Метаданни
Данни
- Серия
- Шутът и убиецът (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fool’s Errand, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 45 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011 г.)
- Разпознаване и корекция
- forri (2011 г.)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2012)
Издание:
Робин Хоб. Мисията на шута
Шутът и убиецът, Книга I
Американска, първо издание
Превод: Валерий Русинов
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица „Megachrom“
Издател: ИК „БАРД“ ООД
Формат 60/90/16
Печатни коли 43
ISBN 978-954-585-980-9
История
- — Добавяне
- — Корекция
Глава 20
Камъни
Съществуват техники, с които човек би могъл да се справи с едно изтезание. Човек трябва да се научи да отделя ума от тялото си. Половината болка, която причинява един опитен изтезател, не е физическата, а знанието на жертвата му за нивото на нанесената щета. Мъчителят трябва да върви по тънко въже, ако иска жертвата му да говори. Ако нанесе поражение по-голямо, отколкото жертвата знае, че може да се изцери, то жертвата губи всякакъв мотив да говори и желае единствено да се гмурне колкото може по-бързо в смъртта. Но ако може да задържи изтезанието до тази граница, мъчителят може да превърне жертвата в съучастник в собственото си мъчение. Застинал в болката, изтерзаният ум на жертвата се чуди колко дълго може да поддържа мълчанието си, без да тласне мъчителя отвъд границата на невъзвратимата щета. Докато жертвата отказва да говори, мъчителят продължава, приближава се все повече и повече до щетата, която тялото не може да поправи.
Когато един човек е прекършен от болка, той остава завинаги жертва. Той дори не може да забрави мястото, което е посетил, мига, когато е решил, че по-скоро е готов да предаде всичко, отколкото да изтърпи повече болка. Това е срам, от който никой човек не може да се възстанови напълно. Някои се опитват да го удавят, като самите те се превръщат в причинители на подобна болка и създават нова жертва, която да носи срама вместо тях. Жестокостта е умение, което се учи не само чрез пример, но и с преживяването й.
Слънцето изгря. Продължавахме напред. Фермите, нивите и пасищата ставаха все по-редки, а след това изчезнаха напълно, заменени от каменисти хълмове и рехави гори. Тревогата ми бе раздвоена между страха ми за моя вълк и за моя млад принц. Общо взето имах по-голяма вяра в способността на четирикракия ми приятел да се справи сам, отколкото в Предан. С решителност, която Нощни очи щеше да одобри, го изтласках от мислите си и се съсредоточих изцяло върху пътя и околностите. Усилващият се дневен зной се изостряше от задушния въздух. Усещах наближаваща буря. Един силен дъжд можеше да заличи всякакви следи. Глождеше ме напрежение.
Без да се наговаряме, Лоръл подкара от лявата страна на пътя, а аз — от дясната. Оглеждахме за всякаква възможна следа от коне, оставили пътя; в частност оглеждахме за следи от поне три коня, препускали в галоп. Знаех, че ако бягам от конни преследвачи, първата ми мисъл ще е да хвана през горите, където щях да имам по-добър шанс да се откъсна. Принцът и спътниците му сигурно щяха да направят същото.
Опасенията ми, че може да сме пропуснали дирята им в тъмното, се усилиха, но изведнъж Лоръл извика, че я е хванала. Веднага щом погледнах отпечатъците се уверих, че е права. Имаше следи от много подковани копита, отбиващи от пътя, и всичките — припряно. Широките дири на едрия боен кон не можеше да се сбъркат.
Другите двама продължиха по дирята, а аз спрях и слязох под претекст, че искам да затегна по-здраво багажа на гърба на Моя черна. Използвах възможността, за да се облекча край пътя: знаех, че вълкът ще търси следи от преминаването ми.
Качих се отново на седлото и бързо догоних двамата си спътници. На хоризонта се трупаха тъмни облаци. Чухме няколко дълги глухи заплашителни тътена в далечината. Отъпканата от преследващата група пътека бе лесна за проследяване и пак пришпорихме уморените си животни. Превалихме два хълма, обрасли с трева и храсти. Когато изкачихме третия, видяхме долу гора от дъб и елша. А в нея се натъкнахме на преследвачите. Бяха половин дузина, проснати сред високата трева в сенките на дърветата.
Посрещналите ги в засада бяха избили и конете и кучетата им. Разумен ход от тяхна страна: върнали се в селото коне без ездачи щяха само да доведат новата група преследвачи много по-скоро. И все пак това ме отврати, още повече че бе извършено от хора на Старата кръв. Изглеждаше безскрупулно по начин, който ме ужаси. Животните не бяха направили нищо, за да заслужат смърт. Що за хора бяха тези, с които яздеше принцът?
Лоръл затисна устата и носа си с ръка. Не слезе от коня. Лорд Златен изглеждаше уморен и пребледнял, но слезе с мен. Тръгнахме между мъртвите да ги огледаме. Всички бяха млади мъже, точно на възрастта да попаднат сред такова безумие. Вчера следобед се бяха метнали на конете си и бяха препуснали, за да хванат и убият някакви Петнисти. Вчера вечерта бяха загинали. Нападали така по земята, не изглеждаха нито жестоки, нито зли или дори глупави. Само мъртви.
— В тези дървета е имало стрелци — казах. — И са чакали тук. Смятам, че групата на принца е преминала, разчитайки на хората, които вече са били на позиция тук, за да ги защитят. — Бях открил само една счупена стрела, захвърлена настрани. Другите бяха пестеливо и хладнокръвно прибрани от телата.
— Това не е от стрела. — Лорд Златен посочи едно тяло, лежащо отделно от другите. В гърлото му имаше дълбоки рани. Бяха го разпрали ноктести задни крака. Мухи бръмчаха по вътрешностите му и бяха покрили изцъклените от ужас очи.
— Виж кучетата. Котки са нападнали и тях. Всички Петнисти са ги обкръжили тук и са ги избили.
— И след това са тръгнали.
— Да. — Котката на принца ли беше убила този човек? Били ли са свързани умовете им, когато котката е убивала?
— Колко души преследваме сега според теб?
Лоръл се беше отдалечила с коня малко по-напред. Подозирах, че го е направила не толкова за да проучи дирята, колкото за да е по-далече от подуващите се трупове.
— Според мен пред нас има поне осем души — подвикна тя.
— И трябва да ги последваме — каза лорд Златен. — Веднага.
Тя кимна.
— Другите вече трябва да са тръгнали от селото. Ще се зачудят защо тези не се връщат. Когато открият телата, ще побеснеят от гняв. Принцът трябва да бъде измъкнат, преди двете групи да се сблъскат.
Колко просто звучеше на думи. Върнах се при Моя черна, но тя ме ядоса, като се дръпна два пъти настрани, преди да успея да хвана юздите й. Трябваше й школовка, но сега нямаше време за това. Напомних си, че кръвта изнервя и най-кроткото животно и че търпението с нея в момента ще донесе добри дивиденти по-късно.
— Друг ездач щеше да те прасне с юмрук между ушите за това — казах й кротко, след като се качих на седлото.
Разбиращото потръпване на мускулите й ме изненада. Явно ме разбираше по-добре, отколкото предполагах.
— Спокойно. Аз не правя такива неща — уверих я. Съвсем по конски, тя пренебрегна успокоенията ми. В далечината отново прогърмя и тя изпъна уши.
Мисля, че и тримата ни притесни да тръгнем и да оставим труповете да се подуват в летния пек. Реалистично погледнато, това бе най-разумното решение. Съселяните им щяха да ги намерят съвсем скоро и на тях трябваше да се падне погребването. Забавянето им щеше само да ни помогне.
Разумно или не, беше някак грешно.
