Робин Хоб
Мисията на шута (28)

Глава 28
Завръщане у дома

През годините между Шестте херцогства и Външните острови е имало както търговия, така и войни. Също както се редуват приливите и отливите, ние сме разменяли стоки и сме сключвали династични бракове, а след това сме воювали и сме избивали родствениците си. Това, което отличава Войната на Алените кораби от тази дълга и кървава традиция, е, че за първи път външноостровитяните бяха обединени от един-единствен боен главатар. Кебал Тестото бе името му. Описанията за него са противоречиви, но според повечето разкази той започва като пират и разбойник. Отличава се като мореплавател и воин и мъжете, които го следват, се замогват. Мълвата за успехите им и богатата плячка, която събират, привлича към него и други мъже с подобно мислене и скоро той разполага с цяла флотилия разбойнически кораби.

При все това той би могъл да си остане най-обикновен пират, извършващ набези там, където го отведе вятърът. Но той решава да постави всички Външни острови под своя власт. Формите на принуда, които прилага, забележително напомнят за Претопяването, което той по-късно приложи срещу народа на Шестте херцогства. Някъде по това време той постановява всички бойни кораби да бъдат боядисани в червено и да нападат Шестте херцогства. Интересно е да се отбележи, че по същото време, в което стават тези тактически промени във флотата на Кебал Тестото, хората в Шестте херцогства за първи път чуват за Бледата жена.

„Описание на Войната на Алените кораби“, Федрен

Стигнахме в Бъкип на свечеряване. Можехме да стигнем и по-рано, но Шутът ни забави нарочно — направихме една наистина много дълга почивка за следобедна закуска. Според мен Шутът искаше да даде на принца още един ден спокойствие, преди той отново да се гмурне в дворцовия водовъртеж. Никой от нас не спомена за хаоса и веселата суетня на годежната церемония, която щеше да донесе новолунието. Принцът с удоволствие се беше включил в играта ни и яздеше до Лорд Златен, изпълнен с толкова пренебрежение към простия му слуга, колкото се полага на един благороден младеж. Усмихваше се благосклонно на разказите на лорд Златен за лов, балове и далечни пътешествия, като нито за миг не забравяше, че е принц. Лоръл яздеше до другото стреме на лорд Златен и предимно мълчеше. Мисля, че на принца му харесваше новата му роля. Долавях облекчението му от това, че сме го включили. Не беше вече капризното момче, което чичковците са помъкнали към къщи, а младеж, завръщащ се от лошо приключение, но с приятели. Отчаяната му самота бе облекчена. Въпреки това усещах усилващото му се безпокойство, докато се приближавахме към Бъкип. Пулсираше по общата ни връзка на Умението. Отново се зачудих дали и той я чувства като мен.

Горката Лоръл май беше изумена от промяната у младежа. Той като че ли напълно бе възстановил бодрия си дух и бе загърбил неприятностите си сред Петнистите. Не знам дали долавяше крехката уязвимост в смеха му или забелязваше колко добре подновява лорд Златен разговора в моментите, когато принцът сякаш губеше нишката му. Аз — да. Изпитвах облекчение от това, че момчето толкова здраво се е лепнало за лорд Златен. Тъй че си яздех сам. Някъде в ранния следобед обаче Ловкинята изостана и подкара до мен, като остави принца и лорда да се наслаждават на новооткритото си приятелство.

— Изглежда съвсем различен — каза ми тихо.

— Да — съгласих се.

Постарах се да прикрия цинизма в тона си. След като Предан и лорд Златен бяха заети, тя благоволяваше отново да ми говори. Знаех, че не бива да я виня за избора й накъде да насочи вниманието и обичта си. Да я почете с вниманието си лорд Златен не беше никак малко постижение за нея. Зачудих се дали щеше да опита да продължи връзката, след като се върнехме в замъка. Щеше да е обект на завист от страна на дамите, ако го направеше. Дори се зачудих колко дълбоко е за нея това увлечение. Приятелят ми наистина ли бе хлътнал по нея? Погледнах я замислено. Биваше си я. Здрава, млада — и добра ловкиня. Внезапно долових вълчите оценки в мислите си. Поех си дъх и оставих болката да отшуми.

Тя се оказа по-проницателна, отколкото си бях давал сметка.

