Робин Хоб
Мисията на шута (3)

Глава 3
Раздели

Осезанието е мръсна магия и най-често поразява децата на нечисто семейство. Макар най-често тази низша магия да се свързва със зверове, съществуват и други нейни източници. Никой благоразумен родител няма да позволи на детето си да си играе с кутрета или котенца, докато още сучат, нито ще разреши на отрочето си да спи там, където спи животно. Спящият детски ум е най-податлив на нахлуване от сънищата на звяр, а оттам — на възприемане речта на едно животно като собствения му съкровен език. Често тази мръсна магия поразява поколения от едно семейство поради нечистите им навици, но не са редки и случаите, когато изведнъж сред семейства с най-добро потекло се появява дете с Осезание. Когато това се случи, родителите трябва да втвърдят сърцата си и да направят каквото трябва да се направи, в името на всички деца на семейството. Трябва също така да разпитат слугите си и да разберат чия злонамереност или невнимание са изворът на тази зараза, и виновникът трябва да получи каквото му се полага.

„Болести и страдания“, Саркогин

Малко преди птиците да извисят първия си утринен зов, Хеп отново се унесе в сън. Поседях още малко край огъня да го погледам. Угрижеността по лицето му се бе изгладила. Хеп беше спокойно и простодушно момче, сблъсъците никога не го бяха радвали. Не беше момче за тайни. Радвах се, че след като ми разказа за Пролетното празненство, отново е влязъл в мир със себе си. Собственият ми път към вътрешния ми мир щеше да е по-каменист.

Оставих го заспал до тлеещия огън под ранната слънчева светлина.

— Пази го — казах на Нощни очи.

Усещах болката във вълчите крака не по-зле от болезнените жегвания в нашарения ми с белези гръб. Нощта на открито не беше вече милостива към никого от двама ни. Да, но с радост щях да полегна върху студената мокра земя, вместо да се върна в къщата за тежкия разговор със Славея. По-добре скоро, отколкото късно, изправен ли си пред неприятност, казах си. Тръгнах да се връщам. Крачех като много, много стар човек.

Спрях при курника да събера яйцата. Пилците вече щъкаха навън. Петелът скочи на поправения покрив, плесна два пъти с криле и изкукурига страстно. Сутрин. Да. Сутринта, от която се боях.

Влязох, разрових огъня, добавих дърва и сложих яйцата да се сварят. Извадих последния самун хляб, сиренето, което ми беше донесъл Сенч, и билки за чай. Славея никога не е била ранобудница. Имах много време да помисля какво бива да кажа и какво не бива. Докато оправях стаята — събирах най-вече разхвърляните й вещи — умът ми се отнесе назад през годините, които бяхме споделили. Над десетилетие бе минало, откакто се познавахме. Откакто мислех, че я познавам, поправих се. И веднага се наругах, че съм проклет лъжец. Разбира се, че я познавах. Вдигнах от стола захвърленото й наметало. Ароматът й се бе затаил в хубавата му вълна. Много добро качество. Мъжът й я осигуряваше с най-доброто. Най-лошото в цялата работа беше, че онова, което бе направила Славея, не ме изненадваше. Срамувах се единствено от себе си, че не бях го предвидил.

Цели шест години след Прочистването на Бък се бях движил сам през света. Не контактувах с никой от онези, които ме бяха познавали в Бъкип. Животът ми като Пророк, като незаконен син на принц Рицарин, като чирак-убиец на Сенч, беше мъртъв за мен. Превърнах се в Том Беджърлок и навлязох с цялото си сърце в този нов живот. Както дълго бях мечтал, пътувах и взимах всичките си решения единствено с моя вълк. Намерих някакъв душевен мир в себе си. Това не означава, че не ми липсваха хората, които бях обичал в Бъкип. Липсваха ми, ужасно понякога дори. Но с това, че ми липсваха, намирах също така свободата си от миналото. Един гладен човек може да копнее за печено месо и блажна гозба, без да презира простичкото удоволствие на хляба и сиренето. Сглобявах си нов живот и макар да му липсваше много от онова, което бе сладко в стария ми живот, той все пак ми предлагаше прости удоволствия, които старият живот дълго ми бе отказвал. Бях доволен.

После, в една мъглива утрин, някъде около година след като се заселих в къщичката недалече от руините на Фордж, двамата с вълка се върнахме от лов и заварихме очакващата ни в засада промяна. Носех на раменете си сърна и старата ми рана от стрелата щипеше и болеше. Тъкмо се чудех дали облекчението от едно дълго киснене в гореща вода си струва досадата с мъкненето на ведрата и чакането водата да се стопли, когато чух чаткане на подковани копита по камък. Пуснах сърната на земята и с Нощни очи крадешком обиколихме къщата в широк кръг. Нищо друго нямаше, освен една кобила, все още оседлана, вързана за дървото до вратата. Ездачът, изглежда, беше влязъл вътре. Кобилата наостри уши: беше ме усетила, но все още не беше сигурна дали съм повод за тревога.

Остани назад, братко. Ако кобилата надуши вълк, ще изцвили. Ако стъпвам много тихо, мога да се доближа достатъчно, за да надникна вътре, преди да е вдигнала тревога.

Безшумен като мъглата, която загръщаше и двама ни, Нощни очи изчезна като сива вихрушка. Обиколих къщата, минах отзад и се долепих до стената. Вече можех да чуя натрапника вътре. Крадец? Чух дрънчене на посуда и плисък на вода. Тупване ми подсказа, че някой е хвърлил цепеница в огнището. Сбърчих вежди озадачен. Който и да беше вътре, явно се държеше като у дома си. Миг по-късно чух как един глас се извиси в рефрена на стара песен и сърцето ми подскочи. Въпреки годините познах гласа на Славея.

