Робин Хоб
Мисията на шута (13)

Глава 13
Сделки

Ловните котки не са съвсем непознати в границите на херцогство Бък, но от години са останали като аномалия. Не само че теренът на Еленовото херцогство е по-пригоден за лов с хрътки, но също така хрътките са по-подходящи за по-едър дивеч, който обикновено е обичайната плячка за конни ловци. Една оживена глутница хрътки, които лаят и ръмжат, е чудесен придружител за кралски лов. Котката, когато се използва, е смятана за по-подходящ, изящен ловен придружител на дама, пригодна е за улавяне на зайци или птици. Кралица Постоянство например гледаше малка ловна котка, но повече за забавление и компания, отколкото за спорт. Името й беше Хиспит.

„История на ловните зверове“, Сулинга

— Кралицата желае да те види.

— Кога? — попитах стъписан. Едва ли беше поздравът, който очаквах от Сенч. Бях отворил тайната врата, която ме пропускаше в кулата му, и го заварих да ме чака, седнал в стола си пред камината. Стана веднага.

— Веднага, разбира се. Иска да разбере докъде си стигнал и естествено гори от нетърпение да те изслуша час по-скоро.

— Но аз доникъде не съм стигнал — възразих. Дори все още не му бях докладвал за свършената през деня работа. Сигурно се бях вмирисал на пот от оръжейния двор.

— Значи ще иска да чуе това — отвърна ми той неумолимо. — Хайде. Тръгвай с мен.

Натисна устройството на вратата и излязохме от стаята в кулата.

Беше вечер. Следобеда бях прекарал според съвета на Шута, играх ролята си на слугата, който се запознава с новото място. Като такъв, поговорих с много от колегите си слуги, представих се на Майстор-оръжейника Кресуел и успях да наглася нещата така, че той самият да ми предложи да освежа фехтоваческите си умения срещу Делерий. Тя се оказа страхотен фехтовач, висока почти колкото мен и едновременно енергична и пъргава. Бях доволен, че не може да пробие гарда ми, но скоро вече се задъхвах. Да се опитвам да пробия нейната защита все още бе невъзможно за мен. Тренировките, наложени ми от Ход преди много време, все още ми вършеха добра работа, но тялото ми просто не можеше да реагира толкова бързо, колкото умът. Да знаеш какво да правиш, когато си подложен на атака, не е същото като да можеш да го направиш.

На два пъти помолих за почивка, за да си поема дъх, и тя се съгласи с арогантното задоволство на младите. Въпреки това насочващите ми въпроси за принца не ми донесоха почти нищо, докато на третата пауза не разхлабих яката си и не разтворих ризата си широко, за да се поразхладя. Почувствах се почти гузен, че го правя, но няма да отрека, че ми се искаше да пробвам дали талисманът ще я склони да стане по-разговорлива.

Подейства. Подпрян на стената в сянката на навеса пред оръжейната, си поех дъх и я погледнах в лицето. Погледите ни се срещнаха, кафявите й очи се разшириха, както се разширяват очите на човек пред нещо, предвещаващо удоволствие. Забих въпроса си като рапира, пробиваща гарда й.

— Кажи ми, и принца ли притискаш така здраво, когато се упражнявате?

Тя се усмихна.

— Не, боя се, че не, защото обикновено съм твърде заета да поддържам защитата си срещу него. Той е опитен фехтовач, изобретателен и непредсказуем в тактиките си. Винаги щом измисля някоя нова хитрина срещу него, той я научава и я пробва срещу мен.

— Значи е добър боец?

Тя помисли.

— Не. Не точно. Той просто е младеж, който не обича половинчатите неща, каквото и да прави. Стреми се да е съвършен във всичко.

— Състезателен дух, така ли? — Постарах се да прозвучи небрежно, докато прибирах разпиляната си коса.

Тя отново помисли.

— Не. Не в обичайния смисъл. Има някои, с които се упражнявам, дето мислят само как да надвият противниците си. Този стремеж може да се използва срещу тях. Но не мисля, че принцът се интересува дали ще спечели двубоите, стига му да се бие съвършено във всеки. Не е същото като да се състезава с моите умения… — Замълча, мъчеше се да формулира мисълта си.

— Състезава се със самия себе си, срещу идеал, който си представя.

Подхвърлянето ми като че ли я изненада за миг. След това тя се усмихна широко:

— Да, точно това е. Значи си се срещал с него?

— Не. Но съм чувал много за него и очаквам с нетърпение да го зърна поне отдалече.

— О, това няма да е скоро — уведоми ме простодушно тя. — В някои отношения е наследил планинския нрав на майка си. Често се усамотява в размисъл в кулата. Според някои се отдавал и на пост, но никога не съм забелязвала признаци за това, когато се върне към ежедневието си.

— Какво прави тогава? — Бях искрено озадачен.

— Нямам представа.

— Никога ли не си го питала?

Тя ме погледна странно, а когато отново заговори, тонът и беше хладен.

— Аз съм му само партньор в тренировките, не и доверено лице. Аз съм гвардейка, а той — принц. Не бих си позволила дързостта да разпитвам принца за личния му живот. Той, както знаят всички, е личност, вглъбена в себе си, и има много нужда от усамотяване.

Талисман на шията или не, разбрах, че съм прекалил. Усмихнах се, обезоръжаващо, надявах се, и се изправих с пъшкане.

— Е, като партньор в тренировките не отстъпваш на никой от тези, които съм имал. Принцът има късмет, че разполага с теб да изостриш уменията му. Аз също.

— За мен беше удоволствие. И се надявам да можем отново да си премерим силите един срещу друг.

Оставих нещата дотук. Също толкова успех имах с другите слуги. Разпитванията ми, преки или не, не донесоха много информация. Не че слугите не бяха склонни към клюки: готови бяха да дърдорят за лорд Златен или за лейди Изящна до безкрай, но по темата за принца, изглежда, просто не знаеха нищо. Картината, която оформих за Предан, бе за момче, което хората харесват, но което е изолирано не само заради положението си, но и по характер. Това не ме окуражи. Опасявах се, че ако е избягал, не е споделил плановете си с никого. Навиците му да се усамотява пък го правеха много уязвим за похитители.

Умът ми се върна към бележката, която бе получила кралицата. Че принцът бил Осезаващ и че тя трябвало да предприеме подходящи действия. Какво означаваше това „подходящи действия“? Да разкрие неговото Осезание и да оповести публично, че Осезаващите трябва да бъдат приети?

Или да прочисти родословието на Пророците с неговата смърт? Беше ли написалият писмото контактувал и със самия принц?

Старата работна маса на Сенч ми беше осигурила ключовете, които ми трябваха за малката авантюра по време на вечерята. Принцът разполагаше с бившите покои на принц Славен. С тази ключалка бяхме стари приятели и допусках, че лесно ще успея да проникна вътре. Докато останалите от цитаделата бяха на масата, отидох до покоите на принца. Тук отново забелязах влиянието на майка му, защото на вратата му не само че нямаше охрана, но и не беше заключено. Шмугнах се вътре безшумно и зяпнах изненадан. Бях очаквал същия хаос и бъркотия, каквито Хеп имаше навик да оставя след себе си. Но всички вещи на принца бяха прибрани толкова подредено, че просторната стая изглеждаше почти празна. Вероятно си има камериер с маниакално чувство за ред, бе първата ми мисъл. После си спомних за възпитанието на Кетрикен и се зачудих дали принцът изобщо има лични слуги — те не бяха нещо обичайно за Планините.

