Робин Хоб
Мисията на шута (26)

Глава 26
Пожертвование

Макар обикновено да бива наричана Планинското кралство, тази територия и нейните владетели изобщо не отговарят на понятието на Шестте херцогства за това, което съставлява истинско кралство. Най-често едно кралство се представя като единен народ на обща територия, като властта на монарха се предава по наследство. Планините не се вместват в границите на нито едно от тези определения. Вместо единен народ там има скитащи ловци, обикалящи със стадата си пастири, търговци и пътници, които определят трасетата на пътищата, и хора, които са избрали да се препитават в малки разпръснати ферми. Лесно е да се разбере, че тези хора може да не споделят общи интереси.

Ето защо е естествено „владетелят“ на тези хора да не е крал в традиционния смисъл. По-скоро родословната линия е започнала с посредник, мъдър човек, надарен с дарбата да решава споровете, които неизбежно възникват между толкова различни хора. Легендите за „кралете“ Чиурда изобилстват с разкази за владетели, които драговолно предлагали себе си за откуп, като рискували не само богатството си, но и собствения си живот за своя народ. От тази традиция произлиза и почетната титла, с която Планинският народ удостоява своя владетел. Не крал или кралица наричат те своя монарх, а Пожертвовател.

Рицарин Пророка, „За Планинското кралство“

Хората на Лодвайн бавно, като утаяваща се тиня, се скупчиха около мен. Огледах ги. Светлината откъм входа беше зад тях и ми беше трудно да различа чертите им в сумрачната пещера, но все пак ги огледах един по един. Повечето бяха млади хора, включително четири жени. Никой не изглеждаше по-стар от Лодвайн. Нямаше тук стареи от Старата кръв — Петнистите бяха кауза на млад човек. Четирима от мъжете бяха с еднакви криви зъби: братя или поне братовчеди. Някои изглеждаха почти незаинтересовани, но никой не изглеждаше дружелюбен. Единствените усмивки бяха злорадо враждебни. Отново разхлабих яката си. И да промени нещо талисманът на Джина, не го забелязах. Зачудих се дали сред тези младежи има близки на онзи, когото бях убил на пътеката. Имаха животни, макар и не толкова много, колкото бях очаквал: две хрътки и една котка, а на рамото на един бе кацнал гарван.

Мълчах, нямах представа какво предстои да се случи. Котката на принца не бе помръднала от мястото си, клечеше на земята пред нас. На няколко пъти извръщаше поглед, но всеки път очите й се връщаха върху момчето, жадни и изпълнени с алчна страст, с което изглеждаха съвсем човешки. Лодвайн бе излязъл от пещерата за фалшиво сбогуване с лорд Златен и сега се връщаше, усмихваше се уверено.

— Е, вече може да ми дадеш ножа — заяви твърдо. — Аз спазих своята част от сделката.

— Може би няма да е разумно — казах. И излъгах: — Момчето се опита да се измъкне само преди минута. Единственото, което го държи мирно, е ножът. По-добре да е на гърлото му, докато тя… — потърсих думи — не влезе изцяло — довърших неуверено. Видях как едно-две от лицата потръпнаха и добавих преднамерено: — Докато Пеладайн не завземе изцяло тялото му. — Видях как една от жените преглътна.

Лодвайн като че ли не забеляза, че това притесни някои от следовниците му. Непринуденото му поведение изобщо не се промени.

— Не мисля. Боли ме, като виждам, че заплашваш гърло, което скоро ще бъде на мой близък. Дай ножа. Тук си сред свои. Няма от какво да се боиш. — Протегна ръка.

Опитът ме е научил, че тези, които най-много приличат на мен, са най-голямата заплаха. Но оставих усмивката бавно да озари лицето ми и свалих ножа от гърлото на принца. Не го подадох на Лодвайн, а го прибрах в канията си на колана. С другата ръка продължавах да държа Предан за рамото, плътно до себе си. Тук, където пещерата се стесняваше, можех да го избутам зад мен, ако се наложеше. Съмнявах се, че тази нужда ще възникне. Смятах да го убия лично. Преди двайсет години Сенч ме беше научил на всички начини да убивам човек с ръце. Бях научил тихи начини и бързи начини, и начини, които са бавни. Надявах се да съм все още толкова бърз и точен, колкото бях някога. Най-задоволителната тактика бе да изчакам, докато жената вземе тялото на момчето, и тогава да убия Предан толкова бързо, че тя да умре с него, без да може да избяга обратно в тялото на котката. Щях ли да имам време да убия и себе си, преди да се нахвърлят върху мен? Съмнявах се. Но по-добре беше да не се отвличам с такива мисли.

Изведнъж принцът заговори.

— Няма да се боря. — Освободи се от ръката ми и се изправи, доколкото позволяваше ниският таван. — Бях глупак. Може би заслужавам това заради глупостта си. Но мислех… — Погледът му започна да обикаля лицата, които ни обкръжаваха. Очите му сякаш знаеха къде да се задържат и след погледа му виждах по някои лица да припламва колебание.

