Робин Хоб
Мисията на шута (5)

Глава 5
Смуглият

Има някои податки в най-ранните описания на териториите, които по-късно ще станат Шестте херцогства, че Осезанието не винаги е било презряна магия. Тези описания са фрагментарни и преводите на старите ръкописи често се оспорват, но повечето майстори писари ще се съгласят, че по някое време са съществували селища, където преобладаващата част от населението е била родена с Осезанието и активно е практикувала магията му. Някои от тези ръкописи указват, че тъкмо тези хора са били първоначалните обитатели на тези земи. Това навярно е източникът на името, което Осезаващите прилагат за себе си: Стара кръв.

В онези времена животът по тези земи не бил толкова уседнал. Хората разчитали повече на лов и събирателство, отколкото на плодовете на посятото от тях. Може би в онези времена една връзка между човек и звяр не е изглеждала толкова свръхестествена, защото хората са се препитавали до голяма степен така, както са го правели и дивите същества.

Дори в по-новите истории описанията за избиване на Осезаващи заради тяхната магия са редки. Всъщност това, че подобни екзекуции изобщо са били записвани, би трябвало да показва, че те са били необичайни и поради това — заслужаващи упоменаване. Едва след краткото управление на крал Кон, тъй наречения Петнист принц, откриваме, че за Осезанието се говори с омраза, и възгледа, че практикуването му заслужава смърт. След неговото управление има описания на повсеместно избиване на Осезаващи. В някои случаи са били унищожавани цели села. След онова време на заколение хората от Старата кръв или са оредели, или са станали твърде предпазливи, за да издават, че носят в себе си магията на Осезанието.

Един след друг се редяха прелестни летни дни, като сини и зелени мъниста по наниз. Всичко в живота ми беше наред. Работех си в градината, приключих с ремонта на занемарената от дълго време къщурка, а в ранните утрини и летните привечери излизах на лов с вълка. Запълвах дните си с добри и прости неща. Времето се задържа хубаво. Радвах се на топлината на слънцето на раменете ми и на отривистия вятър в лицето ми, когато вечер слизах при скалите, и на богатата буцеста пръст в градината ми. Покоят само чакаше да ми се отдаде. Моя си беше вината, че се въздържах да се отпусна в прегръдката му.

В някои дни бях почти доволен. Градината растеше добре, граховите шушулки набъбваха, бобът бързо избуяваше по притките. Имахме месо за ядене, както и за заделяне за зимнина, и с всеки ден къщичката ставаше все по-спретната и уютна. Изпитвах гордост от постигнатото. Все пак понякога се улавях, че съм застанал до муската на Джина в градината и въртя разсеяно мънистата по нея, зяпнал надолу по пътеката. В очакване. Не беше толкова лошо да чакам Хеп да се върне, докато не съзнавах, че чакам. Но това очакване да се върне момчето се превърна в алегория на целия ми живот. А след като се върнеше — какво? Въпрос, който трябваше да си задавам. Ако беше успял, щеше да се върне само за да замине отново. Трябваше да се надявам точно на това. Ако не беше успял да спечели парите за чирашката си такса, щеше да се наложи да поровя в ума си, за да измисля начин да ги спечелим. А засега трябваше да чакам. Очакването Хеп да се прибере щеше да се превърне в очакване Хеп да замине. Тогава какво? Тогава… нещо повече, подсказваше сърцето ми, тогава щеше да дойде време за нещо повече, но не можех да определя какво възбужда това неспокойство в душата ми. В миговете, в които осъзнавах това свое бездействие, целият живот започваше да негодува срещу мен. Тогава вълкът се надигаше с въздишка, идваше при мен и мушваше муцуна в ръката ми.

Престани да копнееш. Отравяш днешното спокойствие, като все се пресягаш към утрешния ден. Момчето ще се върне, когато се върне. Какво има тук да се скърби? Всичко е наред и с двама ни. Утре ще дойде съвсем скоро, по един или друг начин.

Знаех, че е прав, и обикновено се отърсвах от тези мисли и се връщах към работата си. Признавам, веднъж слязох при пейката над морето. Но само седях и гледах над водата. Не посегнах към Умението. Може би, след всички тези години, вече започвах да се научавам, че в такова посягане няма утеха за самотата.

Времето продължаваше да е чудесно, всяка сутрин беше прохладен свеж дар. Вечерите, мислех си, докато смъквах филетата риба от куките им в сушилнята, бяха по-скъпоценни и от дарове. Бяха заслужен отдих за изпълнени задачи. Бяха удовлетворение, когато позволявах да са това. Рибата беше станала точно както ми харесваше, корава и лъскаво червена отвън, но с достатъчно влага, задържана вътре, за да запази хубавия вкус. Пуснах последното филе в мрежестата торба. С това привършвах с приготвянето на нужното ни за зимата. Вълкът ме последва в къщата и ме загледа, докато се качвах на масата да окача рибата на тавана. Заговорих му през рамо:

— Дали да не станем утре рано и да отидем да потърсим дивя свиня?

Аз не съм губил дива свиня. А ти?

Погледнах го отгоре с изненада. Беше отказ, поднесен като шега, но все пак отказ. Бях очаквал диво въодушевление. Всъщност и аз не изпитвах голяма охота за толкова напрегнат лов. Предложил го бях на вълка с надеждата да го зарадвам. Забелязвах известно униние у него напоследък и подозирах, че тъгува за Хеп, своя оживен и енергичен спътник в лова. Опасявах се, че съм доста скучен в сравнение с момчето. Разбрах, че усети въпроса ми, когато го погледнах, но се беше отдръпнал в собствения си ум и бе оставил само разсеяна мъгла от мисли.

— Добре ли си? — попитах го притеснено.

Той извъртя рязко глава към вратата. Някой иде.

— Хеп? — Скочих на пода.

Кон.

