Робин Хоб
Мисията на шута (23)

Глава 23
Брегът

Умението е безгранично голямо и същевременно — интимно малко. Голямо е колкото света и небето над него и е малко колкото най-съкровената същност човешка. Начинът, по който Умението тече, означава, че човек може да се понесе по него или да изживее потока му, или да обхване целостта му в себе си. Едно и също усещане за близост пронизва всичко.

Ето защо, за да овладее Умението, човек трябва първо да овладее себе си.

Хейлфайър, Магистър на Умението на кралица Скромна

Бях очаквал тъмнина и объркване. Бях очаквал Умението да ме привлече и усилие да задържа принца до себе си. Наложил си бях да мисля за двама ни като за нещо неразделимо и да го опазя цял. Удържането му в моите прегради-Умение беше почти като да стискаш шепа пясък в буен порой. Имаше го същото онова чувство, че ако съвсем леко отпусна, той ще се изсипе от мен. Имаше го всичко това, както и някакво нелогично усещане, че пропадаме нагоре. Притисках Предан до себе си и се увещавах, че скоро ще свърши. Не бях подготвен да паднем от стълба в ледена морска вода.

Солена вода нахлу в устата и носа ми и ахнах стъписан. Запремятахме се във водата. Рамото ми се удари в нещо. Предан се бореше отчаяно и едва не го изтървах. Водата ни засмука и тъкмо когато зърнах светлина през пласт мътно зелено и реших къде е нагоре, една вълна ни награби и ни запокити срещу скалист бряг.

Ударът ме принуди да изтърва принца. Вълната ни изхвърли на брега, без да ни остави да си поемем дъх. Ръбестите скали се врязаха в тялото ми. После вълната се отдръпна и аз останах на скалите, коланът ми се беше закачил за някакъв ръб. Надигнах се и избълвах вода и пясък. Примигах и се огледах за Предан. Още беше във водата. Лежеше по корем в плитчината и дращеше с ръце да се задържи за скалите, а оттеглящата се вълна го дърпаше назад. Той се хлъзна в по-дълбокото, успя да се хване за нещо и се отпусна задъхан.

— Ставай! — изревах му, след като успях да вдишам. — Иде друга вълна! Стани!

Той ме погледна с недоумение. Надигнах се и залитнах към него. Улових го за врата и го задърпах по режещите раковини нагоре. Една вълна все пак ни догони и ме събори на колене, но водата не беше достатъчно силна, за да ни повлече назад. Следващия път, когато вълната се отдръпна, Предан успя да се задържи на крака. Хванати един за друг, успяхме да се изкатерим през нащърбените скали на тясна ивица черен пясък, осеян с кални валма водорасли. Пуснах принца, той направи още две-три крачки и рухна. После се надигна, изплю пясък и изтри нос с мокрия си ръкав. Седна, огледа се недоумяващо и накрая се обърна към мен. Лицето му бе като на объркано дете.

— Какво стана?

Пясък стържеше в зъбите ми. Изплюх го.

— Минахме през стълб-Умение. — Изплюх още пясък.

— Какво?

— Стълб-Умение — повторих. Погледнах назад, за да му го покажа.

Там нямаше нищо, освен океан. Връхлетя нова вълна, по-висока, стигна почти до нас. Водата се отдръпна и по пясъка се разстла мътнобяла пяна. Вдигнах се с усилие и зяпнах. Нищо. Само вода. Само вълни. Крясък на чайки над вълните. Никакъв стълб-Умение от черен камък не стърчеше никъде. И най-малък знак нямаше къде сме изхвърлени.

И никакъв път назад.

Бях оставил приятелите си да умрат. Въпреки думите на Шута бях решен да се върна веднага през стълба. Иначе нямаше и да тръгна. Да, нямаше. Да си го повтарям обаче нямаше да ми помогне, нито да оправдае страха ми.

Нощни очи! Затърсих отчаяно, отпращах зова си с цялата си сила.

Не отвърна никой.

— Шуте! — изкрещях, безсилен зов на Осезание, Умение и глас. Далечни чайки ми отвърнаха сякаш с насмешка. Надеждата ми угасна с глъхнещия им крясък над помитаното от вятъра море.

Една вълна плесна в краката ми. Принцът лежеше на мокрия пясък и трепереше. Бавно извърнах очи от вълните и огледах брега. Черни стръмнини се издигаха пред нас. Приливът настъпваше. Умът ми сглоби картината.

