Робин Хоб
Мисията на шута (16)

Глава 16
Нокти

Опустошенията на Войната на Алените кораби наложиха най-тежката си дан над Крайбрежните херцогства. Стари владения бяха разорени, древни родословия се прекъснаха и горди някога имения се превърнаха в руини и буренясали дворове. И все пак, след войната, както семена покълват след буен пожар, тъй и мнозина от дребната знат усетиха, че мощта им се засилва. Много от скромните имения бяха избегнали разбойническите набези. Стадата и зърното им бяха оцелели и на скромни дотогава поземлени владения започна да се гледа като на богати места. По-дребните владетели от тези земи изведнъж започнаха да се оказват подходящи брачни партии за наследниците на по-стари и изведнъж обеднели фамилии. Така овдовелият лорд на именията Бресинга близо до Гейлтон взе много по-млада и по-богата дама от рода Иъруд от Малки Тор в Бък. Родът Иъруд беше стар и благороден, но западнал и в сан, и в богатство. Но по време на Войната на Алените кораби тяхната закътана долина процъфтя и делеше реколтата си с обеднелия народ от владенията на Бресинга, които граничеха с тях. Тази доброта даде плодове за семейството Иъруд, когато Джаглея Иъруд стана лейди Бресинга и роди на вече стария лорд наследник, Любезен Бресинга, скоро след неговата смърт от треска.

„История на рода Иъруд“, от писаря Дълвен

Лорд Златен се движеше с изяществото и увереността, която уж е вродена на благородническото съсловие. Отведе ме безпогрешно до едно елегантно преддверие, където ни очакваха домакинята и синът й. Лоръл също беше там, облечена в семпла кремава рокля, обшита с дантела. Беше увлечена в разговор с Майстор-ловеца на Бресинга. Помислих си, че роклята не й отива така добре, както простичката й туника и бричовете за езда, защото бронзовите й ръце и лице придаваха сякаш нелепост на дантелата на яката и бухналите ръкави. Лейди Бресинга беше пищно натруфена с дипли и волани, разкошните й дрехи подсилваха пропорциите на бюста и бедрата. Имаше още трима гости: семейна двойка със седемнайсетгодишната си дъщеря, явно местни благородници. Всички очакваха появата на лорд Златен.

Реакцията им, когато влязохме, бе точно такава, каквато бе предрекъл Шутът. Лейди Бресинга се обърна, за да поздрави госта си. Разширените й очи го обходиха от глава до пети с неприкрито одобрение и тя обяви с усмивка:

— Ето го и нашия почетен гост.

Лорд Златен леко извърна глава настрани, прибрал брадичка към гърдите си в израз на невинност, сякаш не съзнаваше своя чар. Лоръл го зяпна с искрена възхита, докато Лейди Бресинга го представяше на лорд и лейди Грейлинг от Котърхилс и тяхната дъщеря Сидел. Имената им ми бяха непознати, но като че ли си спомнях Котърхил като малко имение в подножията на Фароу. Бузките на Сидел порозовяха и тя като че ли бе най-развълнувана от това, че поклонът на лорд Златен включи и нея, след което погледът й не се откъсна от него. Очите на майка й на свой ред ме обходиха с откровено одобрение — по начин, който може би трябваше да я накара да се изчерви. Извърнах очи и видях, че Лоръл ме оглежда с усмивка на изумление, сякаш беше забравила, че ме познава. Почти можех да усетя излъчваното от лорд Златен задоволство от това как бе успял да завърти главите им.

Той поднесе галантно ръката си на лейди Бресинга, а синът й Любезен пое ролята на кавалер на Сидел. Лорд и лейди Грейлинг ги последваха, след тях дойде редът на Майсторите-ловци. Последвах знатните дами и господа в трапезарията и чинно заех мястото си зад стола на лорд Златен. Позицията ми заявяваше недвусмислено ролята ми не само на слуга, но и на негов телохранител. Лейди Бресинга ме погледна озадачено, но аз извърнах очи. Дори да си беше помислила, че лорд Златен проявява нетактичност спрямо гостоприемството й с моето присъствие, домакинята се въздържа от коментар. Младият Любезен само ме изгледа за миг-два, след което пренебрегна присъствието ми, леко извърнат към своята дама. А след това станах невидим.

Мисля, че това бе най-любопитната гледна точка, която изобщо съм имал в шпионската си кариера. Не беше удобна обаче. Бях гладен, а трапезата на лейди Бресинга беше отрупана с блюда, едновременно ароматни и апетитни. Слугите, които поднасяха и разчистваха блюдата, минаваха точно пред мен. Освен това бях уморен и схванат от дългия ден езда, но си наложих да стоя колкото може по-неподвижно, без никакви изнервени движения и пристъпване от крак на крак, и да държа очите и ушите си отворени.