Бях оставил вратата открехната. Нощни очи отиде до нея и надникна навън, с изпънати уши. Изтече миг, след това чух ритмичен тропот на копита. Славея?

Не е виещата кучка. Не прикри облекчението си, че не е странстващата певица. Това малко ме жегна. Едва наскоро бях осъзнал напълно колко много не му е харесвала. Нищо не казах на глас, нито оформих мисъл към него, но той разбра. Хвърли ми извинителен поглед и безшумно се изниза навън.

Излязох на верандата и зачаках, вслушвах се. Добър кон.

Дори толкова късно имаше живец в стъпката му. А щом конят и ездачът се появиха, ахнах. Беше кобила. Бяла. Снежната й грива и опашка се полюшваха плавно, все едно е вчесана само преди няколко мига. Копринени черни пискюли в гривата й допълваха черното и сребърното на сбруята. Не беше едра, но имаше плам в начина, по който извърна вещо око и бдително изпънато ухо към невидимия вълк, който я бе проследил отстрани през гората. Беше нащрек, без да е уплашена. Започна да вдига по-високо копита, сякаш за да увери Нощни очи, че има достатъчно енергия било за да се бие, било за да побегне.

Ездачът й бе напълно достоен за нея. Седеше умело на гърба й и усетих, че са в пълна хармония. Дрехите му бяха черни, обшити със сребро, ботушите му също. Мрачно съчетание, ако среброто не се спускаше на вълни около лятното му наметало и не проблясваше по краищата на дантелата по маншетите и на шията му. Сребърна лента стягаше светлата му коса над високото чело. Фини черни ръкавици обвиваха дланите му като втора кожа. Беше слаб, но също както стройната и тънка фигура на кобилата караше човек да мисли за бързина, така и неговата напомняше по-скоро за пъргавина, отколкото за крехкост. Кожата му бе целунато от слънцето злато, както и косата му, а чертите му бяха изящни. Смуглият мъж се приближаваше безшумно, ако се изключеше ритмичното потропване на копитата на кобилата. Щом се приближи, я спря с едно докосване на юздите и ме погледна отгоре с кехлибарените си очи. Усмихна се.

Нещо се обърна в душата ми.

Устните ми помръднаха, но не можах да намеря думи, нито дъх, за да ги изрека, дори да ги бях намерил. Сърцето ми говореше едно, очите — друго. Усмивката бавно се стопи от лицето и очите му, смени се със застинала маска. Когато проговори, гласът му беше тих, а думите — безчувствени.

— Нямаш ли поздрав за мен, Фиц?

Отворих уста, после безпомощно разперих ръце. При жеста, който казваше всичко, за което не намирах думи, лицето му грейна. Засия, сякаш светлина се разпали в него. Не слезе, а направо се хвърли от седлото към мен в устрем, подсилен от внезапния скок на вълка от дърветата към него. Шутът, пъргав както винаги, ловко стъпи на крака. Кобилата изцвили и се дръпна рязко назад, но никой от двама ни не й обърна внимание. Притиснах го в прегръдката си, а вълкът заподскача около нас като кутре.

— Шуте! — извиках задавено. — Не е възможно да си ти, но си ти! И не ме интересува как.

Той ме прегърна силно, обецата на Бърич се притисна хладна в шията ми. За един дълъг миг ме задържа в плътна прегръдка като жена, докато вълкът не пъхна настойчиво муцуната си между нас. След това Шутът падна на коляно в прахта, без да го е еня за фините дрехи, и прегърна вълка през врата.

— Нощни очи! — прошепна с несдържана радост. — Не вярвах, че ще те видя пак. Добра среща, стари приятелю. — Зарови лице във вълчата козина, за да изтрие сълзите си. Не го укорих. Моите сълзи също се стичаха неудържимо по страните ми.

Той плавно стана; всеки малък изящен жест ми беше познат като поемането на дъх. Хвана ме за тила по стария си навик, опря чело в моето. Дъхът му ухаеше на мед и кайсиево бренди. След миг се отдръпна от мен, но продължи да стиска раменете ми. Гледаше ме, очите му докоснаха белия кичур в косата ми и пробягаха фамилиарно по белезите, по лицето ми. Гледах го също така жадно, не само как се е променил, как смуглият цвят на лицето му бе заменил бледнината, но и как не беше се променил. Изглеждаше точно толкова неоперен младеж, колкото последния път, когато го бях видял, преди близо петнадесет години. Никакви бръчки не бяха загрозили лицето му.

Той се окашля.

— Е? Няма ли да ме поканиш да вляза?

— Разбира се. Веднага щом се погрижим за коня ти — отвърнах задавено.

Широката усмивка, огряла лицето му, заличи всички години и всички разстояния между нас.

— Изобщо не си се променил, Фиц. Конете първо, както винаги е било при теб.

— Не съм се променил? — Поклатих глава. — Ти си този, който не изглежда остарял и с един ден. Но всичко друго… — Завъртях безпомощно глава, докато посягах за юздите на кобилата. Тя заотстъпва, вдигаше високо крака. — Станал си златен, Шуте. И се обличаш пищно, като Славен някога. Като те видях, изобщо не можах да те позная.

Той въздъхна облекчено, после се засмя.

— Значи не беше както се опасявах — че те е страх да ме посрещнеш?

Такъв въпрос дори не заслужаваше отговор. Пренебрегнах го и отново пристъпих към кобилата. Тя завъртя глава и отдръпна юздата от посегналата ми ръка. Държеше вълка под око. Усетих, че Шутът ни наблюдава развеселен.

— Нощни очи, изобщо не помагаш и го знаеш! — сопнах се ядосано. Вълкът наведе глава и ме изгледа умно, но престана да дебне.

Можех сам да я вкарам в обора, но не ми даде шанс.