— Ставай. Трябва да идем нагоре, преди приливът да ни хване.

На юг скалните стръмнини отстъпваха на полумесец от черен пясък. Зад него се издигаше тревисто плато. Наведох се и стиснах принца за рамото.

— Ставай. Ако не искаш да се удавиш тук.

Момчето се изправи, без да се противи. Затътрихме се по брега. Вълните напираха все по-високо. Мъката бе като ледена буца в душата ми. Не смеех да мисля за това, което бях направил току-що. Твърде чудовищно беше. Докато вървях по този пясък, стичаше ли се кръвта им по мечовете на Петнистите? Спрях тези мисли. Изключих всякакви чувства. Спрях всички мисли и станах вълк, загрижен само за „сега“.

— Какво беше онова? — попита изведнъж Предан. — Онова… чувство. Онова притегляне… — Думите му се губеха. — Умението ли беше?

— Част от него — отвърнах рязко. Някак прекалено силно бе любопитството му за току-що преживяното. Толкова силно ли го беше привлякло? Привличането на Умението е ужасен капан за неопитния.

— Аз… той се опита да ме учи, но не можеше да ми каже какво е усещането. Не можех да разбера дали го правя, или не, и той не можеше. Но онова!…

Очакваше да реагирам на възбудата му. Не реагирах. Умението бе последното, за което исках да говоря точно сега. Изобщо не исках да говоря. Не исках да разбивам вцепенението, което ме беше обзело.

Поведох принц Предан нагоре. Мокрите дрехи плющяха по тялото му и той вървеше присвит от студ. Чувах разтреперания му дъх. Зеленикавата лъскавина по пясъка се оказа пресноводен поток, вливащ се през плажа в морето. Тръгнах нагоре по течението, далече от пясъка и по обрасла с острица земя, докато не намерих достатъчно дълбока вада, за да мога да гребна с шепи. Изплакнах няколко пъти устата си и пих. Наплисках си лицето да махна пясъка от очите и ушите си. Принцът заговори отново:

— А лорд Златен и вълкът? Те къде са? Какво стана с тях? — Озърташе се над водата, сякаш очакваше да ги види там.

— Не можаха да дойдат. Приятелите ти сигурно вече са ги убили.

Удивих се, че можах да го кажа така безизразно. Никакви давещи хлипове, никакви сълзи. Мисълта бе твърде жестока, за да е реална. Не можех да си я позволя. Просто му ги хвърлих тия думи в лицето, с надеждата да видя, че ще потръпне от тях. Но той само поклати глава, сякаш думите ми бяха пълна безсмислица, а след това попита вдървено:

— Къде сме?

— Тука — отвърнах и се изсмях. Не знаех дотогава, че гневът и отчаянието могат да накарат човек да се изсмее. Не беше приятен звук и принцът се присви боязливо за миг. Но в следващия се изправи и много твърдо изпъна обвинителен пръст към лицето ми.

— Кой си ти? — попита настойчиво, изведнъж сякаш стигнал до единствената загадка, лежаща под всичките му въпроси.

Погледнах го, както се бях навел над водата. Изпих още шепа, преди да отвърна:

— Том Беджърлок. — Пригладих косата си с мокрите си длани. — Слуга.

— Лъжец. — Изрече го с хладно презрение. — Ти си Пророк. Може да не приличаш на Пророк, но имаш все пак Умението на Пророк. Кой си ти? Далечен братовчед? Копеле?

Много пъти в живота си бях наричан „копеле“, но не и от момче, което можех да нарека свой син. Погледнах Предан, наследника на Искрен и Кетрикен от семето на моето тяло. „Добре, аз ако съм копеле, интересно ти какво се оказваш?“ Вместо това казах:

— Има ли значение?

Докато той се мъчеше да измисли отговор, огледах околността. Бях се заклещил тук с него, поне докато не се отдръпнеше приливът. Ако имах късмет, отливът щеше да оголи колоната, която ни беше довела тук, и щях да мога да се върна през нея. Ако ли не, се налагаше да разбера къде точно сме и как да се върнем в Бъкип.

Принцът заговори сърдито, за да прикрие внезапно обзелата го несигурност.

— Не може да сме толкова далече. Отне ни само един миг, за да дойдем.