Целият разговор на масата се въртеше около дивеча и лова. Съпрузите Грейлинг и дъщеря им се оказаха запалени ловци и очевидно бяха поканени точно по тази причина. Почти моментално се появи още една нишка в темата. Те ловуваха не с хрътки, а с котки. Лорд Златен се самообяви за пълен новак в този вид спорт и ги помоли да го просветят. Всички бяха изключително доволни от тази възможност и разговорът скоро затъна в заплетени спорове коя порода ловни котки се справя по-добре при птици, като се споделиха всевъзможни истории, които да илюстрират качествата на различните породи. Бресинга бяха пламенни поддръжници на късоопашатата порода, наречена елинекс, докато лорд Грейлинг храбро предлагаше високи залози, че неговите групарди ще се представят по-добре, независимо дали ще търсят птици, или диви зайци.

Лорд Златен се оказа изключително отзивчив слушател: разпалено задаваше въпроси и изразяваше удивление и възхищение от отговорите. Котките, научи той — а покрай него и аз, — не бяха ловни животни като кучетата. Всеки ловец взимаше само по една и тя се возеше до мястото на лова на специална възглавничка зад седлото на господаря си. По-големите групарди можеше да се пуснат по дивеч с големина до млада сърна. Разчитаха на внезапност и бързина, за да уловят плячката и след това я удушаваха. По-дребният елинекс по-често биваше пускан в тревисти ливади или храсти, където дебнеше плячката си. Предпочиташе да я зашемети с един удар с бързата си лапа или да прекърши врата или гръбнака й с едно захапване. Научихме, че имало спорт, при който тези зверчета се пускали на ято питомни гълъби или гургулици, за да се види колко могат да натръшкат, преди ятото да излети. Често се правели внушителни залози за фаворитите. Бресинга се похвалиха с цели двадесет и две котки от двата вида. Грейлинг разполагаха само с групарди, и то само шест в котарника си, но лейди Бресинга увери лорд Златен, че приятелят й има щастието да притежава най-добрата порода, която била виждала.

— Значи тези ловни котки ги развъждате? Бяха ми казали, че се залавят, че не се плодят, ако бъдат опитомени. — Лорд Златен беше насочил вниманието си към Майстор-ловеца на Бресинга.

— О, групардите се плодят, но само ако самците бъдат оставени да водят своите битки и грубото си ухажване без намеса. Заграждението, което лорд Грейлинг е заделил за тази цел, е доста голямо и никой не може да влиза там, изобщо. Много сме щастливи, че усилията му в това отношение се увенчаха с успех. Преди това, както може би знаете, всички групарди се внасяха или от Халкида, или от районите Сандседж на Фароу, на висока цена, разбира се. Бяха голяма рядкост в този район, когато бях момче, но в момента, в който видях един, разбрах, че това е ловният звяр за мен. И се надявам да не прозвучи много самохвално, ако кажа, че тъй като групардите бяха ужасно скъпи, аз бях първият, който си помисли за опитомяването на нашите местни елинекс за същата задача. Ловът с елинекс беше напълно непознат в Бък, докато двамата с чичо ми не хванахме две. Елинексите трябва да ги хванеш вече порасли и да ги обучиш да ловуват като твои спътници. — Всичко това се изля на един дъх от устата на Майстора-ловец на Бресинга, висок тип, който се беше навел разпалено над масата, докато говореше. Казваше се Авоин. Темата явно беше неговата страст.

Лорд Златен го ласкаеше с неотклонното си внимание.

— Удивително. Трябва да чуя на всяка цена как се опитомяват тези опасни малки същества. А и не знаех, че има различни видове. Бях решил, че има само една порода. Така. Един момент. Казаха ми, че ловното животно на принц Предан е било взето от бърлогата като малко коте. Трябва да е било групард значи?

Авоин погледна господарката си, все едно искаше разрешение от нея, после каза:

— Мм, да. Всъщност котката на принца не е нито елинекс, нито групард, лорд Златен. Тя е по-рядка порода. Повечето я знаят като мъглекот. Обитава много по-високо из планините от нашите котки и се знае, че ловува толкова добре по земята, колкото и сред клоните на дърветата. — Авоин говореше с поучителния тон на експерт, който започне ли да споделя опита си, ще продължи, докато очите на слушателите му не се изцъклят. — Сваля плячка значително по-голяма от самата нея, хвърля се отгоре както върху сърна, така и на дива коза и или ги язди до пълно изтощение, или кърши гръбнака им със захапване. На земята не е нито бърза като групарда, нито пъргава като елинекса, но съчетава техниката и на двете породи с добър успех срещу дребен дивеч. Но, за мъглекота това, което сте чули е вярно. Трябва да бъде взет от родната му бърлога, преди да е прогледнал, ако изобщо искате да го опитомите. Дори и тогава може да се окаже, че има доста непостоянен темперамент, но тези, които са пленени и опитомени правилно, се превръщат в най-добрия спътник, за който може да мечтае един ловец. Ловуват само за един господар обаче. За мъглекотите казват: „От бърлогата и до смъртта, вечна й е обичта“. Което значи, разбира се, че само който е достатъчно хитър да намери бърлогата на мъглекот ще притежава сърцето й. Сериозен подвиг е да имаш мъглекот. Види ли човек ловец с мъглекот, знае, че вижда майстор в лова с котки.