Шутът ни изгледа озадачено. Долових нещо от него: остро като резеца на нож споделено усещане. Почти забравих за кобилата. Неволно опипах белега, който ми бе оставил преди толкова време — сребристите отпечатъци на китката ми, отдавна избледнели до светлосиво. Той отново се усмихна, вдигна облечената си в ръкавица ръка с изпънат към мен пръст, сякаш се канеше отново да ме докосне.

— Всички тези години… — Гласът му ставаше златен, като цвета на кожата му. — Ти беше с мен, близо, като на върховете на пръстите ми, дори когато ни разделяха години и морета. Близостта ти бе като бръмчене на дръпната струна, на ръба на слуха ми, или мирис, понесен от вятъра. Не го ли чувстваше така?

Поех си дъх. Боях се, че думите ми може да го наранят.

— Не. Жалко, че при мен не беше така. Често се чувствах съвсем сам, ако изключим Нощни очи. Често сядах на ръба на скалите, пресягах се, за да докосна когото и да е, където и да е, но никога не съм усещал някой да се пресяга към мен.

Той поклати глава.

— Ако наистина притежавах Умението, щеше да знаеш, че ме има. На върховете на пръстите си, но безмълвно.

Думите му някак отпуснаха сърцето ми, макар да не можех да назова причината за това. После той цъкна с език и кобилата моментално отиде при него и подуши протегнатата му длан. Той ми подаде юздите й; знаеше, че горя от нетърпение да се заема с нея.

— Яхни я. Иди до края на пътеката и обратно. Обзалагам се, че никога не си яздил кон като нея.

В мига, в който юздите й се озоваха в ръцете ми, кобилата опря нос в гърдите ми, вдиша мириса ми и издиша с разширени ноздри. После вдигна муцуната си до брадичката ми и леко ме побутна, сякаш ме подканяше да се поддам на изкушението на Шута.

— Знаеш ли откога не съм яздил? — попитах и двамата.

— От много отдавна. Хайде, яхни я — подкани ме той. Беше някак хлапашка тази настойчива подкана да споделя скъпо притежание и сърцето ми се отзова, разбрало, че колкото и дълго да сме били разделени, колкото и далече да сме били един от друг, нищо съществено не се е променило между нас.

Не чаках да ме канят повече. Пъхнах крак в стремето, метнах се на седлото и въпреки всичките изминали години веднага усетих всяка разлика между тази кобила и стария си кон, Сажда. Тази беше по-дребна, с по-тънки кости. Почувствах се тромав и непохватен, когато я пришпорих и после я обърнах с леко подръпване на юздата. Тя пое назад без капка колебание. На лицето ми разцъфна глупава усмивка.

— Нямаше да отстъпва и на най-добрите в Бъкип, когато Бърич надзираваше конюшните — признах. Опрях длан на плешките й и усетих танцуващия пламък на малкия й нетърпелив ум. Нямаше съзнателна мисъл в нея, само живо любопитство. Вълкът клечеше на верандата и ме гледаше мрачно.

— Подкарай я надолу по пътеката — подкани ме Шутът със същата широка усмивка. — Отпусни юздата. Остави я да ти покаже какво може.

— Как се казва?

— Малта. Аз й дадох името. Купих я в Шоукс, на път за насам.

Кимнах мълчаливо. В Шоукс развъждаха дребни и леки коне, пригодени за пътуване през техните просторни ветровити равнини. Трябваше да е лесна за гледане, да й трябва малко храна, за да може да се движи ден след ден. Наведох се леко напред.

— Малта — казах тихо в ухото й и тя чу в името свободата, която й дадох. Скочи леко напред и препуснахме.

И да я беше уморил целодневният път до къщата ми, не го показа. По-скоро като че ли бавният ход през деня й беше досадил и сега се наслаждаваше на възможността да пораздвижи мускули. Летяхме под надвисналите клони и музиката, която свиреха копитата й по отъпканата пръст, будеше песен в сърцето ми.

Там, където пътеката излизаше на пътя, подръпнах юздите. Малта не беше дори задъхана; само изви шия и дръпна съвсем леко, колкото да ми подскаже, че би се радвала да продължим. Задържах я на място и погледнах нагоре и надолу по пътя. Странно как тази малка промяна в перспективата промени цялото ми усещане за света около мен. На гърба на това чудесно животно пътят беше като разгъната пред мен лента. Денят гаснеше, но примигах на меката светлина, видял мамещи възможности в далечните, синкави хълмове и очертаните на хоризонта планински върхове. Кобилата сякаш беше довела целия свят по-близо до вратата ми. Седях тихо на седлото и оставих очите си да се зареят по пътя, който все някога щеше да ме върне в Бъкип или да ме отведе където и да било по целия свят. Кроткият ми живот в къщичката с Хеп ми се стори тесен и стягащ, като износена кожа. Копнеех да се сгърча като змия и да я захвърля, да се измъкна навън, засиял и нов, в един много по-широк свят.

Малта тръсна глава, гривата и пискюлите се разлюляха и се пробудих от сякаш безкрайното седене и взиране. Слънцето целуваше хоризонта. Тя понечи да направи стъпка-две, изпъна стегнатите юзди. Имаше собствена воля и бе готова или да препусне в галоп по пътя, или да тръгне в отмерен тръс обратно към къщата ми. Тъй че направихме взаимен компромис: обърнах я към пътеката, но я оставих сама да избере хода си. Оказа се ритмичен лек галоп. Когато я спрях точно пред прага си, Шутът надникна през открехнатата врата.

— Сложих котлето — извика. — Ще ми донесеш ли дисагите? Нося бинградско кафе.

