Робин Хоб
Мисията на шута (10)

Глава 10
Меч и призив

Навярно всяко кралство има своите сказания за таен и могъщ закрилник, който ще се вдигне, за да защити земите в ден на превелика нужда, ако заплахата е твърде сериозна. Във Външните острови говорят за Айсфир, същество, което обитава дълбоко в недрата на ледник, който загръща сърцевината на остров Айлвиал. Хората се кълнат, че когато земетресения разтърсват островната им родина, то е защото Айсфир се върти неспокойно в сънищата си дълбоко в окованото си от леда леговище. Легендите на Шестте херцогства винаги упоменават за Праотците, древна и могъща раса, които обитавали някъде отвъд Планинското кралство и били наши съюзници в стари времена. Само един толкова отчаян крал като претендентът Искрен Пророка придал на тези легенди не само достоверност, но и достатъчно значимост, за да остави наследството си на грижите на боледуващия си баща и на чуждестранна кралица, докато той потърси помощта на Праотците. Може би тъкмо тази отчаяна вяра му е дала силата не само да пробуди изваяните от Праотците каменни дракони и да ги вдигне на помощ на Шестте херцогства, но и да извае за себе си драконово тяло и да поведе драконите в защита на страната си.

През следващите дни Шутът старателно отбягваше всякакви сериозни теми и задачи. Боя се, че последвах примера му. Това, че му бях разказал за спокойните си години, като че ли поуспокои старите призраци. Трябваше уж да съм доволен, че се потапям отново в старите си ежедневни занимания, но вместо това почна да ме тормози друг вид неспокойствие. Променящо се време и време на промени. Променящият. Катализаторът. Думите и мислите, които вървяха с тях, се разгръщаха през дните ми и се заплитаха в сънищата ми нощем. Вече не толкова ме изтезаваше миналото, колкото ме глождеше бъдещето. Поглеждах назад към онова, което бях направил със собствената си младост, и изведнъж се оказвах много загрижен за това как Хеп ще прекара годините си. Изведнъж ми се стори, че съм пропилял цялото това време, през което трябваше да подготвя момчето да се изправи само пред личния си живот. Беше добросърдечен младеж и нямах притеснения за характера му. Тревогата ми бе за това, че му бях дал само най-основни знания как да си пробива път в живота. Нямаше никакви специализирани умения, които да развива. Знаеше всичко, което трябваше да знае, за да живее в една изолирана селска къща и ферма, и да ловува, за да задоволява основните си нужди. Но аз го изпращах сред широкия свят; как щеше да се оправи там? Необходимостта да усвои добре занаят като чирак започна да ме държи буден нощем.

Дори да разбираше това, Шутът не го издаваше с нищо. Резбарските му инструменти стържеха из къщата ми, лози плъзваха по лавицата над огнището, гущери надничаха надолу от горния праг. Странни малки личица ми се плезеха от ъглите на вратите на долапа и ръбовете на стъпалата на верандата. Стига да беше от дърво, нищо не оставаше незасегнато от острите му сечива и ловките му пръсти. Заниманията на водните духове по кацата ми за дъждовна вода щяха да накарат дори гвардеец да се изчерви.

За себе си също избрах спокойна работа и шетах колкото вън, толкова и вътре, въпреки хубавото време. Отчасти това беше, защото чувствах, че имам нужда от време за размисъл, но главно бе заради това, че вълкът възвръщаше силите си бавно. Знаех, че наблюдението ми няма да ускори изцеряването му, но не можех да прогоня от ума си притеснението си за него. Щом посегнех към него с Осезанието, мълчанието му бе някак мрачно, крайно неприсъщо за стария ми спътник. Понякога го поглеждах и виждах, че и той ме гледа с дълбоките си умислени очи. Не го попитах за какво мисли: ако искаше да го сподели, умът му щеше да е достъпен за моя.

Постепенно Нощни очи започна да възстановява предишната си активност, но част от пъргавината му си беше отишла. Движеше се, като щадеше тялото си, без да се подлага на изпитания. Не ме следваше, докато шетах из дома, а лежеше на верандата и ме наблюдаваше, докато щъках насам-натам. Пак излизахме вечер на лов, но вървяхме по-бавно, като и двамата се преструвахме, че ни бави Шутът. Нощни очи често се задоволяваше да ми посочи дивеча и да изчака стрелата ми, вместо сам да скочи да убие. Тези промени ме безпокояха, но полагах всички усилия да не издавам тревогите си. Трябва му само време да се изцери, казвах си и си напомнях, че горещите летни дни никога не са били най-доброто му време. Щом дойдеше есента, щеше да възвърне стария си живец.

Тримата постепенно навлизахме в спокойно и удобно ежедневие. Вечерите бяха пълни с приказки и истории, с описания на по-дребните събития в живота ни. По някое време свършихме брендито, но разговорът ни все още течеше гладко и стоплящо, както от брендито доскоро. Разказах на Шута какво е видял Хеп в Хардинов бряг и за приказките за Осезаващите на пазара. Споделих му и описанието на Славея на менестрелите на Пролетния панаир и преценката на Сенч за принц Предан, и онова, за което ме беше помолил. Всички тези истории Шутът като че ли ги събираше за себе си, както тъкач събира различните нишки, за да създаде от тях своята тъкан.

Една вечер се опитахме да накичим короната с пера, но дръжките им се оказаха твърде тънки за дупчиците, тъй че перата щръкнаха във всички посоки. И двамата знаехме, без да си говорим, че изобщо не са както трябва. Друга вечер Шутът постави короната на масата и избра четки и мастила от запасите ми. Седнах на един стол да го гледам. Той ги подреди грижливо пред себе си, топна една четка в синьо мастило и се спря замислен. Седяхме сковани и мълчаливи толкова дълго, че започнах да долавям пращенето на огъня. Накрая той остави четката и каза тихо:

— Не. Чувствам, че нещо не е наред. Все още — не. — Уви короната и я прибра в торбата си.

