Робин Хоб
Мисията на шута (15)

Глава 15
Гейлтон

Още от времето на Петнистия принц изтезанията на Осезаващи са били приети за нещо съвсем обикновено в Шестте херцогства, също като принудителния труд за неплатени дългове или бичуването за крадене. Това си беше част от нормалния порядък на света и не подлежеше на оспорване. През годините след Войната на Алените кораби беше естествено чистката да започне не на шега. Прочистването на Бък бе освободило земята от пиратите на Алените кораби и Претопените, които те бяха създали. Честните хорица се надяваха да изчистят напълно Шестте херцогства от зловредни поквари. Някои обаче може би бяха твърде усърдни и наказваха без достатъчно доказателства. За известно време обвиненията, че човек е Осезаващ, бяха достатъчни, за да накарат всекиго, виновен или не, да трепери от страх за живота си.

Самоназовалите се с прозвището Петнистите се възползваха от този климат на подозрение и насилие. Без да разкриват самите себе си, те публично изобличаваха добре известни фигури, обсебени от Осезанието, но никога не се изказваха против преследването на своите по-уязвими ближни. Това бе първият опит от страна на Осезаващите като група да придобият някакво политическо влияние. И все пак не беше усилието на застрашени хора да се защитят срещу несправедливо преследване, а подмолната тактика на двулична фракция, решена да се домогне до власт с всякакви достъпни средства. Верността помежду им не беше по-голяма, отколкото сред глутница псета.

„Политиката на Петнистия кабал“, Делвин

Бясното ми препускане до салджийския пристан се оказа без особена полза. Салът си беше там, вързан за кея, и така щял да си остане, увери ме капитанът, докато не пристигнел очакваният товар от два фургона сол. Лорд Златен и Лоръл също пристигнаха, не много след мен, честно казано, но капитанът остана непреклонен. Лорд Златен му предложи внушителна кесия, за да тръгне без фургоните, но капитанът поклати глава с усмивка.

— Парите ви мога да взема само веднъж, колкото и хубаво да дрънкат, и мога да ги похарча само веднъж. Чакам фургоните по нареждане на лейди Бресинга. Нейните пари идват при мен всяка седмица и не бих рискувал по какъвто и да било начин да си навлека недоволството й. Ще се наложи да почакате, добри сър, моля за извинение.

Лорд Златен не беше много доволен от това, но нищо не можеше да се направи. Каза ми да остана при сала с конете, а самият той се запъти към пристанищния хан, където можеше да си поръча халба ейл за утеха, докато чака. Свързано беше с поддържането на ролите ни, тъй че не изпитвах негодувание. Повторих си го няколко пъти. Ако Лоръл не беше с нас, той може би щеше да измисли начин да убием времето заедно, без да компрометираме ролите си. Бях очаквал дружеско пътуване с него и време, в което да не се налага да поддържаме фасадата на господар и слуга, но се примирих с необходимостта. Все пак съжалението ми вероятно се бе изписало на лицето ми, защото Лоръл тръгна с мен, докато разхождах конете по равното край кея.

— Тревожи ли те нещо? — попита ме.

Погледнах я е известна изненада от съчувствието в гласа й.

— Просто ми липсва един стар приятел — отвърнах честно.

— Разбирам — каза тя и след като не предложих нищо повече по темата, подхвърли: — Имаш добър господар. Не ти се ядоса, когато го надви в надбягването. Не са малко господарите, които все ще измислят начин да те накарат да съжаляваш, че си ги победил.

Думите й ме изненадаха, не като Том Беджърлок, а като Фиц. Никога не ми беше хрумвало, че Шутът може да негодува заради една честно спечелена надпревара. Явно не се бях вместил добре в ролята си.

— Права си. Но победата беше колкото моя, толкова и негова. Той е избрал кобилата, а в началото не бях особено впечатлен от нея. Но тя е бърза и показа дух, какъвто не подозирах че има. Мисля, че ще мога да направя от нея добро конче.

Лоръл огледа критично черната кобила.

— Изглежда ми добра. Какво те накара да се усъмниш в нея?

— О. — Потърсих отговор, който да не прозвучи като от устата на Осезаващ. — Струва ми се, че й липсва готовност. Някои коне искат да те зарадват. Твоят Белогривец е такъв, Малта също. На моята черна това май й липсва. Но като се опознаем, може и да се харесаме.

— Моята черна? Така ли се казва?

Свих рамене и се усмихнах.

— Още не съм й дал име, но да, май така ще я нарека: Моя черна.

Тя ми хвърли кос поглед.

— Е, по-добре е от Къпинка или Боровинка.

Усмихнах се.

— Разбирам какво имаш предвид. Е, може тепърва да покаже кое име й приляга най-добре, но засега си е Моя черна.

Известно време повървяхме мълчаливо. Тя непрекъснато поглеждаше към пътищата, водещи към кея.

— Ще ми се тези фургони да дойдат най-после. Не ги виждам дори.

— Е, земята тук е хълмиста. Може всеки момент да се изкачат на някое било и да ги видим.

— Дано. Иска ми се да продължим. Надявах се да стигнем в Гейлтон, преди съвсем да се е стъмнило. За да мога да огледам.

