Робин Хоб
Мисията на шута (7)

Глава 7
Сърце на вълк

Едно от основните недоразумения, свързани с Осезанието, е, че то е власт, дадена на човешко същество, за да бъде наложена над звяр. В почти всички поучителни приказки за Осезанието историята включва някой злодей, който използва силата си над животни или птици, за да навреди на човешките си съседи. В много от тези истории справедливата съдба на злия магьосник е в това, че слугите му животни се вдигат срещу него и го принизяват до своето ниво, като по този начин го разкриват пред онези, на които е навредил.

Реалността е, че магията Осезание е толкова територия на животните, колкото и на хората. Не всички хора проявяват способността да създадат особена връзка с животно, което е сърцевината на Осезанието. Нито пък всяко животно притежава пълната пригодност за такава връзка. От съществата, които я имат, още по-малък е броят на тези, които желаят такава връзка с човек. За да се оформи връзката, тя трябва да е взаимна и равнопоставена между партньорите. Сред семействата на Осезаващите, когато малкото дете порасне, го изпращат на нещо като търсене на животно за спътник. Детето обаче не тръгва да си избере пригоден за това звяр и след това да го подчини на волята си. По-скоро надеждата е, че младият човек, ще се натъкне на същество със сходен ум, все едно дали е диво или питомно, което се интересува от създаването на връзка-Осезание. Казано просто, за да се създаде връзка-Осезание, животното трябва да е толкова надарено, колкото и човекът. Макар един Осезаващ да може да достигне някакво ниво на общуване с почти всяко животно, няма да се оформи никаква връзка, освен ако животното не притежава сходен талант и склонност.

И все пак, както при всяко взаимоотношение, и тук съществува възможност за злоупотреба. Също както един съпруг може да бие жена си, или жената да унизява душата на мъжа, така и един човек може да наложи господството си над своя партньор в Осезанието. Може би най-обичайната форма на това е когато един Осезаващ човек избере за партньор животно, когато то е още прекалено младо, за да осъзнае величината на своето жизнено решение. Редки са случаите, в които животните принизяват или господстват над своите партньори във връзка, но са известни и такива. Казват, че широко разпространената сред Старата кръв балада за Грейсън Скитника е произлязла от историята на един мъж, който бил толкова глупав, че се обвързал с див гъсок и преживял целия си живот, мигрирайки според сезона като птицата.

„Приказки за Старата кръв“, Беджърлок

На третия ден от гостуването на Шута утрото дойде много ярко и много рано. Той се беше събудил преди мен и дори брендито от предната нощ да му се беше отразило, не го издаваше с нищо. Денят вече обещаваше да е горещ, затова беше разпалил кухненския огън съвсем малък, само колкото да стигне, за да кипне котлето с кашата. Излязох навън, пуснах пилците и отведох понито и кобилата на Шута на един открит склон към морето. Понито го пуснах, но Малта оставих вързана. Тя ме погледна с укор, но започна да пасе тучната трева, все едно точно за това беше си мечтала. Постоях малко, загледан към затихналото море. Под ярката утринна светлина приличаше на кован синкав метал. Лекият бриз разроши косата ми. Все едно някой изрече думите на глас и ги повторих:

— Време за промяна.

Променящо време, отекна в отговор мисълта на вълка. Не беше съвсем същото, но почувствах, че сякаш е по-вярно. Протегнах се, разкърших рамене и оставих на лекия вятър да издуха главоболието ми. Разтворих дланите си и ги зяпнах. Бяха длани на селяк, загрубели и мазолести, потъмнели от слънце и пръст. Почесах четината по лицето си: не си бях правил труда да се бръсна от много дни. Дрехите ми бяха чисти и удобни, но също като ръцете ми бяха захабени от ежедневната работа и кърпени освен това. Всичко, което допреди миг ми изглеждаше удобно, изведнъж ми заприлича на камуфлаж, на костюм, надянат, за да ме предпази в мирните години на отдих. Изведнъж закопнях да се откъсна от живота си и да стана ако не Фиц, какъвто бях, то Фиц, какъвто можех да бъда; стига да не бях умрял за света. Прониза ме странен трепет. Изведнъж си спомних за едно лятно утро от детството ми, когато бях гледал как една пеперуда с гърч разкъсва пашкула, за да излети. Дали и тя бе изпитвала същото, все едно полупрозрачният покой, който я беше загръщал и пазил, изведнъж се е оказал твърде тесен, за да го понесе повече?