Гласът на Авоин изведнъж замря. И да си бяха дали някакъв знак с господарката му, не го бях забелязал. Беше ли в такъв случай замесен Майстор-ловецът в обстоятелствата, при които такава котка бе подарена на принца?

Лорд Златен обаче напълно пренебрегна изводите от чутото.

— Щедър дар за нашия принц, наистина — възкликна той. — Но това напълно убива надеждите ми да имам мъглекот за ловно животно утре. Дали поне ще имам възможността да видя такова същество в стихията му?

— Боя се, че не, милорд — отвърна му любезно лейди Бресинга. — За жалост нямаме такава котка. Много са редки. За да видите мъглекот по време на лов, ще се наложи да помолите самия принц да ви вземе на някое от излизанията си. Сигурна съм, че би го направил с радост.

Лорд Златен поклати глава и отвърна уж смутено:

— О, не, не, милейди, защото съм чувал, че нашият великолепен принц излиза на лов сам с котката си, нощем, независимо от времето. Твърде голямо физическо усилие ще е за мен, опасявам се. Изобщо не е по моя вкус, изобщо! — Смехът му бе като литнали в ръцете на жонгльор топки. Всички около масата се заразиха от веселието му.

Качи!

Усетих драскане на малки нокти и погледнах надолу. Отнякъде се беше материализирало малко шарено котенце. Стоеше на задните си крачета, предните му лапички се бяха лепнали здраво за гетрите ми, със забити в плата нокти. Жълто-зелените очички ме гледаха настойчиво. Качи горе!

Отказах да докосна мозъчето — без да ми проличи, надявах се. На масата лорд Златен беше повел разговора към видовете котки, които може да се използват утре, и дали те биха повредили или не перата на дивеча. Перата, напомни той на всички, били това, което търсел, макар да обичал много и пай с птиче месо.

Отместих крака си с надеждата малката драка да го пусне. Не подейства. Качи! — настоя тя и се издърпа още нагоре. Вече висеше на крака ми на четирите си лапички, ноктите й бяха пронизали плата и се бяха впили в мен. Надявах се, че реагирам, както би реагирал на мое място всеки друг слуга. Примижах от болка, след което полекичка се наведох да отскубна съществото, краче по трънливо краче. Действието ми може би нямаше да привлече внимание, ако котето не беше измяукало жално, че го отхвърлят така. Надявах се да го оставя нежно и незабелязано на пода, но веселият глас на лорд Златен привлече очите на всички към мен с:

— Е, Беджърлок, а ти какво си хвана?

— Само едно малко котенце, сър. Беше решило да се покатери по крака ми. — Беше като пух от глухарче в ръката ми. Подвеждащата пухкава козинка скриваше малкото гръбначе в дланта ми. Котето отвори малката си червена уста и измяука за мама.

— О, ето те и теб! — възкликна дъщерята на лорд Грейлинг, скочи от масата, без да мисли за каквото и да било приличие, втурна се към мен и взе от ръката ми мякащото коте. Гушна го под брадичката си с две ръце. — О, благодаря ви, че я намерихте. — Тръгна към мястото си на масата. — Сигурно се е измъкнала от стаята ми точно след закуска, защото не съм я виждала цял ден.

— И това значи е котенцето на ловна котка? — попита лорд Златен, след като дъщерята отново се настани на стола си.

Тя моментално се вкопчи във възможността да заговори с него.

— О, не, лорд Златен, това е само моето мъничко любимо котенце, което спинка на възглавницата ми, Тибитс. Голяма палавница ми е, нали, миличко? Не мога без нея. Как ме разтревожи днес, милото ми то! Лошо коте!

Целуна котенцето по главичката и го сложи в скута си. Никой на масата като че ли не прие поведението й за необичайно. Когато яденето и разговорът се подновиха, видях как малката копринена главичка се показа над ръба на масата. Риба! — с радост си помисли котето и след миг Любезен й предложи парченце риба. Реших, че това не означава почти нищо; можеше да е съвпадение или дори несъзнателна реакция на не-Осезаващите към желанията на животни, които познават много добре. Котето протегна лапичка да заяви правото си на собственост над вкусната мръвка, след което я смъкна в скута на господарката си, за да я излапа.

Влязоха слуги да разчистят чинии и блюда, а след тях мина втора редица с блюда със сладкиши и плодови вина. Лорд Златен беше завладял целия разговор. Ловните истории, които разказваше, или бяха пълни измишльотини, или показваха, че животът му през последните десетина години е бил много по-различен от онова, което си бях представял. Когато заговори за лов на морски бозайници с копия от кожена лодка, теглена от впряг делфини, дори Сидел започна да го гледа леко недоверчиво. Но както винаги в подобни случаи, когато една история се разказва добре, слушащите я изтърпяват до края, и така стана и този път — лорд Златен довърши речитатива си с пищен жест, а лукавият блясък в очите му намекваше, че и да е поукрасил малко приключението си, няма никакво намерение да го признае.