— Мислех, че вие искрено вярвате, че съм един от вас. Вашето гостоприемство и помощта ви ми изглеждаха истински. Връзката ми с котката… никога не бях изпитвал такова нещо. А когато жената дойде в ума ми и каза… каза, че ме обича… — Гласът му се поколеба, но той — не. — Мислех, че съм намерил нещо истинско, нещо, което струва повече от моята корона и рода ми, дори от дълга ми пред хората. Бях глупак. Така. Казва се Пеладайн, нали? Тя така и не ми каза името си и, разбира се, така и не видях лицето й. Добре. — Клекна, после седна кръстато на пода. Разтвори ръце към взряната в него котка. — Хайде, ела. Ти поне ме обичаше заради самия мен. Зная, че и ти не харесваш всичко това. Нека двамата с теб сложим край на тази история.

Погледна нагоре към мен, бърз поглед, пълен със смисъл, който не можах да схвана. Погледът обаче ме смрази.

— Не ме презирай като пълен глупак. Котката ме обича и аз я обичам. Това поне винаги е било вярно. — Знаех, че когато котката скочи в скута му, допирът ще усили връзката им. Жената лесно щеше да се прехвърли в него. Тъмните му очи не се откъсваха от моите. Изведнъж видях Кетрикен в чертите му, в спокойното приемане на онова, което трябва да стане. Думите му бяха за мен. — Ако мога да освободя котката от нея, бих се радвал. Но аз ще споделя нейния плен. Ще сме двама, които е обвързала, само за да злоупотреби с телата ни. Тя никога не е имала нужда от сърцата ни, искаше само да ги използва против нас.

И Предан Пророка се извърна от мен, затворил очи. Наведе глава към пристъпващото към него животно. Никакъв звук нямаше, дъх дори не се чуваше в пещерата. Всички гледаха, всички чакаха. Няколко лица бяха пребледнели и изопнати. Един младеж се обърна настрани разтреперан, когато котката застана пред принца. Опря пъстрото си чело до челото на Предан, бележеше го за свой, както правят котките. Когато го потърка в неговото, зеленият й поглед забърса моя.

Убий ме сега.

Резкият контакт ум в ум бе толкова неочакван, че не можах да реагирам.

Какво ми беше казал котакът на Джина? Че всички котки могат да говорят, но че избират кога и на кого. Умът, който ме докосна, бе котешки ум, не женски. Зяпнах замръзнал малката ловна котка. Беше разтворила челюсти, но беззвучно, сякаш я пронизваше неизразима болка. После тръсна глава.

Глупав брат на куче! Губиш нашия шанс. Убий ме веднага!

Тези думи поразиха ума ми като удар.

— Не! — изкрещя Предан и едва сега осъзнах, че е останал чужд за първите й думи към мен. Присви се над мъглекотката, но тя се хвърли — от пода на рамото на Предан и към мен, без да мисли как го раздират ноктите й в този скок. Полетя към мен с извадени нокти и отворена паст. Има ли нещо толкова бяло като котешки зъби на фона на червената уста? Посегнах за ножа си, но тя беше много бърза. Скочи на гърдите ми, заби ноктите на предните си лапи и задра със задните по корема ми. Изви муцуната си настрани и успях да видя само два реда зъби, връхлитащи към лицето ми, докато падах по гръб в ъгъла на пещерата.

Всички се развикаха.

— Пеладайн! — изрева Лодвайн и чух отчаяния вик на принца: „Не, не, не!“, но бях твърде зает да опазя очите си. Биех с едната ръка срещу нея, докато другата опипваше бясно за ножа, но ноктите й се бяха забили дълбоко. Не можех да я изтръгна. Извъртях лице, докато падахме, с което неизбежно оголих гърлото си за острите й зъби. Тя се вкопчи в тази възможност съвсем буквално и докато усещах как зъбите й се забиват в мен, забавени само от мънистата на талисмана на Джина, успях да извадя ножа. Не знаех дали се боря с жената, или с котката, знаех само, че съществото е решено да ме убие. Важно беше, но не дотолкова, че да спре ръката ми. Трудно беше да забия ножа, както се беше вкопчила в гърдите ми, гръбнакът и ребрата й отклониха на два пъти острието. На третия път най-сетне успях да забия ножа дълбоко. Тя пусна гърлото ми, за да нададе смъртния си вой, но ноктите й останаха здраво забити в гърдите ми. Задните й крака бяха разкъсали ризата ми. Коремът ми беше изподран и пареше като огън. Откъснах тялото й от себе си, но когато понечих да го захвърля, Предан го грабна от мен.

— Коте, о, коте мое! — проплака и притисна безжизненото телце до гърдите си, все едно му беше дете. — Ти я уби! — извика ми обвиняващо.

— Пеладайн? — попита обезумял Лодвайн. — Пеладайн?

Навярно ако свързаното му животно не бе убито току-що, Предан щеше да намери в себе си благоразумието да се престори, че тялото му е поело ума на жената. Но не го направи и преди да съм успял да се изправя, видях ботуша на Лодвайн да лети към главата ми. Превъртях се настрани и скочих на крака в изпълнение, достойно за Шута на млади години. Ножът ми все още беше в котешкото тяло, но мечът ми висеше на колана. Измъкнах го и връхлетях срещу Лодвайн.

— Бягай! — ревнах на принца. — Махай се. Тя откупи свободата ти с живота си! Не похабявай това!

Лодвайн беше по-едър от мен, а мечът, който вече вадеше, щеше да му даде предимство в обсега. Стиснах дръжката на моя с две ръце и посякох ръката му, преди да го е измъкнал. Той изкрещя и падна, стискаше отсечената си ръка като чаша, вдигната за наздравица. Това задържа тълпата за миг, колкото да скоча напред и да заслоня Предан в нишата зад себе си. Не беше избягал, а вече бе твърде късно. Може би винаги е било твърде късно. Беше на колене, прегърнал котката. Размахах меча срещу тълпата и му изревах:

— Ставай! Взимай ножа!