— За магия като тази, която използвахме, разстоянията са нищо. Възможно е дори да не сме в Шестте херцогства. — Реших, че не е нужно да му казвам повече. Каквото и да му кажех, жената вероятно щеше също да го научи. Колкото по-малко му кажех, толкова по-добре.

Той бавно седна на земята.

— Но… — И замълча. Приличаше на объркано дете, което отчаяно се мъчи да се домогне до нещо смътно познато. Сърцето ми обаче не изпита жал към него. По-скоро едва се сдържах да не го перна по тила. Заради това ревливо, обсебено от себе си момченце бях пожертвал живота на моя вълк и на единствения си приятел. Най-лошата сделка, която бях правил някога. Копривка, напомних си. Опазването му жив можеше да спаси и нея. Наследник на Пророците или не, това бе единственото ценно, което можех да видя в него точно тогава.

„Разочарован съм от сина си“.

Спрях се на тази внезапно споходила ме мисъл и си повторих, че Предан не е мой син и че тъй като никога не съм поемал никаква отговорност за зачеването му, нямам никакво право нито да съм разочарован, нито доволен от него. Спрях тези мисли. Оставих вълка в себе си да надделее и той ми заговори за незабавната нужда от малко удобства. Вятърът бе непрестанен и мразовит, мокрите дрехи плющяха по тялото ми. „Намери дърва, запали огън, ако можеш. Изсуши се. Намери и храна“. Нямаше смисъл да се измъчвам с това, което можеше да е станало с Нощни очи и Шута. Приливът продължаваше. Това означаваше, че отливът ще е някъде посред нощ. Другият прилив щеше да настъпи някъде рано на следващата сутрин. Трябваше да се примиря, че следващата ми възможност да се върна при приятелите си ще е след близо цял ден. „Тъй че засега събери сили и отдъхни“.

Огледах тревистото плато и гората зад него. Дърветата тук бяха все още в зеленото на лятото, но странно защо мястото ми се стори някак недружелюбно, безжизнено. Реших, че няма смисъл да обикалям и да дебна дивеч. Дребните твари по брега трябваше да ни стигнат.

Лошо решение по време на прилив. Сух плавей за огън можеше да се събере, изхвърлен далече навътре от бури и недостигнат от приливите. Раците и мидите обаче вече бяха под водата. Избрах място, където крайбрежните скали отстъпваха на равното, донякъде заслонено от вятъра, и накладох огън. След като се разпали, свалих ботушите, чорапите и ризата си и ги изцедих, доколкото можах. Хвърлих дрехите на наръча сух плавей до огъня да съхнат, а ботушите окачих на два по-дълги пръта да се изцедят. Седнах край огъня и се присвих в студа на гаснещия ден. Без да очаквам нищо, все пак плахо потърсих отново. Нощни очи?

Нямаше отговор. Това не означава нищо, казах си. Ако двамата с Шута бяха успели да се спасят, вълкът нямаше да смее да се пресегне от страх, че Петнистите ще го засекат. Можеше да означава и че не иска да общува с мен. А можеше да означава и… че е мъртъв. Стегнах се. Не биваше да мисля такива неща, защото скръбта щеше да ме разкъса. Шутът ме беше помолил да опазя принц Предан жив. Щях да го направя. А Петнистите нямаше да посмеят да убият приятелите ми. Щяха да искат да разберат какво е станало с принца и как така е изчезнал буквално пред очите им.

Какво щяха да направят на Шута, за да изтръгнат отговори от него?

„Не мисли за такива неща“.

Неохотно станах и тръгнах към момчето.

Не беше мръднало от мястото, където го бях оставил. Пристъпих зад него и след като дори не се обърна към мен, леко го бутнах с крак и казах грубо:

— Ела при огъня.

Той не реагира.

— Принц Предан? — Не можах да скрия подигравката в гласа си.

Той дори не трепна.

Приклекнах до него и сложих ръка на рамото му.

— Предан.

Наведох се да погледна в очите му.

Нямаше го.

Лицето му беше отпуснато, очите замъглени. Долната му челюст бе отпусната. Задърпах в паника тънката нишка, която ни свързваше в Умението. Беше като да теглиш скъсана корда на въдица. Нямаше никаква съпротива, никакъв знак, че в другия край на връзката изобщо съществува някой.