Отне ми много малко време да огледам покоите му. Намерих в раклите скромно количество грижливо скатани дрехи. Не можех да определя дали нещо от тях липсва. Ботушите му за езда си бяха там, но Сенч вече ми беше казал, че конят на принца си е в конюшнята. Имаше си чист комплект четка, гребен, умивалник и огледало, всичко грижливо подредено. В стаята, където водеше обучението си, мастилницата беше грижливо затворена, а по плота на писалището не личаха никакви петна от разливане. Нямаше никакви разхвърляни свитъци. Мечът му висеше окачен на стената, но имаше празни куки там, където може би бяха висели други оръжия. Никакви лични бележки, никакви отрязани кичури коса в скриновете с дрехи, никакви лепкави празни бутилки от вино или мръсна риза, небрежно захвърлена под леглото. Накратко, изобщо не ми приличаше на момчешка спалня.

До камината, в един здрав кош, имаше голяма възглавница. Космите, полепнали по нея, бяха къси и леко твърди. По стегнато изплетения от клони кош личаха следи от нокти. Не ми трябваше вълчия нюх, за да надуша миризмата на котка. Повдигнах възглавницата и намерих под нея играчки: усукана на дебела връв заешка кожа и платнена кукла, натъпкана с коча трева. Повдигнах вежди, зачуден дали кочата трева действа на ловните котки както на ловците на плъхове.

Стаята не ми предложи почти нищо повече: никакъв скрит дневник с мисли на принца, никаква последна бележка за мама от непокорния беглец, нищо, което да намеква, че принцът е отвлечен. Излязох тихо от покоите му, като ги оставих така, както ги заварих.

Пътят ми ме отведе до вратата на собствената ми стая като момче. Спрях за миг изкушен. Кой я обитаваше сега? Коридорът беше пуст и се поддадох на импулса. Ключалката беше мое изобретение и дори закърнялата ми сръчност ми стигна, за да се справя с нея. Затворих вратата след себе си, застанах неподвижно насред стаята и вдишах мириса на прах.

Високият прозорец беше със спуснати кепенци, но както и някога, летвите им бяха разхлабени. Дневната светлина се процеждаше през тях и след няколко мига очите ми се приспособиха към сумрака. Огледах се. Ето го там старото ми легло; паяжините бяха покрили познатите гоблени. Кедровият дрешник беше прашасал. Камината — празна, черна и студена. А над нея — избелелият гоблен с крал Мъдрост, преговарящ с Праотците. Зяпнах. Като деветгодишно момче ме караше да сънувам кошмари. Времето не бе променило мнението ми за странно издължените фигури. Златните Праотци се взираха отгоре в безжизнената и пуста стая.

Изведнъж се почувствах все едно, че съм нахлул в гробница. Излязох също толкова безшумно, колкото бях влязъл, и заключих вратата.

Мислех си, че ще заваря лорд Златен в покоите му, но го нямаше.

— Лорд Златен? — попитах колебливо, а след това пристъпих и леко почуках на вратата на личната му стая. Заклевам се, че не пипнах бравата, но вратата леко се открехна.

Заля ме светлина. Стаичката, беше с прозорец и залязващото слънце я изпълваше със злато. Беше приятна, просторна, ухаеше на дървени стърготини и на боя. В ъгъла едно растение в саксия се увиваше по дървената рамка. Видях окачените по стените талисмани на Джина. На работната маса в средата на стаята, между разхвърляните инструменти и шишенца с бои, имаше пръчици и мъниста, като от разглобен талисман. Усетих се, че съм пристъпил вътре. На масата имаше изпънат, затиснат с тежести свитък с изрисувани на него няколко талисмана. Не приличаха на нищо от онова, което бях видял в дюкяна на Джина. Рисунките бяха някак странно смущаващи. Това май го помня отнякъде, помислих си, но след това, като погледнах по-внимателно, бях абсолютно убеден, че никога не съм виждал подобно нещо. По гърба ми полазиха тръпки. Малките мъниста имаха лица; пръчиците бяха резбовани на въртящи се спирали. Колкото повече се взирах, толкова повече ме смущаваха. Имах чувството, че не мога да си поема дъх; те все едно ме притегляха към себе си.

— Отдръпни се — проговори тихо Шутът зад мен. Не можех да му отвърна.

Усетих ръката му на рамото си и тя развали магията. Обърнах се.

— Съжалявам — промълвих мигновено. — Вратата беше открехната и…

— Не очаквах да се върнеш скоро, иначе щях да я заключа.

Само това ми каза, след което ме издърпа от стаята и затвори плътно вратата.

Имах чувството, че са ме издърпали от ръба на пропаст. Вдишах разтреперан.

— Какво е това вътре?

— Опит. Онова, което ми разказа за талисманите на Джина, събуди любопитството ми, тъй че като се върнах в Бъкип, реших да ги видя сам. След това ми се дощя да разбера как действат. Исках да разбера дали талисманът може да се направи само от вещица, или магията е в начина, по който са направени. И исках да разбера дали мога да ги накарам да действат по-добре.

— Как можеш да ги търпиш край себе си? — попитах и потреперих.

— Те са настроени към човешки същества. Забравяш, че аз съм Бял.

Думите му ме изумиха точно толкова, колкото и коварните рисунки преди малко. Погледнах го и за едно мигване на очите сякаш го видях за първи път. Колкото и привлекателен да беше цветът на кожата му, никога не бях виждал друго лице с този цвят. Имаше и други разлики: начинът, по който китките му свързваха дланите с ръцете, ефирно светлата му коса… но щом очите ни се срещнаха, отново виждах стария си приятел. Беше като сблъсък със земята след падане. Изведнъж си спомних какво бях направил.

— Съжалявам. Нямах намерение да… Знам, че имаш нужда от уединение… — Изпитах срам и кръвта нахлу гореща в лицето ми.

Той помълча за миг. След това заяви честно:

— Когато дойдох в твоя дом, ти не скри нищо от мен. — Усетих, че думите му отразяват представата му за честно, а не толкова чувствата му по въпроса.

— Няма повече да влизам в тази стая — обещах трескаво.

Това извика лека усмивка на лицето му.

— Съмнявам се, че би го пожелал.

Изведнъж ми се дощя да сменим темата, но единственото, което ми хрумна, беше:

— Днес се видях с Джина. Тя ми направи ето това. — Разтворих яката на ризата си.

Той зяпна — първо талисмана, после лицето ми. Изглеждаше поразен. След това на лицето му се плъзна широка глупава усмивка.

— Трябва уж да кара хората да са добри към мен — обясних. — Да противодейства на мрачната ми външност, мисля, макар че тя беше достатъчно учтива да не ми го каже пряко.

Той си пое дъх.

— Прикрий го — помоли ме със смях и докато го правех, извърна очи. Отиде припряно до прозореца и се загледа навън. — Не са настроени към моето кръвно наследство, но това не значи, че съм напълно неуязвим срещу тях. Често ми напомняш, че в някои отношения все пак съм човек.

Развързах го от врата си и му го подадох.

— Можеш да го вземеш и да го проучиш, ако искаш. Не съм сигурен, че искам да го нося. По-скоро бих искал да знам какво хората мислят за мен такъв, какъвто съм.

— Малко се съмнявам в това — отвърна той, но взе талисмана от ръката ми. Вдигна го във въздуха, огледа го, след това погледна мен. — Настроен е към теб, нали?

Кимнах.

— Интригуващо. Бих искал да го задържа за ден-два. Обещавам да не го разглобявам. Но смятам, че след това трябва да го носиш. Винаги.

— Ще помисля за това — отвърнах, но не изпитвах желание да си го слагам пак.

— Сенч искаше да те види веднага щом се върнеш — каза той изведнъж, сякаш току-що си го е спомнил.