Усетих, че се изправя зад мен. Дали измъкваше ножа от тялото на котката? За миг се зачудих дали няма да го забие в гърба ми. После вълната от хора се понесе към нас, някои отпред тласкани само от напора на онези зад тях. Двама награбиха Лодвайн и го извлякоха извън обсега ми. Някой скочи покрай тях срещу мен. Пространството бе твърде малко за нещо друго, освен грубо клане. Първото ми посичане разпра корема му и разцепи лицето на друг в края на замаха. Това забави устрема им, но после те се струпаха и тръгнаха срещу мен. Бяха затруднени от собствения си брой обаче. Все пак бях принуден да отстъпя. Усетих как принцът пристъпи встрани и изведнъж гърбовете ни се опряха в стената. Той скочи покрай мен, за да намушка един, който тъкмо бе успял да влезе под гарда ми, след това се завъртя надясно, за да се защити. Изкрещя като дива котка и заби ножа. Мъжът му отвърна с болезнен вик.

Знаех, че нямаме никакъв шанс, затова когато стрелата изсвистя покрай ухото ми и се пръсна в стената зад мен, не се разтревожих много. Някакъв глупак си хабеше дъха да надува рог. Пренебрегнах го, както пренебрегнах и виковете на падащите пред мен мъже. Един издъхваше, друг довърших с удар отдолу. Размахвах бясно меча и колкото и невероятно да беше, те заотстъпваха. Нададох триумфален рев и продължих напред. Тялото ми вече пазеше Предан като щит.

— Елате да умрете! — изръмжах и ги приканих с ръка.

— Хвърли оръжията! — извика някой.

Замахнах отново с меча, но тези пред мен отстъпиха и хвърлиха мечовете си на земята. Разчистиха пътя за някакъв стрелец, който закрачи към мен. Зад него имаше други с лъкове, но неговата стрела сочеше право в гърдите ми.

— Пусни меча! — извика той отново.

Беше момчето, което ни бе нападнало в засада, онова, което простреля Лоръл, а след това избяга с нея. Стоях задъхан и се чудех дали трябва да го принудя да ме убие, но изведнъж Лоръл заговори зад него. Опитваше се да говори спокойно, но гласът й трепереше.

— Пусни меча, Том Беджърлок. Вече си сред приятели.

Битката прави света малък, прави живота не по-голям от замаха ти до дължината на меча. Отне ми време, докато се съвзема, и имах късмет, че ми оставиха това време. Зяпнах, мъчех се да осмисля това, което виждах, стрелеца и Лоръл, и хората, които стояха зад нея. Бяха непознати, не от бандата на Лодвайн. Шестима мъже и шест жени. Повечето бяха с лъкове, но някои имаха само криваци. Някои от стрелите бяха насочени към хората на Лодвайн. Те бяха хвърлили мечовете си. Лодвайн стенеше в краката им, все още стиснал отсечената си ръка. Две стъпки и можех да довърша поне него. Вдишах. После усетих ръката на Предан на лакътя си.

— Пусни меча, Том — каза ми сдържано и за миг сякаш чух спокойния глас на Искрен. Силата се оттече от ръката ми и върхът на меча опря в земята. Всеки нов дъх бе изтезание за раздраното ми гърло.

— Пусни го! — повтори стрелецът. Пристъпи още по-близо и изпъна тетивата още по-силно. Ударите на сърцето ми се учестиха отново. Прецених разстоянието, което трябваше да покрия.

— Спрете! — намеси се внезапно гласът на лорд Златен. — Дайте му време да дойде на себе си. Бойната ярост го завладява и не мисли с ума си. — Провря се през редицата стрелци и застана между тях и мен, с изящно пренебрежение към стрелите, които вече сочеха гърба му. Дори не погледна към Петнистите, които с неохота се отдръпнаха, за да го пропуснат. — Спокойно, Том — каза ми, като на кон, който трябва да успокои. — Вече свърши. Всичко свърши.

Пристъпи към мен, сложи ръка на рамото ми и чух глухото мърморене сред тълпата, все едно бе извършил нещо удивително храбро. Мечът падна от ръката ми. До мен Предан изведнъж се смъкна на колене. Погледнах го. Вече бе пуснал ножа и тъкмо прегръщаше отпуснатото тяло на котката. Притисна я до гърдите си като дете, залюля я и проплака скръбно:

— Котенцето ми…

На лицето на лорд Златен се изписа ужасна тревога.

— Принце? — промълви той загрижено и се наведе да докосне момчето, но аз го дръпнах настрани.

— Остави го. Дай му време да поскърби.

После, с уморени стъпки, през тълпата докрета вълкът. Щом спря до мен, беше мой ред да падна на колене.

След това никой повече не обърна внимание на Том Беджърлок и неговия вълк.

Стрелецът, казваше се Диъркин, беше довел една стара знахарка. Тя се приближи до принца, но не направи опит да го докосне, просто седна до него и го загледа мълчаливо. Двамата с Нощни очи пазехме от другата му страна. Тя ме погледна. Очите й бяха стари и пълни с тъга. Боя се, че и моите бяха същите.