— За птиците на кралицата — подхвърлих.

— Да. — Изгледа ме продължително. След това, убедила се сякаш, че разбирам дискретността й, сподели откровено: — Кралица Кетрикен ме увери, че на теб и на лорд Златен може да се вярва. Че не се налага да крия нищо от вас.

Наведох глава.

— Доверието на кралицата е висока чест за мен.

— Защо?

— Защо ли? — Изненадах се. — Ами, такова доверие от толкова високопоставена дама към човек като мен…

— Невероятно. Особено след като си дошъл в замъка само преди няколко дни. — Погледна ме в очите.

Кетрикен добре беше избрала доверената си дама. Все пак обаче самата й проницателност можеше да се окаже заплаха за мен. Облизах устни, премислях отговора си. Малка част от истината, реших. Истината е най-лесното за поддържане в по-сетнешни разговори.

— Познавам кралица Кетрикен отпреди време. Служих й по няколко дискретни повода по време на Войната на Алените кораби.

— В такъв случай си дошъл в Бъкип по-скоро заради нея, отколкото за лорд Златен?

— Мисля, че ще е най-честно да кажа, че дойдох заради себе си.

Последва мълчание. Отведохме конете до реката и ги оставихме да пият. Моя черна не прояви страх от водата, даже нагази навътре. Зачудих се как ли ще реагира при качването на сала. Ако решеше да ми създаде неприятности, прехвърлянето щеше да е доста неприятно за мен. Топнах кърпата си в студената вода и си избърсах лицето.

— Смяташ ли, че принцът просто е избягал?

Зяпнах я изненадано. Тази жена беше откровена. Гледаше ме право в очите. Огледах се — да се уверя, че никой не може да ни чуе.

— Не знам — отвърнах също така откровено. — Подозирам, че може да е бил подмамен, а не отвлечен насила. Но определено мисля, че други са замесени в заминаването му. — Прехапах език и се укорих, че съм прекалено открит. Как можех да подкрепя това мнение? Като разкрия, че съм Осезаващ? По-добре беше да слушам, вместо да говоря.

— Тоест и че може да ни се противопоставят, че искаме да го върнем.

— Възможно е.

— Защо смяташ, че са го подмамили?

— О, не знам. — Отговорите ми започваха да звучат уклончиво и го разбирах.

Тя ме погледна в очите.

— Добре. Аз също мисля, че е подмамен, а не отвлечен. Допускам, че онези, които са го подмамили, не одобряват плана на кралицата да го ожени за нарческата от Външните острови. — Извърна очи и добави: — Аз също.

Тези думи ме стъписаха. Това беше първият намек, че верността й към кралицата не е безусловна. Цялото старо обучение на Сенч изплува в ума ми и се опитах да разбера колко дълбоко е разногласието. Възможно ли беше тя да има нещо общо с изчезването на принца?

— Не съм сигурен дали аз самият го одобрявам — отвърнах; подканвах я да каже нещо повече.

— Принцът е твърде млад, за да бъде вречен на която и да било — заяви открито Лоръл. — Не съм убедена, че Външните острови са най-добрите ни съюзници, да не говорим колко дълго ще останат верни. Как биха могли? Те не са нищо повече от градове-държави, разпръснати по крайбрежието на една сурова земя. Там няма владетел с истинска власт и те непрекъснато враждуват помежду си. Всякакъв съюз, който сключим с тях, по-скоро ще ни въвлече в дребните им войни, отколкото да ни облагодетелства в търговията.

Бях изумен. Явно беше мислила много над проблема, и то в дълбочина, каквато нямаше и да допусна за една ловкиня.

— Ти какво би предпочела тогава?

— Ако решението беше мое — но знам много добре, че не е — щях да го задържа в резерв, докато не разбера със сигурност какво става не само на Външните острови, но и на юг също така, в Халкида, Бинград и земите отвъд тях. Разправят за война там и за други страхотии. Казват, че били виждали дракони. Не че вярвам на всичко, което чувам, но дракони наистина дойдоха в Шестте херцогства по време на Войната на Алените кораби. Твърде често съм чувала такива приказки, за да ги отхвърля с лека ръка. Може би ги привлича войната и жертвите, която тя им предлага.

За да я осветля в това отношение, щяха да са ми нужни часове. Затова само попитах:

— Тогава би ли оженила нашия принц за някоя халкидска благородничка или дъщеря на търговец от Бинград?

— Може би ще е най-добре да си вземе съпруга в Шестте херцогства. Някои роптаят, че кралицата ни е чуждоземка и че второ поколение кралица отвън няма да е добре.

— А ти съгласна ли си с това?

Тя ме изгледа.

— Май забрави, че съм Майстор-ловкинята на кралицата. По-добре чужденка като нея, отколкото благородничките на Фароу, при които трябваше да служа навремето.

Разговорът ни замря. Отведохме конете от реката и ги пуснахме да пасат. Аз също бях огладнял. Сякаш прочела мислите ми, тя измъкна две ябълки.

