Ан Лоурънс
Господарят на замъка (8)

7

Ема изпитваше неудържимо желание да го докосне. Протегна ръце към колана. Докато го взимаше, се допря до него. Прониза я тръпка.

— Пак те питам, Ема. Разбираш ли какво означава закрила?

— Първо трябва да мисля за Анджелика — почна Ема.

— Детето ти също ще бъде защитено.

Вгледа се в лицето му внимателно, за да открие следа от лъжа, някакъв знак, който да й подскаже истинските му намерения. Той не отклони поглед от нея, нито пък я засипа с увещания и сладки думи. Зачака в пълно мълчание. Ема въздъхна.

— Мама? — Анджелика вдигна главичка. — Ам-ам! — Ръчичките й се вкопчиха в мантията на Ема.

Сякаш всичко останало на света престана да съществува. Времето и шумотевицата изчезнаха. По-късно тя не можа да се сети кой е минал край тях, какво е казал. Като че ли мигът спря, за да изчака нейния отговор. След думите на Анджелика той можеше да бъде само един.

Ема кимна в знак на съгласие. Очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите й и закапаха върху меката й вълнена наметка. Жил посегна и улови една сълза с върха на пръста си. Поднесе я към устните си и опита с наслада соления вкус. Не се съмняваше, че този плач е предизвикан от силните емоции. Надяваше се, че е от радост.

— Простете ми. Гладни сме и изтощени. — Ема изтри лице с опакото на ръката си.

Жил щракна с пръсти и отнякъде, като по чудо, изникна валетът му.

— Юбер, придружи тази жена и детето й до замъка. Погрижи се Сара да ги нахрани — заповяда той, прибра колана и отмина.

 

 

Ролан се огледа учудено из залата, търсейки защо настроението на жена му се развали като вкиснало вино. Този ден Сара беше раздразнителна и намусена. Ролан реши, че сигурно е от времето. В салона цареше мрачна и потискаща атмосфера, просмукана с мирис на влага и плесен.

Докосна я по рамото, но тя отхвърли ръката му:

— Беше само въпрос на време — измърмори Сара на мъжа си и посочи с глава масите за прислугата.

Ролан погледна натам и видя, че Уилям Белфур закача новата тъкачка. Момичето, чието име не можеше да си спомни, не даваше вид да се забавлява от смешката, която очевидно развеселяваше Уилям.

— Сляпа ли е или слабоумна? — попита Ролан, като пресуши бокала си и избърса уста.

— Хм. По-скоро е най-умната от всички, щом съзнава, че трябва да отхвърли закачките му.

— Струва ми се, че само ти мислиш така.

Сара се завъртя на пейката и изгледа втренчено мъжа си. И той вече бе посивял. Беше хубав мъж, силен и умен, при това щедър любовник. Дари я с трима сина, които сега бяха далеч по битки с крал Ричард. Тя укроти с усмивка лошото си настроение и докосна Ролан по коляното:

— Много жени го знаят какъв е. Но въпреки това са готови да стоплят леглото му. — Сара въздъхна и стана. — Ще отида да се погрижа за Ема. На лорд Жил няма да му хареса, че някой я тормози.

Ролан дьо Вар проследи жена си с поглед. Тя отиде право при младите хора. Явно не видя Жил, който в този момент влезе в залата. Ролан забеляза, че е ядосан, а по мантията му има кал. Стана и тръгна към Сара. Ако се зараждаше скандал, по-добре той да е там, за да изглади противоречията.

— Сър — обърна се Сара към Белфур. — Злоупотребявате с положението си.

— Така ли, госпожо? — Уилям подпря ръка на коляното си и я измери от горе до долу.

— Очевидно госпожица Ема желае да я оставите на мира.

— Ема? — Уилям премести поглед върху нея.

Ема изстина. Ръцете й се вледениха, гърлото й пресъхна. Забеляза през рамото на Уилям, че лорд Жил се насочва към тях. Уилям тъкмо й обясняваше какво трябва да направи, за да си върне неговата благосклонност — да го чака зад хамбара или при гълъбарника.

Пропъди страха си от него. Лорд Жил й бе обещал закрила, но тя се притесняваше, че й потрябва толкова скоро. Кураж, повтаряше си тя, кураж.