И с това приключихме. Усетих, че дори да не съм извинен, то поне ми е простено, че съм влязъл там, където не ми е работа.

Сега, докато вървях след Сенч по тесния коридор, попитах:

— Как е било построено всичко това? Как може един такъв лабиринт, който се вие през целия замък, да е останал в тайна?

Той вървеше пред мен със запалена свещ. Заговори ми през рамо, тихо:

— Част от него е построена в самите кости на замъка. Нашите предци изобщо не са били доверчиви хора. Част е била замислена като тайни убежища. Една част винаги е била използвана за шпиониране. Част е била използвана за стълбища за слугите, вградени в тайните проходи по време на интензивни преустройства, след пожари например. А една част беше направена преднамерено, по твое време. Като беше малък, помниш ли когато Умен заповяда трапезарията в гвардейските помещения да бъде преустроена?

— Смътно. Не обърнах много внимание тогава.

— Никой не обърна. Може би си забелязал, че към две от стените беше добавена дървена фасада.

— Стената с долапите ли? Мислех, че е направена, та да има повече килери и долапи. Така трапезарията стана по-малка, но пък по-топла.

— А над долапите има проходи и прорези за наблюдение. Умен искаше да знае какво мисли гвардията за него, от какво се боят, на какво се надяват.

— Но хората, които са го строили, не може да не са знаели.

— Водеха се различни майстори за различните работи. Аз лично добавих процепите за наблюдение. И да им се е сторило на някои странно, че таваните на долапите се правят толкова здрави, не казаха нищо. Ето че стигнахме. Шшт.

Той повдигна тънката кожена завеска на стената и надникна. След миг прошепна:

— Ела.

Безшумната врата ни пропусна в малка камера. Там отново спряхме, Сенч надникна през една шпионка, след което леко почука.

— Влез — чух гласа на Кетрикен.

Пристъпих след Сенч и се озовах в малка дневна до спалнята на кралицата. Свързващата врата към спалнята й беше затворена и залостена. Стаята бе обзаведена оскъдно, в суровия, но уютен планински стил. Няколко ароматни свещи осигуряваха светлина в помещението без прозорци. Масата и столовете бяха от голо светло дърво. Постелката на пода и стенните пана бяха изработени от треви, изтъкани в сцена с водопади, изсипващи се по планински склон. Разпознах в изработката им ръката на самата Кетрикен. Като изключим това, стаята беше гола. Всичко това забелязах периферно, защото в центъра на стаята стоеше самата тя. Моята кралица.

Очакваше ни. Беше облечена в семпла рокля, в синьото на Бък, с елек от бяло и златно. Златистата й коса бе прибрана около главата и увенчана само с тънка сребърна коронка. Беше с празни ръце. Друга жена щеше да държи ръкоделието си или поднос с храна, но не и нашата кралица. Очакваше ни, но не долових у нея нетърпение или безпокойство. Реших, че е медитирала, защото около нея все още се долавяше аура на спокойна безметежност. Очите ни се срещнаха и тънките бръчици в ъгълчетата на устата и очите й ми се сториха лъжовни, защото в сплетените ни погледи нямаше и намек за изтекло време. Куражът, на който винаги се бях възхищавал, все още се излъчваше от нея, а сдържаността и самодисциплината й бяха като броня. И все пак…

— Фиц! — възкликна тихо тя и в гласа й имаше топлина и ведра радост.

Поклоних се ниско, след това се смъкнах на коляно и отвърнах:

— Ваше величество!

Тя пристъпи напред и ме докосна по главата, като благослов.

— Стани — каза ми все така тихо. — Минахме заедно през твърде много изпитания, за да коленичиш пред мен. И доколкото помня, някога ме наричаше Кетрикен.

— Това беше преди много години, милейди — напомних й, докато се изправях.

Тя хвана ръцете ми. Бяхме почти с еднакъв ръст и сините й очи се взряха дълбоко в моите.

— Твърде много, за което виня тебе, Фицрицарин. Но Сенч ми каза, преди много време, че може да избереш усамотението и почивката. И когато го направи, не те укорих. Ти бе пожертвал всичко пред своя дълг и ако самотата бе единствената отплата, която пожела, то аз ти я дадох с радост. Ала признавам, още повече се радвам на завръщането ти, особено в такова време на криза.

— Ако съм ви нужен, то радвам се, че съм тук — отвърнах искрено.

— Натъжава ме, че вървиш сред хората на Бъкип и никой не знае какви жертви си направил за тях. Трябваше да те почетем като завърнал се герой. А вместо това вървиш непознат сред тях, предрешен като слуга. — Искрените й сини очи се взряха в моите.

Неволно се усмихнах.

— Може би преживях твърде дълго в Планините, където всички знаят, че истинският владетел на онова кралство е слугата на всички.

За миг очите й се разшириха. Искрената усмивка, която изгря след това на лицето й, бе като слънцето, пробило през буреносни облаци, въпреки сълзите, които внезапно бликнаха в очите й.

— О, Фиц, да чуя тези думи от теб е балсам за сърцето ми. Наистина, ти беше Пожертвовател за своя народ и ти се възхищавам за това. Но да чуя от твоите устни, че разбираш, че това бе твоят дълг и че това те е удовлетворило, ми носи безмерна радост.

Едва ли бях казал точно това, но все пак няма да отрека, че похвалата й донякъде облекчи старата ми болка. Постарах се да не мисля за нея.

— Предан — казах изведнъж. — Заради него съм тук и колкото и радост да ми носи това събиране, още повече бих се радвал, ако открия какво се е случило с него.

Кралицата задържа едната ми ръка и ме поведе към масата.

— О, ти винаги си бил мой приятел, още когато дойдох като чужденка в този двор. А сега сърцето ти е с моето по този въпрос. — Вдиша дълбоко и майчините сълзи и тревоги избиха над всякаква сдържаност в гласа й: — Колкото и да се преструвам пред двора — а ме наскърбява това, че се налага така да заблуждавам поданиците си, — моят син нито за миг не напуска мислите ми. Фицрицарин, виня себе си за това, но не зная дали вината ми е в прекалено многото дисциплина, която му наложих, или в твърде малкото, или дали съм изисквала твърде много от принца, а твърде малко от момчето, или…

— Ваше величество, не може да подходите към този проблем от такава посока. Трябва да започнем оттам, където сме. Нищо добро няма да произтече от опитите да се разпределя вината. Ще ви заявя откровено, че за краткото време, откакто съм тук, не съм открил нищо. Тези, които успях да разпитам, говорят добри неща за принца. Никой не сподели, че е недоволен или разочарован от него по какъвто и да било повод и начин.

— Значи смяташ, че е отвлечен? — прекъсна ме тя.

Това прекъсване бе толкова нехарактерно за Кетрикен, че най-сетне осъзнах дълбочината на терзанието й. Издърпах й стол и след като тя седна, се взрях в лицето й и казах с цялото спокойствие, което можах да събера:

— Все още не знам нищо. Не разполагам с достатъчно факти, за да оформя мнение.

Тя направи нетърпелив жест и двамата със Сенч също седнахме.

— Но твоето Умение? — настоя тя. — Нищо ли не ти казва за него? Сенч ми каза, че подозирал, че двамата с момчето по някакъв начин сте се свързвали в сънищата си. Не разбирам как би могло да стане това, но ако е така, то със сигурност трябва да ти казва нещо. Какво е сънувал той последните няколко нощи?