Виещата кучка, потвърди Нощни очи. Надушил беше миризмата й. Както винаги се намръщих кисело от това как мисли вълкът за нея.

Остави ме да вляза пръв. Макар да знаех кой е вътре, все още бях нащрек, докато пристъпвах към вратата. Това не беше случайно. Беше ме издирила. Защо? Какво искаше?

— Славея — казах, щом отворих. Тя се обърна към мен, държеше котлето за чай. Очите й бързо ме огледаха, спряха се на моите и:

— Фиц! — извика тя щастливо и се хвърли към мен. Прегърна ме, а след миг и аз я обгърнах с ръце. Притисна ме силно. Като повечето жени от Бък, беше дребничка и смугла, но жилава. Усетих го от силата на прегръдката й.

— Здравей — промълвих колебливо, загледан в тъмната й коса.

Тя вдигна лице към мен.

— Здравей? — повтори невярващо. Засмя се високо, като видя изражението ми. — Здравей?

Наведе се и остави котлето. После вдигна ръце, хвана лицето ми и ме придърпа надолу, за да ме целуне. Тъкмо бях влязъл от влагата и студа навън. Контрастът между това и топлотата на устните й бе изумителен, толкова изумителен, колкото че държах жена в прегръдката си и че и тя ме прегръщаше. Сякаш самият живот ме беше прегърнал отново. Мирисът й ме опияняваше. Заля ме топлина и сърцето ми заби лудо. Отдръпнах уста от нейната.

— Славея… — почнах.

— Не — прекъсна ме тя твърдо. Погледна над рамото ми, после ме задърпа към нишата за спане. Залитнах след нея, пиян от изненада. Тя спря до леглото ми и си разкопча блузата. Аз я зяпнах онемял, а тя се засмя и почна да развързва връзките на ризата ми. — Не говори! — Сложи пръст на устните ми. После хвана премръзналата ми ръка и я постави на едната си гола гърда.

В този момент Нощни очи избута вратата с рамо и влезе. Студ нахлу в топлата стая като мъгла. За миг той само ни погледна. После отръска влагата от козината си. Беше ред на Славея да замръзне.

— Вълкът. Бях забравила… Още ли си го имаш?

— Още сме заедно. Разбира се. — Понечих да вдигна ръка от гърдата й, но тя я стисна и я задържа там.

— Нямам нищо против. Макар че… — Изглеждаше притеснена. — Трябва ли да… да е тук?

Нощни очи се отръска отново. Погледна към Славея и настрани. Студът в стаята не беше само заради зейналата врата. Месото ще изстине и ще се вкочани, ако те чакам.

Тогава не чакай, отвърнах му жегнат.

Той се изниза в мъглата навън. Усетих го как затвори ума си за нас. Ревност или учтивост? Затръшнах вратата, но останах до нея, притеснен от реакцията на Нощни очи. Ръцете на Славея ме обгърнаха отзад. Когато се обърнах, видях, че е гола. Сливането ни бе като бавно спускащ се здрач.

Сега, докато си спомнях случилото се тогава, се замислих дали не го е била замислила от самото начало. Вероятно не. Беше взела тази част от живота ми с не повече мисъл, отколкото щеше да задели, за да си откъсне боровинки край пътя. Там е и те са сладки, защо да не ги хапне? Бяхме станали любовници без никакво „обичам те“, сякаш лягането ни в една постеля бе неизбежно. Обичах ли я? Обичах ли я, след всичките й идвания и заминавания от живота ми?

Да си мисля за тези неща бе толкова ужасно, колкото да държа вещите, които Сенч бе донесъл от стария ми живот. Някога подобни мисли бяха изглеждали толкова важни за мен. Въпроси за обич, за чест и за дълг… Обичах Моли, а Моли дали ме обичаше? Обичах ли я повече, отколкото своя крал, по-важна ли беше тя за мен от дълга ми? Като млад се измъчвах от тези въпроси… но със Славея никога досега не си ги бях задавал.

Но както винаги отговорите се изплъзваха. Обичах я, но не като човек, когото грижливо съм избрал, за да сподели живота ми, а като позната част от съществуването ми. Да я изгубя щеше да е все едно да изгубя огнището от стаята си. Започнал бях да разчитам на пресекливата й топлина. Знаех, че трябва да й кажа, че не мога да продължавам така. Страхът, който изпитвах, ми напомни как се беше проточило времето и как бях стегнал душата си срещу лечителя, измъкващ стрелата от гърба ми. Изпитвах същото сковаващо предчувствие за голямата болка, която щеше да последва.

Чух шумоленето в постелята — Славея се събуждаше. Стъпките й по пода зад мен бяха леки. Не се обърнах към нея, докато наливах водата за чая. Внезапно усетих, че не мога да я погледна. Но тя не дойде при мен и не ме докосна. След кратко мълчание каза:

— Аха. Хеп ти е казал.

— Да — отвърнах хладно.

— И ти си решил да позволиш това да разруши всичко между нас.

Като че ли нямаше отговор на това. В гласа й се надигна гняв.

— Променил си името си, но след всички тези години не си променил характера си. Том Беджърлок е същият тесногръд моралист, какъвто беше и Фицрицарин Пророка.

