Робин Хоб
Мисията на шута (6)

Глава 6
Спокойните години

Родих се копеле. Първите шест години от живота си прекарах в Планинското кралство с майка ми. Нямам ясни спомени от онова време. На шест дядо ми ме отведе в крепостта в Лунно око и ме предаде на чичо ми по бащина линия, Искрен Пророка. Разкритието за моето съществуване бе личният и политически провал, довел до отказа на баща ми от претенции за трона на Пророците и пълното му оттегляне от дворцовия живот. Грижите за мен първоначално бяха възложени на Бърич, Старшия на конюшните в Бъкип. По-късно крал Умен сметна за редно да поиска да му се закълна във вярност и да стана чирак при неговия дворцов убиец. Със смъртта на Умен, поради предателството на най-малкия му син, Славен, верността ми се прехвърли към крал Искрен. Него следвах и на него служих, докато не видях как той вля своя живот и същността си в изваян от камък дракон. Така се появи Искрен като одухотворения Дракон и така Шестте херцогства бяха спасени от опустошенията на разбойниците на Алените кораби от Външните острови, защото Искрен като Дракон поведе древните дракони Праотци, за да прочистят Шестте херцогства от нашествениците. След тази служба на моя крал, наранен телесно и духовно, аз се оттеглих от кралския двор и обществото за петнадесет години. Вярвах, че никога няма да се върна.

През тези години се опитах да напиша история на Шестте херцогства и разказ за собствения си живот. През това време също така се сдобих с различни свитъци и писания на всевъзможни теми и ги проучих. Привидната разпокъсаност на тези мои проучвания всъщност представляваше съсредоточено усилие от моя страна да проследя истината. Мъчех се да открия и да проуча всевъзможните сили, предопределили животът ми да протече точно така. Но колкото повече проучвах и колкото повече доверявах мислите си на хартия, толкова повече истината ми убягваше. Това, което животът ми показа през годините, докато бях отделен от света, беше, че никой човек никога не може да научи една истина в нейната цялост. Всичко, което някога бях вярвал за всички преживени от мен неща и за самия себе си, самото време осветляваше под нов ъгъл. Онова, което ми се беше струвало ясно осветено, се гмурваше в сянката, а подробности, които бях смятал за незначителни, изплуваха на повърхността като особено значими.

Бърич, Старшият на конюшните, човекът, който ме отгледа, веднъж ме предупреди: „Когато режеш късове от истината, за да избегнеш да приличаш на глупак, накрая започваш да приличаш на идиот“. Открих, че това е самата истина, от опит от първа ръка. Но дори и без съзнателно усилие да се режат и махат късове от една история, след години пълно и справедливо описание на дадено събитие човек може да открие, че е бил лъжец. Такива лъжи се случват не преднамерено, а просто по силата на факти, за които не си бил в течение по времето, когато си писал, или поради това, че не си съзнавал важността на привидно незначителни събития. Никой не е доволен да открие такъв недостатък у себе си, но всеки, който твърди, че никога не е изпитвал това, просто трупа една лъжа върху друга.

Моите усилия да напиша история на Шестте херцогства се основаваха на устни описания и на стари ръкописи, до които имах достъп. Още докато поставях писеца върху хартията знаех, че е възможно да повтарям грешката на някой друг. Не бях осъзнал, че опитите ми да опиша собствения си живот може да се окажат подвластни на същия недостатък. Истината, както открих, е дърво, което израства, докато човек натрупва опит. Едно дете вижда жълъда на ежедневния си живот, но един мъж поглежда назад и вижда дъба.

Никой възрастен мъж не може да се върне назад и отново да бъде момче. Но в живота има моменти, когато за малко, можеш да си върнеш усещането, че светът е милостиво място и че самият ти си безсмъртен. Винаги съм вярвал, че това е същината на детството: вярата, че грешките не може да са фатални. Шутът отново върна в мен този стар оптимизъм, а дори и вълкът изглеждаше весел като кутре през дните, докато той беше с нас.