— Съжалявам. — Говореше тихо, думите й едва стигаха до мен. — Знаеш, че самата аз нямам от Старата кръв. Някак си ме подмина, утаи се в брат ми и в сестра ми. Все пак мога да предположа какво изпитваш. Видях какво преживя майка ми, когато умря гъсокът й. Беше на четиридесет години, надживя баща ми… Честно казано, точно затова смятам, че Старата кръв е толкова дар, колкото и проклятие. И признавам, когато си помисля за риска и за болката, просто не разбирам защо практикувате тази магия. Как може човек да остави едно животно да завладее сърцето му толкова пълно, след като те живеят толкова кратко? Какво можеш да спечелиш, което да си струва цялата болка всеки път, когато партньорът ти умре?

Нямах отговор на това. Всъщност тя ми предлагаше съчувствие, но кораво като камък.

— Съжалявам — повтори тя след малко. — Сигурно смяташ, че съм безсърдечна. Братовчед ми Диъркин смята така. Но мога да му кажа само това, което казах и на теб. Не разбирам. И не мога да одобря. Винаги ще смятам, че Старата кръв е магия, която е по-добре да се остави.

— Ако имах избор, може би щях да чувствам същото — отвърнах. — Но съм такъв, какъвто съм роден.

— Като принца — рече тя след миг размисъл. — Еда дано да ни пази всички и да запази тайната му.

— Дано — въздъхнах. — И моята също. — Погледнах я накриво.

— Не мисля, че лорд Златен ще те издаде. Твърде високо те цени като слуга — отвърна тя. Беше уверение, каквото сигурно смяташе, че не бих си и помислил да се изтръгне от езика й. След малко насочи мислите ми в друг коловоз, като добави деликатно: — И дано моето родословие да не се разчуе.

Отвърнах като нея.

— Сигурен съм, че лорд Златен ви цени, и като приятелка, и като доверената Ловкиня на кралицата. И една дума не би изрекъл, която да ви дискредитира или заплаши.

Тя ме погледна накриво и попита малко засрамено:

— Като приятелка? Мислиш ли?

Нещо в очите й и в ъгълчето на устата й ме предупреди да не отговарям необмислено и бързо на този въпрос.

— Така ми се струва — отвърнах само.

Раменете й се изправиха, все едно й бях поднесъл дар.

— А ти го познаваш добре и от дълго — допълни тя думите ми. Въздържах се да потвърдя това съждение. Тя извърна поглед от мен. Не говорихме повече, но тя си тананикаше, докато яздехме. Като че ли й беше олекнало на сърцето. Забелязах, че гласът на принца пред мен е заглъхнал. Лорд Златен продължаваше да бърбори, но принцът яздеше загледан напред и смълчан.

Замък Бъкип се очерта като тъмен силует на черните скални стръмнини на фона на тъмните облаци. Принцът дръпна качулката на наметалото над лицето си и изостана, за да продължи до мен. Лоръл пък отиде до лорд Златен и изглеждаше много доволна. С Предан почти не си говорехме, всеки зает с мислите си. Щяхме да минем по стръмната пътека до по-рядко използваната Западна порта. Както бяхме напуснали, така щяхме да се върнем. Подминахме няколкото пръснати в подножието на височината къщи. Когато видях първите зелени клонки на горния праг на една врата, помислих, че е просто прибързан знак за предстоящите празненства. Но скоро след това видях друга накичена врата, а сетне стигнахме до цяла група ратаи, които вдигаха празнична арка. Близо до тях хора плетяха гирлянди от бръшлян и лози, за да я украсят.

— Не е ли малко рано? — подвикна им свойски лорд Златен.

Един се изсмя гръмко.

— Рано ли, милорд? Та ние едва не закъсняхме, по дяволите! Всички мислеха, че бурите ще забавят кораба с годежарите, но външноостровитяните май са ги използвали, за да долетят тук на крилете на вятъра. Галерите за договора пристигнаха по обед с почетната гвардия на принцесата. Чухме, че ще стъпи на брега преди залез-слънце. Така че дотогава всичко трябва да е готово.

— Нима? — възкликна лорд Златен. — Е, не смея да закъснявам за празненствата. — Обърна се усмихнат към Лоръл.