— Недей — предупредих я, не заради тона, а заради старото си име. През цялото време бяхме полагали големи усилия Хеп да ме знае само като Том. Знаех, че сега тя го казва на глас не случайно, а като напомняне, че държи в ръце тайните ми.

— Няма — увери ме тя, но гласът й беше като нож, прибран в кания. — Само ти напомням, че водиш два живота и ги водиш много добре. Защо недоволстваш, че го правя и аз?

— За мен не е така. Това е единственият живот, който имам. Просто се опитвам да постъпя спрямо съпруга ти така, както бих искал друг да постъпи спрямо мен. Или ще ми кажеш, че той знае за мен, но му е все едно?

— Точно обратното. Не знае и поради това му е все едно. Ако огледаш нещата внимателно, ще видиш, че резултатът е същият.

— Не и за мен.

— Е, за известно време беше и за теб. Докато Хеп не реши да развали всичко. Натрапил си суровите си стандарти на поредния младеж. Сигурно много се гордееш с това, че си отгледал поредния моралистичен, задръстен от предразсъдъци пуритан като себе си. — Думите й плющяха като шамари през лицето ми. Тя крачеше сърдито из стаята и хвърляше вещите си на купчина. Най-сетне се обърнах да я погледна. Беше зачервена, с разрошена от съня коса. И облечена само с ризата ми. Стигаше до средата на бедрата й. Спря, когато се обърнах да я погледна, и впи поглед в мен. Изпъна се, сякаш за да се увери, че ще видя всичко, което отказвах да видя. — Кого наранява това?

— Твоя съпруг, ако го чуе — отвърнах кротко. — Хеп каза, че бил благородник. Клюката може да навреди на такъв човек повече от нож. Помисли за честта му, за честта на дома му. Не го превръщай в стар глупак, вързал се с палава по-млада жена…

— Стар глупак? — Тя ме погледна озадачено. — Не… Хеп ли ти каза, че е стар?

Усетих, че губя почва.

— Каза, че бил… внушителен…

— Внушителен — да, но стар — едва ли. Тъкмо обратното. — Усмихна се странно, горда и в същото време — смутена. — Той е на двадесет и четири, Фиц. Великолепен танцьор и силен като млад бик. Какво си помисли? Че съм се продала да топля леглото на някакъв грохнал благородник?

Точно това си бях помислил.

— Ами…

Тя изведнъж стана предизвикателна, сякаш я бях подценил.

— Той е обаятелен и чаровен и би могъл да си избере, която жена пожелае. Избра мен. И аз, по свой начин, да, наистина го обичам. Кара ме да се чувствам млада и желана, и способна на истинска страст.

— Аз как те карам да се чувстваш? — попитах неволно, с тих глас. Знаех, че това ще предизвика още болка, но не можах да се сдържа.

За миг това я обърка.

— Уютно — каза после, без изобщо да помисли за моите чувства. — Приета и желана. — Изведнъж се усмихна и усмивката й ме жегна. — Щедра. Давам ти онова, което не би ти дал никой друг. И повече дори. Земна и дръзка, като ярка пойна птица, дошла да навести сиво орешарче.

— Точно това беше. — Извърнах очи от нея, към прозореца. — Но повече не, Славея. Никога вече. Може би си мислиш, че животът ми е нещо жалко, но си е мой. Няма да крада трохите от трапезата на друг мъж. Толкова гордост поне имам.

— Не можеш да си позволиш точно такава гордост — каза тя грубо и прибра косата си назад с две ръце. — Огледай се, Фиц. Дванайсет години сам, и какво имаш? Една колиба в гората и няколко кокошки. Какво си имаш за цвят, за топлина или сладост? Само мен. Може би е само ден-два от живота ми, и то рядко, но аз съм единствената истинска личност в твоя живот. — Гласът й стана още по-твърд. — Трохите от трапезата на друг са по-добре от глада. Ти се нуждаеш от мен.

— Имам Хеп. И Нощни очи — натъртих хладно.

Тя изсумтя пренебрежително.

— Едно сираче, което аз ти доведох, и един грохнал от старост вълк.

Пренебрежението й към тях не само ме оскърби, но ме принуди да осъзная колко различно възприемаме нещата двамата. Предполагам, че ако бяхме живели заедно, ден след ден, такива разногласия щяха да се проявят много отдавна. Кратките моменти, които бяхме споделяли заедно, не бяха за философски дискусии нито дори за практически съображения. Бяхме се събирали, когато тя решеше да сподели леглото и масата ми. Беше спала, беше яла и пяла, и беше гледала как върша нещата в живота си, който не споделяше. Дребните разногласия, които имахме, биваха забравяни между едно гостуване и следващото. Беше ми довела Хеп все едно, че е улично коте и оттогава не беше и помислила в какво може да се превърнем един за друг. Тази свада беше не само краят на онова, което споделяхме, но и разкриваше, че общите неща между нас всъщност са твърде малко. Почувствах се два пъти по-опустошен от това. Горчиви думи от един предишен живот се върнаха в ума ми. Шутът ме беше предупредил: „Тя не изпитва истинска привързаност към Фиц, знаеш ли, само това, че може да каже, че е познавала Фицрицарин“. Може би, въпреки всички тези години, които бяхме споделили, това все още беше вярно.

Задържах езика зад зъбите си от страх за всичко, което можех да кажа. Мисля, че тя погрешно изтълкува мълчанието ми като разколебана решителност. Изведнъж вдиша дълбоко. Усмихна ми се уморено.