— Винаги си нося храна — каза, докато ми подаваше едната. — Някои хора, за които съм ловувала, мислят повече за удобството на конете и кучетата си, отколкото за ловците си.

Реших да не защитавам лорд Златен от подобно обвинение. Най-добре бе Шутът сам да реши как иска да се представи. Благодарих й и захапах ябълката. Беше едновременно тръпчива и сладка. Моя черна изведнъж вдигна глава.

Да си я разделим? — предложих й.

Тя ми мръдна с уши пренебрежително и продължи да пасе.

Няколко дена без мен и вече започва да ухажва коне.

Трябваше да се сетя. Вълкът използва Осезанието открито, с което стресна и мен, и трите коня.

— Нощни очи! — възкликнах изненадано. Огледах се.

— Моля?

— Моя… Кучето ми. Вървяло е след мен от къщи.

Лоръл ме погледна, все едно съм полудял.

— Кучето ти? Къде е?

За мой късмет вълкът тъкмо излизаше от дърветата. Дишаше задъхано. Тръгна право към брега, за да пие. Лоръл го зяпна.

— Това е вълк.

— Наистина прилича много на вълк — съгласих се. Плеснах с ръце и подсвирнах. — Нощни очи. Ела тук!

Пия, идиот такъв. Жаден съм. Сигурно и ти щеше да си жаден, ако беше тичал дотук, вместо да яздиш кон. — Не — заяви твърдо Лоръл. — Това не е куче, което прилича на вълк. Това е вълк.

— Взех го и го опитомих, когато беше съвсем малък. — Нощни очи продължаваше да лочи. — Много добър приятел ми е.

— Лейди Бресинга сигурно няма да се зарадва много на вълк в дома си.

Нощни очи изведнъж вдигна глава, озърна се, и без да погледне към мен, тръгна към гората. Нощес, обеща ми за довиждане.

Дотогава ще съм отвъд реката.

И аз. Повярвай ми. Нощес.

Моя черна гледаше след него. Изцвили неспокойно. Извърнах очи към Лоръл. Гледаше ме с любопитство.

— Явно съм сгрешил. Това наистина е вълк. Много прилича на кучето ми обаче.

Накара ме да изглеждам като идиот.

Не е трудно.

— Много странно поведение за вълк — отбеляза Лоръл. Все още гледаше след него. — От години не бях виждала вълк по тези места.

Предложих на Моя черна огризката от ябълката и в отговор получих лепкава зелена слюнка по дланта. Мълчанието ми се стори най-добрият избор.

— Беджърлок! Ловкиньо! — повика ни откъм пътя лорд Златен. С голямо облекчение поведох конете към него.

Лоръл ни последва, като ахна тихо от възхищение. Погледнах я през рамо изненадан. Очите й се бяха впили в господаря ми, но на питащия ми поглед ми кривна устни в лека усмивка. Отново погледнах към него.

Забелязал това, той само дето не замръзна в поза. Твърде добре познавах Шута, за да ме излъже небрежната суетност на лорд Златен. Знаеше как си играе вятърът откъм реката със златните му кичури. Беше избрал добре цветовете на облеклото си, синьо и бяло, а елегантните му дрехи бяха скроени така, че да подчертават изящната му фигура. Приличаше на същество, сътворено от слънце и небе. И макар че носеше храна, увита в бяла ленена кърпа, и стомна, все пак успяваше да изглежда елегантно аристократичен.

— Донесох ти храна и пиене, за да не се изкусиш да изоставиш конете — каза той и ми подаде вързопа и запотената стомна. После очите му пробягаха към Лоръл и той я удостои с одобрителна усмивка. — Ако на Ловкинята й допада, за мен ще е удоволствие да я поканя на вечеря, докато чакаме проклетите фургони.

Мимолетният поглед, който ми хвърли Лоръл, беше многозначителен. Молеше за извинение, че ме изоставя, макар да беше сигурна, че разбирам колко рядка възможност е това за нея, за да я пропусне.

— И за мен ще е удоволствие, лорд Златен — отвърна тя, свела скромно очи. Поех юздите на Белогривец, преди да се е сетила да ме помоли. Лорд Златен й подаде ръка като на дама. След леко колебание тя положи потъмнелите си от слънцето пръсти върху светлосиния му ръкав. Той веднага покри дланта й с дългите си изящни пръсти. Преди да са се отдалечили и на три крачки, вече бяха потънали в разговор за птици, ловни сезони и пера.

Затворих устата си, която съвсем лекичко беше зяпнала. Реалността отново се намести около мен. Лорд Златен, осъзнах изведнъж, бе точно толкова завършена и реална личност, колкото и Шутът някога. Шутът беше безцветен малък особняк, присмехулник с остър език, който будеше или безусловна обич, или отвращение и страх у онези, които го познаваха. Аз бях между малцината, които се бяха сприятелили със смешника на крал Умен, и бях ценил приятелството му и най-искрената връзка, която можеше да съществува между две момчета. Тези, които се бояха от язвителните му и бодливи шеги и се отвращаваха от бледата му кожа и безцветните очи, бяха огромното мнозинство сред хората в замъка. Но точно в този момент една интелигентна и, трябва да призная, много привлекателна жена, бе избрала близостта на лорд Златен пред моята.