— Милейди, боя се, че трябва да препуснем колкото може по-бързо. Вие, момчета, можете да ни последвате и по-бавно. — Пришпори Малта и тя пъргаво се понесе напред. Лоръл не му отстъпи. Двамата с принца продължихме с по-умерен ход. При една по-гъста горичка извърнах Моя черна от пътеката и махнах на принца да ме последва. Не беше нищо повече от диря на дивеч, но подкарах през храсталаците по пътеката, която помнех смътно. Предан яздеше след мен. Влязохме в сянката на стената и стигнахме до мястото, което вълкът ми беше показал преди толкова време. Гъсти трънаци все още покриваха стария пролом в стената. Слязохме в сянката на стената.

— Какво е това място? — попита Предан, смъкна качулката си и се огледа с любопитство.

— Място за чакане. Няма да рискувам да те преведа през някоя от портите. Сенч ще прати някой да ни срещне тук и съм сигурен, че ще измисли начин да влезеш в цитаделата така, че да изглежда все едно изобщо не си напускал. Сметнал си за редно да прекараш тези дни в самовглъбение и сега ще се появиш, за да посрещнеш годеницата си.

— Разбирам — отвърна той вяло. Облаците в небето се сгъстяваха, вятърът започна да се усилва. — Сега какво правим? — попита тихо.

— Чакаме.

— Чакаме — въздъхна той. — Ако човек може да стане съвършен в нещо с упражняване, би трябвало вече да съм съвършен в чакането.

Прозвуча едновременно уморен и по-стар за годините си.

— Поне си вкъщи вече — опитах се да го утеша.

— Да. — Не изглеждаше много радостен. След малко каза: — Сякаш цяла година е минала, откакто напуснах Бъкип, а няма и един месец. Помня как лежах в леглото си и отброявах дните, които ми оставаха преди новолунието, преди да ми се наложи да понеса това. После… по едно време си мислех, че изобщо няма да ми се наложи да понасям това. Странно ми беше днес, през целия ден, да знам, че се връщам към стария си живот, че ще събера всички нишки, всички подробности и ще продължа, все едно изобщо не съм напускал. Потискащо е. През целия ден, докато яздехме, си обещавах ден-два спокойствие. Исках да ми остане малко време да реша колко съм се променил. А сега… още тази вечер делегацията от Външните острови пристига, за да уговорят годежа ми. Тази вечер майка ми и благородниците от Външните острови ще определят посоката на остатъка от живота ми.

Понечих да се усмихна, но имах чувството, че го водя на екзекуция. Веднъж самият аз бях стигнал съвсем близо до подобна съдба.

— Сигурно си много възбуден, че ще срещнеш годеницата си — казах.

Той ме изгледа накриво.

— „Притеснен“ може би е по-подходящата дума. Има нещо по-скоро ужасно в това да срещнеш момичето, за което ще се жениш, когато знаеш, че собствените ти предпочитания нямат нищо общо с положението. — Засмя се кисело. — Не че се оправих толкова добре, когато мислех, че сам съм си избрал някоя. — Въздъхна. — Тя е на единайсет. Само на единайсет. — Извърна поглед. — Какво ще обсъждам с нея? Кукли? Уроци по бродиране? — Скръсти ръце на гърдите си и се облегна на студения камък. — На Външните острови сигурно дори не учат жените да четат. Както и мъжете, впрочем.

— О. — Мъчех се отчаяно, но не можах да измисля други думи. Да кажа, че четиринайсет не е много повече от единайсет, щеше да е жестокост. Зачаках мълчаливо.

Дъждът се изсипа отгоре ни без никакво предупреждение. Започна внезапно, един от онези порои, които те мокрят до кости и ушите ти се изпълват със звука на падащата вода. Бях почти благодарен, че направи разговора невъзможен. Присвихме се до стената. Конете стояха унило, навели глави.

Накрая Сенч дойде, за да отведе принца в замъка. Беше съвсем кратък: поздрави припряно в шума на поройния дъжд, обеща скоро да се видим и си тръгнаха. Усмихнах се кисело. Беше точно както очаквах. Старата лисица не беше затворил тайната си задна вратичка, но нямаше да ми покаже входа. Вдишах дълбоко. Добре. Мисията ми беше свършила. Върнал бях принца жив и здрав в замъка, навреме за годежа му. Потърсих чувства в себе си. Триумф. Радост. Възторг. Не. Мокър, уморен и гладен. Премръзнал. Сам.

Празен.

