не трябваше да идваш. Тя усеща, че си с мен. Тръгна да намери големия мъж. Той е свързан с кон. Талисманът не притеснява дивеча, нито свързаните с него.

Вълчата мисъл прокънтя в ума ми, пълна с презрение към тревопасните твари, но зад нея се долавяше страх. Разсъдих. Талисманът на Шута беше против хищници; логично бе да не притесни мъжа, обвързан с боен кон.

Преди да съм успял да продължа тази мисъл, котката се върна с мъжа. Клекна до него, неописуемо доволна от себе си, и ни изгледа със съвсем не котешки поглед. Едрият мъж също зяпна към нас, не толкова към непокорния Шут, колкото над него и към моя вълк.

— Ето те и теб. Чакахме те — каза той бавно.

Нощни очи отказа да срещне погледа му, но думите на едрия мъж влязоха в ушите му и стигнаха до мен.

— Държим приятелите ти, страхливецо. И тях ли ще предадеш, както предаде Старата кръв? Знам, че си някъде с принца. Не знам как изчезнахте, нито ме интересува. Казвам ти само това: върни го или ще умрат бавно.

Шутът се изправи между него и вълка. Гледаше него, но разбрах, че говори на мен: — Не слушай. Стой далече. Пази го.

Не можех да погледна зад него, но сянката на едрия мъж надвисна, стана изведнъж много по-голяма.

— Твоят талисман от скитницата вещица нищо не значи за мен, лорд Златен.

После хвърчащото тяло на Шута изведнъж се блъсна в моя грохнал вълк и връзката ми с Нощни очи изчезна.

Събудих се стреснат. Скочих, но видях само предутринната сивота и пустия плаж. Чух само крясъка на чайки, закръжили високо горе. В съня се бях свил на кълбо за по-топло, но сега потреперих от нещо, което не беше студ. Бях се облял в пот и едва дишах. Сънят ми беше избягал напълно. Загледах се над морето, сънуваното още беше ярко и живо в ума ми. Не се съмнявах в реалността му. Вдишах, дълго и треперливо. Приливът се надигаше отново, но все още не бе стигнал връхната си точка. Напразно търсех да видя подаващ се над вълните стълб-Умение. Трябваше да изчакам до следобеда, когато водите щяха да се отдръпнат. Не смеех да мисля какво може да се случи с Шута и Нощни очи дотогава. Ако късметът се окажеше на моя страна, отдръпващите се вълни щяха да открият стълба, през който ни бях превел тук, и щях да се върна при тях. Принцът трябваше да се оправя сам тук, докато се върна.

Ако отдръпващата се вода не откриеше стълба… не смеех да мисля какво ще стане тогава. Предпочетох да се съсредоточа върху проблемите, които можех да реша в момента. Да намеря храна и да ям. Да опазя силите си. И да прекъсна влиянието на жената над принца. Обърнах се към спящото още момче, побутнах го грубо с крак и му изръмжах:

— Ставай!

Знаех, че събуждането му няма непременно да прекъсне връзката-Осезание с котката, но щеше да му е по-трудно да се съсредоточи изключително върху нея. Когато бях юноша, часовете ми в сън минаваха в „сънуване“ на ловувания с Нощни очи. Когато бях буден, продължавах да усещам вълка, но не по този непосредствен начин. Предан простена и се превъртя с гръб към мен, вкопчен упорито в своите сънища-Осезание. Наведох се, сграбчих го за яката и го вдигнах.

— Събуди се!

— Остави ме на мира, копеле проклето — изсъска той. Досущ като котка, навел глава и озъбен. Почти очаквах, че ще посегне да ме одраска с нокти. И изведнъж гневът ме заля. Раздрусах го и го блъснах толкова силно, че той едва не падна в жаравата.

— Не ме наричай така — изръмжах. — Никога повече да не си ме нарекъл така!

Той се надигна на пясъка и ме зяпна изумено. Съмнявах се, че някой в живота му изобщо му беше говорил така, за блъскането — да не говорим. Беше ме срам, че аз съм първият. Обърнах му гръб и заговорих през рамо:

— Разпали огъня. Ще ида да видя дали приливът не ни е оставил нещо за ядене, преди да го е покрил пак.

Отдалечих се, без повече да го поглеждам. След три крачки ми се дощя да се върна за ботушите, но се отказах. Все още не биваше да съм близо до него, ядът ми още не беше спаднал, а и гневът ми към Петнистите бе много силен.

Приливът все още не беше стигнал до пясъка на брега. Стъпвах предпазливо по голата скала, като гледах да избягвам острите раковини. Събрах черни миди и водорасли, в които да ги запаря. Намерих един хубав зелен рак, заклещен под скален ръб. Опита се да се защити и ме защипа за пръста. Заболя ме, но го хванах и го пъхнах при мидите. Уловът ме отведе малко по-далече по брега. Сутрешният хлад и събирането на храна малко поохлади яда ми към принца. Напомних си, че Предан го използват неблагоразумни хора. Грозотата на онова, което правеше с него жената, доказваше, че заговорниците нямат никаква етика. Не биваше да виня момчето. Беше млад, но не глупав, нито зъл. Е, може би малко глупав, но не бях ли и аз същият някога?