Прибрах Малта при понито и й дадох вода и сено. Нямах зоб — понито охотно поскубваше сухата трева по хълма зад къщата. Разкошното седло на Шута странно проблясваше, подпряно на грубата стена. Надигнах дисагите и ги метнах през рамо. Летният здрач се сгъстяваше. Закрачих към къщата. От прозорчетата струеше светлина, чуваше се приятното тракане на съдове. Влязох и сложих дисагите на масата. Вълкът вече се беше проснал пред огнището и Шутът тъкмо го заобикаляше, за да окачи котлето на куката. Примигах и за миг отново се озовах в колибата му в Планините, където церях старата си рана, а той стоеше между света и мен, за да мога да си почина. Тогава, както и сега, Шутът създаваше около себе си друга реалност, внасяше ред и покой в един остров от топла светлина и простичкото ухание на печащ се хляб.

Той извърна светлите си очи към мен, златото на пламъците се отрази в тях. Светлината пробяга по скулите му и се стопи, щом се сля със златото на косата му. Поклатих глава.

— За един заник слънце ми показа широкия свят от един конски гръб и душата на света между стените ми.

— О, приятелю — промълви той. Нямаше нужда от повече думи.

Ние сме едно цяло.

При тази мисъл Шутът кривна глава. Приличаше на човек, който се опитва да си спомни нещо важно. Спогледахме се с вълка. Той беше прав. Като счупени парчета от глинен съд, които се слепват отново едно към друго толкова точно, че пукнатината става невидима, Шутът се присъедини към нас и ни допълни. Докато гостуването на Сенч ме беше изпълнило с въпроси и копнежи, присъствието на Шута само по себе си бе отговор и удовлетворение.

Беше обиколил съвсем свободно из градината ми. В едно гърне къкреха млади картофи, моркови и малки червени и бели репички. Прясна риба с босилек димеше в друго и повдигаше капака. Когато вдигнах вежди изненадано, Шутът само отбеляза:

— Вълкът явно помни колко обичам риба.

Нощни очи изпъна уши назад и ми показа дългия си език. Печени сладки и сладко от къпини допълниха скромната ни вечеря. Шутът беше изровил и брендито ми от Сандседж. Чакаше на масата.

Порови в дисагите си и извади платнена торбичка с мазни тъмнокафяви зърна.

— Само го помириши — настоя и след това ми възложи да счукам зърната, а самият той сложи вода да кипне. Почти не говорехме. Той си тананикаше, огънят пращеше, капаците на гърнетата потропваха, прелелите капки съскаха и димяха върху жаравата. Чукалото издаваше приятен звук в стените на хаванчето, зърната ухаеха. Обитавахме пространство във вълче време, в утехата на настоящето, без да ни е грижа за миналото, нито за онова, което предстои. Тази вечер си остава завинаги скъп миг за мен, златна и уханна като бренди в кристални чаши.

С лекота, каквато аз самият никога не бях притежавал, Шутът приготви цялата храна наведнъж, тъй че тъмнокафявото кафе димеше до рибата и зеленчуците, а печените сладки пазеха топлината си под чистата кърпа. Седнахме заедно на масата и Шутът подаде парче от крехката риба на вълка, който чинно си го изяде, въпреки че щеше да го предпочете сурово и студено. Вратата на къщата остана отворена към звездната нощ; съпричастието на споделената храна в приятно прохладната вечер изпълваше къщата и преливаше навън.

Струпахме мръсните съдове, за да ги измием по-късно, и си изнесохме кафето на верандата. За първи път опитвах това чуждоземно питие. Горещата кафява течност беше по-добра на мирис, отколкото на вкус, но приятно изостряше ума. Накрая слязохме до потока с топлите чаши в ръце. Вълкът дълго лочи студената вода. После закрачихме обратно и спряхме до градината. Шутът завъртя мънистата по муската на Джина, а аз му разказах за нея. Чукна звънчето с върха на пръста си и сребристият му звук се разнесе в нощта. Минахме да нагледаме кобилата му, после затворих вратата на курника за през нощта. Върнахме се при къщата и седнах на ръба на верандата. Шутът мълчаливо взе празната ми чаша и влезе вътре.

Когато се върна, чашата ми беше пълна до ръба с бренди от Сандседж. Той седна до мен; вълкът зае място от другата ми страна и отпусна глава на коляното ми. Отпих от брендито, почесах вълка зад ушите и зачаках. Шутът въздъхна.

— Стоях далече от теб колкото се може по-дълго. — Отрони думите като извинение.

Вдигнах вежда.

— Когато и да беше дошъл, нямаше да е много рано. Често се чудех какво ли е станало с теб.

— Стоях настрана, с надеждата най-сетне да намериш малко мир и доволство.

— Намерих ги — уверих го. — Имам ги.

— А сега се върнах, за да ти ги отнема. — Не ме погледна. Взираше се в нощта, в тъмнината под гъстите дървета. Полюшна краката си като дете и отпи от брендито.

Сърцето ми подскочи. Бях си помислил, че е дошъл само заради мен. Попитах предпазливо:

— Сенч те е изпратил значи? Да ме помолиш да се върна в Бъкип? Аз му дадох отговор.

— Така ли? Аа. — Помълча за миг, въртеше чашата в ръцете си и размишляваше. — Трябваше да се сетя, че ще ме изпревари. Не, приятелю, не съм виждал Сенч през всичките тези години. Но това, че те е потърсил, само доказва онова, от което се боях. Дошло е времето, когато Белият ясновидец трябва отново да привлече своя Катализатор. Повярвай ми, ако имаше друг начин, ако можех да те оставя на мира, щях да го направя. Наистина.

— Какво ти трябва от мен? — попитах тихо. Но той не се оказа по-прям в отговорите си сега, отколкото докато беше Шутът на крал Умен, а аз — внукът копеле на краля.

— Трябва ми това, което винаги ми е трябвало от теб, още откакто открих, че съществуваш. Ако ще трябва да променям хода на времето, ако трябва да вкарам света в по-верен път, отколкото е следвал досега, тогава ще ми трябваш ти. Твоят живот е клинът, с който карам бъдещето да излезе от своя коловоз.