— Всеки с вкуса си — измърморих на Белогривец, който се беше загледал след господарката си с лека тъга.

Какво има в кърпата?

Знаех си, че не си се отдалечил много. Момент.

Оставих конете да пасат, отидох при храстите в края на гората и разгънах кърпата върху един голям, обрасъл с мъх камък. Отпуших стомната. Беше пълна със сладък сайдер. В кърпата пък имаше два големи месеника.

Единият е за мен.

Нощни очи не излезе изцяло от храстите. Подхвърлих му единия месеник и моментално отхапах от своя. Беше още горещ и месото и мазнината бяха кафяви и вкусни. Едно от хубавите неща с Осезанието е, че човек може да поддържа разговор, докато яде, без да се задави. Тъй. Как ме намери и защо? — попитах.

Намерих те точно както намирам всяка досадна бълха. Защо? Какво друго да направя? Не може да си очаквал, че ще остана в Бъкип. С котка? Моля те. Не стига, че още вониш на онова същество. Това не мога да го изтърпя.

Хеп ще се безпокои за теб, като открие, че те няма.

Може би, но се съмнявам. Беше много възбуден, че идва пак в Бъкип. Защо е толкова възбуждащо за едно момче, не знам. Там няма нищо, освен шум и прах, никакъв сериозен дивеч и твърде много човешки същества, струпани на едно място.

Значи си тръгнал след мен само за да си спестиш тази досада. Няма нищо общо с притесненията ти за мен или с това, че ти липсвам?

Щом двамата с Немиришещия ловувате, значи трябва да ловувам с вас. Съвсем логично. Хеп е добро момче, но не е най-добрият ловец. По-добре да остане на безопасно в града.

Но ние сме на коне, приятелю, а ти не си толкова пъргав като някога, нито имаш издръжливостта на млад вълк. По-добре да се върнеш в Бъкип и да наглеждаш момчето.

Или може би просто да изкопаеш една дупка тук и да ме погребеш.

— Какво? — Горчивината му изтръгна думата от устата ми. Задавих се със сайдера.

Малки братко, не се дръж с мен все едно, че вече съм мъртъв или умирам. Ако гледаш така на мен, бих предпочел наистина да съм умрял. Отнемаш днес от живота ми, като постоянно се страхуваш, че утрето ще ми донесе смъртта. Страховете ти ме сграбчват студени и ми отнемат цялото удоволствие от топлината на деня.

И вълкът — не го беше правил от дълго време — смъкна всички прегради помежду ни. Изведнъж осъзнах какво съм крил досега от самия себе си. Доскорошното мълчание между нас не беше дело само на Нощни очи. Наполовина беше мое, моето отдръпване от него, от страх, че неговата смърт може да се окаже непоносимо болезнена за мен. Аз бях този, който го бе отпратил надалече. Аз бях този, който таеше мислите си от него. Но толкова мои чувства бяха проникнали през стената, че го бях наранил с тях. Бях се оказал на ръба да го изоставя. Моето бавно отдръпване от него бе примирението ми пред тленността му. Наистина, от деня, в който го бях изтръгнал от смъртта, не бях гледал на него като на съвсем живо същество.

Почувствах се нищожен и дребен. Не беше нужно да му казвам, че изпитвам срам. Осезанието създава връзка, която прави много обяснения излишни. Извинението си изрекох на глас.

— Хеп наистина е достатъчно голям, за да се погрижи сам за себе си. Отсега нататък двамата сме един с друг, каквото и да предстои.

Усетих съгласието му. Тъй. Какво сме тръгнали да ловим?

Едно момче и една котка. Принц Предан.

Аха. Момчето и котката от твоя сън. Е, поне ще ги познаем, когато ги намерим. Беше малко смущаващ този негов бърз скок на мисълта и това, че така лесно разбра какво ме беше затруднявало. Бяхме споделяли мисли с тях двамата, и то неведнъж. Изтласках безпокойството от ума си.

Но как ще прехвърлиш реката? И как ще догонваш конете ни?

Това да не те безпокои, малки братко. И не ме издавай със зяпането си.

Усетих, че го забавлява да ме кара да се чудя, и престанах да го разпитвам. Довърших яденето си и подпрях гръб на балвана, който ми беше трапезата. Беше попил топлината на деня. Малко бях спал напоследък и усетих как клепачите ми натежават.

Хайде, дремни. Аз ще пазя конете вместо теб.

Благодаря. Такова облекчение беше да затворя очи и да приема съня без притеснение. Моят вълк щеше да бди над мен. Дълбоката връзка между нас отново потече безпрепятствено. Донесе ми повече мир от пълния корем и светлината на слънцето.

 

 

Идват.

Отворих очи. Конете си пасяха кротко, но сенките им се бяха издължили по ливадата. Лорд Златен и Лоръл стояха в края на полето. С неохота се надигнах. Гърбът ми се беше схванал от позата, но все пак щях с удоволствие да предпочета да заспя отново. По-късно, обещах си. Видях товарните фургони да се приближават към кея.