Уилям премести коляно с милиметър по-близо и го притисна в нейното. Време беше да провери обещанието на лорд Жил. По-добре да говори сега пред малко хора. Съзнаваше, че по-нататък можеше да й се наложи да обяснява и пред по-голяма публика.

— Да, Уилям. Госпожа Сара отгатна съвсем точно. Искам да ме оставиш на мира.

Жил беше намръщен. Всички млъкваха, щом минеше покрай тяхната маса. Мнозина вече знаеха, че господарят е поставил под личната си закрила новата тъкачка. Никой обаче не бе забелязал двамата да са прекарали и минута насаме. На всичкото отгоре сега Уилям задяваше момичето пред всички, а той беше известен с това, че винаги получава каквото иска. Положително щяха да хвърчат искри.

Ема не смееше да мръдне от страх. Успя да разгневи Уилям, виждаше го по стиснатите му зъби и юмрука на хълбока. Ами ако той я злепостави пред лорд Жил? А какво щеше да прави, ако господарят не й се притече на помощ?

— Проблем ли има, Сара? — Жил свали ръкавиците си. Болка пареше в стомаха му. Започна да го мъчи, когато видя Уилям — качил ботуш на пейката, почти допрял крак до лицето на Ема. Така се разгневи, че намери за безопасно да се обърне само към Сара.

— Не, милорд. — Сара го погледна в очите и му се усмихна с усмивка, която трябваше да му подскаже, че тя сама може да се справи със ситуацията.

— Отлично. Уилям, Ролан, елате с мен. Съберете войниците — заповяда Жил и се запъти към двора.

Уилям отпусна длани, хвърли злобен поглед към Ема и забърза след Жил. Нямаше желание да ядосва лорд Жил. Той също бе дочул мълвата. Като един от рицарите на господаря той разполагаше с власт в замъка. На друго място обаче едва ли щеше да я има. Глупаво щеше да е заради една жена да го пратят в някое ужасно имение, например в Сийсуепт — на онзи бряг, забравен от Бога, зад влажните стени на замъка. Дори не познаваше тамошния господар — сина на Жил, Никълъс д’Аржан.

Ема се успокои. Вратът я болеше от напрежение. Тя го разтри със силните си пръсти. Само един поглед от лорд Жил бе достатъчен, за да се изпълнят желанията му. Властта му беше трудно доловима, като ухание във въздуха. Ема реши да опита същата физиономия и вдигна вежди към едно от хлапетата в кухнята. То веднага избяга и тя се изкикоти.

— Защо ти е толкова весело? — попита я Сара и се зае да чисти с края на престилката си изкаляната от Уилям пейка.

— За нищо. — Ема проследи с поглед мъжете, които наставаха от масите и се завтекоха към двора. — Какво стана, че всички изоставиха огнището и се втурнаха навън в тази буря? — Тя се изправи и отърси полите си. Бе седнала върху тях, за да не ги изцапа Уилям с ботуша си. Носеше червеникавокафява шаячна рокля. От деколтето се подаваше ленена риза в същия цвят. Това бяха новите й дрехи — първите от три години.

Сара погледна в същата посока:

— Част от северната стена се е срутила от дъжда. Ще ида да проверя има ли нужда от нашата помощ.

Ема онемя. До северната стена живееше вдовицата Купър с петте си внучета. Загърна мантията си и хукна навън, без да усеща дъжда. На бегом прескачаше локвите по пътя към тъкачницата.

— Мей! Слава богу. Ще се грижиш ли за Анджелика, докато се върна? Казаха, че северната стена се съборила. Там живее моя приятелка. Може би има нужда от помощ.

— Добре. С удоволствие ще я наглеждам — кимна Мей. От бонето й се бяха изплъзнали кичури мека кестенява коса. С големите си очи на сърна тя изглеждаше беззащитна като дете, но Ема знаеше, че е хитра като лисица. Ема целуна дъщеря си и излезе навън.

Калдъръмът на двора беше хлъзгав от дъжда и калта. Ема вдигна поли, за да не ги изцапа. Във въздуха миришеше на бедствие. Мъжете я изблъскваха от пътя си. Понесе я потока от хора, които тичаха към северната стена.