Погледна киселото ми лице и се изсмя високо.

— Опитвам се, Фиц, наистина се опитвам. Говоря толкова ясно, колкото мога, но твоите уши няма да повярват на това, което чуват. Най-напред дойдох в Шестте херцогства и в двора на Умен преди толкова години, за да потърся начин да предотвратя едно бедствие. Дойдох, без да знам как бих могъл да го направя, знаех само, че съм длъжен да го направя. И какво открих? Теб. Незаконен, но все пак наследник на родословната линия на Пророците. В нито едно бъдеще, до което бях прозирал, не те бях виждал. И все пак, когато си припомних всичко, което знаех за пророчествата на моя народ, откривах теб, отново и отново. Имаше те, в странични упоменавания и в смътни намеци. Затова правех всичко, което можех, за да те опазя жив, което се изразяваше най-вече в това да те подтиквам да се опазиш жив. Търсех пипнешком през мъглите с не повече предвидимост от лъскава диря на охлюв, която да ме води. Действах на базата на онова, което знаех, че трябва да предотвратя, вместо на това, което трябва да предизвикам. Мамехме всички онези варианти на бъдещето. Тласках те към опасности и те извличах от смъртта, без да ме интересува какво ти струва на теб в болка, в рани и отказани мечти. И все пак ти оцеля и когато всички катаклизми на Прочистването на Бък свършиха, вече имаше законороден наследник на рода на Пророците. Благодарение на теб. И изведнъж все едно се издигнах на планински връх над долина, изпълнена с мъгли. Не твърдя, че очите ми могат да пронижат мъглите; само че стоя над тях и виждам, в безбрежната далечина, върховете на ново и възможно бъдеще. Бъдеще, основано на теб.

Погледна ме със златните си очи, които сякаш грееха на смътната светлина от отворената врата. Само ме погледна и аз изведнъж се почувствах стар, а раната на гърба ми ме жегна с толкова силна болка, че за миг затаих дъх. После запулсира в ума ми убито червено, като лоша поличба. Казах си, че е от дългото седене на едно място, нищо повече.

— Е? — подкани ме той. Очите му се впиха жадно в лицето ми.

— Мисля, че ми трябва още бренди — признах му, тъй като чашата ми, кой знае как, се беше опразнила.

Той допи своята и взе моята. Когато стана, ние с вълка също станахме. Последвахме го в къщата. Той порови из багажа си и извади бутилка. Беше една четвърт празна. Скътах това наблюдение в ума си: значи се беше подкрепил за тази среща. Зачудих се от коя част от нея се е страхувал. Той отпуши бутилката и напълни чашите. Столът ми и трикракото столче на Хеп бяха до огнището, но седнахме на топлите камъни до догарящия огън. С тежка въздишка вълкът се изтегна между нас и отпусна глава в скута ми. Почесах го по главата и усетих в него внезапен спазъм на болка. Придвижих ръката си надолу към ставите на бедрото му и леко ги заразтривах. Нощни очи простена тихо, щом докосването ми го отпусна.

Много ли е зле?

Гледай си работата.

Ти си моята работа.

Споделянето на болката не я облекчава.

Не съм сигурен.

— Той остарява — прекъсна Шутът свързаните ни мисли.

— Аз също. Ти обаче изглеждаш млад, както винаги.

— И все пак съм доста по-стар от двама ви, взети заедно. А тази нощ усещам всяка своя година. — Сякаш за да опровергае собствените си думи, той вдигна чевръсто коленете си до гърдите, опря брадичка на тях и прегърна краката си.

Ако изпиеш малко чай от върбова кора, може да те облекчи.

Спести ми буламача си и разтривай.

Лека усмивка изви устните на Шута.

— Почти мога да ви чуя двамата. Като комар, който бръмчи до ухото ми, или като сърбеж от нещо забравено. Или като опит да си спомня сладкия вкус на нещо, чийто аромат ме е лъхнал мимоходом. — Златните му очи се спряха на моите. — Кара ме да се чувствам самотен.

— Съжалявам — отвърнах, не знаех какво друго да кажа. Това, че си говорехме така с Нощни очи, не беше усилие да го изключим от своя кръг. Просто кръгът ни се беше превърнал в едно цяло по начин, който не можехме да споделим.

Но някога го правехме, напомни ми Нощни очи. Някога го правехме и беше хубаво.

Не мисля, че погледнах към покритата с ръкавица ръка на Шута. Може би беше по-близо до нас, отколкото съзнавах, защото вдигна ръката си и смъкна от нея фината тъкан. Елегантна дългопръста ръка. Веднъж един случаен допир забърса пръстите му в наситените с Умение ръце на Искрен. Това докосване бе посребрило пръстите му и му беше предало тактилно Умение, което му позволяваше да научава историята на нещата само като ги докосне. Обърнах китката си и я погледнах. Прашливо сивите отпечатъци все още личаха на вътрешната й страна, там, където ме беше пипнал. За известно време умовете ни се бяха свързали почти все едно, че тримата с Нощни очи бяхме станали истинска котерия на Умението. Но среброто на пръстите му беше избледняло, както и отпечатъците на моята китка, както и брънката, която ни беше свързвала, беше отслабнала.

Той вдигна тънкия си показалец като в предупреждение. После обърна дланта си и я протегна към мен, все едно поднасяше невидим дар на връхчетата на изпънатите си пръсти. Затворих очи, за да устоя на изкушението. Бавно поклатих глава.

— Няма да е разумно — едва промълвих.

— А трябва ли един Шут да бъде разумен?

— Винаги си бил най-разумното същество, което съм познавал. — Отворих очи да срещна искрения му поглед. — Искам го толкова, колкото искам самия дъх, Шуте. Отдръпни го, моля те.