Докато се връщах при огъня, настъпих четвъртото перо. Щом спрях, за да го вдигна, видях петото, блеснало на слънчевата светлина няма и на десетина крачки. Блестеше с невероятни, зашеметяващи окото цветове, но когато се приближих до него, реших, че е трик на светлината и влагата, защото се оказа плоско и сиво като събратята си.

Принцът не беше при огъня, когато се върнах, макар, че го беше разпалил. Оставих двете пера при трите, които бях намерил през нощта. Огледах се за момчето и видях, че се връща. Явно беше ходил до потока, лицето му беше мокро и косата — измита и пригладена назад. Щом стигна до огъня, постоя малко над мен, докато убия рака и го увия с мидите във водораслите. Разместих горящите дървета и внимателно поставих увитото върху голите въглени. То засъска, а той ме изчака, докато струпам въглени отгоре, и каза спокойно, все едно говореше за времето:

— Имам съобщение за теб. Ако не ме върнеш преди залез-слънце, ще убият и двамата, мъжа и вълка.

С нищо не показах, че съм го чул. Продължих да събирам жарава около храната. Когато най-сетне проговорих, гласът ми беше също толкова студен като неговия.

— Може би. Ако не освободят мъжа и вълка преди обед, аз ще убия теб.

Вдигнах глава, взрях се в него и му показах погледа си на убиец. Той отстъпи назад.

— Но аз съм принцът! — Забелязах колко презира тези думи. Но не можеше да ги върне. Увиснаха треперещи във въздуха помежду ни.

— Това щеше да е важно, ако се държеше като принц — заявих грубо. — Но ти не се държиш така. Ти си инструмент и дори не го осъзнаваш. Нещо повече, инструмент си не само срещу собствената си майка, а и срещу целите Шест херцогства. — Извърнах очи от него, докато изричах онова, което трябваше да изрека. — Ти дори не знаеш, че жената, която боготвориш, не съществува. Не съществува поне като жена. Тя е мъртва, принц Предан. Но когато е умряла, вместо да свърши, е проникнала в ума на своята котка, за да остане да живее там. Тя обитава котката, най-срамното нещо, което може да направи човек от Старата кръв. И е използвала котката, за да те съблазни и подмами с думи за обич. Не знам какви са крайните й намерения, но няма да е добре нито за животното, нито за тебе. И ще струва живота на моите приятели.

Трябваше да се сетя, че тя ще е с него. Трябваше да се сетя, че това е нещо, което няма да позволи да му кажа. Той изсъска като котка и скочи, само тънкият звук ме предупреди миг преди сблъсъка. Наведох се настрани, когато се хвърли към мен, извъртях се, хванах го за гърба на ризата и рязко го дръпнах към себе си. Задържах го в прегръдката си. Той изви глава назад в опит да ме удари в лицето, но успя да ме достигне само отстрани в челюстта. Отдавна го знаех този трик — все пак бе един от любимите ми.

Не беше кой знае каква борба. Той беше в онази дългуреста и крехка фаза на растене, когато костите и мускулите все още не са се напаснали, и се биеше с безразсъдната ярост на младите. Аз отдавна бях свикнал с тялото си, натрупал бях тежест, имах и опит зад гърба, така че той не можеше да направи нищо, освен да мята глава и да рита. Мигновено разбрах, че никой не се е счепквал с него така. Разбира се. Един принц трябва да се обучава да се бие с оръжие, не с юмруци. Нито беше имал братя или баща за по-груба игра. Не знаеше какво да направи, докато го държах така. Опита да отблъсне към мен, да приложи умствения тласък на Осезанието. Както толкова пъти ми го беше правил Бърич, го отклоних и го запратих обратно към него. Усетих стъписването му. В следващия миг той удвои усилията си. Усещах яростта, която го беше обзела. Беше все едно да се боря със самия себе си и знаех, че няма никакви граници на онова, което е готов да направи, за да ме нарани. Безумната му свирепост се ограничаваше единствено от неопитността му. Опита се да събори и двама ни на земята, но го държах достатъчно здраво. Усилията му да се изтръгне от прегръдката ми само я затягаше още повече. Лицето му беше почервеняло. После главата му изведнъж клюмна. Той остана за миг отпуснат и задъхан в ръцете ми, после прошепна примирено:

— Стига. Печелиш.

Пуснах го, очаквах да се свлече на пясъка. Но той грабна ножа ми и го заби в корема ми. Е, такова поне беше намерението му. Токата на оръжейния ми колан отклони острието, то се хлъзна по кожата на колана и продължи покрай тялото ми, раздра ризата. Това разбуди гнева ми отново. Един удар с юмрук отстрани по врата и принцът падна на колене. Изрева от ярост и настръхнах. Свирепият поглед, който ми хвърли, не беше неговият, а някакво ужасно съчетание от котка, момче и жена, чиято цел бе да завладее и двамата. Волята й бе това, което го хвърли в яростен скок към мен.

