Робин Хоб
Мисията на шута (2)

Глава 2
Славея

Славея Сладкопойна, менестрел при кралица Кетрикен, е вдъхновила толкова много песни, колкото е написала и самата тя. Станала легендарна като спътница на кралица Кетрикен в търсенето й на помощта на Праотците по време на Войната на Алените кораби, тя продължила служенето си на трона на Пророците още десетилетия, при възстановяването на Шестте херцогства. Надарена със способността да се чувства свойски във всяка компания, тя била незаменима за кралицата през неспокойните години, последвали Прочистването на Бък. На странстващата певица били поверени не само примирията и помиренията между благородниците, но и предложенията за помилване на банди крадци и контрабандистки фамилии. Самата тя превърнала в песни много от тези мисии, но човек може да е сигурен, че е имала и други поръчения, провеждани тайно за управлението на Пророците, и при това твърде деликатни, за да могат изобщо да се превърнат в обект на песни.

Славея задържа Хеп цели два месеца. Забавлението ми от проточилото му се отсъствие премина най-напред в раздразнение, а след това — в яд. Ядосвах се най-вече на самия себе си. Не бях осъзнал колко много съм започнал да завися от якия гръб на момчето, докато не ми се наложи да превивам своя над задачите, които му бях поверил. Но не беше само заради обичайните момчешки шетни, които поех сам през този допълнителен месец на отсъствието му. Гостуването на Сенч беше разбудило нещо в мен. Не можех да го назова, но все едно някакъв демон ме глождеше, като ми показваше всеки мизерен аспект на малкото ми владение. Мирът на усамотения ми дом вече приличаше на лениво самодоволство. Наистина ли беше изтекла цяла година, откакто бях натикал един камък под хлътналото стъпало на портата и си бях обещал да го оправя по-късно? Не, по-скоро беше почти година и половина.

Поправих портата, а след това не само изгребах курешките от кокошарника, но и го измих с пепелява вода, преди да събера прясна тръстика, за да го застеля. Оправих протеклия покрив на работния си сайвант, а накрая изсякох дупката и поставих прозореца от намазан мехур, което си обещавах вече от две години. Подложих малката си къща на по-старателно пролетно чистене, отколкото бях правил от години. Отрязах сцепения клон на ясена и го спуснах внимателно покрай току-що почистения кокошарник. Препокрих кокошарника. Тъкмо довършвах тази задача, когато Нощни очи ми каза, че е чул коне. Слязох долу, навлякох си ризата и излязох пред къщата да поздравя идващите по пътеката Славея и Хеп.

Не зная дали беше заради дългата ни раздяла, или от новопосятото в душата ми неспокойство, но изведнъж видях Хеп и Славея като непознати. Не беше просто заради дрехите, с които беше облечен Хеп, макар това да подчертаваше дългите му крака и заякващите му рамене. Изглеждаше комично върху дебелото старо пони, факт, който бях сигурен, че разбира. Понито подхождаше толкова зле на подрастващия младеж, колкото детското легло в къщурката ми и улегналия ми бит. Изведнъж осъзнах, че няма да е честно да го помоля да остане вкъщи и да гледа пилците, а аз да замина да търся приключения. Всъщност, ако не го отпратех скоро да потърси щастието си, сдържаното недоволство, което видях в разноцветните му очи при завръщането му у дома, скоро щеше да се превърне в горчиво разочарование в живота му. Дотук Хеп се беше оказал добър житейски спътник за мен. Намереникът, когото бях взел при себе си, ме беше спасил точно толкова, колкото аз бях спасил него. Много по-добре щеше да е да изпратя този младеж навън сред широкия свят, докато двамата все още се харесвахме, отколкото да чакам, докато се превърна в бреме за младите му рамене.

Не само Хеп се беше променил в очите ми. От Славея бликаше жизненост както винаги: усмихваше се широко, докато премяташе крак над седлото, за да се смъкне на земята. И все пак, когато тръгна към мен с широко разтворени ръце, за да ме прегърне, осъзнах колко малко знам за сегашния й живот. Взрях се във веселите й тъмни очи и за първи път забелязах тръгващите от ъгълчетата им тънки бръчици. Облеклото й бе станало по-богато през годините, качеството на конете й по-добро и накитите й — по-скъпи. Днес гъстата й черна коса беше стегната с клипс от тежко сребро. Явно просперираше. Три-четири пъти в годината идваше при мен за по няколко дни и преобръщаше спокойния ми живот с разказите и песните си. Настояваше да подправям храната по неин вкус, хвърляше и разпръсваше вещите си по масата ми, по писалището и пода, а леглото ми вече не беше място, което търсех, когато се уморя. Дните, които следваха непосредствено след заминаването й, ми напомняха за селски път с прахта, тежко надвиснала във въздуха след кервана на кукловод. След няколко дни обаче отново затъвах в еднообразното ежедневие.