— Ако си сигурен… не, това беше жесток въпрос. Виж, няма го. — Постави ръкавицата на ръката си, вдигна я да ми я покаже и я плесна с голата си длан.

— Благодаря. — Отпих дълго от брендито. Вкусих лятна овощна градина и пчели, бръмчащи в горещата светлина между зрелите нападали плодове. Мед и кайсии затанцуваха на върха на езика ми. Беше упадъчно хубаво. — Никога не съм вкусвал такова нещо — казах, зарадван, че мога да сменя темата.

— А, да. Боя се, че съм се разглезил, след като вече мога да си позволя най-доброто. Има една добра партида от него, в Бинград, чакат писмо от мен да им кажа къде да го докарат.

Погледнах го, помъчих се да разбера шегата в думите му. Бавно осъзнах, че говори чистата истина. Изящните дрехи, чистокръвният кон, екзотичното бинградско кафе, а сега и това…

— Ти си богат? — подхвърлих колебливо.

— Думата бледнее пред истината. — Кехлибарените му бузи порозовяха. Изглеждаше почти подразнен, че го признава.

— Разкажи! — настоях аз, ухилен от радост за добрия му късмет.

Той поклати глава.

— Много е дълго за разказване. Ще ти го резюмирам. Едни приятели пожелаха да разделят с мен неочаквано имане. Съмнявам се, че изобщо са знаели пълната стойност на всичко, което ми натрапиха. Имам приятелка в едно тържище, далече на юг, и тя го разпродава на най-добрите цени, които може да се вземат за такива редки стоки, и ми праща акредитиви в Бинград. — Поклати унило глава, потресен от невероятния си късмет. — Колкото и да харча, като че ли винаги има още.

— Радвам се за теб — казах съвсем искрено.

Той се усмихна.

— Знаех си. И все пак най-странната част в това може би е, че не променя нищо. Дали спя върху предено злато или на слама, предопределението ми си остава същото. Както и твоето.

Тъй че пак се върнахме на онова. Събрах цялата си сила и решимост.

— Не, Шуте — заявих твърдо. — Няма да се въвлека отново в политиката на Бъкип. Имам си свой собствен живот и той е тук.

Той ме погледна накриво и усмивката на стар шегаджия отново се появи на устните му.

— Ех, Фиц, ти винаги си имал свой собствен живот. Точно това е проблемът ти. Винаги си имал предопределение. А колкото до това, че е тук… — Погледът му обходи стаята. — Тук не е нищо повече от мястото, където стоиш в момента. Или седиш. — Вдиша дълбоко. — Не съм дошъл, за да те въвличам в каквото и да било, Фиц. Времето ме доведе тук. То е довело тук и тебе. Също както е довело Сенч… и други обрати в съдбата ти напоследък. Греша ли?

Не грешеше. Цялото лято беше едно голямо засукване в гладко навиващия ми се живот. Не му отговорих, но нямаше и нужда. Той вече знаеше отговора. Облегна се назад и протегна дългите си крака. Загриза замислено палец, после отпусна главата си на стола и затвори очи.

— Веднъж те сънувах — казах изведнъж. Не бях се канил да изрека тези думи.

Той отвори едното си око, котешки жълто.

— Струва ми се, че вече сме водили този разговор. Много отдавна.

— Не. Това е друго. До този момент не знаех, че беше ти. Или пък съм знаел. — Бях неспокоен в онази нощ, преди години, а когато се събудих, сънят се бе залепил в ума ми като смола по ръцете. Разбрал бях, че сънят е важен, и въпреки това откъсът от видяното ми се беше сторил толкова лишен от смисъл, че не можех да схвана значението му. — Не знаех, че си станал златен, виждаш ли. Но сега, когато се облегна назад със затворени очи… Ти — или някой — лежеше върху груб дъсчен под. Очите ти бяха затворени; беше болен или ранен. Над теб се беше надвесил някакъв мъж. Усещах, че иска да те нарани. Затова аз…

Бях го отблъснал, бях използвал Осезанието по начин, по който не го бях използвал от години. Грубо натрапено животинско присъствие, което да изрази надмощие над него по начин, който той не можеше да разбере, но мразеше. Омразата беше пропорционална на страха му. Шутът мълчеше, чакаше да продължа.

— Избутах го от теб. Беше ядосан, мразеше те, искаше да те нарани. Но аз му набих в ума, че трябва да иде да ти доведе помощ. Трябваше да съобщи на някого, че се нуждаеш от помощ. Той негодуваше, но трябваше да ми се подчини.

— Защото си го прогорил в него с Умението — промълви Шутът.

— Може би — признах неохотно. Следващият ден определено беше дълго мъчение, с главоболие и глад за Умението. Мисълта за това ме накара да изпитам безпокойство. Бях си казвал, че не мога да използвам Умението по този начин. Някои други сънища се раздвижиха неспокойно в паметта ми. Изтласках ги. Не, побързах да се самоубедя. Те не бяха същото.

— Бях на палубата на един кораб — тихо каза той. — И е твърде вероятно тъкмо ти да си спасил живота ми. — Пое си дъх. — Мислех си, че може да се е случило нещо такова. Така и не можах да си обясня защо той не се отърва от мен, след като можеше. Понякога, най-вече докато бях сам, се подигравах на себе си, че съм могъл да се вкопча в такава надежда. Че съм могъл да повярвам, че съм толкова важен за някого, та да пътува в сънищата си, за да ме защити.

— А трябваше да го знаеш — казах аз.

— Нима? — Въпросът прозвуча почти предизвикателно. Погледна ме толкова прямо, колкото никога досега. Не можех да разбера болката в очите му, нито надеждата в тях. Очакваше нещо от мен, но не можех да проумея какво. Помъчих се да измисля какво да кажа, но преди да успея, моментът сякаш отмина. Той отклони поглед, а когато очите му се върнаха към моите, беше променил и изражението си, и темата.