Шутът не се натрапи в живота ни. А и аз не направих някакви подобрения или преподреждания. Просто се присъедини към нас, настрои стария си график спрямо нашия и прие работата ми като своя. Неизменно се размърдваше по-рано от мен. Събуждах се и откривах, че вратата към кабинета и към спалнята ми са отворени, а твърде често отворена се оказваше и външната врата. От леглото си го виждах как седи кръстато като шивач на стола пред писалището ми. Винаги беше измит и вече облечен. Елегантните му дрехи изчезнаха още в онзи първи ден, заменени с прости якета и панталони или с вечерното удобство на домашния халат. В мига, в който се събудех, той го усещаше и обръщаше очи към мен още преди да съм проговорил. Винаги четеше, било свитъците или документите, с които се бях снабдил с толкова усилия, или съставените от самия мен. Някои от тези ръкописи съдържаха провалените ми опити по историята на Шестте херцогства. Други представляваха несвързаните ми усилия да осмисля собствения си живот, като го опиша на хартия. Вдигаше вежда, щом усетеше, че съм се събудил, и след това внимателно прибираше свитъка точно там, откъдето го беше взел. Ако беше решил, можеше да ме остави в неведение за това, че преглежда дневниците ми. Но вместо това той проявяваше уважение, като никога не ме разпитваше за онова, което бе прочел. Интимните ми мисли, които бях доверил на хартия, си оставаха интимни, тайните ми си оставаха запечатани зад устните му.

Той се вмести в живота ми с лекота, запълни място, за което не бях и подозирал, че е свободно. Докато стоя при мен, почти забравих колко ми липсва Хеп, освен че горях от желание да му покажа момчето. Често говорех за него. Понякога Шутът работеше редом с мен в градината или докато поправях каменната ограда и дървения стобор. Когато работата беше за един човек, например да се изкопаят дупки за коловете, той сядаше наблизо и наблюдаваше. Разговорът ни в такива моменти беше простичък, свързан с текущата задача, или пък безгрижното бърборене на двама мъже с общо детство. Всеки път, когато се опитвах да насоча разговора ни към по-сериозни неща, той отклоняваше въпросите ми с бъбренето си. Редувахме се на Малта, защото Шутът се хвалеше, че можела да прескочи какво ли не, и редицата импровизирани препятствия през моравата ми скоро потвърди това. Дребничката кобила сякаш се радваше не по-малко от нас.

След вечеря понякога слизахме до скалите или пък се спускахме на плажовете, щом приливът се отдръпнеше. Привечер ловувахме зайци с вълка и се връщахме вкъщи, за да напалим огън в огнището, повече за весело, отколкото за топлина. Шутът беше донесъл доста бутилки кайсиево бренди, а гласът му беше чудесен, както винаги. Вечер бе неговият ред да пее и да говори, да разказва истории, удивителни, както и смешни. Някои изглеждаха извлечени от собствените му премеждия; други явно бяха фолклор, събран по пътя. Изящните му ръце бяха по-изразителни от куклите, които правеше някога, а подвижното му лице можеше да изобрази всеки типаж от приказките, които разказваше.

Само в късните часове, когато огънят догаряше до жарава и лицето на Шута ставаше повече сянка, отколкото форма, той повеждаше подхванатия от мен разговор натам, накъдето искаше да тръгне. В една от първите вечери, с тих, смекчен от брендито глас, отбеляза:

— Имаш ли си изобщо представа колко трудно ми беше да позволя на Момиче на дракон да ме отнесе и да те оставя? Трябваше да вярвам, че колелетата се движат и че ще живееш. Подложих на най-тежко изпитание вярата в себе си, за да отлетя и да те оставя там.

— Вярата в себе си? — възкликнах с престорена обида. — Не вярваше ли в мен?

Шутът беше проснал постелята на Хеп пред огнището и двамата бяхме изоставили столовете, за да се изтегнем на съмнителния й комфорт. Вълкът, отпуснал муцуна на лапите си, дремеше от лявата ми страна, а отдясно Шутът се беше подпрял на лакти, отпуснал брадичка на ръцете си. Гледаше в огъня и поклащаше вдигнатите си ходила.

Последните пламъци на огъня танцуваха весело в очите му.

— В теб ли? Ами… Ще кажа само, че изпитвах голямо облекчение, че вълкът е до теб.

В това убеждението му не е било неуместно, отбеляза кисело вълкът.

Мислех, че си заспал.

Опитвам се.

Шутът продължи, гласът му беше почти сънен:

— Ти беше преживял всяко катастрофално събитие, което бях зървал за теб. Затова те оставих, насилих се да повярвам, че за теб е предвиден период на спокойствие. Може би време на мир дори.

— Имаше. Донякъде. — Поех си дъх. За малко да му разкажа за смъртното си бдение до Уил. Почти щях да му разкажа как се бях пресегнал през Уил с магията на Умението, за да мога най-сетне да наложа контрол над ума на Славен и волята си над него. Издишах. Нямаше нужда да чува това. Аз пък нямах нужда да го съживявам. — Намерих мир. Малко по малко. На късчета. — Усмихнах се глупаво на себе си. Странно колко смешни стават такива дребни неща, когато си пил достатъчно.