Поех си дълбоко дъх и го задържах, след това бавно издишах. Очаквах това внезапно обзело ме недоволство да се разсее заедно с дъха, и то почти се разсея. Но не съвсем. Променящо време, беше казал вълкът.

— Тъй. В какво се променяме тогава?

Ти ли? Не знам. Знам само, че се променяш, и понякога това ме плаши. Колкото до мен, промяната е по-проста. Аз остарявам.

Погледнах го.

— Аз също.

Не. Ти не. Ти трупаш години, но не остаряваш така, както остарявам аз. Това е истина и двамата я знаем.

Нямаше смисъл да го отричам.

— Тогава? — предизвиках го, за да прикрия безпокойството си.

Тогава се приближаваме до момент на решение. И трябва да е нещо, което ние ще решим, не нещо, което ще оставим да ни се случи. Мисля, че трябва да разкажеш на Шута за времето, което преживяхме сред Старата кръв. Не защото той ще реши или може да реши вместо нас, а защото и двамата мислим по-добре, когато споделяме мисли с него.

Вълчата мисъл бе подредена грижливо, почти свръхчовешко съждение от онази моя част, която тичаше на четири крака. Изведнъж се смъкнах на колене до него и го прегърнах през врата. Уплашен от нещо, което не смеех да назова, го притиснах силно до себе си, сякаш можех да го притегля в гръдта си и да го задържа там завинаги. Той го изтърпя за миг, после наведе глава и се издърпа от мен. Скочи назад и спря, разтърси се, за да оправи разрошената си козина, след което зарея очи над морската шир, сякаш оглеждаше нов ловен терен. Поех си дъх й проговорих:

— Добре. Ще му разкажа. Довечера.

Той ме погледна през рамо, навел муцуна и изпънал уши напред. Очите му светеха. Старата дяволитост бе затанцувала в тях. Зная, че ще го направиш, малки братко. Не се бой.

След това, напук на вълчата си старост, подскочи изящно, профуча покрай мен и се превърна в сива резка, която се стопи сред трънливите храсти и туфи трева на полегатия склон. Очите ми не можеха да го намерят, толкова хитър беше, но сърцето ми замина с него, както винаги. Сърцето ми, казах си, винаги ще може да го намери, винаги ще намери място, където пак да се докоснем и слеем. Отпратих мисълта след него, но той не й отвърна.

Върнах се при къщата. Събрах яйцата от курника и ги внесох вътре. Шутът ги постави в пепелта до жаравата, докато аз сваря чая. Изнесохме храната навън, в синьото утро, и закусихме, седнали на верандата. Вятърът от морето не стигаше до малката ми долчинка. Листата на дърветата висяха отпуснати. Само кокошките кудкудякаха и ровеха из прашния двор. Не бях усетил колко се е проточило мълчанието ми, докато Шутът не го наруши.

— Приятно е тук — подхвърли той и махна с лъжицата си към околните дървета. — Потокът, гората, крайбрежните скали. Мога да разбера защо го предпочиташ пред Бъкип.

Винаги беше успявал да преобърне мислите ми с главата надолу.

— Не съм сигурен, че го предпочитам — отвърнах предпазливо. — Изобщо не съм мислил да ги сравнявам и след това да избера къде да живея. Първия път, когато прекарах една зима тук, беше, защото ни хвана лоша буря и докато си търсехме подслон, намерихме един стар коларски път. Той ни отведе до една изоставена къщурка — тази — и влязохме. — Свих рамене. — Оттогава просто сме тук.

Той кривна глава към мен.