Яхнах Моя черна и подкарах в пороя, водех коня на принца. Светлината глъхнеше и конските копита се хлъзгаха по пластовете мокри листа. Принуден бях да яздя бавно. Храстите бяха натежали от дъжд. Не мислех, че е възможно да се измокря повече, но се измокрих. Излязох на главния път към цитаделата. Беше задръстен от хора, коне и носилки. Някак си се съмнявах, че ще ми отворят път или ще ме пуснат да се включа в годежната процесия. Тъй че седях на гърба на Моя черна под дъжда, държах юздите на окаяния дорчо и ги гледах, докато минаваха.

Първи минаха факлоносците, вдигнали високо факлите. Следваше ги гвардията на кралицата, в пурпур и бяло, с лисичия знак, яхнали бели коне, много показно и много мокри. След тях се заточи интересна смесица от принцовата гвардия и воини на Външните острови. Гвардейците на принца носеха синьото на Бъкип със знака с елена на Пророка и вървяха пеш, предполагам от учтивост към външноостровитяните — хората, придружаващи нарческата, бяха моряци и воини, не конници. От кожените им дрехи капеше и си помислих, че Голямата зала ще завони на мокра кожа. Крачеха, редица след редица, с клатещата се походка на хора, които дълго са били в морето и очакват палубата да се надигне при всяка тяхна стъпка. Носеха оръжията и богатствата си, а богатствата им бяха като оръжията. Драгоценни камъни проблясваха по оръжейните колани и зървах дръжки на бойни брадви, обковани със злато. Молех се дано тази нощ да не избухне бой между тези смесени стражи. Защото пред мен крачеха заедно ветерани от двете страни на Войната на Алените кораби.

След тях идеха благородниците на Външните острови, яхнали наети коне. Яздеха непохватно. И благородници от Шестте херцогства, дошли да ги посрещнат. Разпознавах ги повече по гербовете, отколкото по лицата. Херцогът на Тилт беше много по-млад, отколкото очаквах. Имаше две млади жени, носещи герба на Беарния, и макар да познах родословията им по лицата, не бях ги виждал досега. И още народ, знатен и войнствен, се точеше в парад пред мен, докато стоях под дъжда и гледах.

След това се появи носилката на годеницата на принц Предан. Рееше се като вързан облак, огромна и бяла, понесена на раменете на отбраната гвардия на краля. Младите благородници, които крачеха до нея, понесли факли, бяха мокри и оплискани с кал до коленете. Цветята и гирляндите, с които бе накичена, изглеждаха убити от вятъра и дъжда на бурята. Щеше да изглежда злокобна поличба тази подмятана от бурята носилка, ако не беше момичето в нея. Завеските на носилката не бяха дръпнати против грубата целувка на вятъра, а широко разтворени. Трите дами от Шестте херцогства вътре изглеждаха подгизнали и много притеснени от това как дъждът капе от фризираните им коси и мокри роклите им. Но сред тях седеше момиче, развеселено от бурята. Катраненочерната й коса беше дълга и развързана. Дъждът я беше прилепил по главата й като тюленова кожа, а очите й също ми напомниха за тюлен — огромни, черни и влажни. Тя се взря в мен, докато минаваха, белите й зъбки блеснаха във възбудена усмивка. Точно както бе казал принцът, беше единайсетгодишно дете. Палаво малко същество с широки скули и здрави рамене — и явно бе решена да не пропусне нито миг от своето пътуване до замъка на хълма. Може би в чест на своя избраник беше облечена в синьото на Бък, със странно синьо украшение в косата, но горната й блуза с висока яка бе от фина бяла кожа, извезана със злато на подскачащи нарвали. Зяпнах след нея, помислих си, че съм я виждал някъде или че съм срещал някой от рода й, но преди да мога да изровя спомена, носилката ме подмина. А трябваше да изчакам още под дъжда, понеже се заточиха още и още от нейните хора и от нашите, дошли да я почетат.

Когато най-сетне всички благородници и техните стражи отминаха, подкарах Моя черна с потока търговци и занаятчии, запътени към цитаделата. Някои носеха стоките си на рамене — покрити с восък пити сирене и бъчонки фино питие; други ги караха в коли. Влях се в този поток и влязох през главната порта на Бъкип незабелязан.