Белогривец и Малта веднага се отзоваха на подсвирването ми. Моя черна не щя, но след като й хванах юздите, кротна и тръгна след мен, все едно изобщо не е намисляла нещо друго. Поведох ги към идващите фургони. Забелязах сиви вълчи крака под един от фургоните и извърнах очи настрани.

Салът беше голям, от груби талпи, вързан за двата бряга с дебело въже. Конски впрягове го теглеха насам и натам, но имаше и салджии, които го насочваха с дълги пръти. Натовариха първо фургоните на лейди Бресинга, а след това пътниците и конете им. Аз се качих последен. Моя черна се заинати и накрая май се качи повече заради компанията, отколкото от моите подканяния. Салът се отдели от кея и бавно запълзя към отсрещния бряг. Реката гъргореше и пляскаше около нас.

Когато стигнахме северния бряг на Бък, се беше стъмнило съвсем. Първи слязохме от сала, но след това изчакахме да разтоварят и фургоните. Лорд Златен реши, вместо да пренощуваме в хана да последваме фургоните до имението на лейди Бресинга в Гейлтон. Коларите знаеха пътя наизуст. Запалиха фенери, окачиха ги на страниците и ние поехме след тях.

Луната грееше пълна. Следвахме ги на разстояние, но прахта от фургоните все пак застиваше във въздуха и лепнеше по кожата ми. Бях много по-уморен, отколкото очаквах. Болката в гърба ми беше най-остра около старата рана от стрелата. Изведнъж много ми се дощя да си поговоря кротко с Шута, да се върна по някакъв начин към онзи здрав младеж, който бях някога. Но си напомних, че и Фиц, и Шута вече ги няма. Ние бяхме лорд Златен и слугата му Том Беджърлок. Колкото по-скоро си набиех това в ума, толкова по-добре щеше да е и за двама ни. Лоръл и лорд Златен си бъбреха тихичко. Вниманието му я ласкаеше и тя не се и опитваше да прикрие удоволствието си. Не ме изключваха, но все пак щях да се чувствам неудобно да се намеся.

Най-сетне стигнахме в Гейлтон. Бяхме прехвърлили няколко каменисти хълма и бяхме прекосили обраслите с дъб долини между тях и когато излязохме на билото на поредния заоблен хълм, ни поздравиха мигащите светлинки на малко градче долу.

Гейлтон бе разположен на малкия приток на Бък Еленов рог. Реката не беше плавателна, затова повечето стоки стигаха до Гейлтон по суша. Еленов рог осигуряваше вода за добитъка и градините и риба за хората. Имението на Бресинга се намираше на малко възвишение над градчето. В тъмното бе невъзможно да се види цялата големина на къщата, но разстоянията между осветените от пламъците на свещи прозорци ме убедиха, че сградата е внушителна. Фургоните влязоха през портата на дълга каменна стена и ние минахме след тях, без да ни спрат. Коларите спряха в двора и мъже с факли притичаха да ги посрещнат. Забелязах, че няма лаещи кучета, и това ми се стори странно. Лорд Златен ни поведе с Лоръл към главния вход на самото имение. Още преди да сме слезли от конете, вратата се отвори широко и се изсипаха слуги.

Очакваха ни. Беше ни изпреварил пратеник на сутрешния сал. Лейди Бресинга се появи лично, за да ни поздрави с добре дошли. Слугите отведоха конете ни и взеха багажа ни, а аз последвах лорд Златен и кралската Ловкиня в просторното преддверие на имението Бресинга. Внушителната къща бе построена от дъб и речен камък. Дебели греди и масивни каменни стени завладяваха погледа и смаляваха хората, изпълнили големия салон.

Лорд Златен беше в центъра на вниманието. Лейди Бресинга го държеше за ръката за добре дошъл. Беше ниска и пълничка и го гледаше одобрително, докато бърбореше. Усмивката й беше набръчкала ъгълчетата на очите й и горната й устна се беше изпънала силно над зъбите й. Дългуресто то момче, което стоеше до нея, най-вероятно беше Любезен Бресинга. Беше по-висок от Хеп, но на същата възраст, черната му коса беше вчесана назад, с добре очертан алаброс. Изгледа ме мимоходом, някак странно, и вниманието му отново се върна на майка му и моя господар. Лека тръпка полази по кожата ми. Осезанието. Някой тук беше от Старата кръв и го прикриваше със съзнателно усилие. Излъчих предупредително към Нощни очи: Сниши се. Потвърждението му беше по-неуловимо и от мириса на нощни цветя пред изгрев, но все пак забелязах как лейди Бресинга леко извърна глава, доловила сякаш далечен звук. Много рано беше, за да съм сигурен, но почувствах, че съмненията ни със Сенч са съвсем оправдани.

Ловкинята на кралицата също си имаше кръг от ухажващи я обожатели. Майстор-ловецът на Бресинга беше застанал вече до лакътя й, говореше й как още като стане сутринта, той с удоволствие ще й покаже най-добрите височини за лов на диви птици. Помощниците му стояха почтително до него. По-късно той щеше да придружи Лоръл за късната вечеря с лейди Бресинга и лорд Златен.