— О, Фиц. Нуждаем се един от друг по начин, който никой от двама ни не иска да признае. — Въздъхна. — Направи закуска, а? Аз ще се облека. Нещата винаги изглеждат най-лоши сутрин на празен стомах.

Обзе ме фаталистично търпение. Подредих нещата за закуска, докато тя се обличаше. Знаех, че съм стигнал до решението си. Думите на Хеп предната нощ все едно бяха угасили свещ вътре в мен. Толкова дълбоко се бяха променили чувствата ми към Славея. Седнахме заедно на масата. Тя се опитваше да се държи така, че всичко да изглежда както преди, но аз продължавах да мисля. Това може би беше последният път, когато ще я гледам как разбърква чая си, за да изстине, и как размахва комата хляб, докато говори. Оставих я да говори, а тя дърдореше за несъществени неща, опитваше се да прикове интереса ми към „страшно“ важни неща: къде се канела да замине сега, какво била носила лейди Добрина по еди-какъв си повод. Колкото повече говореше, толкова по-отдалечена ми изглеждаше. Докато я наблюдавах, имах престранното усещане за нещо забравено, нещо липсващо. Тя си взе парче сирене и започна да отхапва ту от него, ту от къшея хляб.

Внезапно ме осени нещо, процеди се в ума ми като капка студена вода, потекла по гръбнака.

— Ти си знаела, че Сенч ще дойде да ме види.

С частица от секундата закъснение тя повдигна вежди изненадано.

— Сенч? Тук?

Това бяха навици на ума, които си мислех, че съм зарязал. Мисловни похвати, на които така усърдно ме беше учил наставникът ми в часовете между свечеряване и разсъмване през годините на младостта ми. Способ да се отсяват факти и след това да се сглобяват, тренировка, която позволява на ума да прави бързи скокове към заключения, които не са преки изводи. Започваш с просто наблюдение. Славея не беше казала нищо за сиренето. Всякакво сирене беше лукс за момчето и мен, да не говорим за чудесно зряло сирене като това. Трябваше да е изненадана, че го вижда на масата ми, но не беше. Нищо не беше казала за брендито от Сандседж предната нощ. Защото нито едното, нито другото я беше изненадало. Бях изумен и същевременно зарадван, по един ужасяващ начин, как бързо прескача умът ми от една точка на друга, докато изведнъж не видях неизбежния пейзаж, който очертаваха фактите.

— Никога досега не беше предлагала да заведеш Хеп някъде. Взе момчето до Бъкип, та Сенч да ме завари сам. — Единственото възможно заключение от това ме смрази. — В случай, че се наложи да ме убие. Нямаше да има никакви свидетели.

— Фиц! — прекъсна ме с укор тя, ядосана и в същото време — стъписана.

Почти не я чух. След като камъчетата на мисълта бяха започнали да подскачат, неизбежно следваше лавината от заключения.

— Всичките тези години. Всичките ти гостувания. Била си неговите очи, нали? Я ми кажи, Бърич и Копривка също ли ги проверяваше по няколко пъти годишно?

Погледна ме хладно, без да отрече нищо.

— Трябваше да ги издиря. Да дам конете на Бърич. Ти поиска да го направя.

Да. Умът ми работеше трескаво. Конете бяха чудесен повод. Бърич щеше да откаже всякакъв друг дар. Но Огън по право си беше негов, дар от Искрен. А Славея му беше казала, че кралицата му е изпратила и кончето на Сажда като благодарност за службата му на Пророците. Гледах я и чаках да чуя останалото. Тя беше менестрел. Обичаше да говори. Единственото, което трябваше да направя, бе да осигуря нужната тишина.

Тя остави хляба.

— Когато съм в района им, посещавам ги, да. А когато се връщам в Бъкип, ако Сенч знае, че съм била там, ме пита за тях. Точно както ме пита и за тебе.

— А Шута? Знаеш ли къде е той?

— Не. — Отговорът беше кратък и го приех за верен. Но тя беше менестрел и за нея силата на една тайна винаги беше в съобщаването й. Трябваше да добави: — Но мисля, че Бърич знае. Един-два пъти, когато им гостувах, имаше играчки, много по-хубави от всичко, което Бърич би могъл да си позволи за Копривка. Едната беше кукла, която много ми напомни за куклите на Шута. Друг път беше наниз от дървени мъниста, всички изрязани като малко човешко лице.

Това беше интересно, но се постарах да не го издам с очи. Зададох й пряко въпроса, който ме интересуваше най-много:

— Защо Сенч трябва да ме смята за заплаха за Пророците? Това е единствената причина, която може да го накара да си помисли, че трябва да ме убие.

На лицето й се изписа нещо близко до жалост.

— Наистина вярваш в това, нали? Че Сенч би могъл да те убие. Че аз бих могла да му помогна, като отвлека момчето.

— Познавам Сенч.

— И той теб. — Думите й прозвучаха почти като обвинение. — Веднъж ми каза, че си неспособен да се довериш напълно на когото и да било. Че желанието да се довериш и страхът от това винаги раздвояват душата ти. Не. Мисля, че старецът просто искаше да се видите насаме, за да може да поговори с теб откровено. Да види с очите си как я караш след всички тези години мълчание.

Владееше майсторството на менестрелите с думите и тона. Направи така, че това, че съм напуснал Бъкип, да изглежда едновременно грубо и жестоко спрямо приятелите ми. Всъщност за мен това беше въпрос на оцеляване.