Опитах се да го спра, но той се биеше като обезумяло същество, дереше с нокти, съскаше и дращеше. Ударих го силно в гърдите — удар, който трябваше поне да го забави, но той се хвърли отново, с удвоена ярост. В този миг разбрах, че го е завладяла напълно и че й е все едно дали го боли. Трябваше да го нараня сериозно, ако исках да го спра, но дори и в този момент не можех да се насиля да го направя. Затова се хвърлих да посрещна атаката му, сграбчих го в ръцете си и го свалих с тежестта си. Паднахме много близо до огъня, но бях отгоре и бях решен да остана така. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго и го държах здраво. Той въртеше бясно глава и се опитваше да ме удари в лицето с чело. Очите, втренчили се в моите, не бяха очите на принца. Тя се пенеше и ме проклинаше. Надигнах го и го натресох в земята. Видях как главата му отскочи. Трябваше да е почти зашеметен, но все пак опита да ме захапе. Усетих прилив на гняв, започващ някъде от толкова дълбоко, че беше извън мен.

— Предан! — изревах. — Спри да се биеш с мен!

Той се отпусна в ръцете ми. Жената-котка се взря в мен побесняла, но бавно се стопи от очите му. Принц Предан ме зяпна, ококорен от ужас. После и това се стопи от очите му. Гледаше ме като мъртвец. Зъбите му бяха в кръв. Собствената му кръв, потекла от носа и по устата. Лежеше съвсем отпуснат. Призля ми. Пуснах го, бавно се изправих и си поех дъх.

— Еда и Ел, милост — помолих се, както рядко съм правил, но боговете едва ли щяха да поправят стореното.

Знаех какво бях направил. Правил го бях и преди, хладнокръвно и целенасочено. Бях приложил Умението, за да впечатам насила в чичо си, принц Славен, да стане изведнъж безпрекословно верен на кралица Кетрикен и на детето, което тя носеше в утробата си. Решил бях това впечатване на Умение да остане постоянно, и то остана, макар ненавременната смърт на принц Славен само няколко месеца по-късно да ми беше попречила да разбера КОЛКО дълго ще остане в сила тази наложена заповед.

Този път бях действал в състояние на гняв, без никаква мисъл за след това. Тази яростна заповед, която му бях дал, се беше впечатала в ума му с цялата сила на Умението. Той не бе решил да спре да се бие с мен. Част от него безспорно все още искаше да ме убие. Обърканият му поглед ми подсказа, че няма представа какво съм му направил. Аз самият нямах всъщност.

— Можеш ли да станеш? — попитах го предпазливо.

— Мога ли да стана? — повтори той въпроса ми някак зловещо. Говореше завалено. Очите му се завъртяха, сякаш търсеше отговор някъде в себе си, после се върнаха към мен.

— Можеш да станеш — повторих боязливо.

И той стана.

Изправи се много колебливо и залитна, все едно съм го пребил до несвяст. Силата на заповедта ми като че ли бе изтласкала от него властта на жената. Но да я заменя със собствената си воля над него не беше победа. Стоеше с леко изгърбени рамене и сякаш се вглеждаше в болката си. След малко вдигна очи към мен.

— Мразя те — каза ми с глас, лишен от омраза.

— Разбираемо — чух се да отвръщам. Изпитвал бях това чувство.

Не можех да го погледна. Вдигнах ножа от пясъка и го прибрах в канията. Принцът залитна към огъня, седна срещу мен. Наблюдавах го скришом. Изтри устата си и погледна накървавената си длан. Прокара език по зъбите си. Страхувах се, че ще изплюе някой, но нямаше счупен. Приличаше на човек, който отчаяно се мъчи да си спомни нещо. Беше унизен и объркан. Загледа се в огъня. Зачудих се за какво мисли.

Известно време седях мълчаливо и изследвах болките, които ми бе причинил. Някои от тях не бяха физически. Едва ли обаче можеше да се сравнят с това, което му бях причинил аз. Не можех да измисля какво да му кажа, затова се заех с храната в огъня. Водораслите, с които я бях увил, бяха изсъхнали и започваха да се овъгляват. Избутах ги от въглените. Мидите се бяха отворили, а месото на рака бе станало от матово бяло. Съвсем достатъчно, реших.

— Яж.

— Не съм гладен — отвърна принцът. И гласът, и погледът му бяха унесени.

— Все едно, яж, докато има ядене. — Прозвуча като груба заповед.

Не знам дали беше от властта ми Умение над него, или заради благоразумието му, но след като взех своя дял, той колебливо взе своя. Донякъде ми напомни за Нощни очи, когато за първи път бе дошъл при мен. Кутрето тогава бе предпазливо и настръхнало, но и достатъчно практично, за да разбере, че се налага да зависи от мен, за да му осигурявам необходимите за оцеляване неща. Навярно принцът разбираше, че без мен не може да се надява да се върне лесно в Бък.

Или навярно заповедта ми Умение бе проникнала толкова дълбоко, че и на съвет от мен бе длъжен да се подчини.

Тишината продължи, докато имаше храна, и още малко след това. Аз я наруших.

— Гледах звездите снощи.

Принцът кимна. След малко отрони с неохота:

— Много далече сме от дома.

— Може да ни се наложи дълго пътуване, без запаси. Знаеш ли как да се оправяш на открито?

Думите ми отново бяха посрещнати с мълчание. Не искаше да говори с мен, но пък аз имах знания, от които се нуждаеше отчаяно. Попита с неохота:

— А онова, през което дойдохме тук? Не може ли да се върнем по същия начин? — Намръщи чело. — Как си научил тази магия? Умението ли беше?

Откърших малък къс от истината и му го дадох.