После, една вечер, докато още бършех сълзите си от смях в края на една мръсна песен, Шутът остави лютнята си настрана и рече:

— Утре трябва да си тръгна.

— Не! — възразих невярващо. А след това попитах: — Защо?

— О, знаеш защо — отвърна той лековато. — Това е животът на един Бял ясновидец. Трябва да обикалям, да предсказвам бъдещето, да спасявам света — все такива дребни задължения. Пък и твоите мебели свършиха, няма какво да резбовам.

— Не, наистина — заувещавах го. — Не можеш ли да останеш поне още няколко дни? Остани поне докато се върне Хеп. Да се запознаеш с момчето.

Той въздъхна.

— Всъщност се задържах тук много по-дълго, отколкото трябваше. Особено след като настояваш, че не можеш да дойдеш с мен, когато тръгна. Освен ако… — Надигна се от стола, с надежда в очите. — Променил си си намеренията?

Поклатих глава.

— Знаеш, че не съм. Трудно мога да тръгна и да си зарежа дома. Трябва да съм тук, когато Хеп се върне.

— Ах, да. — Той се смъкна отново на стола. — Неговото чирачество. А и кокошките си искат грижа.

Подигравката в гласа му ме ужили.

— Животът ми може да не ти изглежда кой знае какво, но си е мой — отвърнах кисело.

Той се ухили, че ме е подразнил.

— Не съм Славея, драги. Не омаловажавам ничий живот. Виж моя и ми кажи от каква височина мога да гледам на чуждия? Не. Вървя си по задачите, колкото и скучни да изглеждат за някой, който си има цял куп кокошки и градина за плевене. Моите задачи са също толкова обременителни. Цял куп слухове имам да споделя със Сенч и да оплевя някои познанства в Бъкип.

Изпитах мъничко завист.

— Сигурен съм, че всички ще се зарадват да те видят.

Той сви рамене.

— Някои да. Други едва ли. А повечето изобщо няма и да ме помнят. Повечето или почти всички, стига да съм умен. — Стана. — Съжалявам, че не мога просто да остана тук — призна ми. — Съжалявам, че не мога да повярвам, както, изглежда, вярваш ти, че животът ми си е на мое разположение. За съжаление, това не е истина и за двама ни. — Отиде до отворената врата и погледна навън, в топлата лятна вечер. Пое си дъх като да заговори, но само въздъхна тежко. Остана така, загледан мълчаливо навън. Накрая вдигна рамене, сякаш взел решение, и отново се обърна към мен. Този път на лицето му имаше мрачна усмивка. — Не, най-добре да си тръгна утре. Ти бездруго скоро ще ме последваш.

— Не разчитай на това — предупредих го.

— А, длъжен съм — отвърна той. — Времената го изискват. От двама ни.

— О, нека някой друг да спасява света този път. Със сигурност все има някой друг Бял ясновидец някъде. — Изрекох го така, че да прозвучи като шега. Но очите на Шута се разшириха и долових трепет, когато си пое дъх.

— Недей изобщо да споменаваш за това бъдеще. Нищо хубаво не предвещава за мен дори това, че семето на такава мисъл покълва в ума ти. Защото наистина има… друго лице, което охотно би си присвоило мантията на Белия ясновидец, за да тласне света в посоката, която предвижда. От самото начало се боря срещу влиянието й. Но в това завъртане на света нейната сила расте. Е, сега вече знаеш кое се колебаех да изрека по-открито. Наистина ще ми трябва силата ти, приятелю. Ние двамата, заедно, бихме могли да се окажем достатъчни. В края на краищата понякога е нужен само един камък в коловоза, за да изкара колелото от пътя.

— Хм. Не изглежда много приятно преживяване за камъка обаче.

Той ме погледна. Светли някога, сега очите му блестяха златни и светлината на лампата танцуваше в тях. В гласа му имаше едновременно топлина и умора.

— О, не се бой, ще го преживееш. Защото знам, че трябва. И затова съм насочил цялата си сила към тази цел. Да останеш жив.

Направих се на изненадан.

— И ми казваш да не се боя?

Той кимна. Лицето му беше много сериозно. Опитах се да обърна разговора в друга посока.

— Коя е тази жена, за която говориш? Познавам ли я?

Той отново седна до масата.

— Не, не я познаваш. Но аз я познавам, отпреди много време. Или по-скоро би трябвало да кажа, знаех за нея, макар да беше вече възрастна жена, че и оттатък, когато бях още дете… — Погледна ме пак. — Преди много време ти казах нещо за себе си. Помниш ли? — Не дочака отговора ми. — Роден съм далече, далече на юг, от съвсем обикновени хора. Доколкото е възможно да има „съвсем обикновени“ хора… Имах любяща майка, а бащите ми бяха двама братя, според тамошния обичай. Но от момента, в който съм излязъл от майчината си утроба, било ясно, че древното родословие е проговорило в мен. В някакво далечно минало Бял е смесил кръвта си с кръвта на рода ми и съм се родил, за да поема задачите на този древен народ.