Имаше ратайчета, които да поемат конете — мъчеха се да се справят с прииждащите животни. Предадох им коня на принца, но им казах, че искам сам да се погрижа за Моя черна, и те с радост се съгласиха. Беше си глупаво поемане на риск. Можеше да се натъкна на Хендс и той да ме познае. Но сред суматохата и при всички тези чужденци и допълнителни животни за конюшните, не мислех, че е вероятно. Конярчетата ме напътиха да заведа Моя черна в „старата конюшня“, защото сега тя била заделена за конете на слугите. Разбрах, че е конюшнята от детството ми, където беше властвал Бърич и където някога бях дясната му ръка. Старите, обичайни задачи по тимаренето на кобилата, преди да я прибера в яслата, донесоха на сърцето ми някакъв странен покой. Миризмата на животни и сено, приглушената светлина на фенерите и пръхтенето на прибраните за нощта коне ми донесоха утеха. Бях премръзнал, мокър и уморен, но тук, в конюшните на Бъкип, се почувствах толкова близо до дома, колкото не бях бил много отдавна. Всичко в този свят се бе променило, но тук, в конюшните, всичко си беше съвсем като преди.

Минах през оживения двор, влязох през една от слугинските врати и мисълта ме догони. Всичко се беше променило, но и си беше все същото в Бъкип. Същите си бяха топлината, дрънченето и бърборенето от кухните, когато минах покрай тях. Настланият с плочи вход към стражевата стая си беше все така кален и там все така миришеше на мокра вълна, разлята бира и димящо месо. От Голямата зала се лееше музика, смях и оживена реч. Дами профучаваха покрай мен, слугините им ме поглеждаха навъсено, да не би да намокря господарките им. Пред входа на Голямата зала две млади благородничета подкачаха трето заради момиче, което не смеел да заговори. Ръкавите на ризата на едното момче бяха обшити с хермелинови опашки с черни връхчета, а яката на другото бе толкова пищно накичена със сребърни пръстени, че едва можеше да си обръща главата. Спомних си как ме беше мъчила някога госпожа Чевръстка с дрехите ми и можех само да го съжаля. Дрехите на гърба ми бяха груби, но поне бяха удобни.

Някога щеше да се очаква да се появя по такъв повод, макар да не бях нищо повече от копеле. Когато Искрен и Кетрикен сядаха на високата маса, понякога ме настаняваха почти близо до тях. Ял бях изкусно приготвени деликатеси, беседвал бях с благородни дами и бях слушал най-великолепните музиканти на Шестте херцогства, докато бях Фицрицарин Пророка. Но тази нощ бях Том Беджърлок и щях да съм най-големият глупак на света, ако съжаля, че минавам незабелязан сред тази празнична веселба.

Понесен от спомена, за малко не тръгнах да се качвам по стълбите, които щяха да ме отведат до някогашната ми стая, но се овладях навреме и вместо това поех към покоите на лорд Златен. Почуках и влязох. Нямаше го, но по всичко личеше, че е влизал. Явно се беше къпал и бе облякъл чисти дрехи, и бързането му личеше. На масата имаше кутия за бижута, отворена, украшенията бяха пръснати по лъскавия плот. Изпробвани бяха четири ризи — и захвърлени на леглото. Няколко пренебрегнати чифта обувки бяха разхвърляни по пода. Въздъхнах и се заех да приведа стаята в ред. Окачих две ризи в дрешника, другите две прибрах в скрина и затръшнах капака. Прибрах обувките. Запалих камината, поставих нови свещи в свещниците и пометох пред камината. После се огледах. Стаята изведнъж ми се стори ужасно пуста. Поех си дълбоко дъх и наново огледах пространството в ума си, където го нямаше вълка. Някой ден, казах си, ще ми се струва съвсем естествено това място да е празно. Но точно сега не исках да оставам сам със себе си.

Взех една свещ и се прибрах в тъмната си стаичка. Беше точно както я бях оставил. Затворих плътно вратата, задействах лоста и уморено започнах да се качвам по тясното стълбище на кулата на Сенч.