Лейди Бресинга се разпореди да поднесат бренди и масата отново бе почистена. Брендито се появи с нова поредица съпътстващи го деликатеси, които да изкусят вече заситените гости. Очите, искрящи от вино и веселие, постепенно придобиха онзи дълбок блясък на задоволство, който носи хубавото бренди след великолепна храна. Краката и кръстът вече ме боляха ужасно. Бях и огладнял също така, и толкова уморен, че ако можех да легна направо на плочките на пода, веднага щях да заспя. Въпреки начина, по който лорд Златен се беше отпуснал в стола си, се съмнявах, че е опиянен толкова, колкото изглежда. Темата отново се беше завъртяла около котки и лов. Имах чувството, че вече знам по въпроса толкова, колкото ми трябва.

След шест упорити опита котенцето беше успяло да се качи на масата. Беше се свило там и подремна малко, но сега… обикаляше между бутилките и чашите и заплашваше да ги събори, както се усукваше около тях. Мое. И мое. И това също мое. И мое. С пълната увереност на всяко младо същество налагаше претенцията си за собственост над всяка вещ по масата. Когато Любезен посегна към гарафата с бренди, за да си долее чашата и чашата на дамата си, котето изви гръбче и се изправи на нокти, готово да настоява на правата си. Мое!

— Не. Мое — отвърна му той вежливо и лекичко го избута с опакото на китката си.

Сидел се засмя на разменените реплики. Обзе ме възбуда, но задържах мътния си поглед на рамото на господаря си пред мен. Осезаващи. И двамата. Вече бях сигурен. И както беше обичайно дарбата да се наследява в семейства…

— Тъй. И кой всъщност улови мъглекота за подарък на принца? — попита изведнъж лорд Златен. Въпросът последва съвсем логично от нишката на разговора, но беше произнесен достатъчно натъртено, за да накара всички глави около масата да се извърнат към него. Лорд Златен леко изхълца, почти дискретно оригване. Съчетано с опуления му поглед, това се оказа достатъчно разсейващо, за да притъпи остротата на зададения въпрос. — Ще се обзаложа, че сте били вие, Майстор-ловецо. — Жестът на изящната му ръка превърна думите му в комплимент към Авоин.

— Не, не бях аз. — Авоин поклати глава, но не благоволи да сподели повече.

Лорд Златен отпусна гръб в стола си и се потупа с показалец по устните, сякаш играеше на отгатване, после се подсмихна хитро и посочи Любезен.

— Хм. В такъв случай сте били вие, младежо. Защото чух, че вие лично сте поднесли котката на принц Предан, за да му я подарите.

Очите на момчето пробягаха за миг към майка му, после то поклати глава.

— Не бях аз, лорд Златен.

Думи, отново последвани от необичайно премълчана информация. Обединен фронт, личеше си. Въпросът нямаше да получи отговор.

Лорд Златен отпусна тежко глава на гърба на стола си, пое си шумно дъх и издиша бавно.

— Адски хубав подарък — обяви той щедро. — И аз бих искал такъв, да. Но да чуеш нещо не е като да го видиш. Непременно ще помоля принц Предан да ми позволи да го придружа на лов някоя нощ. — Въздъхна отново и главата му клюмна. — Когато се върне от поредното си усамотение, разбира се. Неестествено е, ако питате мен, за момче, на тази възраст, да прекарва толкова време в самота. Съвсем неестествено. — Безупречната дикция на лорд Златен бързо отстъпваше пред алкохола.

Затова пък гласът на лейди Бресинга бе съвсем ясен:

— Значи нашият принц отново се е оттеглил от погледа на обществото, за да се отдаде на размисли?

— Да, безспорно — потвърди лорд Златен. — И при това вече от доста време. Разбира се, той има твърде сериозни теми за размисъл напоследък. Предстоящият годеж и прочие, идващата делегация от Външните острови. Твърде много за плещите на един младеж. Искам да кажа, вие как бихте се справили с такова бреме, млади сър? — Махна вяло с пръст някъде в посока на Любезен. — Би ли ви харесало да ви сгодят за жена, която изобщо не познавате… е, тя дори не е жена все още, ако слуховете са верни. По-скоро едва съзряващо момиче. Беше на колко… единайсет? Толкова млада. Ужасно млада, не мислите ли? И не разбирам ползата от този брак. Изобщо.

Думите му бяха недискретни, на ръба на откритата критика към решението на кралицата. Насядалите около масата се заспоглеждаха. Явно лорд Златен беше изпил повече бренди, отколкото можеше да понесе, а си наливаше още. Думите му увиснаха във въздуха, без да получат отговор. Авоин може би реши да обърне разговора в по-безопасна посока, защото попита:

— Принцът често се усамотява за размисъл значи?