В ума ми ужасно отекна един стар, почти забравен урок. „Ако се отдадеш на Умението, ако не се държиш здраво срещу притеглянето му, тогава Умението може да те откъсне и ще станеш лигаво бебе, което не вижда нищо, не чува нищо…“ Настръхнах.

— Проклет да съм! — изревах към небето. Трябваше да предвидя, че ще се опита да подири котката, трябваше да се сетя, че може да стане точно това.

Помъчих се да се овладея. Вдигнах ръката му и я преметнах през раменете си. Прихванах го за кръста и го изправих. Повлякох го по брега. Пръстите му задраха по пясъка. Стигнах до огъня и го сложих да легне до него.

Бързо събрах голяма купчина плавей и почнах да хвърлям дървета в огъня, без да мисля какво може да привлече. Забравил бях и глад, и умора. Смъкнах ботушите на принца и ги окачих да съхнат. Ризата ми вече димеше затоплена. Смъкнах неговата и му навлякох моята. Говорех му през цялото време, корях го и го дразнех в началото, но скоро вече го умолявах. Не реагираше изобщо. Кожата му беше студена. Затърках ръцете му, но пълната му неподвижност сякаш привличаше студа в него. С всеки миг тялото му сякаш ставаше все по-безжизнено. Не че дъхът му се влошаваше или че сърцето му се забавяше, по-скоро усетът ми Осезание за съществуването му гаснеше, все едно той се отдалечава неумолимо от мен.

Седнах, прегърнах го с гърба му към гърдите ми в напразно усилие да го стопля.

— Предан — заговорих в ухото му. — Върни се, момче. Върни се. Трон трябва да наследиш и кралство да управляваш. Не може да си отидеш така. Върни се, момче. Не може всичко да е било заради нищо. Не може Шутът и Нощни очи да са пожертвани за нищо. Какво ще каже Кетрикен? Сенч какво ще ми каже? Богове, богове, Искрен какво щеше да ми каже сега?

Не беше толкова какво щеше да ми каже Искрен, по-скоро беше какво щеше да направи за мен Искрен. Притиснах сина му до себе си и опрях лице в голобрадата му буза. Вдишах дълбоко и смъкнах всичките си прегради. Затворих очи и се спуснах в Умението, за да го подиря.

Едва не се изгубих.

Имало е случаи, когато едва съм успявал да достигна Умението, а в други моменти и места съм изживявал Умението като река от сила, невероятно бърза и могъща. Като момче на няколко пъти едва не ме отнасяше тази река, задържаше ме и ме спасяваше само намесата на Искрен. Оттогава бях укрепил силата и контрола си. Или поне така си мислех. Усещането бе като за гмуркане в кипнал шеметен бързей на Умение. Никога не го бях усещал толкова силен и изкусителен. В сегашното ми състояние той сякаш ми предлагаше пълния и съвършен отговор. Просто да си ида. Да престана да съм тази личност, Фиц, окован в нашареното си от рани тяло. Да престана да кървя от скръб заради смъртта на най-близките ми приятели. Просто да си ида. Умението ми предлагаше съществуване без мисъл. Не беше изкушението на самоубиеца да умре и да накара света да спре поне за него. Беше много по-примамливо. „Смени формата на съществото си и загърби всички съображения. Влей се“.

Знам, че ако трябваше да мисля единствено за себе си, щях да му се поддам. Но Шутът ми бе наредил да се погрижа той да не умре напразно и вълкът ми ми бе повелил да живея и да разкажа на Копривка за него. Сенч зависеше от мен. И Хеп. Така че намерих себе си в този кипящ порой от усещания и започнах да се боря, за да остана този, който бях. Не зная колко време ми отне, докато го постигна. Времето там няма никакъв смисъл. Това само по себе си е една от опасностите на Умението. Някаква част от мен съзнаваше, че изгарям телесната си сила, но когато човек е потопен в Умението, е трудно да мисли за физически неща.

Когато се почувствах уверен в себе си, се пресегнах предпазливо, за да потърся Предан.

Мислех си, че ще е лесно да го намеря. Предната нощ не ми беше струвало никакво усилие. Тогава само бях стиснал ръката му и го намерих. Тази нощ, макар да знаех, че съм сгушил някъде до себе си изстиващото му тяло, не можех да го открия. Трудно е да се опише как го търсех. Умението всъщност не представлява място или време. Понякога си мисля, че може да се опише като живо същество без границите на самосъзнание. В други моменти това определение ми изглежда твърде тясно, защото „самосъзнание“ не е единствената граница, която поставяме за това как преживяваме съществуването.