— Колкото и да ме обичаха и ценяха, родителите ми знаеха, че предопределението ми не е да остана у дома, нито да отрасна, усвоил някой от техните занаяти. Вместо това ме изпратиха в място, където да мога да се обуча и да се подготвя за съдбата си. Там се отнасяха добре с мен, даже повече от добре. И също ме обичаха и ценяха, по свой начин. Всяка сутрин ме разпитваха какво съм сънувал и всичко, което можех да си спомня, го записваха, за да размислят мъдри хора над него. Когато пораснах и започнаха да ме навестяват сънища наяве, ме научиха на изкуството на перото, за да мога сам да записвам виденията си, защото никоя ръка не е по-точна от тази на човека, чието око е видяло. — Засмя се със самонасмешка и поклати глава. — Да отгледаш така едно дете! И най-повърхностните ми твърдения се ценяха като мъдрост свише. Но въпреки кръвта си не бях с нищо по-добър от всяко друго дете. Правех пакости, когато можех, като разказвах безумни приказки за летящи глигани и за сенки, отнасящи кралски родословия. Всяка безумна история бе по-ужасна от предишната, но въпреки това разкриваше нещо странно. Колкото и да се опитвах да разкрасявам езика си, в твърденията ми винаги се криеше истина.

Погледна ме за миг, сякаш очакваше да възразя. Замълчах си.

Той сведе очи към пода.

— Предполагам, че трябва да виня единствено себе си, когато най-сетне най-голямата истина разцъфна у мен, а не можеше да се отрече — никой нямаше да ми повярва. В деня, в който се провъзгласих за Белия ясновидец, който този век очаква, учителите ми ме смъмриха. Укроти амбициите си, казаха ми. Сякаш някой изобщо би пожелал някога да има тази съдба! Друг вече носи тази мантия, казаха ми. Тръгнала е преди теб да оформя бъдещето на света така, както диктуват виденията й. За всеки век има само един Бял ясновидец. Всички знаят това… Дори и аз знаех, че е така. Тъй че какво бях аз тогава? Попитах ги. А те не можаха да ми отговорят какво съм, но бяха сигурни какво не съм. Не бях Белият ясновидец. Нея вече я бяха подготвили и изпратили на света.

Вдиша дълбоко и замълча. Накрая сви рамене.

— Знаех, че грешат. Знаех истината за грешката им толкова дълбоко, колкото знаех какво съм самият аз. Опитваха се да ме накарат да съм доволен от живота си там. Мисля, че не бяха и сънували, че ще им се противопоставя. Но го направих. Избягах. Дойдох на север, по пътища и във времена, които не бих могъл дори да ти опиша. И все пак вървях все на север и на север, докато не стигнах до двора на крал Умен Пророка. На него се продадох, точно така, както го направи и ти. Моята вярност срещу неговата закрила. И бях преживял там едва един сезон, преди слухът за твоето идване да разтърси двора. Копеле. Нечакано дете, непризнат Пророк. О, колко изненадани бяха всички. Всички, освен мен. Защото аз вече бях сънувал лицето ти и знаех, че трябва да те намеря, макар всички да ме уверяваха, че ти не съществуваш и не би могъл да съществуваш.

Наведе се над масата и сложи ръката си в ръкавицата на китката ми. Стисна я само за миг и кожите ни не се докоснаха, но в този миг усетих проблясъка на свързване. Не мога да го опиша другояче. Не беше Умението; не беше и Осезанието. Изобщо не беше магия, така, както познавам магията. Беше като в онзи момент на двойно разпознаване, който понякога те обзема в някое странно място. Имах чувството, че сме седели така заедно, изговаряли сме тези думи преди и че всеки път, когато сме го правили, думите са били подпечатвани с това кратко докосване. Извърнах поглед от него — и се натъкнах на черните вълчи очи, впити в моите.

Покашлях се и се опитах да сменя темата.

— Каза, че си я познавал. Има ли си тя име?

— Не и такова, каквото може изобщо да си чувал. Но все пак си чувал за нея. Помниш ли, че по време на Войната на Алените кораби знаехме техния водач само като Кебал Тестото?

Кимнах. Беше племенен вожд на външноостровитяните, издигнал се бързо и с много кръвопролития и също толкова бързо паднал с пробуждането на нашите дракони. Според някои приказки драконът на Искрен го погълнал, според други — бил се удавил.

— А да си чувал изобщо, че е имал съветничка? Бялата жена?

Думите му прокънтяха странно познато в ума ми. Намръщих се, мъчех се да си спомня. Да. Имаше такава мълва, но нищо повече. Кимнах отново.

— Добре. — Шутът се отпусна в стола си. Заговори почти безгрижно. — Това беше тя. И ще ти кажа още нещо. Също толкова сигурно, колкото тя вярва, че е Белият ясновидец, вярва и че онзи Кебал Тестото е нейният Катализатор.

— Нейният „онзи, който идва, за да даде възможност на други да станат герои“ ли?

Той поклати глава.

— Не той. Нейният Катализатор идва, за да премахва героите. Да направи хората да са по-малко от това, което би трябвало да са. Защото там, където аз градя, тя трябва да руши. Където аз обединявам, тя трябва да разделя. — Тръсна отново глава. — Тя вярва, че всичко трябва да свърши, преди да може да започне отново.

Изчаках го да довърши, но той мълчеше. Накрая го подканих:

— А ти в какво вярваш?

По лицето му бавно се плъзна усмивка.

— В тебе. Ти си моето ново начало.

Не можах да измисля нищо в отговор. В стаята се възцари тишина.

Той бавно посегна към ухото си.

— Нося това от последния път, когато те оставих. Но мисля, че сега трябва да ти го върна. Там, където отивам, не мога да го нося. Твърде уникално е. Някои хора може да си спомнят, че са виждали ти да носиш тази обеца. Или Бърич. Или баща ти. Бих могъл да разбудя спомени, които предпочитам да си останат необезпокоени.