Наполовина бях очаквал, че ще го заваря да ме чака там, притеснен за доклада ми. Нямаше го, разбира се — трябваше да е долу на празненството. Но ако Сенч го нямаше, то покоите му все пак бяха гостоприемни към мен. До камината беше сложена вана и на куката вдигаше пара голям котел. Храна, явно от същите блюда, на които в този момент се наслаждаваха благородниците, ме чакаше на масата с бутилка вино. Едно блюдо. Една чаша. Можех да изпитам самосъжаление. Но забелязах втория удобен стол, поставен до неговия пред огъня. На този стол бяха струпани кърпи и халат от синя вълна. Сенч беше оставил и марля и бинт, и гърненце с миризлив мехлем. Покрай всичко, за което несъмнено бе трябвало да се погрижи, беше помислил и за мен. Напомних си това, макар да знаех, че едва ли е мъкнал сам ведрата. Тъй. Имаше си слуга. Или беше чиракът му? Тази загадка все още не я бях решил.

Изсипах във ваната горещата вода и добавих студена. Взех блюдото и отворената бутилка и ги сложих до ваната. Смъкнах мокрите си дрехи, сложих талисмана на Джина на масата и скрих перата в един от по-прашните свитъци на Сенч. После свалих превръзката от врата си и се топнах във ваната. Отпуснах се във водата и се облегнах. Хапнах, докато киснех в топлата вода, изпих и чаша вино. Студът бавно започна да се изсмуква от костите ми. Замислих се дали Славея свири и пее в Голямата зала. Зачудих се дали лорд Златен танцува с Ловкинята Лоръл. Зачудих се дали принц Предан си мисли за детето годеница, което морската буря бе изхвърлила на прага му. Отпуснах се във ваната и пих още вино, направо от бутилката.

— Фиц?

Гласът на стареца беше изпълнен с тревога. Сепна ме, надигнах се рязко във ваната и плиснах вода. Още стисках бутилката.

— Добре ли си? — попита той.

— Заспал съм — казах замаяно. Зяпнах го: фините му дворцови одежди, бижутата, блеснали в сумрака по ушите и шията му. Изведнъж ми се стори напълно непознат и бях смутен, че са ме хванали заспал, гол и полупиян във вана с изстиваща вода. — Ей сега ще изляза — промърморих.

Той хвърли още дърва в огъня, а аз излязох от ваната, избърсах се и облякох синия халат. Дланите и стъпалата ми се бяха набръчкали от дългото киснене. Сенч напълни едно котле и го постави на триножника, после свали от рафта чайник и чаши. Загледах как смесва билките за чая от гърненцата с коркови тапи.

— Много ли е късно? — попитах уморено.

— Толкова късно, че Бърич щеше да каже, че е рано — отвърна той. Постави малка масичка между столовете при камината и сложи на нея чайника и чашите. Седна в изтъркания си стол и ми посочи другия. Настаних се и го погледнах замислено. Явно беше стоял буден през цялата нощ, но не изглеждаше уморен, а дори изпълнен с енергия. Очите му бяха бистри и ръцете му не трепереха. Сплете пръсти в скута си и за миг помълча, загледан в тях. — Съжалявам — въздъхна. Вдигна очи и ме погледна. — Няма да се преструвам, че напълно разбирам загубата ти. Вълкът ти беше чудесно същество. Ако не беше той, кралица Кетрикен изобщо нямаше да се измъкне от замъка преди толкова години. А и често ми е разказвала как е осигурявал месо за всички ви по време на пътуването ви през Планинското царство. — Помълча, после попита: — Мислил ли си, че ако не беше вълкът, никой от двама ни нямаше да седи тук сега?

Точно тогава не ми се искаше да говоря за Нощни очи, нито да чувам колко хубави спомени имат други за него.

— Тъй — отроних, след като неловкият миг тишина отмина. — Всичко ли мина добре? Годежната церемония и всичко?

— О, това беше само церемонията за добре дошли. Официалният годеж ще е чак на новолуние. По-другата нощ. Всички херцози трябва да пристигнат, преди да можем да го проведем. Замък Бъкип ще се натъпче с хора до пръсване и целият град също.

— Аз я видях. Нарческата. Тя е още дете.

Странна усмивка огря лицето на Сенч.

— Щом казваш, че е „още“ дете, съмнявам се, че наистина си я видял. Тя е… напъпваща кралица, Фиц. Жалко, че не можеш да се запознаеш и поговориш с нея. По някакъв изключителен късмет външноостровитяните са ни предложили великолепна съпруга за нашия принц.

— А Предан съгласен ли е с това?

— Той… — Сенч изведнъж се стегна. — Какво?! Задаваш въпроси на своя майстор, а? Докладвай, младо конте такова! — Усмивката му извади цялото жило от думите му.