Прегърнах я, помирисах прахта и парфюма в косата й. Тя се отдръпна от мен, погледна ме в лицето и моментално запита:

— Какво не е наред? Нещо се е променило.

Усмихнах се унило.

— Ще ти кажа довечера. — И двамата знаехме, че ще е един от поредните ни късни нощни разговори.

— Добре — съгласи се тя. — Иди се измий. Миришеш като коня ми. — Побутна ме леко и аз я пуснах, за да поздравя Хеп.

— Е, момко, как беше? Оправда ли бъкипският пролетен панаир приказките на Славея?

— Добре беше — отвърна той сдържано. Разноцветните му очи — едното кафяво, другото синьо — бяха изпълнени с мъка.

— Какво е станало, Хеп? — попитах загрижено, но той се сви и се отдръпна от мен, преди да съм успял да го докосна по рамото.

Обърна се и може би съжали за киселия си поздрав, защото след миг изграчи:

— Отивам до потока да се измия. Целият съм в прашилка от пътя.

Иди с него. Не съм сигурен какво не е наред, но има нужда от приятел.

За предпочитане някой, който не може да задава въпроси, съгласи се Нощни очи и навел глава и изпънал опашка, тръгна след момчето. По свой начин той бе точно толкова привързан към Хеп, колкото и аз, и имаше също толкова общо с отглеждането му.

Когато двамата се отдалечиха достатъчно, се обърнах към Славея и повторих:

— Какво е станало?

Тя сви рамене с крива усмивка.

— На петнайсет е. Трябва ли на тази възраст да си в мрачно настроение, защото е станало нещо определено? Не се притеснявай. Може да е заради какво ли не: момиче на Пролетния панаир, което не го е целунало, или някое, което го е целунало. Напускането на Бъкип или връщането у дома. Прекалено малко наденица за закуска. Остави го на мира. Ще се оправи.

Хеп и вълкът вече се скриваха сред дърветата.

— Може би споменът ми от петнайсет е малко по-различен от твоя — въздъхнах.

Докато Славея влизаше в къщата, аз отведох коня й и понито Детелина. Помислих си, че каквото и да ми е настроението, Бърич щеше да ми нареди първо да се погрижа за коня си, преди да се отвея нанякъде. Е, аз не бях Бърич. Зачудих се дали налага същата дисциплина на Копривка, Рицарин и Ним, както беше правил с мен, и съжалих, че не бях попитал Сенч за имената и на останалите му деца. Докато почистя конете и им дам да ядат, вече съжалявах, че Сенч бе дошъл. Гостуването му бе изкарало толкова спомени на повърхността. Изтласках ги упорито. Стари кокали, отпреди петнайсет години, щеше да ми каже вълкът. Докоснах за миг ума му. Хеп беше плиснал вода на лицето си и сега навлизаше в гората, мърмореше и вървеше така шумно, че нямаше никакъв шанс да видят дивеч. Въздъхнах и за двамата и се прибрах в къщата.

Славея беше изсипала съдържанието на дисагите си на масата. Смъкнатите й ботуши лежаха захвърлени на прага, наметалото бе метнато на един стол. Котлето вече завираше. Самата тя беше стъпила на едно трикрако столче пред долапа. Като влязох, се обърна към мен. Държеше кафяво гърненце.

— Този чай още ли е добър? Мирише хубаво.

— Чудесен е, когато ме заболи достатъчно, че да не повърна, докато го пия. Слез оттам. — Хванах я за кръста и я вдигнах с лекота, въпреки че старата рана на гърба ми ме жегна, щом я смъкнах на пода. — Седни. Аз ще направя чай. Разкажи ми за Пролетния панаир.

Тя заразказва, а аз извадих с трополене малкото чаши, нарязах филии от последния самун хляб и сложих заешката яхния да се стопли. Разказите й за Бъкип бяха нещо, което бях свикнал да слушам от нея: говореше за менестрели, които се представили много зле, клюкарстваше за лордове и дами, които изобщо не бях познавал, и упрекваше или пък хвалеше храната от трапезите на благородници, където беше гостувала. Всяка история разказваше остроумно, като ме караше да се смея или пък да клатя глава според случая, без помен от болезнените спазми, които Сенч беше събудил в мен. Предполагам, че беше, защото той ми бе говорил за хора, които и двамата познавахме и бяхме обичали, и разказваше историите си от тази интимна гледна точка. Тъгувах не толкова за самия Бъкип или за градския живот, колкото за дните на детството ми и за приятелите, които бях познавал. В това отношение бях в безопасност — не можех да се върна в онова време. Малцина от тези хора дори знаеха, че все още съм жив, и това беше точно както исках да бъде. Казах го на Славея:

— Понякога разказите ти ме жегват в сърцето и ме карат да съжалявам, че не мога да се върна в Бъкип. Но онзи свят вече е затворен за мен.

