Ан Лоурънс
Господарят на замъка (27)

26

Жил се събуди в пълен мрак. Протегна се и крайниците му опряха в стените на ковчега. Объркан, той затърси пипнешком и осъзна, че е затворен от всички страни. Обзе го паника.

Гърлото му пареше и го болеше. Беше истинска мъка да преглъща. Точно преди съвсем да загуби контрол над себе си в тясното пространство, си спомни къде е.

Беше мъртъв.

Отмести меча си настрани. Нещо беше здраво овързано около пръстите му. Стараейки се да успокои пулса на сърцето си, той провери ръката си. Мигновено разбра какво го стягаше. Тънка верижка и кръст.

Кръстът на Ема.

Значи всичко се бе развило по план. Внимателно допря длани в капака на ковчега и натисна. Сетне натисна втори път. Ръцете му затрепериха, за малко да обезумее от ужас. После обаче се сети, че те вероятно не бяха взели предвид, че той няма да има сили да вдигне капака.

Обърна глава и забеляза, че през миниатюрни дупчици в дървото нахлуваше слаба светлина. Очевидно процепите бяха прикрити в орнаментите на ковчега — той сам си го бе избрал. Поне имаше достатъчно въздух. Опита още веднъж да вдигне капака и успя леко да го помръдне. Накрая той падна и ярката светлина го заслепи.

— Слава богу. Тъкмо се канехме да те извадим, пък ако ще прислугата да види. — Никълъс се надвеси и стисна баща си за ръцете. Двамата с Ролан го изправиха в седнало положение.

— Не го мести — предупреди Катрин. — Не ми харесва колко е бледен — прошепна тя на мъжа си. Сложи ръка на гърдите на Жил и премери пулса му. — Прекалено е слаб. Извадете го и го сложете да легне.

— Дръж му краката. — Никълъс хвана баща си за глезените и с Ролан го преместиха от ковчега в едно кресло до камината. Сетне се дръпнаха и оставиха Катрин да се погрижи за него.

Жил се чувстваше необичайно сънлив. Почти не можеше да помръдне. Не се смути дори когато Катрин плъзна ръце по тялото му. Тя опипа гърлото му. Той опита да каже нещо, но не можа.

— Жил, стисни ми ръката. — Катрин разтри китката му. С въздишка на облекчение забеляза, че силата му се възстановява. — А сега можеш ли да говориш? — Катрин се страхуваше от две неща. Едното беше, че Жил ще умре, а второто — че може да загуби сетивата си.

Жил отвори уста и издаде някакъв неразбираем звук. След няколко опита успя да изрече две-три думи.

— Мед — щракна с пръсти Катрин и Никълъс й подаде гърнето. Сетне държа баща си за раменете, докато Катрин наля няколко лъжици от лекарството в устата му. — Тук има и билки, милорд.

Костваше му доста усилия да преглъща. Задържа кашата колкото можеше по-дълго в устата си, за да избегне болката. Накрая остави топлата, сладка смес да се стече в гърлото му. Оказа се, че не боли толкова, колкото предполагаше.

Катрин го прегледа, като обръщаше главата му наляво и надясно. Надникна и в очите му, сложи ръка на гърдите му.

— Кажи ми как се чувстваш сега.

— Чувствам се изключително добре за един мъртвец — прошепна той с дрезгав глас.

Ема крачеше из тясната спалня, която лейди Катрин й предостави в наетата къща в града. Пръстите й трескаво работеха с вретеното. Жадуваше за Анджелика. Имаше нужда да се утеши в нейната прегръдка и ухание на невинност.

На раклата Катрин й бе оставила вино с билки за приспиване. Надигна чашата и отпи. Гърлото й бе пресъхнало, чувстваше го като продрано. Отдаде го на дългото плакане. Когато задремеше, сънуваше, че Жил й говори. Гласът му долиташе до нея отдалеч, като от дълбините на пещера. Ръката й затрепери. На долните етажи на къщата някой се засмя.

— Как смеят! — прошепна Ема и изпи до дъно виното, за да се спаси от смеха долу. — Как може да се забавляват, когато Жил лежи студен в ковчег? — От тази мисъл очите й отново се насълзиха. Изтегна се на леглото и зачака сънят да я споходи.