Чух тропота на отдалечаващи се копита и осъзнах, че са пуснали Петнистите да си вървят. Стиснах зъби. Е, нямаше как да го предотвратя. Пък и защо? Лодвайн обаче ме притесняваше. Не само, че бях освободил принца, но и бях убил животното, което съхраняваше душата на сестра му, и бях осакатил и него самия. Не ми трябваха повече врагове, отколкото вече си имах, но това не беше под моя контрол. Лодвайн вече беше на свобода и можех само да се надявам, че няма да доживея да съжаля за това.

Знахарката остави принца да оплаква котката чак докато слънцето не докосна хоризонта. После ме погледна и каза тихо:

— Вземи му я.

Не исках тази задача да се падне точно на мен, но го направих.

Трудно беше да го склоня да ми даде изстиващото телце. Подбрах думите си много грижливо. Не беше моментът да го принуждавам със заповедта-Умение да направи нещо, което не е готов да направи. Когато най-сетне ми позволи да вдигна мъглекотката от скута му, се изненадах колко е лека. Обикновено едно умряло животно, отпуснато и увиснало, като че ли тежи повече от живо, но тук имаше и друго. Малкото коте бе в окаяно състояние. „Все едно е проядена от червеи“, бе казал Нощни очи и не беше далече от истината. Беше дребно измъчено същество, лъскавата й някога козина беше станала суха и трошлива, бучки кост очертаваха гръбнака. В смъртта й бълхите я оставяха, твърде много за здраво животно. Знахарката взе телцето от ръцете ми и видях гнева, който припламна в очите й.

— Не й даваше дори да се поддържа като котка. Обладала я беше прекалено силно. Искаше да е жена в котешка кожа.

Пеладайн беше наложила на мъглекотката човешките си порядки. Отказала й беше дългото спане, яденето до насита и редовното лизане, тоест естествените права за едно пъргаво малко коте. Играта и ловът също й бяха отказани. Така ли използваха Петнистите Осезанието за целите си? Призля ми.

Лечителката понесе мъртвата котка навън. Двамата с принца я последвахме, Нощни очи вървеше между нас. Полувдигната грамада камъни очакваше малкия труп. Хората на Диъркин се бяха събрали, за да видят погребението.

Знахарката заговори на Предан:

— Тя продължава с теб. Тя умря за теб, за да освободи и двама ви. Пази в себе си котешките дири, които тя остави в душата ти. Нека я остави човешкото, което споделяше с нея. Вече сте разделени.

Когато поставиха последните камъни над котето и озъбената му в смъртта уста се скри от очите ни, принцът залитна. Сложих ръка на рамото му, но той се отдръпна, все едно бях омърсен. Не го обвинявах. Тя ми бе заповядала да я убия, беше направила всичко, което можеше, за да ме принуди да го направя, но въпреки това не очаквах Предан да ми прости.

Щом погребването свърши, знахарката даде на принца някаква отвара и каза тихо:

— Твоят дял от нейната смърт.

Той я изгълта, преди с лорд Златен да можем да се намесим. Лечителката ми посочи с ръка да го върна в пещерата. Там Предан легна на мястото, където бе издъхнала котката му, и заплака.

Не зная какво му беше дала знахарката, но късащите сърцето ми хлипове бавно заглъхнаха в хрипливия дъх на изтощен сън. Никакъв отдих обаче нямаше в тази вкочаненост.

— Малка смърт — каза знахарката и за миг се изплаших ужасно. — Давам му негова собствена малка смърт, време на пустота. Той умря, когато котката му бе убита, разбираш ли? Трябва му това празно време, за да е мъртъв. Не се опитвай да го измъкваш оттам.

Отварата наистина го бе потопила в сън едва на стъпка от смъртта. Знахарката го сложи на постеля, нагласи тялото му все едно, че е труп. И не спираше да мърмори язвително:

— Такива синини по врата и гърба! Че бие ли се момче така?

Бях твърде засрамен, за да призная, че тъкмо аз му бях направил тези синини, и не казах нищо, докато тя го завиваше грижливо и клатеше глава. После се обърна и отривисто ми махна да седна до нея и да се оставя на грижите й.

— Вълкът също. Имам време за вас, след като се погрижихме за раните на момчето. Раната в душата му е по-тежка от всичко, което кърви.

Проми раните ни с топла вода и ги наплеска с мазен мехлем. Нощни очи не реагира на докосванията. Толкова здраво търпеше болките, че едва ги усещах. Докато мажеше моите драскотини по гърдите и корема ми, тя мърмореше строго. Отдадох на талисмана на Джина това, че изобщо благоволява да говори на изменник като мен.

Но единственият коментар на знахарката за талисмана бе, че вероятно тъкмо той е спасил живота ми.

— Котката беше решила да те убие, няма съмнение — отбеляза тя. — Но не беше по нейна воля или вина, сигурна съм. Не беше по вина и на момчето. Погледни го. Дете е още за порядките ни, твърде млад е, за да се свързва — строго ме поучаваше тя, все едно вината бе моя. — Необучен е за порядките ни и виж колко го нарани това. Лъжи няма да ти казвам. Възможно е да умре или да полудее от тъга. — Стегна с едно дръпване превръзката около корема ми. — Някой трябва да го учи на порядките на Старата кръв. Как правилно да борави с магията. — Погледна ме строго, но аз не отвърнах. Тя извърна очи и изсумтя презрително.