Отворих се за Умението и го оставих да потече през мен като вода през сито, и въпреки това и следа не намерих от принца. Проснах се под потока на Умението като планински склон, обрасъл с ниска трева, под светлината на слънцето и я оставих да докосне всяко мое стръкче — и пак не го усетих. Втъках се през Умението, запълзях като бръшлян по него — и пак не можах да отделя момчето от потока му.

Беше оставил усещане за себе си, но като отпечатък от ботуш в тънък слой прах във ветровит ден, тази следа се разпадаше на нищожни прашинки в потока на Умението. Събрах всичко, което можех от него, но беше толкова принц Предан, колкото мирисът на цвете е самото цвете. Въпреки това събрах в себе си трошиците от него, които разпознах, и ги задържах пламенно. Ставаше ми все по-трудно да си спомня каква точно е същината на принца. Никога не го бях познавал добре, а тялото, което моето тяло държеше в прегръдката си, бързо губеше връзката с него.

В усилието си да го намеря се отдадох на Умението изцяло. Не предадох себе си, но се пуснах от всички задръжки, в които се бях вкопчвал винаги. Зловещо усещане. Бях хвърчило, откъснало се и полетяло, бях лодка без кормчия. Не бях изгубил усета за себе си, но се бях отказал от абсолютната сигурност, че ще мога да намеря пътя назад към тялото си. Но и това не ме доближи до намирането на Предан. Само ме накара да осъзная още по-ясно безбрежието, което ме обкръжаваше, и безнадеждността на задачата ми. По-лесно щеше да е да уловя в мрежа дима от загаснал огън, отколкото отново да събера момчето в едно цяло.

А през цялото време Умението ме привличаше, шепнеше обещания. Беше студено и бурно само докато му се съпротивлявах. Откажех ли се, знаех, че щеше да се превърне цялото в топлина, утеха и общение. Ако му се бях отдал, щях да потъна в безметежно битие, без индивидуално съзнание. Какво толкова ужасно щеше да има в това? Нощни очи и Шутът си бяха отишли. Провалил се бях в задачата си да върна Предан на Кетрикен. Моли не ме чакаше — имаше си свой живот и обич. Хеп, казах си, за да разбудя в себе си някакво чувство за отговорност. Какво Хеп? Нали Сенч щеше да се погрижи за Хеп, първо от чувство за дълг към мен, а скоро след това — заради самото момче.

Но Копривка? Копривка?

Отговорът беше ужасен. Аз вече я бях провалил. Знаех, че не мога да върна Предан, а без него тя беше обречена. Исках ли да се върна и да видя това? Можех ли да го знам и да остана с разсъдъка си? После ме споходи друга, още по-лоша мисъл. В това безвременно място всичко вече се беше случило. Дори в този миг тя вече беше загинала.

Това ме накара да реша. Пуснах частиците от Предан и те се понесоха надалече от мен. Как да опиша това? Все едно стоях на огрян от слънцето хълм и съм пуснал дъга, която съм задържал в шепата си. Докато дъгата изтичаше, осъзнах, че тези прашинки от него са се слели със собственото ми същество. Моето същество изтичаше с неговото. Фицрицарин Пророка се оттичаше от мен, нишката на моето „аз“ се разплиташе и разпадаше в бързея.

Веднъж бях вложил спомени в един каменен дракон. Щедро бях изхвърлил от себе си болка, безнадеждна любов и още десетки, стотици преживени неща. Отдал бях онази част от живота си, за да може драконът да има достатъчно същина, за да оживее. Сега беше по-друго. Представете си, че кръвта ви изтича и започва да ви става все по-приятно, но си е все толкова смъртоносно. Та значи аз гледах безстрастно това изтичане.

Хайде престани. Топла, женствена насмешка в гласа, който изпълни ума ми. Безпомощен бях да го предотвратя, докато навиваше нишката на съществото ми около мен, все едно навива кълбо. Бях забравила колко страстно драматични може да са човешките същества, когато станат най-глупави. Нищо чудно, че толкова ни забавлявахте. Такива страстни малки паленца сте понякога.