— Планинската традиция — потвърди лорд Златен. — Или поне така съм чувал. Обаче какво знам аз? Само това, че не е характерно за Джамайл. Нашите млади благородници са по-светски ориентирани. И това се окуражава, забележете, защото къде по-добре ще научи един млад благородник маниерите и светските порядки, ако не сред самите тях? За вашия принц Предан може би ще е по-добре по-често да общува със своя двор. Да, и да се огледа по-наблизо за подходяща съпруга. — Джамайлският акцент бе започнал да личи в леко завалените думи на лорд Златен, сякаш опиянението го връщаше към речевите навици на източния му дом. Той отпи от чашата си и я постави на масата толкова непохватно, че от нея плисна малка кехлибарена вълничка. Той потърка уста и брадичка, сякаш за да разтрие изтръпването, причинено от силното бренди. Подозирах, че само е опрял пълната догоре чаша до устните си.

Никой не отговори на коментарите му, но лорд Златен като че ли не го забеляза, а продължи:

— А този път отсъствието му е най-дълго! Само това чуваме в двора напоследък. „Къде е принц Предан? Какво, още е в усамотение? Кога ще се върне? Какво, никой не може да каже?“ Много потискащо е за настроенията в двора нашият млад владетел да отсъства толкова дълго. Обзалагам се, че котката му също не може да го понесе. Как мислите, Авоин? Дали една ловна котка скърби, когато господарят й го няма твърде дълго?

Авоин се престори, че го обмисля.

— Човек, който е обикнал котката си, не би трябвало да я оставя задълго. Котешката вярност не е нещо, дадено от само себе си, а трябва да се печели от ден за ден.

Авоин си пое дъх, за да продължи, но лейди Бресинга го прекъсна галантно:

— Е, нашите котки ловуват най-добре, докато е още ранно утро. Тъй че ако искаме да покажем на лорд Златен нашите красавици в цялата им прелест, ще е най-добре да се оттеглим, за да можем да станем рано. — Небрежен жест от нейна страна, и един от слугите пристъпи, за да издърпа стола й. Всички станаха, макар че лорд Златен го направи с леко залитане. Стори ми се, че чух лек насмешлив КИКОТ от дъщерята на Грейлинг, но пък и самата Сидел не беше особено стабилна. Спомнил си ролята си, пристъпих бързо напред, за да предложа на лорд Златен здравата си опора. Той високомерно избута ръката ми настрана и ме изгледа намръщено заради нахалството ми. Останах чинно на мястото си, докато благородниците си разменят пожелания за лека нощ, след което последвах лорд Златен към покоите му.

Отворих му вратата и го пропуснах пред себе си. Щом го последвах вътре, забелязах, че домашните слуги са разтребили. Ваната и ведрата ги нямаше, на свещниците имаше нови свещи, а прозорецът беше затворен. На масата бе оставен поднос със студени меса, плодове и сладкиши. Първото, което направих, след като затворих вратата, бе да отворя прозореца. Просто ми се струваше ужасно нередно да има плътна преграда между Нощни очи и мен. Надникнах навън, но не видях и следа от вълка. Несъмнено беше тръгнал на тайните си обиколки из имението, а нямаше да рискувам да го подиря с мисъл. Бързо обиколих стаите да проверя за някакви следи от претърсване, след това надникнах и под леглата и в гардеробите за възможни шпиони. И домакините, и гостите ми се бяха сторили подозрителни. Или знаеха защо сме дошли, или бяха очаквали, че някой ще дойде, за да търси принца. Но не намерих никакви шпиони между завивките, нито някакъв признак, че небрежно окачените ми дрехи са били претърсвани. Никога не оставям стая в съвършен ред. Лесно е да се върне една претърсена стая в съвършен ред, по-трудно е да си спомниш как точно двата ръкава на дрехата, хвърлена на стола, се опират до пода.

Подобен оглед направих и в стаята на лорд Златен, докато той чакаше мълчаливо. Когато приключих, се обърнах към господаря си. Той се отпусна тежко на един стол и изригна дълга въздишка. Очите му бяха мътни, брадичката му се отпусна на гърдите. Устните му бяха олигавени. Изсумтях отчаяно. Как можеше да е толкова невнимателен, че да се напие? Докато го наблюдавах, той изпружи крака един след друг, петите му изтропаха на пода. Послушно клекнах да му смъкна ботушите.

— Можеш ли да си стоиш на краката? — изръмжах.

— К-какво?

Вдигнах очи към него, както бях коленичил пред краката му.

— Попитах: можеш ли да си стоиш на краката?

Той ме изгледа пиянски, после по устните му бавно се плъзна усмивка.

— Адски съм добър — поздрави се сам шепнешком. — А и ти си отлична публика, Фиц. Знаеш ли колко е обезсърчително да играя пози, когато никой не разбира, че са пози, да изиграя роля, когато никой не може да оцени колко добре го правя? — Палавият блясък на стария Шут грейна в златните му очи. Но бързо угасна и устата му стана сериозна. Заговори много тихо: — Разбира се, че мога да си стоя на краката. И да танцувам и да скачам, ако трябва. Но тази нощ не е за това. Тази нощ ти трябва да слезеш в кухните и да се оплачеш колко си гладен. С тази привлекателна външност не се съмнявам, че ще те нахранят. И виж накъде би могъл да насочиш разговора. Хайде, върви, спокойно мога да си легна и сам. Държиш ли прозорецът да остане отворен?