Тя ме погледна намръщено.

— Не разбирам защо.

Изсмях се.

— Не мислиш ли, че някои хора биха се изненадали да ме видят жив?

Тя кривна глава и ме погледна искрено.

— Мисля, че много малко хора, дори между приятелите ти, биха те познали. Повечето те помнят като младеж с безукорна външност. Счупеният нос, резката през лицето ти, дори бялото в косата ти ще са достатъчно прикритие. Тогава ти се обличаше като син на принц; сега носиш дрехи на селяк. Тогава се движеше с изяществото на воин. Сега… хм, сутрините или в студен ден се движиш със старческа предпазливост. — Поклати съжалително глава и добави: — Изобщо не си се грижил за външността си, а и годините не бяха милостиви към теб. Би могъл да добавиш пет, дори десет години към възрастта си и никой не би се усъмнил.

Тази груба преценка от страна на любовницата ми ме жегна.

— Какво пък, добре е да го знам — отвърнах кисело и смъкнах котлето с чая от огъня. Отбягвах погледа й.

Тя схвана погрешно думите и тона ми.

— Да. А като добавиш и че хората виждат това, което очакват да видят, а не очакват да те видят жив… Мисля, че би могъл да рискуваш. Какво, да не би да обмисляш да се върнеш в Бъкип?

— Не. — Много кратко прозвуча, но не можах да измисля какво да добавя. Това сякаш не я притесни.

— Жалко. Толкова много пропускаш, като живееш сам. — И веднага се впусна в описание на танците на Пролетния панаир. Въпреки киселото си настроение не можех да не се усмихна, докато ми описваше Сенч, въвлечен в танц от млада обожателка на шестнайсет лета. Права беше. Щеше да е наистина забавно да съм там.

Умът ми се зарея по старото мъчение с „ами ако“. Ами ако бях могъл да се върна в Бъкип, с моята кралица и Славея? Ами ако се бях върнал у дома при Моли и детето ни? Ако се бях върнал в Бъкип жив, когато всички вярваха, че съм екзекутиран заради практикуване на Осезанието, щях да донеса само разделение по време, когато Кетрикен се опитваше да обедини страната. Щеше да се появи фракция, която да подкрепя мен над нея, защото макар да бях копелдак, все пак бях Пророк по кръв, докато тя управляваше само по силата на брака. Някоя по-силна фракция щеше да настоява отново да бъда екзекутиран и този път — по-категорично.

А ако се бях върнал при Моли и детето, за да си я отведа и да е моя? Предполагам, че бих могъл, стига да не се интересувах от никой друг, освен от самия себе си. Тя и Бърич ме бяха отписали като мъртъв. Жената, която бе моя съпруга, освен по име, и мъжът, който ме беше отгледал и бе станал мой приятел, се бяха събрали. Той беше осигурил покрив над главата на Моли, беше се грижил да има храна и да е на топло, докато детето ми растеше в утробата й. Със собствените си ръце бе акушерствал при раждането на незаконното ми дете. Двамата бяха опазили Копривка от хората на Славен. Бърич бе обявил и жената, и детето за свои не само за да ги защити, но и за да ги обича. Не можех да си позволя да се върна при тях и да ги накарам да изглеждат неверни в собствените си очи. Не можех да превърна връзката им в нещо срамно. Бърич щеше да ми отстъпи Моли и Копривка. Суровото му чувство за чест нямаше да му позволи да постъпи другояче. И цял живот след това щях да се чудя дали тя ме сравнява с него, дали любовта, която са споделяли, е била по-силна и по-искрена от…

— Яхнията загаря — подхвърли ядосано Славея.

Права беше. Сипах три купи, без да закачам дъното с черпака, и седнах при нея на масата. Зарязах всички минали неща, реални, както и въображаеми. Нямаше нужда да мисля за тях. Имах си Славея, която да ангажира ума ми. Както обикновено, бях слушателят, а тя — разказвачката. Подхвана дълго описание на някакъв начинаещ менестрел, който не само дръзнал да изпее една от нейните песни, но след това претендирал, че е негова. Жестикулираше с комат в ръка, докато говореше, и почти успя да ме увлече в разказа си. Но спомените ми за други Пролетни панаири непрекъснато се натрапваха. Бях ли изгубил цялото си удовлетворение от простичкия живот, който си бях създал? Толкова години момчето и вълкът ми бяха напълно достатъчни. Какво ме гризеше сега?