Загледах го, докато се мъчеше да я откачи. Обецата представляваше сребърна плетеница със скъпоценен камък, вгнезден в нея. Бърич я беше дал на моя баща. Аз бях следващият, който я носеше. На свой ред я бях поверил на Шута, бях му заръчал да я даде на Моли след моята смърт като знак, че никога не съм я забравял. В своето благоразумие той я беше задържал. А сега?

— Почакай! — спрях го. — Недей.

Той ме погледна озадачено.

— Прикрий я, ако трябва. Но я носи. Моля те.

Той бавно отпусна ръце.

— Сигурен ли си? — попита невярващо.

— Да — отвърнах. И така беше.

 

 

Когато на сутринта станах, Шутът вече се беше измил и облякъл. Пътната му торба чакаше на масата. Огледах стаята и не видях нито една от вещите му. Отново се беше облякъл като благородник. Дрехите му ярко контрастираха със скромната задача да разбърква кашата над огъня.

— Значи си тръгваш? — попитах глупаво.

— Веднага след ядене — каза той кротко.

Трябва да заминем с него.

Беше най-пряката мисъл, която вълкът споделяше с мен от много дни. Сепна ме и го погледнах, Шутът също.

— А Хеп? — попитах.

Нощни очи само ме изгледа, сякаш сам трябваше да го знам.

— Трябва да остана — казах на двамата. Това ме накара да се почувствам уверен и твърд в отказа си, без да ме интересува какво чувстват те. — Имам отговорности тук — заявих почти ядосано. — Не мога просто така да тръгна и момчето да се върне в един празен дом.

— Не можеш, така е — бързо се съгласи Шутът, но дори съгласието му жилеше, сякаш го каза само за да ме успокои. Настроението ми изведнъж се вкисна. Закуската мина мрачно и когато станахме от масата, изведнъж изпитах омраза към лепкавите паници и котлето с каша. Напомнянията за ежедневните ми досадни шетни изведнъж ми се сториха непоносими.

— Ще ти оседлая кобилата — казах намръщено на Шута. — Няма смисъл да си цапаш хубавите дрехи.

Той не отвърна нищо.

Малта като че ли бе усетила възбудата около предстоящото пътуване, защото беше неспокойна, макар и не опърничава. Усетих се, че се бавя с нея, тъй че когато бе готова, козината й блестеше, както и сбруята. Почти се бях успокоил, но когато я изведох, видях Шута на верандата, с ръка на гърба на Нощни очи. Недоволството отново ме обзе и съвсем детински обвиних него за това. Ако не беше дошъл да ме види, изобщо нямаше да си спомня колко много ми липсваше. Щях да продължа да линея по миналото, но нямаше да съм започнал да копнея за бъдещето.

Чувствах се кисел и стар, намръщих се, когато дойде да ме прегърне. Знаех, че в държането ми няма нищо похвално, но не можех да го променя. Стоях сковано в прегръдката му за сбогом. Мислех, че ще го изтърпи, но когато устата му се озова до ухото ми, той измърмори сладникаво:

— Сбогом, Любими.

Въпреки раздразнението си се усмихнах. Прегърнах го и го пуснах.

— Безопасен път, Шуте — казах прегракнало.

— И на теб — отвърна ми той сериозно, после се метна на седлото. Изгледа ме отгоре. Аристократът на коня изобщо не приличаше на Шута, какъвто го помнех. Едва когато погледът му срещна моя видях в него стария приятел. Постояхме така, вгледани един в друг, без да си говорим. После, с едно дръпване на юздата и изместване на тежестта, той обърна кобилата. Малта го помоли за свобода с измятане на главата. Той отпусна юздите и тя се понесе нетърпеливо напред. Копринената й опашка се разлюля на вятъра след нея като знаме. Загледах се след него и дори когато се скри от погледа ми, продължих да гледам прашния облак, надвиснал над пътя.

Когато най-сетне влязох в къщата, видях, че е измил всички съдове и котлето и ги е прибрал. В центъра на масата — торбата му го беше крила — беше врязан дълбоко един елен Пророк, с наведени напред за атака рога. Пръстите ми пробягаха по изваяната фигура и сърцето ми се сви.

— Какво искаш от мен? — попитах тишината.

 

 

Дните отминаваха, но не леко. Всеки ден сякаш бе обгърнат от досадна еднаквост, а вечерите се точеха безкрайно. Имах работа, с която да си запълвам времето, и я вършех, но също така отбелязвах, че работата като че ли само пораждаше още повече работа. Едно сготвено ядене означаваше само съдове за миене, а едно посято зърно означаваше само плевене и поливане в следващите дни. Удовлетворението от простия ми живот като че ли ми убягваше.

Липсваше ми Шутът и съзнавах, че през всичките тези години също ми е липсвал. Беше все едно стара рана се е събудила, за да те гложди отново. Вълкът не ми помагаше с нищо, за да го изтърпя. Беше го обзел някакъв дълбок унес и вечерите често ни заварваха всеки потънал в размислите си. Веднъж, докато си седях и кърпех една риза на светлината на свещта, Нощни очи дойде при мен и отпусна с въздишка главата си на коляното ми. Посегнах да го погаля по ушите и да го почеша зад тях.

— Добре ли си? — попитах го.

Няма да е добре за теб да си сам. Радвам се, че Немиришещият се върна при нас. Радвам се, че знаеш къде да го намериш.

После изпъшка, вдигна брадичката си от коляното ми и отиде да се свие на кълбо на студената пръст до верандата.