— Няма да ви хареса отговорът ми, кралице, както не можеше да ви хареса през всички онези години, когато търсехме Искрен. Талантът ми и сега си е като тогава: спорадичен и неблагонадежден. Според това, което ми каза Сенч, възможно е понякога да сме споделяли сън с принц Предан. Но и да е било така, не съм го съзнавал в онези моменти. Нито пък мога да вляза в сънищата му по своя воля. Ако е сънувал нещо през тези няколко нощи, сънувал го е сам.

— Или може би изобщо не е сънувал — каза скръбно Кетрикен. — Може би вече е мъртъв, или изтезаван толкова, че да не може да спи и сънува.

— Ваше величество, въобразявате си най-лошото, а когато човек прави това, умът се спира пред проблема и не може да обмисли решението. — Гласът на Сенч беше почти строг. След като знаех колко е отчаян, че момчето е изчезнало, трезвостта му ме изненада, докато не видях реакцията на кралицата. Кетрикен получи сила от твърдостта му.

— Разбира се. Ти си прав. — Тя вдиша дълбоко. — Но какво би могло да е решението ни? Не сме открили нищо, както и Фицрицарин. Ти ме посъветва да пазя в тайна изчезването му, за да не изпаднат хората в паника и това да доведе до прибързани решения. Но няма никакви искания за откуп. Може би трябва да оповестим публично, че принцът е изчезнал. Все някой, все някъде трябва да знае нещо. Мисля, че трябва да го оповестим и да помолим хората за помощ.

— Все още не — чух се да казвам. — Права сте в твърдението си, че някой някъде трябва да знае нещо. А ако знаят, че принцът не е в Бъкип и не са го съобщили, значи имат някаква причина. Бих искал да зная каква е тя.

— Тогава какво предлагаш? — попита Кетрикен настойчиво.

Знаех, че това ще я ядоса, но все пак го предложих.

— Дайте ми още малко време. Ден, най-много два. Нека да поразпитам още и да подуша тук-там.

— Но дотогава с него може да се случи какво ли не!

— Всичко, каквото е могло да се случи с него, вече се е случило — изтъкнах хладно. А след това изрекох спокойно горчивите думи: — Кетрикен. Ако някой го е отвлякъл, за да го убие, вече са го убили. Ако са го отвлекли, за да го използват, още очакват нашия ход в тази игра. Ако е избягал, може да се върне. Докато държим отсъствието му в тайна, следващият ход е наш. Оповестим ли го, друг ще изиграе хода вместо нас. Ще се появят благородници, които ще раздерат провинцията, за да го търсят, и не всички ще ги е грижа за неговото благополучие. Някои ще искат да го „освободят“, за да си издействат привилегии, а други може да помислят да измъкнат плячката от челюстите на друга невестулка.

Тя затвори очи и с неохота кимна. Гласът й беше напрегнат.

— Но все пак знаеш, че времето изтича. Каза ли ти Сенч, че идва делегация на Външните острови, за да оповестим официално годежа на принц Предан? Когато пристигнат, след две седмици, трябва да съм готова до го представя или рискувам не само да се окажем в неудобно положение, но и края на грижливо подготвяния мирен договор, който се надявам да превърна в траен съюз.

— Купен с твоя син. — Думите излязоха от устата ми, преди да разбера, че съм ги помислил.

Тя ме изгледа твърдо.

— Да. Така, както съюзът на Планините с Шестте херцогства беше купен с мен. Смяташ ли, че сделката е лоша?

Заслужил си бях упрека. Наведох глава.

— Не, кралице. Смятам, че е най-добрата сделка, която Шестте херцогства са сключвали някога.

Тя кимна на комплимента ми и на страните й изби лека червенина.

— Ще се вслушам в съвета ти, Фиц. Още два дни ще търсим Предан сами, преди да разкрием отсъствието му на нашия народ. През тези дни ще използваме всяко средство на разположение, за да открием какво може да се е случило с него. Сенч ти е отворил тайния лабиринт между стените на Бъкип. Не ми харесва това, което той говори за нас — че скришом шпионираме собствените си хора, но ти давам свободата да го използваш, Фицрицарин. Зная, че няма да злоупотребиш с него. Използвай го както намериш за разумно.

— Благодаря, ваше величество — отвърнах малко притеснено. Всъщност позволението й не ме зарадва особено — достъпът до малките мръсни недостатъци на всеки лорд и дама от двора не беше никак приятен. Не погледнах Сенч. Какво ли му беше струвало да е в течение не само на големите тайни на трона, но и на срамните грехове на хората в цитаделата? Що за пороци неизбежно беше виждал, какви ли болезнени отклонения неволно беше зървал и как след това бе гледал в очите тези хора всеки ден в просторните, добре осветени зали?

— … и направи каквото трябва да направиш.

Умът ми се беше зареял. Кралицата ме гледаше с очакване. Отвърнах по единствения възможен начин:

— Да, ваше величество.

Тя отрони тежка въздишка, все едно се беше страхувала да не откажа. Или навярно се боеше от това, което трябваше да каже.

— Направи го тогава, Фицрицарин, мой верни приятелю. Не бих те жертвала така, ако можеше да го избегна. Пази се. Внимавай с отварите и билките, защото колкото и точен да е бил твоят учител, няма превод, на който можеш безусловно да се довериш. — Пое си дъх и добави, с друг тон: — Ако, Сенч или аз те притиснем твърде много, кажи ни. Умът ти трябва да е нащрек срещу майчиното ми сърце. Недей… не позволявай да се посрамя в това, като поискам повече, отколкото можеш… — Гласът й заглъхна. Мисля, че повярва, че съм я разбрал. Пое си отново дъх. Извърна глава, сякаш вярваше, че с това ще скрие сълзите си. — Тази нощ ли ще започнеш? — попита с неестествено тънък глас.

Знаех на какво се бях съгласил току-що. Разбирах, че съм застанал на ръба на пропаст.

И се хвърлих стремглаво в нея.

— Да, кралице.

 

 

Как да опиша дългото изкачване по стъпалата към кулата? Сенч водеше по тайните лъкатушещи проходи и аз следвах колебливата светлина на лампата в ръката му. Страх и очакване се бореха в мен. Имах чувството, че съм оставил стомаха си далече зад себе си, и копнеех да ме догони по стъпалата. Възбудата ме обземаше, докато се приближавах към „привилегията“, от която така дълго бях лишен. Трябваше уж да съм съсредоточен единствено върху това да намеря и спася принца, но перспективата да се удавя в Умението господстваше над всичките ми мисли. Тя ме ужасяваше и изкусяваше. Усещах кожата си стегната и жива, а сетивата ми сякаш се бяха изпънали извън ограниченията на плътта. Музика сякаш се носеше из въздуха на границите на слуха ми.

Сенч задейства механизма на вратата и ми махна да мина пред него. Когато го подминах, ми подхвърли:

— Изглеждаш изнервен като младоженка, момче.

Покашлях се.

— Странно ми е да се хвърля презглава в онова, което така упорито се стараех да избягвам.

Той затвори вратата. Огледах стаята. В камината пукаше огън. Макар и в разгара на лятото, дебелите каменни стени сякаш излъчваха студ. Мечът на Искрен бе подпрян до камината, където го бях оставил, но някой беше махнал кожата от дръжката.

— Познал си меча на Искрен — подхвърлих.

— Как бих могъл да не го позная? Радвам се, че си го опазил.

Засмях се.

— По-скоро той ме опази. Добре. Какво точно предлагаш?

— Предлагам ти да се настаниш удобно и да се опиташ да потърсиш принца с Умението. Това е всичко.

Огледах се да си намеря къде да седна. Не и на камъните пред огнището. Да, както винаги имаше само един удобен стол близо до огъня.

— А отварите и билките, за които спомена кралицата?