Това ме насочи към друга неприятна мисъл. Къде беше Хеп? Сварил бях чай и бях разделил храната за трима. Хеп винаги беше страшно гладен след всяка по-тежка работа или пътуване. Разсейваше ме това, че сигурно още не може да се справи с лошото си настроение и да дойде при нас. Докато Славея ми говореше, усетих, че очите ми все пробягват към непокътнатата му купа с яхния. Тя ме засече.

— Не се тревожи за него — подхвърли почти раздразнено. — Момчешки мусения. Като огладнее достатъчно, ще си дойде.

Или ще съсипе някоя прекрасна риба, като я изгори на огън. Вълчата мисъл дойде в отговор на осезателния ми въпрос към Нощни очи. Бяха долу край потока. Хеп си беше направил копие от пръчка, а вълкът просто беше скочил във водата да лови из подмолите. Когато рибата се събереше нагъсто, за него не беше трудно да загащи някоя, да потопи глава под водата и да я захапе. Ставите го бяха заболели от студената вода, но огънят, който беше запалило момчето, скоро щеше да го стопли. Бяха добре. Не се тревожи.

Безполезен съвет, но се престорих, че го приемам. Привършихме с яденето и раздигах съдовете. Славея седна до огнището и пръстите й заиграха по струните на арфата; случайните ноти се преляха в старата песен за дъщерята на воденичаря. Седнах до нея с две чаши бренди от Сандседж. Седнах на стол, а тя остана да седи на пода. Облегна се на краката ми и продължи да свири. Загледах се в ръцете й, в пръстите, криви откакто й ги бяха счупили като предупреждение към мен. В края на песента се наведох и я целунах. Тя остави арфата и ме целуна още по-страстно.

След това стана, хвана ръцете ми и ме вдигна. Тръгнахме към спалнята и тя подхвърли:

— Тъжен си.

Измърморих в съгласие. Споделянето, че е наранила чувствата ми преди малко, щеше да прилича на детинско хленчене. Нима исках да ме лъже, да ми каже, че все още съм млад и хубав, след като очевидно не бях? Времето бе оставило отпечатъците си по мен. Нищо повече, а и трябваше да се очаква. И все пак Славея продължаваше да се връща при мен. През всичките тези години беше продължавала да се връща при мен и в леглото ми. Това трябва да означава нещо, нали?

— Щеше да ми разказваш нещо — подкани ме тя.

— По-късно — отвърнах й. Миналото се беше вкопчило в мен, но се изтръгнах от алчните му пръсти, решен да се гмурна в настоящето. Животът ми тук не беше толкова лош. Беше прост и подреден, без конфликти. Не беше ли животът, за който винаги бях мечтал? Живот, в който сам да взимам решенията си? А и всъщност не бях сам. Имах си Нощни очи и Хеп, и Славея, когато идваше при мен. Отгърнах елека й и надигнах блузата, за да оголя гърдите й, докато тя разкопчаваше ризата ми. Прегърна ме, потърка се в мен с кроткото задоволство на мъркаща котка. Притиснах я до себе си и се наведох да я целуна по челото. Това също беше просто — и затова сто пъти по-сладко. Прясно натъпканият ми дюшек беше мек и уханен като сеното от моравата и билките, с които го бях напълнил. Потънахме в него. За известно време престанах изобщо да мисля и се постарах да докажа и на двама ни, че въпреки външността си все още съм младеж.

Малко по-късно се залутах в окрайнините на съня. Понякога си мисля, че там, между будността и съня, има повече покой, отколкото в истинския сън. Умът странства в сумрака между двете състояния и открива истини, които са скрити от дневната светлина и от сънищата. Неща, които не сме готови да знаем, обитават там и чакат останалата без защита настройка на ума.

Събудих се. Очите ми се взряха в потъналата в мрак спалня, преди да осъзная, че сънят е избягал. Отметнатата ръка на Славея беше отпусната на гърдите ми. Нощта скриваше безгрижната й голота, бе я загърнала в сенките си. Лежах неподвижно, слушах дъха й и вдишвах потта й, смесена с парфюма й, и се чудех какво ме е събудило. Не можех да го определя, но и не можех отново да затворя очи. Измъкнах се изпод ръката й и се надигнах. В тъмното си навлякох ризата и панталона.

Тлеещата жарава в огнището озаряваше голямата стая с треперливата си светлина. Не се задържах там. Отворих външната врата и пристъпих бос в затаената пролетна нощ. Постоях за миг неподвижно, после тръгнах надолу към брега на потока. Пътеката под стъпалата ми беше студена — твърда кал, отъпкана от ежедневните ми слизания да донеса вода. Дърветата над мен се събираха, а и нямаше луна, но краката и носът ми познаваха пътя не по-зле от очите ми. Трябваше само да следвам Осезанието си към моя вълк. Скоро различих оранжевото сияние на гаснещия огън на Хеп и задържалата се във въздуха миризма на печена риба.