— За какво си говори Сенч с теб? — попита, много небрежно.

Срещнах погледа й, без да извърна очи.

— Мисля, че знаеш — отвърнах. Не че бях сигурен.

Изражението й се промени и забелязах, че умът й работи трескаво. Така. Сенч не й беше доверил целта си. Но тя беше умна, схватлива и разполагаше с повечето късове. Изчаках само да ги сглоби.

— Старата кръв — промълви тя. — Заплахите на Петнистите.

Имал съм много случаи в живота си, когато съм се стъписвал и се е налагало да го прикрия. Мисля, че този беше най-трудният. Тя следеше внимателно изражението ми.

— Това е беда, която къкри от дълго време и изглежда, скоро ще кипне — продължи. — На Пролетния панаир, в Нощта на менестрелите, когато всички се състезават пред своя монарх, един менестрел изпя старата песен за Петнистия принц. Помниш ли я?

Помнех я. Разказва за една принцеса, отвлечена от владелец на Осезанието под облика на петнист жребец. След като останали сами, той възвърнал мъжкия си облик и я съблазнил. Тя родила извънбрачен син, целия на тъмни и светли петна като баща му. С помощта на зло коварство синът се домогнал до трона и властвал жестоко, с подкрепата на своите кохорти Осезаващи. Цялото кралство страдало, докато, според песента, неговият братовчед, от чистата кръв на Пророците, не привлякъл за своята кауза синовете на шестима благородници. По време на лятното слънцестоене, когато слънцето застива по обед и силите на Петнистия принц са най-изтощени, те го нападнали и го убили. Обесили го, след това насекли тялото му на късове и изгорили късовете над вода, за да бъде отмит духът му далече и да не може да намери убежище в тялото на някой звяр. Начинът на справяне с Петнистия принц, описан в песента, се бе превърнал в традиционния метод да премахват окончателно надарените с Осезание. Славен се беше разочаровал ужасно от това, че не можа да се справи така с мен.

— Не е любимата ми песен — отвърнах хладно.

— Естествено. Слек обаче я изпя добре и си спечели много аплодисменти, повече, отколкото заслужава гласът му. Това негово тремоло в края на фразите… За някои звучи много мило, но всъщност издава лошо владеене на гласа… — Изведнъж осъзна, че се отклонява от темата. — В последно време омразата срещу Осезаващите се засилва! И надарените с Осезание са все по-неспокойни, разправят се невероятни неща. В едно село обесили и изгорили мъж с Осезание и след четири дни всички овце измрели. Просто нападали из полята. Селяните решили, че е семейно отмъщение. Но когато отишли да отмъстят на близките му, се оказало, че отдавна са си отишли. На вратата на къщата им имало закован лист, пишело само: „Заслужихте си го“. Има и други произшествия.

Погледнах я.

— Хеп ми каза същото.

Тя кимна отсечено, стана и се отдръпна от масата. Менестрел до мозъка на костите: имаше да разказва история и й трябваше сцена.

— Добре. След като Слек изпя „Петнистия принц“, излезе друг певец. Беше много млад и може би затова постъпи толкова глупаво. Свали шапката си пред кралица Кетрикен и след това заяви, че ще продължи „Петнистия принц“ с друга песен, от по-нова реколта. Когато каза, че я чул за първи път в едно селце с владелци на Осезанието, през тълпата се разнесе ропот. Всички бяха чували слухове за такива места, но не бяха чували някой да заяви, че е бил в някое от тях. След като мърморенето затихна, той подхвана песен, която не бях чувала. Мелодията беше позната, но думите бяха нови и груби като гласа му. — Тя кривна глава и ме изгледа преценяващо. — Песента беше за едно копеле на Рицарин. Засягаше всичко, което бил направил, преди да се разкрие, че е заразен с Осезанието. Дори открадна една-две фрази от моята „Кулата на острова на Еленовия рог“, можеш ли да си представиш такова нахалство! Песента продължи с това как този „Син на Пророк, със Стара кръв благословен, от царска кръв необуздана най-добрият“ не умрял в тъмниците на Претендента. Според тази песен Копелдака останал жив и верен на бащината си фамилия. Менестрелът изпя, че когато крал Искрен се отправил да потърси Праотците, Копелдака се вдигнал от гроба си, за да се притече на помощ на своя законен крал. Изпя и трогателна сцена как Копелдака призовал Искрен да се върне през портите на смъртта и да му покаже градина с каменни дракони, които могат да бъдат събудени за каузата на Шестте херцогства. В това поне имаше зрънце истина. Сепнах се и заслушах удивена. — Замълча, изчака да проговоря, но аз нямах думи. Тя сви рамене и отбеляза кисело: — Ако искаше да се направи песен за онова време, можеше първо да се сетиш за мен. Бях там, знаеш. Всъщност точно затова бях там. И съм много по-добра от онова момче. — Гласът й трепереше от ревност и гняв.

— Нищо общо нямам с тази песен. Сигурен съм, че го разбираш. Ще ми се никой да не я беше чувал.

— Е, няма нужда да се безпокоиш много за това. — Каза го с дълбоко задоволство. — Изобщо не я бях чувала до онзи ден, нито я чух повече. Не беше направена добре, мелодията не подхождаше на темата, стиховете бяха недодялани…

— Славея…

— О, добре. Та значи той придаде на песента традиционния героичен край. Че ако някой ден короната на Пророците изпита нужда, сърцатият благословен с Осезанието Копелдак ще се върне, за да помогне на кралството. В края на песента някои сред тълпата се развикаха, че и той бил покварен от Осезанието и трябва да бъде изгорен. Кралица Кетрикен заповяда да замълчат, но в края на вечерта не му даде кесия като на другите менестрели.