Започнах да докладвам. Водата кипна, Сенч запари чая и наля. Беше щипещ и силен. Не зная какво имаше в него, но мъглата от умората и виното се вдигна от ума ми. Разказах му за всички събития до момента, в който стигнахме в хана. Както винаги, лицето му беше замръзнало, докато слушаше. И да чу нещо, което да го смае, прикри го добре. Само веднъж трепна, когато му казах как проснах Предан по гръб на брега. Когато свърших, вдиша дълбоко. Стана и бавно закрачи из стаята. После се върна и седна тежко.

— Значи нашият принц е Осезаващ.

От всички неща, които можеше да каже, това ме изненада най-много.

— Ти съмняваше ли се?

Той поклати глава.

— Надявах се, че грешим. Това, че онези от Старата кръв знаят, че носи същата кръв, е като нож в ребрата ни. Петнистите могат да решат да го забият по всяко време, просто като кажат каквото знаят. — Помисли малко. — Бресинга ще дебнат. Мисля… ах, да, кралица Кетрикен ще помоли лейди Бресинга да вземе в домакинството си една определена млада жена, момиче от добро потекло, но без осигурено бъдеще. И ще поогледам и фамилните връзки на Лоръл. Да, знам какво мислиш за това, но става ли въпрос за принца, няма прекалена предпазливост. Срамота, че сте пуснали Петнистите да си отидат, но разбирам, че не си могъл да направиш нищо в този момент. Ако беше един човек или двама, или дори трима, можехме да сложим край на опасността. Но не са само Петнистите, онези от Старата кръв също знаят… Хм. Може ли да се откупи мълчанието им?

Думите му ме обезсърчиха, но пък коварството си беше в характера му. Все едно да виниш катерица, че крие орехи.

— Не и със злато — отвърнах. — Може да ги удовлетворят само действия. Направете каквото искат. Проявете добра воля. Накарай кралицата по-решително да защити Осезаващите от преследване.

— Тя вече го направи! — отвърна оправдателно Сенч. — Заради теб. Изказа се публично, и то неведнъж. Законът в Шестте херцогства забранява Осезаващ да бъде убиван само защото е Осезаващ. Трябва да се докажат други престъпления.

Поех си дъх.

— А този закон влязъл ли е в сила?

— От всеки херцог зависи да налага законите в херцогството си.

— А в Бък? — попитах кротко.

Сенч помълча малко, прехапал устна, очите му се взираха в пустото. Претегляше. Накрая попита:

— Мислиш ли, че това ще ги задоволи? По-стриктното прилагане на закона в херцогство Бък?

— Поне ще е начало.

— Ще го обсъдя с кралицата. Няма да е много увещаване от моя страна. Всъщност досега съм играл обратната роля: увещавах я да спазва традициите на народа, който е дошла да управлява, защото тя…

— Традиции! — избухнах. — Убийства и изтезания като „традиции“?

— Тя се мъчи да удържи един нелек съюз! — довърши той по-силно, отколкото аз бях започнал. — След Войната на Алените кораби е истинско жонгльорство да държиш Шестте херцогства в равновесие. Иска се лека ръка, Фиц, и усет да знаеш кога да държиш твърдо и кога да оставиш нещата да се движат сами.

Помислих си за задържалата се край реката миризма и срязаното въже, останало да виси от дървото.

— Мисля, че ще е най-добре да реши да държи на това.

— В Бък.

— Най-малко.

Сенч подръпна замислено брадичката си.

— Добре — отстъпи и едва сега осъзнах, че всъщност преговарям с него. Не се бях справил много добре, но пък нали уж трябваше само да докладвам. И кой бях очаквал да говори в полза на Старата кръв? Лорд Златен? Ловкинята Лоръл, която предпочиташе да не я свързват с тях? Съжалих, че не мога да бъда по-милостив. След това си помислих, че все още мога да съм, като поговоря с кралица Кетрикен.

— Тъй. Какво мисли нашата кралица за годеницата на принц Предан?

Сенч ме изгледа продължително.

— Доклад ли искаш?

Нещо в тона му ме разколеба. Капан? Това един от въпросите му капани ли беше?

— Просто попитах. Нямам никакво право да…

— Аха. Значи Предан се е заблудил и ти не си се съгласил да го учиш?