В разгара на цялата суматоха около посрещането ни не ми обърнаха почти никакво внимание. Стоях отстрани като всеки добър слуга и очаквах поредната заповед. По някое време към мен припряно се доближи една слугиня.

— Ще ви покажа стаите, които сме приготвили за лорд Златен, за да можете да ги подредите по вкуса му. Ще иска ли баня тази вечер?

— Несъмнено — отвърнах на младата жена и тръгнах след нея. — И лека храна в покоите му. Понякога го обзема апетит късно през нощта. — Беше измислица от моя страна, за да се погрижа да не остана гладен. Очакваше се първо да се погрижа за удобството на господаря си, а чак след това — за своето.

Неочакваната визита на лорд Златен ни беше издействала великолепна стая, голяма колкото цялата ми къща. В самия й център господстваше пищно легло, отрупано с пухени дюшеци и дебели възглавници. Огромни букети рози изпълваха стаята със сладостен аромат, а цяла гора от восъчни свещи й придаваше и светлина, и деликатен мирис. Стаята бе с изглед към реката и над долината, но за нощта кепенците на прозорците бяха спуснати. Отворих един „за въздух“ и уверих слугинята, че мога сам да разопаковам вещите на господаря си, а тя междувременно да се погрижи за водата за банята му. Към покоите на лорд Златен се отваряше малко преддверие, предназначено за мен. Беше тясно, но много по-добре обзаведено от всички слугински стаи, които бях виждал.

Разопаковането на дрехите на лорд Златен ми отне повече време, отколкото бях очаквал. Бях изненадан колко много е успял да побере в дисагите си. Не само дрехи и ботуши, но и накити, парфюми, шалове, гребени и четки извираха от здраво натъпканите торби. Подредих всичко по най-добрия начин, който можех да си представя. Опитах се да си припомня Чарим, личния спътник и слуга на принц Искрен, и след като влязох в кожата му, изведнъж видях всичко, което беше правил, в съвсем друга перспектива. Милият Чарим винаги беше налице, винаги зает с някоя задача, свързана с комфорта и удобството на Искрен. Ненатрапчив, но винаги готов да се притече по заповед на своя господар. Опитах се да помисля какво щеше да направи той на мое място.

Запалих огън в камината, та на господаря ми да му е уютно след банята. Обърнах постелките на леглото на лорд Златен и изпънах нощницата му върху ленения чаршаф. Ухилих се самодоволно и се оттеглих в стаичката си, зачуден как ли ще реагира Шутът на всичко това.

Бях очаквал собственият ми багаж да е по-лесен за разопаковане и подреждане, докато не извадих вързопа от шивача. Развързах връвта и дрехите се надигнаха от него като разцъфващ цвят. Шутът не беше изпълнил обещанието на лорд Златен да ме държи скромно облечен. Дрехите бяха от най-добро качество, никога не бях носил такива. Имаше комплект в слугинско синьо, по-добре скроени от това, което носех сега, и от много по-фин плат. Двете снежнобели ленени ризи бяха много по-изящни от онова, което носеха повечето слуги. Имаше жакет в тъмносиньо, с черен клин до коленете, със сиво везмо по него, и още един, в тъмнозелено. Вдигнах зеления жакет пред себе си да се огледам. Пешовете стигаха почти до коленете ми — беше по-дълъг, отколкото бях свикнал, и с пищна жълта бродерия. Жълти панталони. Поклатих глава. Широк кожен колан. Златният фазан на лорд Златен беше извезан на гърдите. Погледнах се в огледалото и завъртях очи. Шутът наистина беше прекалил малко. Грижливо окачих дрехите в дрешника. Без съмнение лорд Златен скоро щеше да намери повод да ме накара да ги облека.

Едва бях приключил с разопаковането, когато чух стъпки в коридора. Почукване на вратата ме извести, че ваната за лорд Златен е пристигнала. Мъкнеха я две момчета, последвани от други трима, понесли ведра с гореща и студена вода. Очакваше се аз да ги смеся, за да постигна предпочитаната от лорд Златен топлина. После дойде още един младеж, с поднос с благоуханни масла, от които господарят ми да може да си избере, и още един с цял наръч кърпи. Дойдоха и двама мъже, понесли изрисувани паравани, които трябваше да пазят лорда от течение, докато се наслаждава на къпането си. Никога не съм бил особено схватлив за социалните ситуации, но колкото и да ми бяха мътни, започнах да осъзнавам високото светско положение на моя господар. Такова щедро посрещане се полагаше най-вероятно за височайши дворцови особи, а не за някой безимотен благородник, със съмнителен произход. Популярността му в двора очевидно надвишаваше първоначалната ми представа за нея. Смути ме това, че не я бях схванал от самото начало. Но бързо и безпогрешно осъзнах причината за това.

Аз знаех кой е той. Знаех миналото му или поне много повече, отколкото който и да било от обожателите му. За мен той не беше екзотичният и приказно богат благородник от някоя далечна джамайлийска фамилия. За мен той беше Шутът, въвлечен в поредната си заплетена игра, и аз все още очаквах всеки момент да спре жонглирането и да остави всичките си хвърчащи илюзии да се разсипят по земята. Но такъв миг на откровение изобщо не предстоеше. Лорд Златен беше реален, толкова реален, колкото беше някога Шутът за мен. За миг останах замръзнал, стъписан от тази разбулваща се истина. Лорд Златен беше толкова реален, колкото и Шутът. А следователно и някогашният Шут също бе толкова реален, колкото сегашният лорд Златен.