— Тъй. И какво се случи, след като отлетях?

Въпросът ме изненада.

— Мислех си… Но ти каза, че не си виждал Сенч от години. Как тогава разбра къде да ме намериш?

Вместо отговор той затвори очи и събра показалци пред себе си. Отвори очи и ми се усмихна. Разбрах, че повече няма да получа.

— Почти не знам откъде да започна.

— Аз знам. От още бренди.

Изправи се с лекота. Оставих го да вземе празната ми чаша. Отпуснах длан на главата на Нощни очи и усетих, че витае между съня и будността. И да го мъчеше още болката, прикриваше го добре. Ставаше все по-добър в умението си да се отделя от мен. Зачудих се защо крие страданието си.

А ти искаш ли да споделяш своето? Остави ме на мира и престани да си навличаш чужди неприятности. Не всеки проблем на този свят е твой. Вдигна глава от коляното ми и с дълбока въздишка се просна още по-тежко до огнището. Прикри се отново, все едно че завеса падна между двама ни.

Бавно се надигнах, притиснал тила си с ръка, да уталожа своята болка. Вълкът беше прав. Понякога няма много смисъл да споделяш болка. Шутът отново напълни чашите с кайсиево бренди. Седнах до масата и той сложи моята пред мен. Своята задържа и започна да обикаля из стаята. Спря пред недовършената карта на Искрен на Шестте херцогства, окачена на стената, надникна в спалната ниша на Хеп, а след това се облегна на вратата към спалнята ми. Когато Хеп дойде да живее с мен, бях добавил още една стая, която си наричах „кабинет“. Имаше малко огнище, както и писалище и рафтове за ръкописи. Шутът спря до вратата към кабинета, после смело пристъпи вътре. Наблюдавах го. Беше като котка, разглеждаща чужда къща. Не пипаше нищо, но като че ли забелязваше всичко.

— Много свитъци — отбеляза, без да се обръща.

Повиших глас, за да ме чуе.

— Опитвам се да напиша история на Шестте херцогства. Нещо, което Търпение и Федрен ми предложиха преди години, още когато бях момче. Помага ми да си запълня времето вечер.

— Разбирам. Може ли?

Кимнах. Той седна зад писалището ми и разви свитъка с играта на камъчета.

— А, да, помня го това.

— Сенч го иска, когато привърша с него. Пращал съм му неща от време на време, чрез Славея. Но допреди месец не го бях виждал, откакто се разделихме в Планините.

— Аха. Но си виждал Славея.

Беше с гръб към мен. Зачудих се що ли за изражение се е изписало на лицето му. Шутът и певицата никога не се бяха разбирали добре. Сключили бяха за известно време примирие, но аз винаги бях ябълката на раздора между тях. Шутът изобщо не одобряваше приятелството ми със Славея, изобщо не вярваше, че тя ми мисли доброто. От това, че винаги е бил прав, не ми ставаше по-лесно да му го кажа.

— За известно време се виждах със Славея, да. Идваше и си отиваше… седем или осем години. Тъкмо тя доведе Хеп при мен, преди около седем години. Той наскоро навърши петнайсет. Сега не си е вкъщи. Нае се на работа навън с надеждата да посъбере още пари за чирашката си такса. Иска да стане мебелист. Работи добре, като за момче — писалището и лавиците са негова работа. Не знам дали има търпението за детайл, каквото трябва да има един добър дърводелец. Все пак сърцето го тегли към това и иска да чиракува при един мебелист в Бъкип. Гиндаст се казва и наистина е добър. Дори и аз съм чувал за него. Ако бях разбрал, че Хеп ще се цели толкова високо, щях да започна да пестя пари още преди години. Но…

— Славея? — Въпросът му ме изтръгна от разсъжденията за момчето.

Трудно ми беше да му го призная.

— Тя е омъжена сега. Не знам от колко време. Момчето го разбра, когато отиде на Пролетния панаир в Бъкип с нея. И като се върна, ми каза. — Помръднах рамене. — Трябваше да прекратя връзката ни. Тя знаеше, че ще го направя. Все пак се ядоса обаче. Не можеше да разбере защо не можем да продължим, след като съпругът й така и не знае.

— Славея си е Славея. — Гласът му прозвуча странно неутрално, все едно ми съчувстваше за мана, съсипала градината ми. Обърна се в стола и ме погледна през рамо. — А ти добре ли си?

Окашлях се.

— Стараех се да не оставам без работа. И да не мисля много за това.

— Понеже тя не е изпитала никакъв срам, смяташ, че цялата вина трябва да падне върху теб. Хората като нея са наистина ловки в прехвърлянето на вината. Виж с какво хубаво червено мастило е написано това. Откъде го намери?

— Сам го направих.

— Нима? — Любопитен като дете, той отпуши едно от шишенцата с мастило и топна вътре кутрето си. Извади го оцапано в пурпур. — Задържах обецата на Бърич — призна изведнъж. — Така и не я занесох на Моли.

— Видях. И наистина се радвам, че не си. По-добре е да не знаят, че съм оцелял.

— Аха. Още един въпрос получи отговор. — Извади снежнобяла кърпа от джоба си и я похаби, като изтри с нея червеното мастило от пръста си. — Ще ми разкажеш ли всички събития поред, или трябва да ги измъквам едно по едно?

Въздъхнах. Страхувах се да си спомням за онези времена. Сенч бе готов да приеме само описание на събитията, свързани с управлението на Пророка. Шутът щеше да иска повече. Макар да се боях от това, не можех да се отърва от мисълта, че по някакъв начин му дължа този разказ.

— Ще се опитам. Но съм уморен и пих твърде много, а и е твърде много за разказване за една вечер.

Той се отпусна в стола.

— Очакваш ли да си тръгна утре?