Кой? Не можах да изчистя мисълта повече от това. Присъствието й ме беше вцепенило от щастие.

А, и това също е твое, предполагам. Не, чакай, това е различно. Двама от вас тук, наведнъж, и всичко се разпада! Какво, изгубихте ли се?

Изгубени. Повторих мисълта към нея, без да мога да оформя някакво свое понятие. Бях бебенце, което глезеха, обожаваха го заради самото му съществуване — и това ме правеше безпомощен от радост. Любовта й ме пронизваше с топлината си. Беше нещо, което никога дотогава не бях могъл дори да си въобразя: бях обичан достатъчно и ценен достатъчно, и нищо повече не ми трябваше от това, което имах сега. Това „достатъчно“ бе по-обилно от „много“, по-богато от кралско богатство. Никога в живота си не бях изпитвал това чувство.

Марш обратно. И по-внимателно следващия път. Повечето други нямаше дори да забележат, че са те привлекли.

Като отскубнато стръкче плевел, помислих си смътно, с отчаяние. Докато тя ме държеше, бях твърде замаян от щастие, за да й се противопоставя, дори да знаех, че ще направи немислимото. Чакай, чакай, чакай, понечих да отвърна. Но мисълта остана безтегловна и тя не ме чу повече. За по-малко от едно мигване на окото усетих Предан до себе си.

После се върнах в ужасния затвор на малкото си окаяно тяло. Беше се схванало, беше студено и ме болеше, стара рана, нова рана, никога не беше действало така съвършено, а най-лошото беше, че никога не бе имало достатъчно от каквото и да било. Съсипано беше от липси, зейнало беше от неутолени потребности. Тук, вътре, никога не бях имал, никога нямаше да имам достатъчно любов или обич, или…

Понечих отново да се изтръгна от него.

Единственото, което се случи, бе, че тялото ми потръпна и рухна на пясъка. Не можех да изляза от него. Затворен бях и се задушавах в неудобната плът, която ме стягаше и ограничаваше, не можех да се измъкна навън. Болката беше остра и плашеща, като при изкълчен крайник или когато се давиш. Колкото повече се борех, толкова повече потъвах в треперещите крайници на своята плът, докато не се потопих безнадеждно в своето изпотено и разтреперано „аз“. Предадох се и отново изпитах страданието да имаш физическо „аз“. Студено. Пясък в мокрите ми гащи, пясък в очите и по носа ми. Жажда. Глад. Отекъл и изподран.

Необичан.

Бавно се изправих. Огънят беше почти изтлял. Беше ме нямало доста време. Светът около мен се върна на мястото си. Тъгата ме погълна толкова пълно, колкото и обкръжаващата ме нощ. Стоях неподвижно, потънал в скръб за Шута и Нощни очи, но още по-опустошен от това, че бях изоставен от… от която й да беше тя. Не беше като събуждане от сън. По-скоро обратното. В нея бе имало истина, непосредственост и простота от това, че съществуваш. Сега, захвърлен обратно в този свят, го усещах като заплетено кълбо от дребнавости и безумия, заблуди и хитрувания. Беше ми студено и рамото ме болеше, и огънят загасваше, и всички тези неприятности ме теглеха към себе си. По-голям обаче беше проблемът с принц Предан и как щяхме да се върнем в Бък, и какво бе сполетяло Нощни очи и Шута. Но дори и тези неща изглеждаха само дребни отклонения, колкото да отвлекат вниманието ми от необятната реалност отвъд тях. Цялото това съществуване бе съставено от жалки страдания и разкъсващи агонии и всяка от тях бе поредната маска между мен и лика на вечното.

И все пак пластовете маски се бяха върнали на мястото си и трябваше да се признаят. Тялото ми трепереше. Морето се отдръпваше. Не можех да видя нищо извън кръга светлина от огъня, но чувах отстъпващата вода и заглъхващия ритъм на вълните. Усещах безпогрешния мирис на отлива, на изхвърлени водорасли и медузи.

Принцът лежеше по гръб, взрян в небето. Отначало си помислих, че е в безсъзнание. На трепкащата светлина на гаснещия огън виждах само тъмните кухини, където трябваше да са очите му. А после той проговори:

— Сънувах.

Почуда и колебание имаше в гласа му.