Спяха край огъня, вълкът свит на кълбо, а Хеп — увит около него, прегърнал го през врата. Нощни очи отвори очи, щом се приближих, но не се размърда. Казах ти да не се тревожиш.

Не съм разтревожен. Просто дойдох. Хеп беше струпал съчки до огъня. Сложих ги върху въглените. Седнах и загледах как пламъците почват да ги облизват. Светлината се усили, топлината също. Знаех, че момчето е будно. Човек не може да отрасне с вълк, без да прихване малко от неговата бдителност.

— Не си ти. Или поне не си само ти.

Не го погледнах. Някои неща е по-добре да се кажат на тъмнината. Изчаках. Тишината може да зададе всички въпроси, докато езикът е склонен да задава само погрешния.

— Трябва да знам — изведнъж избухна той. Сърцето ми се сви от страх пред въпроса, който предстоеше. В някое кътче на душата си винаги се бях ужасявал, че ще го зададе. Не трябваше да го пускам да отиде на Пролетния панаир, помислих си отчаяно. Ако го бях задържал тук, тайната ми изобщо нямаше да бъде застрашена.

Но той не зададе този въпрос.

— Знаеше ли, че Славея е омъжена?

Погледнах го и изражението ми сигурно му отговори вместо мен. Той затвори очи и въздъхна:

— Съжалявам. Трябваше да се сетя, че не знаеш. Трябваше да измисля по-добър начин да ти го кажа.

И простата разтуха от една жена, която идваше в прегръдките ми, когато поиска, защото желаеше да е с мен, и милите вечери с приказки и музика край огъня, и веселите й тъмни очи, взиращи се в моите, изведнъж се оказаха вина, измяна и грабеж. Бях глупав, какъвто съм бил винаги. Не, още по-глупав, защото наивността у едно момче е тъпоумие у един мъж. Омъжена. Славея омъжена. Беше си мислила, че никой никога няма да поиска да се ожени за нея, защото е ялова. Казваше ми, че трябва сама да се оправя в живота си с песните си, защото никога няма да се намери мъж, който да се грижи за нея, нито деца, които да я осигурят на старини. Може би, когато ми казваше тези неща, беше вярвала, че са истина. Глупостта ми бе в това да си помисля, че тази истина никога няма да се промени.

Нощни очи се беше надигнал и се протегна сковано. После дойде и легна до мен. Отпусна главата си на коляното ми. Не разбирам. Болен ли си?

Не. Просто глупав.

А. Нищо ново. Е, не си умрял от това досега.

Но беше много близо понякога. Поех си дъх.

— Кажи ми. — Не исках да го чуя, но знаех, че трябва да ми каже. По-добре беше да приключим веднага.

Хеп въздъхна, надигна се и седна от другата страна на Нощни очи. Вдигна някаква клечка и разрови огъня.

— Според мен тя мислеше, че няма да разбера. Мъжът й не живее в Бъкип. Дойде да я изненада, да прекара Пролетния панаир с нея. — Клечката се запали и той я хвърли в огъня. Пръстите му разсеяно почесаха козината на Нощни очи.

Представих си някой честен стар фермер, оженил се за странстваща певица в кротките години на заника на живота си, може би с отраснали деца от предишния брак. Сигурно я обичаше, за да пътува чак до Бъкип и да я изненада. Пролетният панаир по традиция е празник за влюбени, стари и млади.

— Казва се Девин — продължи Хеп. — И е роднина на принц Предан. Далечен братовчед или нещо такова. Висок, винаги облечен много натруфено. Наметалото му е два пъти по-голямо, отколкото е нужно, обшито с кожа. И носи сребърни гривни. И е силен. На празничните танци вдигна Славея и я завъртя и всички се отдръпнаха, за да ги гледат. — Наблюдаваше лицето ми, докато говореше. Мисля, че явното ми стъписване го успокои. — Трябваше да се сетя, че не знаеш. Едва ли би сложил рога на толкова силен мъж.

— Не бих сложил рога на никой мъж — успях да отвърна. — Не и съзнателно.

Хеп въздъхна, като че ли с облекчение.