Кой тогава беше този човек, когото бях познавал през почти целия си живот?

Намек за присъствие, по-скоро мирис, отколкото мисъл, ме привлече към прозореца. Погледнах, не към реката, а долу в храстите под прозореца. Умът на Нощни очи леко се отърка в моя, подканяше ме да контролирам връзката си на Осезание. Две тъмни очи погледнаха нагоре и се взряха в моите. Котка, потвърди деликатният му допир, преди дори да съм помислил да го попитам. Вони на котешка пикня по ъглите на конюшнята и под храстите зад нея. Котешки изпражнения, заровени в лехите с рози. Котки навсякъде.

Повече от една? Котката на Предан е подарък от това семейство. Може би ги предпочитат като ловни животни.

Това е сигурно. Миризмата е натрапчива. Призлява ми от нея. Нямах голямо желание да срещна такова чудо очи в очи. Единственото, което знам за котките, го научих този следобед, когато Хеп предложи да се сприятеля с една. Само си показах носа през вратата и онази оранжева фурия излетя срещу мен, само нокти и слюнка.

Не знам повече за тях от теб. Бърич не държеше котки в конюшнята.

Той е по-разумен, отколкото си давахме сметка с теб.

Зад мен тихо се отвори и затвори врата. Обърнах се светкавично, но се оказа само лорд Златен — един от малцината на този свят, които можеха да ме изненадат. Спомних си бързо ролята си и му се поклоних.

— Господарю, погрижих се за нещата ви. Банята ви очаква.

— Много добре, Беджърлок. А, да, нощният въздух освежава. Гледката приятна ли е?

— Великолепна, сър. С широка панорама над речната долина. А нощта е чудесна, с почти пълна луна, която ще накара повечето вълци да вият.

— Нима? — Той бързо отиде до прозореца и погледна надолу към Нощни очи. Усмивката, която огря лицето му, бе искрена. Вдиша дълбоко и доволно, сякаш се наслаждаваше на въздуха. — Хубава нощ, наистина. Безспорно много нощни същества ще излязат на лов. Дано и нашият лов утре да тръгне така добре като техния на лунна светлина. Жалко е, наистина, че трябва да отложа лова чак до утре. Поканен съм на късна вечеря с лейди Бресинга и сина й Любезен. Но те ме извиниха за малко, за да се поосвежа. Ти, разбира се, ще ме придружиш на вечерята.

— Разбира се, господарю — отвърнах със свито сърце. Всъщност се бях надявал да се измъкна през отворения прозорец и да поразузнавам малко с Нощни очи.

Няма нищо, което да не мога да свърша по-добре сам. Ще подуша и ще пообиколя навън. Ти гледай да свършиш същото вътре. Колкото по-скоро привършим с мисията, толкова по-скоро си тръгваме за вкъщи.

Вярно е — съгласих се, но се зачудих защо така се сви сърцето ми при тази мисъл. Нима не исках да оставя Бъкип и да продължа стария си живот колкото се може по-скоро? Или започваше да ми харесва ролята на слуга на едно богато конте? — запитах се със сарказъм.

Свалих жакета на лорд Златен и смъкнах ботушите му — толкова често бях гледал разсеяно как го прави Чарим. Изчетках жакета и го окачих, след това грижливо почистих ботушите от прахта и ги сложих до вратата. Когато Лорд Златен ми протегна китките си, развързах дантелените маншети на ризата му и свалих лъскавите бижута от ръцете му. Той се отпусна тежко в стола си и каза:

— Ще облека синия жакет. И ленената риза с тънкото синьо райе. Тъмносин клин, мисля, и високите обувки със сребърна верижка. Приготви ми всичко това. После излей ведрата, Беджърлок, и бъди щедър с розовото масло. След това опъни параваните и ме остави сам да поразмишлявам. А, можеш да вземеш малко вода в стаята си и да я използваш. На вечеря ще искам да ми мирише на храната, не на теб зад гърба ми. И се облечи в тъмносиньо. А, и още нещо. Сложи си и това, но те съветвам да го държиш покрито, освен ако не ти потрябва сериозно.

Извади от джоба си талисмана на Джина, пусна го и той се нави в протегнатата ми ръка.

Всичко това беше изречено с неподправено ведро настроение. Лорд Златен беше човек, доволен от себе си, и очакваше с нетърпение приятна задушевна беседа на трапеза с изискани ястия. Изпълних каквото ми бе наредено, след което с благодарност се оттеглих в стаята си с вода за миене и малко масло с ябълково ухание. Скоро след това чух лорд Златен да пляска доволно в голямата вана и да си тананика някаква непозната мелодия. Моето къпане бе доста по-скромно, но все пак добре дошло. Побързах, понеже знаех, че скоро пак ще потърсят услугите ми.