— Значи от целия широк свят, от който да избереш, изобщо не си избирал. Просто един ден си спрял да скиташ.

— Май да. — За малко щях да затая следващите думи, които дойдоха на устните ми, защото ми се сториха без никаква връзка с темата. — Фордж е малко по-надолу по пътя.

— И това ли те привлече тук?

— Не мисля. Но отидох там, да погледна руините и да си спомня. Сега никой не живее там. Обикновено хората щяха да претършуват руините на такова място. Не и Фордж.

— Твърде много лоши спомени са свързани с него — потвърди Шутът. — Фордж беше само началото, но хората го помнят най-добре и той даде името на последвалото прочистване. Чудя се колко ли хора бяха Претопени^[1] всичко?

Потръпнах притеснено и станах да прибера празното блюдо на Шута. Макар и след толкова време, все още не обичах да си спомням за онези дни. Алените кораби бяха нападали бреговете ни години наред и грабеха богатствата ни. Но едва когато започнаха да отвличат и хора от нашия народ, се надигнахме с пълна ярост срещу тях. Започнали бяха това зло във Фордж, отвличаха селяци и ги връщаха на близките им като бездушни чудовища. Някога задачата ми беше да проследявам и убивам Претопени; една от многото ми тайни, противни мисии като кралски убиец. Но това беше преди години, казах си. Онзи Фиц вече не съществуваше.

— Отдавна беше това — напомних на Шута. — Вече е свършило и приключило.

— Така казват някои. Други не са съгласни. Някои все още са се вкопчили в омразата си към външноостровитяните и твърдят, че дори драконите, които изпратихме срещу тях, са били прекалено милостиви. Други, разбира се, казват, че трябва да оставим онази война зад гърба си, след като Шестте херцогства и Външните острови винаги са преминавали от война към търговия. На път за насам чух в една кръчма да говорят, че кралица Кетрикен иска да купи мир и търговски съюз с външноостровитяните. Казаха, че ще ожени принц Предан за нарческа от Външните острови, да циментира договорното обвързване, което предлага.

— Нарческа?

Той вдигна вежда.

— Нещо като принцеса, струва ми се. Най-малкото — дъщеря на някой могъщ благородник.

— Аха. Тъй. — Постарах се да не издавам колко ме обезпокои тази новина. — Няма да е за първи път дипломацията да се подсигури по този начин. Помисли си как Кетрикен стана жена на Искрен. Намерението на този брак бе да утвърди съюза ни с Планинското кралство. Но с времето се оказа, че е много повече от това.

— Вярно е — съгласи се Шутът, но неутралният му тон ме накара да се замисля.

Взех купите и ги отнесох вътре да ги измия. Зачудих се как ли се чувства Предан от това, че ще го използват като разменна стока за осигуряването на мир, но бързо изтласках тази мисъл от ума си. Кетрикен щеше да го е възпитала в етиката на планинците, да вярва, че владетелят винаги трябва да е слуга на своя народ. Предан щеше да е… ами, предан, казах си. Несъмнено щеше да го приеме без възражения, както Кетрикен бе приела уговорения й брак с Искрен. Забелязах, че ведрото с вода вече е почти празно. Шутът винаги беше много усърден в миенето и почистването си, използваше три пъти повече вода от всеки, когото съм познавал. Взех ведрата и излязох навън.

— Ще отида за вода.

Той скочи пъргаво от стола си.

— Ще дойда с теб.

Тъй че ме последва надолу по пъстрата сянка на пътеката до потока и вирчето, което бях изкопал и обградил с камъни, за да мога по-лесно да пълня ведрата. Изми си ръцете и пи от студената бистра вода. Когато се изправи, изведнъж се заозърта.

— Къде е Нощни очи?

Изправих се с двете пълни ведра.

— О, той обича да обикаля сам понякога. Той…

Изведнъж ме прониза болка. Пуснах пълните ведра и се стиснах за гърлото, преди да разбера, че мъчението не идва от самия мен. Погледът на Шута срещна моя; златната му кожа беше мъртвешки пребледняла. Мисля, че беше усетил сянка на собствения ми страх. Пресегнах се за Нощни очи, намерих го и затичах.