— Така си ме учил и мен. — Типично по момчешки, мисълта му моментално се извъртя към начина, по който му е подействало. — Разстроих се, като ги видях да се целуват. Не бях виждал никого освен теб да целува Славея така. Мислех си, че тя ти изневерява, а после, когато чух да го представят като неин съпруг… — Погледна ме за миг. — Това наистина ме нарани. Помислих си, че го знаеш и че ти е все едно. Помислих си, че може би през всичките тези години си ме учил на едно, а си правил друго. Чудех се дали си ме мислел за толкова тъп, че никога няма да го разбера, дали двамата със Славея не сте ми се смели, че съм толкова глупав. Това се загнезди в ума ми и започнах да подлагам на съмнение всичко, на което си ме учил. — Беше се загледал в огъня. — Чувствах се ужасно. Да бъда предаден така…

Радвах се и да го слушам, и че се оправя с проблема така, при това сам. Много по-добре беше да мисли само какво означава това за него, отколкото как би могло да нарани мен. По-добре да следва собствените си мисли дотам, докъдето щяха да го отведат. Моят ум се движеше в друга посока, скърцаше като стара кола, измъкната от сайвант и току-що смазана за пролетта. Съпротивлявах се на въртенето на колелетата, което ме водеше към едно неизбежно заключение. Славея беше омъжена. Всъщност защо не? Нямаше нищо за губене, само за печелене. Уютен дом с въпросния благородник, титла несъмнено, богатство и сигурност за старините й, а за него — мила и чаровна жена, прочута певица, и той може да се къпе в отразения й блясък и да се наслаждава на завистта на другите мъже.

А когато й омръзне, може да хване пътя, както винаги правят странстващите артисти, и да полудува с мен — и кой като нас? Като нас? Можех ли да приема, че все още сме „ние“? Ние двамата!

— Мислеше ли, че си единственият, с когото спи?

Прямо момче беше моят Хеп. Зачудих се що ли за въпроси е задавал на Славея на път към дома.

— Май изобщо не съм се замислял за това — признах. С много неща може да се живее, ако не мислиш много за тях. Допускал бях, предполагам, че деля Славея с други мъже. — Тя беше менестрел, а менестрелите ги правят тези неща. Така бях оправдавал пред себе си това, че спя с нея, а косвено и пред Хеп. Тя никога не говореше за това, аз никога не питах, а другите й любовници бяха хипотетични същества, без лица и без тела. Със сигурност не бяха съпрузи обаче. А на този Девин Славея му се беше заклела, и той на нея. В това бе цялата разлика за мен.

— Какво ще правиш?

Чудесен въпрос. Въпрос, по който много старателно бях отбягвал да мисля.

— Не съм сигурен — излъгах.

— Славея каза, че не било моя работа. Че не засягало никого. Каза, че ако ти кажа, аз ще съм жестокият, че ще нараня теб, а не нея. Каза, че винаги е внимавала да не те нарани, че си претърпял достатъчно болка в живота си. Когато заявих, че имаш правото да го знаеш, ми отвърна, че имаш още по-голямото право да не го знаеш.

Остроумният език на Славея. Не му беше оставила никаква възможност да се чувства прав за себе си. Хеп ме погледна с разноцветните си, кучешки верни очи и зачака присъдата ми. Казах му честно:

— Предпочитам да науча истината от теб, вместо да виждаш в мен човек, когото мамят.

— Е, нараних ли те?

Поклатих бавно глава.

— Аз сам се нараних, момче. — Така си беше. Никога не съм бил менестрел. Тези, които се препитават с пръстите и езиците си, имат по-кремъчни сърца от нас, останалите, предполагам. „По-добре блага вълчица, отколкото вярна певица“. Зачудих се колко ли се е вслушал в тази поговорка мъжът на Славея.

— Мислех, че ще се ядосаш. Тя ме предупреди, че може да се ядосаш толкова, че да я… обидиш. Дори да й посегнеш.

— Ти повярва ли? — Това последното ме жегна толкова остро, колкото и разкритието му.

Той вдиша бързо, отново се поколеба, после отвърна припряно:

— Кипваш бързо. И не беше ми се налагало досега да ти казвам нещо, което може да те засегне. Нещо, което да те накара да се почувстваш глупак.

Схватливо момче. Повече, отколкото си бях мислил.

— Ядосан съм, Хеп. Ядосан съм на самия себе си.

Той извърна очи към огъня.

— Чувствам се егоист, защото сега ми е много по-добре.

— Радвам се, че ти е по-добре. Радвам се, че нещата между нас отново се успокоиха. Така. Зарежи всичко това и ми разкажи за Пролетния панаир. Какво мислиш за Бъкип?

Той заразказва и аз го заслушах. Беше видял Бъкип и празненствата с очите на момче и докато говореше, осъзнах колко много са се променили и замъкът, и градът от времето, когато живеех там. От описанията му разбрах, че градчето е успяло да се разрасне, изкопчило е строително пространство от суровите стръмнини над него и се е разширило на пилони във водите. Хеп ми описа плаващи кръчми и тържища. Разказа ми за търговци от Бинград и островите отвъд него, както и от Външните острови. Град Бъкип се беше замогнал като важно търговско пристанище. Когато ми заговори за Голямата зала и за стаята, където бил отседнал като гост на Славея, разбрах, че много неща са се променили и в цитаделата. Говореше за килими и фонтани, за богати гоблени на всички стени, за тапицирани столове и блестящи канделабри. Описанията му напомняха по-скоро за великолепното имение на Славен в Трейдфорд, отколкото за суровата крепост, която някога бях наричал свой дом. Подозирах във всичко това влиянието на Сенч не по-малко, отколкото на Кетрикен. Старият убиец винаги беше обичал изящните неща, да не говорим за удобствата. Но нали бях решил никога вече да не стъпя в Бъкип? Защо трябваше толкова да ме плаши новината, че мястото, което помнех, строгата крепост от черен камък, всъщност вече дори не съществува?