Сенч ме изгледа накриво. Мисля, че долових някакво притеснение в погледа му.

— Не мисля, че ще ни трябват. Има предвид няколко свитъка от колекцията за Умението. Чайове и тинктури, препоръчвани за ученици, които срещат затруднения в постигането на състояние на приемане. Обсъждали сме да ги използваме при принц Предан, но решихме да го отложим, докато не се убедим, че наистина са необходими.

— Гален никога не използваше никакви билки, докато ни учеше. — Взех едно високо трикрако столче от работната маса и го поставих срещу стола на Сенч. Настаних се на него. Той се отпусна в стола си, но се оказа, че трябва да ме гледа отдолу. Подозирам, че това го подразни, защото ми отвърна сприхаво:

— Гален не е използвал билки, докато обучаваше теб. Никога ли не си подозирал, че може би другите от твоята котерия на Умението са получавали повече грижи, за които не си бил в течение? Аз — да. Разбира се, никога няма да съм сигурен в това.

Само свих рамене. Какво друго можех да направя? Беше преди години и всички те бяха мъртви, някои — от моите ръце. Какво значение имаше вече? Но мислите събудиха старата ми неприязън към Умението. Изкусителното очакване изведнъж премина в страх. Смених темата.

— Откри ли кой е дал котката на принца? — Сенч беше изненадан от внезапната промяна.

— Аа… да, разбира се. Лейди Бресинга от Гейлтон и нейният син Любезен. Подарък за рожден ден. Бе му поднесена в малка сбруя, обшита със скъпоценни камъни, с каишка. Животното беше около двегодишно, дългокрако, с пъстра козина, с плоска муцуна и опашка, дълга колкото тялото. Тези животни не може да се развъждат домашно, трябва да се хванат в дива бърлога, преди да са отворили очи, за да може изобщо да се направи нещо с тях. Екзотично ловно животно, подходящо за самотен лов. Принцът се привърза към него веднага.

— Кой го е взел от бърлогата? — попитах.

— Нямам представа. Майстор-ловецът им, предполагам.

— Котката хареса ли принца?

Сенч се намръщи.

— Всъщност не съм се интересувал от това. Доколкото помня, подходиха към подиума, като лейди Бресинга държеше края на каишката, а синът й всъщност носеше животното. Изглеждаше почти замаяно от цялата светлина и шумове на празненството. Помислих си дали не са го упоили, за да не изпадне в паника и да се опита да избяга. Но след като поднесоха поздравленията си на принца, дамата постави края на каишката в ръката му, а Любезен, синът й, положи котката в краката на Предан.

— Тя опита ли се да се измъкне? Дърпаше ли каишката?

— Не. Както казах, изглеждаше много кротка, почти неестествено кротка. Мисля, че само погледна принца, а след това го бутна по коляното с глава. — Погледът на Сенч стана унесен и разбрах, че добре обученият му ум се мъчи да си спомни сцената най-подробно. — Той посегна да я погали, а тя се дръпна страхливо. След това подуши дланта му. После направи нещо странно — отвори широко уста и вдиша от шепата му, все едно вкусваше миризмата му. След това като че ли го прие. Потърка главата си в крака му, както правят малките котета. Един слуга се опита да я изведе, но тя не искаше да тръгне, така че остана до стола на принца до края на вечерта. Той беше много доволен.

— Кога започна да излиза с нея на лов?

— Мисля, че двамата с Любезен я изведоха още на следващия ден. Любезен и принцът са почти на една възраст, а принцът гореше от нетърпение да изпита котката, като всяко момче. Любезен и майка му останаха в двора до края на седмицата и мисля, че Любезен и принцът извеждаха котката всяка сутрин. Това беше за него възможност да се научи да ловува с нея, разбираш ли, от хора, запознати с този спорт.

— А добре ли ловуваха заедно?

— О, да, мисля, че да. Тя не е за едър дивеч, разбира се, но се връщаха с, хм, птици, мисля, и зайци.

— А винаги ли спеше в стаята му?

— Както разбирам, трябва да се държи до човек, за да остане питомна, а и хрътките в конюшнята бездруго щяха да я разкъсат. Тъй че, да, спеше в стаята му и го следваше навсякъде из цитаделата. Фиц, какво подозираш?

Отговорих му честно:

— Същото, каквото и ти. Че нашият надарен с Осезание принц е изчезнал със своя приятел, ловната котка. И че това изобщо не е съвпадение. Нито подаряването на животното, нито свързването, нито изчезването. Някой го е планирал до най-малката подробност.

Сенч се намръщи, не искаше да признае онова, в което бе убеден.

— Котката може да е убита, когато са пленили принца. Или може да е избягала.

— Така казваш ти. Но ако принцът е Осезаващ, а котката е свързана с него, тя не би избягала, когато са го отвлекли. — Столчето беше неудобно, но упорито останах седнал на него. Затворих за миг очи. Понякога, когато тялото е изтощено, умът полита волно. Оставих мислите си да се понесат сами. — Свързвал съм се три пъти, знаеш ли. Първия път с Носльо, кутрето, което ми отне Бърич. И после със Смити, докато все още бях момче. Последния път — с Нощни очи. Всеки път беше мигновено усещане за връзка. С Носльо се свързах преди дори да съм осъзнал, че го правя. Подозирам, че се случи, защото бях самотен. Защото когато Смити ми предложи обич, я приех, без изобщо да мисля. А гневът и омразата на вълка към клетката му така точно съвпаднаха с моите чувства, че не можех да правя разлика между него и мен. — Отворих за миг очи и срещнах изумения поглед на Сенч. — Нямах никакви стени, разбираш ли. — Загледах се в тлеещия огън. — Според всичко, което са ми казвали, в семействата на Осезаващи децата са предпазени от това. Учат ги още от малки да си имат стени. После, когато пораснат достатъчно, ги пращат да си намерят подходящи партньори, почти като при търсене на подходящ брачен партньор.

— За какво намекваш? — попита тихо Сенч.

Последвах мисълта си натам, където ме водеше.

— Кралицата е избрала невяста за принц Предан заради политически съюз. Ами ако някоя фамилия от Старата кръв е направила същото?

Думите ми бяха последвани от дълго мълчание. Очите на Сенч се бяха втренчили в огъня и почти можех да видя как умът му трескаво работи над следствията, произтичащи от казаното от мен.

— Фамилия от Старата кръв съзнателно избира животно, за да се свърже принцът с него. Изводи: че лейди Бресинга е Осезаваща, че всъщност цялото й родословие са, както ти го наричаш, Стара кръв. И че са подозирали, че принцът също е Осезаващ. — Замълча, стиснал устни, след което отсече: — Може би тъкмо те са авторите на съобщението, в което се твърди, че принцът е Осезаващ… Все още не мога да схвана какво може да печелят от това.

— Ние какво печелим от оженването на Предан за някое момиче от Външните острови? Съюз, Сенч.

Той ме изгледа намръщено.

— Котката по някакъв начин е част от фамилията на Бресинга и поддържа връзки с тях? Котката по някакъв начин влияе на политическите действия на Предан?

Точно така казано ми се стори нелепо.

— Не съм го дообмислил все още — признах. — Но смятам, че тук има нещо. Дори ако целта им е да докажат, че самият принц е Осезаващ и че следователно другите Осезаващи не трябва да се избиват и изгарят, защото са такива. Или за да спечелят симпатията на принца към Осезаващите, а чрез него — и на кралицата.

Сенч ме изгледа накриво.

— Виж, този мотив мога да го разбера. Тук е възможно и изнудване. След като са обвързали принца с животно, могат да търсят политически облаги под заплахата, че ще кажат на другите, че е Осезаващ. Или да се опитат да го сведат до нивото на животно, ако не се подчиним на политическите им искания.