Не казах нищо, но и не споделих преценката си за това. След като не се хванах на въдицата й, Славея добави:

— Защото беше изчезнал, когато дойде моментът кралицата да възнагради онези, които са й харесали. Първо извика неговото име, но никой не знаеше къде е отишъл. Името му бе непознато за мен. Тагсон.

Син на Таг, внук на Рийвър, можех да й кажа. И двамата, Рийвър и Таг, бяха много способни членове на бъкипската гвардия на Искрен. Умът ми се зарея назад през годините, за да съживи образа на Таг, коленичил пред Искрен в Каменната градина пред портите на смъртта. Да, така предположих, че трябваше да го е видял, Искрен излиза от суровия черен Стълб на Умението и стъпва в колебливия кръг светлина от огъня. Таг беше познал своя крал, въпреки всичко, което страданията бяха причинили на Искрен. Беше заявил верността си към него и Искрен го бе отпратил. Беше му повелил да се върне в Бъкип и да каже на всички там, че законният крал ще се върне. Като си мислех отново за това, бях почти сигурен, че Искрен е пристигнал в Бъкип преди войника. Драконите в полет са много по-бързи от един пешак.

Не знаех, че Таг е разпознал и мен. Кой изобщо би могъл да предвиди, че той ще предаде тази история, още по-малко, че ще има син менестрел?

— Виждам, че го познаваш — каза тихо Славея.

Погледнах я и видях как очите й алчно се опитват да разгадаят изражението ми. Въздъхнах.

— Не познавам никакъв Тагсон. Просто се замислих за нещо, което спомена. Осезаващите са станали неспокойни. Защо?

Тя ме погледна учудено.

— Мислех, че ще го знаеш по-добре от мен.

— Водя живот в уединение, Славея, както знаеш много добре. Нямам възможност да чувам никакви новини, освен онези, които ми носиш ти. — На свой ред я погледнах изпитателно. — А ти никога не си ми споделяла това.

Тя извърна очи и се зачудих. Дали беше решила да го затаи от мен? Сенч ли й бе наредил да не ми го казва? Или го беше забравила, погребано в ума й под многото й разкази за благородници, за които беше свирила и пяла, и похвалите, които бе получавала?

— Не е приятна тема. Започна преди година и половина… може би две. Струваше ми се, че чувам все повече разкази за покварени от Осезанието, открити и наказани. Или убити. Знаеш какви са хората, Фиц. Сигурна съм, че за известно време след Войната на Алените кораби им е дошло до гуша от убийства и кръв. Но след като врагът най-сетне е прогонен от брега ти и къщите ти са възстановени, и нивите започнат отново да дават жито, и стадата ти да нарастват, какво пък, идва времето отново да започнеш да търсиш грешници сред съседите си. Мисля, че Славен разбуди в Шестте херцогства страст към леене на кръв за забавление, с неговия Кралски кръг и съд чрез двубои. Чудя се дали изобщо някога наистина ще се освободим от това, което ни остави в наследство.

Беше докоснала стар кошмар. Кралският кръг в Трейдфорд, затворените в клетки зверове и мирисът на стара кръв, съд чрез двубой… споменът ме заля и остави гадене след себе си.

— Преди две години… да — продължи Славея. Крачеше нервно из стаята. — Та значи старата омраза към хората с Осезание кипна отново. Кралицата говореше против нея, заради теб, предполагам. Тя е обичана кралица и по време на управлението си наложи много промени, но в това нещо традицията е много дълбоко вкоренена. Хората по селата си мислят: добре де, но какво може да знае тя за нашия живот, като е отраснала в Планините? Тъй че, макар кралица Кетрикен да не го подкрепяше, гоненията на обсебени от Осезанието продължи, както винаги. После в Тренъри във Фароу, преди около година и половина, имаше едно ужасяващо произшествие. Както стигна историята до Бъкип, едно момиче с Осезание имало за свой звяр лисица и изобщо не се интересувала къде ходи на лов тя, стига кръвта да тече всяка нощ.

Прекъснах я:

— Лисица домашен любимец?

— Не съвсем обикновен. Още по-подозрителното беше, че момичето не беше нито от благородно потекло, нито богато. Каква работа може да има едно селско дете с такова животно? Слуховете се разпространиха. Пилците на селяните край Тренъри пострадаха най-много, но последният удар беше, когато нещо се промъкнало в птичарника на лорд Делфин и си направило пир с неговите пойни птици и внесените от Дъждовитите планини кокошки. Той събрал ловците си и им казал да не се връщат без момичето и лисицата. И ловците ги хванали, пребили ги от бой и ги довели пред лорд Делфин. Момичето се кълняло, че това изобщо не е работа на лисицата му, кълняло се, че не е Осезаваща, но казваха, че когато започнали да мъчат звяра с нажежени железа, детето пищяло толкова силно, колкото и лисицата. След това, за да затвори кръга на доказателствата, Делфин заповядал да извадят ноктите от ръцете и краката на момичето — и лисицата също запищяла като нея.

— Чакай, чакай… — Думите й ме зашеметиха. Можех да си го представя прекалено добре.