Улових се, че говоря за годината, която преживях в Планините. Разказах му как се върнахме в долината, където течаха горещите извори, и за простичката колиба, която си бях построил срещу идващата зима. Във високите земи сезоните се обръщат по-бързо. Една сутрин листата на брезите са прошарени с жълто, а елшата е почервеняла през нощта. Още няколко нощи и те вече са голопръсти клони, протягащи се към студено синьо небе. Вечнозелените дървета се свиват пред настъпващата зима. После идва снегът, за да загърне света в милостивата си белота.

Разказах му за ловуването на дни разстояние, с Нощни очи за мой единствен спътник. Изцеряването и мирът бяха най-изплъзващата се плячка, която дебнех. Живеехме просто, като хищници, без дълг към никого, освен един към друг.

Абсолютната самота бе най-добрият балсам за раните, които бях понесъл и в тялото, и в душата си. Такива рани никога не зарастват истински, но се научих да живея с белезите си, точно както Бърич някога се беше научил да търпи окуцелия си крак. Ловяхме сърни и зайци. Започнах да приемам, че съм умрял, че съм загубил живота си във всеки по-съществен смисъл. Зимните ветрове духаха около малкото ни убежище и аз разбирах, че Моли вече не е моя. Кратки бяха онези зимни дни, паузи слънчева светлина по искрящия бял сняг, преди дългите синепръсти сумраци да придърпат дълбоките нощи по-близо до нас. Научих се да смекчавам загубата си със знанието, че малката ми дъщеря ще отрасне под опеката на здравата десница на Бърич, точно както бях отраснал самият аз.

Опитвал се бях да се отърва от спомените си за Моли. Жилещата болка от напомнянето как бях злоупотребил с доверието й в мен, беше най-светлото камъче в искрящия наниз от болезнени спомени. Колкото и да бях копнял открай време да бъда освободен от дълговете и задълженията си, освобождаването от тези вериги бе толкова свобода, колкото и откъсване. Докато кратките дни на зимата се редуваха с дългите студени нощи, си изброявах наум онези, които бях изгубил. Онези, които знаеха, че все още съм жив, не запълваха дори пръстите на едната ми ръка. Шутът, кралица Кетрикен, пътуващата певица Славея, а чрез тях тримата — и Сенч. Само тези четирима знаеха за съществуването ми. Още неколцина други ме бяха видели жив, между тях помощници на Старшия на конюшните и един Таг Рийвърсън, от стражата, но обстоятелствата около онези кратки срещи бяха такива, че едва ли някой щеше да повярва на всякакви приказки за оцеляването ми.

Всички други, които ме бяха познавали, включително и онези, които ме бяха обичали най-много, вярваха, че съм мъртъв. Не можех да се върна, за да докажа, че грешат. Веднъж бях екзекутиран заради практикуване на магията Осезание. Не можех да се излагам на риск за по-категорична смърт. Но дори и да се махнеше това петно от името ми, не можех да се върна при Бърич и Моли. Направех ли го, това щеше да унищожи всички ни. Дори Моли да можеше да понесе моята зверска магия и многото ми измами към нея, как можеше който и да е от нас да разплете последвалия й брак с Бърич? Да се противопоставя на Бърич за това, че беше взел жена ми и детето ми, означаваше да го унищожа. Щях ли да мога да намеря бъдещо щастие, основано на това? Щеше ли да може Моли?

— Опитвах се да се утешавам с мисълта, че те са в безопасност и са щастливи.

— Не можеше ли да се пресегнеш с Умението и да се увериш в това?

Сенките в стаята бяха помръкнали. Очите на Шута бяха приковани в огъня. Беше все едно припомням преживяното на самия себе си.

— Бих могъл да заявя, че съм се оттеглил, за да ги оставя сами. Но всъщност мисля, че се боях, че това може да ме подлуди — да стана свидетел на взаимната им любов.

Гледах огъня, докато говорех за онези дни, но усетих как очите на Шута се извърнаха към мен. Не го погледнах. Не исках да видя съжалението в тях. Надраснал бях нуждата от каквото и да било съжаление.