Тичах, без да следвам пътека през гората, храстите ме дърпаха, опитваха се да спрат стремглавия ми бяг. Газех през тях, без да мисля за дрехите и драскотините. Вълкът не можеше да диша; учестеният дъх на собственото ми тяло бе като подигравка с мъчителното му пъшкане. Мъчех се да не допусна паниката му да се превърне в моя. Извадих ножа си, докато тичах, готов за всякакъв враг, който можеше да го е нападнал. Но когато изригнах от дърветата на сечището близо до вира на бобрите, го видях да подскача сам на брега. Дращеше с едната си лапа в устата си; челюстите му бяха разтворени широко. Половината от една голяма риба лежеше на каменистия бряг до него. Той отстъпваше на кръгове, тръскаше свирепо глава и се мъчеше да извади онова, което го беше задавило.

Хвърлих се на колене до него.

— Не се бори с мен! — замолих го, но не мисля, че можеше да ме послуша. Нажежена до червено паника пронизваше мислите му. Опитах се да го прегърна през шията и да го спра, но той се дръпна. Тръскаше бясно глава, но не можеше да изкара рибата от гърлото си. Хвърлих се върху него и го съборих на земята. Паднах върху ребрата му и с това, без да съм го мислил, спасих живота му. Натискът на тялото ми върху гърдите му избута запушилата гърлото му риба нагоре. Без да мисля за зъбите му, бръкнах в устата му и я изтръгнах. Захвърлих я настрана и се вдигнах от него. Той се олюля и се изправи. Чувствах, че нямам сили да стана.

— Да се задавиш с риба! — възкликнах разтреперан. — Трябваше да се сетя! Да те науча да не гълташ толкова лакомо.

Поех си дълбоко дъх, неописуемо облекчен. Но облекчението ми бе краткотрайно. Вълкът стана, направи две колебливи крачки и рухна на земята. Вече не се давеше, но болката избуя в него, непреодолима.

— Какво става? Какво му е? — попита Шутът зад мен. Дори не бях забелязал, че ме е последвал. Но нямах време за него. Клекнах до приятеля си. Докоснах го уплашено и усетих как допирът усили връзката ни. Стягаше го болка, дълбоко в гърдите. Толкова го болеше, че едва можеше да диша. Сърцето му туптеше неравно. Отворените му клепачи разкриваха само бялото на очите му. Езикът беше увиснал вяло от устата му.

— Нощни очи! Братко! — извиках, но знаех, че едва ме чува. Пресегнах се към него, за да му дам от силата си, и усетих нещо невероятно. Той ме избягваше. Отдръпваше се от досега ми, отказваше, колкото слабостта му можеше да позволи, онази връзка, която споделяхме от толкова време. Затаи мислите си, измъкна се от мен и потъна в сивота, която не можех да пронижа.

Беше непоносимо.

— Не! — изревах и отпратих съзнанието си след него. Щом не можех да накарам онази сива преграда да се подчини на Осезанието ми, пронизах я с Умението си, безразсъдно и инстинктивно използвах всяка магия, която притежавах, за да достигна до него. Стигнах до вълка, и още как. Изведнъж се озовах в него, съзнанието ми се сля с неговото по начин, който не бях познавал никога досега. Тялото му стана мое.

Преди години, когато Славен ме беше убил, бях избягал от разбитата коруба на собствената си плът и бях намерил подслон в Нощни очи. Обитавах с вълка в тялото му, усещах мислите му, виждах света през неговите очи. Пътувал бях с него, спътник в живота му. Накрая Бърич и Сенч ни бяха върнали при гроба ми и ме бяха върнали в изстиналата ми плът.