— Бих предпочел — отвърнах.

И аз. Мисълта на Нощни очи бе по-неуловима и от дъх.

Кухнята все още беше пълна със слуги, защото краят на едно ядене не е краят на обслужването му. Всъщност малко хора работят по-тежко или по-дълги часове от тези, които хранят замък, защото обикновено тъкмо докато почистването и измиването от вечерята приключи, вече е почти време да се сложи тестото за хляба за утре да втасва. Това беше толкова вярно за Гейлтон, колкото и за замъка Бъкип. Спрях на вратата и се облегнах на рамката, с любопитство и надежда, изписани на лицето.

Почти моментално една от жените в кухнята ме съжали. Беше една от тези, които бяха обслужвали в трапезарията, лейди Бресинга я наричаше Лебвен.

— Сигурно си гладен като вълк. Те си седят там, ядат и пият, и се държат все едно ни няма. Е, влизай. Колкото и да ядат, винаги има много, че и да остане.

След миг се озовах кацнал на едно високо столче в ъгъла на изподраскана маса за месене. Лебвен постави пред мен няколко блюда и точно според думите й, оказа се, че има много, че и да остане. Късове студено пушено сърнешко все още изпълваха половин блюдо, изкусно обкръжени с резенчета ябълка. Подсладени зарзали служеха за дебели подложки на малки квадратни сладкиши, толкова сочни, че се стапяха, щом ги захапеш. Десетките птичи дробчета, мариновани с парченца чесън и кипнати в маслена баня, не ми допаднаха, но до тях имаше патешки гърди с кафява коричка, гарнирани със сиропирани резенчета сладък корен от джинджифил. Поглъщах всичко наред с истинска наслада. Имаше и хубав черен хляб, и буца меко сирене, с която да го намажеш. Лебвен ми донесе халба студен ейл и кана, от която да си доливам. След като нареди пред мен всичко това, докато аз кимах благодарно, тя застана до масата срещу мен, наръси я щедро с брашно и започна да доизмесва едно почти втасало вече тесто. Тупаше го и го обръщаше, ръсеше шепи брашно и мачкаше тестото, та да стане сатенено меко.

Известно време само ядях, гледах и слушах. Чувах обичайните кухненски приказки, клюки и дребни ежби между слуги, говореха естествено и за работата, която трябва да свършат до сутринта. Важните особи щяха да станат рано, но щяха да очакват храната да е готова и да е също толкова богата, колкото и току-що свършилата вечеря. Щяха да поискат и суха храна за из път, а тя трябваше колкото да пълни стомаха, толкова и да радва окото. Гледах Лебвен. Тя сплеска тестото, наръси го с масло, нави го и го сплеска отново, за да го наръси с още масло и отново да го сгъне. Усети, че я наблюдавам, вдигна очи и се усмихна.

— Така става на много пластове, ронливо и хрупкаво. Но си е много работа за нещо, дето ще го изядат за по-малко от минута.

Зад нея един слуга постави в ъгъла покрита кошница. Отвори я, постла дъното с ленена кърпа и започна да реди вътре храната: пресни хлебчета, гърненце масло, блюдо с резенчета месо и мариновани ябълки. Наблюдавах го с крайчеца на окото си, докато кимах и отвръщах на думите на Лебвен:

— Странно е, наистина. Повечето от тях изобщо не се замислят колко работа отива само за да се чувстват удобно.

Около нас се чу одобрително мърморене: слугите бяха съгласни с думите ми.

— Тъй де, че то само погледни себе си — отвърна ми Лебвен съчувствено. — Да те държат да пазиш през цялата вечеря, сякаш някой може да навреди на господаря ти в къща, където е гост. Глупав джамайлски начин на мислене. Но поне трябваше да ти дадат храна и малко свободно време през нощта.

— О, на това щях да се зарадвам много — отвърнах искрено. — Много ми се иска да огледам. Никога не съм бил в място, където държат котки за лов вместо кучета.

Слугата отнесе кошницата до задната врата и я подаде на някакъв мъж, който чакаше там. Нещо космато висеше отпуснато в другата ръка на мъжа. Искаше ми се да скоча и да проследя къде отива тази храна, но Лебвен продължаваше да говори:

— Е, това е само от десетина години някъде, откакто умря старият господар. Преди това гледахме повече хрътки, и само една-две котки за дамския лов. Но младият господар предпочита котките пред кучетата, така че остави хрътките да си измрат. Не че ми липсва лаят и скимтенето им, или да ми се мотаят в краката! Големите котки ги държат в котарниците. Виж, малките, те са сладурани и грешка нямат. Ни един плъх не смее да си пъха вече носа в кухнята. — Хвърли обичлив поглед към шарения котарак при огнището. Въпреки топлата вечер той се грееше до тлеещия готварски огън. Лебвен най-сетне приключи със сгъването и се захвана да бие напластеното тесто, та после да набъбне хубаво. Това затрудни разговора и улесни напускането ми. Отидох до вратата на кухнята и я отворих. Мъжа с храната го нямаше.