Гледката я потресе. На мястото на къщите и дюкянчетата имаше само камъни, кал и локви. Замръзна в ужас какво ли е станало с приятелката й. Ръцете й стискаха несъзнателно фустата. Напълно бе забравила, че трябва да пази новите си дрехи.

Вниманието й привлече нечий вик и тя видя лорд Жил, яхнал черен жребец, да раздава заповеди към другите конници около руините. Замръзна на място. Той изглеждаше фантастично върху животното, което беше поне седемнадесет педи. Твърдите му черти я успокоиха. Въобще не приличаше на романтичен ухажор. Всички чакаха на него да им помогне. В гърдите й сякаш избухна пожар.

Само след миг лорд Жил скочи от коня, за да спре ръката на Юбер. Валетът разчистваше камъните с дървено гребло. От купчината развалини се показа кално вързопче. С едно движение лорд Жил го грабна и се метна на жребеца. Огромното животно си проправи път сред тълпата. Сърцераздирателен писък прониза въздуха. От мъглата се появи жена. Тя скубеше косите си и пищеше. Когато видя рухналата къща, се хвърли върху камъните.

Конете се разтревожиха от суматохата. Лорд Жил отиде до нея, овладявайки страха на своя жребец. Каза нещо остро на жената и за изненада на Ема тя се вкопчи в мантията му и целуна краищата й. Двама войника веднага се втурнаха към господаря си, но той ги отпрати. Внимателно се наведе и й даде вързопа.

Ема остана смаяна, когато жената развърза кърпата и отвътре се показа бебе. Ридаещата майка отново сграбчи лорд Жил за наметалото и изговори куп благодарности за спасеното си дете. Той махна с ръка и насочи коня си към хората, които обезумели разчистваха камъните.

— Мили боже — възкликна Ема, когато извадиха от руините някакъв човек. Дрехите му издаваха, че е от най-бедните. Лорд Жил слезе от коня и се надвеси над тялото. Ема залитна пред лицето на смъртта. Трябваше да намери вдовицата Купър. В калното вързопче можеше да се окаже и едно от нейните внучета.

Огледа се в тълпата, която се трупаше да помага на войниците. Хлъзгавата кал затрудняваше работата. Дъждът плющеше по плещите им. Без да усеща ледените капки по раменете си, Ема тръгна между хората да търси познато лице.

 

 

Жил изтръпна, когато извадиха втория труп. Бременна жена се откъсна от множеството и падна на колене до тялото на младия мъж. За разлика от другата, тази жена изрази скръбта си в мълчание. Жил положи нежно ръка върху рамото й:

— Ела — рече той и я накара да се дръпне от ужасната гледка. Огледа се и забеляза сред хората командира на гвардейците си Марк Тревейлин. — Отведи тази жена и се погрижи за нея.

Тревейлин кимна, наметна жената с мантията си и я поведе.

Както се обръщаше, за да провери къде още има нужда от помощта му, Жил мярна в тълпата познат цвят. „Исусе“, възкликна той. Метна се на седлото и пришпори коня си.

— Ема! — повика я Жил. Тя се завъртя и го погледна. Пребледнялото й лице изглеждаше восъчнобяло на фона на измокрената качулка на мантията й. — Какво правиш тук? — изкрещя й той. — Толкова евтино ли оценяваш живота си?

— Моята приятелка, милорд — отвърна му тя. — Вдовицата Купър…

— Връщай се в замъка. Веднага! — Роклята й беше изкаляна, а мократа коса бе залепнала по челото й. В най-лошия случай можеше да попадне под ново срутище. В най-добрия щеше да се отърве само с настинка.

— Не мога! — извика тя. Сграбчи го за ръката, отпусната върху бедрото му. — Защо ме принуждавате да изоставя приятел в беда?

Той се наведе и я прегърна през кръста. След миг тя се озова зашеметена пред него върху седлото — притисната от желязната му ръка към железните му гърди. Ала независимо от всичко не можеше да го остави да я отвлече. Тя се отмести и извърна глава.

Усети по гневния му поглед, че няма да е толкова лесно да го убеди:

— Трябва да открия моята приятелка. Тя ми помогна да родя Анджелика, спаси ме от гладна смърт. Моля ви, милорд, умолявам ви, трябва да я намеря.

Изражението му се смекчи. Дръпна се по-назад на седлото, за да й направи място. Ръката, която я стискаше за кръста, леко се отпусна:

— Дай ми няколко минути и аз ще се погрижа за приятелката ти.