Дирите, по които продължихме, бяха дълбоки, от подкарани в здрав бяг коне. Пръстта под горския саван беше по-влажна и задържаше следата по-добре. Отначало бяха препускали за разстояние и скорост и дори дете можеше да проследи дирите им. Но след известно време следата се спусна в една клисура и тръгна покрай лъкатушещ поток. Яздех, без да откъсвам очи от дърветата горе, доверил се на Моя черна да следва Малта, и наблюдавах за възможна засада. Неизречена тревога човъркаше ума ми. Петнистите, с които яздеше принцът, изглеждаха много организирани, почти на военно ниво. Това беше втората група мъже, които го бяха изчакали да дойде и след това бяха тръгнали с него. Поне един от групата не се беше поколебал да пожертва живота си за другите, нито бяха изпитали скрупули да избият всички преследвачи. Тяхната готовност и безскрупулност говореше за голяма решимост да задържат принца и да го заведат до крайната цел, която си бяха наумили. Спасяването му вероятно щеше да се окаже извън възможностите ни, но въпреки това не виждах никаква алтернатива, освен да продължаваме след тях. Връщането на Лоръл в Бъкип, за да доведе стражата, не беше осъществимо. Докато дойдеха, щеше да е станало късно. Щяхме да загубим не само време, но и секретността на мисията си.
Клисурата се разшири до тясна долина. На едно място Петнистите бяха отбили от потока. Преди да тръгнем след тях, спряхме, за да напълним меховете и да хапнем. Купих благоразположението на Моя черна с огризка от ябълка. После продължихме. Следобедът се проточи. Никой от трима ни не говореше много. Нямаше какво толкова да си кажем, освен да споделяме тревогите си. Опасността идваше и зад нас. И отпред, и отзад ни превъзхождаха числено, а и вълкът до мен ми липсваше ужасно.
Дирята остави долината и залъкатуши между хълмовете. Дърветата оредяха и теренът стана скалист. Коравата пръст затрудняваше проследяването и подкарахме по-бавно. Подминахме каменните основи на малко селце, отдавна запуснато. Минахме и покрай странни, наподобяващи могили образувания, стърчащи по осеяния с балвани склон. Лорд Златен забеляза, че ги гледам, и промълви:
— Гробове.
— Много са големи — възразих.
— Не са. Това са гробници, често за цели семейства.
Отново ги погледнах с любопитство. Висока суха трева се полюшваше над могилите. И да имаше камък под тези чимове, беше скрит добре.
— Откъде ги знаеш тия неща? — попитах.
Не ме погледна в очите.
— Просто знам, Беджърлок. Отдай го на предимствата на аристократичното образование.
— Чувала съм приказки за подобни места — намеси се шепнешком Лоръл. — Казват, че високи, тънки като скелети призраци понякога излизат от такива могили, за да отвличат изоставени деца и… О, Еда да ни спаси дано. Вижте. Стърчащият камък от същите приказки.
Проследих с поглед сочещия й пръст. По гърба ми полазиха мравки.
Черен и лъскав, камъкът се издигаше два пъти по-висок от човешки ръст. Прошарен със сребърни жилки. Никакъв мъх нямаше по него. Ветровете на сушата бяха проявили повече милост от натежалите със сол бурни ветрове, разяли Свидетелстващите камъни край Бъкип. От това разстояние не можех да видя какви знаци са врязани по страните му, но знаех, че има такива. Този каменен стълб беше родствен на Свидетелстващите камъни и на черния стълб, който веднъж ме беше пренесъл до града на Праотците. Взрях се в него и разбрах, че е изсечен от същата кариера, която бе родила дракона на Искрен. Магия или мускули го бяха донесли толкова далече, чак от онова място тук?
— Гробовете имат ли нещо общо с камъка? — попитах лорд Златен.
— Неща, които са едно до друго, не винаги се отнасят едно към друго — отбеляза той хладно и разбрах, че отбягва въпроса ми. Извърнах се към Лоръл:
— Какво казва легендата за камъка?
Тя сви рамо и се усмихна, но мисля, че напрежението във въпроса ми я притесни.
— Има много приказки, но повечето се свеждат до едно. — Пое си дъх. — Скитащо дете или някой разсеян пастир, или любовници, избягали от омразните си родители, идват при гробниците. В повечето приказки сядат до тях, за да отдъхнат или за да потърсят малко сянка в горещ ден. И тогава призраците излизат от гробниците и ги отвеждат до изправения камък. И те влизат след тях в камъка и се озовават в друг свят. Според някои никога не се връщат. Според други се връщат състарени и грохнали, след като ги е нямало само една нощ, но трети твърдят обратното: че след сто години любовниците се върнали, ръка за ръка, все така млади, и открили, че скараните им родители отдавна са мъртви и те са свободни да се венчаят.
Имах си мнение за подобни приказки, но не го споделих. Веднъж бях минал през такъв стълб и се бях озовал в далечен, отдавна мъртъв град. Черните каменни стени на онзи отдавна мъртъв град ми бяха проговорили и градът около мен бе оживял. Монолитите и градовете от черен камък бяха творение на отдавна изчезналите от света Праотци. Бях повярвал, че Праотците са били обитатели на далечен свят, дълбоко в планините зад Планинското кралство на Кетрикен. Вече два пъти бях видял доказателство, че бяха вървели и по хълмовете на Шестте херцогства. Но преди колко лета?
Опитах се да уловя погледа на лорд Златен, но той се взираше право напред и като че ли подкара кобилата си още по-бързо. Разбрах по присвитите му устни, че на всякакъв въпрос, който му задам, ще отвърне с друг въпрос или с измъкване. Съсредоточих усилията си върху Лоръл.
— Изглежда ми странно, че си чувала приказки за това място във Фароу.
Тя отново сви рамене.
— Приказките, които съм слушала, са за едно подобно място във Фароу. Казах ти. Семейството на майка ми е от едно място недалече от владенията на Бресинга. Често го посещавахме, докато все още беше жива. Но бих се обзаложила, че тукашните хора разказват същите приказки за тези могили и онзи стълб. Стига тук да живеят хора.
Към края на деня това вече изглеждаше малко вероятно. Колкото повече се отдалечавахме, толкова по-дива ставаше околността. Хоризонтът помръкна и бурята тътнеше застрашително, но не се приближаваше. Дори тези долини изобщо да бяха познавали плуг или тези хълмове да бяха хранили добитък с пасищата си, забравили го бяха преди много години. Земята беше суха, камъни стърчаха изпод туфите суха трева и трънливите храсти. Бръмчащи насекоми и птичи зов бяха единственият признак за живот. Дирята стана още по-трудна за проследяване и се принудихме да продължим още по-бавно. Често се озъртах назад. Следите ни върху дирята, която следвахме, щяха да улеснят преследвачите ни да ни догонят, но не можех да измисля нищо, за да избегнем това.
Постоянното бръмчене на насекоми изведнъж замря вляво от пътя ни. Обърнах се натам със свито сърце, но след миг усетих присъствието на своя събрат. Още два дъха и вече можех да го видя. Както винаги, удивих се колко добре може да се крие вълкът, макар и сред най-оскъдно прикритие. Но щом се приближи, радостта ми, че го виждам, премина в отчаяние. Крачеше упорито, навел глава, езикът му беше провиснал почти до коленете. Без да кажа на другите, дръпнах юздите на Моя черна, слязох и свалих меха с вода. Той дойде при мен, пи от шепите ми.
Как ни настигна толкова бързо?
Вие вървите по дири, бавите се, за да намерите пътя си. Аз следвам сърцето си. Докато вашият път се извиваше през тези хълмове, моят ме отведе право до вас, по терен, който няма да се хареса на кон.
О, братко.
Няма време за съжаления. Дойдох, за да ти донеса предупреждение. Преследват ви. Подминах тези, които идват след вас. Спряха при телата. Бяха разгневени, крещяха до небесата. Гневът им ще ги задържи малко, но когато тръгнат отново, ще препускат бързо и яростно.
Можеш ли да издържиш с нас?
Мога да се крия много по-добре от вас. Вместо да мислиш какво ще правя аз, трябва да помислиш какво трябва да направите вие.
Това, което можехме да направим, не беше много. Яхнах отново Моя черна и догоних двамата си спътници.
— Трябва да побързаме.
Лоръл ме изгледа, но не каза нищо. Само леко навеждане в позата на лорд Златен показа, че ме е чул, но в отговор Малта се понесе напред. Моя черна изведнъж реши, че няма да се остави, и след четири разтега поведохме. Задържах погледа си към земята, докато препускахме. Принцът и спътниците му, изглежда, бяха потърсили някакво убежище сред дърветата. Одобрих решението им. Очаквах с нетърпение да стигнем до него. Изтръгнах още малко скорост от Моя черна и поведох и трима ни право в засадата.