— Намерих мир — казах. — Малко по малко, но той дойде при мен. Една сутрин с Нощни очи се връщахме от предутринен лов. Ловът ни беше успешен, бях свалил една планинска коза, която тежките зимни снегове бяха прогонили от височините. Склонът беше стръмен, едва се тътрехме надолу, изкормената коза беше тежка, а кожата на лицето ми се беше вкочанила като маска от студа, който ме пареше от ясното синьо небе. Виждах тънката струя дим от комина на колибата и малко зад нея мъгливата пара от близките горещи извори. Спрях, за да си поема дъх и да разкърша рамене…

Всичко се върна в ума ми съвсем ясно. Нощни очи беше спрял до мен, дъхът му излизаше на бели облачета. Загърнал бях долната част на лицето си в яката на наметалото; беше полузамръзнало до брадата ми. Погледнах надолу и осъзнах, че си имахме месо за дни наред, малката ни колиба стоеше здраво срещу мразовитата хватка на зимата и си бяхме почти у дома. Колкото и да бях премръзнал и уморен, удовлетворението надделяваше в ума ми. Вдигнах козата на раменете си. Почти у дома, казах на Нощни очи.

Почти у дома, повтори той. И в споделянето на тази мисъл долових значение, каквото не можеше да вложи никой човешки глас. У дома. Окончателно. Твоето място. Жалката къщурка долу вече беше домът, уютната крайна цел, където очаквах да намеря всичко, от което имах нужда. Докато стоях и се взирах надолу към нея, ме жегна гузна съвест, като от някакво забравено задължение. Отне ми време, докато осъзная какво липсва. Цяла нощ беше минала, без нито веднъж да помисля за Моли. Къде се беше дянал моят копнеж и усещането за загуба? Що за плитък човек бях, да забравя онази скръб и да мисля само за ранния лов? Съзнателно насочих мислите си към мястото и хората, които някога се побираха в думата ДОМ.

Когато аз нагазя в нещо мъртво, за да събудя вкуса му, ти ме упрекваш.

Обърнах се, за да погледна Нощни очи, но той не отвърна на погледа ми. Клечеше в снега, изпънал уши напред към колибата. Неприятният зимен ветрец рошеше дебелата му козина, но не можеше да проникне до кожата му.

В смисъл? — настоях аз, въпреки че смисълът на думите му беше съвсем ясен.

Трябва да оставиш зад себе си трупа на стария си живот, братко. Непрестанната болка може и да ти доставя удоволствие. На мен не. Нищо срамно няма да изоставиш костите, Променящ. Най-сетне извърна глава и ме погледна с хлътналите си очи. Нито има нещо особено разумно в това да се самонараняваш непрекъснато. С какво си задължен пред тази болка? Изоставиш ли я, това няма да те унизи.

След това стана, изтърси снега от козината си и решително тръгна надолу по заснежения склон. Последвах го, по-бавно.

Най-сетне погледнах Шута. Той също ме погледна, очите му бяха неразгадаеми в тъмното.

— Мисля, че това беше първото късче покой, което намерих. Не че си приписвам откриването му. Нощни очи трябваше да ми го посочи. Навярно за някой друг щеше да е очевидно. Остави на мира старите болки. Когато престанат да те спохождат, не ги приканвай да се върнат.

Гласът му бе съвсем тих в сумрачната стая.

— Нищо безчестно няма в изоставянето на една болка. Понякога мирът се намира най-бързо, когато човек просто престане да го избягва. — Леко помръдна в тъмното. — И преставаш да лежиш буден цяла нощ, да се взираш в тъмното и да мислиш за тях.

Изсумтях.

— Де да можех. Но най-многото, което мога да кажа, е, че престанах съзнателно да провокирам тази меланхолия. Когато лятото най-после дойде и се преместихме, беше все едно оставям захвърлена кожа. — Млъкнах.

— И тъй, напуснал си Планините и си се върнал в Бък.

Знаеше, че не е така. Думите му бяха само за да ме подтикне да заговоря отново.

— Не веднага. Нощни очи не одобряваше, но чувствах, че не мога да напусна Планините, преди да проследя отново част от пътя ни там. Върнах се при каменоломната, където Искрен извая Дракона. Беше си само равно голо място, обрамчено от високи скални стени, под тъмносиво небе. Нямаше никакъв знак за случилото се там, само купчините откъртени каменни парчета и няколко похабени сечива. Минах през лагера ни. Знаех, че смъкналите се шатри и пръснатите около тях вещи бяха наши някога, но повечето бяха станали неузнаваеми. Посивели дрипи, мокри и прогниващи. Намерих няколко неща, които взех… камъчетата за играта на Кетъл, тях ги взех. — Поех си дъх. — И слязох до мястото, където загина Карод. Тялото му си беше така, както го оставихме, станало на кости и парчета изгнил плат. Никакви животни не го бяха ръфали. Те не обичат пътя на Умението, нали знаеш.