Последната лятна горещина се утаи над нас като задушаваща завивка. Потях се, докато мъкнех вода за градината по два пъти на ден. Кокошките спряха да снасят. Всичко изглеждаше твърде горещо и твърде досадно, за да се преживее. После, в разгара на негодуванието ми, се върна Хеп. Не бях очаквал да го видя, преди да свърши месецът на жътвата, но една вечер Нощни очи изведнъж надигна глава, стана сковано, отиде до вратата и се загледа по пътеката. Оставих ножа, който точех, отидох и застанах до него.

— Какво има?

Момчето се връща.

Толкова скоро? Но докато оформях мисълта, вече знаех, че изобщо не е скоро. Месеците, които беше прекарал със Славея, бяха изяли пролетта. Средата на лятото беше прекарал с мен, но го нямаше през целия месец на ранната жътва и част от пълната жътва. Само месец и половина бяха изтекли, а все пак изглеждаше ужасно дълго. Двамата с Нощни очи забързахме да го посрещнем. Когато ни видя, че идваме, той се затича уморено да ни срещне на средата. Щом го стиснах в прегръдката си, веднага разбрах, че е станал по-висок и е отслабнал. А когато го пуснах да го огледам, долових в очите му и срам и поражение.

— Добре дошъл у дома — казах му, но той само сви тъжно рамене.

— Върнах се у дома с подвита опашка — призна и клекна да прегърне Нощни очи. — Но той е станал кожа и кости! — възкликна изумено.

— Беше болен, но вече се оправя. — Постарах се да придам на гласа си сърдечност и да пренебрегна тревогата, която ме жегна. — Същото би могло да се каже и за тебе — добавих. — Има месо на блюдото и хляб на дъската. Ела да ядеш, пък после може да ми разкажеш как се оправи по широкия свят.

— Мога да ти разкажа и сега, докато вървим, само с няколко думи — отвърна той, докато крачехме към къщата. — Не добре. Жътвата беше добра, но където и да идех, бях последният нает, защото винаги искаха да наемат първо братовчеда си или приятелите на братовчеда. Винаги аз бях чужденецът, даваха ми най-мръсната и най-тежката работа. Работех като мъж, Том, но ми плащаха като на мишка, с трохи и с рязани монети. И бяха подозрителни освен това. Не искаха да спя в плевниците им, не, нито да говоря с дъщерите им. А между работите, ами, трябваше да ям, а всичко струваше много по-скъпо, отколкото си мислех, че ще струва. Върнах се само с няколко монети повече, отколкото на тръгване. Глупаво беше, че тръгнах. Щях да се оправя също толкова добре, ако си бях останал вкъщи и да продавам пилета и солена риба.

Тежките думи се нижеха от устата му бавно. Не казах нищо, оставих го да си излее всичко. Вече бяхме стигнали до вратата. Той натопи главата си в качето, което бях напълнил за градината, а аз влязох да приготвя храната. Той също влезе и докато се оглеждаше, разбрах, без да ми го казва, че къщата е станала по-малка в очите му.

— Хубаво е да си отново у дома — рече той, а със следващия дъх продължи: — Но не знам какво ще правя за таксата за чирак. Да се наема още за година, предполагам. Но тогава някой може да реши, че съм твърде голям, за да се уча добре. Един, когото срещнах по пътя, вече ми каза, че не е срещал майстор занаятчия, който да не е започнал обучението си преди дванайсетгодишна възраст. Това мед ли е?

— Да.

Сложих гърнето на масата до хляба и студеното месо и Хеп почна да нагъва все едно не е ял от дни. Направих чай, седнах срещу момчето и го загледах. Колкото и да беше прегладнял, хвърляше залци на вълка до стола му. А Нощни очи ядеше, макар и без апетит — но колкото да зарадва момчето, толкова и за да сподели месо с член на глутницата. Когато пилешкото беше оглозгано до кости, без да остане месо дори за да направя супа, Хеп се отпусна с въздишка в стола. После се наведе рязко напред и пръстите му припряно зашариха по нападащия елен на плота на масата.

— Колко е красиво! Кога си се научил да резбоваш така?

— Не съм. Един стар приятел се отби и прекара част от гостуването си в украсяване на къщата. — Усмихнах се. — Когато намериш време, разгледай кацата за дъждовна вода.

— Стар приятел ли? Не знаех, че имаш други приятели освен Славея.

Не искаше да ме уязви с думите си, но така стана. Пръстите му отново зашариха по символа. Някога Фицрицарин Пророка беше носил този нападащ елен извезан на гърдите си.

— О, имам няколко. Просто не ми се обаждат много често.

— Аха. А нови приятели? Джина отби ли се на път за Бъкип?

— Отби се. Остави ни талисман, та градината да расте по-добре, като благодарност за нощния подслон.

Той ме изгледа.

— Останала е през нощта значи. Мила е, нали?

— Да, мила е. — Очакваше да му кажа повече, но си замълчах. Той наведе глава да прикрие усмивката си. Пресегнах се и го пернах приятелски. Той отби удара, а после изведнъж ме стисна за ръката. Усмивката избяга от лицето му, заменена с тревога. — Том, Том, какво да правя сега? Мислех си, че ще е лесно, но не е. Бях готов да работя упорито, за добра заплата, бях съвсем учтив и добронамерен, но все едно, отнасяха се зле с мен. Какво ще правя сега? Не мога да живея тук, на края на света, цял живот. Не мога!

— Да. Не можеш.