Нощни очи извика в ума ми и ме накара рязко да дръпна с юздите встрани. Стрелата улучи Лоръл и тя падна с вик. Гняв и ужас кипнаха в мен и подкарах Моя черна право към дърветата. Имах късмет, че стрелецът се оказа само един и нямаше време да опъне лъка. Докато минавахме под надвисналите клони, се изправих на стремената, успях да се хвана и задържа като по чудо и се издърпах нагоре. Стрелецът тъкмо се извърташе към мен, но малките клони му пречеха. Нямаше време да мисля за последствията. Хвърлих се към него, скочих като вълк. Паднахме на кълбо, двама мъже и един лък. Младият стрелец бе отгоре ми.
Ударът изкара всичкия въздух от дробовете ми. Можех да мисля, но не и да действам. Нощни очи ми спести нуждата от действия. Налетя отгоре ни, вихрушка от нокти и зъби, която помете младежа настрани. Усетих отчаяния опит на изненадания ни нападател за отблъскваща магия срещу Нощни очи. Но беше твърде стъписан, за да може да вложи много сила в нея. Лежах на земята, докато те се бореха до мен, и се мъчех трескаво да вкарам въздух в дробовете си. Мъжът замахна с юмрук, но Нощни очи се сниши и сграбчи с челюсти замахналата китка. Стрелецът изпищя и изрита дивашки вълка. Усетих зашеметяващия удар. Нощни очи задържа хватката, но изгуби силата й. Докато мъжът изтръгваше разкъсаната си китка от челюстите му, вече бях вдишал достатъчно, за да мога да се задействам.
Както лежах, изритах стрелеца в главата. Хвърлих се отгоре му. Ръцете ми намериха гърлото му, а Нощни очи го захапа за десния прасец и дръпна. Мъжът се замята дивашки между двама ни, но не можеше да се измъкне. Нощни очи ръфаше крака му. Стиснах гърлото му и задържах, докато усетих, че съпротивата му спира. Дори и тогава продължих да стискам гърлото му с лявата си ръка, докато дясната намери ножа на колана ми. Целият свят се беше свил до един червен кръг, в който плуваше лицето му.
— … го убивай! Не го убивай! Не го убивай!
Виковете на лорд Златен проникнаха в мозъка ми тъкмо преди да забия ножа в гърлото на нападателя ни. Никога не съм бил по-малко склонен да слушам. Но в следващия миг червената мъгла на битката се разсея и открих, че гледам лицето на момче, не много по-голямо от Хеп. Сините му очи се бяха изцъклили, колкото от ужас пред смъртта, толкова и от липсата на въздух. При падането ни клоните го бяха издраскали и кръвта се стичаше на ивици по бузата му. Отпуснах хватката си, а Нощни очи пусна крака му. Но все още бях възседнал гърдите му и държах ножа на гърлото му. Изобщо не бях сантиментален за момчешката невинност. Вече го бяхме видели как действа с лъка. Като нищо щеше да ме убие. Без да откъсвам поглед от него, изръмжах на Шута:
— Той уби Лоръл!
— Не успя! — чух ядосания й глас. Обърнах се и видях, че е стиснала рамото си с ръка. Кръв се процеждаше между пръстите й. Вече беше издърпала стрелата.
— Извади ли острието? — попитах бързо.
— Нямаше да я издърпам, ако не бях сигурна, че ще я извадя цялата — отвърна ми тя сприхаво. Беше пребледняла, но на бузите й още имаше две ярки петна. Погледна момчето, което бях възседнал, и очите й се разшириха. Чух хрипливия й дъх.
Нощни очи стоеше до мен, дишаше тежко. Трябва да се махаме оттук. Мисълта се провлече, изпълнена с болка. Може да дойдат други. Онези, които идват, или онези, които са напред. Видях как момчето се намръщи. Погледнах през рамо към Лоръл.
— Можеш ли да яздиш така? Защото трябва да се махаме оттук. Трябва да го разпитаме, но не сега. Не искаме да ни хванат идващите или приятелите му, ако се върнат за него.
По погледа й разбрах, че няма отговор на въпроса ми, но отвърна храбро.
— Мога. Да вървим. И аз имам въпроси, които бих искала да задам на този. — Стрелецът я зяпна, скован от ужас от злъчта в гласа й. Изведнъж се завъртя под мен, мъчеше се да се измъкне. Плеснах го през лицето.
— Стой кротко. Много по-лесно ми е да те убия, отколкото да те влача с нас.
Знаеше, че казвам истината. Очите му се извърнаха към лорд Златен, после към Лоръл, преди погледът му да се върне отново на мен. Вторачи се в мен, кръв капеше от носа му. Познавах този слисан поглед. Беше младеж, който е убивал, но никога досега не се е изправял пред непосредствена опасност да бъде убит. Чувствах се странно, в правото си да го запозная с това чувство. Не се съмнявах, че и аз някога, поне веднъж, съм гледал така.
— Ставай. — Преди петнадесет години щях да подсиля заповедта, като го дръпна на крака. Сега само задържах в юмрука си предницата на ризата му, но го оставих да се изправи сам. Останал бях почти без дъх от боричкането и не бях склонен да изразходвам резервите си в показване на сила. Нощни очи легна на мъха под дървото, тежко задъхан.
Изчезни — посъветвах го.
След малко.
Стрелецът запремества поглед от вълка към мен и обратно, очите му се изпълниха с удивление. Отказах да срещна погледа му. Срязах кожената каишка, стягаща яката на ризата му — той трепна, когато ножът се провря под нея, издърпах я и го обърнах грубо.
— Ръцете — заповядах му и без да хитрува, той ги събра зад гърба си. Изглежда, се беше отказал от борбата. Раните от зъби на китката му кървяха. Вързах го здраво. Лоръл го гледаше с гняв. Явно беше приела нападението лично. Навярно никой досега не се беше опитвал да я убие. Е, първият път винаги е паметно преживяване.
Лорд Златен й помогна да се качи на седлото. Знаех, че тя иска да откаже, но не посмя. Да изтърве коня си щеше да е по-унизително, отколкото да приеме подкрепата му. На Моя черна се падна да носи пленника ми и мен. Нито кобилата, нито аз бяхме особено щастливи от това. Взех лъка на стрелеца и след кратко колебание го запокитих в дървото. Той се закачи на един клон и остана да виси там. С малко късмет, никой от преминаващите нямаше да погледне нагоре и да го види. Разбрах, че му е скъп, от погледа, с който го изпрати.
Хванах юздите на Моя черна.
— Сега ще се кача — казах на пленника. — После ще ти подам ръка да те издърпам. Ако не ми съдействаш, ще те приспя с един удар и ще те оставя за другите. Знаеш кои имам предвид. Ония, за които ни взе, убийците от селото.
Той облиза устни. Цялата страна на лицето му бе започнала да подпухва и да посинява. За първи път проговори:
— Вие не сте ли с тях?
Изгледах го хладно.
— Защо не се зачуди за това, преди да стреляш по мен? — Метнах се на коня.
— Вървяхте по дирята ни. — Погледна през рамо към жената, която беше прострелял. На лицето му се беше изписала покруса. — Помислих, че сте селяните, които идват да ни убият. Честно.
Подкарах Моя черна към него и се пресегнах. След миг колебание той надигна рамото си. Хванах го здраво под мишницата. Моя черна изпръхтя и се завъртя в кръг, но след два опита момчето успя да прехвърли единия си крак върху нея. Оставих му време да се намести зад мен и му казах:
— Много внимавай. Тя е висока. Хвърлиш ли се от нея, като нищо може да си счупиш кокалите.
Хвърлих поглед назад по пътя, откъдето бяхме дошли. Все още нямаше признаци, че преследвачите ни са близо, но усещах, че късметът ни е на изчерпване. Дирята на Осезаващите водеше нагоре по хълма, но не исках да продължа по нея, преди да съм изтръгнал от това момче всичко, което знае. Очите ми затърсиха път, по който да отклоним преследвачите. Можехме да се спуснем надолу, където пролет и есен вероятно течеше вода. Следите ни щяха да личат добре в по-влажната пръст. Можехме да продължим по коритото и след това да го оставим. После нагоре по другия скат, по каменистия хълм и отново в прикритието на леса. Можеше да свърши работа. Следите ни щяха да са по-пресни, но те просто можеше да решат, че ни настигат, и така — да ги отвлечем от принца.