— Ще довърша накратко. Двете умрели, бавно. Но на следващата нощ били избити още от пойните птици на Делфин, а един стар ловец казал, че е невестулка, не лисица, защото невестулката пие само кръвта, докато лисицата щяла да разкъса птиците на парчета. Мисля, че несправедливата й и най-вече жестока смърт вдигна Осезаващите срещу него. На другия ден едно от кучетата на Делфин му заръмжало и посегнало да го захапе. Делфин заповядал да убият и кучето, и момчето в кучкарника. Твърдял, че когато влязъл да обиколи конюшните си, всичките му коне въртели диво очи при преминаването му и свивали уши назад, цвилели и ритали стените на яслите. Заповядал да обесят две конярчета над вода и да ги изгорят. Твърдял, че в кухнята му започнали да влитат рояци мухи и всеки ден ги намирал умрели в храната си, и че…

Поклатих глава.

— Това са лудостите на човек с гузна съвест. Никой владеещ Осезанието, поне от тези, които познавам, не би могъл да направи такива неща.

Тя сви рамене.

— Тъй или иначе, хората проплакаха пред кралицата за справедливост, след като десетина от по-долните му слуги бяха изтезавани и убити. И тя изпрати Сенч.

Отпуснах се в стола и скръстих ръце на гърдите си. Тъй. Старият убиец все още беше носителят на правосъдието на Пророците. Зачудих се кой го е придружил да свърши тихата си работа.

— И какво стана? — попитах, все едно не знаех какво е станало.

— Сенч намери съвсем просто решение. По заповед на кралицата забрани на Делфин да държи коне, соколи, псета и каквито и да било животни или птици в имението си. Делфин не може да язди, да ловува със сокол, и изобщо да ловува. Сенч дори забрани и на него, и на всички, които живеят в замъка му, да ядат месо или риба в продължение на една година.

— Доста тягостно имение трябва да е станало.

— Сред менестрелите се говори, че никой повече не гостува на Делфин, освен ако много му се наложи, че слугите му са малобройни и навъсени и че е загубил всякакво уважение в средите на благородниците заради оскъдното гостоприемство, което може да предложи. А Сенч го принуди да плати кръвнина в злато не само на семействата на убитите слуги, но и на семейството на момичето с лисицата.

— Те взеха ли го?

— Семействата на слугите — да. Беше справедливо. Семейството на момичето-лисица го нямаше, умрели или избягали, никой не можеше или не искаше да каже кое. — Сви рамене. — Това уж трябваше да успокои нещата. Но произшествията започнаха да се умножават. Не само претърсванията за Осезаващи, но и отмъщенията, които Осезаващите нанасят на свой ред на мъчителите си.

Намръщих се.

— Не разбирам защо всичко това би трябвало да предизвика още бунтове сред Осезаващите. Според мен Делфин е бил наказан справедливо.

— А според някои по-сурово, отколкото заслужава, но Сенч беше непреклонен. И не се ограничи с това. Скоро след това всичките шестима херцози получиха свитъци от кралица Кетрикен, в които се казваше, че да си Осезаващ не е престъпление, освен ако Осезанието не се използва за зли цели. Пишеше на херцозите, че трябва да забранят на своите благородници и лордове да избиват Осезаващи, освен когато престъпленията им са доказани толкова сигурно, колкото престъпление на обикновен човек. Едиктът не се прие добре, както можеш да си представиш. Когато не го пренебрегват, винаги се намира достатъчно вина за някого след смъртта му. Вместо да уталожи чувствата, проглашението на кралицата като че ли събуди цялата стара омраза срещу Осезаващите. А тях, изглежда, ги тласна към непокорство. Не търпят родната им кръв да бъде избивана без съпротива. Понякога се задоволяват само да освободят своите, преди да ги убият, но много често отвръщат на удара с възмездие. Почти всеки път, когато има екзекуция на Осезаващ, някое зло бързо сполетява виновниците. Добитъкът им измира или плъхове нахапват децата им. Винаги е свързано с животни. В едно село рибата, от която зависи поминъкът им, просто не дошла по реката. Мрежите останали празни и хората започнали да гладуват.

— Нелепо. Хората просто наричат случайността злодеяние. Осезаващите не притежават такива сили, каквито им приписваш. — Изрекох го с голяма убеденост.

Тя ме изгледа с пренебрежение.

— Тогава защо Петнистите си приписват такива деяния, ако не е тяхна работа?

— Петнистите ли? Кои са тия Петнисти?

Тя повдигна рамене.

— Никой не знае. Не се обявяват публично. Оставят послания, заковани на вратите на ханове или по дървета, и пращат бележки на благородниците. Винаги едно и също, само имената са различни: „Еди-кой си беше убит несправедливо, не заради някакво престъпление, а само защото притежава магията на Старата кръв. Сега нашият гняв пада върху вас. Когато се върне, Петнистият принц няма да прояви милост към вас“. И не са подписани с никакво име, само с рисунка на петнист жребец. Това вбесява хората.

— Кралицата отказа да прати гвардията си, за да ги изловят — продължи Славея. — Тъй че сега клюката сред благородниците е, че самата кралица Кетрикен е виновна за все по-многобройните избивания на Осезаващи, защото наказанието на лорд Делфин ги е накарало да си въобразят, че имат право да практикуват извратената си магия. — Навъсих се и тя ми напомни: — Една странстваща певица само повтаря това, което е чула. Аз не съчинявам слуховете, нито влагам думи в хорските уста. — Спря зад мен и сложи ръце на раменете ми. Наведе се и опря буза до моята. Добави нежно: — След всичките тези години ти, разбира се, вече знаеш, че не те смятам за покварен. — Целуни ме по бузата.