Както винаги, умът на Сенч бе способен да стига до много по-сложни изводи от моя. За мен беше почти облекчение, че е до мен, за да усъвършенства идеите ми. Не исках наставникът ми да е с отслабнал ум и тяло. В толкова много отношения той все още стоеше като щит между мен и света. Кимнах на предположенията му.

Той изведнъж стана.

— Толкова повече основание имаме да продължим по плана си. Ела, седни на моя стол. Приличаш на папагал, кацнал така на това столче; няма как да ти е удобно. Онова, на което наблягат всички основни свитъци, е, че практикуващият Умението трябва да си намери удобно място, в което тялото му да е отпуснато и да не възпрепятства ума.

Отворих уста да му кажа, че това е обратното на онова, което Гален беше правил с нас. Напротив, докато ни учеше, той ни караше да се чувстваме телесно толкова окаяни, че умът ни да се превърне в единствения ни изход. Затворих уста и го премълчах. Безполезно бе да протестирам или да разсъждавам за онова, което бе правил Гален. Този извратен мрачен човек ни бе изтезавал всички и бе изкривил онези, които бяха успели в обучението, в безразсъдно вярна на принц Славен котерия. Може би имаше нещо общо; може би беше искал да прекърши телесната съпротива и умствената преценка, преди да ни претопи в желаната котерия.

Седнах в стола на Сенч. Още пазеше топлината и отпечатъка от тялото му. Чувствах се странно да седя на него в негово присъствие. Беше все едно, че се превръщам в Сенч. Той зае мястото ми на високото столче и ме погледна самодоволно отгоре. Скръсти ръце на гърдите си, наведе се и ми се подсмихна:

— Е, удобно ли е?

— Не — признах.

— Пада ти се — измърмори той и се засмя. След това стана и добави сериозно: — Какво мога да направя, за да ти помогна?

— Нищо.

— Толкова ли е трудно? — Беше искрен въпрос.

— Нощес опитах няколко пъти. Нищо не се случи, освен че ме заболя глава.

— О. — За миг, изглеждаше обезкуражен. После заяви: — Значи просто ще трябва да опитаме пак. — И добави тихо: — Защото какво друго можем да направим?

Не можах да измисля отговор на това. Облегнах се в стола му и се опитах да отпусна тялото си. Вторачих се в лавицата над камината му, но цялото ми внимание се прикова в един нож за плодове, забит в дървото. Аз бях направил това, преди години. Не беше сега моментът да разсъждавам над този инцидент. Въпреки това неволно отроних:

— Днес се промъкнах в старата си стая. Изглежда все едно, че не е използвана, откакто спах в нея за последен път.

— Не е. Според традицията на замъка тя е обитавана от призрак.

— Шегуваш се!

— Не. Помисли си. Осезаващото Копеле спеше там, а него го убиха в подземията на замъка. Чудесна основа за приказка за призраци. Освен това са виждали мигащи сини светлини през кепенците и нощем, а веднъж едно конярче видяло Петнистия да наднича през прозореца по пълнолуние.

— Запазил си я празна.

— Не съм съвсем лишен от сантименталност. А и дълго време се надявах, че един ден ще се върнеш. Но стига с това. Имаме задача.

Поех си дъх.

— Кралицата не спомена за съобщението, че принцът е Осезаващ.

— Да. Не спомена.

— Защо?

Той помисли.

— Може би някои неща са толкова плашещи, че дори нашата добра кралица не може да си наложи да ги обмисли.

— Искам да видя това писмо.

— Значи ще го видиш. По-късно. — Помълча, след което ме попита навъсено: — Фиц? Ще се отпуснеш ли да свършиш това нещо, или ще продължаваш да го протакаш?

Поех си дълбоко дъх, бавно издишах и приковах погледа си в гаснещите пламъци. Вгледах се в сърцето си и постепенно започнах да освобождавам ума си от всякакви мисли. Разтворих се за Умението.

Умът ми започна да се разгръща. През годините много пъти съм мислил как би могъл човек да опише Умението. Нито едно сравнение всъщност няма да е съвсем на място. Като надиплен къс коприна, умът се отваря, отваря и отваря, и отново се отваря, и става по-голям, а в същото време някак по-тънък. Това е един образ. Друг възможен образ е, че Умението е като невидима река, която тече вечно. Когато човек съзнателно й обърне внимание, може да бъде поет от течението й и повлечен, за да се понесе с него. В буйните й води умовете могат да се докосват и сливат.

Но никакви думи или прилики няма да са съвсем точни, също както не можеш да опишеш с думи миризмата на пресен хляб или жълтия цвят. Умението е Умението. То е наследствената магия на Пророците. Много хора в Шестте херцогства имат частица от него. У някои то гори достатъчно силно, за да може боравещият с него да чува мислите им. Понякога могат дори да въздействат на онова, което мисли човек, докоснат от Умението. Много по-редки са тези, които могат да се пресягат с Умението. Тази способност обикновено не е нищо повече от опипване слепешком, освен ако талантът не бъде обучен. Отворих се за него и оставих съзнанието ми да се разшири, но без никакви очаквания да достигне до когото и да било.

Нишки мисъл се заплетоха пред мен като водорасли. „Мразя я, как гледа обожателя ми“. „Жалко, че не мога да ти кажа една последна дума, тате“. „Моля те, да се приберем бързо у дома, много ми е зле“. „Толкова си красива. Моля те, моля те, обърни се, погледни ме, това поне ми дай“. Онези, които хвърляха мислите си така пламенно, в повечето случаи не съзнаваха силата си. Никой от тях не разбираше, че долавям мислите им, нито пък аз можех да им предам своите мисли. Всеки от тях крещеше безмълвно в своята глухота. Никой от тях не беше принц Предан. От някоя далечна част на цитаделата до ушите ми достигаше музика и ме разсейваше. Изтласках я настрани и продължих.

Не знам колко дълго съм ровил из тези неподозиращи умове, нито колко далече съм стигнал в търсенето си. Обхватът на Умението се определя от силата на способността, не от разстоянието. Нямах мярка за силата си, а времето не съществува, когато си в здравата прегръдка на Умението. Тръгнах отново, вкопчен в усещането за собственото ми тяло въпреки съблазънта да оставя Умението да ме понесе и да се освободя от тялото си завинаги.

— Фиц — промърморих в отговор на нещо, а след това: — Фицрицарин — казах на глас. Цепеница рухна върху жаравата и пръсна искри. За миг зяпнах, мъчех се да придам смисъл на това, което виждах. После примигах и усетих ръката на Сенч на рамото ми. Замириса ми на топла храна и бавно извърнах глава. На ниската масичка до стола ми беше поставено блюдо. Зяпнах го, зачуден как се е появило тук.

— Фиц? — повтори Сенч и се помъчих да си спомня въпроса му.

— Какво?

— Откри ли принц Предан?

Всяка дума добиваше смисъл постепенно, докато не схванах въпроса изцяло.

— Не — отвърнах и ме заля огромна умора. — Не. Нищо.

Ръцете ми започнаха да треперят, главата ми забуча. Затворих очи, но не можах да намеря облекчение. Змии от светлина потръпваха в тъмното и когато отворих очи, сякаш бяха полепнали по стаята пред мен. В главата ми сякаш бе нахлула прекалено много светлина. Вълните от болка се разбиваха вътре в мен в замайващ прибой.

— На. Изпий това.

Пъхна топла глинена чаша в ръцете ми и аз я вдигнах и отпих глътка. Едва не я изплюх. Не беше чай от елфова кора, който да облекчи болката ми, а телешки бульон. Преглътнах го.