Нощни очи уморено вдигна глава и я положи на коляното ми. Зацапа ме с мехлем и съсирена кръв. Погледна спящото момче. Ще го учиш ли?

Съмнявам се, че ще иска да научи нещо от мен. Аз убих котката му.

Кой тогава?

Оставих въпроса без отговор и легнах в тъмното до вълка. Лежахме между наследника на Пророците и външния свят.

Недалече от нас, в средата на заслона, Диъркин беше събрал съвет. Лоръл седеше между него и лорд Златен. Знахарката също беше там, имаше и още други двама старци. Гледах ги изпод миглите си. Другите от Старата кръв бяха заети с обичайните за един лагер вечерни шетни. Неколцина се бяха изтегнали на походните си одеяла зад Диъркин. Изглеждаха доволни, че са оставили на младежа да говори вместо тях, но имах чувството, че всъщност те държат истинската власт в групата. Един пушеше дълга лула. Друг, брадат тип, грижливо точеше ловния си нож. Лекото стържене на метала в бруса бе като монотонен фон на разговора. Въпреки цялата небрежност в позите им усещах колко напрегнато следят как върви разговорът. Диъркин можеше да говори от тяхно име, но усещах, че се вслушват внимателно, за да се уверят, че думите му са точно това, което те искат да се каже.

Не на Том Беджърлок се обясняваха тези конници от Старата кръв, а на лорд Златен. Какво бе за тях Том Беджърлок, освен предател на своите, лакей на Короната? Та той бе много по-лош от Лоръл, защото всички знаеха, че макар да е родена в семейство от Старата кръв, дарбата й е мъртва. От нея се очакваше да си проправи път в света, както може, завинаги полумъртва за целия живот, който цъфти и гъмжи, и пламти наоколо й. Нищо срамно нямаше в това, че е станала Ловкиня на кралицата. Долавях дори някаква странна гордост у хората на Старата кръв, че толкова недъгав човек от техния корен се е издигнал толкова високо. Аз обаче сам бях избрал измяната и всички Осезаващи ме заобикаляха отдалече. Един донесе месо на шишове и го постави над огъня. Миризмата бе смътно възбуждаща.

Храна? — попитах Нощни очи.

Твърде уморен съм за ядене — отвърна той. Но за мен се добави и неохотата да се моля за храна на хора, които ни отхвърляха. Затова просто лежахме забравени в тъмнината. Не се чувствах уязвен, че Шутът бе казал толкова малко за мен. Лорд Златен не можеше да е по-загрижен за раните на един слуга, отколкото Том Беджърлок за синините на господаря си. Все още трябваше да играем ролите си. Така че се престорих на заспал, но изпод клепачите си ги наблюдавах и слушах разговора им.

Отначало разговорът беше общ и събирах фактите на късчета и с догадки. Диъркин разправяше на Лоръл нещо за техен чичо. Беше стара новина, за синове, вече пораснали и оженени. Тъй. Отчуждени братовчеди, разделени от години. Звучеше логично. Тя беше признала, че има близки в този район, и доколкото ми беше казала, бяха Осезаващи. Останалото излезе в обяснение към лорд Златен. Диъркин и Арно бяха яздили с Петнистите на Лодвайн само това лято, отишли при тях, защото не можели повече да понасят отношението към хората на Старата кръв. Когато сестрата на Лодвайн умряла, той станал водач. Нямал какво да губи, освен себе си, а промяната, казвал, искала жертви. Време било Старата кръв да получи мира, който й се полагал по право. Накарал ги да се почувстват силни и дръзки, тези синове и дъщери на Старата кръв, да се изправят гордо и сами да вземат онова, към което родителите им се бояли да посегнат. Те щели да променят света. Време било отново да заживеят като обединен народ в поселенията на Старата кръв, време било да оставят децата си открито да признават своята магия. Време било за промяна.

— Толкова логично звучеше. И толкова благородно. Да, щеше да се наложи да прибягваме до крайни мерки, но целта, към която се стремяхме, не бе нищо повече от онова, на което имахме право. Мир и приемане. Това беше всичко. Толкова много ли е да го иска човек?

— Целта изглежда добра — промърмори лорд Златен. — Макар че средствата изглеждат… — Остави ги да довършат мисълта му сами. Отвратителни. Жестоки. Неморални. Самата липса на описание навяваше към размисъл за пълната им низост.

Последва кратко мълчание.

— Не знаех, че Пеладайн е в котката — каза Диъркин, сякаш се оправдаваше. Скептично мълчание последва думите му и той погледна стареите почти ядосано. — Знам, казвате, че е трябвало да мога да го усетя, но не можах. Може би не съм научен толкова добре, колкото е трябвало. Или навярно тя е била наистина веща в криенето. Но се заклевам, че не го знаех. С Арно занесохме котката на Бресинга. Те знаеха, че е дар на Старата кръв, предназначен за принц Предан, за да го склони към нашата кауза. Но се заклевам, че знаехме само това. Или поне аз. Иначе нямаше да го направя.

Старата знахарка поклати глава и каза:

— Много хора виждат злото чак след като е станало. Едно нещо ме озадачава обаче. Знаеш, че един мъглекот трябва да се вземе млад и че ловува само за онзи, който го е взел. Не се ли учуди?