— Мисля, че би могъл. — И добавих, вгледан в лицето му: — Но не се надявам.

— Това е добре, защото щеше да се надяваш напразно. Да спя с тебе, Фиц. Ще спя в леглото на момчето. Утре е твърде скоро, за да започна да запълвам близо петнадесет години отсъствие.

Кайсиевото бренди на Шута бе доста по-силно от сандседжкото, или може би просто бях по-уморен от обикновено. Добрах се със залитане до стаята си, смъкнах си ризата и се тръшнах на леглото. Стаята се завъртя. Вслушвах се в леките му стъпки, докато се движеше из голямата стая да изгаси свещите и да дръпне резето. Навярно само аз бих могъл да забележа леката неувереност в движенията му. После той седна в стола ми и изпружи крака към огъня. Вълкът в нозете му простена и се размърда. Умът ми леко докосна ума на Нощни очи. Вълкът спеше, потънал в блажено доволство.

Затворих очи, но стаята продължаваше да кръжи замайващо. Открехнах ги и се загледах в Шута. Седеше много спокойно, взрян в огъня, а танцуващата светлина на пламъците предаваше движението им на лицето му. Чертите му се заличаваха и изпъкваха, щом сенките се изместеха. Златото на кожата и очите му приличаше на трик на светлината, но знаех, че не е.

Трудно ми беше да осъзная, че той вече не е дяволитият шегаджия, който едновременно беше служил на крал Умен и го бе защитавал през всичките онези години. Тялото му не се беше променило, ако не се броеше цветът. Изящните му дългопръсти ръце висяха отпуснати от облегалките на стола. Косата му, някога светла и ефирна като пух на глухарче, сега беше вързана отзад и добила златист оттенък. Той затвори очи и отпусна глава на гърба на стола. Светлината на огъня извайваше с бронз аристократичния му профил. Сегашните му пищни дрехи можеше и да напомнят за зимния му шутовски костюм на бели и черни карета, но бях готов да се обзаложа, че никога вече няма да носи звънчета и панделки и да държи скиптъра с плъшата глава. Пъргавият му ум и острият му език никога вече нямаше да влияят на хода на политически събития. Животът му вече си беше негов собствен. Една внезапна мисъл ме изкара от унеса ми.

— Шуте? — извиках в помръкналата стая.

— Какво? — Не отвори очи, но бързият му отклик показа, че още не се е гмурнал в дълбините на съня.

— Ти вече не си Шутът. Как те наричат?

Бавна усмивка изви устните му в профил.

— Как ме нарича кой и кога?

Изрече го с подмамващия тон на някогашния шегаджия. Ако се опитах да разчопля този въпрос, щеше да ме завърти в словесната си акробатика, докато не престана да се надявам на отговор. Отказах да се въвлека в играта му. Перифразирах въпроса си.

— Не би трябвало да те наричам Шуте повече. Как искаш да те наричам?

— А, как аз искам ти да ме наричаш сега? Разбирам. Съвсем различен въпрос. — Насмешката придаде музика на гласа му.

Поех си дъх и се постарах въпросът ми да прозвучи колкото може по-простичко.

— Какво ти е името, истинското ти име?

— Аха. — Изведнъж стана мрачен. Бавно си пое дъх. — Името ми. Както ме е нарекла майка ми, когато ме е родила?

— Да. — И затаих дъх. Той рядко говореше за детството си. Изведнъж осъзнах величината на това, за което го бях попитал. Беше старата магия на назоваването: ако знам истинското ти име, имам власт над теб. Ако ти кажа своето име, дарявам ти тази власт. Като всички преки въпроси, които бях задавал някога на Шута, едновременно се страхувах и копнеех за отговора.

— А ако ти кажа, ще ме наричаш ли с това име? — Натъртването ми подсказа да претегля отговора си.

Накара ме да помисля. Името му си беше негово, не за да си го подмятам току-така. Но:

— Насаме само. И само ако ти го желаеш — заявих сериозно. Смятах думите си за обвързващи като клетва.

— Аха. — Обърна се към мен. Лицето му беше грейнало от радост. — О, ще желая, и още как — увери ме.

— Кажи ми — помолих отново. Изведнъж бях станал неспокоен, сигурен бях, че и този път ще ме надиграе.

— Името, което мама ми даде, ти го давам сега, за да ме наричаш с него насаме. — Той си пое дъх и отново се извърна към огъня. Отново затвори очи, но усмивката му стана още по-широка. — Любими. Тя ме наричаше само „Любими“.

— Шуте! — възмутих се аз.

Той се разсмя, дълбок и щедър смях на неподправена радост, напълно доволен от себе си.

— Точно така ме наричаше.

— Шуте, говоря сериозно. — Стаята отново бе започнала бавно да се върти около мен. Ако не заспях скоро, щеше да ми призлее.

— Мислиш, че аз не говоря сериозно ли? — Въздъхна театрално. — Е, ако не можеш да ме наричаш Любими, предполагам, че ще трябва да продължиш да ме наричаш Шуте. Защото аз винаги ще съм Шуте срещу твоето Фиц.

— Том Беджърлок.

— Какво?

— Сега съм Том Беджърлок. Така ме знаят сега.

Той помълча малко. След което заяви твърдо:

— Не и аз. Щом настояваш, че и двамата вече трябва да приемем други имена, тогава аз ще те наричам „Любими“. А всеки път, когато те нарека така, можеш да ме наречеш „Шуте“. Отвори очи и завъртя глава към мен. Хвърли ми „влюбена“ усмивка, след което въздъхна престорено. — Лека нощ, Любими. Дълго бяхме разделени.

Капитулирах. Разговорът ставаше безнадежден, щом навлезехме в такива настроения.

— Лека нощ, Шуте.

Затворих очи. И да ми е отговорил нещо, вече спях, когато го е казал.