— Крал Искрен ме научи на Умението. Преди много време. — И преди да е успял да попита нещо друго, заявих: — Ще ида да се кача ей на онези скали. Може да има някое село наблизо. — Ако се наложеше да оставя момчето тук, трябваше да се постарая да го оставя на безопасно място. А ако стълбът-Умение не се появеше от водата, трябваше да се подготвя за дълъг път. В това отношение волята ми беше желязна. Щях да се върна в Бък дори ако се наложеше да пълзя. А стигнех ли веднъж там, щях да изловя до един онези Петнисти и да ги убивам бавно. Обещанието придаде цел на движенията ми. Започнах да навличам чорапите и ботушите. Перата още лежаха на пясъка. Леко перване с пръстите и се плъзнаха нагоре под ръкава ми. След това щях да ги закрепя по-добре. Не исках да ги обсъждам с принца. Предан не каза нищо, но когато станах и тръгнах, ме последва. Спрях при потока, за да се измия и да пия също. Принцът ме погледа, а щом приключих, отиде малко по-нагоре и също пи. Докато се беше навел, затегнах перата на ръката си с ивица от ризата. Продължихме заедно. Мълчанието бе като бреме, което сме понесли и двамата. Усещах, че размисля над онова, което му бях казал за жената. Исках да го поучавам, да го бия с думи, докато не разбере точно какво се опитва да направи жената. Исках да го попитам дали все още е в ума му. Но не отворих уста. Той не беше глупав. Казал му бях истината. Сега трябваше да го оставя да реши какво означава тя за него. Продължихме да вървим.

За мое облекчение не намерихме повече пера по пясъка. Не намерихме почти нищо друго полезно, освен че по брега като че ли имаше предостатъчно останки от съдове. Мяркаха се късове прогнило въже, протрити парчета от корабни греди. Недалече от халка за гребло лежаха останки от скрипец. Вървяхме и вървяхме. Черните скали пред нас ставаха все по-големи, извисиха се над нас, обещаваха добра гледка към околността. Когато ги наближихме, видях, че скалната стена е нашарена с дупки. Ако беше пясъчник, щях да си помисля, че са гнезда на лястовици, но не и в черен камък. Дупките изглеждаха твърде еднакви и разположени на равни интервали, за да са дело на естествени сили. Греещото в тях слънце извличаше сякаш проблясъци от някои от тях. Обзе ме любопитство.

Реалността се оказа по-странна от всичко, което можеше да очаквам. Дупките се оказаха ниши със степенувана големина. Не във всички, но в много имаше по някакъв предмет. Онемели от почуда, двамата с принца закрачихме, за да огледаме най-ниските нива ниши. Разнообразните предмети напомняха за съкровище, оставено от някой обезумял крал. В една ниша имаше покрит със скъпоценни камъчета бокал, в следващата — удивително деликатна порцеланова купа. В една по-голяма имаше нещо, което приличаше на дървен шлем за кон, само дето очите на коня трябваше да са разположени отстрани на главата, вместо отпред. Мрежичка със златни нишки, осеяна с малки сини драгоценни камъчета, бе положена върху камък приблизително с големината на женска глава. Кутийка от лъскаво дърво с резбовани цветя по нея, светилник, изваян от някакъв полупрозрачен зелен камък, метален лист с гравирани по него странни знаци, нежно каменно цвете във ваза… съкровище след съкровище бяха изложени тук.

Обзе ме удивление. Кой можеше да изложи на показ такива богатства на една самотна канара, където вятърът и вълните можеха да ги разпилеят и разрушат? Всеки предмет блестеше като безценно съкровище. Никаква патина не бе затъмнила метала, никаква кора от сол не бе зацапала дървото. На кого бе всичко това и как и защо се бе озовало тук? Загледах се по-натам по брега, но не видях никакъв знак от обитатели. Нямаше стъпки от човешки крака по пясъка — само нашите. Всички тези чудеса бяха оставени без охрана. Изкусен неудържимо, бръкнах с пръст, за да докосна цветето във вазата, но се натъкнах на съпротива. Все едно някакво меко стъкло покриваше отвора на нишата. Обзет от глупаво любопитство, натиснах с длан гъвкавата повърхност. Колкото по-силно натисках, толкова по-неподатлива ставаше невидимата преграда. Успях все пак да пипна цветето с пръст; то се раздвижи и нежен звън едва стигна до ушите ми. Но щеше да е нужен някой по-силен от мен, за да бръкне по-навътре и да хване цветето. Издърпах ръката си и докато тя излизаше от нишата, пръстите ми неприятно запариха. Приличаше на опарване от коприва, само дето не продължи толкова дълго.

— Крадец — каза принцът.

Почувствах се като дете, хванато в пакост.

— Не исках да го взема, исках само да го пипна.

— Естествено — подхвърли той със сарказъм.

— Както кажеш — отвърнах.

Извърнах поглед от разсейващите го съкровища и огледах канарата нагоре. Една от редиците дупки представляваше по-скоро стълба, отколкото ред от ниши. Приближих се до тях, без нищо да казвам на принца. Огледах ги и прецених, че са направени за по-висок човек от мен, но сигурно щях да мога да се справя.

Предан ме гледаше с любопитство, но реших, че не заслужава обяснение. Започнах катеренето. Всяко захващане означаваше малко изпъване, а поставянето на стъпалото изискваше да вдигам крак неприятно високо. Бях някъде на една третина нагоре по фасадата, когато осъзнах колко усилия ще ми коства изкачването догоре. Новите отоци, оставени ми от принца, пулсираха тъпо. Ако бях сам, сигурно щях да сляза долу.