— Чай от елфова кора — казах. — Това ми трябва точно сега. Не храна.

— Не, Фиц. Спомни си какво ми каза ти самият. Елфовата кора затъпява способността за Умение, убива дарбата ти. Точно сега не можем да рискуваме с това. Хапни нещо. Ще възстанови силата ти.

Погледнах послушно подноса на масичката. Нарязан плод, натопен в сметана, и прясно опечен хляб до него. Чаша вино и розови резенчета варена риба. Внимателно оставих чашата бульон до гадната храна и извърнах поглед. Огънят се разгаряше, пламъците затанцуваха твърде ярко. Скрих лице в шепи да потърся тъмнина, но дори там светлините все още играеха пред очите ми. Заговорих в шепите си:

— Искам елфова кора. Съвсем мъничко. Не ми е било толкова зле от години, не и докато Искрен беше жив, не и откакто Умен ми отне от силата. Моля те, Сенч. Не мога дори да мисля.

Той излезе. Отброявах ударите на сърцето си, докато се върне. Всяко изтупкване носеше пареща болка в слепоочията ми. Чух стъпките му и вдигнах глава.

— Ето — каза той дрезгаво и постави на челото ми мокра кърпа. Студенината й ме накара да затая дъх. Задържах го и ми поолекна. Кърпата миришеше на лавандула.

Погледнах го със замъглени от болката очи. Ръцете му бяха празни.

— Чаят от елфова кора? — напомних му.

— Не, Фиц.

— Сенч. Моля те. Толкова ме боли, че не мога да виждам. — Всяка дума излизаше с мъка. Гласът ми прозвуча пискливо.

— Знам — въздъхна той. — Знам, момчето ми. Но трябва да го изтърпиш. Свитъците казват, че понякога използването на Умението носи тази болка, но ще се научиш да я владееш с времето — с постоянство. Познанията ми са несъвършени, но изглежда, има нещо общо с раздвоеното усилие, което правиш, едновременно да се пресегнеш извън себе си и да се удържиш здраво в себе си. С времето ще се научиш да примиряваш тези две напрежения и тогава…

— Сенч! — Нямах намерение да му крещя, но го направих. — Просто ми дай проклетия чай от елфова кора. Моля те! — Изведнъж се овладях. — Моля те — повторих тихо, разкаяно. — Моля те, само глътка. Просто за да облекча болката и после ще те послушам.

— Не, Фиц.

— Сенч. — Заговорих със скрит страх. — Болката ще ме убие.

Видях колебание в очите му. Но след това той каза:

— Не мисля, че ще те убие. Освен това аз съм до теб, момче. Ще се погрижа за теб. Трябва да се опиташ да минеш през това без дрогата. Заради Предан. Заради Шестте херцогства.

Отказът му ме накара да онемея. Разкъсваха ме обида и негодувание.

— Добре — процедих през зъби. — Имам малко в торбата в стаята си. — Помъчих се да събера воля да стана.

Миг мълчание. След това той неохотно призна:

— Имаше, да. Вече нямаш.

Смъкнах кърпата от челото си и го изгледах с яд. Гневът ми извличаше сила от болката.

— Нямаш право! Как смееш?!

Той си пое дъх.

— Смея толкова, колкото ми налага необходимостта. А необходимостта е голяма. — Зелените му очи се впиха неумолимо в моите. — Тронът се нуждае от таланта, който притежаваш само ти. Няма да позволя нищо, което да отслаби Умението ти.

Не откъсна поглед от мен, но аз едва можех да го гледам. Светлината блестеше ярко около него, пронизваше мозъка ми. Едва успях да се овладея и да не хвърля проклетия компрес в лицето му. Той сякаш го усети, защото го взе и ми подаде друг, току-що изстискан. Жалка утеха, но все пак го поставих на челото си и се отпуснах в стола. Искаше ми се да заскимтя от безсилие и мъка. Успях да изпъшкам:

— Болка. Това означава за мен да бъда Пророк. Болка и това, че ме използват.

Не ми отвърна. Най-силният му упрек винаги беше това, мълчанието, което ме принуждаваше да чувам отново и отново собствените си думи. Свалих компреса от челото си. Той вече беше приготвил нов. Щом го притиснах до очите си, каза кротко:

— Болка и това, че те използват. И аз съм така. Както и Искрен, и Рицарин, и Умен преди тях. Но знаеш, че има и нещо повече. Ако нямаше, нямаше да си тук.

— Може би — признах с неохота. Умората ме надвиваше. Искаше ми се просто да се свия около болката си и да заспя, но продължавах да се боря. — Може би, но не е достатъчно. За преминаването през всичко това.

— А какво още би поискал, Фиц? Защо си тук?

Знаех, че въпросът е риторичен, но притеснението се бе задържало твърде дълго в мен. Отговорът бе много близо до устните ми, а болката ме накара да го изрека, без да мисля. Повдигнах единия край на компреса, за да го погледна.

— Правя го, защото искам бъдеще. Не за себе си, а за момчето ми. За Хеп. Сенч, много сбърках с него. На нищо не го научих, нито как да се бие, нито как да се препитава. Трябва да го дам за чирак при добър майстор. Гиндаст. При него иска да се учи. Иска да стане дърводелец, а аз трябваше да предвидя, че това ще дойде, и да спестя пари, но не го направих. И ето го вече на възраст да се учи, а аз нямам какво да му дам. Монетите, които съм спестил, не стигат да…

— Мога да уредя това — отвърна спокойно Сенч. И ме попита, почти ядосано: — Нима си мислеше, че няма да го направя? — Нещо на лицето ми ме издаде, защото той се надвеси над мен навъсен и възкликна: — Мислел си, че трябва да направиш това, за да ме помолиш за помощ, нали? — Мокрият парцал все още беше в ръката му. Плесна на каменните плочи, когато го захвърли в яда си. — Фиц, ти… — Не довърши. Обърна се и се отдалечи. Помислих си, че ще ме изостави. Но той тръгна към работната маса и незапалената камина в другия край на стаята. Бавно заобиколи масата, сякаш търсеше с очи нещо по нея между разхвърляните свитъци и прибори. Притиснах компреса до челото си, но скришом го наблюдавах. И двамата мълчахме.

Върна се при мен. Изглеждаше по-спокоен и някак състарен. Извади нова кърпа от глинената купа, изцеди я, сгъна я и ми я подаде. И ми каза тихо:

— Ще се погрижа Хеп да получи чиракуването си. Можеше просто да ме помолиш за това, когато ти гостувах. Или преди години можеше да доведеш момчето в Бъкип и да се погрижим за доброто му образование.

— Той може да чете и да пише, и да смята — оправдах се. — Погрижил съм се за това.

— Хубаво. — Отговорът му беше хладен. — Радвам се, че си проявил поне толкова благоразумие.

Нямаше какво да отговоря. Болката и умората ме надвиваха. Знаех, че съм го уязвил, но не се чувствах виновен. Как можех да знам, че ще е толкова готов да ми помогне? Все пак се извиних.

— Съжалявам, Сенч. Трябваше да знам, че ще ми помогнеш.

— Да — потвърди той безмилостно. — Трябваше да знаеш. И съжаляваш. И знам, че си искрен. Но все пак си спомням, че те предупреждавах преди години: повтаряш ли често тази дума, тя започва да звучи кухо. Фиц, боли ме, че те виждам така.

— Започва да се облекчава — излъгах.

— Не главата ти, тъпако. Боли ме, че виждам, че все още си… какъвто си бил винаги, откакто… проклятие. Откакто те взеха от майка ти. Мнителен, самотен и недоверчив. Въпреки всичко, което… През всичките тези години на никого ли не си вярвал?