— Знам — промълви той. Усетих, че ме е съпътствал през изоставената каменоломна.

— Стоях там дълго и гледах костите. Мъчех се да си спомня Карод такъв, какъвто беше при първата ни среща, ала не можех. Но да гледам костите му беше като потвърждение. Всичко онова наистина се беше случило и всичко наистина беше свършило. Събитията и мястото, от което можех да си отида. Можех вече да го оставя зад гърба си и то не можеше да стане и да ме последва.

Нощни очи простена в съня си. Отпуснах ръка на хълбока му, доволен, че го усещам толкова близо и на допир, и умствено. Той не беше одобрил посещението ми в каменоломната. Не харесваше пътуването ми по пътя на Умението, въпреки че способността ми да съхранявам самосъзнанието си срещу неговия зов на сирена се беше усилила. Още по-недоволен беше, когато настоях, че трябва да се върна и до Каменната градина.

Чу се лек звук — звънването на бутилката в ръба на чашата: Шутът наливаше още бренди. Мълчанието му беше подкана да продължа разказа си.

— Драконите се бяха върнали там, където ги бяхме открили. Лесът постепенно си ги беше взел отново, трева беше израснала високо около тях и диви лози ги бяха обгърнали. Бяха също толкова красиви и също толкова обсебващи, както първия път, когато ги видяхме. И също толкова неподвижни.

Бяха пробили дупки в балдахина от клони и листа, когато се пробудиха от дрямката си и се вдигнаха, за да се сражават за Бък. Връщането им не беше било по-нежно, тъй че слънчевата светлина падаше на снопове, пронизваше тучната зеленина и позлатяваше всяко от блестящите същества. Вървях между тях и както преди усещах призрачния трепет на живота-Осезание вътре в дълбоко заспалите статуи. Намерих рогатия дракон на крал Мъдрост; осмелих се да докосна рамото му с голата си длан. Усетих само фино изваяните люспи, студени и твърди като камъка, от който бяха изсечени. Всички бяха там: драконът глиган, крилатата котка, всички всевъзможни форми, изваяни от Праотците и котериите на Умението.

— Видях и Момичето на дракон. — Усмихнах се на пламъците. — Тя спи добре. Човешката фигура сега е полегнала напред, ръцете й са обгърнали с обич шията на дракона, който все още язди. — Бях се побоял да я докосна; твърде ясно си спомнях все още нейния глад за спомени и как я бях захранил с моите. Може би се боях да си ги върна точно толкова, колкото някога бях готов да й ги дам. Подминах я мълчаливо, но Нощни очи се прокрадна покрай нея, оголил зъби. Вълкът беше разбрал какво всъщност търся.

— Искрен — тихо промълви Шутът, сякаш за да потвърди неизречената ми мисъл.

— Искрен — съгласих се. — Моят крал. — Въздъхнах и отново подхванах разказа си.

Бях го намерил там. Когато видяхме тюркоазената кожа на Искрен, блеснала под пъстрия летен покров, Нощни очи клекна и загърна спретнато предните си лапи с опашката си. Усетих безмълвието на мислите му, щом ме допусна предпазливо до съкровението на ума си. Пристъпих бавно към Искрен дракона, сърцето ми туптеше в гърлото. Там, в тяло, изваяно от Умение и камък, спеше човекът, който бе моят крал. Заради него бях понесъл рани, толкова тежки, че и умът ми, и тялото ми щяха да носят белезите от тях до деня, в който умра. Въпреки това, когато се доближих до неподвижната фигура, усетих, че в очите ми бликват сълзи, и изпитах само копнеж за тъй познатия му глас. „Искрен?“ — промълвих пресипнало. Душата ми се изпъна към него, слово, Осезание и Умение затърсиха моя крал. Не го намерих. Опрях длани в хладното му рамо, притиснах чело в твърдото тяло и се пресегнах отново, безразсъдно. И тогава го усетих, но беше много далечно и бегло зърване на онова, което той бе някога. Все едно да кажеш, че докосваш слънцето, когато си сгушил петънце горска светлина в дланта си. „Искрен, моля те“ — помолих и отново се пресегнах към него с всяка капка от Умението, която имах. Когато се съвзех, бях рухнал на земята до дракона. Нощни очи не беше помръднал от мястото, където бдеше. „Отишъл си е — казах му, безполезно и ненужно. — Искрен си е отишъл“.