Продължих да се катеря, макар старата рана на гърба ми да крещеше възмутено всеки път, щом стигнех до следващото захващане. Издърпах се по корем през ръба на канарата и полежах така за миг-два, докато си поема дъх. Вятърът тук беше по-силен и по-студен. Бавно се изправих и огледах околностите.

Много вода. Бреговете отвъд точката, на която стоях, бяха скалисти и стръмни. Никакви пясъчни плажове. Зад себе си видях гора. Отвъд платото пред нашия плаж имаше още гора. Намирахме се или на остров, или на полуостров. Не видях никакви признаци за човешко обитаване, никакви кораби в морето, нито дори струйка дим, която да се издига някъде. Наложеше ли се да напуснем своя плаж пеш, трябваше да тръгнем през гората. Тази мисъл ме обезпокои.

Чух някакъв тънък звук. Отидох до ръба на канарата и погледнах надолу. Принц Предан гледаше нагоре и ми викаше нещо, но до ушите ми стигна само интонацията на въпроса, не и самите думи. Махнах му вяло с ръка, отегчен. Ако толкова искаше да разбере какво виждам, да се качи тук сам. Умът ми беше зает с други грижи. Някой беше направил тези ниши и бе събрал тези съкровища. Все трябваше да видя някакъв признак от човешко обитаване някъде. Логиката го налагаше. Най-сетне зърнах нещо, което можеше да е пътека, далече по брега. Водеше към платото и гората. Не изглеждаше добре отъпкана. Можеше да е просто диря от дивеч, но си я запечатах в ума, в случай че се наложи да се осланяме на нея.

След това се загледах над отдръпващата се вода, за да потърся нещо, което може поне смътно да напомня за обработен камък. Нищо все още не беше се оголило, но един район изглеждаше обещаващ. С всяка оттегляща се вълна зървах нещо, което можеше да са няколко черни камъка с прави ръбове. Все още бяха под водата обаче. Надявах се да не е някаква геологична приумица. На пясъка имаше купчина плавей, покрит с водорасли, от който към скалите сочеше наклонен прът. Набелязах си го за ориентир. Не бях сигурен дали отливът ще оголи скалите напълно, но стигнеше ли водата пълния си спад, смятах да ги проуча колкото може.

Най-сетне, с въздишка, легнах отново по корем, смъкнах крака през ръба и заопипвах за опора. Слизането бе още по-неприятно от изкачването, защото трябваше да опипвам слепешком за всяка стъпка. Докато стигна долу, краката ми трепереха от умора. Пропуснах последните две стъпала и скочих на пясъка.

— Е, какво видя? — попита принцът настойчиво.

Оставих го да изчака, докато си поема дъх.

— Вода. Скали. Дървета.

— Някакво селище? Път?

— Няма.

— Тогава какво ще правим? — Каза го ядосано, все едно аз бях виновен за всичко.

Знаех какво щях да направя. Щях да се върна през стълба-Умение дори да се наложеше да се гмуркам под водата. Но му отвърнах:

— Това, което ти казвам, тя го научава. Не е ли така?

Това му отне всякакъв дар слово и той ме зяпна безмълвно. Когато тръгнах по пясъка, ме последва, без да съзнава колко власт ми е отстъпил.

Денят не беше горещ, но газенето в пясък изисква повече усилия от вървенето по твърда земя. Бях уморен от катеренето и улисан в грижи, тъй че не се опитах да започна разговор. Предан първи наруши мълчанието.

— Казваш, че е мъртва — обвини ме той неочаквано. — Това е невъзможно. Щом е мъртва, как ми говори тогава?

Поех си дъх, за да отвърна, издишах го бавно и вдишах отново.

— Ти си Осезаващ. Свързан си с животно. Това е повече от споделянето на мисли, това е споделяне на същество. След време започваш да виждаш през очите на звяра, да преживяваш живота му като свой, да възприемаш света като животното. Не е само…

— Знам всичко това. Все пак съм Петнист — изсумтя той презрително.

— Стара кръв — поправих го рязко. — Кажеш ли ми още веднъж, че си Петнист, ще ти го избия от главата. Не уважавам това, което правят те с магията си. Така. От колко време знаеш, че си Осезаващ? — попитах го внезапно.

— Ами… — Видях как умът му се бори да надмогне заплахата ми. Казал го бях сериозно и той го знаеше. Пое си дъх. — От пет месеца. Откакто ми подариха котката. Почти веднага щом ми дадоха каишката й, усетих…

— Усетил си, че около теб се затваря капан, а си бил твърде глупав, за да го осъзнаеш. Котката са ти я подарили, защото други са знаели, че си Осезаващ, преди ти сам да си го научил. Показвал си признаци за това, без да знаеш, че го правиш. Затова са ти подарили животно, да се свържеш с него. Това не бива да се прави, сериозно. Осезаващите родители не дават просто някое животно на детето си и не казват, ето, това е твоят партньор, докато и двамата сте живи. Не. Обикновено детето бива добре обучено в Осезанието и на последствията от него, преди да се свърже. Обикновено детето прави нещо като издирване, търсене на животно със сходен ум. Когато се направи правилно, е като оженване. Твоето не е направено правилно. Не си бил образован за Осезанието от хора, които те обичат. Група Осезаващи са видели пролука и са се възползвали от нея. Котката не те е избрала. Това само по себе си е лошо. Но не смятам, че на котката дори е било позволено да избере жената. Тя я е откраднала, като коте от майчината бърлога, и е наложила връзката. След това е умряла, но е продължила да живее в котката.