Лебвен подвикна след мен:

— Ако търсиш нужника, излизаш през другата врата и завиваш. Преди него е зайчарникът.

Благодарих й и послушно излязох през другата врата. Огледах се. Нямаше никого. Заобиколих ъгъла и пред очите ми се изпречи пристройка. Видях на лунната светлина няколко реда клетки със зайци между къщата и конюшнята. Това значи беше носил мъжът — заек с току-що прекършен врат. Идеалното късно ядене за ловна котка. Но от мъжа нямаше и следа, а не смеех да потърся със сетивата си Нощни очи, нито да се задържа дълго извън кухнята. Изръмжах безсилно. Бях сигурен, че приготвената храна е за принца и котката му. Изтървал бях голям шанс. Върнах се на топло и светло в кухнята.

Вътре беше станало по-тихо. Миенето беше приключило и шетащите момчета и момичета се бяха прибрали да си легнат. Само Лебвен беше останала да бие тестото и един намръщен мъж, зает с къкрещия на огъня котел с месо. Върнах се на мястото си и си налях последния останал в каната ейл в халбата. Пъстрият котарак изведнъж се протегна, надигна се и дойде да ме проучва. Престорих се, че не го забелязвам, докато душеше обувките и прасците ми. Котакът извъртя глава и отвори широко уста, сякаш да изрази отвращение, но подозирах, че само попива миризмата ми.

Мирише като кучето отвън. Долових изпълнената с презрение нишка на мисълта му. Той леко скочи нагоре, тупна на масата до мен и наведе муцуна към платото със сърнешко. Избутах го с опакото на ръката си. Не се обиди, дори сякаш не забеляза ръката ми, просто я прекрачи и сграбчи парчето, което си беше харесал.

— О, Тъпс, що за невъзпитано държане пред гостенина ни! Не му обръщай внимание, Том, глезен е като всички котки. — Тя го вдигна с брашнените си ръце. Тъпс не изтърва мръвката си, докато го оставяше на пода, след което се захвана с нея, като извръщаше настрани глава да сдъвче хапките. Хвърли осъдителен поглед към Лебвен. Кучетата не трябва да се хранят на масата, жено. Виждах злобата в жълтоокия му поглед и на свой ред детински го погледнах навъсено, знаех много добре, че повечето животни мразят това. Той изсъска гърлена закана, взе си месото и се свря под масата, извън обсега на погледа ми.

Бавно допих ейла. Котаракът знаеше. Означаваше ли това, че цялото домакинство тук знае за връзката ми с Нощни очи? Въпреки монолога на Авоин все още знаех много малко за ловните котки. Щяха ли да гледат на Нощни очи като на натрапник, или пък нямаше да обръщат внимание на миризмата му из двора? Щяха ли да си помислят, че информацията е достатъчно важна, за да я предадат на Осезаващите? Не всички връзки на Осезанието бяха толкова интимни като тази между мен и Нощни очи. Отношението му към човешките страни от живота ми бяха отчаяли Черния Ролф до такава степен, че плюеше с отвращение. Може би тези котки се свързваха с хора само заради радостта от лова? Не беше невъзможно. Малко вероятно, но не и невъзможно.

Е, не бях научил много повече от онова, което вече подозирахме, но пък се бях нахранил до насита. Сънят изглеждаше единственото друго нещо, което можех да постигна тази нощ. Благодарих на Лебвен, пожелах й лека нощ и въпреки настояванията й, че тя ще се оправи, разчистих нещата си от масата. Тръгнах безшумно към стаите ни. Замъкът беше притихнал. Съвсем смътна светлина се изливаше изпод вратата. Хванах дръжката. Очаквах, че ще е заключено. Не беше. С изопнати докрай нерви открехнах безшумно вратата към потъналата в сумрак стая. И замръзнах.

Лоръл беше облякла върху нощницата си тъмно наметало. Косата й беше развързана и разпиляна по гърба. Лорд Златен беше с домашен халат върху нощната си риза. Светлината от тлеещия в камината огън блещукаше по птиците, извезани по гърба и ръкавите на халата му, по-светлите кичури на дългата лъскава коса на Лоръл сякаш танцуваха в нея. Лорд Златен беше с дантелени ръкавици. Стояха съвсем близо един до друг, опрели глави. Стоях смълчан и стъписан като малко дете, зачуден дали не съм прекъснал любовна прегръдка. Лорд Златен ме погледна над рамото на Лоръл и ми кимна да вляза и да затворя вратата. Лоръл се обърна и ме погледна. Очите й бяха огромни.

— Мислех, че спиш в стаята си — промълви тя. Разочарована ли беше?

— Бях долу в кухнята, да се нахраня — обясних й. Очаквах да отговори на думите ми, но тя само ме гледаше. Изпитах внезапно желание да ме няма тук. — Но съм ужасно уморен. Мисля да си легна веднага. Лека нощ. — Обърнах се към слугинската си стая, но гласът на лорд Златен ме спря:

— Том. Научи ли нещо?

