Ан Лоурънс
Господарят на замъка (25)

24

— Баща ми е мъртъв — повтори Никълъс д’Аржан. Гласът му беше студен като лед.

Тя не го разбра. Жил мъртъв? Втренчи мълчаливо поглед в младия мъж. Накрая събра сили да продума:

— Не — категорично заяви тя. Не бе възможно Жил да е мъртъв.

— Да, беше обесен призори, задето е убил онзи мръсник, Уилям Белфур.

— Не! — изпищя Ема. Скочи от стола. Внезапно усети как силите я напускат. Хвърли се към човека пред себе си. Заудря по гърдите му с юмруци, крещейки като обезумяла. От дни не можеше да сложи и залък в уста, а нощите си прекарваше в безсъние. Сега имаше чувството, че светът пропада в бездънна пропаст пред очите й. Свлече се на колене пред Никълъс, разкъсвана от непоносимо страдание.

Той коленичи пред нея и я стисна за раменете.

— Да, Ема, присъдата е изпълнена — опита се да й обясни Никълъс, докато тя ридаеше неутешимо. Щом тя се успокои, той рече: — Татко ме помоли да се грижа за теб. Жената на Ролан е с Анджелика в замъка. Там ще продължите да живеете и двете. — Последните си думи той изрече без никакво желание.

Опита се да бъде суров към нея, ала нейното страдание беше трогателно. Прегърна я, за да я утеши. Ема се оказа нещо съвсем различно от неговите представи. Не беше красавица, макар че всъщност няколко седмици в затвора можеха да отнемат хубостта на всеки. Ала далеч по-изненадваща беше дълбочината на нейната мъка.

Сълзите й най-сетне пресъхнаха. Сякаш бе минала цяла вечност. Гърлото я болеше от повръщане, очите й смъдяха от плач. Тя се хвана за гърдите и се закашля, опитвайки да овладее емоциите си. Вдигна глава към мъжа, който стоеше пред нея. Той я попита с поглед и тя кимна. Вдигна я на стола и забърза към вратата. Каза нещо на някой, когото тя не можа да види. Сетне се обърна към нея и я хвана за ръката. Без да съзнава накъде върви, Ема го последва покорно. Озоваха се в друга стая, която беше по-добре обзаведена. Той я настани на меко канапе и й наля вино в една чаша.

Ема се задави от силното питие, но то успокои треперенето на ръцете й и гаденето. Стисна с две ръце чашата и погледна плашещият мъж, който беше син на Жил. Изглеждаше й студен като лед.

— Разкажи ми. — Това бе всичко, което успя да каже тя.

— Баща ми дойде при мен преди няколко дни. Разказа ми за твоето положение…

— Не — извика тя. — Нима е знаел, че ще го направи и не ми е казал? Знаел е! Мили боже, крил е от мен… — Гласът й секна. Внезапно страстните прегръдки и нежните думи придобиха ново значение. Те не бяха просто обещания, че ще се грижи за Анджелика и напразни надежди, че скоро тя ще излезе на свобода. Не, оказаха се съвсем друго от онова, което си представяше Ема. Тя ги възприемаше като отчаяни заблуди от прекомерна любов. Сега разбра, че те наистина са били обещания — обещания, спазени с цената на неговия живот.

Никълъс започна да крачи из стаята:

— Баща ми се кълнеше, че ти никога не би излъгала. Настояваше, че когато си се разделила с Уилям, той е бил жив. Вярваше, че друг го е убил. Каза, че няма време… няма време да разкрие истината, тъй като ти си била обвинена в убийството и ще бъдеш обесена днес. — Той си пое дъх; Ема бе пребледняла като платно. Пристъпи към нея, за да я хване, ако загуби съзнание, но тя го отпрати с ръка и той се дръпна.

— Призна ми, че няма да понесе твоята смърт. Затова реши да обяви, че той е убиецът. — Гласът му стана още по-студен от преди. — Обясни, че е изживял живота си. — Никълъс едва намираше сили да продължи. Огромната жертва на баща му го бе държала буден цяла нощ; самият той ужасно се страхуваше за живота му.

Ема заплака. Как можеше още да намира сълзи? Въпреки всичко те се затъркаляха по лицето й.

— Искам да го видя — пресипнало помоли тя.

— Разбира се — сви рамене Никълъс. — Ела. — Той й подаде ръка.

Тя не я пое. Стараеше се да го избягва. Той я смущаваше. В очите му виждаше само студено, непреклонно обвинение. Очевидно винеше нея за смъртта на баща си.

Тя също обвиняваше себе си за неговата смърт. Изправи се и веднага залитна. Краката не я държаха.

От затворническите килии на херцога Ема се озова под ослепителните лъчи на слънцето. Сигурно наближаваше обяд! Тя се огледа учудено и застина на място. Никълъс също спря и се обърна към нея.

— Болката — изстена тя. — Зная точно кога е станало. Събудих се, мислех, че е още нощ, но сега разбирам, че трябва да е било утро. Разбрах кога е станало. — Не продума повече, дъхът й свистеше в гърдите. Сграбчи Никълъс за ръката, осъзнавайки ужасната истина. Вече не усещаше дали той я държи за ръката и дали изобщо й обръща внимание.

Никълъс я отведе в един малък параклис в долното подземие на палата.

Там ги посрещна същият свещеник, който дойде да я изповяда предишната вечер. Никълъс я остави на човека и се оттегли, без да каже и дума.

— Негова светлост пожела тленните му останки да бъдат положени до гроба на баща му в семейната гробница в замъка Хокуоч. Тъкмо го приготвях да го отнесат. Елате, милейди.

В първия момент тя не забеляза обръщението. Сетне осъзна, че вече е лейди. Човекът, който й предстоеше да види в ковчега, не бе просто любовта на сърцето й, смисълът на живота й, а и неин съпруг. Наложи се набитият свещеник да я хване с две ръце, за да я задържи на крака в сумрачния параклис.

Фигурата, която лежеше безмълвно пред олтара, приличаше на мраморна статуя в някоя огромна катедрала. Ема отиде като в унес до ковчега и протегна ръка.

Той беше студен.

Студен като мъртвец.