И в този момент осъзнах две неща. Първо, че изолираният ми живот бе подготвил момчето лошо да си проправи своя път, и второ, че точно това трябваше да е почувствал Сенч, когато бях заявил, че няма да бъда повече убиец. Странно е да си помислиш, че когато даваш на едно момче онова, което мислиш за най-доброто от себе си, всъщност го осакатяваш. Отчаяният му поглед ме накара да се почувствам дребен и засрамен. Трябваше да му дам по-добър шанс. Щях да му го дам. Чух се да изричам думите, преди още да съм разбрал, че съм си ги помислил.

— Наистина имам стари приятели в Бъкип. Мога да заема пари за чирашката ти такса.

Сърцето ми подскочи при мисълта каква ли форма на лихва ще ми поискат за такъв заем, но се стегнах. Първо щях да отида при Сенч, а ако това, което щеше да ми поиска в замяна, се окажеше прекалено скъпо, щях да потърся Шута. Нямаше да е леко да помоля така унизително за пари, но…

— Готов си да направиш това? За мен? Но аз дори не съм ти истински син. — Хеп ме гледаше невярващо.

Стиснах ръката му.

— Искам да го направя. Защото си ми толкова близък до син, колкото изобщо бих могъл да имам някога.

— Ще ти помогна да изплатиш дълга, заклевам се.

— Не. Дългът ще си е мой, ще го поема с охота. Но ще очаквам да внимаваш много при своя майстор и да се посветиш изцяло на доброто изучаване на занаята си.

— Ще го направя, Том. Ще го направя. И се заклевам, нищо няма да ти липсва на старини. — Изрече го с пламенната страст на простосърдечен младеж. Приех думите му така, както прозвучаха, без да обръщам внимание на насмешката, блеснала в погледа на Нощни очи.

Схващаш ли колко е поучително, когато някой те вижда да креташ към смъртта?

Никога не съм казвал, че си на ръба на гроба си.

Не си. Просто се отнасяш с мен все едно съм трошлив като костите на стара кокошка.

Не си ли?

Не. Силата ми се връща. Чакай само да окапят листата и да захлади. Ще мога да вървя до теб, докато капнеш. Както е било винаги.

Но ако се наложи да тръгна преди това?

Вълкът отпусна с въздишка глава върху изпружените си предни лапи. Ако скочиш към гърлото на елен мъжкар и не улучиш? Няма смисъл да се тревожиш за нещо, преди да се е случило.

— Същото ли си мислиш като мен? — Безпокойството на Хеп наруши привидното мълчание в стаята.

Срещнах загрижения му поглед.

— Може би. Ти за какво си мислиш?

Той заговори колебливо:

— Че колкото по-скоро говориш с приятелите си, толкова по-скоро ще знаем какво да очакваме за зимата.

Отвърнах бавно:

— Още една зима тук няма да е добре за тебе, нали?

— Да, няма. — Вродената му искреност го накара да ми отвърне, без да мисли. След това го смекчи с: — Не че не ми харесва тук, с теб и Нощни очи. Просто… — Поколеба се за миг. — Чувствал ли си се някога все едно, че времето ти се изплъзва? Все едно, че животът изтича покрай теб, а ти си затънал в застояла вода, с мъртвата риба и старите клони?

Ти ще да си мъртвата риба. Аз май съм старият клон.

Пренебрегнах отново Нощни очи.

— Май си спомням, че съм имал такова чувство веднъж-дваж. — Погледнах недовършената карта на Искрен на Шестте херцогства. Бавно издишах, помъчих се да не прозвучи като въздишка. — Ще тръгна колкото може по-скоро.

— Мога да се приготвя за утре сутринта. Един хубав сън и ще съм…

— Не. — Срязах го твърдо, но вежливо. Понечих да добавя, че хората, които трябва да видя, трябва да ги видя сам. Овладях се, преди да съм му дал повод да се чуди. Вместо това кимнах към Нощни очи. — Тук има неща, които трябва да се наглеждат, докато ме няма. Ще ги оставя на твоите грижи.

За миг той се умърлуши, но трябва да му призная, че си пое дъх, изправи рамене и кимна разбиращо.

Нощни очи се превъртя на хълбок, после на гръб. Ето ти го умрелия вълк. Можете да си го погребете, става само да лежи в прашния двор и да гледа пилците, които не му дават да избие. Замята унило лапи във въздуха.

Идиот. Заради пилците моля момчето да остане, не заради теб.

О? Значи ако утре се събудиш и всичките пилци са изядени, няма да има причина да не тръгнем тримата заедно?

Ти само гледай да ги изядеш, предупредих го.

Той отвори уста и изплези език. Момчето му се усмихна с обич.

— Винаги си мисля, че изглежда все едно се смее, когато прави така.

Не тръгнах на следващата сутрин. Станах много преди момчето да се е събудило. Извадих хубавите си дрехи, вмирисани на мухъл от дългата неупотреба, и ги окачих да се проветрят. Ленът на ризата беше пожълтял от старост. Беше ми подарък от Славея, отпреди много време. Мисля, че я бях носил веднъж, в деня, в който ми я подари. Огледах я тъжно, помислих си, че ще ужаси Сенч и ще развесели Шута. Какво пък, като много други неща това не можеше да се избегне.

Имаше и една кутия, направена преди години и прибрана на лавиците в работилницата ми. Издърпах я и я отворих. Въпреки мазните парцали, с които беше увит, мечът на Искрен бе почернял от неупотреба. Сложих си колана и ножницата, отбелязах си, че трябва да направя нова дупка на колана, за да виси удобно. Вдишах дълбоко и го затегнах както си беше. Изтрих оръжието с мазен парцал и го прибрах в ножницата на бедрото ми. Когато го извадих, тежеше в ръката ми, но си беше хубаво балансиран, както винаги. Размислих доколко ще е разумно да го нося. Ами ако някой го познаеше и ми зададеше трудни въпроси? Но пък по-глупаво щеше да е, ако ми срежеха гърлото заради това, че нямам оръжие.