— Колко мило. — Усмихнах се равнодушно. Бях невероятно облекчен от това, че се е върнал в тялото си и може да говори. В същата степен мразех, че съм се върнал в своето тяло и трябва да го слушам.

Той остана сякаш неуязвим за грубостта ми. Тонът му беше мек.

— Никога не съм сънувал такъв сън. Можех да усещам… всичко. Сънувах, че баща ми ме държи и ми казва, че всичко ще е наред. Нищо повече. Но най-странното бе, че ми стигаше. — Усмихна ми се. Светла усмивка, умна и млада. Като на Кетрикен.

— Трябва да донеса още дърва — изсумтях. Обърнах гръб на светлината и огъня, и на усмихващото се момче, и се отдалечих в тъмното.

Не търсех дърва. Отдръпващите се води бяха оставили пясъка мокър и плътен. Бледият лунен сърп вече се издигаше. Погледнах го, после погледнах небето и стомахът ми се сви. Според звездите бяхме много на юг от Шестте херцогства. Предишният ми опит със стълбове-Умение говореше, че могат да ти спестят няколко дни път. Това доказателство за силата им не беше утешително. Ако утрешният отлив не оголеше нашия стълб, ни очакваше дълъг път до дома, без никакви ресурси, на които да разчитаме. Луната пък ми напомни, че времето ни изтича. След осем нощи новолунието щеше да възвести годежната церемония на принца. Щеше ли да застане принцът до своята нарческа?

Има моменти, в които да не мислиш изисква цялата ти концентрация. Не знам колко дълго вървях, преди да го настъпя. Измести се в мокрия пясък под крака ми и за миг си помислих, че съм стъпил на нож, паднал в пясъка. В тъмното се наведох, опипах и го намерих. Вдигнах го. Беше приблизително с дължината на касапски нож и някак си оформено по същия начин. Беше твърдо и студено, от камък или метал, не можах да разбера. Но не беше нож. Опипах го предпазливо. Нямаше заострен ръб. През средата му минаваше издадено ребро, а след това беше фино набраздено на успоредни редове под ъгъл към реброто, от двете страни. Завършваше с нещо като тръбичка в единия край. Беше тежко, но в същото време не толкова, колкото изглеждаше, че трябва да е. Стоях и го държах в тъмното, знаех, че знам какво е, но не можех да се сетя. Беше ми познато по някакъв тайнствен начин — все едно бях взел нещо, което е било мое преди много време.

Загадката се оказа добре дошло отвличане от мислите ми. С нещото в ръка продължих по брега. Не бях изминал и десет крачки, когато настъпих друго. Вдигнах го. Сравних двете на допир. Не бяха съвсем еднакви, едното беше малко по-дълго. Опипах ги, претеглих ги в ръцете си.

Когато настъпих третото, почти го очаквах. Вдигнах го от пясъка и избърсах мокрите песъчинки. Замрях. Имах странното чувство, че нещо ме чака. Беше някак надвиснало, неспособно да приеме форма без желанието ми. Имах престранното усещане, че съм застанал на ръба на стръмнина. Още една крачка — и или щях да пропадна надолу към смъртта, или щях да открия, че мога да летя.

Отдръпнах се от ръба. Обърнах се и тръгнах обратно към гаснещия огън. Видях пред очите си силуета на Предан, как мина пред пламъците, и искрите заиграха в нощта, щом хвърли още дърва в огъня. Е, това поне можеше да направи сам, за себе си.

Трудно ми бе да се върна. Не исках да се изправям пред него, не исках нито въпросите, нито обвиненията му. Не исках да хвана отново юздите на своя живот. Но докато стигна до огъня, Предан вече се беше излегнал до него и се преструваше на заспал. Беше облякъл своята риза, а моята бе окачил на коловете да съхне и да се стопли. Облякох я мълчаливо. Когато дръпнах яката, пръстите ми се спряха на талисмана на Джина. Аха. Е, това обясняваше усмивката му и милите му думи. Легнах до огъня и аз.

Преди да затворя очи, огледах нещата, които бях намерил. Бяха пера. Пера, направени от камък или метал, не можах да реша. В измамната светлина на огъня изглеждаха тъмносиви. Мигновено разбрах откъде са. Съмнявах се, че ще се върнат отново там. Оставих ги на земята до себе си, затворих очи и отлетях в съня.