Лорд Жил я поведе към една група мъже. Тя не пропусна да огледа хората по пътя си. От тълпата неочаквано се отдели Уилям Белфур и се изправи пред тях. Ема застина в прегръдките на господаря. Уилям й хвърли презрителен поглед.

— Уилям, искам всички останали без дом да бъдат настанени в замъка. Отнесете ранените в параклиса. Нека отец Бернар да събере всички факли, които намери, за да стоплим пострадалите. Предупреди доктора да се погрижи първо за най-тежко ударените, а не да преглежда според броя на сребърниците им. Разбра ли?

— Да, милорд — отдаде чест Уилям и отиде да предаде задачите на хората си.

Жил не чака повече, а се върна на мястото, където намери Ема.

— Как да познаем тази вдовица? — попита той в ухото й.

Тръпки я полазиха от контраста между топлината на дъха му и ледената му брада. Усещаше тежестта на тялото му върху себе си, долавяше всяко движение на бедрата и ръцете му. Не можеше да продума от смущение. Хвана се за гривата на жребеца и се опита да си възвърне спокойствието.

— Вдовицата Купър сигурно стои някъде с ръце на кръста и сама издава заповеди, милорд. — Гласът й секна. — Освен ако не е…

— Ще я намерим — каза той и неговата увереност успокои и нея.

Ема се надвеси над коня, придържана от Жил, и започна да претърсва тълпата за познатото лице. Десетки мъже и жени ги спираха и дърпаха лорд Жил за мантията, за да привлекат вниманието му. Той отделяше време за всеки, отговаряше спокойно и ги насочваше към параклиса или към замъка според нуждите.

— Ето там! — изкрещя тя, сочейки група хора, които разчистваха развалините на нечий порутен дом. — Госпожо Купър! — Огледа се обезумяла наоколо с надежда да види и петте хлапета.

Вдовицата прекъсна работата си и се обърна. Лицето й беше зачервено от усилие. Скоро Ема забеляза сина й и въздъхна с облекчение. Скупчени, наблизо клечаха децата и наблюдаваха с ококорени очи камъните като гарги на клонка.

— Слава богу — обърна се тя към лорд Жил. — Живи са.

Жил укроти коня си, който се разлудува, щом Ема се наведе към приятелката си. Опита се да не забелязва как дупето й се върти сладострастно на седлото. Ема посегна да стисне ръка на вдовицата и той я хвана по-здраво, за да не падне. По тялото му премина тръпка, която изобщо не се дължеше на студения вятър.

— Слава богу, че си била далеч — рече вдовицата, целувайки я по ръката.

Ема усети, че лицето й гори. Какво ли щеше да си помисли приятелката й заради това, че е седнала в скута на господаря? Тъкмо скалъпваше някакво обяснение, когато лорд Жил я прекъсна:

— Нуждаете ли се от помощ, госпожо? Има ли затиснати под камъните? — Жил обгърна Ема през кръста и я притисна още по-силно към себе си.

— Не, милорд, само няколко гъски пострадаха. Но имаме нужда от още няколко чифта ръце, за да разместим камъните, защото тези хора чакат само на пернатите за прехрана през зимата. Не можем да ги зарежем под развалините.

— Ще ви изпратя още хора.

Ема едва успя да махне за сбогом на вдовицата Купър и Жил подгони коня си към тълпата край стената. За няколко минути събра безделниците, които зяпаха руините, и ги прати да помагат на жената.

Ема се сви пред него на седлото. От снагата му струеше топлина. Беше наметнал мантията си и върху нея. Усещаше присъствието му с всеки милиметър от тялото си, но най-осезаема беше близостта на ръцете му. Бяха червени от студа, защото не носеше ръкавици. Тя за малко да ги притисне до себе си и да ги стопли. Ала това щеше да се приеме като нахалство… дори лудост.

Нямаше къде да сложи своите ръце. Щеше да е удобно да ги положи върху гривата на коня, но така пък му пречеше да управлява юздите. Затова ги стискаше в юмруци до гърдите си или придържаше наметалото си с тях. Лорд Жил обаче непрестанно се въртеше, раздаваше заповеди, направляваше работниците и при всяко негово движение тя подскачаше на седлото. Искаше й се да се хване за опора в него, но не смееше.