Направих компромис, като увих инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка с кожени каишки. Самата ножница беше очукана, но годна. Изглеждаше подходяща за положението ми. Извадих отново меча и замахнах напред, изпънах мускули; отвикнали бяха вече от това. Заех стойка и направих няколко посичания във въздуха.

Насмешка. По-добре вземи брадва.

Нямам вече брадва. Искрен лично ми беше връчил този меч. Но и той, и Бърич ми бяха казали, че стилът ми на бой е по-подходящ за грубата брадва, отколкото за това изящно и елегантно оръжие. Пробвах още едно посичане във въздуха. Умът ми помнеше всичко, на което ме беше учила Ход, но тялото ми се затрудняваше в изпълнението на движенията.

Сечеш дървата с една.

Тя не е бойна брадва. Ще изглеждам глупаво, ако я понеса с мен. Прибрах меча в ножницата и се обърнах да го погледна.

Нощни очи клечеше на прага, завил кротко опашка около краката си. В тъмните му очи блестеше насмешка. Извърна глава и се загледа невинно в далечината. Мисля, че една от кокошките умря снощи. Тъжно. Горкото старо пиленце. Смъртта рано или късно ни спохожда всички.

Лъжеше, но си получи удовлетворението да ме види как прибрах меча и изтичах навън да видя дали е така. Всичките ми шест кокошки каканижеха и ровеха в прахта под слънцето. Петелът, кацнал на един кол на оградата, надзираваше бдително жените си.

Колко странно. Щях да се закълна, че онази, тлъстата бяла, изглеждаше много окаяно вчера. Просто си лежах тука в сянката и я държах под око. Вълкът се просна под пъстрата сянка на брезите, за да отиграе мисълта си, и се загледа напрегнато в кокошките. Изсумтях пренебрежително, оставих го и се прибрах в къщата.

Тъкмо пробивах нова дупка в оръжейния колан, когато Хеп се събуди. Дойде сънен до масата да види какво правя. Когато очите му се спряха на меча в ножницата, се събуди.

— Това не съм го виждал никога.

— Имам го от много отдавна.

— Не съм те виждал да го носиш, когато ходиш на пазара. Носиш само ножа в канията.

— Едно пътуване до Бъкип е малко по-различно от ходене до пазара. — Въпросът му ме накара да се замисля за мотивите си да взема меча. Когато за последен път видях Бъкип, на много хора им се искаше да съм мъртъв. Исках да съм готов в случай, че се натъкна на някои от тях и ме познаят. — В един голям град има повече бандити и негодници, отколкото на един прост селски пазар.

Приключих с новата дупка и пробвах колана отново. По-добре беше. Извадих меча и чух как Хеп си пое дъх. Дори с дръжката, увита с проста кожа, не можеше да се сбърка с евтино оръжие. Беше меч, сътворен от истински майстор.

— Може ли да го опитам?

Кимнах и той го взе предпазливо. Стисна дръжката и зае непохватна поза. Изобщо не го бях учил да се бие и за миг се зачудих дали този пропуск не е бил лошо решение. Бях се надявал бойните умения никога да не му потрябват. Но да не го уча на тях не беше най-добрата защита срещу нечие предизвикателство.

Също като отказа ми да уча Предан на Умението.

Изтласках настрана тази мисъл и си замълчах, докато Хеп размахваше меча. Много скоро се умори. Здравите мускули на селска ръка не са това, което човек използва при боравенето с меч. Издръжливостта с меча изисква и обучение, и постоянни упражнения. Хеп го остави на масата и ме погледна мълчаливо.

— Ще тръгна утре призори. Трябва още да почистя това острие, да си намажа ботушите, да опаковам дрехи и храна…

— И да си подрежеш косата — добави Хеп.

— Хм.

Взех малкото ни огледалце. Обикновено Славея ми подрязваше косата, когато идваше на гости. Зяпнах за миг, удивен колко е пораснала. След това я придърпах назад и я стегнах във воинска опашка, както не бях правил от години. Хеп ме изгледа с вдигнати вежди, но не каза нищо.

Много преди да се стъмни, вече бях готов за път. Огледах малкия си имот. Поговорих с момчето, за да съм сигурен, че всичко с него ще е наред, докато ме няма. Когато седнахме за вечеря, вече бяхме обсъдили всяка къщна работа, за която можех да се сетя. Той ми обеща, че ще полива редовно градината и ще дообере граха. Щеше да нацепи останалите дърва за огрев и да ги складира. Усетих се, че вече му говоря за неща, които знае от години, и най-накрая замълчах. Той се усмихна на тревогата ми.

— Оправях се сам по пътищата, Том. Тук у дома всичко ще е наред. Съжалявам само, че не тръгвам с тебе.

— Ако всичко мине добре, като се върна, ще отидем до Бъкип заедно.

Нощни очи изведнъж се надигна, ушите му щръкнаха. Коне.

Отидох до вратата, вълкът бе до мен. След няколко мига тропотът на конски копита стигна до ушите ми. Животните се приближаваха в умерен тръс. Излязох в двора, за да мога да видя отвъд завоя на тясната пътека, и успях да зърна конника. Не беше Шутът, както се надявах. Беше непознат. Яздеше дългокрак пъстър кон и водеше още един. Обзе ме някакво предчувствие. Вълкът сподели трепета ми. Козината по гръбнака му настръхна, а дълбокото му ръмжене доведе и Хеп на прага.

— Кой е?

— Не знам. Но не е случаен пътник или търговец.