Диъркин се изчерви, но настоя:

— Не знаех, че Пеладайн е в котката. Да, знаех, че е била свързана с мъглекота. Но Пеладайн беше мъртва. Мислех, че котката е сама, и отдавах странното й държане на скръбта й. Какво друго можехме да направим с котката? Не можехме да я оставим да се оправя сама — тя никога не беше живяла на свобода. Така че я отнесохме на Бресинга, като дар за принца. Мислех си, че е възможно… — леко трепване в гласа му го издаде — тя да иска да се свърже отново. Имаше това право, ако така избере. Но когато принцът дойде при нас, мислех, че е каквото казва Лодвайн. Че е дошъл по своя воля, за да научи порядките ни. Мислите ли, че иначе щях да помагам, мислите ли, че Арно щеше да пожертва живота си заради такава цел?

Според мен някои се усъмниха в разказа му, също като мен. Но не беше време за обвинения. Той продължи историята си.

— С Арно яздехме с Лодвайн и Петнистите като ескорт за принца. Смятахме да го отведем до Сефърсуд, за да живее сред Петнистите и да научи порядките ни. Така ни каза Лодвайн. Когато Арно падна в Холърби, при „Петнистия принц“, трябваше да побегнем. Не исках да го оставя, но така се бяхме заклели като Петнисти: че всеки от нас ще пожертва живота си за другите, ако потрябва. Сърцето ми беше изпълнено с гняв, когато направихме първата засада за ония страхливци. Не съжалявам за нито един от тях. Арно ми беше брат! После продължихме и когато стигнахме на друго удобно място, Лодвайн пак ме остави да пазя пътеката. „Спри ги — каза ми. — Дори ако това струва живота ти“. И аз се съгласих.

Спря и се обърна към Лоръл.

— Кълна се, че не те познах, братовчедке. Не те познах дори когато стрелата ми се заби в теб. Мислех само как да убия всички, които убиха Арно. Чак когато Беджърлок ме смъкна от дървото и те погледнах, разбрах какво съм направил. Пролял бях още от кръвта на семейството ми. — Преглътна и замълча.

— Прощавам ти. — Гласът на Лоръл бе тих, но ясен. Тя огледа бавно хората от Старата кръв. — Нека всички тук бъдат свидетели на това. Диъркин ме нарани неволно и аз му прощавам. Няма дълг на мъст или възмездие между нас. Тогава изобщо не знаех тия неща. Просто реших, че понеже съм лишена от магията ви, сте ме белязали за подходяща жертва. — От гърлото й се изтръгна смях. — Чак когато Беджърлок освирепя, разбрах, че… че това не е важно. — Засраменият Диъркин все пак се насили да издържи искрения й поглед. — Ти си мой братовчед и моя кръв — заяви тя тихо. — Общото между нас далеч надделява над разликите. Уплаших се, че той ще те убие в усилието си да те накара да проговориш. А знаех, че въпреки стореното от теб, въпреки верността ми към кралицата дори, не мога да позволя това. Затова през нощта, докато лорд Златен и слугата му спяха, станах и измъкнах братовчед си. — Погледът й се премести на лорд Златен. — Вие казахте, че трябва да ви се доверя, когато ме изключвате от тайните си с Беджърлок. Реших, че имам правото да поискам същото от вас. Затова направих онова, което смятах, че е най-доброто, за да спася моя принц.

Лорд Златен кимна мълчаливо.

Диъркин потърка челото си. Заговори, все едно изобщо не беше чул думите й към лорд Златен.

— Грешиш, Лоръл. Длъжник съм ти и никога няма да го забравя. Докато бяхме малки, не бяхме добри с тебе, когато ни идваше на гости. Винаги те изключвахме от игрите си. Дори брат ти те наричаше сляпа къртица. И те прострелях. Нямах никакво право да очаквам каквато и да е помощ от теб. Но ти дойде при мен. И ми спаси живота.

Гласът на Лоръл беше твърд.

— Арно. Направих го заради Арно. Той беше също толкова сляп и глух като мен за тази „семейна“ магия, от която бяхме изключени. Само той си играеше с мен, когато ви идвах на гости. Но той ви обичаше… и накрая реши, че сте достойни да пожертва живота си за вас. — Поклати глава. — Не можех да позволя смъртта му да е за нищо.

И беше измъкнала Диъркин от пещерата онази нощ. Беше го убедила, че отвличането на принц Предан може да донесе на Старата кръв само сурови преследвания, и беше настояла той да намери старейшини, достатъчно властни, за да накарат Лодвайн да им го предаде. Напомнила му, че кралица Кетрикен вече се е изказала публично против онези, които линчуват Осезаващи. Нима искал да обърне против тях тъкмо тази кралица, която първа от поколения била приела тяхната страна? Беше убедила Диъркин, че както Петнистите са отвлекли принца, така Старата кръв трябва да го върне. Че това е единственото правилно нещо, което могат да направят.

Лоръл се обърна към лорд Златен. Гласът й бе умолителен.

— Върнахме се с помощ толкова бързо, колкото можахме. Не е по вина на Старата кръв, че трябва да живеят разпръснати и в мълчание. Яздехме от ферма на ферма и събирахме хора с влияние, готови да вразумят Лодвайн. Беше трудно, защото това не е обичайно за Старата кръв. При нас всеки трябва да владее себе си, всеки дом трябва да държи на своята цялост. Малцина искаха да се изправят пред Лодвайн и да настоят да направи това, което е редно. — Погледът й отново бавно обходи другите около огъня. — На тези, които дойдоха, моята огромна признателност. И ако ми позволите, иска ми се да предам имената ви на кралицата, за да знае пред кого има дълг.