— Насам — казах и приведох плана си в действие. Кобилата ми не беше доволна от двойния си товар. Застъпва тромаво, сякаш решена да ми покаже, че не одобрява идеята.
— Но следата… — възрази Лоръл, след като изоставихме смътните дири, които бяхме следвали през целия ден.
— Не ни трябват следите им. Имаме него. Той знае накъде са продължили.
Усетих го как си пое дъх зад мен. После отрони през стиснати зъби:
— Няма да кажа.
— Ще кажеш, разбира се — уверих го й в същото време смушках Моя черна, за да я убедя, че все пак е длъжна да ми се подчини. Изненадана, тя закрачи по-бързо и въпреки двойната тежест ни понесе добре. Беше силна и бърза, но свикнала да използва качествата си само когато на нея й хареса. Крайно време беше да се разберем по този въпрос.
Принудих я да тръгне по-бързо надолу, а след това я подкарах покрай сухото корито. Излязох на един каменист склон и продължих нагоре по него. Моя черна като че ли се справяше с предизвикателството без много усилие. Надявах се, че наложената от мен скорост и маршрут са поносими за Лоръл. Пришпорих Моя черна нагоре по чакълестия склон под кос ъгъл. Ако успеех да подмамя тълпата от селото да тръгне след нас, този маршрут доста щеше да ги затрудни.
На билото спрях, за да ни настигнат останалите. Нощни очи беше изчезнал. Знаех, че си отдъхва някъде, събира силите си, за да тръгне след нас. Искаше ми се да е до мен, но знаех, че сам е в по-малка опасност, отколкото в компанията ми. Огледах терена. Нощта скоро щеше да дойде и исках дотогава да сме се скрили в някое удобно за отбрана място. Реших да продължим нагоре. Хълмът, на който се намирахме, беше част от пресичаща равнината верига. Съседната височина беше и по-висока, и по-стръмна, скалната й основа — по-оголена.
— Насам — казах на другите и ги поведох. Спуснахме се за кратко в обрасла с рехава гора долчинка и след това отново поведох нагоре по едно пресъхнало корито. Шансът и късметът ни бяха благословили — натъкнах се на тясна дивечова пътека, оставена явно от нещо по-дребно и по-пъргаво от коне. Поехме по нея. Като за едър кон, Моя черна се справяше добре, но чух как пленникът ми на няколко пъти затаи дъх, когато дирята тръгна по стръмния склон на хълма. Знаех, че за Малта това няма да е никаква пречка. Не посмях да погледна назад, за да видя как се справя Лоръл. Трябваше да се доверя на Белогривец, че ще пренесе господарката си.
Пленникът ми най-сетне се осмели да ми заговори:
— Аз съм от Старата кръв — прошепна ми настойчиво, все едно това трябваше да означава нещо за мен.
— Нима? — отвърнах му със сарказъм.
— Но и ти си…
— Млъкни! — срязах го ядосано. — Твоята магия нищо не означава за мен. Ти си предател. Само да си заговорил отново и ще те хвърля от коня.
Уплашен, той млъкна.
Пътеката ни водеше все нагоре и нагоре и се зачудих дали съм избрал добре. Малкото дървета, които подминавахме, бяха криви и чворести, листата бяха клюмнали вяло в диханието на приближаващата се буря. Пръстта заотстъпва на бели като кост скали. Познах убежището ни още щом го зърнах. Не беше истинска пещера, а по-скоро дълбок прорез в скалната стръмнина. Наложи се да слезем и да преведем конете догоре. Вкарах вътре Моя черна. Под скалната козирка беше по-хладно, в дъното се процеждаше вода. Може би през годините тя беше издълбала кухината, но сега оставяше влажна зелена вада по пода на пещерата, преди да се процеди надолу по хълма. Нямаше никаква храна за конете, но това бе неизбежно. Все пак мястото ни предлагаше възможно най-добрия заслон и изглеждаше защитимо.
— Ще прекараме нощта тук — казах и изтрих потта от челото и врата си. Бурните облаци се снишаваха и въздухът натежа със заплахата за дъжд. Посочих към дъното на пещерата. — Слез и иди там — казах на пленника. Той не помръдна, само ме изгледа мълчаливо отгоре. Пресегнах се, сграбчих го за предницата на ризата и го дръпнах рязко от гърба на Моя черна. Гневът винаги ми е давал повече сила. Задържах го прав, след което го тласнах рязко, тъй че се блъсна в задната стена на пещерата, хлъзна се и се смъкна на пода, полузамаян. — Ще има и по-лошо — заканих се грубо.
Лоръл ме зяпна пребледняла и ококорена, може би изненадана от това, че съм поел командването. Взех юздата на коня от ръката й, а лорд Златен й помогна да слезе. Пленникът не прояви охота да се опитва да бяга, тъй че го зарязах, докато разседлая конете и подредя импровизирания бивак. Моя черна заблиза тънката вадичка вода. Изгребах пясъка в основата на стената, за да разширя изровената дупка, и за щастие водата започна да се събира в нея. Лорд Златен се беше заел с рамото на Лоръл — беше опитен в тези неща открай време. Сега й слагаше мокър компрес. Кръвта по плата изглеждаше повече черна, отколкото червена. Бяха събрали глави и си говореха тихо. Приближих се.
— Много ли е зле? — попитах тихо.
— Много — отвърна кратко лорд Златен, но ме стъписа погледът на Лоръл. Зяпна ме, все едно съм побеснял звяр. Беше много повече от негодуванието, което можеше да е изпитала от това, че съм прекъснал интимен разговор. Отдръпнах се, зачуден дали пък не я е притеснило оголеното й пред очите ми рамо. Но като че ли нямаше никакви притеснения, че лорд Златен я докосва. Все едно, имах си други грижи и нямаше да им се натрапвам повече.
Прецених малкото припаси, които ни бяха останали. Главно хляб и ябълки. Съвсем малко за трима и недостатъчно за четирима. Реших хладнокръвно, че пленникът ни може да мине и без храна. Най-вероятно си беше имал храна за път и сигурно през деня се беше нахранил по-добре от нас. Като си помислих за него, реших да го проверя. Седеше непохватно където го бях оставил, с ръцете отзад, и оглеждаше разкъсания си крак. Погледнах раната, но без да му предложа съчувствие. Стоях мълчаливо над него, докато той не проговори:
— Може ли да пийна вода?
— Обърни се — наредих му и останах безучастен, докато се мъчеше да изпълни заповедта. Развързах китките му. Той изохка леко, когато дръпнах каишката от съсирената кръв. Бавно раздвижи ръце. — Вода можеш да пиеш ей там, след като конете се напият обаче.
Той бавно кимна. Много добре знаех колко го болят раменете вече. Моите също пулсираха. Страната му беше потъмняла и подпухнала от натъртването при падането. Едното му посиняло око беше кървясало. Раните някак си го правеха още по-млад. Той огледа китката си, която беше раздрал вълкът. По стиснатите му зъби разбрах, че го е страх да пипне раната. Вдигна бавно очи към мен, след което ги извърна настрани и попита:
— Къде е вълкът ти?
За малко да го зашлевя с опакото на ръката. Той трепна.
— Ти не задаваш въпроси — казах хладно. — Отговаряш на тях. Къде отвеждат принца?
Изгледа ме неразбиращо и се изругах наум за глупостта си. Може би не знаеше за самоличността на принца. Е, вече беше късно да си върна думите. Тъй или иначе, вероятно щеше да се наложи да го убия. Разпознах в това мисленето на Сенч и го изтласках от ума си.
— Момчето, което язди с котката — уточних. — Къде го водят?
Той преглътна.
— Не знам — излъга намусено.
Бях готов да го удуша, но да изтръгна отговора от гърлото му. Ужасно ме предизвикваше. Изправих се рязко, преди да съм се поддал на гнева.
— Знаеш. Ще ти оставя малко време да помислиш за всички възможни начини, с които мога да те накарам да ми кажеш. После ще се върна. — Отдалечих се няколко стъпки от него, преди да изкарам зла усмивка на лицето си, и се обърнах. — А. И ако си въобразиш, че моментът е удобен да избягаш… само две-три крачки навън и ще престанеш да се чудиш къде е вълкът ми.