Облякох с усилие жакета — беше доста впит и едва се намери място да скрия навития на руло комплект инструменти, дадени ми от Сенч, да не говорим за малкия нож, който реших, че няма да е зле да взема. Не можех да нося меч на официална вечеря, но не ми се искаше да съм съвсем без оръжие. Потайният досег на вълка към Осезанието ме бе заразил с предпазливост. Закопчах колана, който стягаше жакета, и прибрах косата си във воинска опашка. Част от маслото с мирис на ябълка успя да убеди косата ми да прилепне по-плътно. Осъзнах, че от известно време не чувам пляскане, и изтичах в стаята на лорд Златен.

— Лорд Златен, нуждаете ли се от помощта ми?

— Едва ли. — В провлечения саркастичен тон на Златен се прокрадна сянка от Шута. Той се появи иззад паравана напълно облечен, оправяше пищната дантела по маншетите си. Лека усмивка на доволство, че ме е изненадал, играеше на устните му. После усмивката изведнъж изчезна и той просто ме зяпна мълчаливо. След това очите му светнаха, той пристъпи към мен и на лицето му се изписа задоволство. — Точно както се надявах. О, Фиц, винаги съм си представял как, ако имам възможност, бих могъл да те покажа на света в целия ти чар. И ето те!

Това, че използва името ми, бе също толкова смайващо, колкото и начинът, по който ме стисна за раменете и ме обърна към огромното огледало. В първия миг видях само отражението на лицето му над рамото ми, засияло от гордост и задоволство. После изместих погледа си и се взрях в мъж, когото едва можех да позная.

Указанията му към шивача трябваше да са били изрични до съвършенство. Жакетът лепнеше на раменете и гърдите ми. Бялото на ризата се показваше при яката и ръкавите. Синьото на жакета бе синьото на Бък, моя фамилен цвят, и макар да го носех като слуга, кройката на жакета не беше като за слуга, а по-скоро за войник. Кройката караше раменете ми да изглеждат по-широки и коремът ми — по-плосък. Бялото на ризата контрастираше с тъмната ми кожа, очи и коса. Зяпнах смаян лицето си. Грубите белези по него си бяха отишли с младостта. Имах бръчки по челото и започваха да се оформят и около очите, и тези бръчки някак смаляваха суровостта на дългия белег през лицето. Отдавна се бях примирил с изкривяването на счупения ми нос. Белият кичур в косата ми беше по-забележим с прибраната ми назад във воинска опашка коса. Мъжът, който ме гледаше от огледалото, ми напомняше по някакъв начин за Искрен, но още повече — за портрета на краля-претендент Рицарин, който все още висеше окачен в залата на Бъкип.

— Приличам на баща си — казах тихо. Тази мисъл едновременно ме зарадва и притесни.

— Само ако някой търси приликата — отвърна Шутът. — Само някой, който знае достатъчно, за да се взре зад белезите ти, би видял в тебе Пророка. Най-вече приличаш на себе си, приятелю, но повече от преди. Приличаш на онзи Фицрицарин, който си бил винаги, но когото мъдростта и лукавството на Сенч са държали скрит. Никога ли не си се чудил как са скроени дрехите ти, просто и почти грубо, за да приличаш повече на коняр и войник, отколкото на незаконен син на принц? Госпожа Чевръстка, шивачката, винаги мислеше, че поръчките идват от Умен. Дори когато й позволяваха да се отдаде на своята страст към труфила и моди, то беше само за онези, които привличат внимание към себе си и нейните шивашки умения, но не и за тебе. Но това, Фиц, е точно както съм те виждал винаги. И както ти самият не си се виждал никога.

Погледнах се отново в огледалото. Мисля, че съм честен, като казвам, че никога не съм бил суетен. Отне ми малко време, за да приема, че макар да бях натрупал години, промяната бе по-скоро в зрялост, отколкото към развала.

— Не изглеждам чак толкова зле — съгласих се.

Шутът се усмихна още по-широко.

— Ах, приятелю, бил съм по места, където жените ще се бият с ножове заради теб. — Вдигна изящната си ръка и се потърка замислено по брадичката. — Но ето, че вече се опасявам да не би фантазията ми да е успяла прекалено добре. Няма да минеш незабелязан, уверявам те. Но пък може да е за добро. Пофлиртувай малко с кухненските слугини и… казва ли ти някой какво ще ти кажат те?

Завъртях очи на подигравката му. Погледът му засече моя в огледалото.

— Нищо по-изящно от нас двамата не е присъствало на трапезата в тази зала — реши най-сетне въодушевено. Стисна ме за рамото, изпъна рамене и изведнъж отново се превърна в лорд Златен.

— Беджърлок. Вратата. Очакват ни.

Скочих да се подчиня на господаря си. Тези няколко мига с Шута по някакъв начин бяха възстановили търпимостта ми към новата ни игра. Дори усетих, че интересът ми към цялата шарада се е подгрял. Ако принц Предан беше тук, в Гейлтон, а подозирах, че е тук, щяхме да го намерим, преди да е изтекла нощта. Лорд Златен мина пред мен през вратата. Последвах го на две стъпки зад него и вляво.