Той отново сякаш прочете мислите й:

— По-добре се хвани за ръката ми. Иначе има опасност да паднеш и да се удариш много лошо.

Тя внимателно сключи пръсти около ръката му. Почувства силата на мускулите му през мокрия ръкав и мигновено осъзна, че няма право да го докосва.

— Ще бъде още по-безопасно, ако ме свалите на земята, милорд.

— Права си — съгласи се той. На Ема й идеше да прехапе езика си, защото той веднага прехвърли юздите в едната си ръка и я хвана здраво с другата. Само след миг тя се озова на твърда земя. Полите й се заплетоха в ботуша му и тя припряно ги оправи.

— Благодаря ви, милорд, че ми помогнахте да открия приятелката си.

Жил се наведе и хвана ръката й. Пръстите й бяха леденостудени.

— Прибирай се в замъка и кажи на Сара да ти приготви топла напитка и сухи дрехи. Предай й, че ако някой има нужда да се преоблече, раклите на лейди Маргарет ще стигнат поне за жените.

Държеше ръката й, сякаш тя бе благородна дама, а той — неин ухажор. Дъхът й замря. Колкото и да се тревожеше заради трагедията, не искаше той да я пуска.

— Не се притеснявайте, милорд. Ще изпълня нарежданията ви — обеща тя и погледна ръката си в неговата. Обзе я желание да допре пръстите му до бузата си. То я накара да дръпне бързо ръката си, сякаш бе пипнала змия. Сведе глава, запретна поли и избяга от него. Сърцето й биеше лудо в гърдите.

 

 

Объркан, Жил огледа залата, в която сега имаше двойно повече народ от обикновено. Ролан се присъедини към него:

— Страхотна гледка, а?

Жил кимна, свали прогизналата си мантия и я хвърли на Юбер.

— Нямах представа, че жена ми е притежавала такава шарена колекция от дрехи. — Пръснати по всички маси седяха жени в ярки копринени и вълнени рокли. — Виж ти — промърмори Жил.

— На моята Сара не й се вярваше, че искаш да опразнят раклите на лейди Маргарет. Но като видя в какво окаяно състояние са селяните, които доведе Уилям, престана да я интересува давал ли си такава заповед или не. Наистина ли нареди да раздадат роклите на лейди Маргарет на тези нещастници?

— Да — кимна Жил. — Точно това поисках. — Той се усмихна доволно, когато забеляза, че омразната жълта рокля на жена му се кипри върху едно девойче, което най-вероятно предлагаше тялото си в местната кръчма. — С тази рокля жена ми изглеждаше особено злобна.

Ролан изсумтя:

— Да се надяваме, че призракът й няма да започне да те тормози, като види кой се е докарал с нея. Корсажът наистина предизвиква…

— Въображението? — довърши вместо него Сара. — Внимавай да не ти изхвръкнат очите.

Ролан се ухили, прегърна я и зарови лице в шията й.

— Добре. Очите ми виждат само теб, любов моя. Не можа ли да намериш някоя прозрачна копринена одежда и за себе си?

— Нямам нужда от коприни — отвърна Сара с въздишка и се отпусна в прегръдките на мъжа си.

Жил се покашля и двамата съпрузи се разделиха. Сара се съсредоточи върху задачите си и рече с усмивка:

— Юбер приготви топла вана в стаята ви, милорд.

— Благодаря — кимна Жил и прекоси залата, без да се оглежда. Трагедията бе поставила на изпитание силата му. Не физически, а духовно. Поне за няколко часа не желаеше да чува за мизерията на хората. Всъщност имаше много по-голяма нужда да пречисти духа си, а не тялото.

С тази мисъл той тръгна към алеята, която обикаляше крепостната стена и се качваше върху външния зид. Дървената пътека беше широка четири фута. Той се вдигна на ръце и се качи отгоре. Оттам погледна към водите на залива. Това беше любимото му място за размишление. Дори часовите го заобикаляха, за да не смутят уединението му.

Дъждът продължаваше да ръми. Всяко мускулче го болеше от изтощение, но въпреки това той се страхуваше да заспи. Сигурен бе, че ще види загиналите в сънищата си.