Очите му, черни и ококорени, се взираха в мен. След това леко ги извърна встрани и усетих, че Осезанието действа между двамата.

— Не ти вярвам. Тя твърди, че може да обясни всичко и че ти се опитваш да ме объркаш. — Изрече думите припряно, сякаш искаше да се скрие зад тях.

Погледнах го. Лицето му беше помръкнало от неверие и объркване.

Вдишах бавно, за да овладея яда си.

— Виж, момче. Не знам всички подробности. Но мога да предполагам. Може тя да е знаела, че умира; може би затова е избрала такова безпомощно същество и е наложила връзката. Когато една връзка е неравна, както е била тази, по-силният партньор може да властва над по-слабия. Могла е да властва над котенцето и да влиза и да излиза, да използва котешкото тяло, както й хареса. А когато е умряла, вместо да умре със своето тяло, се е прехвърлила в котешкото.

Спрях. Изчаках Предан да ме погледне и казах тихо:

— Ти си следващият.

— Ти си луд! Тя ме обича!

Поклатих тъжно глава.

— Усещам у нея огромна амбиция. Ще иска отново да си има човешко тяло, не да е котка, не да умре, когато изтекат дните на котката. Иска да си намери някого. Трябва да е някой, който едновременно е Осезаващ и невежа за Осезанието. Защо да не е и някой с високо положение? Защо да не е принц?

По лицето му пробягваха противоречиви чувства. Отчасти разбираше, че говоря истината, и се срамуваше, че е бил подведен. Мъчеше се да не го повярва. Постарах се да смекча думите си, за да не изглежда толкова глупав в собствените си очи.

— Според мен тя те е избрала. Ти изобщо не си имал никакъв избор, както и малкото котенце. Жената-котка е тази, която те е обвързала, не самата котка. И не го е направила от обич към теб повече, отколкото към котката. Не. Някой някъде има много внимателно обмислен план, а ти си просто инструментът за изпълняването му. Инструмент за Петнистите.

— Не ти вярвам! — викна той. — Ти си лъжец!

Виждах как се повдигат крехките му рамене с всеки поет дъх. Почти усещах как само моята заповед-Умение го задържа да не ме нападне отново. Помълчах известно време. Когато прецених, че се е овладял, заговорих много тихо:

— Ти ме нарече копеле, крадец, а сега и лъжец. Един принц би трябвало да внимава какви обиди хвърля, освен ако не си мисли, че самата му титла ще го защити. Тъй че ето ти една обида — и едно предупреждение. Скриеш ли се зад това, че си принц, докато ме замерваш с грозни обиди, ще те нарека страхливец. Следващия път, когато ме обидиш, потеклото ти няма да спре юмрука ми.

Задържах погледа си върху неговия, докато той не извърна очи — кутре, уплашено от вълка. Сниших глас, принудих го да се вслушва внимателно, за да улови думите ми.

— Ти не си глупав, Предан. Знаеш, че не съм лъжец. Тя е мъртва, а теб те използват. Не искаш да е вярно, но това не означава, че не ми вярваш. Сигурно ще продължаваш да се надяваш и да се молиш нещо да се случи и да докаже, че греша. Няма да се случи. — Поех си дъх. — Единственото, което мога да ти предложа точно сега, е, че нищо от това всъщност не е по твоя вина. Някой е трябвало да те предпази от това. Някой е трябвало да те научи за Старата кръв още когато си бил малък.

Нямаше как да призная, нито на него, нито на себе си, че този някой съм тъкмо аз. Същият, който го бе въвел в Осезанието и всичко, което можеше да е то, през сънищата-Умение още когато бе четиригодишен.

Дълго вървяхме, без да си проговорим. Не откъсвах очи от купчината плавей с гирляндите от зелени водорасли. Оставех ли принца тук, не можех да предскажа колко време ще ме няма. Можеше ли да се погрижи сам за себе си? Съкровищата в нишите ме безпокояха. Такова богатство трябваше да принадлежи на някой и този някой можеше да се възмути от натрапник на брега му. Но не можех да го върна със себе си. Щеше да е пречка. Реших, че ако остане да се грижи сам за себе си за малко, това ще му помогне. А ако аз загинех, докато се опитвам да спася Шута и Нощни очи? Какво пък, поне Петнистите нямаше да имат принца.

Стиснах зъби и продължих по пясъка, затаил мрачните си мисли. Бяхме стигнали почти до моя ориентир, когато Предан проговори. Гласът му бе много тих.

— Ти каза, че баща ми те е учил на Умението. Той ли те научи да…

В този момент се спъна в нещо и носът на ботуша му изрови от пясъка златна верижка. Той ахна, наведе се и я вдигна. Беше изкусна направа, нишките бяха тънки като косъмчета. Предан я нави в ръката си — дълга колкото огърлица, изпълнила шепата му. Дръпна още веднъж, за да я доизвади, и от пясъка се показа статуетка. Беше вързана за верижката все едно да се носи на шията. Дълга беше колкото кутрето му. Металът бе изрисуван с ярки цветове.