— И къде да донесе въжето и меча? — попита тихо знахарката. — Времената все още не са достатъчно добри, за да се дават имена, Лоръл. Ние знаем вашите. Ако ни потрябва ухото на кралицата, можем да я потърсим чрез вас.

Събралите се бяха от Старата кръв, но не се наричаха Петнисти и не одобряваха порядките им. Придържали се към старите порядки, както искрено увери Диъркин лорд Златен. Срамувал се, че бил последвал Лодвайн. Гневът го бил тласнал, кълнеше се, а не желанието да властва над зверове и да ги използва за своите цели, както правели Петнистите. Твърде много обесени и разчленени от Старата кръв бил видял през последните две години. Предостатъчно, за да кипне всеки. Но той бил разбрал грешката си, слава на Еда. Благодарение на Лоръл. И се надявал братовчедка му да му прости за жестокостта в детинството им.

Разговорът се лееше към мен като ритмичния плясък на вълни. Мъчех се да остана буден и да разбирам думите им, но бяхме страшно уморени, и вълкът, и аз. Нощни очи лежеше до мен и не можех да различа къде свършва неговата болка и къде започва моята. Беше ми все едно. Дори болката да бе единственото, което вече можехме да споделим, щях да я приема на драго сърце. Все още се имахме един друг.

Принцът не беше толкова щастлив. Все още спеше, дъхът му излизаше на въздишки, все едно скърбеше и в сънищата си.

Усетих, че се колебая между съня и будността. Тежкият сън на вълка ме привличаше с приятната си омая. Сънят е велик лечител, казваше Бърич, най-добрият. Молех се дано да е прав. Като ноти от далечна музика долавях сънищата на Нощни очи за лов, но все още не можех да се отдам на копнежа си да ги споделя с него. Шутът можеше и да вярва на Лоръл, Диъркин и приятелите им, но аз все още не им вярвах. Щях да остана буден. Трябваше да остана буден.

В лъжливия си сън се извърнах, за да ги огледам. Смътно забелязах, че макар Лоръл да седи между лорд Златен и Диъркин, седи по-близо до благородника, отколкото до братовчед си. Разговорът вече се беше изместил повече към преговори, отколкото към обяснения. Вслушах се внимателно в премерените и благоразумни думи на лорд Златен.

— Боя се, че не разбирате напълно положението на кралица Кетрикен. Разбира се, не мога да си позволя да говоря от нейно име. Аз съм само гост в двора на Пророците, новодошъл и чужденец при това. Но може би точно тези ограничения ми позволяват по-ясно да видя онова, което заслепява човек отблизо. Короната и това, че е от рода на Пророка, няма да защитят принц Предан от преследване като Осезаващ. По-скоро ще са като масло, хвърлено в жертвен огън. Вие признавате, че кралица Кетрикен е направила много повече от всички свои предшественици, за да се обяви за незаконно преследването на вашия народ. Но ако тя разкрие, че синът й е Осезаващ, това би могло да свали не само него и нея от власт, но и усилията й да защити вас ще се приемат като опит да защити своята кръв.

— Кралица Кетрикен обяви избиването ни само защото сме Осезаващи за противозаконно, вярно — отвърна Диъркин. — Но това не означава, че спряха да ни убиват. Реалността е очевидна. Всички, които се стремят да ни убият, измислят щети и злини, които уж ние сме им причинили. Някой излъгва, друг се заклева — и ни бесят, режат ни на парчета и ни изгарят. Може би ако кралицата види същата заплаха за своя син, както моят баща вижда за своя, ще предприеме по-сериозни действия в наша защита.

Един от мъжете зад Диъркин кимна бавно.

Лорд Златен разпери изящно ръце.

— Ще направя каквото мога, уверявам ви. Кралицата ще чуе пълно описание за всичко, което направихте, за да спасите сина й. Лоръл също е нещо много повече от обикновена Ловкиня на кралица Кетрикен. Тя е приятелка и довереница. Ще разкаже на кралицата за всичко, което направихте, за да върнете сина й. Повече не мога да направя. Не мога да давам обещания от името на кралицата.

Мъжът, който беше кимнал зад Диъркин, леко се наведе напред и го докосна по рамото в подкана да продължи. След това се отдръпна и зачака. За миг Диъркин се почувства неловко, но се окашля и заговори:

— Ще наблюдаваме кралицата и ще слушаме какво ще каже на благородниците си. Знаем по-добре от всички пред каква заплаха би се изправил принц Предан, ако се разбере, че в жилите му тече Старата кръв. Това са опасностите, пред които са изправени нашите братя и сестри всеки ден. Бихме искали нашите хора да не са застрашени. Ако кралицата сметне за редно да протегне ръката си и да ни защити от преследване, то Старата кръв ще опази тайната за сина й. Но ако пренебрегне положението ни, ако обърне гръб на кръвопролитията…

— Разбирам ви — бързо отвърна лорд Златен. Гласът му беше хладен, но не и груб. Пое си дъх. — Предвид обстоятелствата това може би е най-многото, за което бихме могли да ви помолим. Вие вече ни върнахте наследника на Пророка. Това ще настрои благоприятно кралицата към вас.

— Така очакваме — отвърна тежко Диъркин. Мъжете зад него закимаха.