Дишаше дълбоко и изведнъж му се стори, че долавя мирис на лавандула във въздуха. С крайчеца на окото си забеляза призрачно движение. Не беше часовоят, познаваше техните навици, знаеше разписанието им по минути. От мрака се появи сянка на жена. Тъкачката. Обля го топлина, когато си спомни колко близко бе тялото й до неговото. Сетне се засрами, че мислите му отиват натам при заобикалящото го нещастие.

— Ема — поздрави я той тихо и й кимна.

— Лорд Жил — поклони му се тя ниско.

Беше облечена в износена рокля от сива вълна. Не й беше по мярка, освен това бе прокъсана по краищата.

— Простете, че ви безпокоя — каза тя, но не тръгна към витите стълби, които водеха към неговите покои и слизаха в залата.

— Не ме безпокоиш — рече той и се върна към съзерцанието си. Усети, че тя приближи и се вдигна на пръсти, за да погледне през съседния зъбер на крепостта. Той сподели мислите си: — Не ти ли се струва, че заливът прилича на сребърен остров?

— Да — прошепна тя.

Жил си представи как тя изрича същата тази дума и когато я покани в леглото си.

— Милорд? — покашля се Ема.

Той се обърна и я погледна. Бяха толкова близко, че усещаше мириса на вълна и грубия сапун.

— Ема?

— Вие спасихте толкова много хора днес. И друг да не ви го каже, аз съм длъжна да ви благодаря.

— Само изпълних дълга си — отрони той с пресипнал глас.

— Не, вие действахте отвътре — тя положи длан върху гърдите му. — Мнозина на ваше място изобщо нямаше да ги е грижа за живота на няколко селяни.

Страстна мъка изгори мястото, където го докосна тя. Едва се удържаше да не помръдне. Погледите им се сключиха.

Ема също застина. Какво стори? Току-що го докосна. Въпреки всичко не можеше да оттегли ръката си. Пръстите й трепереха. Лорд Жил бавно вдигна ръка и я сложи върху нейната. Тя усети ударите на сърцето му, почувства топлината на тялото му през мократа вълнена туника. Той притисна дланта й върху гърдите си.

Мъждивата, трепкаща светлина от нечия факла освети за миг лицето му. Сега Ема знаеше какъв човек е той. Човек, който мисли за другите. Човек с власт, който обаче не стъпква хората под ботуша си.

— Спомняш ли си, че прие закрилата ми? — попита я Жил.

— Да — кимна тя. Устата й пресъхна.

— Искам те в леглото си.

Прониза я болка. Уилям й каза съвсем същото. Вчера. И днес. Тя издърпа ръката си от неговата. Бързо отстъпи и се блъсна в грапавия каменен зид. С треперещи пръсти стисна меката вълна на мократа си пола. Как можа да направи такава грешка? Очите й се напълниха със сълзи и неговата фигура се размаза в безформен силует.

Отмерените стъпки на часовоя приближиха и след това се отдалечиха.

— Той няма да дойде тук — увери я Жил.

Тя се заслуша в заглъхващите крачки на другия човек. Нощта сякаш замръзна, чуваше се само свистенето на вятъра и барабанящият по покрива дъжд.

Жил й попречи да избяга, като застана пред нея. Обгърна с длани студеното й лице:

— Прекрасна си. — Той погали с палци нежните й скули. — Толкова си сладка. Макар че аз мога да устоя на красотата и миловидността. Ала има нещо друго, някаква магия, в която си ме оплела. Тя ме кара да те желая така. — Той я пусна и се извърна с гръб. Как можеше да й обясни колко го привлича, колко го покорява? — Не — продължи тихо той, сякаш говореше на себе си. — Не, то ме кара да те желая.

Ема стоеше като прикована в дървения парапет. Нищо не препречваше пътя й към стълбите, но въпреки това тя не можеше да помръдне. Не можеше да повярва, че от всички възможни причини, той спомена точно желанието. Приличаше на мъж, който има всичко. Може би думите му бяха измислени, като стиховете на Уилям. Трябваше да го накара да я разбере, преди да избяга. За всеки случай. Ако наистина я желаеше.

— Милорд, струва ми се, че не съм разбрала правилно какво означава вашата закрила. Платила съм глобата от шест пенса. Сега сме квит. Заплатих за престъплението си. Не се опитвайте да вкарате отново името ми във вашите регистри.