Това не беше същото. Не. Сега бях превърнал тялото му в свое, човешкото ми съзнание надмогна неговото вълче. Утаих се в него и наложих спокойствие над отчаяната му съпротива. Пренебрегнах отвращението му от това, което вършех; необходимо е, казах му. Ако не направех това, той щеше да умре. Нощни очи спря съпротивата си срещу мен, но това не беше съгласие. Беше все едно, че отстъпва с презрение онова, което му бях отнел. По-късно щях да се безпокоя за това. Обидата му сега беше най-малката ми грижа. Беше странно да съм така в тялото му, досущ все едно съм навлякъл нечия чужда дреха. Осъзнавах всяка частица от него, от ноктите до крайчеца на опашката. Въздухът странно се изливаше върху езика ми и макар да бях отчаян, дневните миризми ми заговориха рязко. Можех да подуша миризмата на Фиц наблизо и смътно осъзнавах, че и Шутът се е присвил над онова тяло и го разтърсва. Но нямах време за това. Бях открил извора на болката на това тяло. Съсредоточаваше се в потръпващото ми сърце. Налагането на спокойствие на вълка вече му беше помогнало донякъде, но накъсаният, неравен ритъм на кръвта му говореше злокобно, че нещо ужасно се е объркало.

Надничането в едно мазе е нещо много по-различно от слизането в него и оглеждането. Обяснението е лошо, но е най-доброто, което мога да предложа. От усещането на вълчето сърце аз изведнъж станах вълчето сърце. Не зная как го направих. Беше все едно съм натиснал отчаяно с рамо заключена врата, знаейки, че спасението ми е от другата страна, и тази врата изведнъж е поддала. Станах неговото сърце и знаех функцията си в тялото му, и знаех също така, че тази функция е затруднена. Като сърце, стегнах се и малко по малко, с усилие, се опитах да изравня ударите. Постигнах го, натискът на болката се облекчи и се залових за работа.

Нощни очи се беше отдръпнал в някакво далечно кътче на съзнанието си. Оставих го да се сърди там и се съсредоточих само върху онова, което трябваше да направя. На какво мога да оприлича онова, което направих? Тъкане? Зидане? Може би беше по-скоро като закърпване пета на чорап. Усещах, че градя, или по-скоро престроявам онова, което беше отслабнало. Знаех също, че не аз, Фиц, го правя, а по-скоро част от вълчето тяло, и аз повеждах това тяло през познат танц. С моята съсредоточеност то изпълни задачата си по-бързо. Това бе всичко, казах си притеснено, ала съзнавах, че някъде, някой трябва да плати за това ускоряване на работата на тялото.

Когато почувствах, че работата ми е приключила, се оттеглих. Вече не бях „сърце“, но с гордост усещах новата му сила и здравина. И все пак заедно с това осъзнаване внезапно ме жегна страх. Не бях в своето тяло; представа нямах какво е ставало с тялото ми, докато бях в Нощни очи. Представа нямах колко време е изтекло. Пресегнах се към Нощни очи, но той си остана отдалечен от мен.

Направих го само за да ти помогна!

Но той мълчеше. Не можех да различа ясно мислите му, но чувствата му бяха ясни. Беше ми обиден и оскърбен повече от всякога.

Добре тогава, казах му ледено. Щом така искаш. И се оттеглих сърдито.

Поне се опитах да се оттегля. Изведнъж всичко стана много объркващо. Знаех, че трябва да отида някъде, но „някъде“ и „отивам“ като че ли не бяха приложими понятия. Напомняше ми донякъде усещането, когато неподготвен пропаднеш в потопа на Умението. Придошлата река от магия може да разнищи душата на неопитния, да те запокити през пороя на съзнанието, докато не ти остане никакво самосъзнание. Това бе различно, защото не се чувствах разпънат и разнищван, а заклещен във възела на самия себе си, подмятан от течението, без да има къде да хвърля котва, освен в тялото на Нощни очи. Чувах как Шутът ме вика, но това не ми помагаше с нищо, защото чувах гласа му през ушите на Нощни очи.

Виждаш ли? — тъжно простена вълкът. — Виждаш ли какво ни причини? Опитах се да те предупредя, опитах се да те задържа навън.