Сънят ме мамеше. Козината на Нощни очи беше лепкава от мехлема, също като моите гърди и корема ми. Почти нямаше място по нас, където да не боли, но отпуснах челото си на тила му и го прегърнах. Козината му полепна по кожата ми. Щом се отворих към него, думите от разговора край огъня заглъхнаха и станаха незначителни. Потопих съзнанието си през нажежената болка, която го стягаше, и стигнах до топлината и хумора на душата му.

Котки. По-лоши са и от бодливите свинчета.

Много по-лоши.

Но момчето обичаше котката.

Котката обичаше момчето. Горкото момче.

Горката котка. Жената беше себична.

Повече от себична. Зла. Собственият й живот не й беше достатъчен.

Обаче много храбра котка. Държа се твърдо и отнесе жената със себе си.

Да, храбра котка. Пауза. Мислиш ли, че изобщо ще стане някога? Осезаващите да могат да заявят магията си открито?

Не знам. Ще е хубаво според мен. Виж как потайността и лошата слава за нея са оформили живота ни. Но… но всичко беше хубаво и така. Нашето. Твоето и моето.

Да. Почивай сега.

Почивай.

Не можех да отделя своите мисли от вълчите. Не ми и трябваше. Потънах в сънищата му с него и сънувахме хубаво. Навярно загубата на Предан бе това, което ни напомни за всичко, което все още имахме, и за всичко, което бяхме имали. Сънувахме вълче, което лови мишки под изгнилия под на стара пристройка, и сънувахме мъж и вълк, които дърпат грамаден убит глиган. Сънувахме как се борим в дълбок сняг, с много търкаляне, скимтене и викове. Кръв на сърна, гореща на устата, и сладкия мек черен дроб, над който се дърлим. А после потънахме през старите спомени в съвършен мир и покой. Изцеряването започва в дълбок сън като този.

Той се размърда пръв. Почти се събудих, когато се изправи, отръска се предпазливо и после се протегна, по-смело. Превъзходният му нюх ми подсказа, че резецът на утрото е захапал въздуха. Вялото слънце тъкмо бе започнало да докосва мокрите от роса треви, да разбужда земните миризми. Дивечът щеше да се оживи. Ловът щеше да е добър.

Толкова съм уморен, оплаках се. Не мога да повярвам, че ставаш. Почини си още малко. Ще тръгнем на лов по-късно.

Ти да си уморен? Аз съм толкова уморен, че и почивката не може да ме облекчи. Само ловът. Усетих влажния му нос на бузата си. Беше студен. Не идваш ли? Сигурен бях, че ще искаш да дойдеш с мен.

Да. Искам. Само не веднага. Дай ми само още мъничко време.

Добре, малки братко. Обаче само още мъничко. Последвай ме, когато поискаш.

Ала умът ми пое с неговия, както беше ставало толкова пъти. Излязохме от пълната с човешка воня пещера и минахме покрай малката гробница на котката. Подушихме смъртта й и миризмата на лисица, привлечена от нея, но отблъсната от мириса на дим от огъня. Бързо оставихме лагера зад себе си. Нощни очи избра открит склон вместо гористата долина. Небето бе синьо и дълбоко, последната звезда гаснеше. Изтеклата нощ се бе оказала по-студена, отколкото предполагах. Слана все още покриваше тревите тук-там, но щом издигащото се слънце я докоснеше, се стапяше на струйки и се вдигаше пара. Въздухът бе студен и свеж, всяка миризма — остра като наточен нож. С вълчия нос улавях всеки мирис и знаех всичко. Светът беше наш. Времето за преобръщане, казах му.

Точно. Време за промяна, Променящ.

Имаше тлъсти мишки, събираха припряно класове във високите треви, но ги подминахме. На върха на хълма спряхме. После заслизахме по другия склон, вдъхвахме миризмата на утро, вкусвахме устните на идващия ден. Сърни щеше да има в обраслите корита на потоците. Щяха да са здрави, силни и тлъсти, предизвикателство за всяка глутница, камо ли за самотен вълк. Щях да му трябвам, за да ги уловим. Нощни очи спря. Утринният вятър рошеше козината му. Ушите му бяха изпънати. Погледна надолу, където бяха сърните.

Добър лов. Аз отивам сега, мой братко. Каза го с огромна решителност.

Сам? Не можеш сам да свалиш сърна! Въздъхнах примирено. Почакай, ще стана и ще дойда с теб.

Да те почакам? Едва ли! Толкова години все тичам пред теб и ти показвам пътя.

Бърз като мисъл, той се изплъзна от мен, затича надолу по склона като сянка на облак, когато задуха вятър. Връзката ни се стопи, разпръсна се и полетя като пух на глухарче във вятъра. Вместо малка и тайна, усетих как стана широка и открита, сякаш Нощни очи бе поканил всички Осезаващи същества на света да споделят съюза ни. Цялата плетеница на живота по този склон изведнъж разцъфтя в сърцето ми, свързана, запредена и втъкана през всичко. Твърде прекрасно беше, за да се удържа. Трябваше да отида с него. Това възхитително утро трябваше да се сподели.

— Почакай! — извиках и се събудих. До мен Шутът вече беше седнал, сънен и чорлав. Примигнах. Устата ми беше пълна с мехлем и вълчи косми, пръстите ми се бяха впили в козината му. Притиснах го до себе си и прегръдката ми изтръгна последния дъх от дробовете му.

Но Нощни очи беше заминал. Студен дъжд плющеше пред пещерата.