Свих рамене.

— Дребни подробности от живота на слугите. Нищо, което да изглежда от полза. — Все още не бях сигурен колко свободно мога да говоря пред Лоръл.

— Добре. Лоръл, изглежда, се е справила по-добре. — Той се обърна към нея, подканваше я да заговори. Всяка жена щеше да е поласкана от златоокото му внимание.

— Принц Предан е бил тук — заяви шепнешком Лоръл. — Преди да се оттегля за сън, помолих Авоин да ми покаже конюшнята и пристройката за котките. Исках да видя как са настанени.

— И мъглекотът му беше там? — възкликнах невярващо.

— Не. Но пък принцът винаги е настоявал сам да се грижи за нуждите на котката. Предан си има свои определени малки навици, в сгъването и подреждането на вещите, такива неща. Много държи на тях. В котарника имаше една празна клетка. На рафта до нея имаше четки и разни дреболии, подредени по точно определен начин. Принцът е тук. Сигурна съм.

Спомних си стаята на принца в Бъкип и реших, че е права. И все пак…

— Смяташ ли, че принцът би позволил скъпата на сърцето му котка да я настанят там? В Бъкип нали спи в покоите му.

— Там има всичко за удобството на една котка: неща за дращене, тревите, които обичат, зеленина в големи саксии, играчки, дори жива храна. Тук гледат много зайци, тъй че котките никога да не ядат студено месо. Наистина ги глезят като принцеси.

Мисля, че следващият ми въпрос последва логично.

— Възможно ли е принцът да е нощувал там, за да е близо до котката си? — Онази кошница може би не беше пътувала до целта си много дълго.

Лоръл ме погледна учудено.

— Принцът да нощува в котарника?

— Изглежда е много привързан към котката си и не иска да се отделя от нея. Почти бях издал заключението си: че принцът е Осезаващ и няма да допусне да бъде разделен от свързаното с него животно. Последва миг мълчание. Лорд Златен го наруши с мекия си тих глас.

— Е, поне открихме, че принцът е или е бил тук. Утрешният ден може да ни разкрие повече информация. Тия Бресинга си играят на котка и мишка с нас. Знаят, че принцът е напуснал двора с котката си. Може да подозират, че сме дошли да го търсим. Но ние ще играем ролите си и изящно ще танцуваме натам, където ни водят. Не трябва да издаваме какво знаем.

— Мразя такива неща — заяви сърдито Лоръл. — Мразя измамата и фалшивите вежливи физиономии. Искаше ми се да я стисна оная за гушата, та да ми каже къде е принцът. Като си помисля за болката, която причини на кралицата ни… Съжалявам, че не поисках да видя котарника им преди вечерята. Щях да задавам съвсем други въпроси, уверявам ви. Но ви донесох новината при първа възможност. Забави ме слугинята, държеше да ми помогне да се приготвя за лягане и не посмях да се измъкна от стаята си, преди да се уверя, че в замъка е съвсем тихо.

— Задаването на преки въпроси няма да ни послужи, нито изтръгването на истината от благородни дами. Кралицата иска Предан да бъде върнат тихомълком. Трябва да помним това. — Лорд Златен включи с поглед и мен в заповедта си.

— Ще се постарая — отвърна Лоръл примирено.

— Добре. А сега пак всички трябва да се опитаме да си починем, колкото можем, преди утрешния лов. Лека нощ, Том.

— Лека нощ, лорд Златен. Лека нощ, Ловкиньо Лоръл.

След миг-два мълчание осъзнах нещо. Бях очаквал Лоръл да си тръгне, за да мога да заключа вратата след нея. Исках да кажа на Шута за кошницата и мъртвия заек. Но Лоръл и лорд Златен ме чакаха аз да си тръгна. Тя оглеждаше един гоблен на стената с неподобаваща съсредоточеност, а лорд Златен съзерцаваше с възхита блестящите й къдрици.

Зачудих се дали да им заключа външната врата, но реших, че ще е ужасно глупаво от моя страна. Ако лорд Златен искаше да е заключена, щеше да я заключи сам.

— Лека нощ — повторих, като се помъчих гласът ми да прозвучи сънено, та да не издам неудобството си. Взех една свещ, влязох в стаята си и затворих вратата. Съблякох се и си легнах, без да позволявам на ума си никакви волности. Не изпитвах завист, просто остро жегване от самотата ми в контраст с онова, което може би си споделяха двамата. Упрекнах се, че се държа егоистично. Шутът бе изтърпял години в самота и изолация. Нима трябваше да му завиждам заради нежния допир на женска ръка сега, когато беше лорд Златен?

Нощни очи? Пуснах мисълта да се зарее, лека като сухо листо, понесено от вятъра.

Докосването на ума му до моя ми донесе утеха. Усетих мирис на дъбове и свеж вятър, лъхнал в козината му. Не бях сам. Спи, малки братко. Дебна нашата плячка, но мисля, че до призори няма да научим нищо ново.

Грешеше.