Мога да го поправя, уверих го в паника. И двамата разбирахме, че не толкова го лъжа, колкото се стремя отчаяно мисълта ми да се окаже вярна.

Отделих се от тялото му. Изоставих сетивата му, отказах допир, зрение и слух, отрекох прахта на езика ми и мириса на тялото ми наблизо. Изтръгнах съзнанието си от неговото, но след това увиснах там, в нищото. Не знаех как да се върна в своето тяло.

И тогава усетих нещо, малко подръпване, по-малко, отколкото ако някои беше издърпал нишка от ризата ми. То се пресегна към мен, пропълзя към мен от истинското ми тяло. Да се вкопча в него бе все едно да уловя слънчев лъч. Отчаяно започнах да се боря да го задържа, после отново се отпуснах в безформеното си „аз“, усетил, че борбата ми само разпръсва онзи смътен зов. Задържах съзнанието си смирено и малко, зачаках като котка, дебнеща до мишата дупка. Подръпването дойде отново, смътно като лунна светлина през листата. Наложих си да остана смирен, наложих си спокойствие и го оставих то да ме намери. Като тънка златна нишка, най-сетне то ме докосна. Проучи ме и когато се увери, че съм аз, ме пое, задърпа ме на пресекулки към себе си. Дърпането беше настойчиво, но не по-силно от косъм. С нищо не можех да му помогна, без да го унищожа. Сигурно съм лежал отпуснат, изтръпнал от страх, че допирът може да се прекъсне, докато то колебливо ме притегляше от вълка към мен самия. Задърпа ме по-бързо, а после изведнъж вече можех да се понеса по собствена воля.

Изведнъж познах рухналото си тяло. Влях се в себе си, ужасен колко студено и вцепенено е станало физическото обиталище на душата ми. Очите ми бяха лепкави и сухи от това, че бяха стояли отворени и немигащи. Отначало не можех да виждам нищо. Нито можех да говоря, защото устата ми беше пресъхнала като щавена кожа. Но дори болката ми беше благословена, защото си беше моя, с усещането как собствената ми плът се свързва с ума ми. Простенах хрипливо от облекчение.

Сбрал шепи, Шутът покапа вода на устните ми, а после — и в гърлото. Зрението ми се върна, отначало замъглено, но достатъчно, за да видя, че отдавна е минало пладне. Бях се задържал извън тялото си часове. След малко вече можех да се надигна и да седна. Моментално се пресегнах за Нощни очи. Все още лежеше проснат до мен. Не спеше. Състоянието му на безсъзнателност бе по-дълбоко от сън. Когато го докоснах, го усетих като малка прашинка съзнание, заровена дълбоко. Усетих отмерения ритъм на пулса му и изпитах огромно удовлетворение. Подбутнах съзнанието му.

Махни се! Все още ми беше сърдит. Все едно. Дробовете му работеха добре, сърцето вече биеше равномерно. Колкото и да беше изтощен, колкото и объркан да бях самият аз, все пак всичко си беше струвало, след като животът му беше спасен.

Малко по-късно усетих близостта на Шута. Беше коленичил до мен, с ръка около раменете ми. Не бях разбрал, че ме е вдигнал и ме държи. Извърнах с усилие глава да го погледна. Лицето му беше посърнало от умора и челото му беше смръщено от болка, но успя да ми се усмихне криво.

— Не знаех дали ще мога да го направя. Но беше единственото, което успях да измисля.

Малко след това разбрах смисъла на думите му. Погледнах китката си. Отпечатъците от пръстите му на нея се бяха опреснили — не сребърни, каквито бяха първия път, когато ме докосна с Умението, но с по-тъмен оттенък на сивото, отколкото бяха от доста време. Нишката на съзнание, която ни свързваше, бе станала с една жилка по-силна. Това, което беше направил, ме ужаси.

— Трябва да ти благодаря, предполагам. — Казах го грубо. Чувствах се уязвен. Негодувах, че ме е докоснал по такъв начин, без съгласието ми. Беше детинско, но точно тогава нямах сили да го преодолея.