И отпуснах глава на коленете си и заплаках от скръб по своя крал така, както не бях направил в деня, в който човешкото му тяло се вля в облика на дракона.

Прекъснах разказа си и отпих глътка от брендито на Шута. Оставих чашата си и видях, че той ме гледа мълчаливо. Беше се приближил, за да може да чува хрипливите ми думи, и светлината от огъня позлатяваше кожата му, но не издаваше какво се крие зад очите му.

— Мисля, че тогава напълно осъзнах, че старият ми живот е станал на пепел. Ако Искрен беше останал под някаква форма, ако все още съществуваше, за да ми откликне в Умението, то тогава, мисля си, някаква част от мен щеше да иска да си остана Фицрицарин Пророка. Но той не беше останал. Краят на моя крал беше и моят край. Когато се изправих и се отдалечих от Каменната градина, знаех, че наистина имам онова, за което бях копнял през всичките онези години: шанса да се самоопределя кой съм и времето, в което да живея собствения си живот, така, както сам избера. И че вече сам ще взимам решенията си.

Почти, подразни ме вълкът. Пренебрегнах го и продължих да говоря на Шута:

— Отбих се на още едно място, преди да напуснем Планините. Мисля, че ще си го спомниш. Стълбът, където видях как ти се преобрази.

Той кимна мълчаливо, а аз продължих.

Когато стигнахме до мястото, където се издигаше висок стълб от камък-Умение, на един кръстопът, спрях, обзет от изкушение. Заля ме вълна спомени. Първия път, когато бях дошъл тук, бях със Славея и Кетъл, с Шута и с кралица Кетрикен, търсехме крал Искрен. Там спряхме и за кратък миг, като в сън наяве, видях как зелената гора се сменя с гъмжащо от хора тържище. На мястото на Шута, изправена на върха на каменен стълб, стоеше жена, белокожа като него и с почти безцветни очи. В онова друго място и време тя беше увенчана с дървена коронка, изваяна на петльови глави и украсена с птичи пера. Също като Шута, странната й фигура бе задържала вниманието на тълпата. Всичко това го зърнах за миг, като някакво мимолетно надничане през прозорец към отвъден свят. След това, с едно мигване на очите, всичко отново се върна и видях как замаян, Шутът залитна и падна от опасния камък. Но все пак като че ли и той бе споделил това кратко видение за друго място и други хора.

Мистерията на онзи миг ме беше привлякла отново към това място. Черният монолит, извисил се над каменния кръг, се издигаше неподвластен на мъха и лишеите, с тайнствените знаци по него, знаци, които ме зовяха към неведоми места. Вече знаех какво представлява, за разлика от първия път, когато се бях натъкнал на един от порталите. Бавно го обиколих. Разпознах символа, който щеше да ме върне при каменоломната. Друг, почти сигурен бях, щеше да ме върне в изоставения град на Праотците. Без да помисля, вдигнах пръст, за да проследя руната.

Въпреки големината си Нощни очи може да се движи бързо и почти безшумно. Скочи между мен и обелиска и стисна китката ми в челюстите си. Паднах с него, та зъбите му да не разкъсат плътта ми. Озовах се по гръб на земята. Той стоеше до мен, но не съвсем върху ми, все още стиснал китката ми в челюстите си. Няма да направиш това.

— Нямах намерение да използвам камъка. Исках само да го докосна.

Не можеш да се довериш на това. Бил съм вътре, в черното на камъка. Ако трябва отново да те последвам там, заради живота ти, знай, че ще го направя. Но не искай от мен да те последвам там заради палешко любопитство.

Имаш ли нещо против, ако отида в града за малко, сам?

Сам? Знаеш, че вече не съществува истинско „сам“ за теб и мен.

Но аз те пуснах сам за малко, да опиташ с глутницата.

Не е същото и ти го знаеш.

Знаех го. Той пусна китката ми, станах и се изтупах от прахта. Повече не говорихме за това. Това е едно от най-хубавите неща, свързани с Осезанието. Изобщо не са нужни никакви дълги и досадно подробни разговори, за да се увериш, че сте се разбрали. Веднъж, преди години, Нощни очи ме беше оставил, за да побяга със свои родственици. Но се върна и това бе неизказаното му уверение, че вече е свързан повече с мен, отколкото с тях. През годините след това се сближихме още повече. Както ми беше изтъкнал веднъж, аз вече не бях напълно човек, нито той — вълк. Нито бяхме повече напълно отделни същности. Това не беше случай, в който той потъпква решението ми. Приличаше по-скоро на вътрешен спор за разумността на едно действие. И все пак, в това кратко противопоставяне, двамата се бяхме изправили пред нещо, над което бяхме избягвали да разсъждаваме.