Хеп имаше и други неща за разказване — за селищата, през които бяха минали на път за Бъкип и обратно. Вътрешностите ми се смразиха от един от разказите му.

— Уплаших се почти до смърт една сутрин в Хардинов бряг — подхвана той. Не помнех село с такова име. Чувал бях, че много хора, избягали от крайбрежието през годините на Алените кораби, са се върнали, за да основат нови селища, не винаги върху пепелищата на старите. Кимнах обаче, все едно ми е познато. Вероятно последния път, когато бях минал през това място, то не е било нищо повече от поляна за тържище край пътя. Хеп се беше ококорил и знаех, че поне засега напълно е забравил за измамата на Славея.

— Беше на отиване. Прекарахме нощта в тамошния хан, Славея пя за вечерята ни и за стаята и всички бяха толкова добри и разговорливи, че си помислих, че Хардинов бряг е чудесно място. В гостилницата, докато Славея не пееше, чух да говорят с гняв за някаква вещица, боравеща с Осезанието — омагьосвала крави, та да им изсъхнат виметата, — но не обърнах много внимание. Взех го за глупости на хора, прекалили с бирата. Ханджията ни даде стая на горния етаж. Събудих се рано, твърде рано за Славея, но не можех повече да спя. Тъй че седнах до прозореца и загледах хората долу. На площада започна да се събира народ. Помислих, че може да е пазар или някакъв панаир. Но след това довлякоха една жена, цялата пребита и окървавена. Вързаха я за един кол и си помислих, че ще я бият с камшици. После видях, че някои са домъкнали кошове, пълни с камъни. Събудих Славея и я попитах какво става, но тя ми заповяда да мълча, не сме можели да направим нищо. Каза ми да се махна от прозореца, но аз не се подчиних. Не можех. Не можех да повярвам, че е възможно; продължавах да си мисля, че някой ще дойде и ще ги спре. Том, тя беше вързана, безпомощна. После някакъв мъж прочете нещо от един свитък, отстъпи назад и… и те я пребиха с камъни.

Замълча. Знаеше, че в селата има сурови наказания за конекрадци и убийци. Чувал беше за бой с камшици и за бесене. Но никога не беше виждал такова нещо. Преглътна в надвисналата между нас тишина. В душата ми пропълзя студ. Нощни очи изскимтя и отпуснах ръка на гърба му.

Можеше да си ти.

Знам.

Хеп си пое дълбоко дъх.

— Помислих си, че трябва да сляза долу, че някой трябва да направи нещо, но бях прекалено уплашен. Срам ме беше, че съм толкова уплашен, но не можех да се насиля да помръдна. Само стоях и гледах, а камъните я удряха. А тя само се мъчеше да скрие главата си с ръце. Призля ми. После чух звук, какъвто не бях чувал никога, все едно река се изсипа с грохот във въздуха. Утринното небе помръкна, все едно вятър довя бурни облаци, но нямаше никакъв вятър. Бяха врани, Том, порой от черни птици. Никога не бях виждал толкова много, грачеха точно както правят, когато видят орел или сокол и се спуснат да го прогонят. Извисиха се от хълмовете зад селото и изпълниха небето като черно одеяло. А после изведнъж налетяха върху тълпата, спуснаха се стремглаво надолу с грак. Видях как една кацна в косата на някаква жена и закълва очите й. Хора побягнаха, пищяха и махаха с ръце да пропъдят птиците. Конете обезумяха, повлякоха каруците право през тълпата. Всички пищяха. Скоро улиците се опразниха от всичко, останаха само птиците. Бяха накацали навсякъде, по покриви и первази, изпълниха улиците, клоните на дърветата се огъваха от тежестта им. Жената беше изчезнала. Бяха останали само кървавите въжета. После изведнъж всички птици просто отлетяха. Миг — и ги нямаше. — Гласът му спадна до шепот. — Ханджията каза, че тя просто се била превърнала в птица и отлетяла с враните.