Бяла мълния изсъска и огря скалното ни убежище. Конете изцвилиха и две тупвания на сърцето по-късно гърмът разтърси земята. Примигах, за миг заслепен, а след това дъждът започна да се излива като из ведро пред входа на пещерата. Навън изведнъж се смрачи. Порив на вятъра донесе дъжд в пещерата и се отнесе настрани. Дневната топлина си отиде.
Занесох храна на лорд Златен и Лоръл. Тя беше леко замаяна. Той беше довлякъл едно от седлата и одеяло, за да може да отпусне гръб на тях. Тя избута разрошената си коса от лицето с лявата си ръка. Дясната й лежеше в скута. Беше й изтекла повече кръв, отколкото си мислех, процедила се беше и съсирила между пръстите. Лорд Златен взе хляба и ябълките за двамата.
Погледнах пороя пред пещерата и поклатих глава.
— Тази буря ще измие всякакви следи. Хубавото е, че селяните може би просто ще вземат мъртвите си и ще се върнат. Лошото е, че губим дирите и на принца. Да накараме нападателя ни да проговори е вече единствената ни надежда да го намерим. Ще се погрижа за това, като се върна. — Разкопчах оръжейния си колан и го подадох. След като никой не посегна за него, извадих меча и го сложих на пода до тях. Заговорих тихо: — Може да се наложи да го използвате. Ако се наложи, не се колебайте. Убийте го. Ако се измъкне и успее да предупреди приятелите си, нямаме никакъв шанс да спасим принца. Оставям го да си помисли малко. После ще изтръгна истината от него. Сега отивам навън да събера дърва за огън, докато все още може да се намери нещо сухо. И да видя дали някой не върви по дирята ни.
Лоръл вдигна здравата си ръка, за да покрие устата си. Изведнъж й беше призляло. Лорд Златен погледна към пленника, после отново мен. Изглеждаше притеснен, но знаеше, че трябва да потърся Нощни очи.
— Вземи наметалото ми.
— Само ще се намокри като всичко друго по мен. Ще се преоблека в сухи дрехи, като се върна.
Не ми каза да съм предпазлив, но го виждах в погледа му. Кимнах му и излязох в проливния дъжд. Беше точно толкова студено и неприятно, колкото очаквах. Примижах, присвих рамене и се взрях в тежката сива пелена на дъжда. След това си поех дълбоко дъх и промених очакванията си. Както ми беше показал веднъж Черния Ролф, повечето неприятни усещания се основават на човешките очаквания. Като човек, очаквах да е топло и сухо, когато аз поискам да бъде. Животните не таят такива заблуждаващи убеждения. Добре де, валеше. Онази част от мен, която беше вълк, можеше да го приеме. Дъждът означаваше да ти е студено и мокро. След като го приех и престанах да го сравнявам с това, което исках да бъде, условията станаха много по-поносими. Тръгнах.
Дъждът беше превърнал пътеката към пещерата в кипнал млечен поток. Теренът беше хлъзгав. Въпреки че знаех къде трябва да са следите ни, ми беше трудно да ги видя. Позволих си да се надявам, че дъждът, тъмното и липсата на дири, които да се следват, ще върне преследвачите в селото. Някои несъмнено вече бяха тръгнали назад, за да отнесат новината за убитите. Смеех ли да се надявам, че всички са се върнали, понесли със себе си труповете?
В подножието на хълма спрях и потърсих, много предпазливо. Къде си?
Отговор не последва. Мълния изтрещя в далечината и след няколко мига изтътна гърмът. Дъждът заваля с нова ярост. Помислих си за своя вълк, както го бях видял последния път — пребит, уморен и стар. Забравих за всякаква предпазливост и изревах страха си към небето. Нощни очи!
Тихо. Идвам. Беше отвратен от мен, като от малко скимтящо пале. Затворих Осезанието си, но все пак въздъхнах с дълбоко облекчение. Щом можеше толкова да е подразнен от мен, значи не беше толкова зле, колкото се опасявах.
Затърсих дърва и намерих малко почти сухи, заслонени под отдавна паднал дънер. Откъртих няколко шепи от гъбестото дърво на изгнилия ствол и начупих наръч по-дълги, удобни за носене сухи клони. Смъкнах ризата си и ги увих с нея с надеждата да ги запазя донякъде сухи. Когато се затътрих обратно нагоре към скалната кухина, дъждът секна толкова внезапно, колкото бе започнал. Звукът на капките от дървесните клони и гъргоренето на стичащата се вода, попиваща в меката пръст, изпълваха вечерта. Някъде далече нощна птица изпрати жалния си зов.
— Аз съм — промълвих, щом стигнах до каменната козирка. Моя черна изпръхтя в отговор. Едва можех да видя другите вътре, но скоро очите ми се приспособиха. Лорд Златен беше извадил кутийката ми с кремъка и праханта. Извадих късмет и след няколко мига в дъното на плитката пещера вече пукаше малък огън. Димът запълзя по каменния покрив, за да намери изход. Излязох навън да погледна дали ще се вижда от склона долу. Нямаше. Върнах се удовлетворен, за да подсиля огъня.
Лоръл се надигна и се премести по-близо до весело подскачащите пламъчета. Изглеждаше малко по-добре, но болката все още бе изписана на лицето й. Видях как крадешком погледна стрелеца. В очите й имаше обвинение, но и неуместна жалост. Надявах се, че няма да се опита да се меси в онова, което бях длъжен да направя.
Лорд Златен вече ровеше в торбата си и мърмореше. След малко извади една от сините ми слугински ризи и ми я подаде.
— Благодаря — измърморих.
Пленникът седеше, изгърбил рамене. Забелязах чистите превръзки на крака и китката му и познах възлите на Шута. Какво пък, не му бях казал да не го пипа. Трябваше да се сетя, че ще се погрижи за него. Хвърлих на пода мократа риза. Докато тръсках сухата, преди да я навлека, Лоръл проговори от сянката:
— Сериозен белег.
— Кой точно? — попитах, без да мисля.
— По средата на гърба ти — отвърна тя тихо.
— А. Онзи. — Постарах се да запазя небрежен тон. — От стрела е. Острието не излезе с дръжката.
— Затова значи се притесни преди малко. Благодаря ти. — Усмихна ми се.
Беше почти извинение. Не можах да измисля отговор. Стана ми някак гузно от думите и нежната й усмивка. После се сетих за талисмана на Джина на шията ми. Аха. Дооблякох сухата риза и го прикрих. Взех бричовете, които ми подаде лорд Златен, и се отдръпнах в сенките зад конете, за да се преобуя. Водата, капеща по вътрешната стена, се беше усилила до постоянна вадичка и покрай конете вече течеше малък поток. Е, поне вода щяха да имат за нощта, ако не трева. Загребах с шепа. Беше мътна, но не и мръсна.
Върнах се при огъня. Лорд Златен мълчаливо ми подаде комат хляб и ябълка. Не си бях давал сметка колко съм огладнял, докато не сдъвках първата хапка. Цялата дажба нямаше да напълни стомаха ми, но изядох само ябълката и половината хляб. За жалост след последната хапка се чувствах все толкова гладен. Пренебрегнах го, както бях пренебрегнал и дъжда преди малко. Беше поредното човешко допускане, че имаш право на пълен корем на редовни интервали. Приятна представа, но не непременно нужна в оцеляването. Повторих си го няколко пъти. Вдигнах очи от пламъците и забелязах, че лорд Златен ме гледа съсредоточено. Лоръл беше придърпала одеяло върху себе си и беше задрямала. Заговорих тихо:
— Той каза ли нещо, докато го превързваше?
Лорд Златен помисли. Бавна усмивка разчупи строгата му фасада.
— Каза „ух“!
Ухилих се в отговор, но бързо се стегнах за онова, което все пак ми предстоеше. Въпреки затворените очи на Лоръл сниших глас, за да стигне само до ушите на Шута:
— Трябва да науча всичко, което знае за плановете им. Те са организирани и безскрупулни. Тук има нещо много повече от обичайната помощ на Осезаващи за едно избягало момче. Трябва да го накарам да ни каже къде са отвели принца.
Усмивката на лицето на Шута се стопи, но високомерието на лорд Златен не я замени.
— Как? — попита ме със страх.
— Както се наложи — отвърнах хладно.