Представляваше фигура на жена. Зяпнахме изящното лице. Художникът й беше дал черни очи и бе оставил тъмното злато да блести за цвета на кожата й. Косата й бе боядисана черна, увенчана със син орнамент. Надиплената дреха оголваше едната й гръд. Под полите надничаха боси стъпала от тъмно злато.

— Красива е — промълвих. Принцът не отвърна.

Беше погълнат от нея. Обърна статуетката в ръката си и огледа волно падащата по гърба коса.

— Не знам от какво е направено това. Не тежи почти нищо.

Вдигнахме глави едновременно. Може би беше нашето предупреждение-Осезание за поява на друго живо същество, но не мисля. Уловил бях във въздуха миризмата на нещо неописуемо мръсно. Но още докато извръщах глава, за да потърся източника на вонята, бях почти убеден, че е сладко ухание. Почти.

Някои неща човек не забравя никога. Коварното проникване на чужди пипала в мозъка ти е едно от тях. Ужасът ме сгърчи и затръшнах всички стени-Умение около ума си с рефлекс, който мислех, че съм забравил. Наградата ми бе, че усетих пълната нетърпимост на вонята му, докато се обръщах. И видях наистина кошмарно създание.

Беше на ръст колкото мен, но това бе само частта от тялото му, която стоеше изправена. Не можех да реша дали ми напомня за влечуго, или за морски бозайник. Плоските очи на камбала отпред на лицето му изглеждаха неестествено. Мозъчната издутина на черепа беше някак ненормално голяма. Долната му челюст беше зейнала, устата можеше да глътне цял заек наведнъж. Ленив рибешки език се показа за миг от нея. Щом го зяпнахме, съществото прибра езика в зейналата си паст и я затръшна.

За мой ужас онемелият от изумление принц се усмихна на създанието като обезумял. Залитна и пристъпи към него. Хванах го за рамото и го стиснах силно. Забих палец в плътта му и се опитах да събудя връзката-Умение, която му бях вложил, без да вдигам преградите си.

— Ела с мен — казах тихо, но твърдо. Дръпнах го към себе си и макар да не ми се подчини с охота, поне не се възпротиви.

Съществото се извиси още повече. Торбичките плът по гърлото му се издуха, когато се изправи на крайниците си — плавници. Изведнъж разпери ветрилообразните си длани, големи и широки. Нокти като гръбнаци на моруна се изпънаха от краищата на пръстите. След това съществото заговори, като хриптеше и бълваше сричките. Изопачените думи ме биеха като порой от камъчета, запокитени срещу мен:

— Не дойдохте по пътеката. Как дойдохте тук?

— Дойдохме през…

— Замълчи! — извиках на принца и го разтърсих грубо. Заотстъпвах, дърпах момчето със себе си, но съществото изгърби чудовищното си тяло на пясъка над нас. Откъде се бе появило? Заозъртах се в паника, от страх да не видя още такива същества, но беше само то. Изведнъж залитна напред и огромното му тяло се озова между платото и нас. Заотстъпвах към водата. Бездруго исках да стигна там — там бе единственият възможен изход, който можех да си представя. Молех се дано отливът да е оголил стълба-Умение.

— Трябва да го пуснеш! — изрева към нас съществото. — Това, което океанът изхвърля на брега на съкровищата, трябва завинаги да остане тук. Пусни това, което си намерил.

Принцът отвори шепата си, но верижката се заплете в отпуснатите му пръсти и статуетката увисна от ръката му като кукла на конци.

— Пусни го! — повтори създанието още по-настойчиво.

Реших, че времето за увъртания е свършило. Измъкнах непохватно меча си с лявата ръка, защото се боях да пусна принца.

— Стой назад! — изръмжах предупредително. Стъпалата ми застъргаха в раковините по неравните камъни. За миг рискувах да погледна през рамо. Успях да видя ръбатите скали, но едва се показваха над водата. Съществото изтълкува озъртането ми погрешно.

— Вашият кораб ви е оставил тук! Там няма нищо, освен океан. Пусни съкровището. — Думите излязоха на съсък, ужасно изнервящо. Устните му бяха тънки като на гущер, но зъбите, които оголи, бяха многобройни и остри. — Съкровищата на този бряг не са за човеци! Това, което морето донася тук, е изгубено за човеците! Не сте достойни за него.

Под краката ми изхрущяха водорасли. Принцът се подхлъзна пред мен и едва не падна. Задържах го за рамото и го изправих отново. Още три стъпки и нагазих във вода.

— Не можете да отплувате далече! — изсъска съществото. — Брегът ще вземе костите ви!

Смътно долових лъха на страх, който създанието отправи към нас. Умът на принца беше беззащитен и той изведнъж нададе вик, изпълнен с безумен ужас.

— Не искам да се удавя! — проплака той. — Моля те, не искам да се удавя!

Обърна се към мен, очите му бяха облещени. Не го помислих за страхливец. Много добре знаех какво е чужд ум да натрапи паника в незащитените ти мисли.

— Предан. Трябва да ми се довериш. Довери ми се.