Този наш разговор почти беше изтласкал решимостта от ума ми. Бях готов да я прегърна. Но вместо това се надигнах неловко, защото беше точно зад стола ми. А когато тя се опита да ме прегърне, вледених сърцето си. Избутах я от себе си с изпъната ръка и казах тихо:

— Ти не си моя.

— Нито пък съм негова! — избухна тя. Черните й очи блестяха от гняв. — Принадлежа на себе си и аз решавам, с кого да споделя тялото си. Тъй че има ли значение чие легло споделям?

Беше с бърз ум и боравеше с думите много по-добре от мен. Нямах умен отговор. Затова повторих нейните думи:

— И аз принадлежа на себе си, и аз решавам с кого ще споделя тялото си. И няма да го споделям с жената на друг мъж.

Мисля, че тогава тя най-сетне повярва. Бях подредил вещите й на спретната купчина до огнището. Тя се смъкна на колене до тях. Дръпна дисагите си и започна да ги тъпче вбесена.

— Не знам защо изобщо си губих времето с теб.

Мисхеп^[1], верен на името си, избра точно този момент, за да влезе. Вълкът беше по петите му. Хеп видя сърдитото лице на Славея, обърна се към мен и попита:

— Трябва ли да се махам?

— Не! — изсумтя Славея. — Ти ще останеш. Аз съм тази, която изхвърлят. Благодарение на теб. Би могъл да поразмислиш малко, Хеп, над това какво щеше да стане от теб, ако те бях оставила да ровиш из сметището на онова село. Заслужавах благодарност, не това предателство!

Момчето я погледна невярващо. Нищо от онова, което бе направила някога, нито дори че ме беше заблудила, не ме беше ядосало толкова, колкото като видях как го нарани. Хеп ме погледна тъжно, сякаш очакваше, че и аз ще му се скарам. После излезе. Нощни очи ме изгледа опасно, завъртя се и го последва.

Ще дойда скоро. Нека първо приключа с това.

По-добре изобщо да не го беше започвал.

Оставих укора му да увисне без отговор, защото нямах не само добър отговор, а никакъв. Славея ме гледаше ядосано, а когато й го върнах, гневно навъсен, видях, че нещо като страх пробяга за миг по лицето й. Скръстих ръце и казах сухо:

— Най-добре ще е да си тръгнеш.

Боязливият й поглед бе толкова оскърбителен, колкото и обидата, която бе хвърлила срещу Хеп. Излязох да доведа кобилата й. Чудесна кобила и чудесно седло, и двете — несъмнено дарове от някой чудесен млад мъж. Кобилата усети възбудата ми и застъпва нервно на място, докато я оседлавах. Поех си дъх, овладях се и отпуснах ръка на гърба й. Отпратих й спокойствие. С това успокоих и себе си. Погалих гъвкавата й шия. Тя се обърна и завря муцуна под мишницата ми. Въздъхнах.

— Ще се погрижиш за нея, нали? Защото тя самата изобщо не се грижи за себе си.

Нямах връзка с кобилата и за нея думите ми бяха само успокоителни звуци. Долових обаче покорството й. Отведох я пред къщата и останах навън, хванал юздите. След миг Славея излезе.

— Нямаш търпение да си тръгна, нали? — подхвърли горчиво. Метна нервно дисагите през седлото, с което отново смути кобилата.

— Не е вярно и ти го знаеш — отвърнах.

Постарах се да запазя гласа си спокоен. Болката, която бях отричал, проби през унижението от това колко наивен съм бил, от яда ми, че ме е използвала така. Връзката ни не беше нежна, сърдечна любов; беше по-скоро приятелство, включило споделянето на телата ни и доверието да заспиш в прегръдката на другия. Измяната спрямо приятел се различава от измяната спрямо любим само по степента на болката, не и по вид. Изведнъж разбрах, че току-що я бях излъгал: отчаяно ми се искаше да си тръгне. Присъствието й бе като стрела, заседнала в рана; не можеше да се изцери, докато тя не си отидеше.

Въпреки всичко се опитвах да измисля някакви значими думи, нещо, което да спаси добрата част от онова, което бяхме споделяли. Но нищо не ми идваше наум и стоях глупаво смълчан. Тя дръпна юздите от ръката ми и яхна кобилата. Погледна ме. Сигурен съм, че изпитваше някаква тъга, но лицето й издаваше само гнева, че съм отхвърлил волята й. Тръсна глава.

— Можеше да си някой. Независимо как си роден, все пак ти дадоха всякакъв шанс да станеш нещо. Можеше да си значим. Но ти си избра това. Запомни го. Ти сам си избра това.

Дръпна юздите, не чак толкова рязко, че да нарани устата на кобилата, но по-грубо, отколкото беше нужно. После я срита и тя тръгна в тръс. Загледах се след Славея. Тя не погледна назад. Въпреки мъката изпитвах не съжалението от един край, а предчувствието за начало. Потръпнах, все едно самият Шут бе застанал до лакътя ми и шепнеше в ухото ми:

— Не го ли усещаш? Кръстопът, зенит, въртоп. Всички посоки се променят точно тук.

Обърнах се, но нямаше никого. Погледнах небето. Тъмни облаци прииждаха от юг; короните на дърветата вече зашумяваха от идващата буря. Славея щеше да започне пътуването си с проливен дъжд. Казах си, че не изпитвам задоволство от това, и отидох да потърся Хеп.