Непознатият ме видя и дръпна юздите. Вдигна ръка за поздрав, след което се приближи по-бавно. Двата коня свиха уши при миризмата на вълка. Усетих тревогата им, както и нетърпението да стигнат до водата, която също бяха надушили.

— Да не си се изгубил, странниче? — поздравих непознатия от безопасно разстояние.

Вместо да отвърне, конникът продължи напред. Ръмженето на Нощни очи се усили. Ездачът като че ли остана безразличен към това предупреждение.

Почакай, наредих на вълка.

Останахме на място, докато мъжът се приближаваше. Конят, който водеше, беше оседлан. Зачудих се дали е изгубил свой спътник, или пък го е откраднал отнякъде.

— Спри — предупредих го рязко. — Какво търсиш тук?

Беше ме наблюдавал напрегнато. Думите ми не го спряха, но посочи първо към ухото си, после — устата, и продължи напред. Вдигнах ръка.

— Спри — заповядах му пак и този път той разбра жеста ми и се подчини. Без да слиза, бръкна в пратеническата торба, окачена на гърдите му, извади свитък и го протегна към мен.

Стой в готовност, предупредих Нощни очи, докато пристъпвах напред да го взема. А после познах печата на свитъка. В плътния червен восък беше впечатан собственият ми знак, нападащият елен. Този път ме обзе друг вид трепет и с жест подканих пратеника да слезе. Поех си дълбоко дъх и заговорих спокойно на Хеп:

— Покани го вътре и му предложи храна и пиене. Същото — за конете му. Моля те.

И на Нощни очи: Дръж го под око, братко, докато видя какво казва свитъкът.

Нощни очи спря да ръмжи, но тръгна много плътно след пратеника, докато озадаченият Хеп го подкани с жест в къщата. Уморените коне останаха на място. След малко Хеп излезе и ги поведе да ги напои.

Останал сам насред двора, загледах навития пергамент в ръката си. Най-сетне счупих печата и видях наклонения почерк на Сенч.

Скъпи братовчеде,

Семейни въпроси у дома изискват Вашето внимание. Не се бавете с връщането си. Знаете, че не бих Ви призовал, ако нуждата не е спешна.

Подписът след това кратко послание беше нечетлив. Не беше името на Сенч. Същинското послание беше в самия печат. Той никога нямаше да го използва, освен ако нуждата наистина не беше спешна. Навих отново свитъка и погледнах към залязващото слънце.

Когато влязох, пратеникът стана моментално. Избърса пълната си с храна уста с опакото на ръката си и ми показа, че е готов да тръгваме веднага. Подозирах, че заповедите, дадени му от Сенч, са били съвсем изрични. Нямаше време за губене в спане или за отдих, нито за него, нито за животните. Махнах му с ръка да довърши с яденето. Радвах се, че пътната ми торба е готова.

— Разседлах конете и ги поизбърсах — каза Хеп от прага. — Изглежда, са пътували дълго днес.

Поех си дъх.

— Оседлай ги. Щом приятелят ни се нахрани, тръгваме.

Момчето за миг се стъписа. После попита със свито гърло:

— Къде отиваш?

Постарах се усмивката ми да е убедителна.

— В Бъкип, момче. И по-бързо, отколкото очаквах. — Помислих за миг. Нямаше как да преценя кога ще мога да се върна. И дали изобщо ще се върна. Такова съобщение от Сенч определено означаваше някаква опасност. Удивих се колко лесно взех решението. — Искам с вълка да ме последвате призори. Вземи понито и двуколката, да може да се вози, ако се умори.

Хеп ме зяпна, все едно съм полудял.

— Ами пилците? А къщната работа, докато те няма?

— Пилците ще трябва да се пазят сами. Не. Няма да оцелеят и седмица, ако ги нападне невестулка. Занеси ги на Бейлор. Той ще ги храни и ще ги гледа заради яйцата. И залости здраво къщата. Закови прозореца. Може да ни няма доста време.

На лицето му се изписа недоумение. Извърнах поглед настрани.

— Но… — Гласът му ме накара отново да се обърна към него. Беше ме зяпнал, все едно изведнъж се бях превърнал в непознат. — Къде да ида, като стигна в Бъкип? Ще се видим ли там? — Долових в гласа му вопъл на изоставено дете.

Порових в спомените си отпреди петнайсет години, за да се сетя за някой приличен хан. Преди да успея да изровя някой, той за щастие вметна:

— Знам къде живеят Джина и племенничката й. Джина каза, че мога да я намеря там, като дойда следващия път в Бъкип. Къщата й е белязана със знака на странстваща вещица, ръка с черти на дланта. Може да се срещнем там.

— Там ще е значи.

На лицето му се изписа облекчение. Знаеше къде отивам. Тази увереност ме зарадва. Аз самият не знаех. Но въпреки цялото ми безпокойство ме изпълни странна възбуда. Старото обаяние на Сенч отново ми въздействаше. Тайни и приключения. Вълкът ме сръга с мисълта си:

Време на промяна. А след това, грубо: Бих могъл да не изоставам от конете. Бъкип не е далече.

Не знам какво значи това, братко. А докато не разбера, бих предпочел да си до Хеп.

Това гордостта ми ли трябваше да успокои?

Не. Трябва да успокои собствените ми страхове.

Ще ти го доведа жив и здрав в Бъкип значи. Но след това съм до тебе.

Разбира се. Винаги.

Преди слънцето да целуне хоризонта за лека нощ, бях яхнал невзрачния сив кон. Прикритият меч на Искрен висеше на бедрото ми, а торбата ми бе здраво затегната зад седлото. Последвах мълчаливия си спътник към пътя за Бъкип.