По-късно, казах си. По-късно щях да му кажа, че не е вярно, че може да е повикала враните да й помогнат да се спаси, но че дори надарените с Осезанието не могат да се преобразяват така. По-късно щях да му кажа, че не е страхливец, че не е слязъл долу, че са щели просто да го убият с камъни заедно с нея. По-късно. Случката, която ми разказваше, беше като гной, изтичаща от рана. Най-добре беше да изтече.

Догоних отново дирята на думите му.

— И се наричат Старата кръв. Ханджията каза, че започнали много да си въобразяват. Искали да дойдат на власт, както били властвали по времето на Петнистия принц. Но ако го направели, щели да ни отмъстят, на всички. Онези, които нямали магията на Осезанието, щели да са техни роби. И ако някой се опитал да им се опълчи, щели да го хвърлят на зверовете на Осезаващите. — Гласът му отново заглъхна до шепот. — Славея каза, че това е глупаво, че хората с Осезанието не са такива. Каза, че всъщност искат просто да ги оставят на мира, да си живеят кротко.

Покашлях се. Изненада ме приливът на благодарност, която изведнъж изпитах към Славея.

— Може и така да е. Тя е менестрел. Менестрелите познават най-различни хора и имат много различни ъгли на знание. Тъй че можеш да вярваш на думите й.

Беше ми дал твърде много теми за размисъл. Умът ми едва успяваше да проследи останалото от разказа му. Разправяше ми някаква безумна история как Бинград развъждал дракони и скоро селата щели да могат да си купят по един бинградски дракон да им пази имотите. Уверих го, че съм виждал истински дракони и че на такива приказки не може да се вярва. По-реалистични бяха слуховете, че войната на Бинград с Халкида може да се разпростре до Шестте херцогства.

— Може ли войната да стигне и тук? — попита Хеп. Имаше само смътни, но плашещи спомени за войната с Алените кораби. Но все пак беше момче и една война му изглеждаше точно толкова интересна, колкото Пролетния панаир.

— „Рано или късно винаги има война с Халкида“ — цитирах му старата поговорка. — Дори когато не сме във война с Халкида, винаги има погранични сблъсъци, пиратство и набези. Това да не те тревожи обаче. Херцогствата Шоукс и Рипон винаги поемат главния удар с охота. В херцогство Шоукс най-много обичат да си отцепят по още някое парче от земите на херцога на Халкида.

И тъй, разговорът се измести към по-безопасната и по-прозаична новина за неговия първи Пролетен панаир. Разказа ми за жонгльори, които подмятали горящи факли и голи саби, изреди ми най-хубавите мръсни шеги от кукленото представление, което беше гледал, каза ми и за една хубава странстваща вещица, Джина, която му продала талисман против джебчии и обещала някой ден да ни навести тук. Засмях се на глас, когато ми каза, че само час след това талисманът бил щипнат от подъл крадец. Ял беше маринована риба и толкова му харесала, че вечерта прекалил с виното и накрая повърнал и двете. Закле се, че никога повече няма да хапне маринована риба. Оставих го да се наприказва, зарадван, че му е приятно да сподели с мен приключенията си в Бъкип. Да, всяка история, която ми разказваше, сочеше все по-ясно, че простичкият ми живот вече не е подходящ за Хеп. Време беше да му намеря майстор, при когото да чиракува, и да го оставя да продължи сам.

За миг изпитах чувството, че стоя на ръба на пропаст. Трябваше да го дам на човек, който да го научи на добър занаят, и трябваше да откъсна и Славея от живота си. Знаех, че ако я прогоня от леглото си, тя няма да се унизи и да се върне при мен само като приятелка. Цялото простичко удобство в приятелството ни от последните няколко години щеше да изчезне. Гласът на Хеп продължаваше да ромоли в ушите ми, думите се сипеха около мен като тих дъжд. Момчето щеше да ми липсва.

Усетих топлата тежест на вълчата глава, когато Нощни очи я положи на коляното ми. Взираше се съсредоточено в пламъците. Някога мечтаеше за време, когато ще сме само ти и аз.

Връзката на Осезанието оставя твърде малко място за учтиви лъжи. Изобщо не очаквах, че толкова ще жадувам за спътник от моя вид, признах.

Дълбоките му очи за миг блеснаха. О, ние сме нашият вид. Това винаги е било проблемът с връзките, които сме се опитвали да скрепим с други. Те бяха вълци или бяха хора. Но никога не бяха от нашия вид. Дори онези, които се наричат Стара кръв, не са така свързани като нас.

Знаех, че казва истината. Погалих с пръсти копринения мъх на ухото му. Не мислех за нищо.

Той не се отказа. Промяната отново идва при нас, Променящ. Усещам я, на ръба на хоризонта, мога да я надуша почти. Като по-голям хищник, дошъл в ловната ни територия. Ти не усещаш ли?

Нищо не усещам.

Но той усети лъжата. И отрони тежка въздишка.