Ролан хвана острия си нож и отряза кичур от косата на Жил.

— Ема ще спи ли през цялата нощ? — попита Жил.

— Така твърди Катрин. Отварата е много силна. Ти ще изчезнеш преди изгрев-слънце, а ние ще отнесем празния ковчег в замъка и ще те погребем утре с всички церемонии.

— Страхувам се за нея. Може би е грешка да не й казваме.

Никълъс и Катрин се приближиха:

— Поне дузина пъти сме обсъждали това — каза Никълъс. — Тя трябва да изглежда истински опечалена.

— Аз също се тревожа за нея — намеси се Катрин. — Но съм съгласна с мъжете, милорд. Убиецът на Уилям е искал да й навреди и на нея. Ако тя не покаже нужната скръб, той може да се усъмни. А това съмнение може да го наведе и на други фатални идеи.

Жил седеше отпуснато на стола, необичайно разсеян. Сякаш беше някъде другаде със своите тревоги, докато Катрин и Ролан го преобразяваха като скитник.

Правилно ли бе да оставя Ема в неведение?

Щом Катрин събра отрязаната му коса, за да я хвърли, той се насили и се изправи на крака.

— Чакай — спря я той. Гласът му бе все още пресипнал и едва се чуваше. Никълъс му подаде ръка и с негова помощ Жил отиде до Катрин, която го чакаше търпеливо. Взе кичур коса, облегна се на масата и затърси нещо в пазвата си.

— Какво има? — приближи се Катрин.

— Имах един… един…

— Това ли търсиш? — досети се Катрин и се втурна към вързопа, оставен до вратата.

— Да — прошепна Жил и взе кичура златиста коса. — Отрязах го в затвора. Тя не можа да разбере защо го искам. Кога беше това?

Катрин го докосна по рамото, развълнувана от болката в гласа му:

— Няма нужда да говориш за това сега.

— Но кога беше? — повтори той, галейки с палец къдрицата.

— Беше в несвяст повече от четиринадесет часа — отвърна му Катрин.

Жил сложи двата кичура, черен и рус, един до друг. Отвърза панделката от русия и преплете косите, както вятърът бе направил при тяхната първа среща. Сетне ги привърза заедно и ги даде на Катрин.

— За нея е — обясни той. Катрин кимна, взе ги и излезе от стаята. Ролан и Никълъс съблякоха хубавите му дрехи. — Грижете се за туниката, защото много държа на нея — предупреди ги Жил с новия си пресипнал глас. Пряко сили отиде при тях. Взе колана, изтъкан от Ема, и си го върза на кръста.

Ролан сгъна туниката и заедно с ленената му риза ги прибра в раницата. Двамата с Никълъс облякоха Жил, сякаш е безпомощно бебе — всъщност той така и се чувстваше. Бе изразходил всичката си енергия. Вече не намираше никакви сили у себе си, освен да си сложи на шията сребърната верижка с разпятието на Ема.

Когато Ролан и Никълъс най-после останаха доволни от новата премяна на Жил, те повикаха Катрин, за да чуят мнението й. Тя зяпна при вида му, грабна едно огледало от полирана стомана от чантата си и го изправи пред Жил.

Отсреща го гледаше напълно непознат човек. Изглеждаше по-стар и измършавял. Беше облечен в дрипи, а голата му глава сякаш бе крастава. Сърцето му заби бясно. Не познаваше мъжа от огледалото. Накрая се успокои и каза с усмивка:

— Ще свърши работа. Тъй… утрото наближава, а ни чака дълъг път до Хокуоч. Ролан…

— Да, намерих каквото трябва. Група богомолци отиват на поклонение и ще минат покрай замъка — запътили са се към манастира, там ще разглеждат реликвите. Имат нужда от някое и друго пени и са готови да те заведат до замъка, стига да се явиш пред градската порта.

— А Ема…

— Ще я защитавам с цената на живота си — отвърна Ролан, отваряйки му вратата. Навън се бе появила мъгла, която пълзеше над палата.

Жил кимна и изчезна в бялата пелена.