При тези думи Жил рязко се обърна към нея:

— Това ли си мислиш? Че смятам да те опозоря? Аз искам да ти окажа чест.

Тя поклати глава. Слепоочията й щяха да се пръснат от болка.

— Вие не ми предлагате никаква чест, милорд. Ако майка ми и баща ми бяха живи, нямаше да се гордея с положението, което ми предлагате. Разбирате ли, аз дадох клетва. Мислех, че тя е за цял живот. Затова мога ви стана само любовница. Това обаче е роля за глупачки.

Жил съвсем беше забравил за потеклото й.

— Не исках да те обидя. Честна дума, заклевам се в името си, не съм имал намерение да те опозоря. — Той замълча. Изведнъж проумя думите й и те безкрайно го разочароваха. — Клетва? За каква клетва говориш?

Тя сведе глава и преплете пръсти, но той се досети, че се е изчервила.

— Отдадох се на един мъж, а той ми обеща брак. За съжаление нямаше свидетели, нито пък свещеник. Няма нужда да ви казвам, че бащата на детето ми се отрече от думите си и не признава дъщеря си. — Тя вдигна брадичка и го погледна в очите. — Разбирате ли, милорд. Аз вече изиграх ролята на глупачка. И макар той да се отрича от клетвата си, аз държа на моята. Да кажа друго, ще означава, че признавам дъщеря си за извънбрачна. Умолявам ми, милорд, нека да забравим случилото се между нас.

Тя се обърна и избяга.

Жил се прокле, задето се държа като непохватен глупак. Оплеска предложението и я обиди. А я държеше в прегръдките си, докосваше лицето й, вдишваше уханието й на жена. Щеше да полудее, ако не я има.

Изви се вятър. Той донесе соления мирис на морето. Това нито го успокои, нито го пречисти. Напротив, зави му се свят. Страстите и разочарованието му се въртяха в главата.

Разбираше напълно тревогите й за детето, което можеше да се окаже копеле.

Клетви. Проклети клетви. Обещана за цял живот — на друг.

 

 

Ема работеше на стана, без да изпуска от очи Анджелика, която спеше в другия край на стаята. Хората обикнаха детето. То непрестанно пълзеше навън-навътре в една кошница с прежда. Гърбът я болеше. Работеше от зори до здрач, а нощем сънуваше тревожни сънища. В тях виждаше лорд Жил. Сънуваше, че докосва топлата му кожа, че усеща допира на ръцете му. Нямаше мира. Желаеше го толкова, колкото и той нея. С времето чувствата не утихнаха, напротив — ставаха още по-силни. С всеки ден тя се убеждаваше все повече, че той е добър човек, който мисли за останалите.

— Сара — попита един ден приятелката си, — какво говорят хората за Беатрис?

— Че е разгонена кучка. Тя мисли само за онова, дето виси между краката на мъжете. Горкият Тревейлин. И Юбер. Въздишат по нея, но не могат да я впечатлят с нищо. — Сара отмери с пръсти няколко сантиметра и се засмя.

Ема кимна. Разгонена кучка. Така ли щяха да наричат и нея, ако се поддаде на изкушението?

— Защо питаш? — Сара вдигна Анджелика от коша и я сложи на коленете си.

— Жената губи уважението на хората, ако легне с мъж извън брачното ложе.

— Това по-скоро означава, че не уважава самата себе си. — Сара погъделичка Анджелика. Детето запищя и привлече вниманието на другите тъкачки. Ема се изчерви от смущение.

Сара остави Анджелика и коленичи до Ема. Без да й обръща внимание, Ема продължи да мята кросното, все едно нищо не бе станало.

— Прости ми, Ема. Въобще не помислих, преди да го кажа.

— Няма защо да ми се извиняваш за нещо, което е самата истина — отвърна Ема. Ръцете й трепереха.

— Престани. — Сара я хвана за ръката. — Обидих те. Моля те, прости ми.

Ема се дръпна. Хвана отново кросното и продължи работата си. Думите на приятелката й я убедиха още по-силно, че ще стори голяма грешка да се поддаде на желанието си към господаря на замъка. Бе дала клетва.

Можеше да го желае колкото си иска, но никога нямаше да го има.