Гадеше ми се от мисълта, че Шутът щеше само да ме затрудни. Принцът и неговото благополучие бяха важни сега. Не неговата гнусливост, нито животът на момчето от Старата кръв, което седеше до стената на пещерата. Собствените ми чувства дори не бяха важни. Правех това за Сенч, за моята кралица, за родословната линия на Пророците, за самия принц. Точно за това бях обучаван толкова време, за тази малка мръсна задачка; всичко това беше част от „тихата работа“ в обучението на убиеца. Вътрешностите ми се стегнаха на кълбо. Извърнах очи от уплашения поглед на Шута и се изправих. „Приключи с това. Накарай го да проговори. След това го убий“. Не смеех да го пусна, а и не можехме да си създадем затруднения, като го вземем със себе си. Нямаше да ми е първият път, когато убивам заради Пророците. Никога не ми се беше налагало първо да изтръгна информация от жертвата си, но и това знаех как се прави. Тези уроци бях научил от първа ръка, в подземията на Славен. Съжалявах само, че обстоятелствата не ми бяха предложили друг избор.
Обърнах гръб на светлината и тръгнах в тъмното към младежа. Той седеше на пода, с гръб към скалата. Отначало само се изправих над него и го загледах отгоре. Надявах се страхът му от тази среща да е толкова голям, колкото и моят. Когато най-после той се предаде и вдигна очи към мен, изръмжах:
— Къде го отвеждат?
— Не знам — отвърна той, но в думите му нямаше сила.
Изритах го силно, върхът на ботуша ми го удари под ребрата. Бях преценил ритникът да изкара въздуха от дробовете му, без да му нанесе трайна вреда. Още беше рано за това. Той изскимтя и се сви на кълбо. Преди да е успял да се съвземе, се пресегнах, сграбчих го за предницата на ризата и го дръпнах рязко нагоре. Имах предимство в ръста, тъй че стиснах зъби и го задържах изправен на пръсти. Ръцете му се вкопчиха в китките ми и той започна да се дърпа безпомощно. Все още се мъчеше да си поеме дъх.
— Къде? — повторих твърдо. Дъждът отвън заплющя отново.
— Те… не… казаха… — изхриптя той и всичката милост на Еда ме караше да искам да му повярвам. Не посмях. Шибнах го силно в стената на пещерата, главата му издумка и отскочи от камъка. Нараненото ми рамо изкрещя при удара. Видях го как прехапа устна от болка. Чух приглушения вик на Лоръл зад мен, но не се обърнах.
— Можеш да ми кажеш сега или ще ми кажеш по-късно — предупредих го, като го задържах притиснат в стената. Ненавиждах това, което правех, но съпротивата му по някакъв начин само разпалваше гнева ми. Извлякох сила от него, мъчех се да укрепя волята, нужна ми, за да продължа. Най-бързото беше най-добронамерено; най-грубото беше всъщност най-милостивото. Колкото по-скоро проговореше, толкова по-скоро щеше да свърши. Сам бе избрал пътя, който го беше довел до това. Беше предател, в съюз с онези, които бяха примамили сина на Кетрикен да се отдели от нея. Наследникът на трона на Шестте херцогства можеше точно в този момент да е в смъртна опасност и това, което този млад човек знаеше, можеше да ми даде възможност да го спася. Това, което му причинявах сега, си го беше причинил сам.
Разтърси го детски хлип.
— Моля ви — проплака момчето.
Вкоравих сърцето си и стегнах юмрука си.
Но ти обеща. Никога вече. Никога вече убийство, което не носи месо и Претопява сърцето. Нощни очи беше ужасен.
Стой настрана от това, братко. Трябва да го направя.
Не. Няма да го направиш. Идвам колкото може по-бързо. Изчакай ме, братко, моля те. Почакай.
Отскубнах се от мислите на вълка. Време беше да сложа край на това. Да го прекърша. Но упоритият предател твърде много приличаше на момче, мъчещо се отчаяно да опази тайната си. Сълзи прорязваха вадички по страните му. Вълчите мисли бяха отслабили решимостта ми. Усетих се, че съм го пуснал да стъпи на крака. Знаех, че някои изпитват удоволствие от това да прекършат нечий дух, но изтезанията, които бях понесъл в подземията на Славен, ме бяха затворили завинаги в ролята на жертва. Каквото и да направех на този младеж, щях да го изпитам и аз. Нещо по-лошо, щях да се виждам през неговите очи, щом се превърнех за него в онова, което Болт беше за мен. Извърнах поглед, преди да е успял да види слабостта в очите ми, но това не ми помогна, защото Шутът стоеше едва на ръка разстояние от мен и целият ужас, който се опитвах да потисна, беше в погледа му. Жалостта, смесена с ужаса му, ме опари. Той виждаше. Виждаше, въпреки всички тези години, пребитото дете, което все още стоеше сгушено в мен и никога нямаше да си иде. Някъде аз оставах вечно присвит от страх, някъде оставах завинаги беззащитен пред онова, което ми причиняваха. Беше непоносимо, че някой друг знае това. Дори този някой да беше моят Шут. Може би — особено той.
— Не се намесвай — казах му грубо, с тон, на който не бях знаел, че съм способен. — Иди се погрижи за Ловкинята.
Все едно го зашлевих през лицето. Устата му се отвори, но от нея не излезе и звук. Стиснах челюсти. Вледених сърцето си. Бавно стегнах хватката си на яката на моя пленник. Той се помъчи да преглътне и дъхът му изхриптя от гърлото. Сините му очи пробягаха по белега ми и по счупения ми нос. Не беше лице на милостив, цивилизован човек. Предател, напомних си, докато го гледах в очите. Ти предаде своя принц, също както Славен предаде Искрен. Колко пъти си бях представял какво бих направил на Славен, ако получех някога възможност да отмъстя? Това момче го заслужаваше също толкова. Ако му позволях да опази тайната си, това щеше да е краят на рода на Пророка. Вдишах бавно, взрян в него, оставих мислите да изплуват на повърхността. Усетих как промениха лицето и погледа ми. Решимостта ми укрепна. Време беше да сложа край на това, по един или друг начин.
— Последен шанс — предупредих го рязко, докато вадех ножа. Гледах ръцете си, все едно бяха на някой друг. Опрях върха на извадения нож точно под лявото му око. Оставих го да се вреже в кожата. Той стисна окото си, но и двамата знаехме, че това няма да го защити. — Къде?
— Спрете го — замоли с разтреперан глас Лоръл. — Моля ви, лорд Златен, накарайте го да спре. — При думите й усетих, че момчето в хватката ми започна да трепери. Колко ли плашещо беше за него, че дори спътниците ми се ужасяваха от това, което се канех да му направя? На лицето ми се появи усмивка и замръзна в гримаса.
— Том Беджърлок! — заговори властно лорд Златен. Дори не се обърнах при думите му. Той ме беше въвлякъл в това, също като Сенч и Кетрикен. Вече беше неизбежно. Нека да гледа и да види докъде води този път. Ако не му харесваше, можеше да извърне очи. Аз не можех. Аз трябваше да го преживея.
Не. Не трябва. И аз отказвам. Няма да бъда свързан с това. Няма да го позволя.
Усетих го, преди да съм го видял. Миг след това смътният кръг огнена светлина очерта силуета му, а след това вълкът влезе. От него капеше вода; козината му се беше сплъстила и провиснала. Направи няколко стъпки в пещерата и спря, за да се отърси. Допирът на ума му до моя бе като здрава ръка, стегнала рамото ми. Извърнах мислите си към него и към нас, избутах всички други грижи настрани. Братко. Променящ. Толкова съм уморен. Изстинал съм и съм мокър. Моля те. Трябва ми помощта ти. Приближи се още, а след това се опря на крака ми и попита тихо: Храна? С физическия допир избута настрани тъмнина, за която не бях знаел, че се е вселила в мен, за да ме изпълни с вълчето и със сега.
Оставих пленника си и той се смъкна по скалата. Опита се да остане прав, но коленете му поддадоха и той седна тежко на пода. Главата му клюмна и ми се стори, че чух приглушен хлип. Точно сега ми беше все едно за него. Изтласках от себе си Фицрицарин Пророка и станах отново вълчият партньор.
Поех си дъх. Изпитах слабост от облекчението, че виждам до себе си Нощни очи. Вкопчих се в присъствието му и намерих опора в него. Запазих ти малко хляб.