— Връзката ни ставаше все по-дълбока и по-сложна — казах на Шута. — Никой от двама ни не беше сигурен как да се справим с нея.

Вълкът вдигна глава. Дълбоките му очи се взряха в моите. Споделяхме едно и също опасение, но решението той остави на мен.

Трябваше ли да разкажа на Шута къде бяхме отишли след това и за всичко, което бяхме научили? Беше ли опитът ми, събран сред хората от Старата кръв, нещо напълно лично, за да мога да го споделя? Тайните, които знаех, предпазваха живота на много хора. Колкото до себе си, готов бях най-доверчиво да поверя цялото си съществуване в ръцете на Шута. Но имах ли правото да споделям тайни, които не бяха изключително мои?

Не знам как изтълкува Шутът колебанието ми. Мисля, че все пак го прие за нещо различно от несигурност в себе си.

— Прав си — заяви той рязко, вдигна чашата си и пресуши последните капки бренди. Постави я решително на пода, после завъртя изящно ръка и спря, вдигнал тънък показалец — жест, който ми беше така познат. Почакай, повеляваше ми той.

Сякаш дръпнат от конци на кукловод, Шутът плавно се изправи. Стаята тънеше в мрак, но той я прекоси без колебание. Чух, че рови в дисагите си. След малко се върна при огъня с една платнена торба. Приседна до мен, все едно се готвеше да ми разкрие тайни, прекалено интимни, за да се споделят дори на тъмно. Торбата в скута му беше изтъркана, и зацапана. Той я развърза и извади нещо, увито в красив плат. Ахнах, докато го разгъваше. Никога не бях виждал толкова гладка тъкан, нито толкова изкусни фигури, извезани с толкова ярки цветове. Дори на приглушената светлина на жаравата червеното грееше, а жълтите шарки искряха. С такова парче плат можеш да спечелиш благоволението на всеки властелин.

Но това, което искаше да ми покаже, не беше възхитителният плат — него той просто го пусна да се свлече на грубия под. Наведох се, затаил дъх, за да видя що за по-голямо чудо ще ми покаже. И последната лъскава гънка на плата се плъзна на пода. Наведох се още повече, озадачен, несигурен в онова, което виждах.

— Мислех си, че съм я сънувал — промълвих накрая.

— Сънува я. И аз.

Дървената коронка в ръцете му бе похабена от времето. Нямаше ги ярките пера и боята. Беше просто изваяна дървена вещ, резбована изкусно, но сурова в своята красота.

— Поръчал си да я направят? — попитах.

— Намерих я — отвърна той. Вдиша дълбоко и добави с трепет: — Или може би тя ме намери.

Изчаках го да каже още нещо, но той мълчеше. Протегнах ръка, за да я пипна, но той леко я дръпна, сякаш искаше да я задържи за себе си. След миг отстъпи. Подаде ми я. Когато я взех в ръце, осъзнах, че с това споделяне той ми предлага много повече от себе си, повече дори от споделянето на кобилата. Завъртях старинната вещ в ръцете си и забелязах следите от ярката боя по линиите на резбованите петльови глави. Две от тях все още бяха запазили намигващите си като скъпоценни камъчета очи. Дупчиците по ръба на коронката издаваха къде е било прикрепено всяко перо от петльова опашка. Не знаех от какво дърво е издялана. Беше леко, но здраво, и сякаш шептеше между пръстите ми, съскаше тайни на неведом език.

Върнах му я и промълвих:

— Сложи си я.

Той я взе. Видях го как преглътна.

— Сигурен ли си? — попита тихо. — Да, слагал съм си я, признавам. Нищо не се случи. Но с двама ни тук, Белия ясновидец и неговия Катализатор… Фиц, възможно е да ни изкушава магия, която никой от двама ни не разбира. Много пъти съм ровил в паметта си, но в нито едно от пророчествата, които съм учил, не намирам споменаване за тази корона. Представа нямам какво означава и дали изобщо означава нещо. Ти помниш видението си за мен; аз имам само най-смътен спомен от него, като сън — пеперуда, твърде крехка, за да я уловиш, но възхитителна в полета си.

Не отвърнах нищо. Ръцете му, толкова златни, колкото бяха бели някога, държаха короната. Гледахме се в мълчание, любопитството се бореше с предпазливостта. Накрая, каквито си бяхме и двамата, можеше да има само един изход. Лицето му бавно се озари от дръзка усмивка. Така, спомних си, се беше усмихнал в нощта, когато докосна с Умелите си пръсти изваяната плът на Момиче на дракон. Спомних си агонията, която предизвикахме, и внезапно изпитах страх. Но преди да успея да проговоря, той вдигна високо коронката и я постави на главата си. Затаих дъх.