Съпоставих двете идеи, мъчех се да разбера как си пасват. После се отказах.

— А ако съм? — попитах предпазливо.

— Ако си, то тогава не само имаш право на информацията, но и нужда от нея. Ако ще възпитаваш принца, трябва да знаеш всичко, което го засяга. Но ако не, ако смяташ да се връщаш в отшелническата си колиба, ако питаш само за да чуеш фамилните клюки… — И млъкна.

Знаех го този стар негов номер. Оставяш изречението си да виси и някой ще скочи да го довърши, и вероятно междувременно ще издаде мислите си. Вместо да се хвана, загледах мълчаливо чашата чай и задъвках нокътя на палеца си. Накрая той се наведе раздразнен над масичката и плесна ръката ми от устата.

— Е?

— Какво ти каза принцът?

Беше негов ред да замълчи. Изчаках го, по вълчи нащрек.

— Нищо — призна накрая, с неохота. — Просто се надявах.

Облегнах се в стола и потръпнах, щом болният ми гръб се опря в него.

— О, старче — въздъхнах и поклатих глава. Улових се, че неволно се усмихвам. — Мислех, че годините са позагладили ръбовете ти, но не са. Защо е нужно да се държиш така?

— Защото вече съм Съветникът на кралицата, не твоят наставник, момче. И защото, боя се, има дни, когато, както го каза, ръбовете ми са огладени и забравям разни неща, и всичките ми грижливо събирани нишки изведнъж стават едно объркано чиле в ръката ми. Тъй. Опитвам се да съм предпазлив, и повече от предпазлив, във всеки аспект на всичко, което правя.

— Какво сложи в чая? — попитах внезапно.

— Някои нови билки, които изпробвам. Упоменати са в свитъците за Умението. Без елфова кора, уверявам те. Не бих ти дал нищо, което да увреди способностите ти.

— Но теб те „наострят“?

— Да. Но срещу цена, както вече забеляза. Всички неща имат цена, Фиц. И двамата го знаем. Двамата ще прекараме този следобед в леглото, не се съмнявай. Но засега умът ни е в ред. Тъй. Кажи ми.

Поех си дъх, чудех се как да почна. Погледнах лавицата на камината и все още забития в нея нож. Претеглих вяра и младежка доверчивост, и всичко, което някога бях обещал на крал Умен. Погледът на Сенч ме проследи.

— Преди много време — започнах тихо — ти подложи на изпитание верността ми към краля, като ме помоли да открадна нещо от него, просто като шега. Знаеше, че те обичам. Затова провери тази любов спрямо верността ми към краля. Помниш ли?

— Да — отвърна той сърдито. — И все още съжалявам. — Въздъхна. — И ти издържа това изпитание. Дори заради обичта си към мен не предаде своя крал. Знам, че те прекарах през огъня, Фицрицарин. Но моят крал бе този, който ме помоли да те изпитам.

Кимнах бавно.

— Разбирам това. Сега. Аз също съм положил своята клетва пред рода на Пророка, Сенч. Също като теб. Ти не си се заклел във вярност към мен, нито аз към теб. Между нас има обич, но никакви клетви за вярност. — Той ме гледаше много внимателно. Бръчка бе раздвоила челото му. Поех си дъх. — Моята вярност е към моя принц, Сенч. Мисля, че той трябва да решава какво да споделя с теб. — Вдишах дълбоко и с огромно съжаление откъснах част от живота си. — Ти го каза, стари приятелю. Ти вече си Съветникът на кралицата, не си моят наставник. И аз не съм твоят чирак. — Наведох очи към масата и се стегнах. Думите бяха трудни за изричане. — Принцът ще реши какво съм аз за него. Но никога повече няма да ти докладвам какво сме си казвали насаме с принца, Сенч.

Той се изправи рязко. За свой ужас видях сълзи да се стичат от живите му зелени очи. За миг устата му потрепери. После той заобиколи масичката, хвана главата ми в шепите си, наведе се и ме целуна по челото.

— Слава на Еда и Ел — прошепна хрипливо. — Ти си негов. И той ще е в безопасност, когато си отида.

Твърде изумен бях, за да мога да проговоря. Той бавно седна отново. Наля още чай. Обърна се настрани да изтрие очите си и ме погледна отново. Избута чашата по масата към мен и каза:

— Добре. Сега да докладвам ли?