По-добре е от нищо. Притисна треперещото си тяло до крака ми и ме отведе при огъня и благословената му топлина. Изчака търпеливо, докато му намеря парчето хляб. Седнах до него, без да ме притесни мократа му козина, и започнах да му давам хляб залък по залък. Когато свърши с яденето, погладих гърба му с ръка. Докосването ми смъкна дъждовната влага. Дъждът не беше проникнал през козината, но усещах болката и умората му. Но това, което ме обгърна и отново ме върна към самия мен, бе огромната му обич.
Намерих в ума си мисъл, която си струваше да се сподели. Как зарастват драскотините?
Бавно.
Ръката ми се плъзна по корема му. Кал го беше зацапала и замърсила раните. Беше студен, но подутите драскотини пареха. Бяха забрали. Гърненцето с мехлема на лорд Златен все още беше в дисагите ми. Взех го и — удивително — този път Нощни очи ми позволи да го намажа по дългите подути рани. Знаех, че медът извлича. Можеше да изсмуче топлината от раните му. Вдигнах очи и изведнъж усетих Шута до себе си. Той се взря в очите на Нощни очи и каза:
— Толкова съм облекчен, че те виждам, стари приятелю. — Долових сълзи в думите му. Попита ме, много колебливо: — Когато приключиш с мехлема, ще може ли да взема малко за рамото на Лоръл?
— Разбира се — отвърнах тихо. Сложих последната мазка и подадох гърненцето на Шута. Когато се наведе да го вземе, той ми прошепна тихо: — Никога в живота си не съм бил толкова уплашен. А нищо не можех да направя. Мисля, че само той можеше да те върне.
Когато се изправи, опакото на дланта му забърса лицето ми. Не знаех мен ли искаше да утеши, или себе си. За миг изпитах жал и към двама ни. Не беше свършило, беше само отложено.
Нощни очи изпъшка и се изтегна до мен. Отпусна глава на крака ми. Загледа се към входа на пещерата. Не. Свърши. Забранявам го, Променящ.
Трябва да намеря принца. Той знае къде е. Нямам избор.
Аз съм твоят избор. Повярвай ми. Аз ще ти намеря дирята на принца.
Съмнявам се, че този дъжд е оставил някаква диря за намиране.
Повярвай ми. Ще ти го намеря. Обещавам. Само не прави това.
Нощни очи, не мога да го оставя да живее. Той знае твърде много.
Той пренебрегна мисълта, или така поне ми се стори. Вместо това ме помоли: Преди да го убиеш, помисли какво му отнемаш. Спомни си какво е да си жив.
Преди да успея да му отвърна, той ме потопи в сетивата си, понесе ме в своето вълче „сега“. Фицрицарин Пророка и всичките му грижи бяха пропъдени. Взряхме се в черната нощ извън пещерата. Дъждът бе пробудил всички миризми по хълмовете и той ми ги разпозна, една по една. До нас огънят изтляваше. Смътно усещах, че Шутът го поддържа, подава му залъци дърво, колкото да го опази жив, но и пести запасите ни за дългата нощ. Вдишвах мириса на дим, на коне и на другите хора край мен…
Намерението на Нощни очи беше да ме отведе далече от това да съм човек, от човешките ми грижи, та да се върна към вълчето. И успя повече, отколкото искаше. Може би бе по-изтощен, отколкото съзнаваше, или може би съсъкът на дъжда приспа и двама ни до близостта на кутрета, пред която няма граници. Зареях се в него, в ума и в духа му, а след това — в тялото му.
Бавно започнах да усещам плътта, която го оковаваше. Не му бяха останали сили. Умората, която го беше изпълнила, изтласкваше всичко друго. Той изтляваше като огъня, поемаше залъците храна, а ставаше все по-малък.
Животът е равновесие. Обикновено забравяме това, докато продължаваме безгрижно от ден в ден. Ядем и пием, и спим, и приемаме за даденост, че винаги ще се събуждаме на следващия ден, че храната и отдихът винаги ще ни изпълват с нови сили. Очакваме раните да се изцерят и болката да затихва с времето. Дори когато се озовем пред рани, които заздравяват по-бавно, пред болка, която намалява денем само за да се върне с пълната си сила нощем, дори когато сънят не ни носи отдих, все пак очакваме, че по някакъв начин утре всичко ще се върне към равновесие и че ще продължим. В един момент деликатното равновесие е нарушено и въпреки всичките ни панически усилия започваме да пропадаме от тялото, което се самоподдържа, към тялото, което се бори, с нокти и зъби, да се задържи към това, което е било.
Взирах се в тъмното пред нас. Изведнъж всяко издишване на вълка като че ли започна да става по-дълго от вдишванията. Като кораб с пробойни, всеки ден затъваше все по-дълбоко в примирение с постоянната болка и отслабената жизненост.
Сега той спеше дълбоко, забравил за всякаква умора, широката му глава бе отпусната в скута ми. Поех си дъх и леко сложих ръка на челото му.
Като юноша бях ставал извор на сила за Искрен. Беше отпускал ръката си на рамото ми и с помощта на своето Умение извличаше силата, от която така ужасно се нуждаеше, за да воюва с Алените кораби. Спомних си за деня на речния бряг и за онова, което бях направил на вълка тогава. Бях се домогнал до него с Осезанието, но го бях изцерил с Умението. Вече от доста време знаех, че двете магии може да се съчетаят. Дори се бях страхувал, че прилагането на Умението ми ще трябва винаги да се зацапва от Осезанието. Сега този страх се превърна в надежда, че бих могъл да използвам заедно двете магии за своя вълк. Защото човек можеше не само да взима сила с Умението; можеше и да дава.
Затворих очи и уравновесих дишането си. Вълчите прегради бяха смъкнати, моите грижи на Пророк бяха изтласкани от ума ми. Само Нощни очи беше от значение. Отворих се и влях в него своята сила, жизненост, дните на своя живот. Беше като дълго издишване, поток на живот, оставящ моето тяло и просмукващ се в неговото. Чувствах се замаян, ала усещах как той укрепва, като фитил на светилник, в който си налял ново масло. Изпратих в него ново дихание живот и усетих как в мен се просмуква умора. Не беше важно. Онова, което му бях дал, го беше укрепило, но не и възстановило; трябваше му още от моята сила. Точно сега той се нуждаеше повече.
А след това съзнанието му лумна като разгорял се пламък и… Не! Забрани го, рязко отдръпна тялото си от моето. Отдели се от мен, вдигна стени, които ме изхвърлиха навън. После мислите му изригнаха в ума ми. Ако още веднъж опиташ това, ще те оставя. Напълно и завинаги. Няма да видиш тялото ми, няма да докоснеш мислите ми и няма дори да улавяш мириса ми по дирите си. Разбираш ли ме?
Чувствах се като кутре, разтърсено и захвърлено. Рязкото откъсване ме беше замаяло. Светът кръжеше около мен.
— Защо? — попитах разтреперан.
Защо? Беше сякаш изумен, че мога дори да питам.
В този миг чух плахи стъпки, стържещи в пясък. Обърнах се и видях пленника, втурнал се беше навън. Скочих и се хвърлих след него. В тъмното и в дъжда го блъснах и се затъркаляхме надолу по скалистия склон. Той изскимтя. Успях да го сграбча и не го пуснах, докато най-сетне не спряхме в храстите в подножието на склона. Натъртени и разтреперани, лежахме задъхани, докато откъртените камъни се свличаха наоколо ни. Ножът ми беше под мен, дръжката ми убиваше на бедрото. Стиснах стрелеца за гърлото.
— Би трябвало да те убия на място — изръмжах му. Отгоре, от тъмното, чух викове. — Млъкнете там! — ревнах им и те спряха. — Ставай! — подканих пленника си, бях побеснял.
— Не мога! — Гласът му трепереше.
— Ставай! — Надигнах се, без да го пускам, и го дръпнах да стане. — Тръгвай! Нагоре и в пещерата. Опиташ ли се да побегнеш пак, ще те скъсам от бой!
Повярва ми. Истината беше, че усилията ми с Нощни очи ме бяха изцедили. Едва успявах да не изоставам от него, докато се катерехме по хлъзгавия от дъжда склон. Докато дращехме и се хлъзгахме, болката на Умението зашари мълнии по клепачите ми. Оваляни в кал, стигнахме до пещерата. Вързах здраво китките на гърба му и стегнах глезените му, без да обръщам внимание на притеснената физиономия на лорд Златен и на въпросите на Лоръл. Държах се грубо с него, пулсиращата болка в черепа ми ме пришпорваше. Усещах погледите на Лоръл и Шута. Караха ме да изпитвам яд и срам от това, което върша.