— Не мога! — изрева той и му повярвах. Беше разкъсан между нас, моята заповед-Умение да се подчинява се бореше с коварните вълни на страх, с които го заливаше съществото. Стиснах го още по-здраво и го задърпах след себе си. Водата вече бе до коленете ни. Всяка нова вълна ни дръпваше навътре. Изригващото ужас същество не се поколеба да ни последва. Несъмнено в морето щеше да се чувства повече на мястото си. За миг отново хвърлих поглед през рамо. Стълбът-Умение беше близо. Изпитах онова смътно объркване, което черният камък на паметта винаги будеше в мен. Беше странно, че сам се гмуркам в хаоса с надежда за спасение.

— Дай ми съкровището! — изсъска съществото и по върховете на ноктите му изведнъж блеснаха капки зелена отрова. Надигна ги заплашително към нас.

С едно движение прибрах меча в ножницата, обгърнах Предан с лявата си ръка и се хвърлих по гръб във водата заедно с него. Чудовището скочи след нас и за миг ми се стори, че зърнах проблясък на разбиране в нечовешките му очи, но беше късно. Паднахме в студената морска вода и пръстите ми зашариха и намериха наклонената повърхност на падналия стълб.

Излязохме в почти горещ следобед. Предан се изтръгна от ръката ми и се просна на покрита с каменни плочи улица сред вълната солена вода, която ни придружи. „Лошо“. Знаех, че това можеше да се случи, но бях твърде залисан с бягството от чудовището на брега, за да го преценя. На всяка стена на камък-Умение има всечена руна, показваща къде ще те пренесе тази стена. Чудесна система, стига човек да знае какво значат руните. Изведнъж осъзнах колко много бях рискувал. Ами ако тази колона се бе оказала заровена под камък или разбита на парчета? Не смеех и да си помисля какво можеше да стане тогава с нас. Разтреперан, огледах чуждия пейзаж. Стояхме сред обрулените от вятъра развалини на изоставен град на Праотците. Изглеждаше ми смътно познат и се зачудих дали не е същият, в който ме бе прехвърлил веднъж друг подобен стълб. Но нямаше време за проучване или догадки. Всичко бе не както трябва. Първоначалният ми план бе да се върна сам през стълба и да връхлетя с изненада, за да помогна на приятелите си. Но не можех да оставя Предан замаян и сам тук повече, отколкото на онзи враждебен бряг. Трябваше да го взема със себе си.

— Трябва да се върнем — казах на принца. — Трябва да се върнем в Бък точно както дойдохме.

— Не ми харесва това. — Гласът му трепереше и инстинктивно разбрах, че не говори за съществото на пясъчния бряг. Преминаването през камъка бе мъчително изпитание за един необучен ум. Славен беше използвал стълбовете безразсъдно за прехвърляне на своята котерия в Умението, без много да го интересува колко от тях може да полудеят. Не исках да злоупотребя така безскрупулно със своя принц. Само че нямах друг избор, нито време.

— Знам — отвърнах. — Но трябва да идем веднага, преди приливът да се е усилил. — Той ме зяпна неразбиращо. Претеглих наум това да запазя разсъдъка му срещу възможността онази жена да научи повече чрез него. После отхвърлих това притеснение. Трябваше да разбере, поне малко, иначе щях да изляза от стълба с един олигавен идиот. — Трябва да се върнем до стълба на брега. Знаем, че има стена, която ще ни пренесе в Бък. Трябва да открием коя е.

Момчето понечи да повърне. Сви се на каменните плочи, притиснало длани в слепоочията си.

— Не мога — проплака.

Сърцето ми се късаше.

— С чакане няма да стане по-добре. Ще те държа плътно до себе си, колкото мога. Но трябва да тръгнем веднага, принце.

— Онова нещо може да ни чака! — проплака той отчаяно, но мисля, че се боеше повече от преминаването, отколкото от дебнещи чудовища.

Наведох се над него, прегърнах го и макар да се съпротивляваше като обезумял, го повлякох назад в стълба с мен.

Никога не бях прибягвал до стълб два пъти в такава бърза последователност. Не бях подготвен за рязкото усещане за топлина. Щом излязохме, неволно всмуках през носа си топла морска вода. Надигнах се, като задържах главата на Предан над водата. Водата около стълба кипеше от зноя в него. И принцът беше прав — чух откъм брега изненадано ръмжене. Не едно, а цели четири чудовища се бяха събрали там. Щом ни видяха, се втурнаха изгърбени по пясъка и във водата. Нямах време да мисля, да оглеждам или избирам. Принцът се полюшваше отпуснат в ръцете ми. Притиснах го до себе си и с огромен риск спуснах стените си Умение с надеждата да опазя ума му непокътнат. Прииждащата вълна ме събори на колене, плеснах назад с ръка към парещата повърхност на стълба и той ме засмука.

Този път преходът ми се стори непоносим. Кълна се, че усетих някаква странна миризма, смътно позната и в същото време — отблъскваща. Предан. Предан, принце. Наследнико на трона на Пророка. Обгърнах разпадащите му се мисли в своите и го наричах с всяко име, за което можех да се сетя.

И в един миг той се отзова. Познавам те. Само това долових от него, но после той се вкопчи в себе си и в мен. Странна пасивност имаше във връзката ни и когато най-сетне бяхме изхвърлени на зелената трева под снишилото се небе, се зачудих дали умът на принца е оцелял в това наше бягство от брега на съкровищата.