Помълчах малко, замислих се. Бях обичал Моли, но никога не й бях доверявал тайните си. Връзката ми със Сенч бе жизненоважна за мен, но не, не бях вярвал, че ще е готов да направи всичко, което може, за Хеп, просто заради общите неща помежду ни. Бърич. Искрен. Кетрикен. Лейди Търпение. Славея. С всеки от тях се бях сдържал.

— Вярвам на Шута — отвърнах, а после се зачудих дали наистина му вярвам. Да, вярвах му. Не съществуваше почти нищо свързано с мен, което той да не знае. Това беше доверие, нали?

Сенч отрони тежко:

— Добре, това е хубаво. Че вярваш поне на някого. Извърна очи към огъня. — Трябва да се насилиш да хапнеш нещо. Тялото ти може да се бунтува, но знам, че ти трябва храна. Спомни си как карахме Искрен да се храни насила, когато боравеше с Умението.

В хладния му тон имаше болка. Осъзнах, че се беше надявал да настоявам, че му вярвам. Но нямаше да е истина и нямаше да го лъжа. Порових в ума си, за да му предложа нещо друго. Изрекох го, без да мисля:

— Сенч, наистина те обичам. Просто…

Той рязко се обърна към мен.

— Спри, момче. Не казвай повече. — И добави почти умолително: — Това ми стига. — Сложи ръка на рамото ми и стисна болезнено. — Няма да искам от теб това, което не можеш да дадеш. Ти си такъв, какъвто те е направил животът. И какъвто аз те направих, Еда да е милостива. Сега ме послушай. Яж. Насила ЯЖ. Трябва.

Щеше да е безполезно да му обяснявам, че само от вида и миризмата на храна ми се гади. Поех си дъх и изгълтах бульона, без да дишам. Плодът в сметаната беше мазен в устата ми, рибата миришеше, а хлябът ме задавяше, но се насилих да ги изгълтам полусдъвкани. Отново вдишах дълбоко и изпих виното. Когато оставих чашата, стомахът ми кипеше и главата ми се беше замаяла. Виното се оказа по-силно, отколкото бях очаквал. Вдигнах очи към Сенч. Той ме беше зяпнал изумено.

— Нямах предвид точно това.

Махнах безсилно с ръка. Страх ме беше да си отворя устата за отговор.

— По-добре да си легнеш — предложи ми той смирено.

Кимнах и бавно се изправих. Той ми отвори вратата, подаде ми свещ и остана горе на стълбището със светилник в ръка, докато се скрих от погледа му.

Стаята ми бе сякаш невъзможно далече, но най-сетне стигнах. Колкото и да ми беше зле, угасих светлината, преди да се доближа, и надникнах предпазливо през шпионката, преди да задействам устройството за тайния вход. Вътре не гореше никаква свещ. Все едно. Пристъпих в гъстия мрак и затворих след себе си. Няколко стъпки и се добрах до леглото си. Смъкнах се върху него. Беше ми много горещо и дрехите ме стягаха неудобно, но бях твърде уморен, за да мога да направя каквото и да било по въпроса. Мракът беше абсолютен и беше все едно дали съм затворил очи, или не. Поне светлините зад клепачите ми бяха угаснали. Зяпнах в тъмното и закопнях за прохладата на горския покой.

Дебелите стени на стаята поглъщаха всеки звук и ме отделяха от целия свят в нощта. Беше все едно съм затворен в гробница. Затворих очи и се вслушах в болката, тътнеща в главата ми с ударите на сърцето. Стомахът ми къркореше отчаяно. Вдишах. „Гора“, промълвих тихо на себе си. „Нощ. Дървета. Морава“. Потърсих с ума си утешителната ласка на познатия свят. Зарисувах си подробностите. Лек ветрец, раздвижил листата на дърветата. Звезди, блещукащи иззад забързалите се дрипави облаци. Хлад и щедър мирис на пръст. Напрежението се изцеди от мен, отнесе болката ми. Полетях на крилете на въображението си. Отъпкана от дивеч пътека под краката ми. И ето, че се движех тихо в тъмното по дирите на своя спътник…

Тя стъпваше по-тихо от самата нощ, всяка стъпка — уверена и бърза. Колкото и да се опитвах, не можех да я настигна. Не можех да я зърна дори. Разбирах, че е минала, по мириса, затаил се в нощния въздух, или по шумолящите все още храсти пред мен. Котката ми я следваше, но аз не бях толкова бърз.

— Почакай! — извиках след тях.

Да чакам? — отвърна ми тя с насмешка. Да чакам да провалиш нощния лов? Не. Няма да чакам. Трябва да бързаш, и безшумно. Нищо ли не си научил от мен? Лека стъпка съм аз, и На нощта приятел, и Дебнещата в сянката. Бъди и ти такъв и ела, ела, ела да споделиш нощта с мен.

Бързах след нея, пиян от нощта и от близостта й, привлечен неустоимо, като мушица, привлечена от свещта. Очите й бяха зелени, знаех, защото ми го беше казала, и дългите й къдрици бяха черни. Копнеех да я докосна, но тя беше неуловима и предизвикателна, все пред мен, не се издаваше за погледа ми, камо ли за допир. Можех само да тичам след нея в нощта, дъхът да стърже в гърдите ми, докато тя лети пред мен. Не се оплаквах. Щях да докажа, че съм достоен за нея, и да я спечеля.

Но сърцето ми туптеше лудо и дъхът пареше дробовете ми. Изкачих се на билото на някакъв хълм и спрях, за да си поема дъх. Пред очите ми се разкри речна долина. Луната висеше високо в небето, кръгла и жълта. Толкова далече ли бяхме стигнали за един нощен лов? Далече под мен се виждаха стените на Гейлтон, тъмна каменна грамада над речния бряг. Няколко светлинки все още блещукаха жълти в прозорците на цитаделата. Зачудих се кой ли гори свещи, докато всички останали са потънали в сън.

Нима копнееш за сън в душна стая, затрупан със завивки? Нима така искаш да пропилееш нощ като тази? Запази съня за когато слънчевата светлина ще те топли, запази съня за когато дивечът се е скрил в бърлога или долчина. Ловувай сега, ленивецо мой. Ловувай с мен! Докажи се. Научи се да бъдеш едно цяло с мен, мисли като мен, движи се като мен, или ме загуби завинаги.

Понечих да тръгна след нея. Мислите ми се запънаха в нещо, задържаха ме. Имаше нещо, което трябваше да направя, веднага. Нещо, което трябваше да кажа на някого, веднага. Сепнат, спрях. Мисълта ме раздвои. Част от мен трябваше да върви, трябваше да ловува по петите й, преди да ме е изоставила. Но друга моя част стоеше на място вцепенена. Трябваше да му го кажа веднага. Веднага. Откъснах се, раздвоих се, като в същото време се държах здраво за онова, което бях разбрал. То гаснеше в прегръдката ми, заплашваше да се превърне в безсмислицата на заглъхващ сън. Вкопчих се в мисълта и оставих всичко друго да изтлее. Задръж думата, задръж здраво мисълта. Не я пускай да си иде, не позволявай да се стопи и да изчезне със съня.

— Гейлтон!

Изрекох думата на глас, надигнал се в леглото си в душната нощ. Ризата ми бе полепнала по мен потна и главоболието на Умението се върна с ек на камбани. Все едно. Скочих от леглото и заопипвах невидимите стени.

— Гейлтон — повторих високо, за да не се изтръгне думата от хватката ми. — Принц Предан ловува близо до Гейлтон.