— Лек сън! — изсъсках му, щом приключих. Отдръпнах се от него и извадих ножа от канията. Чух ахването на Лоръл, а пленникът ми изхлипа. Но аз само отидох до вадичката да почистя калта от дръжката и канията. Смъкнах калта от ръцете си и измих лицето си със студена вода. Бях си ударил гърба при падането. Нощни очи изскимтя гърлено, притеснен от болката ми. Стиснах зъби и се постарах да я залостя от него. Когато се изправих, пленникът заговори:
— Ти си предател на своите. — Страхът от смъртта му беше придал лъжлив кураж и той запокити думите си към мен с гняв, но аз дори не се обърнах да го погледна. Гласът му се извиси, пълен с горчиво обвинение. — Какво ти платиха, за да ни предадеш? Да не ти се заклеха, че ако направиш това, ще оставят теб и семейството ти живи? Лъжат. Те винаги лъжат. — Разтрепераният му глас набираше сила. — Стара кръв гони Стара кръв, и за какво? За да могат Пророците да отрекат, че кръвта на Петнистия принц тече в техния род? Или работиш за онези, които мразят кралицата и нейния син? Ще го върнеш ли, за да го осъдят като Стара кръв и Пророците да бъдат свалени от онези, които смятат, че могат да управляват по-добре от тях?
Трябваше да се съсредоточа върху онова, което казваше за Пророците. Но чувах само обвиненията му за това, което бях аз. Говореше уверено. Знаеше. Опитах се да отрека думите му.
— Дивашките ти обвинения не значат нищо за мен. Заклел съм се на Пророците. Служа на кралицата си — отвърнах, макар да съзнавах колко глупаво е да се връзвам да му говоря. — Ще спася принца, все едно кой го държи или какво са те за мен…
— Ще го спасиш? Ха! Ще го върнеш към робството, искаш да кажеш. — Стрелецът беше извърнал очи към Лоръл, сякаш искаше да убеди нея. — Момчето с котката върви с нас към спасение, не като пленник, а като човек, който се връща у дома, при своите. По-добре Петнист, отколкото принц в клетка. Така че ти го предаваш двойно, защото е Пророк, комуто си се заклел да служиш, и Стара кръв, какъвто си и ти. Ще го върнеш, за да го обесят, разчленят и изгорят, както направиха с толкова много от нас? Както убиха моя брат, само преди две нощи? — Гласът му изведнъж се задави в сълзи. — Арно беше само на седемнайсет. Той самият дори нямаше магията. Но беше близък на Старата кръв и избра да остане с нас, дори да пожертва живота си за нас. Обяви се за Петнист и тръгна с нас. Защото знаеше, че е един от нас, макар да не владееше магията. — Погледът му се върна към мен. — Но ето те тебе, Стара кръв като мен, ти и твоят Осезаващ вълк до теб, а си готов да ни гониш до смърт. Можеш да лъжеш колкото искаш, но само се позориш. Да не мислиш, че не мога да усетя, че си говориш с него?
Зяпнах го. Пулсиращата ми от болка глава пресмяташе какво ми е причинил току-що. Като ме бе издал пред Лоръл, той не само ме бе застрашил, а и отново ми беше отнел Бъкип. Не можех вече да се върна там; не и след като Лоръл знаеше какво съм. Ужасът бе изцедил всичкия цвят от лицето й. Изглеждаше така, все едно ще й призлее. Долових промяна в погледа й, когато извърнах очи към нея, пренастройване на мнението й за мен. Лицето на Шута беше съвсем застинало. Сякаш се мъчеше да скрие толкова много чувства, че не му бе останало никакво изражение. Беше ли разбрал вече какво трябваше да направя? Като отрова, плъзнала се в тялото. Те знаеха, че съм Осезаващ. Вече не само стрелеца трябваше да убия, но и Лоръл. Не го ли направех, щях да съм вечно уязвим.
Но направех ли го, това щеше да унищожи всичко между Шута и мен. Заключението на убиеца бе да убия и него, за да не ме гледа никога с тези смърти в очите.
А после можеш да убиеш и мен, а после и себе си, и никой никога да не научи за всичко, което сме споделяли. Ще си остане нашата срамна тайна, отнесена в гроба с нас. Убий ни всички, вместо да признаеш пред някого какво сме.
Безпогрешно като сочещ пръст мисълта се заби в мен с ужасното раздвоение, което ме беше измъчвало, откакто заловихме стрелеца… не, откакто за първи път бях осъзнал, че заради своята клетва на Пророк съм длъжен да застана срещу Старата кръв и срещу желанията на самия принц.
— Наистина ли си Осезаващ? — попита ме бавно Лоръл. Гласът й беше тих, но прокънтя в ушите ми.
Другите ме гледаха зяпнали. Посегнах към лъжата, но не можах да я изрека. Да я изрека означаваше да се отрека от вълка. Бях отчужден от Старата кръв, но имаше все пак някакво родство, проникващо по-дълбоко от емоции и от наученото чувство за вярност. Можеше да не живея като Стара кръв, но заплахите, надвиснали над главите им, застрашаваха и мен.
Но се бях заклел на Пророците, а това също беше мое родство.
Какво трябва да направя?
Каквото е редно. Бъди каквото си, Пророк и Стара кръв. Дори това да ни убие, ще е по-леко от тези безкрайни отричания. Бих предпочел да сме верни на себе си.
Все едно изтръгна душата ми от тресавище.
Болката в главата ми от Умението изведнъж намаля, сякаш намирането на решение ме беше освободило от нещо. Намерих дар слово.
— Да, Осезаващ съм — признах, тихо и спокойно. — И съм се врекъл в рода на Пророците. Служа на моята кралица. И на моя принц, дори той все още да не го разбира. Ще направя каквото трябва, за да остана верен на клетвата си за вярност към тях. — Взрях се в момчето с вълчи очи и изрекох онова, което знаехме и двамата. — Старата кръв не го отвлякоха от вярност или любов към него. Те не искат да го „освободят“. Отвлякоха го, за да претендират за него. След това ще го използват. Ще са точно толкова безскрупулни, колкото и в отвличането му. Но аз няма да позволя да го сполети това. Каквото и да се наложи да направя, за да съм сигурен, че съм му спестил това, ще го направя. Ще открия къде са го отвели и ще го върна у дома. Каквото и да ми струва това.
Стрелецът пребледня.
— Аз съм Петнист — заяви той разтреперан. — Знаеш ли какво означава това? Означава, че отказвам да се срамувам от Старата си кръв. Че съм готов да се разкрия и да настоявам за правото си да използвам своята магия. Че няма да предам своите. Дори това да означава да се изправя пред смъртта си. — Каза ли тези думи, за да покаже, че решимостта му не отстъпва на моята? В такъв случай беше сгрешил. Явно беше приел думите ми като заплаха. Нова грешка… Беше ми все едно. Не си направих труда да поправя грешката му. Една нощ, преживяна в страх, нямаше да го убие и може би на сутринта щеше да е готов да ми каже къде отвеждат принца. Ако не, двамата с моя вълк щяхме да го намерим.
— Млъкни — казах му. — Поспи, докато можеш. — Погледнах другите, които следяха напрегнато разговора ни. Лоръл ме гледаше с омраза и неверие. Бръчките по лицето на Шута го състаряваха. Устата му беше присвита и малка, мълчанието му беше обвинение. Затворих сърцето си срещу тях. — Всички трябва да поспим, докато можем.
И изведнъж умората се надигна около мен като прилив. Нощни очи дойде, подпря се на мен и умората до кости, която изпитваше, изведнъж стана и моя. Отпуснах се, както бях кален и мокър, на песъчливия под на пещерата. Беше ми студено, но пък беше нощ, когато очакваш да ти е студено. Моят брат беше до мен и между нас имаше топлина, която можехме да си поделим. Изтегнах се, сложих ръка върху него и въздъхнах. Мислех да полежа само за миг, преди да стана и да поема първия пост. Но в този миг вълкът ме повлече и ме загърна в своя сън.