Той ми се изсмя, но долових в смеха му нотка на истерия.

— Трябваше да го направя. — Вдиша хрипливо и добави, вече по-спокойно: — И тъй, вече започва отново. До теб съм няма и три дни, а съдбата те застига. Винаги ли това ще бъде цената за нас? Винаги ли ще трябва да те задържам едва-едва над челюстите на смъртта, докато се мъча да подлъжа този свят да тръгне в по-добра посока? — Стисна ме по-здраво за раменете. — Ех, Фиц. Как можеш непрекъснато да ми прощаваш онова, което ти причинявам?

Не можех да му простя. Не бях казал това. Извърнах очи.

— Трябва да остана малко сам. Моля те.

Неловко мълчание посрещна думите ми. След това той каза:

— Разбира се.

Ръката му падна от раменете ми, той рязко стана и се отдалечи. Изпитах облекчение. Допирът му беше подсилвал връзката на Умението между нас. Караше ме да се чувствам уязвим. Той не знаеше как да се пресегне през нея и да опустоши ума ми, ала това не смаляваше моя страх. Нож, опрян в гърлото ми, беше заплаха, дори ръката, която го държи, да има само добри намерения.

Постарах се да пренебрегна другата страна на тази монета. Шутът нямаше представа колко открит беше за мен точно тогава. Усещането за това ме обсебваше, изкушаваше ме да опитам по-пълно свързване. Единственото, което трябваше да направя, бе да го накарам още веднъж да притисне пръстите си до китката ми. Знаех какво мога да направя с този допир. Можех да нахлуя в него, да узная всичките му тайни, да отнема цялата му сила. Можех да превърна тялото му в продължение на своето, да използвам живота и дните му за свои цели.

Срамно беше да изпитвам такъв глад. Виждал бях какво става с онези, които му се подчиняват. Как можех да му простя, че ме кара да се чувствам така?

Познатото главоболие от Умението пулсираше в черепа ми, а тялото ме болеше все едно, че бях водил битка. Чувствах се оголен за света и дори приятелският му допир ме дразнеше. Надигнах се и тръгнах залитайки към водата. Опитах се да се смъкна на колене на брега, но ми беше по-лесно да легна по корем и да залоча. След като утолих жаждата си, си наплисках лицето и зрението ми се проясни.

Погледнах отпуснатия вълк и след това се огледах за Шута. Стоеше доста встрани, дребничък, отпуснал рамене и свил устни. Бях го наранил. Изпитах съжаление. Беше ми мислил само доброто, но една част от мен все още упорито продължаваше да негодува срещу онова, което бе направил. Потърсих някакво оправдание да се вкопча в тази глупост. Нямаше оправдание. Все пак понякога да знаеш, че нямаш право да си ядосан, не разпръсва напълно яда.

— Така е по-добре — казах и тръснах водата от косата си, сякаш можех да убедя и двама ни, че ме е притеснявала само жаждата. Шутът не отвърна.

Гребнах вода с шепи, седнах при вълка и я оставих да покапе по провесения му език. След малко той се размърда едва-едва, колкото да си прибере езика в устата.

Направих ново усилие да се помиря с Шута.

— Знам, че го направи, за да ми спасиш живота. Благодаря ти.

Той спаси живота и на двама ни. Попречи ни да продължим по път, който можеше да унищожи и двама ни. Вълкът не отвори очи, но мисълта му бе наситена със страст.

Да, но това, което направи…

По-лошо ли беше от това, което ми направи ти?

Нямах отговор на това. Не можех да съжалявам, че го опазих жив. И все пак…

По-лесно ми беше да заговоря на Шута, отколкото да проследя тази мисъл.