Нищо не се случи.

Гледах го, разкъсван между облекчение и разочарование.

За миг между двама ни увисна тишина. После той се разкикоти. Миг след това и двамата избухнахме в смях. След като напрежението се уталожи, се смяхме, докато по страните ни не потекоха сълзи. Когато смехът ни най-сетне стихна, погледнах Шута, все още увенчан с дървената корона, все още моя приятел, какъвто е бил винаги. Той изтри сълзите от очите си.

— Знаеш ли, миналия месец петелът ми си загуби повечето пера от опашката при свада с една невестулка. Хеп ги прибра. Дали да не ги опитаме в короната?

Той я свали от главата си и ме изгледа с насмешливо съжаление.

— Утре може би. И може да открадна малко от мастилата ти и да възстановя цветовете. Спомняш ли си ги добре?

Свих рамене.

— Бих се доверил по-скоро на твоето око. Винаги си имал дарба за такива неща.

Той наведе глава в престорена благодарност за комплимента. Вдигна плата от пода и започна да увива короната. Огънят вече беше замрял до едва тлееща жарава и хвърляше ръждивочервено сияние. Погледът ми се задържа върху него. На тази светлина можех да се престоря, че цветът му не се е променил, че все още си е светлокожият смешник от детството ми, а оттам — че и аз съм също толкова млад. Той вдигна очи, улови погледа ми и също се взря в мен, странна жажда бе изписана на лицето му. Погледът му беше така напрегнат, че извърнах очи. След миг той проговори:

— Тъй. А след Планините отидохте…

Вдигнах чашата си. Беше празна. Зачудих се колко ли съм изпил и изведнъж осъзнах, че е било повече от достатъчно за една вечер.

— Утре, Шуте. Утре. Остави ми една нощ да поспя и да премисля как да ти го разкажа най-добре.

Дългопръстата му ръка изведнъж се стегна около китката ми. Както винаги, плътта му беше хладна.

— Помисли, Фиц. Но докато го правиш, не забравяй… — Думите му изневериха. Очите му отново се взряха в моите. Тонът му се промени, стана почти умолителен: — Кажи ми всичко, което можеш, в пълно съзнание. Защото никога не знам какво имам нужда да чуя, преди да съм го чул.

Треската в погледа му отново ме притесни.

— Гатанки. — Подсмихнах се, опитвах се да придам небрежност на гласа си. Но думата сякаш излезе от мен като потвърждение на неговите.

— Гатанки — съгласи се той. — Гатанки, на които ние сме отговорите, стига само да можем да открием въпросите. — Погледна ръката си, която ме беше стиснала, и ме пусна. После стана, гъвкаво като котка. Разкърши рамене, все едно че си извади костите от ставите и си ги намести отново. Погледна ме с обич.

— Върви да си лягаш, Фиц — каза ми като на дете. — Почивай си, докато можеш. Аз трябва да поостана още малко и да помисля. Ако мога. Брендито доста ме удари в главата.

— И мен — признах. Той ми подаде ръка и аз я хванах. Дръпна ме леко да се изправя, с изненадваща както винаги сила за толкова крехко тяло. Залитнах настрани и той се задвижи с мен, хвана ме за лакътя и ме изправи. — Малко танц? — пошегувах се вяло, докато ме крепеше.

— Вече танцуваме — отвърна той почти сериозно. И все едно се разделяше с партньор в танц, се поклони изящно над ръката ми, докато издърпвах пръстите си. — Сънувай мен — добави театрално.

— Лека нощ — отвърнах; стоически отказвах да се хвана на въдицата.

Тръгнах към леглото си. Вълкът се надигна със стон и ме последва. Рядко спеше на повече от ръка разстояние от мен. Смъкнах някак дрехите си, навлякох си нощницата и се срутих в леглото. Вълкът вече си беше намерил място на студения под до мен. Затворих очи и отпуснах ръка, колкото пръстите ми да забършат козината му.

— Лек сън, Фиц — подхвърли Шутът. Успях някак да вдигна клепачи. Той отново беше седнал на стола си пред тлеещия огън и ми се усмихваше през отворената врата на стаята ми. — Аз ще пазя — добави многозначително.

Поклатих глава на глупостта му и махнах с ръка. Сънят ме погълна.