— Ти спаси живота и на двама ни. Аз бях… по някакъв начин бях влязъл в Нощни очи. С Умението, мисля. — Изведнъж озарение прекъсна думите ми. За това ли ми беше говорил Сенч, че Умението би могло да се използва за лекуване? Потръпнах. Бях си го представял като споделяне на сила, но онова, което бях направил… Изтласках го от ума си. — Трябваше да се опитам да го спася. И… наистина му помогнах. Но след това не можех да намеря изхода си от него. Ако не ме беше извлякъл… — Оставих думите си недовършени. Не можех лесно да му обясня от какво ни е спасил. Вече знаех със сигурност, че трябва да му разкажа за годината, която преживяхме сред Старата кръв. — Хайде да се върнем в къщата. Там има елфова кора, за чай. И трябва да си почина, и Нощни очи също.

— И аз — промълви Шутът.

Погледнах го и сякаш чак сега забелязах сивата бледнина на умора, помрачила лицето му, и дълбоките бръчки, прорязали челото му. Прониза ме вина. Неопитен и без ничия помощ, той беше прибягнал до Умението, за да ме върне в собственото ми тяло. Магията не беше в кръвта му така, както беше в моята; не притежаваше наследствена предразположеност към нея. Единственото, което притежаваше, бяха следите от древно Умение на пръстите му, споменът от мимолетния му и случаен допир до напластените с Умение ръце на Искрен. Това, както и смътната връзка, която някога бяхме споделили, бяха единствените му инструменти, когато бе рискувал да ме върне в тялото ми. Нито страхът, нито незнанието го бяха спрели. Не беше съзнавал цялата опасност от това, което върши. Не можех да реша дали това го прави повече или по-малко храбър. А единственото, което бях направил аз, бе да го укоря за това.

Спомних си първия път, когато Искрен бе използвал силата ми, за да укрепи своето Умение. Бях рухнал изцеден. Но Шутът все още стоеше, залиташе от немощ, но стоеше. И не се оплакваше от болката, която сигурно го биеше като с чук и разкъсваше мозъка му като с клещи. Не за първи път се удивих на твърдостта в крехкото му тяло. Трябваше да е усетил погледа ми, защото се обърна и очите му се спряха на мен. Понечих да се усмихна. Отвърна ми с кисела гримаса.

Нощни очи се превъртя по корем и след това бавно се изправи. Треперливо като новородено жребче изкрета до водата и пи. Щом утоли жаждата си, и двамата се почувствахме по-добре. Но краката ми все още трепереха от умора.

— Дълъг ще е пътят ни до къщата — въздъхнах.

Гласът на Шута прозвуча почти обичайно, когато попита в отговор:

— Можеш ли да се справиш?

— С малко помощ. — Вдигнах ръка към него и той се доближи, хвана я и ми помогна да стана. Задържа ръката ми и тръгна до мен, но мисля, че се облягаше на мен повече, отколкото аз на него. Вълкът закрачи бавно след нас. Стиснах зъби и не посегнах към него през онази нишка на Умението, която висеше между нас като сребърна верига. Мога да устоя на изкушението, казах си. Искрен го беше направил. Значи можех и аз.

Шутът наруши изпъстрената от слънцето тишина на леса.

— Отначало си помислих, че имаш пристъп, както се е случвало. Но ти остана да лежиш толкова неподвижно… уплаших се, че умираш. Очите ти бяха отворени и изцъклени. Не можех да намеря пулса ти. Но от време на време тялото ти потръпваше и издишаше. — Помълча. — Не можех да получа никакъв отзвук от теб. Единственото, което можах да измисля, бе да се гмурна след теб.

Думите му ме ужасиха. Не бях сигурен дали искам да знам какво е правело тялото ми, докато бях извън него.

— Може би е било единственият начин да спасиш живота ми.

— И своя — промълви той. — Защото въпреки всичко, което струва това на двама ни, аз трябва да те опазя жив. Ти си клинът, ти си лостът, който трябва да използвам, Фиц. А затова съжалявам повече, отколкото бих могъл да изразя.

Беше обърнал глава към мен. Откритостта на златния му поглед се съчета с връзката между нас, злато и сребро, усукани в едно. Разбрах и отхвърлих истина, която не исках да зная.

Зад нас вълкът крачеше бавно, навел глава.